Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
VIII
Настъпи мълчание. Графинята гледаше гостенката и се усмихваше приятно, но все пак не криеше, че сега вече никак не би се огорчила, ако гостенката стане и си отиде. Дъщерята на гостенката оправяше вече роклята си и поглеждаше въпросително майка си, когато изведнъж от съседната стая се чу тичане на мъжки и женски нозе към вратата, трясък от бутнат и съборен стол и в салона се втурна едно тринадесетгодишно момиченце, завило нещо в късата си муселинена поличка, и се спря насред стаята. Личеше, че то не бе пресметнало колко се е засилило и без да иска, бе изтърчало толкова надалеч. В същия миг на вратата се показаха един студент с малиновочервена яка, един гвардейски офицер, едно петнадесетгодишно девойче и едно пълно румено момченце в детска куртка.
Графът скочи, заклати се и разпери широко ръце около дотърчалото момиченце.
— А, ето я! — викна той разсмян. — Именницата!! Ma chère именница!
— Ma chère, il y a un temps pour tout[1] — рече графинята, като се преструваше на строга. — Ти все я глезиш, Elie — добави тя към мъжа си.
— Bonjour, ma chère, je vous félicite[2] — каза гостенката. — Quelle délicieuse enfant![3] — добави тя, обръщайки се към майката.
Черноокото, с голяма уста, некрасиво, но живо момиченце, с детските си открити раменца, които от силното тичане бяха изскочили от корсажа, с разрошени и отметнати назад черни къдрици, с тънички голи ръце и малки краченца в дантелени гащички и отворени пантофки, беше в оная мила възраст, когато девойчето вече не е дете, а детето — още не е девойка. Като се изплъзна от баща си, то отърча до майка си и без да обръща внимание на строгата й забележка, скри зачервеното си лице в дантелите на майчината си наметка и се засмя. То се смееше на нещо, като разправяше запъхтяно за куклата, която измъкна изпод поличката си.
— Виждате ли?… Куклата… Мими… Нали виждате?
И Наташа не можеше повече да говори (всичко й се струваше смешно). Тя падна върху коленете на майка си и се разсмя толкова силно и звънливо, че всички, дори надутата гостенка, се засмяха, без да искат.
— Хайде върви си, върви със своя изрод — рече майката, като престорено сърдито отблъсваше дъщеря си. — Това ми е по-малката — обърна се тя към гостенката.
Наташа дигна за миг лицето си от дантелената наметка на майка си, погледна я отдолу нагоре през сълзи от смях и пак скри лице.
Гостенката, принудена да се любува на семейната сцена, сметна, че трябва да вземе някакво участие в нея.
— Кажете ми, миличка — рече тя, като се обърна към Наташа, — каква ви се пада тая Мими? Навярно дъщеря, нали?
На Наташа не й се хареса снизходителният тон на гостенката, която й говореше като на дете. Тя не отговори нищо и погледна сериозно гостенката.
В същото време цялото това младо поколение: Борис — офицерът, син на княгиня Ана Михайловна, Николай — студентът, най-големият син на графа, Соня — петнадесетгодишната племенница на графа, и мъничкият Петруша, най-малкият син, всички се настаниха в салона и явно се мъчеха да сдържат в границите на приличието оживлението и веселостта, излъчвани от всяка черта на лицата им. Личеше, че там, в задните стаи, отдето всички бяха дотърчали тъй стремително, са се водели по-весели разговори, отколкото тук за градските клюки, за времето и за comtesse Apraksine[4]. От време на време те се споглеждаха и едвам сдържаха смеха си.
Двамата младежи, студентът и офицерът, приятели от детинство, бяха връстници, и двамата хубавци, но не си приличаха. Борис беше висок рус момък с правилни фини черти на спокойното си и красиво лице. Николай беше невисок къдрокос младеж с открит израз на лицето. По горната му устна бяха наболи вече черни косъмчета и цялото му лице имаше израз на устрем и възторженост. Щом влезе в салона, Николай се изчерви. Личеше, че търсеше и не намираше какво да каже; Борис, напротив, веднага съобрази и разказа спокойно и шеговито, че знае тая Мими, куклата, още като мома с неповреден нос, че за пет години тя пред очите му се е състарила и че цялата й глава се пукнала. Като каза това, той погледна Наташа. Наташа извърна глава от него, погледна братчето си, което бе прижумяло и се тресеше от беззвучен смях, и тъй като не можеше да се сдържа, тя скочи и изтича от стаята толкова бързо, колкото можеха да я носят бързите й крачка. Борис не се засмя.
— Вие, maman, струва ми се, също искахте да излизате? Ще ви трябва ли каретата? — рече той, като се обърна усмихнат към майка си.
— Да, иди, иди кажи да я приготвят — рече тя усмихната.
Борис излезе тихо и тръгна след Наташа; дебелото момченце изтича ядосано след тях, сякаш се дразнеше, че бяха объркали работите му.
Глава VIII
Наступило молчание. Графиня глядела на гостью, приятно улыбаясь, впрочем, не скрывая того, что не огорчится теперь нисколько, если гостья поднимется и уедет. Дочь гостьи уже оправляла платье, вопросительно глядя на мать, как вдруг из соседней комнаты послышался бег к двери нескольких мужских и женских ног, грохот зацепленного и поваленного стула, и в комнату вбежала тринадцатилетняя девочка, запахнув что-то короткою кисейною юбкою, и остановилась посередине комнаты. Очевидно было, она нечаянно, с нерассчитанного бега, заскочила так далеко. В дверях в ту же минуту показались студент с малиновым воротником, гвардейский офицер, пятнадцатилетняя девочка и толстый румяный мальчик в детской курточке.
Граф вскочил и, раскачиваясь, широко расставил руки вокруг вбежавшей девочки.
— А, вот она! — смеясь, закричал он. — Именинница! Ma chère именинница!
— Ma chère, il у a un temps pour tout[1], — сказала графиня, притворяясь строгою. — Ты ее все балуешь, Elie, — прибавила она мужу.
— Bonjour, ma chère, je vous félicite, — сказала гостья. — Quelle délicieuse enfant![2] — прибавила она, обращаясь к матери.
Черноглазая, с большим ртом, некрасивая, но живая девочка, с своими детскими открытыми плечиками, выскочившими из корсажа от быстрого бега, с своими сбившимися назад черными кудрями, тоненькими оголенными руками и маленькими ножками в кружевных панталончиках и открытых башмачках, была в том милом возрасте, когда девочка уже не ребенок, а ребенок еще не девушка. Вывернувшись от отца, она подбежала к матери, не обращая никакого внимания на ее строгое замечание, спрятала свое раскрасневшееся лицо в кружевах материной мантильи и засмеялась. Она смеялась чему-то, толкуя отрывисто про куклу, которую вынула из-под юбочки.
— Видите?… Кукла… Мими… Видите.
И Наташа не могла больше говорить (ей все смешно казалось). Она упала на мать и расхохоталась так громко и звонко, что все, даже чопорная гостья, против воли засмеялись.
— Ну, поди, поди с своим уродом! — сказала мать, притворно сердито отталкивая дочь. — Это моя меньшая, — обратилась она к гостье.
Наташа, оторвав на минуту лицо от кружевной косынки матери, взглянула на нее снизу сквозь слезы смеха и опять спрятала лицо.
Гостья, принужденная любоваться семейною сценой, сочла нужным принять в ней какое-нибудь участие.
— Скажите, моя милая, — сказала она, обращаясь к Наташе, — как же вам приходится эта Мими? Дочь, верно?
Наташе не понравился тон снисхождения до детского разговора, с которым гостья обратилась к ней. Она ничего не ответила и серьезно посмотрела на гостью.
Между тем все это молодое поколение: Борис — офицер, сын княгини Анны Михайловны, Николай — студент, старший сын графа, Соня — пятнадцатилетняя племянница графа, и маленький Петруша — меньшой сын, — все разместились в гостиной и, видимо, старались удержать в границах приличия оживление и веселость, которыми еще дышала каждая их черта. Видно было, что там, в задних комнатах, откуда они все так стремительно прибежали, у них были разговоры веселее, чем здесь о городских сплетнях, погоде и comtesse Apraksine[3]. Изредка они взглядывали друг на друга и едва удерживались от смеха.
Два молодых человека, студент и офицер, друзья с детства, были одних лет и оба красивы, но не похожи друг на друга. Борис был высокий белокурый юноша с правильными тонкими чертами спокойного и красивого лица. Николай был невысокий курчавый молодой человек с открытым выражением лица. На верхней губе его уже показывались черные волосики, и во всем лице выражались стремительность и восторженность. Николай покраснел, как только вошел в гостиную. Видно было, что он искал и не находил, что сказать; Борис, напротив, тотчас же нашелся и рассказал спокойно, шутливо, как эту Мими, куклу, он знал еще молодою девицей с не испорченным еще носом, как она в пять лет на его памяти состарелась и как у ней по всему черепу треснула голова. Сказав это, он взглянул на Наташу. Наташа обвернулась от него, взглянула на младшего брата, который, зажмурившись, трясся от беззвучного смеха, и, не в силах более удерживаться, прыгнула и побежала из комнаты так скоро, как только могли нести ее быстрые ножки. Борис не рассмеялся.
— Вы, кажется, тоже хотели ехать, maman? Карета нужна? — сказал он, с улыбкой обращаясь к матери.
— Да, поди, поди, вели приготовить, — сказала она, улыбаясь.
Борис вышел тихо в двери и пошел за Наташей; толстый мальчик сердито побежал за ними, как будто досадуя на расстройство, происшедшее в его занятиях.