Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Художествено оформление: Иван Кьосев

Предговор: Георги Цанков

Редактори: Невяна Николова, Албена Стамболова

Художник: Асен Иванов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Лиляна Малякова

ДИ „Народна култура“


Ти, пастрок на безброй, които в черна злоба

от Рая Бог — отец подгонил е към гроба,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Шарл Бодлер, „Литаниите на Сатаната“

В подземията на Кентърбърийското абатство туристите и до днес с притаен трепет разглеждат една огромна каменна колона, върху която застрашително тъмнеят контурите на могъща човешка фигура. Екскурзоводите разказват за убийството на архиепископ Томас Бекет от опиталия се да ограничи властта на духовенството крал Хенри II Плантадженет. Според легендата още на следващия ден сянката се появила върху колоната: опитали се да я изтрият, упорито стъргали камъка, но напразно…

Споменът за този кървав конфликт ще се актуализира пет века по-късно: през 1535 г. Хенри VIII се провъзгласява за „глава на църквата и на духовенството в Англия“ и скъсва с Рим. Шестте „кървави“ постулата за вярата са причината към ешафода да поеме „човекът на всички времена“, Томас Мор, духовникът, чиято „Утопия“ (1516) е предзнаменование за края на една епоха. Пропукват се непристъпните манастирски стени, разграбват се плодородните църковни земи. Призраците плъзват сред руините на средновековна Англия.

Наистина приказките и народните поверия пазят невероятни свидетелства за какви ли не фантастични създания: от древната поема за Беоулф „наднича“ страшното чудовище Грендел, което завлича жертвите си в своето блатно леговище, английските и шотландските балади нашепват кръвосмразяващи истории за мъртъвци, които напускат гроба, за да видят отново близките си или за да отмъстят на враговете си (като например „Призракът на милия Уилям“, по сюжета на която Бюргер ще напише една от най-известните романтически балади — „Ленора“).

И все пак бесът на кръвожадните изчадия адови не е страшен, докато бдят на стража смелите благородни рицари от обкръжението на крал Артур. В търсене на свещения Граал те храбро вървят от изпитание към изпитание и методично чистят божия свят от всевъзможните слуги на дявола. Повествованието на Томас Малори „Смъртта на Артур“ (1469 — 1470) носи симптоматично заглавие — това е не просто компилативна обработка на популярните романи от рицарския цикъл, а своеобразна енциклопедия за средновековния живот и мироглед, която завършва процеса на тяхната митологизация.

За Уилям Шекспир нравствената и естетическата система на рицарския епос вече е нефункционална. Англия от края на XVI столетие не се нуждае от вълшебния Ескалибур (мечът на крал Артур), нито от могъществото на магьосника Мерлин — нейната непобедима флота раздава справедливост не само над испанската Армада, но и по далечните земи на Северна Америка и Източна Индия. Творческата съвест на елизабетинската епоха освобождава притаените сили на мрака: родилните мъки на новите времена и на новото човешко самочувствие привличат и цялото сатанинско войнство. В Шекспировите прокълнати дворци стенат призраци, из лесовете скитат вещици пророчици, които сякаш предсказват раждането на Оливер Кромуел и пожарищата на революцията.

След 1640 г. тревата на запустението ще поникне и сред каменните блокове на феодалните замъци, Даниел Дефо ще възпее предприемчивия буржоа, който може да превърне в удобен дом дори пустинния остров, а Роксана и Мол Фландърс ще поставят физическите си прелести в услуга на спекулативно — финансовите си способности. Когато вълните на „шум и ярост“ окончателно притихнат, край бумтящите камини в новите удобни имения ще се стоплят сърцата и ще изгрее звездата на прелестните и добродетелни Памели и Клариси. По това време вече Англия, Шотландия и Ирландия ще бъдат окончателно свързани в една държава, наречена Обединено кралство Великобритания, и нейният истински владетел ще бъде не кралят, а изключително способният премиер-министър Робърт Уолпоул. Този човек е чужд на празните мечтания, той се стреми да разпространи влиянието на своята страна върху целия европейски континент, да подчини напълно Новия свят, да тласне решително напред промишления разцвет. Сър Робърт Уолпоул, несменяем водач на партията на вигите, управлява Великобритания двадесет и една години (от 1721 до 1742). Джордж II го удостоява с титлата граф Орфордски. Междувременно най-малкият син на некоронования владетел, Хорас Уолпоул, проявил се като блестящ ученик в Итън, а след това и в Кеймбридж, пътува из Швейцария, Италия и Франция заедно с обичния си съученик Томас Грей (бъдещият прочут поет).

За възторжените младежи природните и архитектурните забележителности разкриват един нов, неподозиран свят; непознат и интересен за тях е и механизмът на обществения живот. Уолпоул остава в Европа до 1741 г. и следователно успява отблизо да се запознае с такива явления във френския литературен живот, каквито са „Персийските писма“ на Монтескьо, „Философските писма“ на Волтер, комедиите и романите на Мариво, еротичните фантазии на Кребийон-син.

Грей и Уолпоул не са пасивни наблюдатели — те живеят във време, когато динамиката на сетивата трябва непрекъснато да бъде доказвана чрез епистоларно умение. Във века на просветителите писмото е равноправен (и дори фаворизиран) литературен жанр, някои от най-важните си политически, нравствени и естетически постановки творци като Русо, Волтер, Дидро изразяват най-пълно именно в кореспонденцията си. Цели романи се пишат под формата на епистоларни послания. Нека си припомним например писмата на Волтер, свързани с делото Калас (невинна жертва на породен от религиозния фанатизъм съдебен произвол) — в тях безпощадно се разголват политическите и социалните язви на „стария режим“. Кореспонденцията на Уолпоул е огромна — само до сър Хорас Ман за четиридесет и шест години (1740 — 1786) той е написал над две хиляди писма. Томас Маколи твърди, че „литературните деликатеси“ съдържащи се в писанията на Уолпоул, биха могли да бъдат произведени само от нездрав и разстроен ум. За да си представим по-точно позицията на писателя в тогавашния английски литературен живот, нека се опитаме да си обясним тази убийствена оценка.

В прочутия „Дневник за Стела“ на Суифт, както и в памфлетите на Гей и Фийлдинг името на сър Робърт Уолпоул се среща често: към политика се отправят остри нападки, той е обвинен (и то основателно), че последователно въвежда политическата корупция в системата на държавно управление. Но синът вижда само величието на своя баща, нещо повече — през 1778 г. в едно свое писмо до Ман ще напише с нескривана горчивина: „Пристигнах в Англия в навечерието на края на щастливото царуване на моя баща. След това, както той предвиди, последва метеж и много бедствия. Започнаха нова война и нови беди. После пък изгря слънцето на лорд Четъм… Днес не са ни съдени нито покой, нито триумфи!… Ние не само изгубихме Америка, но и се отказахме от нея. Дори вече не можем да претендираме за ролята на континентална държава! Боя се, че дори тризъбецът ни ще открие, че е изгубил немалко зъбци.“

Това свидетелство е извънредно важно: то ни дава ясна представа за политическите убеждения, за манталитета на Хорас Уолпоул. Осигурен материално от баща си, синът жали за руините, над които скита бездомна сянката на благородния бивш господар. И по своеобразен начин се опитва да обезсмърти него и най-вече неговото духовно завещание: в „Спомени за царуването на Джордж I и на Джордж II“ се прави опит за митологизация на отминалото „златно“ време. Особена форма на съпротива срещу съвременните нрави, срещу традицията на великите сатирици е самата кореспонденция на Уолпоул. В писмата му спонтанността е напълно сподавена, той грижливо работи над стила си, използва отличната си осведоменост за политическите интриги в услуга на партийните интереси, като никога не забравя да изтъкне значимостта на собствените си идеи. Нещо повече, загрижен за съдбата на своите многократно премисляни и редактирани послания, авторът често пъти моли получателите да му върнат обратно прочетените писма (убеден е, че сам той най-сигурно ще ги съхрани за поколенията).

И така, Хенри VIII е обрекъл на запустение абатствата и манастирите, Кромуел е опожарил замъците. Но за новото самочувствие на личности като Уолпоул са необходими и съответните значещи символи. Развалините са изгубили своята функционалност в общественото битие, но те биха могли да бъдат възродени като действени оръдия на естетическото съзнание. Просветителите отричаха средновековния ред и изкуство, за тях всичко „готическо“ бе и „варварско“, Том Джоунс на Фийлдинг следваше пътя на Апулеевите герои, а естетът Шафсбъри беше убеден, че готическото е „съвършено невъзможно в природата“.

Уолпоул е на друго мнение — и като политик, и като естет. Той открива в средновековната старина възвишеното и тържествено начало, в кръстоносните походи — оправдание за колониалните апетити на баща си. Неговата Великобритания е нападнат от призрачни врагове готически замък, из който все още кръжат сенките на великите прадеди. С удоволствие чете той „Писма за рицарството и за средновековните романи“ от Ричард Хърд, а в собствените си трудове „Анекдоти за живописта“ и „Каталог на английските автори от кралски и дворянски произход със списък на трудовете им“ утвърждава пристрастието си към строгото величие на готическия стил.

Уолпоул не е силен във философските съждения, той не се вълнува от споровете за естествения и социалния индивид, още по-малко го интересуват правата на човека. Границите на неговия политически критицизъм не стигат по-далеч от тревогата за помръкването на британското величие. Пък и тази тревога е до голяма степен театрална. Но в резултат на упорития стремеж да митологизира персоната си, да се покаже като достоен син на своя знаменит баща, Уолпоул успява ако не друго, да създаде първата готическа повест в историята на литературата. Това е „Замъкът Отранто“ (1764).

В едно свое писмо писателят споделя, че замъкът му се присънил, видял и някаква гигантска ръка в желязна ръкавица — и това било достатъчно, за да разпали въображението му. Самото писане продължило по-малко от два месеца. Всъщност сънищата за красива готическа сграда отдавна преследват Уолпоул: още в началото на 50-те години започва да я строи върху територията на скромното си имение (недалеч от Лондон, край Темза). Търси навред старинни цветни витражи, средновековни оръжия, сам чертае планове, архитектурни скици. Идеята не е да се следва сляпо средновековният архитектурен канон, а да се търсят форми за разумно осъвременяване на старината, така че да се избегне противоречието между строгостта и удобството. Замъкът ще бъде окончателно завършен едва през 1770 г. и тогава влюбеният в своето творение Уолпоул ще издаде подробно описание на замъка, придружено с илюстрации и чертежи.

В успеха на повестта си авторът не е толкова сигурен, затова първото издание е анонимно (представено е като английски превод на съчинение, писано от италиански каноник в епохата на кръстоносните походи). Сам авторът по-късно ще обясни, че причина за мистифицирането е била творческата му скромност, но ще признае и убеждението си в новаторския характер на повестта: постигнатото обединение между чертите на средновековния и на съвременния роман. Уолпоул признава, че е търсил непознатото за съвременната му литература единство между фантастично и правдоподобно. Съвременни теоретици на фантастиката, като Жак Гоамар например, определят жанра „готически романи“ като просветителска, обяснена фантастика. Но призраците, пророчествата и свръхестествените явления, които ни очакват в „Замъкът Отранто“, съдържат много по-дълбок смисъл. В предговора си Уолпоул обръща внимание, че психологическата достоверност на персонажите би била непълна, ако вярата им в чудесата не бе показана като нещо естествено за епохата.

Самият сюжет на повестта вече е предизвикателство към класицистичните теории. Но писателят отива още по-далеч: той сблъсква мненията на Волтер и Шекспир по важни проблеми на литературния стил. Така пет десетилетия преди прочутия манифест на Стендал „Расин и Шекспир“ Уолпоул поставя началото на нов тип критическо преосмисляне на класическото наследство. Духът на Шекспир витае над стените на Отранто: няма да ни бъде трудно да открием сюжетните заемки от трагедиите. „Хамлет“, „Крал Лир“, от историческите хроники. Отровеният владетел на Отранто Алфонсо Добрия, тиранинът Манфред, внук на отровителя, младият Теодор, който трябва по право да наследи замъка — това са все истински Шекспирови герои. И същевременно те безспорно са законни рожби на въображението на Уолпоул — внимателният читател ще долови в текста ехото на личните родови истории (нека си припомним, че една от титлите на бащата е граф Орфордски — фонетичната близост с името на замъка — Отранто — едва ли е случайна). Можем да спорим до каква степен идеята за повестта е породена от интимните преживявания на автора, но няма съмнение, че художественото осъществяване на замисъла се противопоставя на установените традиции на епохата. Особено важно е обстоятелството, че в литературния живот са назрели събития, които налагат новаторски търсения: историческите промени след Английската буржоазна революция пораждат новите естетически открития, сред които особено място заема естетиката на „готическия роман“.

„Замъкът Отранто“ ни дава особено ясна представа за най-специфичните черти на явлението. Уолпоул съзнателно търси приемственост от рицарския епос, от творчеството на Шекспир, но също така съзнателно взема от предшествениците си само онова, което му е необходимо. За него средновековието не е кипящ от живот свят, а подходящ живописен декор, сред който естетът може да се скрие от дразнещата го съвременна посредственост. Трагедията в създадения от неговото въображение замък не носи универсално послание, няма го почти вселенското пространство на Шекспировия кръгозор, а титаничната битка между доброто и злото (в която силите на мрака неведнъж са тържествували) е сведена до едва ли не нравоучителния извод за неизбежното морално възмездие. В този смисъл каноните на класицистичното изкуство тегнат над творческото съзнание на писателя.

Но готическата атмосфера обгръща не само описанията в повестта: перипетиите на сюжета се разстилат пред слисания читател като разклонения в средновековен лабиринт, а коварните убийства, преследванията из подземията, свръхестествените явления въздействат шоково, рушат стереотипите на възприемане, възпитани от романа на XVIII век. Разколебаването на класицистичната система, потърсеният нов ключ за изграждането на композицията оказват значително влияние и върху характеризацията на образите. И макар че те са марионетки в ръцете на всезнаещия автор, който изкусно управлява съдбите им, понякога успяват да се изплъзнат от покровителството му и да заживеят собствен живот. Това се отнася най-вече за владетеля на Отранто, зловещия Манфред (може би не е случайно, че името му ще пребъде в епохата на романтизма). Той воюва срещу съдбовното предопределение и в пъклената му сила несъмнено е притаена трагическа красота. Сред останалите благородни герои Манфред е сякаш нереален, тъй като неговият замък смущава идиличния пейзаж на Обединеното кралство.

Предизвикателството на Уолпоул е като следа от копитото на дявола в „храма“ на просветителския рационализъм. Един разочарован от действителността аристократ се опитва да върне назад времето, да го затвори в подземията на призрачен средновековен замък. Но се случва обратното — от спомена на ерудита (възкресил елементи от традициите на рицарския епос и елизабетинската драма) призраците се пренасят в съвременния духовен живот, за да разбудят литературния герой на новата епоха. Но процесът ще бъде дълъг и ще срещне много препятствия.

Още през 1777 г. „ученичката“ на Уолпоул Клара Рийв ще се опита да повтори успеха на „Замъкът Отранто“. В своята повест „Старият английски барон“ тя запазва непокътната историята на зловещия узурпатор, но пренася действието в Англия и го освобождава от… чудесата. Популярността на сръчното подражание е не по-малка от тази на оригинала. Дори неведнъж двете произведения са били издавани под обща обложка. Но това едва ли би могло да примири същностните противоречия, които ги разделят. „Старият английски барон“ е опит „готическият роман“ да бъде подчинен на здравия разум. Оказва се, че най-голяма опасност за консервативното мислене е полетът на освободеното въображение. Защото, както великият стратфордец напомня, там, дето кръжат призраци, „има нещо гнило“.

Готическият декор се оказва изключително продуктивен и тайнствените замъци в литературата започват да се размножават. Изгрява щастливата звезда на Ан Радклиф, знаменитата авторка на „Тайните на Удолфо“ (1794) и на „Италианецът“ (1797). Тя охотно използва откритията на Уолпоул, но в редакцията на Клара Рийв. В романите й можем да намерим ужасяващи семейни тайни, които връхлитат нищо неподозиращите благородни фамилии, страшното се редува с пространствени природни описания, особено внимание се отделя на интимните преживявания на героите. Ан Радклиф не се доверява на гласовете от отвъдното, тя винаги успява да намери разумни обяснения за щедро разпръснатите из творбите си загадки. Но в характерите на злодеите, изпречващи се на пътя на доброто, отново както в повестта на Уолпоул кипят неукротими сили — енергията на разрушението властно напира и никакви изкуствени прегради няма да я спрат, когато пожелае да напусне бутилката. Впрочем в романа си „Монахът“ (1795) Матю Луис вече е отпушил тапата. Границите между реалност и фантазия са разрушени, а романтическият герой е заел мястото си на литературната сцена.

Но междувременно популярността на Хорас Уолпоул е прекосила Ламанша. През 1767 г. „Замъкът Отранто“ се появява във френски превод. Пет години по-късно един странен и зловещ пророк ще напише своята „готическа“ повест „Влюбеният дявол“.

* * *

Шарл Нодие, авторът на тайнствените и прекрасни романтични повести „Смара“ и „Трелби“, обича да си спомня фигурата и разказите на стария Жак Казот. Дори се заема да пише роман за него: в откъса, който ни е оставил, Казот разказва за вечната младост на Марион Делорм. По-късно ученикът на Нодие Жерар дьо Нервал посвещава много от страниците в книгата си „Озарените“ на живота и творчеството на Казот. От ръка на ръка се предава писанието на Лаарп за страшното пророчество на загадъчния писател. Славата му сред романтиците се превръща в митологически ореол, макар че повечето от многобройните му поеми, балади, повести и романи са забравени. Чете се и се помни само „Влюбеният дявол“, но не по-малко значение от знаменитата повест продължава да има и легендата за нейния автор. Преди да разкажем нещо повече за него, нека поразсъждаваме над особеностите на френския духовен живот в последните години на стария режим.

Знаем добре, че това е времето на Енциклопедията и на енциклопедистите. Чели сме „Фантастичните повести“ и „Философския речник“ на Волтер, познаваме трактатите и романите на женевския мъдрец Русо, на яростния рационалист Дидро, гледали сме остроумните и хапливи пиеси на Бомарше и Мариво. Но с приближаването на революционния тътен в духовния живот настъпват неуправляеми процеси, просветителите, които са открили пътя на революционните идеи, трябва да отстъпят територия на набиращите могъщество „ирационални“ сили. В изпълнените с живот и фалшив блясък дворци започват да се промъкват страшни сенки. Идва времето на лъжепророците и на „магьосниците“, на подготвящите се за пир по време на чума аристократи. В романа си „Жозеф Балсамо“ Александър Дюма неповторимо разкрива ежедневието на предчувстващия близкия край дворцов свят — авантюристът Балсамо под името граф Калиостро успява да убеди обществото, че притежава свръхестествени способности. Той идва от древния Египет, познава всички тънкости на магическото изкуство и е безсмъртен. Неговият колега, граф Сен Жермен, също обикаля европейските кралски дворове и събира след себе си тълпи от последователи. Монархическата институция и църквата са в криза, властват сектите. Всеки уважаващ себе си аристократ трябва да бъде сред „озарените“ — пророци като Лаватиер, мистици като Мерсие са на всеобща почит. Лаватиер е може би най-яркият пример за умел вулгаризатор на тайните доктрини: той успешно се представя за човек, който знае всички тайни на природата и безпогрешно разчита тайните на лицата, прониква в дълбините на душите. Дори госпожа Дьо Стал ще признае по-късно влиянието, което той е оказал върху нея.

Но може би най-интересната фигура сред учителите на „озарените“ е „неизвестният философ“ (неговото огромно въздействие ще открием в писмата на Сенанкуровия „Оберман“, в стиховете на Вини и в романите на Балзак). Така е бил наричан от съвременниците си Луи Клод дьо Сен Мартен, френският тълкувател и популяризатор на учението на Сведенборг. Сред оригиналните трудове на Сен Мартен най-значителните са „Грешки и истина“, „Духът на нещата“, „Човек на желанието“. Сен Мартен отхвърля шарлатанството на Калиостро и на подобните нему „велики магове“. Във времето на пълната деградация на нравите, на разпространяващото се безверие, на сатанинските наслади, проповядвани от писателите либертини, Сен Мартен се опитва да открие бога навсякъде: „Бог ми е необходим“ — шепне той и тръгва да търси съвършеното, абсолютното, с помощта на висшите окултни познания.

„Човекът на желанието“, за когото Сен Мартен мечтае, е благороден рицар на божията правда, изразител на зараждащия се религиозен синкретизъм. Още по-далеч ще отиде Фабр д’Оливе, който се опитва да обоснове залеза на християнизма и да свърже надеждите си за победа над сатаната с възраждането на орфизма.

Без съмнение всички тези мистични теории са израз на все по-изразителното противоречие в икономическите и социалните отношения. Безвъзвратно си е отишло царството на галантните приказки за феи, феодалният свят е вече почти беззащитен пред изобретателността на злите духове, тръгнали по земята да събират грешни души. В повестта си „Влюбеният дявол“ Жак Казот успява пръв да даде художествен израз на тези обективни процеси. И той като Уолпоул пренася своята история в чужди земи, и той ни отвежда сред мрачни развалини, където ни очаква среща не с призраците на благородни рицари, а със самия Велзевул.

Син на дижонски съдебен служител, възпитаник на езуитски колеж, младият Казот напразно търси влиятелни поддръжници из литературните салони и се посвещава на морска служба. Тридесет и две годишен (през 1747 г.) е изпратен на остров Мартиника, където ще остане дванадесет години. Завръща се във Франция болен, полусляп, но решен да се отдаде на литературни занимания. Интересите му към средновековната поезия и към фантастичните народни балади намират израз в първите му поеми, във фееричните новели „Котешката лапа“ и „Хиляда и една безсмислици“, а баладата „Историята на Оливер“ (1763) дори се радва на известен успех.

Казот е чест посетител в литературния салон на маркиза Д’Урфе, където окултизмът е любима тема. В началото той прилича на героя от своята повест „Импровизираният лорд“ (1770), който изпитва любопитство към всичко, свързано с тайните учения. Но в това няма нищо чудно, защото в противен случай човек не би бил в крак с модата. Чудесата започват оттук нататък, от деня, в който се появява „Влюбеният дявол“. Легендата разказва за тайнствения посетител, който заплашил писателя, че го очаква сурово наказание за разгласяване на свещените тайни. Човекът бил член на братството на мартинистите (секта последователи на португалския философ Мартинес Паскуалиса, чийто френски водач, познатият ни вече Сен Мартен, вложил ново съдържание в идеите на сектата). Казот сам обичал да разказва тази история. После той добавял, че в една нощ срещу Ивановден дочул небесни гласове и бил надарен с пророчески дар. Тук вече идва на мястото си и историята на Лаарп: представете си ефекта сред обществото в аристократичния салон, когато Казот предсказва на Кондорсе и Шамфор, на Малзерб и Вик д’Азир, на херцогиня Дьо Грамон и дори на техни кралски величества страшната съдба, която ги очаква. Но и с това романтичните събития в биографията на писателя не се изчерпват. Очаква го разрив с мартинистите (Сен Мартен поздравява революцията), участие в заговор за организиране бягството на Луи XVI (през лятото на 1792 г.) и смърт на ешафода в края на септември 1792 г.

Като изключим причината за смъртта, всички останали факти от необикновения му живот са несигурни. Но и Лаарп, и Нодие, и Нервал страстно желаят всичко разказано наистина да се е случило. Техният Казот е въплъщение на истинския романтически герой: недоволен от светската суета, пророк, който общува с отвъдното, творец със свободно от предразсъдъци въображение, който с полета на поетичното си вдъхновение руши догмите на картезианската философия. Дори само с биографичната си легенда Жак Казот вече е предвестник на романтичния дух в изкуството. Но най-сигурното доказателство за неговото художествено новаторство е повестта „Влюбеният дявол“.

Разбира се, тя би могла да бъде възприета и като нравоучителна, сатирична приказка, като притча за опасностите, които дебнат развратеното общество. Но дори и в този случай психологическото проникновение на Казот притежава изключителна стойност, защото той защищава тази теза чрез умелото противопоставяне на характерите. Неговият дявол „е успял да усъвършенства организацията на настъплението си“, той си служи с такива средства, които най-лесно биха го приближили към победата. Следователно духът на злото по необходимост трябва да бъде вещ психолог, да проникне в човешката природа, да познава както универсалните, така и частните й проявления. В стратегията на Велзевул следователно ще търсим израз на авторовата философия. Но преди да направим това, нека споменем и другите възможни тълкувания. А нима „Влюбеният дявол“ не е и поетична фантазия за вечната борба — страст между мъжа и жената, нима авторът не намига лукаво към своите читатели и не ги предупреждава, че и в най-красивата жена е скрит един Дявол? Но в такъв случай философията остава на заден план и взема връх възхищението ни от тънкия психологически анализ на любовното чувство. И най-после повестта ни отвежда в страната на сънищата, на призрачните видения, руши границите между реалното и фантастичното, между илюзията и действителността, сякаш за да ни внуши, че животът е сън.

Но всички тези неща в художествения свят на Казот са неотделими: философия, поезия, психология са диалектически преплетени. Историята на любовта е и разказ за силата на страстите, и размисъл за особеностите на човешката природа, а писателят е еднакво убедителен, когато навлиза в битовата пъстрота и когато ни отвежда в чертозите на въображаемото.

За да обоснове чудесата в „Замъкът Отранто“, Уолпоул прибягва към тройно наслагване на временните пластове: съвременният преводач интерпретира текста на несъществуващ италиански автор от XVI век, който от своя страна разказва събития от XI столетие. Така историята започва да звучи като отдалечена от гледната точка на разказвача легенда. При Казот е точно обратното — той се отказва от позицията на всевиждащ и възприема до голяма степен гледната точка на Алваро. Читателят непрекъснато има чувството, че действието се развива пред очите му, често пъти дори героят нетърпеливо отнема думата на автора и започва сам да говори. Достатъчно е да премахнем ненужните кавички и ще почувстваме доколко модерен и неочакван за литературата на XVIII век е този задъхан монолог (има страници, които спокойно можем да характеризираме със съвременния термин „поток на съзнанието“). За ефекта, съзнателно търсен от Казот, допринася и непрекъснатото редуване на минало със сегашно време (в българския превод е изоставено, защото се нарушава стиловото единство на творбата), както и редуването, дори противопоставянето между гледните точки на героите. Всъщност историята е разказвана и тълкувана от три лица: от самия Алваро, от дявола и от учения дон Кабракуернос. Всичко това усложнява възприемането на посланието, позволява ни да проникнем в психологическите дълбини на личността.

Пред очите ни се развива не само необикновена любовна история, но и се завързва идеен спор за същността на човешката природа. Младият Алваро ще премине дълъг път на емоционално и интелектуално развитие. Неговото безгрижие в началото е смутено, първата му изборна крачка е смелото противоборство със злите духове. И той не се побоява да застане в центъра на магическия кръг, да изрече магическите думи: „Che voui?“ Но истинските трудности започват, когато насреща му застава една млада и удивително красива жена. Неслучайно дон Кабракуернос се чуди, че не е срещал нищо подобно в най-авторитетните трактати за магии и демони. Наистина нищо подобно няма и в народните поверия, и в „дяволските“ истории на писатели като Льосаж („Куцият дявол“ например). Младежът трябва да се пребори не с чудовище, което го изпълва с ужас (авторът намеква, че никак не му е трудно да стори това — Алваро не трепва пред ужасната камилска глава), а да устои срещу „опияняващия език на страстите“. Неговите оръжия са две: нравственото и религиозното възпитание (майката и църквата). Може би тук трябва да си припомним, че на подобно изпитание беше изправен и героят на абат Прево (прелестната куртизанка Манон Леско спечелва сърцето на Де Грийо). Но изборът на Алваро ще бъде много по-труден. Още в първия разговор с кабалиста Соберано младежът признава, че не знае нищо за духовете и прибавя към тях „своя собствен“ (в чието съществуване е убеден). Следователно не е възможно да тълкуваме любопитството му към окултното само с празното любопитство — то е израз на висшия стремеж да разбере дълбините на своето „аз“, да опознае тайнствените страни на собствената си психология. Алваро е сигурен в това, че е смел, благороден, прям, но той притежава „фаустовския“ дух на личността, която е „слабо привързана към обикновеното човешко познание“.

Желанието час по-скоро да проникне в тайните на отвъдното, да предизвика тайнствените сили е истинско предизвикателство във време, когато тържествуват точните науки. Сред развалините на „някога величествени, а сега рухнали, разпилени, изпотрошени, обрасли с къпини здания“, пред прага на подземието, дето ще бъде посветен в тайнството, героят размишлява за преходността на всичко земно: „Ето как времето властва над делата на човешката гордост и умение“, мисли си той (и тук паралелът с разсъжденията на престарелия Фауст отново се налага). Когато изпитанието започва и страховитите сенки от отвъдното настъпват, да им се противопоставяш единствено с разум, е нелепо: „Без съмнение душите ни са необозримо дълбоки и притежават някаква изумителна пружина“, такъв е най-важният урок, който получава Алваро в подземията на Портичи. Сред занимателните външни перипетии на историята читателите навярно ще успеят да отделят етапите на неговата вътрешна борба: Биондета е може би най-прелестното създание, но тя без съмнение е и самата човешка фантазия. Крита, унижавана, преследвана, фантазията трябва да бъде защитена. Срещу нея са настръхнали „завистта, ревността, ядът, раздразнението“, Инквизицията е непрекъснато по петите й, преследват я и измамените в същината на способностите си кабалисти. Биондета не е покорният дух — роб, който пали лулата на Соберано. След срещата с нея Алваро започва непрекъснато да сънува, насън и наяве той се бори с двойствеността в себе си: извънредно важно е, че се бои не за чувствата, а за разсъдъка си. Застрашени са родовата традиция, благоразумието, верността към бога. Алваро се опитва да потърси забрава в плътската наслада (куртизанката Олимпия), за да се отърве от любовта — страст (от неговите състояния до „кристализациите“ на Стендал има само една крачка). Но силите на Биондета сякаш са неизчерпаеми. „Нима е възможно по-сполучливо да се имитират чертите на истината и на природата?“, пита се героят. Но за каква имитация става дума, когато чертите на „истината и природата“ според официалната наука и религия в неговата епоха са съвсем други?

Биондета не имитира нищо, тя изповядва истината на „силфидите, саламандрите, гномите и ондините“, истината на „естествената религия“, на фантазията, която единствено би могла да разкрие на човека „величието на неговата природа“, да подчини „на волята му стихиите“. Тази истина се крие в лицето на жената, „сътворена от роса, от земни изпарения, от слънчеви лъчи и от сгъстените отломки на дъгата“, тази истина е в неочакваната и прекрасна музикална импровизация, тази истина е във вълшебния сън, който лекува болката и безсилието.

Казот майсторски градира пътя на Алваро към просветлението, той непрекъснато увеличава силата на изпречващите се пред него препятствия, най-страшното, сред които е безмилостното притегляне на разума. Кулминацията на философския спор е разговорът между Биондета и Алваро в странноприемницата на път за Естремадура. Героят се е опитал да избяга от спътницата си, но тя го е настигнала. И ако досега му е казвала само части от истината, време е да му каже всичко. Нейният монолог е страстно обвинение срещу, „учените в Саламанка“, срещу инерцията на „разумните намерения“: „Въображението ми наподобява вулкан“ — признава тя и сравнява освободената страст с „небесния огън“, защото според нея това е „единствената сила, с чиято помощ тялото и душата могат да си взаимодействат“. Същевременно Биондета ясно разбира, че Алваро не е все още достоен за висшето познание, тя предвижда своята гибел и неговото нещастие. Оттук нататък следите от копитата на дявола стават все по-ясно видими. Силфидата постепенно се превръща в ужасното създание, което отмъщава на бягащия от истината човешки род. Кой всъщност е дяволът? Дали онази, която тласка неспокойното съзнание към нови хоризонти на познанието, или „мъдрият“ учен, който има подходящи обяснения за всички чудеса? Дон Кабракуернос е „верен“ страж на добродетелта, той нарича „разврат“ „привлекателността на съблазнителните таланти“, празненствата и разбира се, преди всичко „опияняващия език на страстите“. И е безмилостен към фантазията, към сънищата, предизвикани от „болезнените видения на мозъка“. Сега, под властта на напътствията му, Алваро ще трябва да се превърне в „слуга“ на традиционния ред, той ще приеме с благодарност ръката на избраната от майка му невеста и ще участва в борбата с „тълпите от обладани“, ще търси и ще руши „подземия, много по-опасни от тези в Портичи“.

Но логиката на историческото развитие ще се противопостави на саламанския учен. Тълпите от обладани вече не могат да бъдат усмирени, а „духът на злото“ им носи векове жадуваната духовна свобода. Енергията на разрушението взривява отвътре един свят на канонизираното добро, на „кралете слънца“ и на непогрешимите духовници. И предсказанията на Казот наистина ще се окажат пророчески — неговите идеи на свой ред ще пресекат Ламанша, за да се вселят в душата на монаха Амброзио (героят на романа „Монахът“ от Матю Луис). На неговия път няма да застане дон Кабракуернос, няма да се намери и добродетелна майка. Под влиянието на дяволска съблазнителка Амброзио ще стане престъпник и ръководен от неукротимите чувствени пориви, ще убие майка си и сестра си. Двадесет години по-късно „Еликсирите на дявола“ ще омагьосат и Хофмановия Медард. Бариерата, изкуствено поставена пред Алваро, вече е вдигната. Романтическият герой е дете на страстта, неговата богоборческа стихия го извежда извън границите на разумния ред, на безметежното съществуване. Освободената фантазия лети над близки и далечни земи, тя черпи живителни сокове от съкровищата на източния фолклор, където безстрашни герои подчиняват на волята си могъщи джинове. Последната творба на Казот се нарича „Продължение на хиляда и една нощ“ (1788 — 1789), но година преди това англичанинът Уилям Бекфорд вече е написал своята „арабска приказка“ „Ватек“.

* * *

През 1795 г. Донатиен Алфонс Франсоа маркиз дьо Сад пише своето най-зловещо произведение „Сто и двадесетте дни на Содом“. Събраните в един замък аристократи искат да докажат на практика своето философско убеждение, че „природата е създала хората, за да се забавляват с всичко, що има на земята… И толкова по-зле за жертвите, те са необходими“. Ужасяващи са жестокостите на търсещите наслада в мъченията и убийствата мъже, които изповядват правото на силния, на човека палач, който не признава богове и ограничения, който следва най-естествените повеления на природата. Творчеството на зловещия маркиз е може би най-мрачната прослава на разрушението в историята на световната литература, в непоносимо кървавите сцени сякаш изригва цялата стихия на мрачините на подсъзнанието, развихря се освободената агресия, фантазията без идеал и надежда. Антигероите на Сад са самотници, единаци, те се събират на групи само за да разкъсат плячката, и след това отново потъват в усамотение. Те се гаврят с името на бога, с простите човешки чувства на привързаност и обич, противопоставят им безумното удоволствие от тоталното разрушение, от причинената страшна болка. Това неистово пътуване към подземията на познанието в годините, когато старият свят загива под ножа на гилотината, звучи като пъклена музика — разтърсеният в основите на своя мироглед се опитва да види себе си не в сияйното лице на бога, а в разкривената усмивка на дявола. И ако маркиз Дьо Сад е изразител на патологическите отклонения в „продукцията“ на обезумялото въображение, то авторите на „готически романи“ изследват етапите на борбата между разума и страстта, между верността към канонизираните традиции и желанието те да бъдат разрушени, заменени с нова вяра.

Романи с призраци и тайнствени замъци не се създават от доволни от съдбата си хора, следи от копитата на дявола се търсят не от светци, а от грешници. Предчувствието за промени спохожда не смирено вярващите, а съмняващите се — тези, които се опитват да разчетат пророческите си сънища. Един от тях, от „прокълнатите поети“ на XVIII век, е и Уилям Бекфорд, чийто живот също се е превърнал за поколенията в легенда. Мнозина говорели, че в чертите на халифа Ватек Бекфорд бил изобразил самия себе си, че престъпленията на страшния внук на Харун ал Рашид били престъпления на господаря на „абатството Фонтхил“. Съдбата на този човек сама по себе си наистина е достойна за сюжет на „готически роман“ — в живота му има и неразгадани семейни тайни, и родови проклятия, и фатални срещи с изкусители, и разбира се… призрачни замъци. Една от любимите героини на Александър Дюма е Ема Хамилтън (втората жена на братовчеда на Уилям Бекфорд старши — сър Уилям Хамилтън). Тази невероятна красавица ще смущава сънищата на романтиците с авантюристичния си живот, с фаталната си любов към адмирал Нелсон. Когато, осемнадесетгодишен, Уилям младши пътува из Швейцария, той пише писмо след писмо до пленителната си родственица. Пише и на още една ослепителна красавица — Луиза Бекфорд, жена на негов братовчед, в която е безумно влюбен. Писмата на Бекфорд са образец на ерудитско — галантна проза: момчето е останало сирак на десетата си година, но това е „най-богатият“ сирак във Великобритания. Неговият баща никога не е достигнал политическите висоти на Робърт Уолпоул, но затова пък е наследил и донатрупал баснословно състояние. Богатството идва от колониалните земи, от остров Ямайка, от екзотичния Изток. Сто и петдесет хиляди фунта стерлинги годишно е наистина капитал, достоен за халифа Ватек. С такова състояние човек не учи в „обществени училища“, той свещенодейства сред науките, които му носят наслада. Уилям изучава живопис и музика, чете каквото му попадне пред очите и тълкува гръцките и латинските класици в оригинал. Езиците му се отдават невероятно бързо; освен задължителния френски, галещите ухото италиански, испански и португалски той иска да усвои тайните на арабския и персийския. Легендата твърди, че когато концертирал в Лондон, осемгодишният гений Моцарт дал няколко клавирни урока на младия Уилям.

Може би тези години са преминавали така, както течал и животът на Ватек до пристигането на индиеца: блестящите балове в родовото имение, пътуванията из Европа, обкръжението от ослепителни красавици — сякаш богатият и красив младеж преминавал от двореца на „вечния празник“ в храма на „благозвучията“, от обителта на „благоуханията“ в „убежището на радостта“. Но и за Ватек, и за Бекфорд дошъл краят на златните времена; дали и писателят, както неговият герой, е възжелал да види непознатите за човешкото око съкровища на „двореца на подземния огън“? Всичко започнало с една скандална история (столетие по-късно един друг естет дилетант, Оскар Уайлд, ще преживее подобна трагедия), в която бил замесен невръстният син на лорд Бодуен. Престъпните намерения на „развратника“ били добре дошли за управляващите среди, защото влиянието на Бекфорд сред опозицията растяло. И ето го доброволен изгнаник в Париж — един странен свидетел на революционния подем, на щурма срещу Бастилията, на пожарите и разрушенията. След него тръгва и младата му съпруга, но две години по-късно тя умира (мълвата му приписва вината за тази смърт).

Бекфорд не се и опитва да осмисли дълбоката значимост на якобинските идеали, но той е опиянен от стихията на разрушението. Франция погребва под развалините онези, които като две капки вода си приличат с хората, принудили го да напусне родината. Затова низвергнатият аристократ се ласкае от приятелството на началника на Националната гвардия Сантер, на членовете на якобинското дружество „Брут“, сред тях той минава за „англичанин, който се ползва с особено уважение заради революционните си принципи“. Всъщност „революционните му принципи“ са доста странни и те се свеждат до настойчивото желание да реализира една своя натрапничава идея. От мислите му не излиза мрачната красота на „Замъкът Отранто“, вълнува го готическата приумица на Уолпоул. Бекфорд също иска да има своя готическа крепост. И „верен на революцията“, търси във Франция подходяща свободна постройка, която да удовлетвори мечтанията му. А когато не намира такава, решава да я търси из Португалия и Испания. Известно време сякаш вярва, че е постигнал целта си — с величествения замък над морския бряг, при устието на река Тахо, но все пак това не е творение на собствената му фантазия.

Неговият Дворец на подземния огън ще бъде изграден по проект на най-големия британски архитект от онова време, сър Джеймс Уайт. Бекфорд ще наеме над петстотин работници, а строителната площадка ще бъде обградена с около четири метра висока стена, за да спира ентусиазма на любопитните. Своят замък писателят ще нарече „абатство Фонтхил“, неговата кула ще бъде висока деветдесет метра, а в безбройните зали ще бъдат изложени редки антики, картини от големи майстори, стари оръжия, ръкописи… Слуховете разнасят навред името на живеещия в самота богаташ, говори се, че зад мрачните стени на замъка се извършват страшни престъпления, че там става онова, което въображението на Сад щедро рисува. Но съдбата отново подгонва Бекфорд, капиталите му сякаш изтичат и през 1823 г. той е принуден да продаде Фонтхил, за да се приюти в своя последен, този път сравнително скромен замък Ленсдаун. Тук осемдесет и осем годишният старец ще откаже последно причастие и ще склопи очи, без да се е разкаял пред бога. След смъртта му ще остане само зловещата легенда за престъпния му живот и малката повест „Ватек“. Потомците ще забравят пътеписите му, размишленията му („Сънища, мечти наяве и случайни произшествия“), приказките му. Те ще четат „Ватек“ не само защото ще възприемат тази книга като своеобразна изповед на автора, но и защото ще откриват в нея „следи от копитата на дявола“.

Бекфорд пише „Ватек“ точно в онези години, когато настъпва фаталната промяна в живота му. Историята на създаването и отпечатването на повестта е изключително интересна, затова тук ще приведем част от изследванията по този въпрос, направени от английския литературен историк Еф. Блейлър. Като че ли всичко започва от срещата между Бекфорд и ориенталиста Самюел Хенли през 1781 г. Хенли учи братовчеди на младия Уилям в Хароу и оказва на момчето ценна помощ в желанието му да опознае персийската и арабската култура. Няма съмнение, че Бекфорд познава отлично преводите на „Хиляда и една нощ“, направени от Галан (1704 — 1717), както и английската версия на това издание (тя започва да излиза още през 1705 г.). Той притежава и „Енциклопедията за знания относно народите от Ориента“ на Д’Ербело (1697), известна също под името „Източна библиотека“. По-късно ще видим доколко халифът Ватек прилича на традиционните герои от арабските приказки. Замисълът на произведението датира някъде от 1782 г., а година по-късно Бекфорд вече работи над текста. Той иска да напише своята творба на френски език (според френския литературовед Макс Милнер „ориентализмът се представя пред нашия автор като израз на иначемислие, който не би намерил напълно подходящо проявление в националния му език“), затова се вслушва в съветите на Хенли. През юни 1785 г. са готови два ръкописа — един на английски и един на френски, които авторът оставя на Хенли за уточняване на някои подробности и грапавини в стила. Бекфорд, подобно на Уолпоул и на Казот, обича да разпространява легендата, че е написал повестта на един дъх (и то на френски), но механизмът на тези твърдения вече ни е познат. Междувременно облаците над личния живот на писателя се сгъстяват, но той продължава да обработва текста. В началото на 1786 г. пише на Хенли, че английското издание на повестта трябва да се задържи поне още една година. Желанието му е това да стане, след като „Ватек“ бъде представен пред съда на френските читатели. Но Хенли се надява, че затрудненията на Бекфорд ще му попречат да реагира, и се опитва да извлече материална полза от издаването на книгата: тя излиза в лондонските книжарници в началото на юни 1786 г. Естествено следва скъсване между приятелите, но Хенли си отмъщава и отказва да предаде на Бекфорд френския текст на повестта. Авторът е принуден да наеме преводач, за да осъществи така мечтаното френско издание. Жан — Давид Льовад се оказва за съжаление лош интерпретатор на неистовата фантазия. Първите две издания (в Лозана и в Париж) дразнят естетическото чувство на Бекфорд, той се заема сам да редактира „Ватек“ (наема и нови помощници), но подобреното френско издание се появява в Париж едва през 1815 г., Така че в епохата на създаването на повестта най-вярно на авторовата идея е нейното първо лондонско издание (от което е направен и настоящият превод).

Бекфорд продължава да работи и над трите новели, които трябва да дообогатят посланието и органично да се впишат в художествения замисъл. Години след смъртта му те ще бъдат намерени в сандъците с документи на херцог Хамилтън, но ще предизвикат интереса само на ограничен кръг изследователи. Защото голямата, истинската история, която обезсмъртява името на Бекфорд, това е неговото повествование за халифа Ватек.

В безбрежното море на източния фолклор има какви ли не истории — за благородни халифи и коварни везири, за зли джинове и омагьосани красавици, за вълшебни лампи и летящи килимчета, за разбойници и хитри търговци… Но в тези приказки има и неписани закони, които действат, независимо от криволиците на сюжета: там винаги доброто побеждава и след всеки разказ славата на Аллах засиява с още по-ярка светлина. Достатъчно е да си припомним изобретателността на неизтощимата Шехеразада, в нейните приказки тържествува добродетелта, сред пищно богатство от ярки багри там е възпята чувствената любов, насладата и мъдростта.

А историята на внука на Харун ал Рашид, халифа Ватек, започва оттам, отдето свършва хиляда и първата вълшебна нощ. Бекфорд навярно е срещнал името му в „Източната библиотека“ на Д’Ербело и е запомнил легендата, че страшният поглед на халифа убивал на място тези, които предизвиквали гнева му. Запомнил е и че Ватек бил сластолюбец, че се занимавал с астрология, че жестокостта му не познавала граници. И историческото лице повече не го интересувало. Именно такава личност търсел той за герой на своята повест, такъв човек искал да противопостави срещу светия пророк и могъщия Аллах. Героят на Уолпоул беше местен владетел, който се бореше с призраците в зловещия си замък. Но за Бекфорд Уолпоул е само „онзи стар глупак“, неговият герой е „повелител на правоверните“, той разполага с несметни богатства, построил е шест двореца и иска да достигне страната, където никой смъртен не е пристъпвал, да види Двореца на подземния огън и там да срещне мюсюлманския Велзевул, низвергнатия от небесните селения ангел Иблис. И нищо не е в състояние да го спре в преследването на тази цел.

Алваро, героят от „Влюбеният дявол“, изпитва любопитство към висшата наука, но неговите нравствени и религиозни принципи са по-силни от гласа на страстта. Ватек не е просто любопитен, той е измъчван от неутолима жажда. Вълнуват го не дребните забавления с подчинените джинове, не любовната страст към опитна изкусителка от отвъдния свят. Той се стреми към самата тайна на адското могъщество, към опознаването на единствената сила, достойна да се противопостави на бога. Халифът не познава никакви нравствени задръжки, за да достигне до тайната на разрушението, е готов непрекъснато да руши, да убива, да жертва нищо незначещата за него човешка гмеж. Неговата майка е лишена от добродетелите на доня Менсия — тя самата подтиква своя син в престъпните му намерения. След тежките стъпки на Ватек земята се тресе, той не се замисля каква е цената на принесените в угода на дявола жертви. Каквото поиска от него неговият зловещ Мефистофел, този безмилостен Фауст е готов начаса да изпълни. Жертвоприношенията за господаря на Двореца на подземния огън сякаш нямат край — халифът изпраща на смърт дори невинните деца, за да могат той и любимата му Нурониар да замират във възхита един от друг и в ослепението на своето величие да виждат себе си като небесни господари.

Не е трудно тук да направим паралел със самовлюбените палачи на маркиз Дьо Сад (например от романа му „Жулиета“), но без съмнение различие в психологическия баланс, както и най-вече във философското послание съществува. Защото самият Ватек е нещастен и неудовлетворен, в престъпленията си той не намира нито морално, нито естетическо удовлетворение, а ги извършва в името на голямата си цел — богоборчеството. В този смисъл обаче той е също така отдалечен и от едноплановите злосторници в източния приказен епос. Цялата атмосфера на повестта се различава и дори се противопоставя на източната художествена традиция. Това е една „готическа повест“, а декорът е пренесен отново в чужда (този път — в източната) действителност. Но естеството на конфликтите, характеризацията на персонажите и мрачният колорит на описанията следват и доразвиват композиционните идеи на предромантичната „готическа проза“. Очевидна е репликата към сатиричните повести с източни мотиви, характерни за мнозина от просветителите (Волтер, Дидро, Кребийон). Именно техният рационализъм е на прицел в описаната от Бекфорд история на халифа Ватек. Все по-могъщо и по-сложно става въображението на търсещите открито противоборство със силите на студения разсъдък герои. И все по-враждебен, по-трагичен е обграждащият ги свят. От първия проблясък на мълнията до разрушителните революционни гръмотевици са изминали няколко десетилетия. Това, което в „Замъкът Отранто“ бе по-скоро смътно предчувствие, във „Ватек“ е страшна действителност. Човекът се изправя срещу гнетящия го повелител на духа, срещу собствената си несигурност, въстава срещу изградения по законите на феодалната справедливост свят. Бунтовникът е страшен, понякога дори отблъскващ, но и същевременно величествен в своя гняв. Неслучайно Байрон ще открие за себе си именно този гневен Ватек и ще си спомня за него, докато пише поемата „Гяур“. Неговият лирически герой носи в сърцето си пламъка на страстта, макар че е осъден да скита вечно около престола на Иблис.

Творбата на Бекфорд се вписва органично в традицията на две европейски литератури — английската и френската. Нейно второ рождение е изданието в Париж от 1876 г., придружено с голям предговор от Стефан Маларме.

Маларме отделя специално внимание на живота на Бекфорд, като по същество разказва легендата за създаването на „Ватек“, използвайки неизвестни писма на автора. В тях се говори за огромните зали във Фонтхил, от които въображението на твореца съградило владенията на Иблис. Френският поет се възхищава от стила на повестта, от необикновената поетичност и от многозначността на символите. Той сравнява историята на халифа с античната трагедия на съдбата, открива в описанията привлекателен черен хумор, за него „Ватек“ е величествен поетичен сън. Популярността на творбата расте и във Великобритания. Само между 1809 и 1829 г. излизат осемнадесет нови издания. Романтиците търсят своите предтечи и естествено най-лесно откриват „сродни души“ сред авторите на „готически романи“. Уолтър Скот предлага своя нов прочит на „Замъкът Отранто“. Жерар дьо Нервал вижда в лицето на Казот своето второ „аз“. „Ватек“ печели възхитата на Суинбърн и на Тургенев. Всички се надпреварват да създават „страшни“ романи, повести и новели. Разкрепостената фантазия призовава великата сянка на певеца и мага Орфей, възкръсват тайнствените фигури на средновековните алхимици и мислители, отново се припомнят пророчествата на Нострадамус и Сведенборг. И в пълен ръст се изправя величаво — трагическата фигура на сатаната, когото творците призовават, за да им прошепне великата тайна на отвъдното, на единственото откровение, което ще изгрее върху челата на избраниците в часа на истината. Но ето че един нежен женски глас се отделя от общия хор, за да предупреди „новите прометеевци“, че ги заплашва страшна опасност. Мери Шели знае нещо изключително важно, което в заслеплението си венценосците дори не подозират.

* * *

Съпруга на Шели, душеприказчица на Байрон, тя винаги е оставала в сянка. Край нея любимците на музите обсъждали своите възвишени теми, страдали от любовно безумие, били осенявани от божествени импровизации или потъвали в бездънна печал. Тя тихо следвала болния си съпруг, когато той с ужас гледал как собственият му призрак се разхожда по терасата. С всеопрощаваща усмивка четяла лиричните му писма (в които той споделял вълнението си от други жени). Успокоявала доведената си сестра Клер Клеърмон след разрива й с Байрон, мълчаливо отминавала флирта й с Шели и самопожертвователно се грижела за дъщеря й Алегра.

Малката Мария отраснала сред суровия шотландски пейзаж в „подножието на близките голи планини“, бояла се от сър Уилям Годуин, който изпитвал към нея не само бащински чувства. По-късно тя ще разкаже ранните си спомени в повестта „Матилда“ (написана през 1819 г., но непредназначена за чужди очи), ще опише скитанията си „край безлюдните и печални брегове на Тей“, където за нея е „орловото гнездо на свободата“. Момичето живее в света на фантазията си, то измисля невероятни истории със странни, романтични герои, сред които няма смелост да нареди и себе си. Но нейната собствена история всъщност скоро ще започне: по-необичайно от която и да била друга. Защото тя всъщност е отвлечена, едва седемнадесетгодишна, от своя „любим Дон Кихот“ (както обичала да нарича Шели). И ето осемнадесетгодишното момиче на брега на Женевското езеро, в компанията на Байрон, който чете третата песен на „Чайлд Харолд“. Той артистично декламира своите стихове, „окъпани в цялата светлина и хармония на поезията, и те увековечаваха божественото великолепие на небето и земята“.

Възможно ли е да се прокраднат сенките на страха и мъката сред тази идилия? Нима младата влюбена е предчувствала, че щастието й ще бъде само миг, че ще изгуби децата си, че ще види удавения труп на любимия (тогава ще е едва двадесет и четири годишна), че я чакат дълги години на самота и недоимък? Но ето че Байрон, като на шега, предлага всеки да напише разказ за призраци и Мери се заема сериозно да измисли история, „която да възбужда тайнствените страхове на нашата природа, от която да побиват студени тръпки, да кара читателя да не смее да погледне зад гърба си, да смразява кръвта му, да ускорява ударите на сърцето“.

В един от разговорите между Байрон и Шели ще чуе за опитите на доктор Еразъм Дарвин (дядо на Чарлс Дарвин). Твърдяло се, че той поставил парче фиде в една епруветка и успял да го накара да извърши съзнателни движения. И Мери изведнъж си представя колко „безкрайно ужасен би бил всеки човешки опит да се възпроизведе изумителният механизъм, създаден от Твореца“. Така се ражда идеята за доктор Франкенщайн и неговото чудовище, една притча, която обръща наопаки легендата за сътворения по божие подобие човек, едно предупреждение за проклятието, което ще настигне крадеца на божествения огън.

Алваро (героят от „Влюбеният дявол“) мечтаеше да властва над могъщите духове, халифът Ватек искаше да влезе като господар в Двореца на подземния огън, а с полета на фантазията си романтиците сякаш постигнаха всичко това. Те летяха на крилете на съня, властваха над природната стихия, опознаха езика на страстите. Човекът творец от началото на деветнадесетия век възхитено следеше научните открития. Професор Валдман разкрива пред младия Франкенщайн невероятните постижения в разбулването на съкровените природни тайни. За амбициозния студент това са сякаш думи на съдбата. „Аз ще постигна повече, много повече! Вървейки по вече прокарания път, аз ще открия нов, ще изследвам неизвестните сили, ще разкрия на света най-дълбоките тайни на природата!“

Не е ли това мечтата на поета романтик: този стремеж е ключ към художествените търсения на Казот и Бекфорд, на Шели и на Байрон, на поколения дръзки богоборци, жадни да повторят подвига на Прометей. Младият доктор Франкенщайн е творецът, който непоколебимо вярва във възможностите на своята фантазия, в силата на таланта си — той мечтае създаденото от въображението и умението му творение да проговори. Но това е и Микеланджело, който удря с чука коляното на Мойсей и заповядва: „Говори!“ Това е и Жак Казот, който сам започва да вярва, че в повестта си е разкрил най-съкровените тайни на висшата наука. Това е и Шели, който преследва по верандата призрачния си двойник… Уви, съвършенството е недостижимо, а зараждането на живота си остава забулено в магическа пелена.

Мери Шели може би инстинктивно достига до една от най-значимите теми на битието и на изкуството: за опасностите, които крие познанието. Нейният герой успява да създаде изкуствен човек, но оттук нататък творението е неподвластно на своя автор. Някой е написал „книгата на живота“, друг е композирал най-изповедната си симфония, трети е нарисувал картината на сънищата си. Родената за живот творба, рожба на най-възвишените и благородни намерения, вече влиза в съприкосновение с външния свят, тя попада в конфликтната среда на епохата.

Героят на повестта е работил със съзнание за своята изключителна мисия. Както поетите романтици той е осъзнавал „превъзходството си над всички останали хора“, познавал е богатствата на въображението и на ума си, трудолюбието му е било безгранично, успял е да преодолее всички прегради по пътя към „великата цел“. Изповедта на Франкенщайн всъщност не ни е непозната: същите възвишени думи ние сме срещали в писмата на Байрон, на Юго, чели сме ги в книгите на Шатобриан и Нервал.

Защо тогава, когато идва часът за равносметка, богоподобният творец горестно признава, че „също като архангела, домогващ се до всевластие, окован във вериги, аз се намирам във вечен ад“? Защо тягостно се полюшва въжето с трупа на Нервал, защо водите на езерото успокояват метежния дух на Шели, защо угасва в самота Бекфорд? Защо вместо горд и красив Адам, баща на човешкия род, създанието — двойник на своя създател — е само един паднал ангел?

Чудовището ще разкаже на доктор Франкенщайн причините за своята самота, за ужасната си ненавист към хората. В него е вложена идеята за изначалната доброта, с нежна и любеща душа пристъпва то към себеподобните, за да потърси сред тях взаимност и топлота. Но скоро ще разбере, че най-ценените съвременни добродетели са „знатното и неопетнено име, съчетано с богатство“, че грозното лице е непростителен грях. Това е сякаш плачът на ключаря на „Нотр Дам“, уродливия Квазимодо, но във „Франкенщайн“ готическият декор е отхвърлен. Мрачни катедрали тук са самите човешки души, по които личат следи от копитата на дявола.

В тази повест сякаш са събрани всички вопли на романтичната душа, на гордите духове, които се стремят към слънцето на вечната красота, но падат обгорени от безмилостните лъчи. Обществото отхвърля външно безобразното създание, което не се помества в общоприетите норми. То е предизвикателство към мъртвешкото спокойствие на всички онези, които се задоволяват с жалкото подобие на щастие.

Може би отиваме далеч отвъд първоначалната идея, дала живот на повестта за Франкенщайн, но в поетичното послание на Мери Шели ние се опитваме да открием дълбините на трагичното романтическо самопознание. Пък и продължението на тази ужасяваща история можем да проследим в един от късните романи на авторката. Той се нарича „Последният човек“ и ни отвежда в далечното бъдеще. Родила четири деца и изгубила без време три от тях, самотна и обезверена, писателката предсказва обезлюдяването на света. Първият проблясък на това мрачно видение вече се мярка по страниците на „Франкенщайн“. Сред необятните ледени простори, някъде накрай земята, обезумяващият и губещ сили творец преследва своя страшен двойник, за да го убие. И колкото повече се топи физическата му енергия, толкова по-силно става чувството му за личната вина, за личната отговорност.

Пред прага на смъртта доктор Франкенщайн ще намери кураж да погледне истината в очите. Неговото прозрение се състои в следното: той е творил, за да докаже собствената си изключителност, създал е нещо, което никой преди него не е успявал да дари с живот. Но всъщност е вдъхнал живот на собствената си разрушителна стихия, на „падналия ангел“ в душата си. Единственият отбранителен инстинкт на неговото създание е разрушението. Отблъснато от враждебното общество, това обезумяло от самота чудовище има само една цел: отмъщението.

Навярно такава присъда над сътвореното от романтичната фантазия е прекалено сурова, но тя не е несправедлива. Зловещите гении на „готическите“ автори и на романтиците са родени от едно отчуждаващо се от враждебната действителност въображение, но те нямат позитивна програма. Висш идеал на романтическото съзнание е свръхчовекът творец, който влиза в страшна битка с бога и с подобните си. В тази битка той е обречен, тъй както е обречено и посаденото от него крехко цвете. Малцина успяват да разберат произхода на проклятието, което тегне над тях. Но с чувствителните си сетива те все пак го улавят и го втъкават в произведенията си — затова загиват Манфред и Ватек, затова съдбата безмилостно премазва Квазимодо и влюбения в Аурелия младеж. Затова „прокълнатите“ поети пеят „литании на Сатаната“. Разбира се, те се заблуждават, когато абсолютизират собственото си разрушително могъщество, това е една от обективните илюзии на конкретното историческо съзнание. Светът край тях сам върви към залез, оплитайки се все по-безизходно в икономическите и социалните си противоречия. „Готическият“ лабиринт на романтическото въображение е без изход. И все пак сибилата Мери Шели намира лъч надежда за моряците, заседнали сред ледовете: „Предстоеше ви да спечелите безсмъртие като благодетели на човешкия род, имената ви щяха да се повтарят с благоговение като имена на смелчаци, намерили смъртта за своя прослава и за благото на човечеството. А ето че при първите признаци на опасност или ако предпочитате да се изразя по друг начин, при първото по-сурово и страшно изпитание за вашата мъжественост вие се предавате и сте готови да минете за хора, неспособни да понесат студа и неволята — бедничките, те са намръзнали и се прибрали в топлите си огнища. Защо беше тогава цялата подготовка — нямаше нужда да се стига чак дотук и да посрамите капитана си като пораженец само за да докажете, че сте страхливци. Бъдете мъже — или нещо повече — бъдете твърди и непоколебими като скали. Този лед не е несломим като сърцата ви — той се топи и няма да устои пред вас, стига да решите. Не се връщайте при близките си с клеймото на позора върху челата си. Върнете се като герои, които са се сражавали и са победили и не знаят какво значи да обърнеш гръб на врага.“

Такива изстрадани слова възвръщат смелостта — в тях диша мъдростта на най-сияйните висини, до които се издига хуманната романтическа мисъл. Те са плод на горчиво, но целебно познание, защото истината се ражда в мъки, в противоречия, възкръсва от кладите и кръстовете. И по тази истина, която възвръща изгубеното единство между твореца и творението, възвръща вярата в оцеляването на човека и в непрекъснатостта на човешкия прогрес, по тази истина следи от копитата на дявола не може да има. Те остават в измъчените души, в изпепелените мечти, в изгубените надежди. И атакуват веднага щом забележат пукнатини във вярата.

След „Франкенщайн или Новият Прометей“ на Мери Шели „готическият роман“ вече се е самоизчерпал. Той е изпълнил предназначението си като градивна единица в процеса на литературното развитие. Всички опити за неговото възраждане ще повтарят и всъщност ще вулгаризират постигнатото от първомайсторите. Но десетки ще бъдат предприемчивите „занаятчии“, които ще използват ефекта от въздействието на ирационалния ужас върху масовата читателска публика. Баща на „романа на ужаса“ е Брем Стоукър, който през 1897 г. публикува „Дракула“. След това ще плъзнат подражанията, ще бъде възкресен и самият Франкенщайн (чудовището ще получи името на своя създател). Историята може да бъде продължена до наши дни. И това е още едно доказателство за справедливите опасения на доктора — как ще бъде използвано познанието, за какви цели ще послужи то. Разбира се, художествените открития на „готиците“ ще влязат в инструментариума и на значителни майстори на словото. Та нима е възможно друго в един все по-сложен и все по-противоречив свят, в който атаките на „дявола“ са безмилостно жестоки? Призраците на фашизма, на ядрения апокалипсис, на мизерията и безправието скитат по света и докато те не бъдат окончателно изгонени, опитът за борба със силите на злото на творци като Хорас Уолпоул, Жак Казот, Уилям Бекфорд и Мери Шели ще ни бъде необходим и полезен.

Край
Читателите на „Следи от копитата на дявола“ са прочели и: