Фредерик Форсайт
Юмрукът на Бога (19)

Глава 18

Двамата представители на Сенчъри Хаус изпревариха Чип Барбър от Вашингтон. Стив Ланг и Саймън Паксман кацнаха в Рияд преди зазоряване, след като взеха нощния полет от Хийтроу.

Завеждащият бюрото на Сенчъри Хаус в Рияд Джулиан Грей ги посрещна с обикновената си кола без никакви белези и ги закара във вилата, където на практика живееше вече пет месеца, като само от време на време се връщаше вкъщи да види жена си.

Беше озадачен от внезапното връщане на Паксман от Лондон и още повече от появата на по-старшия Стив Ланг и то за какво — за да надзирават изпълнението на операция, която всъщност е приключена. Във вилата Ланг разкри на Грей защо Йерихон трябва да бъде незабавно издирен и върнат в играта.

— Господи, значи копелето наистина е успяло да се сдобие с бомба.

— Трябва да го приемем за истина, макар да не разполагаме с доказателство — отговори Ланг. — Мартин кога ще има прозорец за приемане?

— Между единайсет и петнайсет и единайсет и четирийсет и пет тази вечер — отвърна Грей. — За по-голяма сигурност от пет дни не сме му изпращали нищо. Очаквахме го всеки момент да се появи отново през границата.

— Да се надяваме, че е все още там. Ако не е, ще стане лошо. Ще трябва да го инфилтрираме отново, а това може да отнеме страшно много време. Иракските пустини гъмжат от патрули.

— Колко души знаят за това? — попита Грей.

— Колкото е възможно по-малко и така ще си остане — му отговори Ланг.

Лондон и Вашингтон определиха строго ограничена група от хора, които трябваше да знаят, но за професионалистите те все пак бяха твърде много. Във Вашингтон в нея влизаха президентът и четирима от членовете на кабинета му, плюс председателят на Съвета за национална сигурност и председателят на Комитета на обединените началник-щабове. Като прибавим към това четирима души в Лангли, от които единият, Чип Барбър вече пътуваше към Рияд. Нещастният д-р Ломакс трябваше да пребивава в хижата си в компанията на неканен гост, който да го пази от контакти с външния свят.

В Лондон вестта стигна до новия министър-председател Джон Мейджър, секретаря на кабинета, двама членове на кабинета; в Сенчъри Хаус знаеха трима души. В Рияд сега имаше трима във вилата на СИС, а Барбър беше на път да се присъедини към тях. Между военните информацията беше сведена до четирима генерали — трима американци и един англичанин.

Д-р Тери Мартин заболя от дипломатически грип и вече се беше настанил удобно в една от къщите на СИС в провинцията, където за него се грижеха икономка с майчински вид и трима не дотам майчински на вид „бавачки“.

Оттук нататък всички операции срещу Ирак, свързани с издирването и унищожаването на устройството, носещо според съюзниците кодовото име Кабдату Аллах, или Юмрукът на Бога, щяха да се предприемат под прикритието на активни мерки за ликвидирането на самия Саддам Хюсейн или някаква друга правдоподобна цел.

Всъщност вече имаше два подобни опита. Определени бяха два обекта, където можеше да се очаква иракският президент да отседне, поне временно. Никой не можеше да каже кога, защото, ако не беше в бункера си в Багдад, президентът се местеше като блуждаещ огън от скривалище в скривалище.

Двете места се наблюдаваха непрекъснато отгоре. Едното беше вила на 65 километра от Багдад, другото — голям фургон, превърнат в щаб.

В единия случай наблюдателите видяха около вилата да заемат, позиции мобилни ракетни пускови установки и леки бронирани автомобили. Едно крило самолети Страйк Игъл бяха изпратени да унищожат вилата. Оказа се фалшива тревога и обектът отново не бе дошъл „да кацне на клончето“.

Във втория, два дни преди края на януари, забелязаха големият фургон да се придвижва на ново място. И отново изпратиха самолети и отново обектът не беше „у дома“.

И в двата случая пилотите поеха страхотен риск, продължавайки настойчиво нападението си, защото иракските артилеристи стреляха ожесточено срещу тях. Като не успяха и в двата случая да ликвидират иракския диктатор, съюзниците се озоваха в затруднение. Те просто не знаеха как точно се придвижва Саддам Хюсейн.

Всъщност никой не знаеше, ако не се смята малка група телохранители, излъчени от Амн-ал-Хас, който се командваше от собствения му син Кусай.

В действителност най-често той се движеше. Макар и да се смяташе, че по време на войната по въздуха Саддам се намира дълбоко под земята в бункера си, той всъщност е прекарал там по-малко от половината време.

Но сигурността му беше гарантирана с поредица сложни заблуждаващи маневри и фалшиви следи. В няколко случая бе „видян“ от приветстващите го войски — циниците твърдяха, че са го приветствали онези, които не са били на фронта да ги пердашат отгоре Въздушните крепости.

В други случаи през Багдад профучаваха конвои от лимузини с перденца на прозорците, които караха жителите на града да вярват, че техният президент е в една от колите. Но не беше така; тези кавалкади бяха заблуда. Понякога той се придвижваше с най-обикновена кола без каквито и да било отличителни белези.

Мерките за сигурност се отнасяха и до най-приближените му. Членовете на кабинета се канеха на заседание при него внезапно, като им се даваха най-много пет минути да напуснат домовете си, да влязат в колите и да последват пилотния мотоциклет. Дори и при това положение не отиваха на мястото за заседание.

Откарваха ги до паркиран автобус с черни прозорци, където и останалите министри седяха на тъмно и чакаха. Между министрите и шофьора имаше преграда. Дори и той трябваше да следва мотоциклета на Амн-ал-Хас до крайната цел.

Министрите, генералите и съветниците седяха зад шофьора като ученици, тръгнали на загадъчно пътуване, и никога не знаеха къде отиват, нито къде са били.

В повечето случи тези заседания се провеждаха в големи обособени за целта вили, реквизирани за деня и напуснати, преди да падне нощта. Специална група от Амн-ал-Хас се занимаваше само с това — да намира такива вили, когато президентът пожелаеше да свика заседание, да отстранява временно собствениците, а после отново да ги връща в дома им, след като президентът отдавна си е заминал.

Нищо чудно че съюзниците не успяваха да го открият. Но се опитваха — до първата седмица на февруари. След това бяха отменени всякакви опити да му се устрои атентат, а военните така и не разбраха защо.

 

 

Чип Барбър пристигна в британската вила в Рияд малко след пладне, в последния ден от януари. След като се поздравиха, четиримата мъже седнаха и минаха много часове, преди да успеят да се свържат с Мартин.

— Сигурно имаме краен срок? — попита Ланг. Барбър кимна.

— Двайсети февруари. Норман Бурята иска войските да тръгнат на двайсети февруари.

Паксман подсвирна с уста.

— Адска история, двайсет дни. Чичо Сам ще плати ли сметката?

— Да. Директорът вече разреши в сметката на Йерихон да бъдат преведени един милион долара, при това още днес. За мястото, където се намира устройството, ако приемем, че има такова и е само едно, ще платим на копелдака пет.

— Пет милиона долара! — възмути се Ланг. — За Бога, никой досега не е плащал толкова много за информация.

Барбър сви рамене.

— Йерихон, който и да е той, е наемник. Той иска пари, нищо друго. Така че нека си ги спечели. Има едно условие. Арабите се пазарят, ние не. Пет дни след като получи съобщението, започваме да намаляваме мизата с по половин милион на ден, докато не ни осигури точното местоположение. Трябва да го знае.

Англичаните започнаха да смятат на ум сумите, които представляваха повече от заплатите на тримата взети заедно до края на живота им.

— Е — отбеляза Ланг, — това би трябвало да го накара здравата да поработи.

Съобщението беше съставено привечер. Първо трябваше да се установи връзка с Мартин, който да потвърди с предварително уговорените кодови думи, че е все още там и е на свобода.

Сетне Рияд щеше да му предаде предложението до Йерихон, внушавайки му колко спешно е всичко това.

Ядоха малко, като подбутваха храната, защото трудно успяваха да превъзмогнат напрежението. В десет и половина Саймън Паксман отиде с останалите в радиостанцията и прочете съобщението на магнитофона. Думите му бяха ускорени двеста пъти и сведени до малко по-малко от две секунди.

Десет секунди след единайсет и петнайсет старшият радист изпрати кратък сигнал в смисъл „Там ли си?“; Три минути по-късно се чу кратко изпукване, което прозвуча като атмосферно смущение. Сателитната чиния го улови, а когато го забавиха, петимата мъже чуха гласа на Майк Мартин: „Черната мечка до Скалистите планини, приемам, край.“

Във вилата в Рияд облекчението избухна като взрив, четирима зрели мъже се блъскаха по гърбовете като малки деца, спечелили купата на училището.

Онези, които никога не са били на тяхно място, трудно могат да си представят чувството, което те обзема, когато научиш, че „един от нашите“ продължава да е там, далеч зад фронтовата линия, все още някак си жив и на свобода.

— Четиринайсет дни е седял там! — не можеше да се начуди Барбър. — Защо копелето не се е изтеглило, като са му казали?

— Защото е упорит идиот — отвърна му Ланг. — Толкова по-добре.

Радистът вече изпращаше второ кратко запитване. Искаше пет думи за потвърждение, макар осцилографът да показваше, че гласът е на Мартин — в смисъл че майорът от САС не е проговорил. Четиринайсет дни са повече от достатъчни, за да бъде прекършен един човек.

Предаването до Багдад беше възможно най-краткото:

„За Нелсън и Севера, повтарям, за Нелсън и Севера. Край.“

Изминаха още три минути. В Багдад Мартин, който клечеше на пода на бараката си в дъното на градината на първия секретар Куликов, хвана изпукването, прочете отговора си, натисна копчето за ускоряване и предаде сигнала с дължина една десета от секундата в саудитската столица.

Там го чуха да казва: „Възхвалявам деня светъл и славен.“ Радистът се ухили:

— Той е, сър. Жив, здрав и на свобода.

— Това стихотворение ли е? — попита Барбър.

— Действителният стих е „възхвалявам деня велик и славен“ — отговори Ланг. — Ако каже истинския, значи говори с пистолет на слепоочието. И тогава… — той сви рамене.

Радистът изпрати последното съобщение — истинското, и преустанови предаването. Барбър бръкна в куфарчето си с думите:

— Зная, че е против местните обичаи, но дипломатите се радват на известни привилегии.

— Не може да бъде — промърмори Грей. — „Дом Периньон“. Смяташ ли, че Лангли може да си го позволи?

— Лангли току-що сложи пет милиона гущера на масата за покер — отвърна Барбър. — Аз пък, момчета, мога да ви предложа бутилка пенливо.

— Точно така — потвърди Паксман.

 

 

Само за една седмица Едит Харденберг се преобрази — една седмица под въздействието на любовта.

Насърчавана нежно от Карим, тя отиде на фризьор в Гринцинг. Той я подстрига и й направи прическа, така че косата й падаше от двете страни, като подчертаваше тясното й лице и зрялото й очарование.

Любовникът й сам бе подбрал, с нейното срамежливо одобрение, най-подходящия за нея грим: тънка очна линия, светъл фон дьо тен и малко червило.

В банката Волфганг Гемютлих изпитваше стаен ужас, като я наблюдаваше тайно от другата страна на стаята — беше станала три сантиметра по-висока, защото обувките й бяха с токове. Онова, което го притесняваше, не бяха толкова токовете, прическата или гримът, макар че би ги забранил на фрау Гемютлих, ако й хрумнеше подобна идея. Смущаваше го излъчването й, самоувереността, с която му поднасяше писмата за подпис или стенографираше под негова диктовка.

Разбира се, той знаеше какво се е случило. Някоя глупачка от долния етаж я е убедила да похарчи пари за външния си вид. Това беше ключът към загадката — харченето на пари. Опитът му показваше, че то винаги води до провал и затова се боеше от най-лошото.

Присъщата й стеснителност не беше изчезнала и в банката продължаваше да се държи резервирано, но в присъствието на Карим, когато оставаха само двамата, сама не можеше да се начуди на куража си. В продължение на двайсет години се бе гнусила от всичко плътско и сега приличаше на пътник, потеглил към приказния свят на непознати удоволствия. Така че любенето им, отначало едностранно, започна да става все по-взаимно. Когато за пръв път посегна да го докосне „там долу“, бе убедена, че ще умре от шок и унижение, но за своя изненада оцеля.

Вечерта на 3 февруари той донесе в апартамента й кутия, завита в хартия за подаръци и завързана с панделка.

— Карим, не трябва да правиш такива неща. Много пари харчиш.

Той я взе в обятията си и я погали по косата. Свикнала бе да се радва на ласките му.

— Виж, какво котенцето ми, баща ми е богат. Той ми отпуска голяма сума пари. Да не искаш да ги харча по нощни клубове?

Обичаше закачките му. Разбира се, Карим никога не би отишъл в някое от онези ужасни места. Затова приемаше парфюми и скъпа козметика, които само допреди две седмици не би използвала за нищо на света.

— Мога ли да я отворя?

— Та нали затова съм я донесъл.

Отначало не можа да разбере какво има вътре. Като че ли кутията преливаше от надиплена коприна, дантели и цветове. Когато проумя, защото беше виждала реклами в списанията, цялата пламна.

— Карим, не бих могла. Просто не бих могла.

— Напротив, би могла — рече той и се засмя. — Хайде, котенце, върви в спалнята и опитай. Затвори вратата, няма да гледам.

Тя сложи нещата на леглото и започна да ги разглежда. Тя, Едит Харденберг? Никога! Имаше чорапи и колани, пликчета и сутиени, жартиери и къси нощници в черно, розово, алено, кремаво и бежово. Неща от прозрачна дантела или украсени с нея, копринени гладки тъкани, по които пръстите се плъзгат като по лед.

Остана цял час в стаята. После отвори вратата, облечена в пеньоар. Карим остави чашата си с кафе, стана и се приближи до нея. Изгледа я с мила усмивка и започна да развързва колана. Тя отново пламна. Не й стигнаха сили да срещне погледа му. Обърна очи настрана. Пеньоарът се разтвори.

— О, котенце! — рече тихо той. — Страхотна си.

Не знаеше какво да каже, затова обви ръце около врата му, вече без да се плаши, когато бедрото й докосна твърдото нещо в дънките му.

След като се любиха, тя стана и отиде в банята. Когато се върна, плъзна поглед по тялото му. Обичаше всяка частица от него. Приседна на ръба на леглото и прекара показалец по тънкия белег, който минаваше от едната страна на брадичката му — онзи, който каза, че е получил, падайки през стъклата на една оранжерия в овощната градина на баща си край Аман.

Той отвори очи, усмихна се и протегна ръка към лицето й; тя я хвана и погали пръстена с печат на малкия му пръст, пръстенът с бледорозовия опал, който му бе дала майка му, и го попита:

— Какво ще правим тази вечер?

— Хайде да излезем — предложи той, — да отидем в Бристол.

— Прекалено много обичаш пържолите.

Той се пресегна зад нея, хвана я за малкото дупе под прозрачния тюл и рече:

— Тази пържола обичам аз — и се засмя.

— Престани, ужасен си, Карим — рече тя. — Трябва да се преоблека.

Отдръпна се и се видя в огледалото. Как е могла толкова да се промени? Как можа да облече това бельо? Сетне разбра защо. За Карим, нейния Карим, когото обичаше и който я обичаше, беше готова на всичко. Нейната любов наистина дойде късно, но затова пък със силата на планински порой.

 

 

Държавен департамент на САЩ

Вашингтон, ДС 20520

 

ПАМЕТНА ЗАПИСКА: До Джеймс Бейкър, Държавен секретар

ОТ: Групата за политически проучвания и анализи

ОТНОСНО: Убийството на Саддам Хюсейн

ДАТА: 5 февруари 1991 г.

СТЕПЕН НА СЕКРЕТНОСТ: Строго поверително.

 

Едва ли е убягнало от вниманието Ви, че от началото на военните действия, предприети от военновъздушните сили на Коалицията, базирани в Саудитска Арабия и съседните държави, срещу Република Ирак, са направени най-малко два, а вероятно и повече опити за покушение срещу иракския президент Саддам Хюсейн.

Всички те са били чрез въздушни бомбардировки и изключително от Съединените щати.

Нашата група смята за особено важно да изтъкне какви могат да бъдат последиците от един успешен опит за покушение срещу Саддам Хюсейн.

Идеалният резултат, разбира се, би бил, ако режимът, който ще дойде под егидата на победоносните коалиционни сили след сегашната диктатура на партията Баас, вземе формата на хуманно и демократично управление.

Смятаме, че такава надежда е илюзорна,

Преди всичко Ирак не е, нито пък някога е бил единна страна. Не е изминало и едно поколение от времето, когато е представлявал мозайка от враждуващи племена. В него живеят две почти равностойни части от потенциално враждебни ислямски секти — сунити и шиити, плюс три християнски малцинства. Към тях трябва да се добави и кюрдският народ на север, който енергично се бори за независимост.

На второ място, в Ирак никога не е имало демокрация, защото той е преминал от турско под хашемитско господство, а оттам към управлението на Баас, без какъвто и да било период на демокрация, така както я разбираме ние.

В случай на внезапен край на сегашната диктатура чрез убийство, има само два реалистични сценария.

Първият ще е опит да се наложи отвън правителство на националното съгласие, в което всички основни фракции да образуват широка коалиция.

По мнението на нашата група такава структура би останала на власт за изключително кратък период. На традиционните и вековни съперничества ще е необходимо много малко време, за да я разкъсат в буквалния смисъл на думата.

Кюрдите положително ще се възползват от тази дългоочаквана възможност, за да създадат своя собствена република на север. Едно слабо централно правителство в Багдад, основано на съгласие с консенсус, би било безсилно да предотврати такова развитие.

Яростната реакция на Турция е лесно предвидима, тъй като собственото й кюрдско малцинство в граничните райони веднага ще потърси начин да се присъедини към съотечествениците си кюрди, въпреки силно нарасналата съпротива на турската власт. На югоизток шиитското мнозинство край Басра и Шат-ал-Араб вече ще има сериозен повод да се обърне към Техеран. Като се има предвид безсилието на Багдад, Иран едва ли ще устои на изкушението да си отмъсти за избиването на неговите младежи в неотдавнашната война между Иран и Ирак, като подкрепи тези увертюри с надеждата да анексира югоизточен Ирак.

Прозападните държави от Персийския залив и Саудитска Арабия ще изпаднат в паника при мисълта, че Иран може да стигне до границата с Кувейт.

Още по на север арабите от ирански Арабистан ще открият общи интереси със сънародниците си в Ирак — ход, който ще бъде енергично смазан от аятоласите в Техеран.

В жалките останки от Ирак положително ще станем свидетели на междуплеменни схватки за уреждане на стари сметки и за установяване на господство над онова, което е оцеляло.

Всички наблюдаваме с тревога гражданската война, която бушува сега между сърби и хървати в бивша Югославия, Засега бойните действия не са стигнали до Босна, където чака третата съставна част под формата на босненските мюсюлмани. Когато сраженията в Босна започнат, както неминуемо ще стане един ден, жестокостите ще бъдат още по-ужасяващи.

Въпреки това нашата група е на мнение, че страданията в Югославия ще бледнеят в сравнение със сценария, който очертахме току-що за пълното разпадане на Ирак. При подобно развитие можем да очакваме тотално разгръщане на гражданската война в остатъка от Централен Ирак, четири гранични войни и пълното дестабилизиране на района на Персийския залив. Само бежанците ще възлизат на милиони.

Единственото друго възможно развитие е Саддам Хюсейн да бъде наследен от друг генерал или високопоставен член на баасистката йерархия. Но всички, които принадлежат към сегашната йерархия, са също толкова оцапани с кръв, колкото техният ръководител, и е трудно да се предвиди някакво по-благоприятно развитие от смяната на едно чудовище с друго, нито има надежда следващият деспот да се окаже по-умен.

Най-доброто, макар и не идеално решение трябва да бъде запазването на статуквото в Ирак, но след като бъдат унищожени всички оръжия за масово унищожение и конвенционалните сили бъдат сведени до положение да не представляват заплаха за която и да е съседна на Ирак страна, най-малко за едно десетилетие напред.

Спокойно може да се твърди, че продължаващите посегателства срещу човешките права от страна на сегашния иракски режим, ако му бъде позволено да оцелее, ще се окажат много тревожни. Няма никакво съмнение за това. Западът стана свидетел на ужасяващи сцени в Китай, Русия, Виетнам, Тибет, Източен Тимор, Камбоджа и много други части на света. Просто не е по силите на Съединените щати да наложат хуманност в световен мащаб, ако не са готови да започнат една перманентна световна война.

Сегашната война в Персийския залив и евентуалното навлизане в Ирак ще завърши с най-малката катастрофа, ако Саддам Хюсейн остане на власт като единствен господар на обединен Ирак, макар и скопен така, че повече да не може да предприема агресия навън.

Поради изброените съображения нашата група настоява да се сложи край на всички усилия за ликвидирането на Саддам Хюсейн или за окупирането на Ирак

С уважение:

Група за политически проучвания и анализи

 

 

Майк Мартин намери знака с тебешир на 7 февруари и още същата вечер извади от тайника тънкия плик. Малко след полунощ монтира сателитната чиния, насочена към отвора на вратата на бараката, и прочете текста, написан с ръкописен арабски, направо на касетофона. Сетне добави собствения си английски превод и изпрати съобщението в 0.16 ч. веднага след отварянето на неговия „прозорец“.

Когато антената в Рияд улови „залпа“, дежурният радист изкрещя:

— Ето го, Черната мечка се обажда!

Четиримата сънливи мъже се втурнаха от съседната стая. Големият магнетофон до стената забави и дешифрира съобщението. Когато операторът натисна копчето за прослушване, стаята се изпълни с гласа на Мартин, който говореше на арабски. Паксман, който знаеше езика, се заслуша и след малко прошепна:

— Намерил го е, Йерихон казва, че го е намерил.

— Тихо, Саймън.

След арабския започна английският превод. Когато гласът спря да говори и преустанови предаването, Барбър възбудено удари юмрук в шепата на другата си ръка.

— Майчице, успял е! Момчета, искам дешифровка на това нещо, по възможност веднага.

Операторът върна лентата, сложи си слушалките, включи текстообработката и започна да пише.

Барбър отиде до един телефон в дневната и се обади в подземната главна квартира на СЕНТАФ. Трябваше да разговаря само с един човек.

Генерал Чък Хорнър очевидно беше човек, който се нуждае от много малко сън. На никого от хората в щаба на коалицията под саудитското Министерство на отбраната или в щаба на въздушните сили под саудитското Министерство на военновъздушните сили на стария път за аерогарата не му се събираше много сън през тези седмици, но генерал Хорнър сякаш спеше най-малко от всички.

Изглежда не можеше да спи, когато любимите му екипажи се намираха във въздуха и навлизаха дълбоко във вражеска територия. Тъй като летяха денонощно, му оставаше много малко време за сън.

Имаше навик да броди посред нощ из помещенията на СЕНТАФ и да посещава анализаторите от Черната дупка в Центъра за тактически въздушен контрол. Ако се случеше да звънне телефон, при който нямаше човек, той бързо вдигаше слушалката. Офицерите, които се обаждаха за пояснения или със запитване и очакваха да им се обади дежурният офицер, често установяваха, че разговарят със самия шеф.

Навикът беше много демократичен, но от време на време се случваха и изненади. Например един командир на ескадрила, чието име няма да споменаваме, се обадил да се оплаче, че всяка нощ на път към целите пилотите му попадат на гъст противовъздушен огън Тройно-А. Попитал няма ли начин иракските артилеристи да бъдат смазани с едно посещение на тежките бомбардировачи?

Генерал Хорнър казал на подполковника, че това е невъзможно; Въздушните крепости били заети. Командирът на ескадрилата възроптал, но отговорът останал същият.

— Добре — рекъл подполковникът, — тогава да го духаш.

Много малко офицери могат да кажат подобно нещо на генерал и да им се размине. Две седмици по-късно устатият командир на ескадрила получил повишението си в полковник.

Точно там го намери Чип Барбър тази нощ малко преди един часа и те се срещнаха с генерала в неговия частен кабинет в подземния комплекс четирийсет минути по-късно.

Генералът мрачно прочете дешифровката на английския текст от Рияд. Барбър се бе възползвал от текстообработващата програма, за да анотира някои части от него — така че да не прилича вече на предадено по радиото съобщение.

— Това още една ваша дедукция ли е? Извлечена от разговори с бизнесмени в Европа, а? — попита хапливо той.

— Смятаме, че информацията е вярна, господин генерал.

Хорнър изръмжа. Както повечето бойци не понасяше света на плаща и кинжала — хората, известни като „привидения“. Винаги е било така. Причината е проста.

Сражението е нещо, свързано с оптимизъм, може би предпазлив, но все пак оптимизъм, защото инак никой не би се захващал. Светът на плаща и кинжала обаче е основан на презумпцията за песимизъм. Двете философии нямат нищо общо и дори на този етап от войната американската авиация започваше все повече да се дразни от ЦРУ, където смятаха че тя разрушава по-малко обекти, отколкото твърди.

— А този предполагаем обект свързан ли е с онова, което смятам аз? — попита генералът.

— Ние просто смятаме, че е много важен, господин генерал.

— Добре, господин Барбър, длъжни сме да го огледаме.

 

 

Този път огледът бе поверен на един ТР-1 от Таиф. Модернизиран вариант на стария Ю-2, този самолет се използваше при събирането на най-различна информация, защото можеше да прелети над Ирак, без да бъде забелязан; с помощта на апаратурата си можеше да „опита“ отбранителните съоръжения и произвеждаше радарни изображения, като същевременно слухтеше с подслушвателните си уредби. Той продължаваше да носи камери и понякога се използваше не само за широкоъгълни снимки, а и за единични „интимни“ мисии. А задачата да се заснеме мястото, известно като Ал-Кубай, беше възможно най-интимната.

Имаше и втора причина да се използва ТР-1 — той може да предава снимките си в реално време. Не е необходимо да го чакаш да се върне от полет, да се разтоварва апаратурата, да се промива филмът, да се изпраща по най-бърз начин в Рияд. Докато ТР-1 се носеше над определената частица пустиня западно от Багдад и южно от военновъздушната база Ал-Мухмади, образите, които получаваше, се приемаха направо на телевизионен екран в мазето на саудитския щаб на авиацията.

В стаята имаше петима души, включително операторът, който управляваше апаратурата и можеше, когато останалите четирима му кажат, да накара компютърния модем да закове образа и да приготви снимков отпечатък за разучаване.

Там бяха Чип Барбър и Стив Ланг — в цивилно облекло в тази Мека на военна мощ; другите двама бяха полковник Бийти от американската авиация и командирът на ескадрила от Кралските военновъздушни сили Пек, и двамата специалисти по анализ на обекти.

Името Ал-Кубай се появяваше просто защото така се казваше най-близкото до обекта село, а тъй като беше прекалено малко, за да го има на картите им, за анализаторите смисъл имаха координатите и придружаващото ги описание.

ТР-1 го откри на няколко километра от координатната точка, дадена от Йерихон, но и дума не можеше да става, че описанието не е точно, а и наоколо нямаше нищо друго, което да съвпада с него.

Четиримата мъже гледаха как обектът постепенно се появява, задържа се най-добрата снимка. Модемът подаде разпечатка за проучване.

— Под това нещо ли е? — прошепна Ланг.

— Така би трябвало да бъде — рече полковник Бийти, — на много километри наоколо няма нищо друго, което да отговаря на описанието.

— Мръсни копелета!

Всъщност Ал-Кубай представляваше ядреният машиностроителен завод за цялата иракска ядрена програма, ръководена от д-р Джаафар Ал-Джаафар. Един британски ядрен инженер веднъж рекъл, че професията му била „10 процента гений и 90 процента шлосерска работа“. А то всъщност е много повече от това.

В машиностроителния завод инженерите материализират плодовете от труда на физици, математици, компютри и химици, и монтират крайното изделие. Точно ядрените инженери всъщност превръщат устройството в парче метал, годно за изстрелване.

Ирак беше заровил своя завод Ал-Кубай изцяло под пустинята, на 25 метра под земята и всъщност на тази дълбочина се намираше само покривът. Под него следваха още три етажа работилници. Онова, което накара командира на ескадрила Пек да възкликне „мръсни копелета“, беше изкусната маскировка.

Да построиш цял завод под земята не е толкова трудно, но да го скриеш, е голям проблем. След като веднъж се изгради в огромния кратер, булдозерите могат да изсипят пясъка до железобетонните стени и да покрият покрива, докато сградата се скрие. Дренажът под най-долния етаж ще се справи с влагата.

Но заводът ще има нужда от климатична инсталация, а това налага да се вкарва пресен въздух и да се извежда мръсният; и двете тръби би трябвало да се подават над равнището на пустинята.

Ще има нужда от страшно много електроенергия, което предполага мощен дизелов генератор. Това също налага необходимостта от входяща и изходяща тръба — значи да стърчат още два комина.

Трябва да има рампа или асансьор за пътници и кран за разтоварване на суровините, изход за персонала и материалите, друга постройка над земята. Тежките камиони не могат да пътуват по мекия пясък, а имат нужда от корава настилка, отклонение от най-близката магистрала.

Неизбежни са и топлинните емисии, които няма да личат през деня, когато въздухът навън е горещ, но ще се виждат през студените нощи.

Следователно как да се скрие от въздушно наблюдение къс от девствената пустиня, към който води асфалтиран път, сякаш за никъде, има четири големи фабрични комина, асансьорна шахта, непрекъснато пристигат и заминават камиони и често се излъчват топлинни емисии?

Задачата бе решена от полковник Осман Бадри, младия гений на иракските инженерни войски, и направеното от него заблуди съюзниците с всичките им шпионски самолети.

От въздуха Ал-Кубай изглеждаше като гробница за автомобили на площ от сто и осемдесет декара. Хората в Рияд, дори при най-доброто възможно увеличение, не можеха да забележат, че четири от купищата ръждясващи бракми са всъщност заварени шасита, здрави кубета от разкривен метал, под които идващите отдолу тръби поемаха пресен въздух и изпускаха отровните газове през разнебитените шасита от коли и пикапи.

Главното хале, с оставените на видно място отвън кислородни бутилки и карбид скриваше входа към асансьорните шахти. Тъй като на такова място, естествено, се работи с оксижен, ето ти и обяснението за източника на топлина.

Тесният, оставен само на запечатка път, имаше очевидно предназначение — та нали тук пристигат камиони с бракувани коли и заминават с железния скрап.

Цялата тази система беше забелязана още в самото начало от самолетите АУАКС, които регистрираха огромна маса от метал в средата на пустинята. Танкова дивизия? Склад за боеприпаси? Прелетелият още тогава самолет бе установил, че става дума за депо, където струпват катастрофирали и стари автомобили, с което интересът към мястото секнал.

Онова, което четиримата мъже в Рияд също не можеха да знаят, бе, че четири други минипланини от ръждясали шасита, а всъщност заварен покрив върху рамки, имаха отвътре формата на кубета, с хидравлични кранове под тях. В две бяха настанени мощни противосамолетни батареи, многоцевни руски оръдия ЗСУ-23-4, а в другите две бяха скрити ракети САМ, модели 6, 8 и 9, не от насочваните с радар, а по-малки, които вървят по топлинната следа — една радарна чиния би издала всичко.

— Значи се намира под това нещо — прошепна Бийти.

Докогато наблюдаваха, в кадър влезе дълъг камион, натоварен със стари автомобилни купета. Той сякаш се придвижваше на леки подскоци, защото самолетът ТР-1, който летеше на 24 000 метра над Ал-Кубай, правеше по няколко кадъра в секунда. Приковани, двамата разузнавачи гледаха как камионът влиза на заден ход под навеса.

— Обзалагам се, че храната, водата и другите доставки се намират под купетата на колите — рече Бийти и се облегна назад. — Бедата е, че не можем да разрушим проклетия завод. Дори и Въздушните крепости не могат да стигнат толкова дълбоко.

— Можем да ги накараме да преустановят работа — рече Пек. — Да разрушим асансьорната шахта, да ги запечатаме. Дори да се опитат да оправят нещата и да разровят, можем отново да ги разрушим.

— Звучи добре — съгласи се Бийти. — Колко дни остават до настъплението по суша?

— Дванайсет — отговори Барбър.

— Можем да свършим тази работа — рече Бийти. — Отвисоко, бомби с лазерно насочване, маса от самолети, горила.

Ланг хвърли предупредителен поглед на Барбър.

— Бихме предпочели нещо по-дискретно — обади се представителят на ЦРУ. — Нападение с два самолета, ниско, човешко око да потвърди разрушенията.

Настъпи мълчание.

— Вие сякаш се опитвате да ни кажете нещо, а, момчета? — попита Бийти. — Например, че Багдад не бива да разбере, че се интересуваме?

— Все пак бихте ли го направили по този начин? — настоя Ланг. — Сякаш няма много отбрана. Тук са заложили на маскировката.

Бийти въздъхна. „Скапаните му привидения — помисли си той, — опитват се да скрият някого. Не ми влиза в работата.“ После попита командира на ескадрила:

— Как смяташ, Джо?

— Торнадо биха могли да го направят — рече Пек. — Като Буканиър им набелязват целите. Шест половинтонни бомби право през вратата на халето. Обзалагам се, че отвътре тенекиената барака е железобетон. Би трябвало чудесно да ограничи взрива.

Бийти кимна.

— Добре, както искате момчета. Ще уредя въпроса с генерал Хорнър. Кого би искал да използваш, Джо?

— Шестстотин и осма ескадрила в Махарак. Познавам командира, Фил Кързън. Да го повикам ли тук?

Командирът на авиационно крило Филип Кързън разполагаше с дванайсет Торнадо Панавия от 608-ма ескадрила на Кралските военновъздушни сили, на база в Бахрейн, където бяха пристигнали два месеца преди това от базата си във Фалингбостел, Германия. Веднага след пладне на същия ден, 8 февруари, той получи спешна заповед да се яви веднага в главната квартира на СЕНТАФ в Рияд. Толкова спешно беше всичко, че докато успее да потвърди получаването на заповедта, дежурният офицер докладва, че един американски Хурон, от другата страна на острова, е кацнал и рулира на пистата, за да го прибере. Когато се озова на борда му, след като облече набързо куртка и си сложи фуражка, той установи, че това е едномоторният самолет за делови пътувания не на друг, а на самия генерал Хорнър. И основателно си зададе въпроса:

— Какво, по дяволите, става тук?

Във военновъздушната база Рияд го чакаше щабна кола на американската авиация, за да го докара на километър и половина по стария път за летището в Черната дупка.

Четиримата мъже, които в десет тази сутрин седяха и гледаха как ТР-1 изпълнява задачата си и предава снимките, продължаваха да са там. Само операторът липсваше. Те повече нямаха нужда от снимки. Онези, с които разполагаха, бяха пръснати по цялата маса. Ескадронният командир Пек представи хората.

Стив Ланг обясни какво е необходимо и Кързън разгледа снимките.

Филип Кързън не беше глупав, инак не би командвал ескадрон на Нейно величество. В началото, при бомбардировките от малка височина с бомбите Джей Пи-233 срещу иракските летища, беше загубил две машини и четирима добри пилоти; знаеше, че двама от тях са мъртви. Останалите двама бяха показани, съсипани и зашеметени, по иракската телевизия, още един от пропагандните шедьоври на Саддам.

— Защо не сложите тази цел в Заповедта за разпределение на задачите, както останалите — попита той? — За какво е това бързане?

— Ще бъда напълно откровен с вас — отговори Ланг. — Сега смятаме, че този обект представлява главният и може би единствен склад за снаряди, заредени с особено опасен боен газ. Има сведения, че първите количества ще бъдат придвижени към фронта. Оттам и бързането.

Бийти и Пек се оживиха. Това беше първото обяснение, което получаваха за интереса на „привиденията“ към фабриката под депото за стари автомобили.

— Но защо два атакуващи самолета? — настоя Кързън. — Само два? Това означава обект с много нисък приоритет. Какво според вас трябва да кажа на екипажите си? Няма да ги лъжа, господа, моля да ви е ясно.

— Не е необходимо, а и аз не бих приел такова нещо — рече Ланг. — Просто им кажете истината. Че въздушното наблюдение е показало придвижване на камиони до и от мястото. Анализаторите смятат камионите за военни и са стигнали до заключението, че това привидно депо за отпадъчно желязо всъщност крие склад за боеприпаси. Най-вече в голямото централно хале. Така че това е целта. Колкото до ниския полет, виждате сам, че няма ракети, няма Тройно-А.

— И това е истината, така ли? — попита командирът на авиационно крило.

— Кълна се.

— Тогава, господа, вашето намерение е прозрачно — явно искате, ако някой от екипажите ми бъде свален и разпитван, Багдад да не разбере откъде всъщност е дошла информацията. И вие вярвате в тази история с военните камиони толкова, колкото и аз.

Полковник Бийти и командирът на ескадрила Пек се облегнаха доволни назад. Този човек си го биваше.

— Кажи му, Чип — рече примирено Ланг.

— Добре, ще ви кажа истината. Но това е строго поверително. Имаме беглец. В Щатите. Дошъл преди войната като аспирант. Влюбил се в американско момиче и иска да остане. По време на разговорите с Имиграционната служба излязло нещо. Един умен служител го хванал и ни го прехвърли.

— На ЦРУ ли?

— Добре, да, на ЦРУ. Сключихме с момъка сделка. Той получава зелена карта, но ни помага. Когато е бил в Ирак, е служил в инженерните войски, работил на няколко секретни обекта. Разказа ни каквото знае от игла до конец. Това е всичко. Но е строго секретно. Това не променя задачата и няма да излъжете, ако не кажете на вашите екипажи. А между другото не ви е разрешено да го правите.

— Последен въпрос — рече Кързън. — Ако човекът е в безопасност в Щатите, защо е необходимо да продължаваме да заблуждаваме Багдад?

— Продължава да издава други обекти. Необходимо е време, но може да извлечем до двайсет нови обекти от него. Ако дадем на Багдад възможност да разбере, че пее като канарче, ще преместят стоката през нощта. И те знаят колко прави две и две, нали разбирате?

Филип Кързън стана и събра снимките. Всяка една от тях имаше точни координати по картата, нанесени от едната страна.

— Добре. Утре на разсъмване това хале ще престане да съществува.

Сетне си тръгна. Докато летеше обратно, обмисляше задачата. Нещо вътре в него му казваше, че обяснението, което му дадоха, вони като развалена риба. Но звучеше правдоподобно, а освен това си беше чиста заповед. Нямаше да лъже, но му забраниха да разкрива всичко докрай. Хубавото беше, че обектът залага на заблуда, а не на защита. Хората му можеха да отидат и да се върнат живи и здрави. Вече знаеше кой ще води атаката.

Когато го повикаха, командирът на ескадрила Лофти Уилямсън се печеше, проснат на един стол. Четеше последния брой на „Уърлд еър пауър джърнъл“ — библията на бойните пилоти и се подразни, че го откъсват от изключително авторитетната статия за един от изтребителите на въоръжение в иракската авиация, на който можеше да налети.

Командирът седеше в стаята си, а масата му бе отрупана със снимки. В продължение цял час той инструктира старшия си помощник какво се иска от него.

— Два Буканиър ще ти бележат обектите, така че ще можеш да се вдигнеш и да се изметеш оттам, преди безбожниците да са разбрали какво им е паднало на главите.

Уилямсън намери своя навигатор, човека, който стои на задната седалка и когото американците наричат влъхвата. Всъщност сега той прави много повече неща от това, да направлява самолета — отговаря за електронната апаратура и оръжейните системи. Лейтенант Сид Блеър имаше славата на човек, който, ако се налага да бъде бомбардирана, можеше да открие и консервна кутия в Сахара.

Двамата с оперативния офицер направиха план на полета. Точното местоположение на депото за старо желязо беше намерено по координатите на въздушните карти, които бяха в мащаб 1:50 000, или горе-долу един сантиметър отговаряше на един действителен километър.

Пилотът даде ясно да се разбере, че иска да атакува от изток точно в момента, когато слънцето изгрява, така че да блести в очите на иракските артилеристи, а той, Уилямсън, ще вижда целта съвсем ясно.

Блеър настоя, че имал нужда от безпогрешен ориентир по пътя към целта, така че да може да внесе фини уточнения за посоката в последния момент. На двайсет километра от целта в източна посока откриха радиомачта, която се намираше точно на километър и половина от курса за атака.

Решението, че ще атакуват на разсъмване, им даде жизненоважното време над целта. Причината, поради която това време трябва да се спази с точност до секунда, е, че от това зависи успехът или провалът на мисията. Ако първият пилот закъснее дори със секунда, следващият може да налети на взрива от бомбите на колегата си; или още по-лошо — първият пилот ще има по петите си самолет Торнадо, който лети с около 15 километра в минута, а това съвсем не е приятно. И най-сетне, ако първият пилот изпревари, или пък вторият закъснее, артилеристите ще имат време да се събудят и да се прицелят. Така че вторият екипаж ще атакува тъкмо когато започнат да летят първите шрапнели.

Уилямсън доведе своя партньор и втория навигатор, двама млади лейтенанти, Питър Джоунс и Ники Тайн. Споразумяха се, че в 7.08 часа, щом слънцето се вдигне над ниските възвишения на изток от обекта, атаката ще се извърши в посока 270 градуса, право на запад.

Определени бяха и двата самолета Буканиър от Дванайсета ескадрила, също на база в Махарак. Уилямсън щеше да разговаря с пилотите им на сутринта. Оръжейниците бяха инструктирани да монтират на всяко Торнадо по три половинтонни бомби, снабдени с насочваща лазерна система. В осем вечерта четирите екипажа се нахраниха и легнаха да спят, като наредиха да бъдат събудени в три часа сутринта.

 

 

Когато микробусът дойде при спалните помещения на Шестстотин и осма ескадрила, за да отведе четиримата летци в помещението за подготовка на екипажите, навън бе още съвсем тъмно.

Ако американците в Ал Харз живееха на открито, в брезентови палатки, летците на база в Бахрейн се радваха на всички удобства на съвременния живот. Някои от тях спяха по двама в стая в хотел „Шератон“. Други бяха настанени в тухлени ергенски жилища по-близо до базата. Храната беше отлична, даваха да се пие алкохол и самотата, която е най-тежкото в живота на бойните пилоти, се облекчаваше от присъствието на триста момичета, които се готвеха за стюардеси в намиращата се наблизо школа на Мидъл Ист Еъруейс.

Самолетите Буканиър бяха пристигнали в района на Персийския залив само седмица преди това, защото първоначално им бяха казали, че от тях нямало да има нужда. Те са замислени преди всичко като „ловци“ на подводници, затова са свикнали да летят ниско над водите на Северно море, търсейки съветски потопяеми съдове, но също така нямаха нищо против пустинята.

Специалитетът им е да летят ниско и макар че са ветерани от трийсет години, са успявали при съвместни маневри с американските военновъздушни сили в Мирамар, Калифорния, да се измъкнат от много по-бързите американски изтребители просто като „дишат прах“ — като летят толкова ниско, че е невъзможно да бъдат следвани сред скалите и дърветата по високите пустинни плата.

Когато английски и американски пилоти се заяждат помежду си, първите казват, че американците не обичат да летят ниско и под 150 метра веднага спускат колесниците, докато пилотите от Кралските военновъздушни сили много обичат да го правят и над 30 метра вече се оплакват от височинна болест. Всъщност пилотите и на двете страни могат да летят ниско или високо, но Буканиър, които не са свръхзвукови, ала пък са смайващо маневрени, са убедени, че могат да се спуснат по-ниско от всеки друг.

Причината за появата им в зоната на военните действия бяха първоначалните загуби, понесени от Торнадо при бойните им полети на малка височина.

Когато работят сами, Торнадо трябва да пуснат бомбите си и да ги следват чак до целта, направо в най-гъстия огън на Тройното-А. Но когато атакуват заедно с Буканиър, Торнадо носят бомбите, снабдени със системата ПЕЙВУЕИ за лазерно насочване, докато Буканиър носят лазерния предавател, наречен ПЕЙВСПАЙК.

Летейки над и зад Торнадо, Буканиър могат да „набележат“ целта и по този начин дават възможност на Торнадо да пусне бомбата и веднага да изчезне оттам.

Нещо повече, предавателят на борда на Буканиър е монтиран върху специален жироскоп, така че и той да може да се върти и измъква, като през цялото време, докато бомбата стигне до целта и я порази, лазерният лъч стои закован върху нея.

В помещението за инструктаж Уилямсън и двамата пилоти на Буканиър се споразумяха за началната точка, откъдето ще започне бомбената атака, на двайсет километра източно от определеното за цел хале, и отидоха да се преоблекат за полета. Както обикновено, бяха пристигнали в цивилни дрехи; по отношение на Бахрейн беше възприета тази политика, защото се смяташе, че прекалено много униформи по улиците могат да разтревожат местното население.

Когато всички бяха готови, Уилямсън, като командир на полета, завърши инструктажа. Оставаха още два часа до излитането. Отдавна е забравено бързането на пилотите, които по време на Втората световна война трябваше да са готови за половин минута.

Имаше време за по едно кафе и за следващия етап от подготовката. Всеки от летците взе своето лично оръжие, малък пистолет Валтер, който всички мразеха, смятайки, че ако бъдат нападнати в пустинята, ще е по-добре да го хвърлят с надеждата да чукнат някой иракчанин по главата.

Получиха също така своите 1000 лири стерлинги във вид на пет златни суверена и „разписката за ташаците“. Този забележителен документ беше въведен при американците по време на Войната в Залива, но англичаните, които изпълняват бойни полети из тези места от двайсетте години на века, ги познаваха добре.

„Разписката за ташаците“ е писмо на арабски и шест бедуински диалекта. В него се казва следното: „Господин бедуин, човекът, който Ви представя това писмо, е британски офицер. Ако го върнете на най-близкия британски патрул, заедно с тестикулите му, и за предпочитане те да са там, където им е мястото, а не в устата, ще бъдете възнаграден с 5000 лири стерлинги в злато.“ Понякога това върши работа.

Комбинезоните им имаха рефлекторни петна по раменете, за да се забелязват от съюзнически спасителни отряди, ако пилотът падне в пустинята; но над левия горен джоб нямаше други отличителни знаци освен британското знаме.

След кафето идваше стерилизирането — не е така неприятно, колкото звучи. Всички пръстени, цигари, запалки, писма, семейни снимки се предават, не остава нищо, което би дало на онези, които го разпитват, ключ към личността на пленника. Претърсваше ги едно много красиво момиче — въздушните екипажи смятаха, че това е най-приятната част от полета, и по-младите пилоти слагаха скъпоценностите си на най-необичайни места, за да видят дали Памела ще ги намери. За щастие преди това тя бе работила като медицинска сестра и приемаше тези шеги съвсем спокойно и весело.

Един час до излитане. Някои от хората се хранеха, други не можеха, някои подремваха, други пиеха кафе с надеждата, че няма да им се допикае насред полета, трети повръщаха.

Микробусът отведе осемте мъже при самолетите, по които вече пълзяха хората от наземния персонал. Всеки пилот обиколи машината си, изпълнявайки ритуала за проверка преди полета. Накрая заеха местата си.

Първата задача беше да се наместят добре, да се пристегнат с коланите и да се свържат с радиосистемата Хав-куик, за да могат да разговарят. Сетне се включваше резервното захранване, от което всички стрелки на уредите започваха да подскачат.

Отзад влезе в действие Инерционният навигационен пулт, давайки възможност на Сид Блеър да внесе с помощта на клавиатурата планирания курс и завои. Уилямсън включи десния си двигател — „Ролс-Ройс РБ-199“, който започна тихо да вие. След това левия двигател.

Затвориха подвижния капак над кабината и тръгнаха към Номер едно, мястото, където трябваше да получат разрешение за излитане, оттам до мястото за излитане. Уилямсън хвърли поглед на дясно. Торнадото на Питър Джон беше до него и малко по-назад, отвъд партньора му — двата Буканиър. Вдигна ръка. В отговор се вдигнаха три облечени в бели ръкавици ръце.

Крачната спирачка включена, двигателите набират максимална мощност „на сухо“, Торнадото леко потрепери. Включи ускорителите и машината се затресе, задържана от спирачките. Последно вдигане на палец и три вдигнати за потвърждение палци. Отпусна спирачките, отскочи напред, под него пистата започна все по-бързо и по-бързо да проблясва, сетне вече бяха във въздуха, четири самолета в бойна формация, извивайки над тъмното море, зад тях останаха светлините на Манама, а те поеха курс към точката, където, някъде над границата на Саудитска Арабия с Ирак, ги чакаше танкерът.

Уилямсън изключи ускорителите и започна да набира височина 8000 метра със скорост 300 възела.

Двата двигателя РБ-199 са лакоми зверове, които при максимална мощност изразходват по 140 литра гориво на минута. Но когато се включи ускорителят, разходът нараства на внушителните 600 литра в минута, поради което и ускорителят се използва пестеливо — при излитане, в бой и при измъкване.

С помощта на радара откриха танкера Виктор в тъмното, приближиха се до него отзад и започнаха да бозаят от влачещите се зад него шлангове. Вече бяха изразходвали една трета от горивото си. Торнадо заредиха и се дръпнаха назад, за да освободят място на Буканиър. Сетне и четирите самолета се обърнаха и се спуснаха ниско над пустинята.

Уилямсън установи височина на полета за групата на 60 метра при скорост 480 възела и така се втурнаха в Ирак. Навигаторите поеха работата, определяйки първия от трите предвидени курса с два завоя, което щеше да ги доведе до началната точка от изток. Тъй като се намираха на по-голяма височина, те зърнаха изгряващото слънце, но долу в пустинята беше все още тъмно.

Уилямсън летеше с помощта на ТИАЛД, апарат за получаване на образи по топлинни излъчвания и с помощта на лазер, който се произвежда в преоборудвана фабрика за бисквити в покрайнините на Единбург. Представлява съчетание от малка телевизионна камера със свръхвисока разделителна способност, свързана с инфрачервен топлинен сензор. Ниско над черната пустиня пилотите могат да видят всичко пред себе си скалите, канарите, високите места и хълмовете в ярко сияние.

Точно преди слънцето да се покаже, се обърнаха на изходната точка за бомбена атака. Сид Блеър видя радиомачтата и каза на пилота си да коригира курса с един градус.

Уилямсън постави устройствата за пускане на бомбите в готовност и погледна към екрана пред себе си, който отчиташе километрите и секундите до пускането им. Беше се спуснал на 30 метра височина над равната местност и държеше същия курс. Някъде зад него партньорът му правеше същото. Движеше се точно навреме, постепенно отпускаше газта, за да не е на ускорител и да поддържа скорост при атака от 540 възела.

Когато слънцето се показа над хълмовете и първите му лъчи прорязаха тъмнината отдолу, той се намираше на 10 километра. Виждаше как металът блести, струпаните за претопяване коли, голямото сиво хале в центъра, двойните, обърнати към него врати.

Буканиър бяха на още шейсет метра над и на километър и половина зад него. Отброяването, което идваше от тях, започнало на изходната точка, продължаваше да звучи в ушите му. Десет километра, осем километра, някакво движение в района на обекта, шест километра.

— Маркирам — обяви навигаторът на първия Буканиър Лазерният лъч сочеше точно вратата на халето. На пет километра Уилямсън започна да вдига носа нагоре, закривайки целта от очите си. Нямаше значение, техниката щеше да свърши останалото. На сто и осемдесет метра екранът му каза да пусне бомбите. Щракна ключа. И трите половинтонни бомби изхвърчаха изпод самолета.

Тъй като се вдигаше нагоре, бомбите също се вдигнаха леко с него, преди земното привличане да си каже думата и да изпишат грациозна парабола надолу към халето.

Самолетът му олекна с тон и половина и бързо се издигна на триста метра, сетне изви на 135 градуса и продължи да дърпа кормилото към себе си. Торнадото се гмурна, обърна се към земята и се понесе обратно в посоката, откъдето бе дошло. Неговият Буканиър се мерна над него и се обърна на свой ред.

Навигаторът на Буканиър разполагаше с телевизионна камера в корема на самолета и видя как бомбите удариха право във вратите на халето. Целият район пред сградата бе обгърнат от пламък и дим, а там, където преди се намираше халето, се вдигна стълб от прах. Когато прахът започна да се стеле, трийсет секунди след старшия пилот дойде Питър Джоунс със своето Торнадо.

Навигаторът на Буканиър видя и още нещо. Движението, което беше забелязал преди, прие определена форма. Виждаха се оръдия. Той изкрещя:

— Имат Тройно-А!

Второто Торнадо се издигаше нагоре. Неговият Буканиър виждаше всичко. Халето беше сринато на парчета от първите три бомби, откривайки вътрешната постройка, изкривена и завита. Но сред остатъците от коли проблясваха изстрелите на противосамолетни оръдия.

— Пуснах бомбите — изкрещя Джоунс и дръпна своето Торнадо да направи максимално острия възможен завой. Неговият Буканиър също се изтегляше от целта, но системата ПЕЙВСПАЙК продължаваше да държи лъча си на остатъците от халето.

— Попадение! — изкрещя навигаторът на Буканиър.

Сред остатъците от автомобили проблесна пламък. Две изстреляни от рамо ракети САМ се понесоха след Торнадото.

След обръщането Уилямсън беше изправил самолета отново на шейсет метра над пустинята, но летеше в обратна посока, към вече изгрялото слънце! Чу гласа на Питър Джоунс, който изкрещя:

— Удариха ни!

Зад него Сид Блеър мълчеше. В яда си Уилямсън изпсува, обърна отново Торнадото си, смятайки, че може би има шанс със своето оръдие да отклони вниманието на иракските артилеристи. Късно.

Чу един от самолетите Буканиър да казва:

— Долу имат ракети — сетне видя Торнадото на Джоунс да се вдига, а отзад струята дим от пламтящия двигател, чу двайсет и пет годишният мъж съвсем ясно да казва:

— Падаме, катапултирам.

Никой от тях не можеше да направи нищо повече. При предишни полети Буканиър придружаваха Торнадо обратно. Сега вече се бяха разбрали да се прибират сами. Мълчаливо двамата пилоти прилепиха долната част на самолетите си върху пясъка на пустинята и не ги отлепиха оттам.

Лофти Уилямсън беше побеснял от яд. Смяташе, че са го излъгали, ала не беше така. Никой не знаеше за Тройното-А и ракетите, скрити в Ал-Кубай.

Високо над тях един ТР-1 изпращаше в Рияд снимки от бомбените попадения в реално време. Един Е-3 Сентри беше чул разговорите по радиото и съобщи в Рияд, че са загубили екипаж на Торнадо.

Лофти Уилямсън се върна сам, разказа всичко и изля гнева си върху онези, които избираха целите в Рияд.

В главната квартира на СЕНТАФ радостта на Стив Ланг и Чип Барбър, че Юмрукът на Бога е погребан в утробата, където е бил създаден, бе помрачена от загубата на двама млади мъже.

Двата Буканиър, носещи се със страхотна скорост над плоската като тепсия пустиня в Южен Ирак, зърнаха група пасящи бедуински камили; това постави пилотите пред труден избор, дали да прелетят встрани или под тях.