Фредерик Форсайт
Юмрукът на Бога (8)

Глава 7

Синът на търговеца на цигари беше изплашен, баща му — също.

— За Бога, кажи им какво знаеш — молеше той момчето.

Когато се представиха на търговеца, двамата членове на делегацията от Кувейтския съпротивителен комитет бяха много любезни, но съвсем категорично дадоха да се разбере, че искат синът да бъде честен и откровен с тях.

Макар да знаеше, че са се представили с измислени, а не с истинските си имена, търговецът бързо съобрази, че разговаря с могъщи и влиятелни свои сънародници. Нещо повече, той беше силно изненадан, че синът му е свързан с активната съпротива.

И, което бе най-лошото, научи, че отрочето му дори не е с официалната кувейтска съпротива, а просто са го видели да подхвърля бомба под иракски камион по поръчение на някакъв непознат бандит, за когото въобще не бе чувал. Това стигаше на всеки един баща, за да получи инфаркт.

Четиримата седяха в гостната на удобната къща на търговеца в Кейфан, докато един от посетителите обясняваше, че нямат нищо против бедуина, а само искат да влязат във връзка с него, за да си сътрудничат.

Затова момчето обясни всичко от момента, когато приятелят му е бил издърпан иззад купчината камъни, преди да успее да стреля по движещ се иракски камион. Мъжете слушаха мълчаливо, само единият задаваше по някой и друг въпрос. Другият, човекът с тъмните очила, нищо не каза, а това всъщност беше Абу Фуад.

Той се интересуваше най-вече от къщата, където групата се среща с бедуина. Момчето даде адреса, сетне добави:

— Според мен едва ли има смисъл да ходите там. Той е изключително предпазлив. Веднъж ни се наложи да говорим с него непредвидено, но къщата бе заключена. Макар да не живее там, знаеше, че сме ходили. Каза ни никога повече да не го правим. Ако това се повтори, рече ни той, ще прекъсне връзката и повече няма да го видим.

Седнал в ъгъла си, Абу Фуад кимна одобрително. За разлика от другите той беше професионален войник и веднага разпозна подхода на друг професионалист.

— Кога отново ще се срещате с него? — попита тихо той.

Надяваше се да предаде съобщение или покана за разговор чрез момчето.

— Напоследък той действа така — свързва се с един от нас и той има грижата да доведе останалите. Може да мине време.

Двамата кувейтци си отидоха. Разполагаха с описанието на две превозни средства: очукан пикап, очевидно прикритие на градинар, който кара продукцията си в града, и мощен джип за пътувания в пустинята.

Абу Фуад провери с помощта на приятел в Министерството на транспорта номерата на двете коли, но не стигнаха доникъде. И двата номера бяха измислени. Единствената друга следа можеха да са личните карти, които човекът би трябвало да носи, за да мине през вездесъщите иракски бариери и контролни пунктове.

Чрез своя комитет влезе във връзка с един чиновник от Министерството на вътрешните работи. Имаше късмет. Човекът си спомни, че преди шест седмици е издал фалшива лична карта за един градинар от Джара. Направил услуга за милионера Ахмед Ал-Халифа.

Абу Фуад изпита опиянение и любопитство. Търговецът беше влиятелна и уважавана фигура в Движението. Но всички смятаха, че той се занимава само и единствено с финансовата страна на съпротивата. Как така играеше ролята на меценат на тайнствения и смъртоносен бедуин?

 

 

На юг от кувейтската граница американското оръжие продължаваше да се трупа. Когато отмина и последната седмица на септември, генерал Норман Шварцкопф, заровен в дядовата ръкавичка от тайни помещения на два етажа под саудитското Министерство на военновъздушните сили по пътя за старото летище в Рияд, най-сетне осъзна, че разполага с достатъчно сили, за да оповести, че Саудитска Арабия е осигурена срещу иракско настъпление.

Във въздуха генерал Чарлс „Чък“ Хорнър беше изградил чадър от непрестанно патрулираща стомана, бързоподвижна и обилно снабдена армада изтребители, осигуряващи въздушно превъзходство — изтребители-бомбардировачи за наземни цели, въздушни танкери за презареждане, тежки бомбардировачи и противотанкови Тъндърболт, достатъчни, за да унищожават настъпващите иракчани по суша и въздух.

Разполагаше с летяща във въздуха техника, която можеше да покрие и покриваше с радар всеки квадратен сантиметър от Ирак, беше в състояние да долови всяко движение на тежък метал по пътищата, през пустинята или във въздуха, можеше да чуе всеки разговор на иракчаните по радиото и да засече всяка точка, източник на топлина.

Норман Шварцкопф знаеше, че разполага с достатъчно механизирани части, леки и тежки танкове, артилерия и пехота да посрещне, задържи, обгради и ликвидира всяка иракска колона.

През последната седмица на септември, при пълна секретност американците започнаха да изготвят планове за преминаването от дефанзива в офанзива. Операцията се пазеше в тайна дори от съюзниците им. Настъплението срещу Ирак вече се подготвяше, макар мандатът на Обединените нации все още да се свеждаше единствено до гарантиране сигурността на Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив.

Но съществуваха и проблеми. Един от тях беше, че броят на иракските войници, оръдия и танкове, разгънати срещу него, беше двойно по-голям от онзи, който завари при идването си в Рияд преди шест седмици. Другият бе, че за да освободи Кувейт, щеше да има нужда от двойно повече коалиционни сили, отколкото бяха необходими за защитата на Саудитска Арабия.

Норман Шварцкопф беше мъж, който приемаше много сериозно завета на Джордж Патън; един убит американец, британец или французин, или който и да е друг войник или летец от коалицията вече беше прекалено много. Преди да тръгне, би искал да си осигури две неща: да се удвоят силите, с които разполагаше в момента, и такова въздушно нападение, което да гарантира „деградирането“ с 50 процента на иракските сили, разгънати северно от границата.

Това означаваше още време, повече техника, повече запаси, повече оръдия, повече танкове, повече войници, повече самолети, повече гориво, повече храна, и много повече пари. Сетне рече на смаяните кабинетни наполеоновци от Капитолийския хълм, че ако искат победа, трябва да му дадат всичко.

Всъщност посланието предаде по-изисканият председател на съвета на началник-щабовете, генерал Колин Пауъл, който посмекчи малко тона му. Политиците обичат да си играят на войници, но не понасят да се обръщат към тях с езика на войниците.

И така, планирането през тази последна седмица на септември беше изключително секретно. И толкова по-добре, че стана така. Организацията на обединените нации, която се пукаше по шевовете от мирни инициативи, щеше да чака до 29 ноември, преди да даде мандат да се използват всички необходими сили за прогонването на Ирак от Кувейт, в случай че не го стори доброволно до 16 януари. Ако планирането бе започнало в края на ноември, нямаше да свърши навреме.

 

 

Ахмед Ал-Халифа беше дълбоко смутен. Разбира се, познаваше Абу Фуад и знаеше кой е. Нещо повече, симпатизираше на молбата му. Но, както обясни, бе дал дума и не можеше да се отметне.

Дори пред своя съотечественик и колега от съпротивата не разкри, че бедуинът е всъщност британски офицер. Но се съгласи да остави съобщение за бедуина на място, където знаеше, че човекът ще го намери рано или късно.

Още на следващата сутрин той пъхна под мраморната надгробна плоча на моряка Шептън в християнското гробище писмо, в което се съдържаше личната му препоръка и настойчива молба бедуинът да се срещне с Абу Фуад.

 

 

В групата имаше шестима войника, с един сержант начело, и когато бедуинът зави зад ъгъла, те бяха не по-малко изненадани от него.

Майк Мартин беше прибрал своя малък пикап в заключения гараж и се придвижваше пеш през града към вилата, избрана от него за тази нощ. Беше уморен и с притъпена бдителност, нещо крайно неприсъщо за него. Когато видя иракчаните и разбра, че и те са го видели, той мислено се наруга. При неговата професия човек можеше да загине, ако дори за миг се разсее.

Полицейският час отдавна бе минал и той избираше само зле осветени странични улици, затъмнени незастроени пространства и черни сокаци, също както иракчаните предпочитаха главните улици и кръстовища. И като взаимно се избягваха, не си създаваха излишни неприятности.

Но след завръщането на Хасан Рахмани в Багдад и неговия унищожителен доклад за липсата на каквато и да е полза от Народната армия, започнаха да настъпват известни промени. Появиха се зелените барети на Специалните сили.

Макар да не можеха да се сравняват с елитната Републиканска гвардия, зелените барети бяха поне по-дисциплинирани от онази паплач, наречена Народна армия.

Точно шест от тях стояха кротко до камиона си на едно кръстовище, където нормално не би трябвало да има иракчани.

Мартин имаше време само да се отпусне тежко на тоягата, която носеше със себе си и да заеме стойката на старец. Хрумването му беше добро, защото в арабската култура старите се радват на уважение или най-малкото на съчувствие.

— Хей, ти! — кресна сержантът — Ела тук!

Към самотната фигура в карирана куфия бяха насочени четири бойни дула. Старецът се спря, сетне закуцука напред.

— Какво правиш навън по това време, бедуине?

— Просто един старец се опитва да се прибере у дома преди полицейския час, сайди — проплака човекът.

— Полицейският час отдавна настъпи, глупако. От два часа.

— Не знаех, сайди, нямам часовник.

В Близкия изток на часовниците не се гледа като на нещо необходимо, ценят ги като знак на благополучие. Иракските войници, пристигнали в Кувейт, бързо се сдобиваха с часовници; просто ги присвояваха. Но думата „бедуин“ идва от „бидун“, т.е. „без“.

Сержантът изсумтя. Извинението звучеше правдоподобно.

— Документи — рече той.

Старецът потупа със свободната си ръка мръсната си дреха.

— Като че съм ги загубил — отвърна той.

— Претърсете го! — изкомандва сержантът. Единият от войниците тръгна напред. Ръчната граната, прикрепена от вътрешната страна на лявото бедро на Мартин, изведнъж му натежа.

— Да не си ми пипнал топките — сопна се старият бедуин. Войникът спря. Някой зад него се изкиска. Сержантът едва сдържаше смеха си.

— Хайде, Зухаир, претърси го!

Младият войник се смути. Правеха си майтап с него.

— Само на жена ми позволявам да ми пипа топките — рече бедуинът. Двама от войниците взеха да се кискат и свалиха автоматите си. Останалите направиха същото. Зухаир още се приближаваше.

— Но да знаете, от това няма някаква полза. Отдавна не ставам за тая работа — рече старецът.

Това вече беше прекалено. Патрулът избухна в смях. Дори сержантът се ухили.

— Добре, старче. Хайде да те няма. И не оставай навън по мръкнало.

Бедуинът закуцука към ъгъла, почесвайки се под дрехите. На ъгъла се обърна. Гранатата, с взривател, щръкнал на една страна, се претърколи по калдъръма и спря при ботушите на Зухаир. И шестимата я погледнаха вцепенени. После тя гръмна. Това беше краят на войниците. Беше и краят на септември.

 

 

Тази нощ, далеч в Тел Авив, генерал Яков Коби Дрор, началник на Мосад, беше седнал в кабинета си в сградата Хадар Дафна да изпие едно питие след работа със стария си приятел и колега Шломо Гершон, известен като Сами.

Сами Гершон беше началник на Бойния отдел, или Комемют — сектора, който се занимаваше с „нелегалните“ агенти, най-опасното острие на шпионажа. Беше сред присъстващите, когато неговият шеф излъга Чип Барбър.

— Значи не смяташ, че трябваше да му кажем, така ли? — попита той, защото отново бе станало дума за това. Дрор завъртя бирата в шишето си и отпи.

— Да вървят по дяволите! — изръмжа той. — Нека сами си завербуват хора.

Спомни си как през 1967-ма, още юноша, но вече войник, стоеше в пустинята, приклекнал под своя танк Патън, и чакаше, докато четири арабски държави се готвеха да си уредят сметките с Израел веднъж завинаги, а останалият свят просто цъкаше с език.

Заедно с останалите от отряда под командването на Израел Тал направиха пробив през прохода Митла и отблъснаха египетската армия назад към Суецкия канал.

Помнеше как, когато Израел унищожи четири армии и четири военновъздушни сили за шест дни, западната преса, която преди това се вайкаше, че страната му ще бъде заличена, изведнъж обвини Израел, че действал като агресор.

Оттогава Коби Дрор си бе изработил философия: всички да вървят по дяволите. Беше сабра, роден и израсъл в Израел, и напълно лишен от широтата на възгледите и търпението на Давид Бен Гурион.

От гледна точка на политиката поддържаше крайнодясната партия Ликуд на Менахем Бегин, който бе членувал в Иргун, и на Ицхак Шамир, преди участник в групата на Стерн.

Веднъж, докато слушаше един от своите хора да изнася лекция пред новоприети служители, го чу да използва фразата „дружески разузнавателни централи“. Стана и взе думата.

— Няма такова нещо като приятел на Израел, освен може би някой евреин от диаспората — заяви им той. — Светът се дели на две: нашите врагове и неутралните. С враговете си знаем как да постъпваме. Що се отнася до неутралните, вземай всичко, нищо не давай. Усмихвай им се, тупай ги по гърба, пий с тях, ласкай ги, благодари им за дадената информация и нищо не им казвай.

— Е, Коби, да се надяваме, че няма да научат — рече Гершон.

— Откъде да научат? Само осем души от нас знаят. И всички са от службите.

Сигурно беше от бирата. Забравяше още някого.

 

 

През пролетта на 1988-ма един британски бизнесмен на име Стюарт Харис присъстваше на промишлен панаир в Багдад. Беше директор по продажбите на една компания в Нотингам, която произвеждаше пътностроителни машини. Панаирът беше под егидата на Иракското министерство на транспорта. Както всички западни гости, и той бе настанен в хотел „Рашид“, построен специално за чужденци, който винаги се намираше под наблюдение.

На третия ден от панаира, когато Харис се върна в стаята си, намери един плик, пъхнат под вратата му. На него нямаше име, само номера на стаята му.

Вътре имаше един-единствен лист хартия и друг съвсем обикновен плик за въздушна поща. На листчето пишеше на английски с големи букви: „КАТО СЕ ВЪРНЕТЕ В ЛОНДОН, ПРЕДАЙТЕ ТОЗИ ПЛИК НА НОРМАН В ИЗРАЕЛСКОТО ПОСОЛСТВО.“

Това беше всичко. Стюарт Харис изпадна в паника. Знаеше за славата на Ирак, за вдъхващата ужас тайна полиция. Каквото и да имаше в плика, то можеше да стане причина да го арестуват, измъчват, дори да го убият.

За негова чест запази самообладание, седна и се помъчи да обмисли нещата. Например защо точно той? Имаше десетки британски бизнесмени в Багдад. Защо са избрали Стюарт Харис? Нямаше как да знаят, че е евреин, че баща му е пристигнал в Англия през 1935-а като Самуел Хоровиц.

Макар и никога да не го разбра, два дни преди това в стола на панаирното градче се бе състоял разговор между двама служители на Иракското министерство на транспорта. Единият разказа на другия за посещението си в заводите в Нотингам предишната есен, как Харис бил негов домакин през първия и втория ден, сетне изчезнал за един ден, а после се върнал. Той, иракчанинът, попитал дали Харис е болен. Някакъв негов колега се засмял и рекъл, че Харис е отсъствал за Йом Кипур.

Двамата иракски държавни чиновници не се сетиха повече за този случай, но някой от съседната маса го отбеляза. Той докладва за разговора на своя началник. Началникът му сякаш не обърна внимание, но след това се замисли дълбоко и нареди да направят проверка на господин Стюарт Харис от Нотингам, което установи номера на стаята му в хотела.

Харис седеше и се чудеше какво, за Бога, да прави. Дори и неизвестният изпращач на писмото да бе открил, че е евреин, мислеше си той, имаше едно нещо, което не биха могли да знаят. По никакъв начин. По едно необикновено стечение на обстоятелствата Стюарт Харис беше саян.

Израелският институт за разузнаване и специални операции, основан през 1951-ва по лична заповед на Бен Гурион, е известен извън собствените си кръгове като Мосад. На иврит думата означава институт. Помежду си те никога не го наричат така, а винаги „службата“. Сред водещите разузнавателни централи на света тя е най-малката. Щатният й състав е незначителен. В главната квартира на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, има около 25 000 щатни служители, без да се броят онези, които са в чужбина. В най-добрите си времена Първа главна дирекция на КГБ, която има за задача, също като ЦРУ и Мосад, да събира разузнавателна информация в чужбина, разполагаше с 15 000 оперативни служители по цял свят и около 3 000 на база в главната квартира в Язнево.

Мосад никога не е имал повече от 1 200 до 1 500 служители и по-малко от 40 старши оперативни работници, наричани катса.

Това, че успява да си върши работата с толкова малък бюджет и състав и все пак да получава „продукта“, се дължи на два фактора. Единият е способността да използва ресурсите на израелското население, което продължава да е удивително космополитно и включва удивително разнообразие от таланти, езици и географски произход.

Другият фактор е международната мрежа от помагачи или сътрудници, дума, която на иврит е „саяним“. Това са евреи от диаспората (трябва да са чисти евреи по линията и на двамата родители), които, макар и вероятно лоялни към страната, в която живеят, имат симпатии и към Израел.

Само в Лондон има 2 000 такива, 5 000 в останалата част на Великобритания и десет пъти повече в Съединените щати. Тях никога не ги привличат за операции, от тях искат услуги. И трябва да бъдат убедени, че помощта, която им искат, не е свързана с операция, насочена срещу страната, в която са родени или ги е подслонила. Не се допуска конфликт между двете чувства на лоялност. Но това позволява оперативните разходи да се съкратят най-малко десет пъти.

Така например: екип на Мосад пристига в Лондон, за да предприеме операция срещу конспиративен палестински отряд. Имат нужда от кола. От някой саян, който се занимава с търговия на коли, искат да им предостави употребявана кола с редовни документи на определено място с ключовете под постелката. По-късно, след операцията, му я връщат. Саянът така и не разбира за какво са я използвали; в книгите му е отбелязано, че е дадена за пробен период на бъдещ клиент.

Същият екип има нужда от „прикритие“. Саянът, собственик на недвижими имоти, им дава на заем някакъв празен магазин, а друг саян, който се занимава с търговия на захарни изделия, го зарежда с бонбони и шоколади. Те имат нужда от тайник; саянът, който се занимава с даване под наем и продажба на недвижими имоти, им услужва с ключовете за празен офис, записан в книгите му.

Стюарт Харис прекарваше отпуската си, в израелския курорт Ейлат, когато в бара „Червената скала“ се запозна с приятен млад израелец, който говореше великолепен английски. На една от последващите им срещи израелецът доведе приятел — по-възрастен мъж, който спокойно разпита Харис как гледа на Израел. Към края на отпуската си Харис се бе съгласил, ако някога се наложи, да помогне с каквото може.

След като отпуската му свърши, той се прибра у дома, както го бяха посъветвали, и продължи да живее постарому. Две години чака някой да му се обади, но това не се случи. Само един дружески настроен посетител периодично влизаше във връзка с него — едно от досадните задължения на всеки катса, изпратен със задача в чужбина, е да следи за списъка от сътрудници, с който разполага.

И така Стюарт Харис седеше в стаята си в багдадския хотел. Паниката го обземаше все по-властно и той не знаеше как да постъпи. Писмото спокойно можеше да е провокация — ще бъде заловен на аерогарата, докато се опитва да го изнесе тайно навън. Да го пъхне в нечия друга чанта? Не смяташе, че е способен на такова нещо. Освен това как щеше да си го прибере обратно в Лондон?

Накрая се успокои, разработи план и постъпи точно както трябваше. Изгори външния плик и бележката в един пепелник, смачка пепелта и я пусна с водата в тоалетната. Сетне скри обикновения плик под допълнителното одеяло в гардероба, като преди това го изтри от отпечатъците.

Ако нахлуеха в стаята му, щеше да се закълне, че въобще не му е трябвало одеяло, че никога не се е качвал да пипа по горния рафт и че писмото сигурно е оставено от някой предишен обитател на стаята.

В един магазин за канцеларски материали си купи кафяв плик, самозалепващ се етикет и ролка скоч, от пощата — достатъчно марки за самолетна поща от Багдад за Лондон. От панаира взе рекламно списание, в което се възхваляваха успехите на Ирак, и дори подпечата празния плик с печата на панаира.

В последния ден, преди да тръгне за летището с двамата си колеги, той се прибра в стаята си. Пъхна плика в списанието и ги запечата в големия плик. Адресира го до един чичо в Лонг Итън и залепи етикета и марките. Знаеше, че във фоайето има пощенска кутия, която се събира след четири часа. Смяташе, че дори горилите да отворят плика на пара, той вече ще лети над Алпите в британски пътнически самолет.

Твърдят, че храбрите или глупавите, а най-вероятно и едните, и другите, имали късмет. Хората на АМАМ наистина наблюдаваха фоайето и следяха дали към някой от заминаващите чужденци няма да се приближи иракчанин и да се опита да му пъхне нещо в ръката. Харис носеше плика си под сакото, под лявата мишница. Един мъж го проследи, скрит зад вестника си, но точно когато Харис пускаше плика в пощенската кутия, помежду им мина количка с багаж. Когато човекът го видя отново, той стоеше на рецепцията и връщаше ключа от стаята.

Брошурата пристигна в къщата на чичо му след седмица. Харис знаеше, че човекът е на почивка, но разполагаше с ключ от дома му за всеки случай. Влезе вътре да вземе пакета. Сетне го отнесе в Израелското посолство в Лондон и пожела да се срещне с връзката си. Поканиха го в една стая и го помолиха да изчака.

Влезе човек на средна възраст, попита за името му и защо иска да види Норман. Той обясни, извади от джоба си плика за въздушна поща и го постави на масата. Израелският дипломат пребледня, отново го помоли да изчака и излезе. Сградата на посолството на „Палас Грийн“ №2 е красива, но класическите й очертания не издават безбройните предпазни мерки и охранителна техника, които потулват лондонското бюро на Мосад в мазето й. Точно от тази подземна крепост бе повикан спешно един по-млад мъж. Харис продължаваше да чака.

Без да знае, от другата страна на стената го изучаваха през едно огледало как седи с плика на масата пред него. Освен това, докато проверяваха данните, го снимаха, за да се потвърди, че наистина е саянът, а не палестински терорист. Когато снимката на Стюарт Харис от Нотингам, която фигурираше в архива, съвпадна с мъжа зад огледалото, младият катса най-сетне влезе в стаята.

Усмихна се, представи се като Рафи и покани Харис да започне разказа си от самото начало, още от Ейлат. И Харис разказа всичко. Рафи вече го знаеше (нали току-що бе прочел цялото му досие), но трябваше да провери. Когато се стигна до Багдад, му стана много интересно. Отначало не задаваше почти никакви въпроси. Сетне започна да подпитва, докато Харис отново преживя случилото се в Багдад. Рафи си водеше бележки, освен това всичко се записваше. Най-накрая той се обади от телефона на стената и каза нещо на иврит.

Последното, което направи, бе да благодари на Стюарт Харис, да го поздрави за смелостта и хладнокръвието му, да му напомни никога и пред никого да не споменава за случая и му пожела приятен път до дома. После го пуснаха да си ходи. Един мъж с предпазен шлем, предпазна жилетка и ръкавици взе писмото. Беше снимано и прегледано на рентген. Израелското посолство вече беше загубило един човек в резултат на писмо-бомба и нямаше намерение да губи втори.

Накрая отвориха писмото. Вътре имаше два листа от тънка като лучена ципа хартия за въздушна поща, изписани ръкописно. Текстът беше на арабски. Рафи не говореше арабски, още по-малко можеше да чете на арабски. Никой от останалите в лондонското бюро не можеше, поне не толкова добре, че да разчете заврънкулките на арабския ръкопис. Рафи изпрати дълъг, кодиран доклад по радиото до Тел Авив, сетне написа един още по-пълен в официалния и уеднаквен стил на Мосад, наречен НАКА. Писмото и докладът намериха място в дипломатическата поща и още същата вечер отлетяха от Хийтроу за „Бен Гурион“.

Един куриер с въоръжена охрана пресрещна дипломатическия куриер на самолета, взе брезентовата чанта, предназначена за голямата сграда на булевард „Цар Саул“, където след часа за закуска той се озова на бюрото на ръководителя на Иракския сектор — един много способен млад катса, на име Давид Шарон.

Той знаеше арабски и онова, което прочете на двете тънки като лучена ципа листове, го изпълни със същото чувство, което изпита и когато се хвърли за пръв път от самолет над пустинята Негев, докато се подготвяше за парашутист.

На собствената си пишеща машина, без машинописки и диктофони, той натрака един буквален превод на писмото на иврит. Сетне взе и двете, плюс доклада на Рафи за това, как Мосад се е сдобил с писмото, и отиде при непосредствения си ръководител, директора на отдела за Близкия изток.

В писмото всъщност се казваше, че авторът е високопоставен функционер в най-висшите ешелони на иракския режим и е готов да работи за Израел за пари, но само за пари.

Имаше още малко, и номер на пощенска кутия в Централната поща на Багдад, но същността на нещата се свеждаше до това.

 

 

Същата вечер в частния кабинет на Коби Дрор имаше съвещание на високо равнище. Присъстваха той и началникът на бойците Сами Гершон. Освен това Ейтан Хадар, непосредственият началник на Шарон като директор за Близкия изток, на когото беше занесъл писмото от Багдад тази сутрин. Повикаха и самия Давид Шарон.

От самото начало Гершон изпитваше недоверие.

— Не е истинско — рече той. — Досега не съм виждал такъв нагъл, нескопосан и очевиден опит да ни устроят клопка. Коби, няма да изпратя нито един от хората си да го провери. Ще бъде все едно да го пратиш на заколение. Няма да изпратя дори и бобър в Багдад да се опита да установява контакт.

Бобърът е арабин, използван от Мосад да установи предварителен контакт с друг арабин, посредник на най-ниско равнище и далеч по-малко ценен от истински израелски катса.

Като че ли натежаваше мнението на Гершон. Писмото беше лудост, очевиден опит да се подмами старши катса в Багдад, за да бъде арестуван, изтезаван, да му се устрои публичен процес и публична екзекуция. Накрая Дрор се обърна към Давид Шарон.

— Е, Давид, какво мислиш?

Шарон кимна със съжаление.

— Мисля, че Сами почти сигурно е прав. Ще бъде лудост да се изпрати добър агент там.

Ейтан Хадар му хвърли предупредителен поглед. Както става обикновено, между отделите съществуваше съперничество. Не бе необходимо победата да се поднася на Гершон на тепсия.

— Деветдесет и девет процента това е клопка.

— Само деветдесет и девет ли? — пропита закачливо Дрор.

— А единият процент, млади приятелю?

— О, просто една глупава мисъл. Хрумна ми, че все пак съществува един процент вероятност.

Настъпи мъртво мълчание. Думата увисна във въздуха като открито предизвикателство. Гершон въздъхна дълбоко. Коби Дрор се обърна към ръководителя до сектора за Ирак. Шарон пък съзерцаваше върховете на пръстите си.

В шпионажа има само четири начина да се вербува агент за проникване във висшите среди на някоя страна.

Първият е далеч най-трудният: да използваш един от собствените си сънародници, но подготвен в изключителна степен, да мине за човек от съответната националност и да се внедри направо в сърцето на целта. Той е възможен само ако проникващият е роден и отгледан в страната и повторното му заселване в нея се обясни с някаква правдоподобна история. Дори и да успее, той ще трябва да чака години, преди да се издигне до пост, който ще му даде достъп до секретна информация. И тези години са най-малко десет.

И все пак някога Израел беше изкусен майстор на тази техника. Това беше така, защото през първите години на израелската държава в нея се изсипваха евреи от всички краища на света. Имаше евреи, които можеха да минат за мароканци, алжирци, либийци, египтяни, сирийци, иракчани и йеменци. Да не говорим за онези, които идваха от Русия, Полша, Западна Европа, Северна и Южна Америка.

Най-голям успех сред тях пожъна Ели Коен, роден и израсъл в Сирия. Той бе внедрен обратно в Дамаск като сириец, който се е върнал след дълго отсъствие. Със своето сирийско име Коен стана довереник на високопоставени политици, държавни чиновници и генерали, които говореха свободно пред него по време на пищните му приеми. Всичко, което казваха, включително и пълният боен план на Сирия, стигна до Тел Авив съвсем навреме за Шестдневната война. Коен беше разкрит, изтезаван и публично обесен на Революционния площад в Дамаск. Такова проникване е изключително опасно и се случва много рядко.

Но годините минаваха. Първоначалните преселници в Израел бяха остарели, децата им не учеха арабски и случаят с Ели Коен не можеше да се повтори. Ето защо към 1990-а Мосад разполагаше с далеч по-малко блестящи арабисти, отколкото се предполагаше.

Но имаше и втора причина. Проникването в арабските тайни става много по-лесно в Европа или Америка. Ако една арабска държава купува американски изтребител, подробностите могат много по-лесно и по-безболезнено да се откраднат в Америка. Ако някой високопоставен арабин е податлив на ухажване, това можеше да стане, докато посещава европейските бардаци. Ето защо към 1990-а повечето операции на Мосад се извършваха в Европа и Америка, където рискът бе по-малък, а не в арабските страни.

Но царят на внедряването беше Маркус Волф, който в продължение на години ръководеше мрежата на източногерманското разузнаване. Той имаше голямото преимущество на всеки източногерманец: че може да мине за западногерманец.

С течение на времето „Миша“ Волф инфилтрира десетки свои агенти в Западна Германия, като един от тях стана частен секретар на самия канцлер Вили Бранд. Специалността на Волф беше да изпраща подредени, старомодни, неженени секретарки, които ставаха незаменими помощници на своите работодатели министри и поради това можеха да копират всеки попаднал на бюрото им документ, който след това предаваха в Източен Берлин.

Вторият метод на проникване е да се използва човек, който уж идва от трета държава. Страната, обект на проникване, познава инфилтратора като чужденец, но е убедена, че той е дружески настроен и симпатизира на каузата й.

И тук отново Мосад има едно блестящо попадение, което се нарича Зеев Гур Ариех. Роден като Волфганг Лоц в Манхайм, Германия, през 1921-ва, Волфганг — висок метър и осемдесет, рус, със сини очи, необрязан — бил евреин. Пристигнал в Израел като момче, бил отгледан там, взел еврейско име, сражавал се в нелегалната Хагана и стигнал до чин майор в израелската армия. Сетне Мосад го взел в ръцете си.

Изпратили го обратно в Германия за две години, за да усъвършенства родния си немски и да „забогатее“ с пари на Мосад. После, със съпругата си германка, емигрирал в Кайро и основал там школа по езда.

Школата имала голям успех. Египетските щабни офицери обичали да се разтоварват яздейки, докато за тях се грижи добрият германец Волфганг — антисемит с десни убеждения, на когото можели да се доверят. И те го правели. Всяка тяхна дума се изпращала в Тел Авив. В края на краищата Лоц бил заловен, но имал късмет да не го обесят, и след Шестдневната война го разменили с египетски пленници.

Най-обикновеният начин да се намери агент в страната-обект на проникване е третият — просто да се вербува човек, който вече е на място. Самият процес на вербуване може да се окаже дълъг и скучен или изненадващо бърз. Именно с такава цел „търсачите на таланти“ бродят из дипломатическата общност. Надяват се да открият някой старши функционер на „другата страна“, който да изглежда разочарован, обиден, недоволен, огорчен или въобще по някаква причина податлив на вербуване.

Делегациите, посещаващи чужди страни, се изучават най-щателно, за да се види не може ли някой от техните членове да бъде дръпнат настрана, да му се уреди страхотно прекарване и да бъде подпитан дали не би сменил обекта на своята вярност. Когато „търсачът на таланти“ набележи евентуален обект, тогава с него се залавят вербовчиците. Те обикновено започват с неангажираща дружба, която полека-лека става все по-близка и гореща. В един момент „приятелят“ се примолва на другарчето си да му направи малка услуга — необходима му е дребна информация, която няма особено значение.

Когато капанът щракне, няма връщане назад и колкото по-безскрупулен е режимът, на който нововербуваният служи, толкова по-малко вероятно е той да признае всичко и да се остави на неговата несъществуваща милост.

Мотивите, заради които човек се съгласява да служи на друга страна, са най-различни. Може да има дългове, тежък брак, да е подминат при повишенията, отвратен от режима в собствената си страна или просто да жадува за нов живот и много пари. Може да бъде вербуван поради собствените му слабости — сексуални или хомосексуални — или просто със сладки приказки и ласкателства.

Немалко съветски люде, подобно на Пенковски и Гордиевски, преминаха на другата страна, защото така им диктуваше съвестта, но повечето шпиони, които се обръщат срещу собствената си страна, го правят, защото страдат от една чудовищна суета: убеждението, че представляват важна брънка в световния ред.

Но най-странното вербуване се нарича просто „влизане“. Както подсказва думата, вербуваният влиза ненадейно — без да е очакван или предварително представен — и предлага услугите си.

Реакцията на централата, към която се обръща, е винаги скептична — това няма как да не е „уловка“, нали? Така например през 1960-а един висок руснак се обърнал към американците в Москва, като заявил, че е полковник от съветското военно разузнаване ГРУ, и предложил да шпионира за Запада, но те го отхвърлили.

Сащисан, човекът се обърнал към англичаните, които му дали възможност да опита. Олег Пенковски се оказал един от най-изумителните агенти за всички времена. През своята кратка кариера от две години и половина той предал 5500 документи на англо-американската централа, която го ръководела, и всеки един от тях бил от категорията „секретно“ или „строго секретно“. По време на кубинската ракетна криза светът така и не разбра, че президентът Кенеди е знаел всички карти в ръцете на Хрушчов, подобно на играч на покер, който гледа ръката на противника си в огледало зад гърба му. Огледалото бил Пенковски.

Този руснак поемал налудничави рискове, отказвайки да се измъкне на Запад, докато това все още било възможно. След кризата съветското контраразузнаване го разкрива и той бил осъден и разстрелян.

Тази нощ в кабинета на Коби Дрор в Тел Авив останалите трима израелци добре знаеха кой е Олег Пенковски. В техния свят той беше герой. След като Шарон спомена това име, и тримата се размечтаха. Истински, жив, позлатен, двайсет и четири каратов предател в Багдад? Можеше ли да е вярно?

Коби Дрор изгледа Шарон продължително и настойчиво.

— Какво имаш предвид, млади човече?

— Мислех си просто за едно писмо — рече Шарон с престорена нерешителност — … без риск за когото и да било… с няколко въпроса, трудни въпроси, неща, които бихме желали да знаем… дали ще бъде в състояние да ни доставя въпросната информация или не.

Дрор погледна към Гершон. Човекът, който „въртеше“ нелегалната агентура, сви рамене. Сякаш с жеста си искаше да каже: аз вкарвам агенти, какво ме интересуват писмата?

— Добре, Давиде. Пишем му писмо в отговор. Задаваме му няколко въпроса, после ще видим. Ейтан, ти ще работиш с Давид. Искам да видя писмото, преди да замине.

Ейтан Хадар и Давид Шарон си тръгнаха заедно.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — промърмори директорът за Близкия изток на протежето си.

Писмото беше подготвено изключително грижливо. Няколко от щатните експерти работиха по него, поне върху оригинала на иврит. Преводът щеше да се прави по-късно.

Още от самото начало Давид Шарон се представяше само с първото си име. Благодареше на автора на писмото, че си е дал труда и го уверяваше, че то е пристигнало без произшествия на мястото, което сигурно е имал предвид.

По-нататък в отговора се казваше, че авторът положително се досеща за голямата изненада и подозрение, които са предизвикали както източникът, така и начинът му на представяне.

Давид бил убеден, че авторът на писмото не е глупав човек и затова ще разбере, че и „моите хора искат да се уверят в твоята автентичност“.

Давид продължаваше по-нататък, че ако неговата автентичност бъде потвърдена, тогава исканото от него заплащане няма да представлява проблем, стига продуктът да оправдава финансовите облаги. И накрая дали авторът ще бъде така добър да даде отговор на тук приложените въпроси?

Пълният текст на писмото, разбира се, беше по-дълъг и по-сложен, но смисълът се изчерпваше с горното. Накрая Шарон даваше на автора адрес в Рим, на който да изпрати отговорите си.

Това всъщност представляваше една вече изоставена тайна квартира, която бюрото в Рим предложи по спешното настояване на Тел Авив. От този момент нататък бюрото в Рим щеше все пак да държи под око въпросната квартира. Ако на адреса се появят представители на иракските органи за сигурност, те щяха да бъдат забелязани и работата преустановена.

Двайсетте въпроса, включени в списъка, бяха подбрани след внимателно обмисляне. На осем от тях Мосад вече знаеше отговорите. Така че ако някой се опитваше да измами Тел Авив, нямаше да успее.

Осем други въпроса засягаха процеси в развитие, които даваха възможност да се разбере, когато му дойде времето, дали отговорите са били верни. Четири въпроса се отнасяха до неща, които Тел Авив наистина искаше да разбере, особено за намеренията на самия Саддам Хюсейн.

— Сега ще видим колко високо работи копелето — рече Коби Дрор, като прочете списъка.

Накрая поканиха един професор от Арабския факултет в Телавивския университет да редактира писмото в претрупания и цветист стил на писмения арабски език. Шарон се подписа на арабски, с арабския вариант на собственото си име — Дауд.

В текста се съдържаше и още един въпрос: тъй като Давид би желал да даде име на автора, той ще има ли нещо против, ако го нарича просто Йерихон?

Писмото пуснаха по пощата от единствената арабска столица, в която Израел имаше посолство — Кайро.

След като то замина, Давид Шарон продължи да си върши работата и да чака. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-налудничава му се струваше тази история: Пощенска кутия в страна, където контраразузнавателната мрежа се управлява от умен човек като Хасан Рахмани, беше нещо страхотно опасно. Не по-малко опасно беше да се пише свръхсекретна информация на „открит“ език, а по нищо не личеше, че Йерихон знае нещо за тайнописа. Освен това беше немислимо да се използва обикновена поща, ако нещата се развият по-нататък. Въпреки че те вероятно нямаше да се развият, помисли си той.

Но те се развиха. Месец по-късно отговорът на Йерихон пристигна в Рим и бе донесен в Тел Авив в осигурена против взрив кутия. Бяха взети изключителни предпазни мерки. Пликът можеше да е зареден с експлозив или намазан със смъртоносен токсин. Отвориха го едва когато учените най-сетне обявиха, че е „чист“.

За най-голяма изненада Йерихон се бе оказал пребогата златоносна жила и отговорите му бяха много точни. Осемте въпроса, на които Мосад вече знаеше отговорите, потвърдиха това. За осемте други, отнасящи се до придвижвания на войски, повишения, уволнения и пътувания в чужбина на познати светила на режима, трябваше да изчакат проверката. Последните четири отговора Тел Авив не можеше да знае, нито да провери, но всички те бяха изцяло вероятни.

Давид Шарон написа бърз отговор с текст, който не би създал някакви проблеми, ако бъде прехванат. „Драги чичо, много благодаря за писмото ти, което току-що пристигна. Много се зарадвах, като научих, че си добре и здрав. Някои от нещата, за които питаш, отнемат време, но ако всичко се окаже както трябва, пак ще ти пиша скоро. С обич: твой племенник Дауд.“

В сградата Хадар Дафна започнаха да мислят, че в края на краищата този тип, Йерихон, може да се окаже сериозен. При това положение се налагаха спешни действия. Да се разменят по две писма беше едно; да имаш дълбоко прикрит агент в един брутален режим — съвсем друго. По никакъв начин връзката не можеше да продължи на базата на „открит текст“, обикновена поща и обикновени пощенски кутии. Такова нещо би означавало бърз провал.

В Багдад трябваше да проникне човек на Мосад, да живее там и да напътства Йерихон с помощта на всички присъщи на занаята средства — тайнопис, шифри, тайни „пощенски кутии“ и гарантирани срещу прехващане средства за изнасяне на „продукта“ от Багдад в Израел.

— Това няма да стане — рече Гершон. — Няма да изпратя старши катса в Багдад на „черно“ за продължителен престой. Или дипломатическо прикритие, или няма да отиде.

— Добре, Сами — каза Дрор, — нека бъде дипломатическо прикритие. Да видим с какво разполагаме.

Работата е там, че „черният“ агент може да бъде арестуван, изтезаван, обесен — всичко, а ако има дипломатическо прикритие, не е така. Дори в Багдад акредитираният дипломат може да избегне такива неприятности; ако бъде заловен, че шпионира, ще бъде обявен за персона нон грата и изгонен. Случва се непрекъснато.

Това лято няколко основни отдела на Мосад заработиха на големи обороти, и най-вече „Проучвания“. Гершон можеше да им каже, че няма агент в персонала на което и да е посолство, акредитирано в Багдад, и това бе достатъчно да ги изнерви. Така че търсенето на подходящ дипломат започна.

Всяко чуждо посолство в Багдад беше обект на внимание. От столиците на всяка страна беше извлечен списък на целия им персонал в Багдад. Нищо не излезе; нито един от тях никога не бе работил за Мосад, за да може да се активира отново. В тези списъци нямаше дори и саян.

Тогава един служител предложи следната идея: Обединените нации. В Багдад имаше агенция от системата на световната организация — Икономическата комисия на ООН за Западна Азия.

Мосад бе проникнал дълбоко в Обединените нации в Ню Йорк и от там получиха списък на персонала. Едно от имената даде резултат; млад чилийски дипломат евреин на име Алфонсо Бенс Монкада. Не беше подготвен агент, но пък беше саян и следователно от него можеше да се очаква, че ще помогне.

Сведенията, дадени от Йерихон, се потвърждаваха едно по едно. Проверката потвърди, че армейските дивизии, които бе казал, че ще бъдат преместени, наистина бяха преместени; повишенията, които предсказа, се осъществиха, уволненията — също.

— Или зад този пингвин стои самият Саддам, или пък той предава страната си, без да му мигне окото — отсече Коби Дрор.

Давид Шарон изпрати трето писмо — също съвсем невинно на вид. За второто и третото не се наложи да викат професора. Третото писмо се отнасяше до една поръчка от клиент с база в Багдад за стъклария и порцелан. Очевидно, пишеше Давид, е необходимо малко повече търпение, за да може да се осъществи надеждно транспортиране.

Говорещ испански катса, вече базиран в Южна Америка, замина по спешност в Сантяго, за да убеди родителите на сеньор Бенс да настоят пред сина си да се върне веднага у дома в отпуск, защото майка му е сериозно болна. Баща му лично се обади по телефона в Багдад. Разтревоженият син подаде молба, незабавно получи три седмици отпуск по домашни причини и отлетя веднага за Чили.

Посрещна го не болна майка, а пълен екип инструктори на Мосад, които го помолиха да се съгласи с искането им. Той обсъди въпроса с родителите си и се съгласи. Чувствата, които ги караха да откликват на нуждите на земята Израилева, бяха много силни.

Друг саян в Сантяго отстъпи лятната си къща край морето, без да знае точно за какво ще се използва, и екипът от инструктори се настани в нея.

За да се подготви един катса да работи на място с дълбоко прикрит агент на вражески терен, са необходими поне две години и това е възможният минимум. Екипът разполагаше с три седмици. Работеха по шестнайсет часа на ден. Научиха трийсетгодишния чилиец на тайнопис и основните шифри, на миниатюрна фотография и превръщането на снимките в микроточки. Изведоха го на улиците и го научиха как да разбере дали го следят. Предупредиха го никога да не се измъква от проследяване, освен при крайна нужда, когато носи свръхсекретен материал. Посъветваха го, когато смята, че го следят, да не отива на уречената среща, а да се опита да направи връзка по-късно.

Показаха му как да използва запалителни химикали, поставени в куха писалка, за да унищожи инкриминиращи материали за секунди, докато се прикрива в някоя мъжка тоалетна, или просто докато завие зад ъгъла.

Изведоха го с коли, да му покажат как да открие дали го следи друга кола — един от тях го инструктираше, а останалите от екипа се правеха на „врагове“. Обучаваха го, докато ушите му писваха, очите го заболяваха и заспиваше прав.

Научиха го всичко за секретните „пощенски кутии“ или „хралупи“ — тайни места, където можеш да оставиш или да намериш съобщение. Показаха му как се правят — от дупка зад разхлабена тухла в стена, под надгробен камък, в цепнатината на старо дърво или под някоя плоча от уличната настилка.

След три седмици Алфонсо Бенс Монкада се раздели с разплаканите си родители и отлетя за Багдад през Лондон. Старшият инструктор се отпусна на стола си във вилата, прекара изтощено ръка по челото си и рече:

— Ако този нещастник оцелее, аз ще си отрежа главата.

Членовете на екипа се разсмяха. Докато обучаваха Монкада, нито един от тях не знаеше какво точно ще прави той, като се върне в Багдад. Не беше тяхна работа да знаят. Чилиецът също нямаше представа.

По време на престоя му в Лондон го заведоха в хотел „Пента“ на Хийтроу. Там се запозна със Сами Гершон и Давид Шарон, които му обясниха останалото.

— Не се опитвай да го разпознаеш — предупреди Гершон младия мъж. — Това остави на нас. Ти само установи тайниците и ги обслужвай. Ще ти изпращаме списъци с онова, което искаме да знаем — няма да ги разбереш, защото ще са на арабски. Според нас Йерихон не говори много английски, а може би и въобще не говори. Не се опитвай да превеждаш онова, което ти изпращаме. Просто го сложи в тайника, предназначен за съобщения от теб за него, и направи съответния знак с тебешир, за да знае той, че трябва да си събере пощата. Когато видиш неговия знак, побързай и ти да събереш твоята.

В отделна стая Алфонсо Бенс Монкада получи новия си багаж. В него имаше фотоапарат, който изглеждаше като туристически „Пентакс“, но работеше с касета за сто кадъра, плюс един съвсем обикновен на външен вид алуминиев триножник, за да може апаратът да се фиксира точно над лист хартия. Разстоянието беше предварително зададено на фотоапарата.

В тоалетната му торбичка имаше запалителни химикали под формата на одеколон, както и различни невидими мастила. Папката за писма съдържаше хартия, обработена за тайнопис. Накрая му казаха какви са начините да се свърже с тях — методът беше разработен, докато той се подготвяше в Чили.

Щеше да пише писма, свързани с любовта му към шахмата — той и без това си беше запален шахматист, — на приятел с когото си кореспондираше — угандиеца Джъстин Бокомо, който пък работеше в сградата на Генералния секретариат в Ню Йорк. Писмата му щяха винаги да пътуват от Багдад с дипломатическата поща на ООН за Ню Йорк. Отговорите щеше да получава също от Бокомо в Ню Йорк.

Макар и Бенс Монкада да не знаеше това, в Ню Йорк имаше угандиец на име Бокомо. А също и катса на Мосад в службата за кореспонденция, който да прехваща писмата му.

Писмата на Бокомо щяха да имат обратна страна, която, след обработка, щеше да разкрива списъка с въпроси на Мосад. Той трябваше да се снима, когато наоколо няма никого, и да бъде предаден на Йерихон чрез един от установените тайници. Отговорите на Йерихон вероятно щяха да бъдат на паякообразния арабски шрифт. Всяка страница трябваше да бъде снимана по десет пъти (за да няма дефект), а филмът изпратен на Бокомо.

Когато се върна в Багдад, младият чилиец със свито сърце установи шест тайници, предимно зад разхлабени тухли в стари стени или в разрушени къщи, под плочи в задни улички и една — под каменния перваз на витрината на изоставен магазин.

Всеки път си мислеше, че ще го спипа страховитата АМАМ, но както винаги гражданите на Багдад изглеждаха любезни и никой не обръщаше внимание на любопитния чуждестранен турист, който бродеше из Стария квартал, Арменския квартал, пазара за плодове и зеленчуци в Касра и старите гробища; навсякъде откриваше порутени стари стени и разклатени плочи.

Описа местата на шестте тайника, три за съобщения от него за Йерихон и три за отговори от Йерихон до него. Избра и шест места — стени, порти, капаци на прозорци, където един невинен знак с тебешир ще подскаже на Йерихон, че има съобщение за него, или на него — че Йерихон има готов отговор, който трябва да се прибере.

Всеки знак с тебешир отговаряше на различен тайник. Записа местоположението на тези тайници и месната за знаци с тебешир толкова точно, че Йерихон да може да ги открие само по писменото описание.

През цялото време беше нащрек да не би да го следят с кола или пеш. Само веднъж забеляза, че го наблюдават, но го правеха така нескопосно и рутинно, сякаш АМАМ имаше дежурни дни за следене на дипломати. На следващия ден вече никой не вървеше по петите му.

Когато приготви всичко, написа го на пишеща машина, а след като запамети всяка подробност, унищожи лентата, снима листа, унищожи използваната хартия и изпрати филма на господин Бокомо. Посредством залата за кореспонденция в сградата на ООН на Ист Ривър в Ню Йорк малкият пакет се върна при Давид Шарон в Тел Авив.

По-опасната част от операцията беше как да се предаде тази информация на Йерихон. Това означаваше едно последно писмо до онази проклета пощенска кутия в Багдад. Шарон писа на „своя приятел“, че документите, от които има нужда, ще бъдат депозирани точно по пладне след 14 дни, на 18 август 1988-ма и ще трябва да бъдат прибрани не по-късно от един час след това.

Точните инструкции на арабски се намираха у Монкада на шестнайсети. В дванайсет без пет на осемнайсети той влезе в пощата, посочиха му пощенската кутия и той пусна в нея обемистия пакет. Никой не го спря, нито арестува. Час по-късно Йерихон отключи кутията и извади пакета. Той също не беше нито спрян, нито арестуван.

След установяването на сигурна връзка трафикът потече. Йерихон настояваше той да „слага цената“ на всяка доставена информация, която искаше Тел Авив, и след превеждане на парите информацията да бъде изпратена. Той назова една много дискретна банка във Виена — Винклербанк; на „Балгасе“, пресечка на Францисканерплац, и даде номера на сметката.

Тел Авив се съгласи и веднага провери банката. Беше малка, свръхдискретна и практически непроницаема. Очевидно в нея съществуваше такъв номер на сметка, защото първият превод от двайсет хиляди долара от Тел Авив не бе върнат от банката с някакви въпроси.

Мосад предложи на Йерихон да се разкрие „за своя собствена сигурност. Защото, ако нещо се случи, приятелите му на Запад биха могли да му помогнат“. Йерихон категорично отказа; дори стигна по-далеч. Ако бъде направен опит да се наблюдават тайниците, да се влезе във връзка с него по други начини, или в случай че парите не пристигнат, той незабавно ще изчезне.

Мосад се съгласи, но въпреки това опита други начини. Бяха разработени психопортрети, почеркът му беше изучен, бяха изготвени списъци на видни иракчани. Специалистите стигнаха до заключението, че Йерихон е на средна възраст, със средно образование, вероятно знае малко английски и е военен или военизиран.

— На това описание отговаря половината от скапания Команден съвет, първите петдесет души в партията Баас и кой ли още не — изръмжа Коби Дрор.

Алфонсо Бенс Монкада работи с Йерихон в продължение на две години и продуктът беше двайсет и четири каратово злато. Информацията му засягаше политиката, конвенционалното въоръжение, военния прогрес, промените в командването, доставките на оръжие, ракети, газ, бактериологично оръжие и два опита за преврат срещу Саддам Хюсейн. Йерихон се проявяваше колебливо само по отношение на напредъка на Ирак в областта на ядрените оръжия. Разбира се, че непрекъснато го питаха. Проектът бил дълбоко засекретен и известен само на иракския Робърт Опенхаймер — името на физика беше д-р Джаафар Ал-Джаафар. Да настоява твърде много, би означавало да го разкрият, съобщи той.

През есента на 1989-а той съобщи на Тел Авив, че Джери Бул е заподозрян и е под наблюдение в Брюксел от екип на иракския Мухабарат. Мосад, който по онова време използваше Бул като друг източник на сведения за развитието на иракската ядрена програма, се опита да го предупреди колкото е възможно по-дискретно. Нямаше как да му кажат в лицето онова, което знаеха — това би означавало да му разкрият, че имат високопоставен човек в Багдад, а няма централа в света, която ще си проиграе картите по този начин.

Затова катсата, който ръководеше брюкселското бюро, накара хората си да проникнат на няколко пъти в апартамента на Бул и да оставят косвени съобщения, като пренавият видеолентата, разместят чашите за вино, оставят прозореца на терасата отворен, дори като сложат дълъг женски косъм на възглавницата му.

Ученият балистик наистина се разтревожи, но не достатъчно. За съжаление съобщението на Йерихон за намерението да бъде ликвидиран Бул пристигна твърде късно. Покушението бе вече извършено.

Информацията от Йерихон даде на Мосад почти пълна картина за състоянието на Ирак по време на подготовката за нахлуването в Кувейт през 1990-а. Данните за оръжията за масово унищожение на Саддам само потвърдиха и допълниха снимковата информация, която им беше предал Джонатан Полард, вече осъден на доживотен затвор.

Имайки предвид, че щом Мосад знае, значи и Америка би трябвало да знае, те очакваха, че тя ще реагира. Но докато химическата, ядрената и бактериологична подготовка на Ирак напредваше, Западът си мълчеше, затова и Тел Авив не се обаждаше.

До август 1990-а Мосад бе превел два милиона долара в шифрованата сметка на Йерихон във Виена. Скъпо взимаше, но беше добър, затова Тел Авив смяташе, че си струва парите. После дойде нахлуването в Кувейт и се случи непредвиденото. Обединените нации, приели резолюцията си от 2 август, с която призоваваха Ирак да се изтегли незабавно, сметнаха, че не могат да продължават да подкрепят Саддам, поддържайки присъствие в Багдад. Най-неочаквано на 7 август Икономическата комисия за Западна Азия беше закрита и дипломатите от нея отзовани.

Бенс Монкада успя да направи едно последно нещо. Той остави съобщение на Йерихон, че напуска страната и връзката се прекъсва. Но е възможно да се върне и Йерихон трябва да продължава да следи местата за знаците с тебешир. И замина. В Лондон разпитаха надълго и нашироко младия чилиец и така Давид Шарон разбра всичко, което можеше да се узнае.

Затова Коби Дрор успя така лесно да излъже Чип Барбър. По онова време се знаеше, че той не разполага с човек в Багдад. Би било неприятно да признае, че не е открил името на предателя, а сега бе изгубил и връзка с него. Все пак, както Сами Гершон даде да се разбере, ако някога американците откриеха… Ако можеше да знае предварително как ще се развият събитията, сигурно щеше да спомене за Йерихон.