Фредерик Форсайт
Юмрукът на Бога (4)

Глава 3

Стив Ланг се върна с такси в Сенчъри Хаус. Беше едновременно изненадан и окрилен. Беше уредил обяда с учения арабист с надеждата да го привлече за друга задача, която продължаваше да има наум, а въпроса за Кувейт повдигна само за да подхване разговор.

Многогодишният му опит го бе научил да започва с въпрос или искане, което човекът срещу него не би могъл да изпълни, и едва тогава да премине по същество. На теория, неудовлетворен от неспособността си да изпълни първото искане, експертът ще се подаде по-лесно на второто, за да запази собственото си самочувствие.

Изненадващото разкритие на д-р Мартин всъщност даваше отговор на въпроса, който вече се повдигна в Сенчъри Хаус предишния ден на заседание на ръководството. Тогава погледнаха на него като на неудовлетворимо желание. Но ако младият д-р Мартин беше прав… Брат, който говори арабски, дори по-добър арабски от него… И който е вече в състава на Авиационния Полк за специални задачи и, следователно, е свикнал да живее в условията на нелегалност… Интересно, много интересно.

Веднъж пристигнал в Сенчъри Хаус, Ланг се запъти право към непосредствения си ръководител, началника на Близкоизточния отдел. След като прекараха един час заедно, те се качиха на горния етаж да се срещнат с един от двамата заместник-началници на службата.

Тайната разузнавателна служба, или СИС, също така широко, макар и неправилно известна като МИ-6, си остава неясна организация, която пази тайните си, дори и в днешно време на „прозрачно управление“. Едва в последните години британското правителство най-сетне призна официално, че тя съществува. А чак през 1991 г. същото правителство обяви публично името на нейния шеф — ход, който повечето посветени смятаха за глупав и недалновиден, защото не постигна нищо, освен дето принуди нещастният господин да си осигури телохранители на държавна сметка — нещо съвсем нежелано. До такива безсмислици води коректността в политиката.

Служителите на СИС не са посочени по списък в никакъв справочник и ако въобще фигурират някъде, то това е като чиновници в списъците на различни министерства, главно на Форин офис, под чиято егида е поставена службата. Бюджетът й не фигурира в нито едно перо, защото е прикрит в бюджетите на дузина различни министерства.

Дори неугледната й сграда се смяташе в продължение на години за държавна тайна, докато не стана ясно, че всеки шофьор на такси в Лондон, помолен да отведе клиент до Сенчъри Хаус, би отговорил: „О, Бърлогата на привиденията ли, дадено.“ Това ги накара да приемат, че щом като всички лондонски таксиджии знаят къде се намира, вероятно и КГБ я е открил.

Макар и далеч не така прочута както ЦРУ, безкрайно по-малка и по-зле финансирана, „фирмата“ си бе спечелила солидна репутация сред приятели и врагове поради качеството на своя „продукт“ (тайно събирана разузнавателна информация). Единствено Мосад измежду главните разузнавателни централи по света е по-малък и дори още по-потаен.

Мъжът, който оглавява СИС, е официално известен като неин началник и никога не е бил генерален директор, нищо че в печата безкрайно често и съвсем неправилно го титулуват по този начин. Генерален директор има другата подобна организация, МИ-5, или Службата за сигурност, която отговаря за контраразузнаването в границите на Обединеното кралство.

За вътрешна употреба началникът е известен под инициала „К“, което, изглежда, ще да произлиза от думичката, назоваваща длъжността му на английски. Но не бе така. „К“-то идваше от фамилното име на един отдавна покоен господин — първият началник на СИС, адмирал сър Мансфийлд Къмингс.

Непосредствено след началника следват двама заместник-началници, а под тях има петима помощник-началници. Тези хора управляват пет отдела. Оперативен (който събира тайната информация); разузнавателен (който я анализира с надеждата, че в нея се крие някаква смислена картина); технически (който се занимава с фалшивите документи, минифотоапаратите, тайнописа, свръхмалките средства за свръзка и всички други миниатюрности, необходими, за да се свърши, и то безнаказано, нещо незаконно в този наш недружелюбен свят); административен (където са заплатите, пенсиите, списъците на служителите, счетоводната отчетност, юридическата кантора, централната картотека, и т.н.); и контраразузнавателен (който се опитва да пази службата чиста от враждебно инфилтриране, като щателно проучва и проверява служителите).

В Оперативния отдел влизат ръководителите, които отговарят за различните части на земното кълбо — Западното полукълбо, Съветския блок, Африка, Европа, Близкия изток, Австралия и Азия — плюс допълнителната Служба за свръзка, която има деликатната задача да се опитва да координира работата с „дружески“ централи.

Честно казано, нещата не са чак толкова прегледни (при англичаните нещата никога не са съвсем прегледни), но, както изглежда, въпреки това се справят.

През август 1990-а в центъра на вниманието беше Близкият изток и най-вече секторът за Ирак, в който всички политици и бюрократи от Уестминстър и Уайтхол се бяха скупчили като същински фенове.

Заместник-началникът изслуша внимателно ръководителя за Близкия изток и оперативния директор за района и умислено кимна няколко пъти. „Интересна възможност, мислеше той, или поне може да се окаже такава.“

Не че не идваше информация от Кувейт. През първите четирийсет и осем часа, преди иракчаните да прекъснат международните телефонни връзки, всички британски компании с представителства в страната се бяха свързали по телефона, телекса или факса със своите хора на място. Кувейтското посолство беше продънило ушите на Форин офис с първите ужасяващи новини с искания за незабавна намеса.

Проблемът се състоеше в това, че на практика нищичко от тази информация не можеше да се представи на кабинета като напълно достоверно. В резултат на нахлуването Кувейт се бе превърнал в гигантска „лайняна каша“, както саркастично се бе изразил преди шест часа министърът на външните работи.

Изплашените до смърт търговци, инженери и техници повтаряха само, че чуват спорадичен огън. „Кажи нещо ново“, беше реакцията в Сенчъри на въпросните разузнавателни бисери.

Но виж, човек на място, при това подготвен за дълбоко внедряване и нелегални действия, който може да мине за арабин… ето това е вече нещо различно. Да не говорим, че така биха получили напълно достоверна, истинска информация за онова, което, по дяволите, ставаше там. Очертаваше се и възможност да покажат на политиците, че не си клатят краката и така да накарат Уилям Уебстър, директорът на ЦРУ отвъд океана, да се задави от яд, докато си пие уискито.

Заместник-началникът не си правеше илюзии за едва ли не кокетливото уважение (взаимно при това), което Маргарет Тачър започна да проявява към САС от онзи следобед през май 1980-а, когато гръмнаха терористите в Иранското посолство в Лондон и тя прекара вечерта с екипа в щаба на Олбъни Стрийт, пи уиски с тях и до късно слуша разказите им за храбри подвизи.

Официално Авиационният полк за специални задачи няма нищо общо със СИС, защото са на различно подчинение. Двайсет и втори САС, съставен от военнослужещи на редовна служба (за разлика от Двайсет и трети САС, който е съставен от военнослужещи на повикване) е базиран в Западна Англия, в казарма край провинциалния град Херефорд, наречена просто Стърлинг Лайне. Неговият командир се подчинява на директора на специалните сили, чиято служба е настанена в Западен Лондон, в няколко отделни сгради. Кабинетът му се намира на последния етаж на стара къща с колони, сякаш вечно покрита със скеле, и е част от редица тесни помещения, където липсата на блясък прикрива значението на операциите, които се планират там.

Директорът на специалните сили се подчинява на директора на военните операции (генерал), който пък се подчинява на началника на Генералния щаб (по-висшестоящ генерал), а Генералният щаб е подчинен на Министерството на отбраната.

Но думата „специален“ в названието на САС си има основание. Още откакто е създаден от Дейвид Стърлинг през 1941-а в Западната пустиня, той е изпълнявал тайни задачи. Те винаги са включвали дълбоко проникване с оглед да се наблюдава движението на противника от прикритие; дълбоко проникване с оглед саботаж, убийства и въобще най-различни поразии; премахване на терористи; освобождаване на заложници; плътна охрана — евфемизъм, означаващ охрана на високопоставени лица; а също и подготовка на военен персонал в чужбина.

Както става с офицерите и военнослужещите от всяка елитна част, и тези от САС обикновено живеят без много шум, в затворен кръг, не разговарят за работата си с външни лица, не позволяват да бъдат снимани и много рядко излизат от сянката, в която живеят.

Тъй като в начина на живот на членовете на двете тайни общества има много общо, СИС и САС се познават най-малкото по физиономия и в миналото често са си сътрудничили в съвместни операции, а и често са си разменяли кадри във връзка с конкретни задачи. Нещо подобно имаше предвид и заместник-началникът на СИС същата вечер след залез-слънце, когато взе чаша малцово уиски от ръката на бригадния генерал Дж. П. Лъват, в тайния му щаб в Лондон (след като, разбира се, получи разрешение за това от сър Колин, Шефа).

В същото време нищо неподозиращият обект на разговорите в Лондон се взираше в една карта в съвсем друга казарма на километри разстояние от там. През последните осем седмици той, заедно с екипа си от дванайсет инструктори, живееше в част от жилищата, отделени за хората от личната охрана на шейха на Абу Даби Зайед бин Султан. Полкът беше получавал тази задача много пъти преди това. Навсякъде по западния бряг на Персийския залив, като се започне със Султаната Оман на юг, до Бахрейн на север, е разположена верига от султанати, емирати и шейхства, където от векове се навъртат англичаните. Договорните държави, сега Обединени арабски емирства, са били наречени така, защото някога Великобритания е подписала с техните владетели договор да ги защищава с Кралската флота от безчинстващите пирати в замяна на търговски привилегии. Тези отношения продължават да са в сила и охраната на въпросните владетели се подготвя от инструктори на САС. Разбира се, изплащат се хонорари, но на Министерството на отбраната в Лондон.

Майор Майк Мартин беше проснал върху масата в трапезарията карта на Персийския залив и Близкия изток и я изучаваше в компанията на няколко свои подчинени. На трийсет и седем години той съвсем не беше най-възрастният от присъстващите мъже; двама от сержантите му бяха прехвърлили четирийсетте, но бяха опитни, жилави военни в отлична форма, които с лекота можеха да насметат всеки двайсетгодишен младок.

— Нещо за нас, шефе? — попита един от сержантите.

В малките поделения широко се използват личните имена, но към офицерите обикновено се обръщат с „шефе“.

— Не зная — отвърна Мартин. — Саддам Хюсейн се намести в Кувейт. Въпросът е: ще се изтегли ли оттам доброволно, или Обединените нации ще упълномощят някого да го изхвърли? Ако стане така, сигурно ще има и за нас работа там.

— Добре — рече сержантът доволен и останалите шестима около масата кимнаха утвърдително. Що се отнася до тях, отдавна не бяха участвали в акция, която да им вдигне адреналина.

В полка имаше четири основни дисциплини и всеки трябваше да овладее една от тях. Това са свободнопадащите — специалисти по скокове с парашут от голяма височина, планинарите, чийто предпочитан терен са скалите и високите върхове, хората от бронираните разузнавателни коли, които действат на открито, и земноводните, които са майстори на кануто, надуваемите съдове и действията под вода.

В своя екип от дванайсет души Мартин разполагаше с четирима свободнопадащи, в които влизаше и той, четирима оператори на разузнавателни коли, които обучаваха хората от Абу Даби, и четирима инструктори за работа под вода.

Независимо от собствената си специалност военнослужещите от САС трябваше да познават добре и останалите дисциплини, за да бъдат взаимно заменяеми. От тях се изискваше да владеят и много други неща — радио, първа помощ езици.

Основната бойна единица се състои само от четирима души. Ако единият от тях излезе от строя, задачите му незабавно се преразпределят между останалите трима оцелели, независимо дали става дума за работа с радио или за оказване на медицинска помощ.

Хората от САС се гордеят с далеч по-високото си образователно равнище от която и да е друга част в армията и тъй като пътуват, владеенето на чужди езици е задължително. Всеки войник трябва да знае поне още един извън английския. В продължение на години това най-често беше руският, но сега, след края на студената война, той излизаше от мода. Малайският е много полезен в Далечния изток, където сраженията в Борнео продължават от години. Откакто започнаха тайните операции срещу наркобароните от Меделин и Кали в Колумбия, мнозина се пренасочват към испанския. Учи се и френски — за всеки случай.

И тъй като в продължение на много години полкът бе съдействал на султан Кабус от Оман във войната му срещу комунистическите агенти, проникващи във вътрешността на Дофар от Южен Йемен, плюс други мисии за обучаване по протежение на залива и в Саудитска Арабия, мнозина от хората на САС говореха приемлив арабски. Сержантът, който изяви желание да се посражава, беше един от тях, но дори той призна: „Шефът е направо невероятен. Истинска находка. Той дори прилича на арабин.“

Майк Мартин се изправи и прокара мургави пръсти през катраненочерната си коса.

— Време е да си лягаме.

Беше малко след десет. Трябваше да станат преди изгрев-слънце за всекидневния си петнайсеткилометров крос с питомците, преди да е станало прекалено горещо. Хората от Абу Даби ненавиждаха кроса, но шейхът настояваше. Щом тези странни военни от Англия твърдят, че така трябва, значи трябва. За това се плащаше и той искаше да получи всичко, за което е дал пари.

Майк Мартин се оттегли в стаята си и бързо заспа дълбок сън. Сержантът беше прав — той наистина приличаше на арабин. Хората му често се питаха дали е наследил мургавата си кожа, тъмните очи и катраненочерната си коса от далечни средиземноморски прадеди. Не им бе казал, че бъркат.

Дядото по майчина линия и на двамата мартиновци бил английски чаен плантатор в Дарджилинг, Индия. Като деца бяха виждали негови снимки — висок, с розови страни и руси мустаци, лула в устата и пушка в ръка, стъпил върху застрелян тигър. Съвсем типичен бял сахиб, англичанин от времето на британското господство в Индия.

По-късно, през 1928-ма Терънс Грейнджър направил немислимото; влюбил се в индийско момиче и решил да се ожени за него. Какво от това, че била изискана и красива, просто така не се правело. Чаената компания не го уволнила — това би било твърде грубо, — но го изпратили на вътрешно заточение (така действително го определили) в една напълно откъсната от света плантация в далечен Асам.

Смятали да го накажат по този начин, но Грейнджър и младата му съпруга, бившата госпожица Индира Бохсе, били много щастливи там. Радвали се на дивата, прорязана от урви местност, гъмжаща от дивеч и тигри, на тъмнозелените, засадени с чай склонове, на климата и хората. Пак там, през 1930-а, се родила Сюзън. Там я отгледали — момиче от смесен англо-индийски брак, което играело с индийските деца. През 1943-а войната стигнала до Индия — японците напредвали през Бирма към границата. Грейнджър бил достатъчно възрастен и спокойно можел да не се запише доброволец, но настоял, и след първоначалната подготовка в Делхи го назначили майор в асамските стрелци. Всички британски кадети били произведени направо в чин майор, за да не служат под командването на индийски офицери, които можели да стигнат до лейтенант и капитан.

Загинал при преминаването на река Иравади през 1945-а. Тялото му така и не било върнато; то изчезнало в прогизналите бирмански джунгли. Бил един от десетките хиляди, участвали в една от най-ожесточените ръкопашни битки през войната.

С малката си пенсия от компанията вдовицата му се върнала към родния си бит. Две години по-късно дошли нови неприятности. През 1945-а Индия била разделена. Англичаните напуснали. Али Джина държал на своя мюсюлмански Пакистан на север, а Пандит Неру се съгласил на южната част, населена предимно с индуисти. Избухнали ожесточени сражения, докато вълните бежанци от двете религии се стичали на север и на юг. Повече от един милион загинали. Госпожа Грейнджър, която се бояла за дъщеря си, я изпратила да завърши образованието си при по-младия брат на покойния си съпруг, благоприличен архитект от Хейзълмиър, графство Съри. Шест месеца по-късно майка й загинала в безредиците.

Седемнайсетгодишната Сюзън Грейнджър пристигнала в Англия — родината на баща си, която виждала за пръв път. Прекарала една година в девическо училище близо до Хейзълмиър, сетне две години като стажант-сестра в болницата във Фарнам и още една като секретарка на един адвокат от града.

На двайсет и една години подала молба за работа като стюардеса в Британската международна въздушна корпорация. Обучението се провеждало в стария, преустроен метох „Дева Мария“ в Хестън, недалеч от Лондон. Дипломата й за медицинска сестра била добра препоръка, а външният й вид и обноски — още един плюс.

На двайсет и една години била красива, с буйна кестенява коса, лешникови очи и кожа на европейка с траен златист слънчев загар. След завършването си била назначена в Първа линия, Лондон — Индия, съвсем естествен избор за момиче, владеещо говорим хинди.

По онова време пътуването с четиримоторните Аргонавти било много, много дълго. Маршрутът от Лондон минавал през Рим, Кайро, Басра, Бахрейн, Карачи и Бомбай. После до Делхи, Калкута, Коломбо, Рангун, Банкок и най-сетне Сингапур, Хонконг и Токио. Разбира се, полетът не можел да се изпълни от, един екипаж и първата почивка за летците и стюардесите била в Басра, Южен Ирак, където ги сменяли други.

Именно там, през 1951-ва в Порт клуб се запознала с един доста срамежлив млад счетоводител на работа в Иракската петролна компания, тогава собственост на англичаните. Името му било Найджъл Мартин и той я поканил на вечеря. Била предупредена да се пази от женкари — сред пътниците, екипажа и по време на почивките. Но той изглеждал приличен, затова приела. Когато я изпратил обратно в базата на корпорацията, където, били настанени стюардесите, на сбогуване й подал ръка. Толкова се изненадала, че я стиснала.

Сетне, докато лежала будна в ужасната горещина, се питала какво ли ще е да се целува с Найджъл Мартин.

При следващия й престой в Басра той отново цъфнал на същото място. Едва след като се оженили, си признал колко усилия хвърлил, за да научи от местния представител на корпорацията Алекс Рейд кога отново тя ще бъде там. През есента на 1951-ва играли тенис, плували в Порт клуба и се разхождали из базарите на Басра. По негово предложение тя си взела отпуск и заминала с него за Багдад, където бил настанен на нова работа.

Скоро осъзнала, че на това място може да живее. Гъмжащите тълпи в ярко оцветени одежди, гледките и миризмите по улиците, храната, която готвели по брега на Тигър, безбройните дюкянчета, където се продавали билки и подправки, злато и диаманти — всичко това й напомняло за родната Индия. Когато Найджъл й направил предложение, веднага приела.

Оженили се през 1952-ра в катедралата „Сейнт Джордж“ — англикански храм в една от пресечките на ул. „Хайфа“. Наистина от нейна страна нямало кой да седне в черквата, но служителите от Иракската петролна компания и посолството били толкова много, че запълнили местата.

По онова време се живеело хубаво в Багдад — мудно и безгрижно. На трона било детето-крал Фейсал, страната се управлявала от Нури-ас-Саид, а преобладаващото чуждо влияние било английското. Това се дължало, от една страна, на огромния принос на Иракската петролна компания за стопанството, от друга — на факта, че повечето офицери от армията били готвени от англичаните, но най-вече на това, че всички членове на висшата класа били обучени от английски гувернантки с колосани дрехи, а следите от това възпитание остават за цял живот. С течение на времето съпрузите Мартин се сдобили с двама сина, родени през 1953-а и 1955-а. Кръстили ги Майкъл и Тери, защото били различни като маслото и водата; Гените на госпожица Индира Бохсе се проявили в Майкъл — бил чернокос, тъмноок и с маслинена кожа; местните английски шегаджии казвали, че прилича повече на арабин. Тери, роден две години по-късно, приличал на баща си — нисък, набит, с розова кожа и рижа коса.

В три часа сутринта един ординарец събуди майор Мартин.

— Има съобщение за вас, сайди.

Кодът означаваше „спешно“, а подписът показваше, че идва лично от директора на Силите със специално предназначение. Отговор не се искаше. Просто му нареждаха да се върне в Лондон с първия възможен полет. Той предаде задълженията си на един капитан, който беше за първа година в полка и негов заместник по конкретната задача, и се втурна към летището в цивилно облекло.

Самолетът от 2.55 часа за Лондон би трябвало да е излетял, но докато стотината пътници хъркаха или мърмореха на борда, стюардесата бодро съобщи, че „техническите причини“ за деветдесетминутното закъснение скоро щели да бъдат преодолени.

Когато вратата отново се отвори, за да влезе строен мъж в дънки, ботуши, риза и късо яке, преметнал малък сак през рамо, мнозина от будните го изгледаха гневно. Мъжът зае едно празно място в първа класа, настани се удобно и броени минути след излитането свали облегалката и бързо заспа.

Бизнесменът до него, който беше хапнал и пийнал предоволно, взе поредната таблетка антиацид и изгледа яростно спящата фигура до себе си.

— Проклет арабин — промърмори той и напразно се опита да заспи.

В Персийския залив се разсъмваше два часа по-късно, но реактивният самолет на Британските авиолинии се носеше на северозапад, за да кацне на Хийтроу в десет часа местно време. Майк Мартин беше сред първите излезли пътници, защото нямаше никакъв багаж. Както и очакваше, никой не го посрещна. Той обаче знаеше къде да отиде. Взе такси.

 

 

Във Вашингтон дори не се зазоряваше, но първото просветляване бе вече оцветило в розово далечните планини в околия Принс Джордж. На шестия и последен етаж на голямата елипсовидна сграда, разположена сред постройките, образуващи главната квартира на ЦРУ, известна просто като Лангли, продължаваше да свети.

Съдията Уилям Уебстър, директор на Централното разузнавателно управление, разтърка уморените си очи, изправи се и отиде до панорамните прозорци. Разлистените сребърни брези, които скриваха от погледа река Потомак, оставаха обвити в мрак. След час изгряващото слънце щеше да им върне светлозеления цвят. Беше отминала още една безсънна нощ. От момента на нахлуването в Кувейт той успяваше да подремне само между повикванията от президента, Съвета за национална сигурност, Държавния департамент и едва ли не всеки, който знаеше номера му.

Зад него, не по-малко уморени, седяха заместник-директорът по оперативните въпроси Бил Стюарт и ръководителят на отдела за Близкия изток Чип Барбър.

— Значи с това разполагаме? — попита директорът на ЦРУ, сякаш задавайки въпроса повторно, можеше да предизвика по-добър отговор.

Но промяна нямаше. Работата бе там, че президентът, Съветът за национална сигурност и Държавният департамент надаваха вой и не спираха да им вадят душата за всевъзможни извлечения, свръхсекретни разузнавателни сведения от самото сърце на Багдад, дори за най-интимните мисли на самия Саддам Хюсейн. Дали възнамерява да остане в Кувейт, или ще се изтегли под напора на заплахите, съдържащи се в резолюциите на Обединените нации, които се сипеха от Съвета за сигурност? Дали ще се огъне пред петролното ембарго и търговската блокада? Какви планове кроеше. Какви бяха намеренията му и най-вече къде се намираше самият той.

А Управлението не знаеше. Разбира се, имаха завеждащ бюрото в Багдад, но той стоеше съвсем изолиран от седмици насам. Човекът на Управлението беше известен на Рахмани, който ръководеше иракското контраразузнаване, и сега изведнъж стана ясно, че от много време са му подхвърляли само боклуци и нищо друго. Най-добрите му „източници“, очевидно работещи за Рахмани, са му поверявали врели-некипели.

Разбира се, разполагаха със снимки и то предостатъчно. Сателитите КХ-11 и КХ-12 преминаваха над Ирак на всеки няколко минути и заснемаха всичко в цялата страна. Аналитиците работеха денонощно, за да открият онова, което би могло да се окаже фабрика за бойни газове или ядрен обект, докато в същото време прилича на… да речем работилница за велосипеди.

Чудесно! Аналитиците от Националната разузнавателна служба — институция на съвместно подчинение на ЦРУ и военновъздушните сили — заедно с учените глави от Националния център за разчитане на фотоматериали, работеха по съставянето на картина, която някой ден можеше и да се окаже достоверна. Това е голям команден център, онова е площадка за ракети САМ, база за изтребители и т.н. Хубаво, защото снимките го показват. И някой ден, може би, бомбите ще ги върнат в каменната ера. Но с какво друго разполагаше Саддам? Скрито и дълбоко заровено под земята?

Сега сърбаха попарата на всички онези години, през който бяха пренебрегвали Ирак. Мъжете, отпуснати на столовете зад него, бяха стари шпиони, проходили в занаята под сянката на Берлинската стена, още преди бетона дори не е бил изсъхнал. Бяха в занаята отдавна, преди електронните чудесии да поемат работата по събирането на разузнавателни данни.

И те му казаха, че камерите на Националната разузнавателна служба и прослушването на Националната агенция за сигурност във форт Мийд не са в състояние да разкриват планове, не могат да долавят намерения, не могат да предават директно от главата на диктатора.

Следователно Националната разузнавателна служба си снимаше, а ушите на форт Мийд чуваха и записваха всяка дума от всеки телефонен разговор и всяка радиовръзка, насочена към, навън и вътре в Ирак. И въпреки това безбройните въпроси оставаха без отговор.

Същата администрация и Конгрес, които бяха така хипнотизирани от електронните чудеса, че прахосаха милиарди долари да разработват и изстрелват в орбита всяка хрумнала на човека щуротия, сега вдигаха врява и настояваха за отговори, каквито въпросните щуротии не можеха да им предоставят.

А хората зад него твърдяха, че елразът, т.е. електронното разузнаване, било в подкрепа на човраза, т.е. човешкото разузнаване, а не нещо, което може да го замени. Това, само по себе си, беше хубаво да се знае, но не представляваше решение на проблема.

А проблемът се състоеше в това, че Белият дом искаше отговори, които можеше да даде със сигурност само източник, агент, шпионин или предател, заемащ високо място в иракската йерархия. С какъвто той не разполагаше!

— Питахте ли Сенчъри Хаус?

— Да, господин директор. В същото положение са.

— След два дни заминавам за Тел Авив — обади се Чип Барбър. — Ще се срещам с Яков Дрор. Да го питам ли?

Директорът на ЦРУ кимна утвърдително. Генерал Яков „Коби“ Дрор беше началникът на Мосад — най-малко готовата на сътрудничество „приятелска“ централа. Директорът на ЦРУ още не можеше да забрави случая с Джонатан Полард, използван от Мосад в самата Америка срещу Съединените щати. И това ако са приятели… Не му се щеше да иска услуги от Мосад.

— Притисни го, Чип. Тук няма място за игрички. Ако разполага с източник в Багдад, държим да го имаме. Искаме го и толкоз. Междувременно ще трябва да се върна в Белия дом и отново да се изправя пред Скоукрофт.

Заседанието завърши в този бодър дух.

 

 

Четиримата мъже, които чакаха сутринта на 5 август в щаба на САС в Лондон, не бяха мигнали цялата нощ.

Директорът на Силите със специално предназначение, бригадният генерал Лъват, беше прекарал на телефона по-голямата част от нея, разрешавайки си само два часа сън в креслото — между два и четири сутринта. Подобно на много бойци, и той отдавна се бе научил да открадва по някой и друг час дрямка, винаги когато ситуацията позволява. Човек никога не знае след колко време ще има отново шанс да презареди батериите си. Преди разсъмване се изми и обръсна и сега бе вече готов да започне новия ден с работа на пълни обороти.

Пътническият самолет беше задържан на пистата в Абу Даби, защото той се бе обадил на свой човек във висшето ръководство на Британските авиолинии. Когато британските управници искат да действат бързо, заобикаляйки формалностите, те винаги използуват „свой човек“. Въпросният висш чиновник от Британските авиолинии, събуден посред нощ, въобще не попита защо трябва да задържи пътническия самолет, който се намира на 5000 километра от Лондон, докато на него се качи още един допълнителен пътник. Познаваше Лъват, защото и двамата членуваха в Клуба на силите със специално предназначение в Хърбърт Кресънт. Знаеше в общи линии с какво се занимава и направи услугата, без да пита защо.

Когато дойде време за закуска, дежурният сержант се бе обадил в Хийтроу и бе разбрал, че самолетът от Абу Даби е наваксал една трета от деветдесетминутното закъснение и ще кацне към десет. Значи майорът би трябвало да се яви в щаба около единайсет.

Куриер бе доставил спешно едно лично досие от казармата „Браунинг“, където се намираше щабът на Парашутния полк в Олдършот. Адютантът на полка го бе извадил от архива малко след полунощ. Досието обхващаше цялата кариера на Майк Мартин при парашутистите от деня, в който се бе явил там като осемнайсетгодишен ученик, и включваше всичките деветнайсет години живот като професионален военен, ако не се смятат двата продължителни периода, през които е бил командирован в полка на САС.

Командващият 22-ри полк на САС, полковник Брус Крейг — още един шотландец, беше шофирал цяла нощ от Херефорд, за да донесе досието за тези два периода. Той влезе с широка крачка малко преди разсъмване.

— Добро утро, Джей Пи. Каква е тази суматоха?

Познаваха се добре. Лъват, известен с инициалите Джей Пи, бе командвал отряда, превзел окупираното от терористи иранско посолство преди десет години, а Крейг беше един от взводните му командири. Отдавна се знаеха.

— Сенчъри Хаус държат да изпратят човек в Кувейт — рече той и млъкна. Стори му се, че това е достатъчно. Не си падаше по многото приказки.

— Един от нашите ли? Мартин? — Полковникът хвърли на масата папката, която носеше.

— Така изглежда. Отзовах го от Абу Даби.

— По дяволите! Ти ще се съгласиш ли?

Майк Мартин беше един от офицерите на Крейг и те двамата също се знаеха отдавна. Той не обичаше онези от Сенчъри Хаус да му задигат готовите кадри. Директорът на силите със специално предназначение сви рамене.

— Може да трябва. Стига да става за тази работа. Ако решат, ще стигнат и най-високо, за да го отнемат.

Крейг изръмжа и взе чаша силно кафе от дежурния сержант, който се казваше Сид — двамата се бяха сражавали заедно в Дофар. Полковникът знаеше какво се случва, когато нещата опрат до политика. СИС обичаше да скромничи, но пожелаеха ли, можеха да дърпат конците от най-високо. И двамата офицери познаваха, госпожа Маргарет Тачър добре и бяха нейни големи почитатели; те знаеха също така, че подобно на Чърчил, тя никога не оставяше днешната работа за утре. Стига да пожелаеше, Сенчъри Хаус щеше да спечели. И тогава полкът щеше съдейства, макар че под прикритието на „съвместна операция“ Сенчъри Хаус щеше да контролира всичко.

Двамата мъже от Сенчъри Хаус пристигнаха веднага след полковника и се представиха. Старшият беше Стив Ланг. Придружаваше го ръководителят на сектора за Ирак Саймън Паксман. Поканиха ги в една стая, поднесоха им кафе и им предоставиха двете досиета. И двамата се заровиха в миналото на Майк Мартин след неговата осемнайсета година. Предишната вечер Паксман бе прекарал четири часа в компанията на по-младия брат, изучавайки семейната среда и възпитание в Багдад и Хейлибъри.

Мартин писал лично до Парашутния полк още като ученик през лятото на 1971-ва и му предложили среща през септември същата година в щаба на полка в Олдършот, близо до старата Дакота, от която навремето са се хвърлили британските парашутисти, за да превземат моста при Арнхем.

От училището ги осведомили, че не бил отличник, но се славел като първокласен спортист. Това изнасяло на парашутистите. Приели момчето и то започнало подготовка още същия месец — петдесет и две седмици на изтощителни тренировки.

От тях четири седмици били посветени на строева подготовка, боравене с оръжие, основни полеви умения и физическа подготовка; следвали още две седмици същото плюс първа помощ, сигнализиране и изучаване на предпазни мерки срещу ядрени, бактериологични и химически оръжия — ЯБХ.

После пак физическа подготовка, която ставала все по-тежка, но нищо не можело да се мери с осмата и деветата седмица — походи за издръжливост в планините на Уелс, където яки здравеняци припадали от напрежение, преумора и хипотермия.

Десетата седмица минала в стрелба на полигон в Хайд, Кент, където Мартин, току-що навършил деветнайсет, бил оценен като първокласен стрелец. Единайсетата и дванайсетата седмици били за изпитания на открито близо до Олдършот — просто тичане нагоре-надолу по пясъчни възвишения с дървесни трупи на рамо в кал, дъжд и смразяваща суграшица посред зима.

— Изпитания ли? — промърмори Паксман и прелисти страницата. — А какво, по дяволите, са правили през останалото време?

След изпитанията младежите получили лелеяните червени барети и комбинезони, преди да прекарат още три седмици в планините на Уелс и да се подготвят за защита, патрулиране и стрелба на живо. По това време (края на януари 1972-ра) в Уелс било ужасен студ. Хората спели на открито, мокри до кости, без да палят огън. Шестнайсетата и седемнайсетата седмици били отделени за начинаещ курс по скачане с парашут в базата на Кралските военновъздушни сили в Абингдън, където отпаднали още няколко души. И така стигнали до „парада на крилете“, когато им прикачили разпознавателните знаци за парашутисти. Макар че в доклада не го пишеше, през онази нощ в Клуб 101 бяха изпити огромен брой бири.

След още две седмици, посветени на полевите учения и наречени „последна ограда“ за известно доизкусуряване на строевите умения, през двайсет и втората седмица се състоял Парад на завършващите пред изпълнените с гордост родители, получили най-сетне възможност да видят пъпчивите младежи, които напуснали домовете си преди шест месеца.

Редник Майк Мартин отдавна бил определен като ПОМ — потенциален офицерски материал, и през май 1972-ра отишъл в Кралската военна академия Сандхърст за първия от новите едногодишни Стандартни военни курсове, които заменяли предишното двугодишно обучение.

Поради това парадът на завършващите през пролетта на 1973-а бил най-големият в историята на Сандхърст, с участието на четиристотин и деветдесет офицерски кандидати от двата стари курса, плюс абитуриентите на едногодишния. Парадът бил приет от генерал сър Майкъл Карвър, който щял по-късно да стане фелдмаршал лорд Карвър, началник-щаб на отбраната.

Младият лейтенант Мартин отишъл право в Хайд, за да поеме взвод, заминаващ за Северна Ирландия. Командвал го в продължение на три ужасни месеца, прекарани в наблюдателния пост Флакс Мил, който държал на мушка републиканския анклав в Ардойн, Белфаст. Но през онова лято животът във Флакс бил спокоен, защото след Кървавата неделя през януари 1972-ра ИРА се пазели от парашутисти като от чума.

Мартин бил назначен в Трети батальон, известен като десантници-3 или Пара-3 и след Белфаст се върнал в щаба на полка в Олдършот, за да командва новобранците, тоест да ги прекарва през чистилището, което сам бил преживял. През лятото на 1977-ма се върнал в Пара-3, който по онова време бил базиран (от предишния февруари) в Оснабрюк, в състава на Британската рейнска армия.

Там всичко било отвратително. Пара-3 били настанени в казармата „Квебек“ — разнебитен стар лагер за депортиране. Парашутистите служели по системата „пингвин“, което означавало, че три на всеки девет години не се занимавали с парашутизъм, а били използвани като най-обикновена моторизирана пехота. Нито един парашутист не обича системата „пингвин“. Духът бил нисък, между парашутистите и пехотинците често ставали сбивания и Мартин трябвало да наказва хора, на които изцяло съчувствал. Така издържал близо година, а през ноември 1977-ма кандидатствал за преместване в САС.

Значителен брой хора от състава на САС идват именно от парашутистите, може би защото са близки по подготовка, макар САС да твърдят, че тяхната е далеч по-тежка. Документите на Мартин минали през архива на полка в Херефорд, където отбелязали свободното владеене на арабски, и той бил поканен за селекционен курс през лятото на 1978-ма.

САС твърдят, че приемат всеки човек във форма и започват да работят с него. Мартин преминал стандартния „начален“ селекционен курс от месец и половина заедно с останалите парашутисти, морски пехотинци и доброволци от пехотата, бронетанковите войски, артилерията и дори инженерните войски. Курсът се основавал на един прост принцип.

Още на първия ден инструкторът им заявил с усмивка:

— Ние не се опитваме да ви обучаваме. Опитваме се да ви убием.

И било точно така. Само десет процента издържат началния курс за постъпване в САС. Това спестява време по-късно. Мартин го издържал. Сетне дошла следващата степен на обучението, в джунглите на Белиз и един допълнителен месец в Англия, специално посветен на това, как да издържаш при разпит. „Да издържаш“ означава да не проговориш, докато с теб се гаврят. Хубавото е, че както полкът, така и доброволецът имат право всеки момент да поискат връщане в частта.

— Те са луди — заяви Паксман, хвърли папката и си наля още едно кафе. — Всичките са напълно откачени.

Ланг изръмжа. Беше забил нос във втората папка, а в нея ставаше дума за опита на Мартин в Арабия, така необходим за евентуалната му мисия.

При първото си назначение прекарал три години в САС, с чин капитан и в ролята на ротен командир. Избрал Ескадрон A — свободнопадащите; има ескадрони A, B, C, D — съвсем естествен избор за човек, скачал заедно с Червените дяволи, техния елитен отбор за свободно падане от голяма височина.

Парашутистите, разбира се, не можели да използват неговия арабски, но САС можели. През трите години — от 1979-а до 1982-ра включително — той служел рамо до рамо със силите на султана на Оман в Западен Дофар, обучавал охраната на високопоставени лица в два емирата от района на Персийския залив, обучавал Саудитската национална гвардия в Рияд и изнасял лекции на личните телохранители на шейх Иза от Бахрейн. В досието му от САС, след вписването на назначенията, имало бележки, сочещи, че отново е развил силната връзка с арабската култура от момчешките си години, че говори езика по-добре от всеки друг офицер в полка и има навика, когато трябва да премисли някакъв проблем, да ходи на дълги разходки из пустинята, без да обръща внимание на горещината и мухите.

Досието показваше, че през зимата на 1981-ва се е върнал при парашутистите след тригодишното си командироване в САС и установил за своя радост, че полкът ще участва в операция „Каменно копие“, през януари и февруари 1982-ра, не другаде, а в Оман. И така той се върнал за този период в Джебел Акдар, преди да си вземе отпуска през март. През април набързо му прекратили отпуската — Аржентина окупирала на Фолкландските острови.

Пара-1 останал в Обединеното кралство, а Две и Три заминали за Южния Атлантически океан. Отплавали с кораба „Канбера“, набързо преустроен за транспортиране на войски, и слезли на сушата при Сан Карлос. Докато Пара-2 измели аржентинците от Гус Грийн, за което техният командир полковник Джоунс получил посмъртно кръста „Виктория“, Пара-3 потеглили направо в лапавицата и дъжда към Порт Станли през Източния фолкландски остров.

— Мислех, че го наричате джапане — Ланг се обърна към сержант Сид, който отново пълнеше чашата му с кафе. Сержантът сви устни. Скапани цивилни!

— Морските пехотинци му викат джапане, господине. Парашутистите и нашите хора му викат шляпане.

И в двата случая думите означават усилен поход в отвратителни условия с по петдесет и пет килограма екипировка на гърба.

Пара-3 се настанили в усамотена ферма, наречена Естансия Хаус и се подготвили за последната атака срещу Порт Станли, което означавало първо да се завземе силно укрепения връх Лонгдън. Тъкмо в онази зловеща нощ на 11 срещу 12 юни капитан Майк Мартин получил първия си куршум.

Започнало се като безшумна нощна атака срещу аржентинските позиции, която станала много шумна, когато ефрейтор Милн стъпил на мина и тя му отнесла крака. Картечниците на аржентинците веднага се обадили, ракета осветили планината като ден и тогава Пара-3 трябвало да избират между две възможности — да побегнат към прикритието назад, или да се хвърлят срещу огъня и да превземат Лонгдън. Превзели Лонгдън с двайсет и трима убити и над четирийсет ранени. Един от тях бил Майк Мартин — куршумът пронизал крака му и той дал воля на поток от гнусни псувни, за щастие на арабски.

След като прекарал почти целия ден в планината, за да охранява осем треперещи аржентински пленници, и стискал зъби да не припадне, най-накрая го завели в превързочния пост в Ейджакс Бей, където го закърпили, а оттам го пренесли с хеликоптер на кораба-болница „Уганда“. Там лежал заедно с един аржентински лейтенант. По време на плаването до Монтевидео станали близки приятели и все още си пишели.

„Уганда“ спрял в столицата на Уругвай, за да свали аржентинците, а Майк Мартин бил сред онези, които се чувствали достатъчно добре, за да се върнат с цивилен пътнически самолет в Брайс Нортън. Парашутистите му дали три седмици отпуск за възстановяване в Хедли Корт, Ледърхед. Там срещнал сестра Лусинда, която, след кратко ухажване, му станала съпруга. Може би е харесвала ореола на славата, но сбъркала. Взели си къща близо до Чобам, откъдето й било удобно да ходи на работа в Ледърхед, а на него — в Олдършот. Но след три години, от които прекарала с него само четири месеца и половина, Лусинда съвсем правилно му казала да избира: „Или парашутистите и скапаната ти пустиня, или аз.“ Той премислил и избрал пустинята.

И тя имала пълно право да си отиде. През есента на 1982-ра той се захванал да учи в Щабния колеж, което му отваряло пътя към по-висок чин и удобно бюро, може би в министерството. През февруари 1983-а обаче се провалил на изпита.

— Нарочно го е направил — рече Паксман, — в бележката на неговия командир тук се казва, че ако е искал, би могъл да го вземе без никакви усилия.

— Зная — отвърна Ланг. — Прочетох го. Този човек е… доста странен.

През лятото на 1983-а Мартин бил командирован като британски щабен офицер в щаба на Сухопътните сили при султана на Оман в Мускат, след което удължил командировката си с още две години, запазвайки значката си на парашутист, но вече като командир на Северния граничен полк, Мускат. През лятото на 1983-а бил повишен в чин майор и това станало в Оман.

Офицерите, прослужили един мандат при САС, могат да се върнат за втори, но само ако бъдат поканени. Едва завърнал се в Англия през зимата на 1987-ма, когато официално се развел с жена си, и веднага получил покана от Херефорд. Върнал се там като ескадронен командир през януари 1988-ма и служил в Северния фланг на НАТО, Норвегия, а сетне при султана на Бруней и още шест месеца с екипа си за вътрешна сигурност в Лайне, Херефорд. През юни 1990-а го изпратили с екипа инструктори в Абу Даби.

Сержант Сид почука на вратата и надникна вътре.

— Бригадният генерал ви очаква. Майор Мартин е вече по стълбите.

Когато Мартин влезе, Ланг изгледа загорялото му лице, косата, очите и после хвърли поглед към Паксман. Точно това ни трябва, мислено си каза той. Сега остава да се съгласи и да се види дали наистина говори арабски както твърдят.

Джей Пи излезе напред и взе ръката на Мартин в здравата си лапа.

— Радвам се да те видя у дома, Майк.

— Благодаря, господин генерал — отвърна Майк и стисна ръката на полковник Крейг.

— Позволи ми да ти представя тези господа — рече началникът на Силите със специално предназначение. Господин Ланг и господин Паксман — и двамата от Сенчъри Хаус. Те искат… ъъъ… да ти направят едно предложение. Господа, може да започнете. Или предпочитате сами да разговаряте с майор Мартин?

— О, не, моля ви — отвърна бързо Ланг. — Шефът се надява, че ако тази среща даде резултат, това непременно ще бъде съвместна операция.

Споменаването на сър Колин е тънък намек, помисли си Джей Пи. Просто дават да се разбере, че са готови да упражнят натиск.

Петимата седнаха. Ланг взе да обяснява политическата обстановка. Не било сигурно дали Саддам Хюсейн ще се изтегли от Кувейт — бързо, бавно или въобще и дали няма да се наложи да го изхвърлят. Но политическият анализ говорел, че Ирак първо ще разграби Кувейт, а после ще се заинати и ще започне да иска отстъпки, които Обединените нации просто не са склонни да направят. И така можело да минат много месеци.

Великобритания трябвало да знае какво става в Кувейт. Интересували я не клюки, слухове и потресаващи истории, а поверителна информация. За британските граждани, които не са могли да заминат от страната, за окупационните сили и най-вече дали, ако се стигне до използването на сила, кувейтската съпротива ще може да ангажира вниманието на част от фронтовите части на Саддам.

Мартин кимаше и слушаше, зададе няколко уместни въпроси, но повече мълчеше. Двамата старши офицери гледаха през прозореца. Ланг свърши малко след дванайсет.

— Така стоят нещата горе-долу, господин майор. Не очаквам незабавен отговор, но времето е от съществено значение.

— Възразявате ли да си кажем няколко думи с нашия колега насаме? — попита Джей Пи.

— Разбира се, че не. Вижте какво, ние със Саймън ще се върнем в службата. Имате моя пряк телефон. Може би ще ме уведомите до следобеда?

Сержант Сид изпрати двамата цивилни до улицата и ги видя да махат на едно такси. Сетне се върна обратно в орловото си гнездо под гредите на покрива, зад скелето.

Джей Пи извади от един малък хладилник три студени бири.

— Виж какво, Майк, знаеш как стоят нещата. Това е, което искат. Ако смяташ, че е налудничаво, ще те подкрепим.

— Разбира се — обади се Крейг. — В полка няма да ти пишем черна точка, ако откажеш. Идеята е тяхна, а не наша.

— Но ако искаш да отидеш при тях — продължи Джей Пи, — тогава оставаш с тях, докато се върнеш. Ние, разбира се, ще бъдем замесени. Те вероятно не могат да го осъществят без нас, но ще бъдеш под тяхно ръководство. Те ще те командват. Когато всичко свърши, връщаш се при нас, все едно че си бил в отпуск.

Мартин знаеше много добре как стоят нещата. Беше чувал и за други хора от САС, работили за Сенчъри Хаус. Просто преставаш да съществуваш за полка, докато се върнеш. Тогава ти казват: „Радваме се, че отново си при нас“ и никой не те пита нито къде си бил, нито какво си правил.

— Ще приема — каза той. Полковник Крейг се изправи. Трябваше да се връща в Херефорд. Подаде му ръка.

— Късмет, Майк!

— Между другото — обади се бригадният генерал, — имаш среща за обяд. Малко по-долу на същата улица. Уредили са ти я от Сенчъри Хаус.

Подаде му листче хартия, каза му сбогом и Майк Мартин слезе обратно по стълбите на улицата. В листчето пишеше, че обядът ще се състои в малък ресторант, на около четиристотин метра по-надолу, и домакинът му бил господин Уафик Ал-Хури.

Освен МИ-5 и МИ-6, третият основен отдел на британското разузнаване е Правителственият щаб на съобщенията, комплекс от сгради в охраняван район извън спокойния град Челтнам, в Глостършър.

Тази институция е британската версия на американската Национална агенция за сигурност, с която си сътрудничи много тясно. Прослушвателите им при желание могат да подслушват почти всяко радиопредаване или телефонен разговор по света.

Благодарение на сътрудничеството си с Правителствения щаб на съобщенията, американската Агенция за национална сигурност разполага, извън другите си прослушвателни постове по целия свят, и с редица изнесени напред станции във Великобритания, а Правителственият щаб пък има свои станции в чужбина, най-вече една много голяма на суверенна британска територия в Акротири, на остров Кипър.

Тъй като се намира по-близо до този район, станцията в Акротири прослушва Близкия изток, но препредава всичко записано в Челтнам за анализ. Сред анализаторите има редица специалисти, които, независимо че са араби по рождение, са допуснати до много високи постове. Такъв беше и господин Ал-Хури, който отдавна бе решил да се засели във Великобритания, да стане англичанин и да се ожени за англичанка.

Този любезен бивш йордански дипломат сега работеше като старши анализатор в Арабската служба на Правителствения щаб и въпреки че имаше много британски специалисти по езика, той можеше да различи някакъв много тънък подтекст в записана реч на арабски ръководител. Именно той беше човекът, който, по молба на Сенчъри Хаус, чакаше Майк Мартин в ресторанта.

Прекараха обяда на сладки приказки — само на арабски. Когато се разделиха след два часа, Мартин тръгна бавно към сградата на САС. Щяха да минат часове в брифинги, преди да отпътува за Рияд с паспорт, какъвто сигурно вече му бяха приготвили в Сенчъри Хаус, заедно с виза на фалшиво име.

Преди да си тръгне от ресторанта, господин Ал-Хури се обади на някого от автомата на стената в мъжката тоалетна.

— Няма проблеми, Стив. Перфектен е. Всъщност не съм срещал нищо по-добро. Това не е академичен арабски, ако разбираш за какво говоря, а за щастие, говорим. Уличен арабски, всяка псувня, сланг, жаргон… не, няма и следа от акцент… да, може спокойно да мине… на всяка улица в Близкия изток. Не, няма нищо, друже. Радвам се, че успях да ти помогна.

Трийсет минути по-късно той беше в колата си и пътуваше по магистралата М4 обратно към Челтнам. Преди да влезе в щаба, Майк Мартин също се обади по телефона в една пресечка на Гауър Стрийт. Мъжът на когото звънна, се намираше в кабинета си във факултета по ориенталистика и африканистка, където се занимаваше с някаква писмена работа, тъй като този следобед нямаше лекции.

— Здрасти, брат ми. Това съм аз.

Войникът нямаше нужда да се представя. Откак бяха заедно в началното училище в Багдад, той винаги наричаше по-малкия си брат по този начин. Отсреща се чу възклицание.

— Майк? Къде, по дяволите се, намираш?

— В Лондон, в една телефонна кабина.

— Мислех, че си някъде из Персийския залив.

— Върнах се тази сутрин. Вероятно отново ще замина още тази нощ.

— Слушай Майк, не отивай! Всичко стана по моя вина… трябваше да си държа проклетата уста затворена.

Отсреща се чу сърдечният смях на брат му.

— Чудех се защо тези педали внезапно проявиха интерес към мен. Заведоха те на обяд, нали?

— Да, говорехме за друго. Просто случайно стана дума, някак ми се изплъзна от устата. Слушай, не е необходимо да отиваш. Кажи им, че съм сбъркал…

— Късно е. Аз вече приех.

— О, Боже мой… — Седнал в кабинета си, заобиколен от томове по Средновековна Месопотамия, по-малкият брат едва не се разплака.

— Майк, пази се. Ще се моля за теб.

Майк се замисли. Да, Тери винаги е бил малко религиозен. Сигурно щеше да се моли.

— Добре, брат ми. Ще се видим, като се върна.

Затвори телефона. Сам в кабинета си, рижавият учен, който обожаваше своя брат-герой, зарови глава в дланите си.

Когато самолетът на Британските авиолинии излетя от Хийтроу в 20.45 същата нощ, на борда му се намираше Майк Мартин с необходимата виза в паспорта си, издаден на друго име. Малко преди разсъмване щеше да го посрещне завеждащият бюрото на Сенчъри Хаус в Британското посолство в Рияд.