Оноре дьо Балзак
Сезар Бирото (2) (История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.)

Втора глава
Поглед в миналото

Един изполичар от околностите на Шинон на име Жак Бирото се ожени за камериерката на една дама, за чиито лозя се грижеше; жена му роди три момчета и умря при раждането на последното, а нещастният човек не можа дълго да я преживее. Господарката обичаше камериерката си; тя прибра при своите деца най-голямото от момчетата на изполичаря, Франсоа, а по-късно го настани в семинарията. По време на революцията Франсоа Бирото, който бе получил свещенически сан, успя да се укрие; той води скитническия живот на свещениците, неположили клетва пред революцията^[1], които бяха гонени като диви зверове и гилотинирани за най-малко провинение. В момента, в който започва нашият разказ, той бе викарий на катедралата в Тур и бе напуснал само един път този град, за да се види с брат си Сезар. Уличното движение на Париж така зашемети свещеника, че той не смееше да излезе от стаята си. Франсоа наричаше кабриолетите „полуфайтони“; всичко го учудваше. След една седмица престой в Париж той се завърна в Тур и се зарече да не стъпи вече в столицата.

Вторият син на лозаря Жан Бирото, който бе взет на служба в националната гвардия, бързо стигна до чин капитан през първите години на революцията. В сражението при Требия Макдоналд поиска доброволци за нападението на една батарея; капитан Жан Бирото се отзова с ротата си и падна убит. Очевидно сама съдбата преследваше членовете на това семейство и ги поставяше под гнета на хората или на събитията навсякъде, където пуснеха корен.

Последният син е героят на настоящия разказ. След като се научи да чете, да пише и да смята, четиринадесетгодишният Сезар напусна родния край и тръгна пеш за Париж с един луидор в джоба да си търси щастието. Препоръката на един аптекар от Тур му помогна да постъпи като прислужник в магазина на господин и госпожа Рагон — търговци на парфюми. По онова време Сезар притежаваше всичко на всичко чифт подковани обувки, пристегнати до коленете панталони^[2], чифт сини чорапи, жилетка на цветчета, една връхна селска дреха, три ризи от грубо и здраво платно и пътническата си тояга. Макар че косите му бяха подстригани като на момче от църковен хор^[3], той беше здравеняк като всички чеда на град Тур; понякога го обхващаше мързел, но желанието му да забогатее скоро вземаше връх; липсваха му остроумие и образование, но затова пък притежаваше усет за справедливост и деликатност, които беше наследил от майка си, която според хората от Тур имала „златно сърце“. Сезар получаваше храна, шест франка на месец и спеше на един нар на тавана, недалеч от готвачката; останалите служители, които, макар че го посвещаваха в работата, като го учеха да опакова стоката, да изпълнява поръчки и да мете магазина и улицата пред него, го вземаха често на подбив — нещо обикновено за живота в магазините, където закачките влизат в обучението на новаците; господин и госпожа Рагон се държаха с него като с куче. Никой не искаше да знае за умората на чирака, макар че вечер подбитите от ходене крака страшно го боляха, а раменете му бяха като смазани. Това грубо приложение на правилото „всеки за себе си“ — евангелска заповед, важаща за всички големи градове — караше Сезар да смята, че животът в Париж е много тежък. Вечер той се разплакваше при спомена за Турен, където селянинът работи без притеснение, където зидарят сам разполага с времето си, а бездействието и трудът са най-разумно разпределени; но той заспиваше, без дори и да помисли да избяга, тъй като на другата сутрин трябваше да изпълнява нови поръчки, а на чувството си за дълг той се подчиняваше с инстинкта на вярно куче. Когато понякога му се случеше да се оплаче, първият помощник се усмихваше весело.

— Да, моето момче — казваше той, — не всичко е розово в „Кралицата на розите“ и чучулигите не падат от небето опечени; най-напред трябва да потичаш подире им, после да ги хванеш, а най-сетне трябва да имаш и с какво да ги сготвиш.

— Готвачката, една дебелана от Пикардия, си отделяше най-добрите късове, а със Сезар разговаряше само колкото да се оплаче от господин и госпожа Рагон, които не я оставяха да краде. Към края на първия месец, когато един неделен ден трябваше да остане да пази къщата, тя заговори със Сезар. Чистата и спретната Юрсюл се стори прелестна на бедното отрудено момче, което само по една случайност едва не разби кораба си в първата изпречила му се подводна скала. Като всички безпомощни същества, той обикна първата жена, която му хвърли мил поглед. Готвачката, взе Сезар под свое покровителство; последваха тайни любовни връзки, с които останалите служители безмилостно се подиграваха. За щастие две години по-късно тя напусна Сезар заради един дезертьор от родния й край, който се криеше в Париж, един двадесетгодишен пикардец, собственик на няколко декара земя, и се омъжи за него.

През тези две години готвачката бе хранила добре милия си Сезар, бе му изяснила доста тайни на живота в Париж, гледан през погледа на простолюдието, и от ревност му бе вдъхнала дълбоко отвращение към публичните домове, чиито опасности, изглежда, й бяха известни. През 1792 година краката на изоставения от нея Сезар бяха свикнали вече с парижкия паваж, раменете му — със сандъците, а главата му — със закачките в магазина. Когато Юрсюл го напусна, той твърде скоро се утеши, защото тя не бе отвърнала на нито една от вродените му представи за истинска любов. Сладострастна и груба, хитра и крадлива, егоистка и пиячка, тя обиждаше непорочността на Сезар, без да му предлага нищо по-добро за в бъдеще. Понякога горкото момче виждаше с болка, че много здраво се е обвързало със същество, у което нищо не го привлича. В момента, в който се почувства господар на сърцето си, Сезар бе вече пораснал, навършил бе шестнадесет години. Благодарение на Юрсюл и на закачките в магазина умът му се бе развил и той започна да следи търговията с поглед, в който зад простодушието прозираше голяма интелигентност: той наблюдаваше клиентите, задаваше в свободното си време въпроси за стоките, при което гледаше да вникне в различните им качества, запомняше мястото на всеки артикул; в един хубав ден стана ясно, че той познава по-добре от всички новодошли стоките, цените им и сметките; оттогава господин и госпожа Рагон свикнаха да му възлагат по-отговорна работа.

В деня, когато страшната реквизиция на втората революционна година изпразни къщата на гражданина Рагон, Сезар Бирото, който бе повишен в длъжност втори помощник, използва случая, получи петдесет франка месечна заплата и прие с неизказано удоволствие да се храни на масата на господарите си. Вторият помощник в „Кралицата на розите“, който вече бе спестил шестстотин франка, получи собствена стая, където можеше да прибере в тъй дълго желаните шкафове вещите, които си беше накупил. В неделя, облечен като всички млади хора, на които духът на времето налагаше известна грубоватост в държането, този скромен и кротък селянин не се различаваше външно по нищо от тях; по този начин той прескочи преградите, които при други времена щяха да изникнат между него и буржоазията поради положението му на служител. Към края на същата година честността му стана причина Рагонови да му поверят касата. Внушителната госпожа Рагон се грижеше за бельото му и между него и двамата съпрузи се създадоха приятелски отношения.

През вандемиер 1794 година Сезар, който си беше вече спестил сто златни луидора, ги размени срещу шест хиляди в банкноти, купи с тях облигации по курс тридесет франка, плати ги в последния ден на обезценяването им на борсата и прибра с неизразима радост ценните книжа. Оттогава той започна да следи редовно курса на книжата и хода на политическите събития, със спотаен страх, от който тръпнеше при слуховете за всеки успех или неуспех през този период на нашата история. В тези критически дни господин Рагон, бивш парфюмерист на нейно величество кралица Мария-Антоанета, изповяда пред Сезар Бирото привързаността си към падналите тирани. Това признание се оказа от огромно значение за живота на Сезар Бирото. Разговорите, които се водеха вечерно време, когато улицата затихнеше, след затварянето на магазина и приключването на сметките, засилиха и без това вродените му роялистични чувства. Разказът за добродетелния живот на Луи XVI, примерите, с които двамата съпрузи възвеличаваха заслугите на кралицата, разпалваха въображението на Сезар. Ужасната участ на тези две короновани глави, посечени на няколко крачки от магазина, възбуди негодувание в чувствителното му сърце и му вдъхна омраза към система на управление, която пролива, без да се замисли, невинна кръв. Интересите му показваха, че при гласувания от Конвента закон за максималните цени и сред политическите бури, които никога не са от полза за търговията, тя е заплашена от смъртна угроза. Като истински търговец на козметични артикули, той мразеше тази революция, която бе въвела модата на късите коси и бе премахнала употребата на пудрата. И тъй като единствено неограничената власт и произтичащото от нея спокойствие можеха да оживят търговските сделки, той стана отчаян роялист. Когато господин Рагон видя, че Сезар споделя убежденията му, той го назначи свой пръв помощник и го посвети в тайните на магазина, където се водеше кореспонденцията на роялистическия Запад с Париж и чиито клиенти бяха измежду най-дейните и най-преданите агенти на Бурбоните. Тласкан от разпалеността на младостта, въодушевявай от връзките си с хора като Жорж Ла Бийардиер, Монторан, Бован, Лонги, Манда, Берние, дю Геник и Фонтен, Сезар се хвърли в заговора, организиран от обединените роялисти и терористи на 13 вандемиер срещу издъхващия Конвент.

Сезар има честта да се сражава с Наполеон по стъпалата на църквата „Сен-Рок“, но бе ранен още в самото начало. Всеки знае как завърши този опит. Той помогна на дю Бара, адютант на Наполеон, да излезе от мрака; точно мракът обаче помогна на Бирото да се спаси. Неколцина приятели пренесоха войнствения пръв помощник от „Кралицата на розите“ на един таван, където той лежа скрит, превързван от госпожа Рагон и за щастие забравен. Войнишкото мъжество на Сезар Бирото трая едно мигновение. Докато лежа един месец, той сериозно размисли върху смешния съюз между политиката и парфюмерията. И реши да остане роялист, но само парфюмерист-роялист, никога вече да не се излага на опасности, след което се предаде телом и духом на работата си.

На 18 брюмер^[4] господин и госпожа Рагон, които се бяха разочаровали от роялистичната кауза, решиха да напуснат търговията, да не се бъркат вече в политиката и да заживеят като добри буржоа. За да получат цена за магазина и стоките, трябваше да намерят човек не толкова амбициозен, колкото честен, и не толкова способен, колкото практичен. И Рагон предложи сделката на първия си помощник. Бирото, който на двадесет години вече получаваше хиляда франка доход от ценните си книжа, се поколеба. Желанието му бе, като се сдобие с рента от хиляда и петстотин франка, които щяха да се затвърдят с установяването на Първия консул в двореца Тюйлери, да се оттегли в околностите на Шинон. „Защо да рискувам честната си и проста независимост в несигурностите на търговията?“ — казваше си той. Никога не бе допускал, че може да спечели такова богатство, каквото щастието донася само на млади години; мислеше да се ожени в Турен за някоя богата като него жена, за да може да купи и да обработва „Ле Трезориер“ — малък имот, мисълта за който го блазнеше отдавна, — като го разшири така, че да увеличи дохода си до хиляда екю и да води там щастлив, тих живот. И вече щеше да отхвърли предложението, когато любовта промени изведнъж решението му и удесетори сумата на мечтаното богатство.

Откакто Юрсюл му бе изневерила, Сезар бе останал целомъдрен, първо, защото се боеше от опасностите, свързани с любовта в Париж, и, второ, защото бе премного зает. Когато страстите не се подхранват, те се превръщат в естествена потребност; ето защо за хората от средната класа мисълта за женитба става фиксидея; те нямат друг начин да се сдобият с жена. Такова беше положението и на Сезар Бирото. В магазина всичко минаваше през ръцете му; за удоволствия не оставаше нито една минутка. При такъв живот естествените човешки потребности стават още по-повелителни; ето защо срещата с някое хубаво момиче, на което женкарите едва ли биха обърнали внимание, щеше да направи извънредно силно впечатление на целомъдрения Сезар. През един хубав юнски ден, минавайки по моста Мари към остров Сен-Луи, той видя една девойка, застанала на вратата на някакъв магазин, на ъгъла на кея Анжу. Констанс Пийро бе старша продавачка в модния магазин „Пти-Матло“, пръв от поредицата магазини, които впоследствие започнаха да се появяват навред из Париж, с цветни фирми, с развети знаменца и витрини, пълни с накачени шалове, с изкусно подредени вратовръзки и хиляди други търговски съблазни, с определени цени, панделки, афиши, оптически илюзии и измами, витрини, усъвършенствани до такава степен, че са просто истински поеми на търговията. Ниската цена на модните новости, които се продаваха в „Пти-Матло“, създаде на магазина слава, нечувана за този извънредно неблагоприятен за модата и търговията квартал. Старшата продавачка в него бе известна с красотата си, както по-късно се прочуха красивата лимонададжийка от кафе „Мил-Колон“ и още някои други клети създания, заради които край прозорците на магазините стърчаха по-голям брой младежи и старци, отколкото са паветата на Париж. Главният продавач в „Кралицата на розите“, чието жилище бе между черквата „Сен-Рок“ и улица Ла Сурдиер и който всецяло бе погълнат от парфюмерията, дори не подозираше съществуването на „Пти-Матло“; дребните търговски предприятия в Париж не се знаят помежду си. Сезар бе така силно пленен от красотата на Констанс, че влетя като вихър в „Пти-Матло“ Да купи плат за шест ризи, за чиято цена дълго се пазари, при което искаше да му показват цели топове хасе, също като свадлива англичанка. Констанс благоволи сама да го обслужи, забелязвайки по някои признаци, познати на всички жени, че Сезар е дошъл не толкова за стоката, колкото за продавачката. След покупката той съобщи на госпожицата името и адреса си, но тя не се трогна особено много от неговото възхищение. Горкият Сезар много лесно бе спечелил благоволението на Юрсюл и затова бе останал простоват като теле; сега любовта съвсем го видиоти, той не посмя да каже нито дума, пък и без това бе толкова омаян, че дори не забеляза безразличието, последвало усмивката на тази търговска сирена.

Осем дена наред той вися всяка вечер пред „Пти-Матло“ с надеждата да изпроси един поглед, като куче, което чака да му подхвърлят някой кокал пред вратата на кухнята, нехаейки за подигравките на служителите и продавачките, правейки унизително път на купувачите и на минувачите, следейки внимателно и най-малките движения в магазина. Няколко дена по-късно Сезар отново влезе в рая, където се намираше неговият ангел, не толкова да си купи носни кърпички, колкото за да й съобщи едно гениално свое хрумване.

— Ако имате нужда от парфюми, госпожице, бих могъл да ви доставя — каза той, като плащаше покупката си.

Констанс Пийро получаваше ежедневно блестящи предложения, в които никога не ставаше дума за женитба; и макар сърцето й да бе така чисто, както бе бяло лицето й, тя благоволи да изслуша любовта на Сезар едва след шест месеца любовни настъпления и отстъпления, но без да му даде отговор: благоразумие, продиктувано поради наличието на огромен брой обожатели, търговци на вина на едро, богати фабриканти на лимонади и други, които я ухажваха. Влюбеният Сезар бе потърсил подкрепата на настойника на Констанс, господин Клод-Жозеф Пийро, който тогава имаше железарски магазин на кея Ла Ферай и когото бе успял да открие след дълги тайни проследявания, присъщи на истинската любов. Но ние трябва да ускорим разказа си, затова няма да говорим за радостите на невинната любов, нито ще се спираме върху разточителствата на търговските служители — купуване на първите излезли на пазара пъпеши, разкошни вечери у Венюа, последвани от посещения на театър, а в неделен ден — разходки с файтон извън града. Без да е красавец, Сезар можеше да се хареса. От живота в Париж и престоя в мрачния магазин селската руменина на лицето му постепенно бе избледняла. Буйната му черна коса, шията му, която бе силна като у нормандски жребец, големите му крака и ръце, простодушният му и честен израз — всичко настройваше хората в негова полза. Вуйчо Пийро, който бе натоварен да бди за щастието на племенницата си, събра сведения за него и одобри намеренията му. През прекрасния месец май на 1800 година госпожица Пийро се съгласи да се омъжи за Сезар Бирото, който премаля от радост, когато под една липа в Со Констанс-Барб-Жозефин прие да му стане съпруга.

— Вземаш си добър мъж, моето момиче — каза господин Пийро. — Той притежава горещо сърце и е честен човек; чист е като сълза и целомъдрен като Исус, с една дума, мъж и половина.

Констанс се отказа напълно от бляскавия живот, за който и тя като всички продавачки понякога бе мечтала; сега, тъй като желанието и бе да бъде предана съпруга и добра майка, тя прояви спрямо живота религиозните разбирания на средната класа. Впрочем тази роля й подхождаше много повече, отколкото опасната суетност, която блазни въображението на толкова парижки момичета. С ограничени умствени способности, Констанс бе типична дребна буржоазка: в работата влагаше известна припряност, ако й предложеха нещо, към което и тя се стремеше, най-напред отказваше, а после се сърдеше, че са й повярвали; припряността й се насочваше към домакинството и касата в магазина, към работи, заслужаващи внимание, и същевременно към съвършеното изкърпване на бельото; тя изливаше чувствата си в упреци, схващаше, само най-простите мисли — дребна разменна монета на ума, — възразяваше на всичко, боеше от всичко; всичко пресмяташе и все мислеше за бъдещето. Студената й, но целомъдрена красота, затрогващото й изражение и свежестта й попречиха на Бирото да помисли за недостатъците й, но тя пък в замяна притежаваше свойствените на жените деликатност и честност, уредност, фанатично трудолюбие и дарби на търговка. По онова време Констанс бе на осемнадесет години и притежаваше единадесет хиляди франка. Тласкан от любовта към най-честолюбиви стремежи, Сезар купи „Кралицата на розите“ заедно със стоката, след което премести магазина в една красива сграда близо до площад Вандом. Млад, само двадесет и една годишен, женен за красива и обожавана жена, собственик на предприятие, трите четвърти от което бяха вече изплатени, той не можеше да не гледа на бъдещето с упование, особено като пресмяташе изминатия път. Нотариусът на Рагонови Роген, който бе съставил брачния договор, даде мъдри съвети на парфюмериста, като не му позволи да доплати дълга си със зестрата на жена си.

— Задръжте тези пари, момко, за някои полезни мероприятия — му бе казал той.

Бирото погледна на нотариуса с възхищение, свикна да се съветва с него и му стана приятел. Подобно на Рагон и Пийро той изпитваше такова доверие към нотариусите, че се доверяваше безрезервно на Роген. Вслушвайки се в дадения съвет, Сезар запази единадесетте хиляди франка на Констанс за търговията си и не би се съгласил да размени положението си дори и с това на Първия консул, колкото и блестящо да изглеждаше то. Той се задоволи отначало само с една готвачка, настани се в мецанина над магазина в едно съвсем тясно апартаментче, което бе доста добре украсено от един тапицер; там младоженците заживяха безкраен меден месец. Появата на госпожа Бирото на касата бе истинско чудо. Красотата й оказа огромно влияние върху търговията, елегантните господа говореха само за хубавата госпожа Бирото. Макар че обвиняваха Сезар в роялизъм, всички признаваха честността му; наистина неколцина търговци — негови съседи — му завиждаха, но повечето от хората смятаха, че е заслужил щастието си. Раната, получена на стъпалата на църквата „Сен-Рок“, му бе създала име на човек, посветен в политическите тайни, име на храбрец, макар че той не таеше никаква войнственост в сърцето си, нито пък някаква политическа мисъл в главата си. Заради тези му качества честните хора в района го предложиха за капитан от националната гвардия, но оттам бе уволнен от Наполеон, който по думите на Бирото не можел да му прости намесата във вандемиерската схватка. По този повод Сезар придоби евтина слава на преследван борец, която привлече към него вниманието на опозицията и му придаде известна важност.

Така тръгна животът на двамата съпрузи, радващи се на неизменно семейно щастие и вълнуващи се единствено от неизвестностите на търговията.

През първата година Сезар Бирото посвети жена си в тайните на занаята и на продажбата на парфюмерийни артикули, с което тя се справи великолепно; Констанс сякаш бе родена за търговка. Но балансът в края на годината ужаси амбициозния парфюмерист: като пресметна разходите, той видя, че едва след двадесет години би могъл да спечели скромния капитал от сто хиляди франка, който осигуряваше щастието му. Тогава реши да забогатее по-бързо и намисли като първа мярка сам да произвежда стоката си. Въпреки несъгласието на жена си, той взе под наем една барака и някакви празни места в предградието Тампл, където постави надпис с едри букви: „Фабрика на Сезар Бирото“. После доведе от Грас един работник, с когото започна да произвежда сапуни, есенции и одеколони, като делеше с него наполовина разходите и печалбата. Съдружието с този работник не трая повече от шест месеца и завърши със загуби, които понесе единствен Бирото. Но това не го обезсърчи и той пожела на всяка цена да постигне резултати, само и само да не му се кара жена му, на която по-късно призна, че в онези дни на отчаяние главата му кипяла като котел и че ако не бил набожен, на няколко пъти бил готов да се хвърли в Сена. Отчаян от първите безплодни опити, той се шляеше един ден по булевардите на път за в къщи, подобно на парижките скитници, които невинаги са безделници, а много често отчаяни хора. Между няколкото евтини книги, изложени в един кош на пътя, очите му се спряха на едно пожълтяло от праха заглавие, което гласеше: „Абдекер или изкуство да запазиш красотата си“. Той взе тази уж арабска книга — нещо като роман, писан от някакъв лекар от миналия век — и попадна на страницата, в която се говореше за парфюми. Облегна се на едно дърво на булеварда, за да прелисти книгата, и прочете една бележка, в която авторът, като обясняваше естеството на дермата и на епидермата, твърдеше, че често известни кремове и сапуни произвеждат действие обратно на очакваното, като затягат кожа, която се нуждае от отпускане, или я отпускат, когато й е потребно затягане. Бирото купи книгата, в която откри цяло богатство, но тъй като нямаше голяма вяра в собствените си знания, отиде все пак при един прочут химик Воклен, от когото поиска съвсем простичко да му покаже начините за приготвяне на два вида козметичен крем, пригоден за различните видове човешка кожа.

Истинските учени, тези истински велики хора, които никога не получават приживе заслужена слава за огромните им трудове, са услужливи хора. Воклен взе под своя закрила парфюмериста и се съгласи той да се нарече изобретател на крем за избелване на ръцете, чийто състав сам му бе посочил. Бирото кръсти това козметично средство „Двоен крем на султанките“. За да допълни изобретението си, приложи начина за добиване на крема за ръце за получаването на тоалетна вода, която нарече „Пречистваща вода“. В търговията той усвои способите на „Пти-Матло“ и пръв измежду парфюмеристите разгъна богата рекламна дейност с афиши, обяви и други средства, които някои хора може би несправедливо смятат за измама.

„Кремът на султанките“ и тоалетната вода бяха разгласени сред търговския и елегантния свят посредством цветни афиши, където на челно място личаха думите: „Одобрени от Института!“ Тази формула, която тогава бе употребена за първи път, има магически ефект. Не само Франция, целият континент бе покрит с жълти, червени и сини афиши, разпространени от собственика на „Кралицата на розите“, който имаше в склада си, произвеждаше и доставяше на умерени цени всички артикули от своя бранш. По време, когато толкова много се говореше за Ориента^[5], название като „Крем на султанките“, дадено на козметично средство, бе плод на истинско вдъхновение както за обикновения човек, така и за надарения с ум, особено като се има пред вид вълшебното въздействие на тези думи в страна, където всеки мъж държи да бъде пълновластен господар и всяка жена — да живее като султанка. И тъй като хората винаги съдят по резултатите, Бирото си създаде име на талантлив търговец, още повече, че сам бе съчинил рекламата, чиято забавна фразеология също му донесе успех: във Франция се смеят на онова, което представлява някакъв интерес, чуждите несполуки никого не интересуват. Макар че Бирото бе действал така не от глупост, а съвсем сериозно, хората сметнаха, че в дадения случаи той талантливо е съумял да се представи за наивен. В търговската къща „Попино и Сие“, дрогеристи на улица Ломбар, намерихме без мъка един екземпляр от знаменитата реклама. Този любопитен документ е от рода на онези, които в една по-висша сфера историците наричат „доказателствен материал“. Ето какво гласи той:

Двоен крем на султанките и пречистваща тоалетна вода на Сезар Бирото!

Чудотворно откритие! Одобрено от Френския институт.

От дълго време хората от двата пола очакваха с нетърпение появата на крем за ръце и на тоалетна вода, оказващи по-ефикасно въздействие от одеколона. След дълги нощи, посветени на изследвания върху дермата и епидермата у двата пола, които отдават в еднаква степен най-голямо внимание на меката, еластична, кадифена и цветуща кожа, добре познатият в столицата и в чужбина парфюмерист, господин Бирото, е открил крем и тоалетна вода, които още при появата си бяха признати с пълно право за чудотворни от всички елегантни господа и дами в Париж. И наистина кремът и водата притежават учудващи свойства, те действат върху кожата, без да я набръчкват преждевременно, което неминуемо се случва при необмислената употреба на досегашните средства — изобретения на невежи и алчни хора. Новото откритие почива на принципа, разграничаващ различните темпераменти, които се делят на две големи групи — това е отбелязано чрез цвета на крема и на водата: розови за дермата и епидермата на хора с флегматичен темперамент и бели — за сангвиниците.

Кремът е наречен „Крем на султанките“, защото един арабски лекар го е правил за жените от султанския харем. Той, както и тоалетната вода, съставена по принципите на същата рецепта, са одобрени от Института въз основа на доклада на прочутия френски химик Воклен.

Този ценен крем, който излъчва най-сладостно благоухание, премахва и най-упоритите лунички по лицето, избелва и най-неподатливите епидерми и отстранява от ръцете потта, неприятна както за жените, така и за мъжете.

Пречистващата вода отстранява дребните пъпчици, които понякога неочаквано се появяват у жените и им пречат да посещават баловете; тя възобновява и освежава тена, като открива или закрива порите на кожата, според потребностите на темперамента; тя е вече толкова известна с подмладяващото си действие, че много дами с признателност я наричат „приятелка на красотата“.

Одеколонът е, направо казано, най-обикновен парфюм, без всякакво особено въздействие, докато „Двойният крем на султанките“ и „Тоалетната вода“ са активни средства с могъща двигателна сила, която действа безопасно и подсилва организма вътрешно; изключителните им целебни и живителни ароматични свойства радват до немай-къде сърцето и ума, възбуждат приятни мисли, учудват както поради ефективността си, така и с простотата си; те придават на жените особена привлекателност, а на мъжете предлагат нови средства за завоевания.

Всекидневната употреба на тоалетната вода успокоява дразненето, причинено от бръсненето; тя предпазва също така устните от напукване и запазва червенината им; след известно време премахва по естествен път петната по кожата и подхранва тъканта. Това довежда до отлично равновесие в обмяната, което носи облекчение на страдащите от мъчителна мигрена. И най-после тази вода подхожда на всички женски тоалети, при което предотвратява кожните заболявания, защото улеснява дишането на кожата, като същевременно й придава постоянна кадифена мекота.

Изпращайте поръчките си без пощенска такса до господин Сезар Бирото, приемник на Рагон — бивш, парфюмерист на кралица Мария-Антоанета, — в магазина му „Кралицата на розите“, улица Сент-Оноре, в Париж, до площад Вандом.

Цената на крема е три франка бурканчето, а на водата — шест франка флаконът.

За да се избегне всякаква фалшификация, господин Сезар Бирото предупреждава клиентите си, че кремът е в опаковка, която носи подписа му, а флаконите носят печат, инкрустиран в стъклото.

Макар че Сезар сам не си даваше сметка, успехът се дължеше на Констанс, която го посъветва да изпрати по няколко каси от крема и от водата на всички търговци на парфюми във Франция и в чужбина и да им предложи тридесет на сто комисиона, ако се съгласят да купят на едро от двата артикула. Наистина и кремът, и водата бяха по-добри от много други козметични средства; те съблазняваха невежите с изтъкнатото различие между темпераментите. Съблазнени от печалбата, петстотинте парфюмеристи във Франция започнаха да купуват от Бирото годишно по триста и повече дузини от крема и от тоалетната вода, нещо, което донесе на Бирото действително ограничена печалба на парче, но огромна по количество. Така Сезар можа да закупи бараките и празните места в квартал Тампл, да построи там голяма фабрика и да подреди великолепно магазина си; семейството му започна да изпитва дребните блаженства на охолството, а жена му престана да се страхува толкова много.

През 1810 година госпожа Бирото, предвиждайки покачване на наемите, посъветва мъжа си да стане главен наемател на къщата, от която държаха само магазина и мецанина, и да пренесат жилището си на първия етаж. Едно щастливо обстоятелство накара Констанс да затвори очи пред лудостите, които Бирото направи за нея в апартамента. Парфюмеристът току-що бе избран за съдия в Търговския съд. Това отличие, което се дължеше на честността му, на известната на всички негова любезност и на уважението, на което се радваше, го постави на равна нога с най-видните търговци в Париж. За да разшири познанията си, той ставаше в пет часа сутринта, четеше сборниците на юриспруденцията и книгите, отнасящи се до търговските спорове. Чувството му за справедливост, прямотата и добрата му воля — съществени качества, когато човек трябва да се справи с трудности, свързани с разрешаването на търговските въпроси — го изтъкнаха като един от най-ценените търговски съдии. Дори и недостатъците му допринесоха да се затвърди доброто му име. Чувствайки слабостите си, Сезар често възприемаше с готовност становището на колегите си, които биваха поласкани от това, че той се вслушва в мнението им: едни търсеха у него мълчаливото одобрение на здравомислещия човек; други го хвалеха, пленени от скромността и кротостта му. Спорещите страни отчитаха благоразположението и помирителния му дух и често го вземаха за арбитър при случаи, където здравият му разум му подсказваше истински Соломонови присъди. Докато изпълняваше тези свои задължения, той успя да си изработи език, изпъстрен с шаблонни изрази, с аксиоми и изчисления, свързани в хармонично подредени фрази, които, когато биваха изказани бавно, звучаха в ушите на повърхностните хора като истинско красноречие. По този начин той се хареса на онази твърде голяма част от хората, които по природа са посредствени, вечно са отрудени и са заети все с делнични неща. Сезар губеше толкова много време в съда, че жена му го накара да се откаже от тази прескъпа чест. Към 1813 година, след продължително дребно съществуване, благодарение на нерушимото единство помежду им съпрузите навлязоха в години на благоденствие, което сякаш нищо не беше в състояние да накърни. Кръгът на приятелите им се състоеше от предшествениците им, господин и госпожа Рагон, вуйчо им Пийро, нотариуса Роген, семейство Матифа — дрогеристи на улица Ломбар, които бяха доставчици на „Кралицата на розите“, Жозеф Льоба, търговец на платове, приемник на Гийом от фирмата „Шаки-пьолот“ — едно от светилата на търговията на улица Сен-Дьони, — съдията Попино, брат на госпожа Рагон, Шифрьовил, съдружник на фирмата „Проте и Шифрьовил“, госпожа и господин Кошен, финансов служител и съдружник на Матифа, абат Лоро, изповедник и духовен съветник на благочестивите хора от техния тесен кръг, и още неколцина. Въпреки роялистичните убеждения на Бирото общественото мнение беше в негова полза, смятаха го за много богат човек, макар той да не притежаваше повече от сто хиляди франка извън търговията си. Изправността на сделките му, точността му, навикът му нищо да не дължи и никога да не прибягва до полици, а, напротив, да приема само сигурни ценности от лицата, на които можеше да помогне, готовността му да услужи му бяха спечелили голям кредит. Всъщност той наистина бе спечелил много пари; строежите и фабриките му обаче бяха погълнали огромни суми. Освен това и издръжката на дома му струваше двадесет хиляди франка годишно. И най-сетне възпитанието на единственото им дете Сезарин, която и двамата с Констанс обожаваха, налагаше големи разходи. Нито бащата, нито майката скъпяха парите, щом трябваше да се направи удоволствие на дъщерята, от която не искаха да се делят. Можете да си представите как се радваше този забогатял селянин, когато слушаше своята прелестна Сезарин да свири на пиано някоя соната от Шайбелт или да пее някой романс; когато я виждаше как правилно пише на френски език; можете да си представите как й се възхищаваше, когато тя му четеше Расин, баща или син, тълкуваше пред него богатствата на големия автор, когато рисуваше с акварели или с туш! Какво щастие бе за него да се вижда прероден в това тъй красиво и тъй невинно цвете, което още не бе откъснато от майчиното стебло, истински ангел, за чието развитие и зараждащи се прелести те и двамата най-ревностно бяха следили! Това тяхно единствено дете бе неспособно да презира баща си или да се надсмива над невежеството му, толкова добре бе възпитано. Когато дойде в Париж, Сезар знаеше да чете, да пише и да смята, но това бе всичко, отруденият му живот му бе попречил да придобие други мисли и познания извън парфюмерийната индустрия. Ежедневното му общуване с хора, безразлични към науката и изкуството и вещи само в специалността си, а също така и липсата на време за по-възвишени занимания бяха направили от парфюмериста практичен човек. По силата на тези обстоятелства той възприе езика, грешките и гледищата на парижката буржоазия, която се възхищава от Молиер, Волтер и Русо, защото другите се възхищават от тях, която купува произведенията им, но не ги чете, твърди, че трябва да се казва „ormoires“, а не „armoires“^[6], което било погрешно, защото някога жените са държали в тези скринове златото и роклите си, които обикновено били от плат, наречен моаре. Потие, Талма и госпожица Марс^[7] били стократни милионери и не приличали на останалите хора: великият трагик ядял сурово месо, госпожица Марс пържела понякога бисери по подобие на една прочута египетска актриса, императорът носел жилетки с кожени джобове, за да може да вади емфието си с шепи, и препускал коня си по стълбището на оранжерията във Версай. Писателите и артистите умирали по болниците поради порочния им живот, те всички били атеисти, затова порядъчните хора не трябвало Да ги приемат в домовете си. Жозеф Льоба разказваше с ужас за брака на балдъзата си Огюстин с художника Сомервийо. Астрономите се хранели с паяци. Тези бисери в знанията на буржоазията в областта на езика, театралното изкуство, политиката, литературата и науката показват умствената й ограниченост. Поетът, минаващ по улица Ломбар, замечтава за Азия само като усети уханието на някой парфюм. В някой парник, вдъхвайки аромата на ветивера^[8], той вижда прекрасния образ на индийски танцьорки. Спомня си браминските поеми, индуските религии и касти в яркия блясък на кошинилата (насекомо, от което се добива червената багра). При вида на къс необработена слонова кост той се пренася мислено в муселинов шатър на гърба на някой слон, с любовница до него, като лаорски крал. Дребният търговец обаче не знае нищо за произхода и родината на продуктите, с които борави. Парфюмеристът Бирото нямаше и понятие от естествена история или от химия. За него Воклен бе голям човек, някакво изключение; разсъжденията му за пътищата, по които се получава чаят, бяха в стила на бакалина, който казва дълбокомислено: „Чаят се получава по два пътя: с кервани или през Хавър.“ Според Бирото алоето^[9] и опиумът се намираха само на улица Ломбар, а розовата вода, за която казваха, че идела от Цариград, се произвеждаше, както и кьолнската вода, в Париж. Тези имена на чужди места бяха измислени според него с оглед вкуса на французина, който не харесва артикулите на местното производство. За да направи стоката си по-привлекателна, френският търговец трябва да я представи като английско откритие, също както английският дрогерист казва, че продава френско изобретение. При това Сезар не беше нито толкова глупав, нито толкова наивен: честността и добротата му придаваха на действията му нещо, което ги правеше достойни за уважение, защото добрите дела покриват всякакво невежество. Непрекъснатите му успехи засилиха самоувереността му, а в Париж самоувереността е белег на сила. Тъй като през първите три години на брака им Констанс бе видяла добрите и лоши страни на мъжа си, измъчваха я непрекъснати страхове; в семейството тя въплъщаваше мъдростта и предвидливостта, съпротивата и безпокойството, тъй както Сезар представляваше смелостта, амбицията, действието и безпримерната вяра в съдбата. Но въпреки външната изява търговецът беше страхливец, докато жена му всъщност бе и търпелива, и сърцата. Ето как този малодушен, посредствен, слабоволен и неук човек, който нямаше нито идеи, нито познания и едва ли би сполучил в едно толкова несигурно поприще, успя да се справи благодарение на умелото си държане, на чувството си за справедливост, на добротата на истински християнската си душа и на любовта към жена си — единствената жена, която бе притежавал, — да си създаде име на забележителен мъж, смел и решителен. За хората бяха важни само резултатите. С изключение на Пийро и на съдията Попино останалите, с които се срещаше Сезар, го познаваха слабо и не можеха да го преценят. Впрочем двадесетината или тридесетина приятели, които често се събираха, говореха едни и същи глупости, повтаряха същите изтъркани приказки и до един гледаха на себе си като на елит в техния обществен строй. Жените се надпреварваха да се труфят и да дават вкусни вечери; всяка от тях се считаше задължена да говори с пренебрежение за мъжа си. Единствена госпожа Бирото съобразително се отнасяше с уважение и почтителност към съпруга си пред хората: в него тя виждаше човека, който независимо от скритите си недостатъци, бе спечелил богатство и обществено положение и за двамата. И все пак понякога се запитваше какво всъщност представлява светът и дали всички мъже, които се смятат за по-висши същества, приличат на нейния съпруг. Държането и допринасяше твърде много хората да уважават търговеца в една страна, в която жените са по-скоро склонни да недооценяват мъжете си и да се оплакват от тях.

Първите дни на 1814 година, така съдбоносна за императорска Франция, останаха паметни за съпрузите Бирото с две събития, които за друго семейство не биха имали значение, но можеха да направят впечатление на простодушни хора като Сезар и жена му, чието минало бе изпълнено само със сладостни спомени. Те бяха взели за пръв помощник един двадесет и две годишен младеж на име Фердинан дю Тийе. Този момък, който минаваше за много способен и току-що бе напуснал едно парфюмерийно предприятие, където му бяха отказали проценти от печалбата, направи всичко възможно, за да постъпи в „Кралицата на розите“, дето вече познаваше хората, условията и домашните нрави. Бирото го взе на работа и му даде хиляда франка заплата с намерение да го направи свой приемник. Фердинан има толкова голямо влияние върху съдбините на това семейство, че се налага да кажем няколко думи за него. Първо, той се наричаше просто Фердинан, нямаше фамилно име. Това обстоятелство се оказа от голяма полза за него по времето, когато Наполеон упражняваше натиск върху семействата, за да издирва войници. Той бе плод на сладострастна и жестока прищявка. Ето някои сведения, събрани за гражданското му състояние. През 1793 година една злочеста девойка от Тийе — махала в околностите на Андели — родила през нощта в градината на енорийския свещеник, после почукала на прозореца му и се хвърлила в реката. Добрият свещеник приютил детето, нарекъл го на името на светеца от този ден на календара, отхранил го и го отгледал като свое. През 1804 година той починал, но не оставил наследство, за да завърши момчето образованието си. Попаднал в Париж, Фердинан се отдаде на мошенически живот, който би могъл да го изведе към ешафода или към охолно съществуване, към адвокатска кариера, към армията и търговията или да го направи лакей на хората. Принуден да живее като същински Фигаро, той стана търговски пътник, после служител в парфюмериен магазин в Париж, където се бе завърнал, след като бе обиколил Франция, бе изучил живота и бе решил да преуспее на всяка цена. През 1813 година Фердинан реши, че е необходимо да установи възрастта си и да уреди гражданското си състояние, затова поиска от съда в Андели да се прехвърли в общината кръщелното му свидетелство, издадено от черквата, и взе разрешение да прибави към името си името на родното си село Тийе, с което и без това се представяше от известно време. Без баща и майка, без друг настойник освен императорския прокурор, сам в света, без задължения към когото и да било, той се развихри в това общество, което за него бе като мащеха; той не признаваше нищо освен интереса си и всички средства, чрез които можеше да забогатее, му се виждаха добри. Този нормандски селянин, чието оръжие бяха опасните му способности, притежаваше освен желанието си да преуспее ярките недостатъци, приписвани с основание или не на всички негови земляци. Мазните му маниери прикриваха заядливия му нрав, защото той бе човек, който непрекъснато се съдеше с някого; обаче, макар че оспорваше дръзко правата на другите, от своето право нищо не отстъпваше; времето му помагаше да изхаби силите на противника, когото той изтощаваше с непримиримата си воля. Главната му сила се криеше в изкуството на Скапеновци^[10], от старата френска комедия, защото и той като тях разполагаше с богати възможности, с ловкост да се измъква от неправдите и с непреодолимото желание да задържат всичко, което им попадне в ръцете. Най-сетне той смяташе, че ако изпадне в немотия, ще може да приложи правилото на абат Тере, според което човек може и по-късно да стане честен. Надарен с непреодолима енергия и с войнствена дързост, той изискваше от другите да вършат за него добри или лоши дела, като се оправдаваше с теорията на личния интерес, презираше хората, защото смяташе, че всички са продажни, не подбираше средствата си — всички средства му се виждаха еднакво добри, — а на успеха и парите гледаше като на опрощение за всяко морално прегрешение. Човек като него, поставен да избира между каторгата и милионите, не можеше да не бъде безогледен, отмъстителен, бърз в решенията си, но и потаен като Кромвел, който бе пожелал да обезглави честността. Кроежите му бяха прикрити зад лек и подигравателен хумор. Амбициите на този прост служител-парфюмерист бяха безгранични; погледът, с който бе обгърнал обществото, казвайки си, че ще го завладее, бе изпълнен с омраза. Той се бе зарекъл да не се жени, преди да навърши четиридесет години, и удържа думата си. Външно Фердинан бе строен, добре сложен, с обноски според случая, които му позволяваха да се приспособява към всякаква обществена среда. На пръв поглед лукавото му лице се нравеше; след време обаче, при общуване с него, човек откриваше онзи странен израз, характерен за хора, които се тормозят от нещо или изпитват от време на време угризения на съвестта. Лицето му бе червендалесто, но с неприятен оттенък, а кожата му — отпусната като у всички нормандци. Разноцветните му очи под бледосинкавите, полуспуснати клепки отбягваха погледа на събеседника, но ставаха страшни, когато се втренчваха в жертвата си. Приказваше с гаснещ глас, сякаш бе говорил продължително. Тънките му устни не бяха лишени от изящество, но острият нос и леко изпъкналото чело издаваха простия му произход. Най-сетне черните му, като че ли боядисани коси показваха социалния мелез, наследил остроумието на развратен аристократ, безчестието на прелъстена селянка и останал със знанията на човек с незавършено образование и с пороци, придобити през безпризорното му детство. Бирото узна с дълбоко учудване, че неговият служител излиза най-елегантно облечен, прибира се късно и посещава балове у банкери и нотариуси. Тези нрави не се харесаха на Сезар, според когото търговските служители трябваше да проучват книгите на търговското предприятие и да мислят изключително за професията си. Парфюмеристът се изненада и от някои други по-дребни неща и кротко укори дю Тийе за финото му бельо и за визитните картички с гравирано на тях име: „Ф. дю Тийе-мода“, което според разбиранията му на търговец подхождаше само на хора от висшето общество. Фердинан бе дошъл у този Оргон^[11] с намеренията на Тартюф. Започна да ухажва госпожа Бирото и се опита да я прелъсти, а за господаря си си състави с невероятна бързина същото мнение, каквото имаше за него и жена му. Макар че се показваше сдържан и много внимателен, при все че си мереше думите, дю Тийе разкри все пак пред нея възгледите си за хората и живота, и то така че изплаши тази боязлива жена, която споделяше схващанията на мъжа си и смяташе, че е истинско престъпление да искаш да навредиш на ближния си. Въпреки тактичността, проявена от госпожа Бирото, дю Тийе отгатна презрението, което й вдъхваше. Скоро Констанс, която бе получила няколко любовни писма от Фердинан, забеляза известна промяна в държането на първия помощник, който започна да се отнася спрямо нея самоуверено и с вид, като че ли те двамата добре се разбират. Без да каже на мъжа си личните си съображения, тя го посъветва да уволни Фердинан. Бирото се съгласи с жена си. Една събота вечер, три дни преди да съобщят на Фердинан, че е уволнен, Бирото откри при ежемесечната проверка на касата си, че липсват три хиляди франка. Това страшно го порази не толкова заради загубата, колкото за подозренията, които падаха върху тримата служители, готвачката, прислужника в магазина и няколко постоянни работници. Кого да обвини? Госпожа Бирото изобщо не напускаше мястото си зад касата. Служителят, отговарящ за парите, деветнадесетгодишен момък, на име Попино, бе племенник на господин Рагон, живееше у тях и бе въплъщение на честността. Неговите цифри не съвпадаха с наличните суми, разликата беше налице и личеше, че парите са били взети след баланса. Двамата съпрузи решиха да мълчат и да следят служителите. На другия ден, неделя, имаха гости. Те си гостуваха поред с близките им семейства. Когато седнаха да играят на карти, нотариусът Роген сложи на масата стари златни монети, точно като онези, които госпожа Бирото бе получила преди няколко дни от една млада булка, госпожа д’Еспар.

— Да не сте ограбили някоя църква? — засмя се парфюмеристът.

— Роген отвърна, че е спечелил тези пари на карти от дю Тийе в дома на един банкер. Дю Тийе потвърди без всякакъв срам думите му. Бирото обаче цял пламна. Когато гостите си отидоха и Фердинан вече се канеше да си ляга, Бирото го отведе в магазина под предлог, че трябва да поговори с него по работа.

— Дю Тийе — каза добрият човек, — от касата ми липсват три хиляди франка и не мога да обвиня никого в кражба. Историята със златните луидори говори някак си против вас, така че се налага да поприказваме по този въпрос; хайде, преди да си легнем, да открием грешката, защото съм сигурен, че това не може да бъде друго освен грешка. Да не сте взели аванс срещу заплатата си?

Дю Тийе отвърна, че наистина е взел тези пари. Парфюмеристът отвори счетоводната книга, сметката на Фердинан не беше още вписана.

— Бързах много — каза Фердинан, — пропуснал съм да кажа на Попино да впише сумата.

— Добре — отвърна Бирото, смаян от хладнокръвието на нормандеца, който добре познаваше добрите хора, у които бе постъпил с цел да забогатее.

Парфюмеристът и служителят му прекараха нощта в проверки, които достопочтеният търговец знаеше, че са излишни. Сновейки насам-натам, Бирото пъхна три банкноти от по хиляда франка в касата, като ги прилепи до стената на чекмеджето, после каза, че е капнал от умора, престори се на заспал и захърка. Дю Тийе го събуди тържествуващ и преструвайки се на много радостен, че е открил грешката. На другия ден Бирото смъмри пред всички малкия Попино и жена си и им се скара за проявената небрежност. След две седмици Фердинан дю Тийе постъпи на работа при един борсов агент. Парфюмерията не била за него — обясни той, — сега искал да изучи банковото дело. След като напусна Сезар, Фердинан дю Тийе говореше за госпожа Бирото така, че всеки да разбере, че господарят му го е уволнил от ревност. След още няколко месеца той посети бившия си работодател и поиска от него да му поръчителства за двадесет хиляди франка, които му били нужни, за да допълни гаранционната сума, необходима за някаква многообещаваща сделка. Забелязвайки изненадата на Бирото, който остана смаян от това безочие, дю Тийе свъси вежди и го запита няма ли доверие в него. Матифа и още двама търговци, които бяха там по работа, забелязаха възмущението на парфюмериста, който все пак сдържа гнева си в тяхно присъствие.

Може пък дю Тийе да е станал честен човек, простъпката му може да се е дължала на някоя любовница изпаднала в крайна нужда, или на загуба от карти? Публичното изобличение на един почтен човек би могло да хвърли в беди и неволи младеж, който е на път да се разкае. Ето защо този ангелски добър човек взе писалката и сложи подписа като поръчител върху полиците на дю Тийе, казвайки му, че прави на драго сърце тази дребна услуга на момък, който му е бил много полезен. При тази явна лъжа цялата му кръв се изкачи в главата му. Дю Тийе не издържа погледа на Бирото и навярно от този момент затаи в душата си онази непримирима омраза, която ангелите на мрака хранят спрямо ангелите на светлината.

Фердинан дю Тийе така ловко се удържа по опънатото въже на финансовите спекулации, че изглеждаше елегантен и богат още преди действително да беше забогатял. Щом успя да си купи кабриолет, той не слезе вече от него, като съумя да се задържи във висшите кръгове на хора, които смесват удоволствията със сделките и превръщат операта в клон на борсата, с една дума, тюркаретовците^[12] на тази епоха. Благодарение на госпожа Роген, с която се бе запознал у Бирото, Фердинан скоро успя да проникне сред най-високопоставените хора на финансовите среди; така се издигна до истинско благосъстояние. В отлични отношения с банкерския дом Нюсенжан, в който Роген го бе въвел, той бързо си бе създал връзки с братята Келер и с хората от висшия банкерски свят. Никой не знаеше откъде идваха огромните капитали, които минаваха през ръцете му, но всички отдаваха щастието му на ума и честността му.

Реставрацията издигна още повече Сезар Бирото, който във водовъртежа на политическите кризи съвсем естествено забрави двете домашни злополуки. Неизменните му роялистични убеждения, които бяха доста охладнели след раняването, но на които той все пак държеше за форма, а също и споменът за геройството му през вандемиера му спечелиха покровителството на отговорни хора, главно защото той не потърси никаква облага от това. Макар че бе неспособен да изрече и най-малката команда, назначиха го дружинен командир в националната гвардия. През 1815 година неговият заклет враг Наполеон го уволни. По време на Стоте дни^[13] обаче либералите от квартала стовариха омразата си върху него, защото по онова време вече бяха започнали политическите делби между търговците, които до този момент бяха останали единодушни в стремежа си към мир, тъй необходим за търговията. При Втората реставрация кралското правителство се принуди да разтури общинския съвет. Префектът предложи на Бирото да го назначи кмет. По съвета на жена си парфюмеристът прие да стане само помощник-кмет, длъжност, която не биеше много на очи. Тази скромност засили уважението, което хората и без това изпитваха към него, и му спечели приятелството на кмета господин Фламе дьо Ла Бийардиер. Бирото го познаваше още от времето, когато „Кралицата на розите“ беше свърталище на роялистичните конспиратори, и лично го препоръча на префекта, който му поиска съвет относно избора. Ето защо кметът никога не забравяше да покани господин и госпожа Бирото на приемите си. Освен това госпожа Бирото често събираше заедно с някои дами от висшето общество парични дарения в черквата „Сен-Рок“. Ла Бийардиер горещо подкрепи кандидатурата на Бирото, когато раздаваха ордена на „Почетния легион“, като наблегна на раната, получена при „Сен-Рок“, на привързаността му към Бурбоните и на уважението, с което той се ползваше. С тези награди правителството искаше да омаловажи делото на Наполеон, да спечели привърженици и да привлече на страната на Бурбоните търговците и хората на науката, затова включи и Бирото в числото на наградените. Това отличие, което бе в пълна хармония с блясъка на Бирото в квартала, в който живееше, не можеше да не засили честолюбивите стремежи на човек, успявал дотогава във всяко свое начинание. Съобщението на кмета, че ще го наградят, бе последният довод да се впусне парфюмеристът в сделката, за която той по-горе разказа на жена си, тоест да напусне парфюмерията и да се издигне до сферите на едрата парижка буржоазия.

По това време Сезар бе четиридесетгодишен. От работата във фабриката му се бяха появили няколко преждевременни бръчки, дългата му коса, по която шапката бе оставила околовръстна лъскава линия, леко се бе посребрила. Челото, където косата очертаваше пет клина, показваше скромния живот, който водеше. Гъстите му вежди не вдъхваха страх, защото ясният и винаги откровен поглед на сините му очи съответстваше напълно на честното му чело. Носът му, леко пречупен в основата и по-дебел към края, му придаваше учудения израз на парижките зяпльовци. Устните му бяха много дебели, а месестата му брада — почти отвесна. Червендалестото му, четвъртито лице, разположението на бръчките и изобщо целият му израз подсказваха простоват, но изпълнен с хитрост селски нрав. Маститата му фигура, едрите крайници, широките плещи, големите крака — всичко издаваше преселилия се в Париж селянин. Едрите му космати ръце, възлестите груби пръсти, големите четвъртити нокти сами биха посочили произхода му, дори той да не личеше в цялата му външност. На устните му играеше приветливата усмивка, присъща на търговците, когато влизате в магазина им, но тази „търговска“ усмивка бе израз на вътрешно задоволство и показваше състоянието на благата му душа. Недоверчивостта му не излизаше извън рамките на търговията, а хитростта го напускаше, щом затвореше регистрите си или пристъпеше прага на борсата. За него мнителността бе нещо като печатните му фактури — необходимост при продажбата. По лицето му бе изписана някаква смешна самоувереност, самомнителност, примесена с добродушие, а това му придаваше оригиналност и го отличаваше напълно от плоската физиономия на парижкия буржоа. Без този израз на наивен възторг и вяра в собствената му личност той щеше да внушава прекалено голямо уважение, а така, плащайки своята дан от комизъм, се приравняваше с другите. Обикновено, когато говореше, той скръстваше ръцете на гърба си. Когато смяташе, че е казал нещо любезно или остроумно, се повдигаше лекичко два пъти на пръсти и се отпускаше тежко на токовете си, като че ли да подчертае фразата си. По време на разпалени спорове понякога неочаквано се завърташе, правеше няколко крачки, сякаш за да види какво може да възрази, след което с бързо движение отново се връщаше към противника си. Той никога не прекъсваше събеседника си и често ставаше жертва на благоприличието, защото другите най-спокойно се прекъсваха, а той си отиваше, без да е казал нито дума. Големият му опит в търговията бе породил у него известни навици, смятани от някои за маниачество. Ако му се изплатеше в срока някоя полица, той я изпращаше на съдебния пристав и не се занимаваше повече с нея, а чакаше да си получи парите, лихвите и разноските; другото бе работа на пристава, който трябваше да действа, докато длъжникът бъде обявен в несъстоятелност. От този момент Сезар преустановяваше всякакви процедури, не се явяваше на събранията на кредиторите и пазеше правата си. Той бе възприел този начин на действие, както и неумолимата ненавист към фалиралите търговци, от господин Рагон, който по време на търговската си практика си бе дал сметка, че по съдебните дела се губи извънредно много време, затова не си заслужава да се тича, да се правят постъпки и да се домогва човек до извиненията на нечестните хора само за нищожния и несигурен дивидент, който се получава при спогодбата.

Ако фалиралият е честен човек и оправи положението си, той ще ви плати — казваше господин Рагон. — Ако е останал без средства и е чисто и просто нещастник, защо да го измъчвате? Ако пък е мошеник, никога нищо няма да получите. Хората познават строгостта ви, знаят ви като неотстъпчив човек и щом е невъзможно да се договарят с вас, ако могат да платят, ще си получите парите.

На срещите си Сезар пристигаше съвсем точно в уречения час, изчакваше десет минути и си отиваше с непреклонност, която нищо не бе в състояние да смекчи, така че точността му караше и хората, с които беше във връзка, да са точни. Облеклото му съответстваше на нравите и на физиономията му. Нямаше сила, която да го накара да се откаже от бялата муселинова връзка, завързана на фльонга под брадата му, и бродирана от жена му или от дъщеря му. Жилетката му от бяло пике, която той закопчаваше от горе до долу, почти покриваше изпъкналия му корем, тъй като той бе възпълен. Панталонът му бе син, копринените чорапи — черни, а пантофите — с панделки, които често се развързваха. Маслиненозеленият му, широк редингот и широкополата шапка му придаваха вид на квакер. Когато в неделя вечер отиваше на гости, той слагаше копринен панталон, пантофи със златни токи и неизменната жилетка с широки ревери, които се разтваряха, за да се вижда плисираното му жабо. Фракът му от кафяво сукно имаше дълги, широки поли. До 1819 година той носеше редовно две верижки за часовник, една под друга, но втората я закачваше само на официалния си костюм. Ето какъв бе Сезар Бирото: човек с достойнства, когото тайнствените сили, определящи човешката съдба, не бяха дарили със способността правилно да преценява политиката и живота и да надмогне равнището на средната класа, която при всички случаи се ръководи от общовъзприети и не винаги правилни схващания. Той бе приел наготово чуждите становища и ги прилагаше безкритично. Ограничен, но незлоблив, не особено остроумен, но дълбоко вярващ, той бе човек с чисто сърце. А в това сърце грееше една-единствена любов — светлина и извор на сила в живота му, — защото стремежът да се издигне и малкото знания, които бе придобил, се дължаха на обичта му към жена му и дъщеря му.

Госпожа Бирото бе по това време на тридесет и седем години. Тя толкова приличаше на Венера Милоска, че когато херцог дьо Ривиер изпрати тази прекрасна статуя в Париж, всички, които я познаваха, я оприличиха на нея. Но само за няколко месеца грижите така бързо разстлаха жълтите си отсенки по ослепително бялото й лице, набръчкаха и помрачиха така жестоко синкавия кръг, сред който искряха хубавите й зелени очи, че тя заприлича на остаряла мадона; защото дори и в нещастието тя запази някаква спокойна невинност и чистия си, макар и тъжен поглед, остана все така неизменно красива, целомъдрена и изпълнена с достойнство жена. На бала, замислен от мъжа й, тя блесна за последен път с красотата си, която направи впечатление на присъстващите. Всяко съществование има свой върховен момент на разцвет, период, в който действащите сили са в пълно съответствие с получените резултати.

Това пладне на живота, при което живите сили се уравновесяват и се развиват в целия си блясък, е присъщо не само на хората, но и на градовете, народите, идеите, различните институции, търговията и отделните мероприятия, които, подобно на династиите и благородническите класи, се раждат, издигат се и умират. Отде иде неумолимостта, с която законът на раждането и израждането се прилага към всичко, което става тук на земята? Дори смъртта по време на епидемии има периоди на засилване и затихване, на изостряне и покой. Нашето земно кълбо е може би огнена ракета, но с малко по-продължително съществуване. Като повтаря причините, поради които всичко живо на земята се развива и после умира, историята би могла да предупреди човека кога той трябва да прекрати дейността си; но нито завоевателите, нито актьорите, нито жените, нито писателите — никой не се вслушва в спасителния й глас. Сезар Бирото, който би трябвало да разбере, че е стигнал до върха на благополучието си, сметна този кратък отдих за изходна точка към нови успехи. Той прояви неведение по тези въпроси, подобно на народите или на кралете, несъумели да запишат с незаличими букви причините на разгромите, с които е пълна историята и за които толкова много династии и търговски величия ни дават забележителни примери. Защо да не бъдат издигнати нови пирамиди, напомнящи непрекъснато принципа, по който трябва да се ръководят народите и отделните личности, а именно — когато следствията престанат да са в пряка зависимост от причините и не са право пропорционални, настъпва разстройство. Но такива паметници има навсякъде, това са традициите и руините, които ни разказват за миналото, потвърждават прищевките на неумолимата съдба, чиято ръка заличава мечтите и ни доказва, че и най-големите събития могат да се предадат с една дума. Троя и Наполеон са днес само тема за поетите. Нека настоящата повест стане поема за превратностите в живота на буржоазията, които никой не се е сетил да възпее, защото те изглеждат нищожни, а всъщност са огромни; тук не стана дума за отделния човек, а за цял низ от страдания.