Оноре дьо Балзак
Сезар Бирото (14) (История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.)

Четиринадесета глава
Процедури, свързани с фалита

На търговеца, депозирал баланса си, като че ли остава само да си потърси убежище във Франция или чужбина и да живее там, без да се бърка в нищо; той все едно, че се е превърнал в дете, защото законът го обявява за малолетен и неспособен за каквато и да било дейност от граждански, финансов или търговски характер. Всъщност нещата съвсем не стоят така. Преди да се появи отново пред света, фалиралият си издейства разрешително, което никога не му отказват, нито съдебният комисар, нито кредиторът, защото ако бъде заловен без него, ще го изпратят в затвора; а с този документ той се разхожда като парламентьор в лагера на врага, но не от любопитство, а за да осуети злите намерения на закона относно лицата, изпаднали в несъстоятелност. Всеки закон, засягащ частната собственост, подпомага неимоверното развитие на мошеническата изобретателност. Единствената мисъл на фалиралите търговци, както и на всички, чиито интерес законът спъва, е да намерят начин да спрат действието му спрямо тях. Това положение на лишаване от граждански права, при което фалиралият, подобно на какавидата, е в състояние на изчакване, продължава според изискванията на формалностите около три месеца, когато се насрочва заседание, на което между кредиторите и длъжника се сключва един вид „мирен договор“, споразумение, наречено спогодба. Самата дума показва, че след избухналата буря от силно противоречиви интереси настъпва период на взаимно разбирателство.

След като прегледа баланса, Търговският съд веднага назначава съдебен комисар, който да бди над интересите на множеството кредитори, а също и да пази фалиралия от оскърбителните действия на някой несдържани заемодавци; двойна роля, която би била прекрасна, ако съдебните комисари разполагаха с време. От своя страна, съдебният комисар възлагана един агент правото да сложи ръка на целия имот, паричните суми, ценните книжа и стоките на търговеца, като провери вписания в баланса актив; накрая секретариатът насрочва събрание на кредиторите, което се разгласява шумно чрез пресата. Всички заемодавци, истински или фалшиви, са длъжни да се явят и така събрани, да посочат временни синдици вместо агента, временните синдици застават на мястото на фалиралия, тоест по силата на една фикция на закона те го представляват и следователно могат всичко да ликвидират, всичко да продадат, да правят всякакви спогодби, с една дума, да оставят целия зелник да бъде изяден от кредиторите, стига само фалиралият да не им се противопостави. При повечето фалити в Париж нещата спират до временните синдици по следните причини.

Назначаването на един или няколко постоянни синдици^[1] е едно от най-стръвните деяния, към което прибягват жадните за мъст изиграни, надхитрени, измамени, ограбени, подиграни, измъчени и водени за носа заемодавци. И все пак, макар че кредиторите изобщо биват изигравани, надхитрявани, мамени, ограбвани, подигравани, мъчени и водени за носа, сред търговците в Париж няма страст, която да трае повече от деветдесет дни. Търговските полици, които чакат платеж, обикновено сами се оправят в срок от три месеца. След деветдесет дена всички кредитори, изтощени от тичането около фалита, спят до прекрасните си женички.

Така чужденците могат да разберат как временното във Франция често става постоянно: от хиляда временни синдици едва ли има и пет, които да станат постоянни. Причините за стихването на омразата, предизвикана от фалита, са лесно обясними. И все пак налага се да се поясни на хората, които нямат щастието да са търговци, в какво се състои драмата при един фалит, така че да разберат защо той съставлява една от най-чудовищните гаври от страна на закона, а също и защо фалитът на Сезар Бирото бе едно рядко изключение.

Тази хубава търговска пиеса има три ясно откроени действия: първо действие — на агента, второ действие — на синдиците, и трето действие — споразумението. Подобно на всички театрални творби и тя представлява двоен спектакъл: една постановка за публиката и друга — разни тайни уловки; едно представление, гледано откъм партера, и второ — задкулисно. Зад кулисите стоят фалиралият търговец и неговият пълномощник, адвокатът на търговците, синдиците и агентът, а също и съдебният комисар. На никого извън Париж не е известно, макар в Париж всички да знаят, че съдията при Търговския съд е най-странният магистрат, който обществото е създало. Този съдия е в правото си да се опасява всеки момент да не попадне под ударите на правосъдието, което той сам раздава. Париж е виждал вече председатели на Търговския съд да депозират баланса си. Вместо да бъде някой стар, оттеглил се вече от работа търговец, за когото тази длъжност би представлявала своего рода възнаграждение за безукорния му живот, съдията е обикновено човек, стоящ начело на огромни търговски предприятия, претрупан е отговорности. Сякаш неотменимото условие за избора на този човек, длъжен да разглежда цели лавини от търговски дела, които непрестанно се трупат в столицата, е той едва да смогва да ръководи собствените си работи. Вместо да бъде учреден като една полезна инстанция, където, без да става смешен, търговецът би могъл да се издигне до по-високи сфери, този съд е съставен от действащи търговци, които могат да пострадат от собствените си присъди, в случай че се сблъскат с лица, недоволни от тях, както Бирото се сблъска с дю Тийе.

И така, съдебният комисар по необходимост е лице, пред което се казват много неща, което слуша, като му говорят, но същевременно си мисли за своите работи, осланяйки се за обществените дела на синдиците и на пълномощника е изключение на някои по-особени, по-любопитни случаи, където кражбите са били извършени при извънредни обстоятелства, така че се вижда принуден да признае, че длъжникът или кредиторите са били много ловки. Ако е търговец на дървен материал, това лице, поставено в драмата подобно на кралския бюст в заседателните зали, може да се види сутрин между пет и седем часа в склада му; ако е парфюмерист, както някога Бирото — през деня в магазина му или пък вечер, след вечеря, когато си дояжда плодове или сирене; впрочем той винаги все ужасно бърза. Така че това лице обикновено мълчи. Нека отчетем заслугата на законите относно разглежданата материя: когато те са изготвени набързо, връзват ръцете на съдебния комисар, така че в много случаи той остава измамата да се затвърди, както ще видите от следващите редове.

Вместо да е застъпник на кредиторите, агентът може да бъде застъпник на длъжника. Всеки се надява да увеличи частта си за сметка на фалиралия, у когото винаги предполагат, че има скрити богатства. Агентът може да се възползва и от двете страни било като щади интересите на фалиралия, било като отдели нещо за по-влиятелните кредитори: така че той гледа и вълкът да е сит, и агнето — цяло. Често ловкият агент успява да спре делото, като откупи дълга и по този начин вдигне на крака търговеца, който тогава скоква като гумена топка. Агентът се присъединява към по-надеждната страна и така или задоволява по-силните кредитори и оставя длъжника без защита, или пък жертва кредиторите с оглед перспективите на длъжника. Затова онова, което агентът извършва, е решаващо. Този човек, както и пълномощникът, играе в казаната пиеса ролята, от която се извлича най-голяма полза; както единият, така и другият предлагат участието си само срещу сигурни хонорари. От хиляда фалита агентът е в деветстотин петдесет и пет от случаите човек на банкрутиралия търговец. По времето, когато се случи нашата история, пълномощниците, почти винаги се явяваха пред съдебния комисар и му препоръчваха своя агент, лице, което познава работите на търговеца и може да съгласува интересите на кредиторите с интересите на честния, изпаднал в беда човек. От няколко години насам опитните съдии изчакват да им се посочи агентът, за да не го назначат, като се стараят да вземат друг, който да е уж честен.

Докато трае това действие, се явяват и истинските, и лъжливи кредитори, за да посочат временните синдици, които, както казахме, стават постоянни. На събранието гласуват както онези, които имат да вземат петдесет стотинки, така и кредиторите с петдесет хиляди франка: гласовете се броят, те не се слагат на теглилка. На същото събрание, на което изборът се прави измежду кредиторите, се намират и лъжливи избиратели, доведени от фалиралия — единствените, които никога не отсъстват при избора и които предлагат кандидатите, а съдебният комисар — който е председател без права — е длъжен да посочи синдици. По този начин той почти винаги взема от фалиралия синдиците, които най му изнасят: втора злоупотреба, която превръща тази катастрофа в дълбоко комична драма, покровителствана от правосъдието. Изпадналият в беда „честен“ човек става тогава господар на положението и узаконява кражбата, която е замислил. Дребните търговци в Париж обаче обикновено са безукорни. Когато някой от тях стигне до депозиране на баланса си, нещастникът продава и шала на жена си, залага сребърните си прибори, търси откъде ли не средства и потъва с празни ръце, разорен и без възможност да заплати дори и на пълномощника си, който хич и не иска да знае за него.

Законът изисква спогодбата, според която на търговеца се опрощава част от дълга му и му се възвръщат вещите, да се гласува с известно мнозинство и при известна определена сума. Тази важна работа изисква ловка дипломатична дейност, водена сред противоречиви интереси — на фалиралия, на пълномощника му и на синдиците, — които се кръстосват и често се сблъскват. Обикновената, най-груба маневра се състои в даване възнаграждения на кредиторите, образуващи законното мнозинство, платими от длъжника, и то извън дивидентите, предвидени от спогодбата. За тази огромна измама не съществува никакъв лек: и тридесетте последователни състава на Търговския съд познават това положение, защото е било в практиката им. Най-сетне в последно време бе взето решение да се анулират делата, свързани е мошеничество, и тъй като изпадналите в несъстоятелност имат интерес да се оплакват от такова изнудване, съдиите смитат, че ще могат по този начин да внесат нравствена атмосфера при фалитите, но те ще ги направят още по-неморални, тъй като кредиторите ще намислят други, още по-мошенически действия, които съдиите ще заклеймят като магистрати, но от които ще се възползват като търговци.

Друга маневра, която извънредно много се прилага и от която е дошъл изразът „сериозен и законен кредитор“, е тази, при която се създават кредитори, тъй както и дю Тийе бе вмъкнал в своята банка известен брой кланароновци; фалиралият се крие именно под тяхната кожа, а по този начин съответно намалява дивидента на истинските кредитори, отделя си средства за в бъдеще и си обезпечава нужния брой гласове и сумите, необходими за получаването на спогодбата. „Несериозните и незаконни кредитори“ са като фалшиви избиратели, вмъкнати в избирателната колегия. Какво, може да направи „сериозният и законен кредитор“ срещу тях? Да се отърве, като ги атакува? Добре. Но за да изгони самозванеца, „сериозният и законен кредитор“ трябва да натовари с тази работа един пълномощник, като изостави своите собствени дела; пълномощникът, който получава нищожен хонорар, предпочита да „движи фалитите“ и гледа нехайно на останалото. За да се открие „несериозният кредитор“, трябва преди всичко да се навлезе в лабиринта на най-различни операции, да се проследят те в миналото, да се преровят много папки, да се изиска по съдебен ред предоставянето на книжата на мнимия кредитор, да се открие, че е подставено лице, да се докаже това пред членовете на съда, да се пледира, да се тича нагоре-надолу и да се разпалват много студени сърца; и като се извърши тази донкихотовска работа спрямо всеки „несериозен и незаконен кредитор“, той, ако случайно се докаже, че наистина е такъв, се покланя пред съдиите и казва: „Извинявайте, но вие се лъжете, аз съм съвсем «сериозен».“ На това отгоре фалиралият може да се позове на правата си и да изправи Дон Кихот пред кралския съд. А в това време работите на същия Дон Кихот вървят зле и той се намира пред угрозата да депозира баланса си.

Изводът от горното е, че длъжникът посочва сам синдиците си, сам проверява сметките си и сам си урежда спогодбата.

Според това, което изтъкнахме, нима е трудно да се отгатнат интригите, сганареловските номера, фронтеновските измишльотини, маскариловските лъжи и скапеновските хитрини, на които дават ход тези системи^[2]?

При всеки фалит те са толкова много, че могат да дадат материал за четиринадесетте тома на „Клариса Харлоу“, ако някой автор би пожелал да ги опише. Само един пример е достатъчен. Известният Гобсек, господарят на палмовци, жигоневци, вербрустовци и нюсенжановци, бе замесен във фалит, където той се гласеше здравата да нареди един търговец, който бе съумял да го изиграе; след спогодбата той получи в падежни полици сумата, която, прибавена към сумата от дивидентите, представляваше целият дълг към него. Гобсек наложи спогодба, която опрощаваше седемдесет и пет на сто от дълга на фалиралия. Ето как кредиторите бяха изиграни в полза на Гобсек. Търговецът обаче бе подписал незаконно записи от името на фалиралата фирма и можа да приложи за тях именно намалението от седемдесет и пет на сто. Гобсек, великият Гобсек, получи едва петдесет на сто! Оттогава той винаги поздравяваше длъжника си с иронично уважение.

Тъй като за всички операции, предприети от фалиралия десет дена преди обявяването му в несъстоятелност, може да се търси отговорност, някои съобразителни хора се погрижват да предприемат известни сделки с определен брой кредитори, чийто интерес — който съвпада с интереса на фалиралия — е да постигнат бързо споразумение. По-хитрите кредитори отиват при други по-наивни или много заети, описват им фалита в черни краски и купуват креансите^[3] им за половината цена, която биха получили при ликвидацията; така те обезпечават вземанията си чрез дивидента на техните собствени креанси и чрез половината, третината или четвъртината, спечелена от купените креанси.

Фалитът е като почти херметически затворена къща, където след извършения обир все пак е останала някоя и друга торба с пари. Щастлив е оня търговец, който се вмъква през прозореца, покрива, избата или през някоя дупка, задига една торба и уголемява частта си! В това поражение, където бият тревога, подобна на тревога при Березина^[4], всичко е законно и незаконно, истинско и фалшиво, честно и нечестно. Всички се възхищават от човека, който успее да си „намери покритие“, тоест да тури ръка на ценни книжа в ущърб на останалите кредитори. Цяла Франция се бе разтърсила от разискванията по един огромен фалит, станал в града, където заседаваше кралският съд и където съдиите, които бяха влезли в парични отношения с фалиралите, се бяха скрили зад толкова тежки гумени мантии, че от тях мантията на правосъдието се продупчи. Наложи се, поради напълно оправдани подозрения, да се прехвърли делото в друг съд. В града, където бе станал банкрутът, нямаше нито съдии, нито съдебни комисари, нито агенти, които да бъдат безпристрастни.

Тези страхотни и нечисти порядки в търговията са станали нещо толкова в реда на нещата в Париж, че извън случаите, когато чрез фалита са застрашени огромни капитали, всеки голям търговец, колкото и да не е зает, приема банкрута като бедствие без застраховка, вписва загубата в книгата за „Печалби и загуби“ и не е глупав да си губи времето, а си продължава работата. За дребния търговец пък, който в края на всеки месец изпада в тревога и живее с постоянната грижа как да движи колелото на успеха, мисълта за един продължителен и скъп процес е нещо страшно; той отказва да разбира каквото и да е, възприема примера на едрия търговец и като навежда глава, също приема загубата.

Едрите търговци не депозират своя баланс, те ликвидират по приятелски начин: кредиторите им вземат онова, което им дадат, и срещу него им издават разписка. По този начин се избягват безчестието, съдебните срокове, хонорарите на пълномощниците и обезценяването на стоките. Всеки смята, че фалитът би донесъл по-голяма загуба, отколкото ликвидацията; в Париж обаче има повече ликвидации, отколкото фалити.

Актът, извършен от синдиците, цели да докаже, че синдикът е неподкупен и че между него и фалиралия не е била възможна ни най-малка тайна спогодба. Зрителите, които повече или по-малко са били също синдици, знаят, че всеки синдик е кредитор „с покритие“. Той изслушва каквото му кажат, но приема за истина онова, което на него му изнася, и до деня на спогодбата извършва проверки по пасивните и активни креанси. Временните синдици четат тогава пред събранието малък доклад, съставен обикновено в следния дух:

„Господа, дългът към всички нас възлизаше, общо взето, на един милион. Ние раздробихме длъжника на парчета, като кораб, претърпял крушение. Гвоздеите, железата, дървеният материал и металните части дадоха триста хиляди франка. Така че налице са тридесет на сто от вземанията ни. Доволни, че сме се сдобили с тази именно сума вместо със сто хиляди франка, които длъжникът би могъл да ни остави, ние заявяваме, че го считаме за мъдрец, гласуваме да му се дадат насърчителни премии и венци и предлагаме да му се остави целият актив, като му се даде срок от десет или дванадесет години за изплащане на петдесет на сто от дълга, които по негово благоволение са ни обещани. Ето спогодбата, минете в секретариата и я, подпишете!“

След тази реч щастливите търговци се поздравяват и се прегръщат. След официалното признаване на спогодбата банкрутиралият си остава търговец, какъвто е бил и по-рано: активът му се възвръща, той продължава работата си, без да бъде лишен от правото да фалира отново заради обещаните дивиденти — едно закъсняло банкрутче, нещо, което често се случва, също като дете, родено от майка девет месеца след женитбата на голямата й дъщеря.

Ако спогодбата не стане, кредиторите назначават постоянни синдици, вземат крайни мерки и се сдружават, за да извлекат най-голяма полза от имотите и предприятието на техния длъжник, като слагат ръка и на всичко, което той ще получи в бъдеще — наследство от баща, майка, леля и прочие. Тази сурова мярка се прилага посредством така наречения „съюзен договор“.

Следователно има два вида фалити: едни, при които търговецът се стреми да си възстанови положението, и други — при които падналият във водата търговец се оставя да потъне. На Пийро му беше добре известна тази разлика. Според него, както и по мнението на Рагон, човек мъчно излиза чист от първия фалит, както рядко излиза богат от втория. След като посъветва всичко да се предаде на кредиторите, той влезе във връзка с най-честния пълномощник на борсата с молба да пристъпи към ликвидация на фалита и да предостави на разположение на кредиторите каквито ценности имаше. Според закона кредиторите са длъжни, докато продължава цялата тази история, да поемат на своя издръжка фалиралия и семейството му. Пийро обаче съобщи на съдебния комисар, че се нагърбва с прехраната на племенника и на племенницата си.

Дю Тийе бе замислил всичко така, че фалитът да се превърне в постоянна агония за бившия му господар. Ето какъв бе планът му. В Париж времето е толкова ценно, че обикновено от двамата синдици само единия се занимава с делата. Вторият съществува формално; подобно на втория нотариус при нотариалните актове и той само одобрява. Действащият синдик често се осланя на пълномощника. По този начин фалитите от първия вид се извършват в Париж толкова набързо, че всичко бива претупано, уредено надве-натри и сервирано готово в предвидените от закона срокове. За сто дена съдебният комисар е готов да произнесе страшните думи на известния министър: „Във Варшава цари пълен ред!“ Дю Тийе искаше да погуби парфюмериста като търговец. Ето защо имената на синдиците, назначени под негово давление, бяха за Пийро от особено значение. Господин Бидо, по прякор Жигоне, който бе главният кредитор, сигурно нямаше да се занимава с фалита. Цялата работа навярно щеше да бъде поета от оня дребен, заядлив старик Молиньо, който никога не губеше нищо. На това именно чакалче дю Тийе бе подхвърлил благородния труп на търговеца, да го мъчи, като го разкъсва на части. След като мина събранието, на което кредиторите направиха избор на синдика, Молиньо се прибра в къщи „горд — както каза той — от честта, с която са го удостоили съгражданите му“ и щастлив, че ще може да се разпорежда с Бирото, както си знае също като дете, изпитващо удоволствие да измъчва някое насекомо. Като се придържаше тясно към закона, хазяинът на Сезар купи търговския кодекс и замоли и дю Тийе да му изясни някои положения. За щастие обаче предупреденият от Пийро Жозеф Льоба бе вече издействал от председателя на съда назначаването на един прозорлив и благосклонен съдебен комисар. Вместо човека на дю Тийе — Гобенайм-Келер — съдебен комисар бе един от заместник-съдиите, господин Камюзо, богат търговец на копринени платове, либерал, собственик на къщата, в която живееше Пийро, и който минаваше за честен.

Един от най-ужасните часове в живота на Сезар беше разговорът му с Молиньо, човека, на когото той гледаше като на нищожество и който по силата на някаква юридическа фикция го представляваше него, Сезар Бирото. Той трябваше да отиде заедно с вуйчо си в Батавския дом, да изкачи шестте етажа и да влезе в отвратителния апартамент на този старик — негов опекун, може да се каже, негов съдия и представител на кредиторите му.

— Какво ти е? — запита Пийро Сезар при едно негово възклицание.

— Ох, вуйчо, вие не знаете какъв човек е този Молиньо!

— От петнадесет години го виждам от време на време в кафене „Давид“, където вечер идва да играе домино; затова и дойдох с тебе.

Господин Молиньо прояви крайна вежливост към Пийро и пренебрежителна снизходителност към фалиралия търговец. Старчето бе обмислило предварително поведението си, проучило бе различните отсенки в държането си и се бе подготвило какво да каже.

— Какви сведения желаете да получите? — запита Пийро. — Никой не оспорва размера на дължимите суми.

— О — рече Молиньо, — креансите са в ред, всичко е проверено. Кредиторите са сериозни и законни! Но законът, господине, законът! Разходите на фалиралия не съответстват на възможностите му… Да вземем бала…

— На който и вие бяхте — пресече го Пийро.

— … който е струвал около шестдесет хиляди франка (във всеки случай такава сума е била изразходвана по този повод) по време, когато активът на фалиралия е възлизал на не повече от сто и няколко хиляди франка… така че има основания фалиралият да се изправи пред извънреден съд и да бъде обвинен в обикновен банкрут.

— Това ли е вашето мнение? — запита Пийро, като видя в какво отчаяние изпадна Бирото при тези думи.

— Господине, аз правя известна разлика: господин Бирото бе общински служител…

— Допускам, че не сте ни поканили на тази среща, за да ни кажете, че ще бъдем изправени пред углавния съд — каза Пийро. — Всички в кафене „Давид“ ще се смеят тази вечер на вашето поведение.

Мнението на кафене „Давид“ като че ли поразтревожи старчето, което хвърли изплашен поглед към Пийро. Синдикът бе очаквал срещата с Бирото и се бе заричал да се представи като върховен арбитър, един вид Юпитер. Той се бе готвил да изплаши Бирото с гръмотевична, предварително подготвена обвинителна реч, да размахва над главата му брадвата на углавния съд, да се наслаждава на тревогите му, на ужаса му, а после да омекне, да се покаже състрадателен и да превърне жертвата си във вечно признателна душица. Но вместо насекомото той видя пред себе си стария търговски сфинкс.

— Господине — каза той, — тук няма нищо смешно.

— Извинете ме — отговори Пийро. — Вие водите доста нашироко преговори с господин Клапарон; дори пренебрегвате интересите на мнозинството, за да се сдобиете с привилегии за вашите суми. Аз обаче като кредитор също мога да се намеся. Съдебният комисар е налице.

— Господине — каза Молиньо, — никой не е в състояние да ме подкупи.

— Известно ми е — отвърна Пийро, — вие просто успяхте, както се казва, да се измъкнете от огъня, без да се опарите. Хитър сте и сега действате, както сте действали с наемателя си…

— О, господин Пийро — възрази синдикът, който отново се почувства преди всичко собственик, като в баснята котката, преобразила се в жена и хукнала след това подир една мишка, — делото ми за къщата от улица Монторгьой още не е минало. Както се казва, стана един инцидент. Наемателят там е наемател на цялата сграда. Този интригант сега твърди, че след като е платил в аванс за една година, и му остава само една година… (Тук Пийро хвърли на Сезар предупредителен поглед, за да му каже да внимава.)… та понеже бил платил за годината, смята, че е в правото си да напусне. Ново дело. Всъщност аз мога да си запазя гаранциите до пълно изплащане, а той може да ми дължи за някои поправки.

— Но — възрази Пийро — законът ви дава гаранции за мебелите само ако това е във връзка с наема.

— И за някои допълнителни неща! — възрази Молиньо, който се почувства засегнат в най-чувствителното си място. — Съответният член на закона се тълкува според постановленията, издадени по този въпрос; би трябвало обаче да се направят поправки. Аз подготвям сега едно изложение до негово превъзходителство министъра на правосъдието относно този пропуск в закона. Достойна задача би било правителството да се занимае с въпросите, свързани със собствеността. Всичко е в интереса на държавата. Ние сме основните й данъкоплатци.

— Вие наистина сте в състояние да осветлите правителството по тези въпроси — каза Пийро. — Но какви осветления можем да ви дадем ние по нашия въпрос?

— Искам да зная дали господин Бирото е получавал парични суми от господин Попино — отвърна Молиньо високопарно.

— Не, господине — каза Бирото.

Започнаха да разискват относно частта на Бирото във фирмата на Попино; стигнаха до заключение, че Попино е в правото си да получи изцяло авансираните от него суми, без да участва във фалита за половината от разходите, направени около устрояването му и дължими на Бирото. Под действието на Пийро синдикът Молиньо смекчи неусетно държането си, с което доказа колко много държеше на мнението на посетителите от кафене „Давид“. Той стигна дотам, че започна да утешава Бирото и го покани заедно с Пийро да споделят скромната му вечеря. Ако бившият парфюмерист бе дошъл сам, сигурно щеше да раздразни Молиньо и положението можеше да се влоши. И в този случай, както при много други, старият Пийро бе истински ангел-пазител.

Съществува едно ужасно мъчение, наложено от търговския закон на фалиралите: те са длъжни да се явят лично, ескортирани от временните синдици и от съдебния комисар, на събранието, на което кредиторите решават участта им. За оня, който не влага особено много чувства във всичко това, както и за едрия търговец, който си търси реванш, тази тъжна церемония не е толкова страшна. Но за човек като Сезар Бирото тази сцена беше изтезание, което можеше да се сравни само с мъките през последния ден на осъдения на смърт. Пийро направи всичко, за да може племенникът му да издържи този ужасен ден.

Ето какви операции предприе Молиньо със съгласието на фалиралия. Делото по местата в предградието Тампл бе спечелено пред кралския съд. Синдиците решиха да продадат тези места и Сезар не се противопостави. Узнал, че правителството възнамерява да прокопае канал, който да свърже Сен-Дьони със Сена, през предградието Тампл, дю Тийе закупи местата на Бирото за седемдесет хиляди франка. Правата на Сезар в сделката с местата около „Мадлената“ бяха отстъпени на господин Клапарон; условието бе, че той ще се откаже от своя страна от всякакви искания относно дължимата от Бирото сума за заплащането и зарегистрирането на договора, със задължението да плати цената на тези терени, щом получи от фалита припадащия се на продавачите дивидент. Частта на парфюмериста във фирмата „Попино и сие“, бе продадена на Попино за четиридесет и осем хиляди франка. Инвентарът на „Кралицата на розите“ бе откупен от Селестен Крьовел за петдесет и седем хиляди франка с правото да дава под наем стоката, мебелите, собствеността върху „Крема на султанките“ и върху тоалетната вода, както и правото да наеме за дванадесет години фабриката, чийто инвентар също му бе продаден. Наличният актив възлезе на сто деветдесет и пет хиляди франка, към които синдиците добавиха още седемдесет хиляди франка срещу правата на Бирото в ликвидацията на „нещастния“ Роген. Така цялата сума възлезе на двеста петдесет и пет хиляди франка. Пасивът възлизаше на четиристотин и четиридесет хиляди франка, тоест налице бе повече от петдесет на сто от дължимата сума. Фалитът е нещо като химически опит, от който умелият търговец гледа да излезе угоен. Обаче така, както бе разтворен в тази реторта, Бирото даде резултат, който вбеси дю Тийе. Той се надяваше на безчестен фалит, а видя човек, който почтено изпада в несъстоятелност. Малко искаше да знае, че е спечелил — защото щеше да получи местата около „Мадлената“, без да плати нито стотинка, — искаше да види нещастния търговец опозорен, съсипан и обруган. На общото събрание кредиторите сигурно щяха да посрещнат парфюмериста с акламации. При това, колкото повече Бирото придобиваше смелост, толкова вуйчо му, подобно на мъдър лечител, увеличаваше „дозите“ му, като го въвеждаше в различните операции на фалита. А всяка от тези драконовски мерки бе нов удар за него. Няма търговец, който да не посрещне с болка обезценяването на нещата, които са свързани за него с изразходването на големи суми или е много положени грижи. Сведенията, които носеше вуйчо му, просто го ужасяваха.

— Петдесет и седем хиляди франка за „Кралицата на розите“! Ами че само магазинът ми е струвал десет хиляди франка! Апартаментът струва четири хиляди франка! Всичко, което съм вложил във фабриката, инвентара, калъпите, котлите, ми е струвало тридесет хиляди франка! Че дори и при петдесет на сто отстъпка в магазина ми има стока за десет хиляди франка! А кремът и тоалетната вода са неща, които струват колкото цял чифлик!

Вайканията на разорения Сезар не вълнуваха Пийро. Някогашният търговец ги изслушваше, както конят понася проливния дъжд пред някоя врата; той обаче се плашеше от мрачното мълчание, в което потъваше парфюмеристът всеки път, когато станеше дума за общото събрание. Но нима за онези, които разбират суетата и слабостите на хората — все едно към кой обществен слой спадат, — не е ясно какво изтезание щеше да бъде за клетия човек да се появи в търговската съдебна палата, където е влизал като съдия, като фалирал търговец? Да търпи обиди там, където толкова пъти са му благодарили за добрата работа, която е вършил? Той, Бирото, чиито непримирими становища по отношение на фалиралите търговци бяха известни на целия парижки търговски свят! Той, който беше заявявал: „В момента, в който депозира баланса си, фалиралият е все още честен човек, но след събранието на кредиторите той вече е мошеник!“ Вуйчо му потърси благоприятен момент, за да му внуши мисълта, че той трябва да се яви, както законът го изисква, на събранието на кредиторите. Това задължение убиваше Бирото. Мълчаливото му примирение правеше силно впечатление на Пийро, който нощем често го чуваше през стената, като вика: „Никога! Никога! По-добре да умра!“

Силен поради простотата на живота, който водеше, Пийро разбираше човешката слабост. И реши да спести на Бирото мъките, които можеха да го убият в страшната, но неизбежна сцена на появяването му пред кредиторите. Но по тази точка законът е ясен, точен и категоричен! Отказалият да се яви търговец може по тази причина да бъде изправен пред углавния съд за обикновен банкрут. Само че, ако законът е в състояние да принуди фалиралия да се яви, той няма същата власт спрямо кредитора. Събранието на кредиторите е важна церемония само в определени случаи, например ако се налага да се изобличи някой голям мошеник и да се състави съюзен договор, ако има разногласие между облагодетелствани и ощетени кредитори или ако спогодбата е нещо свръхграбителско и фалиралият се нуждае от съмнително мнозинство. Но когато става дума за фалит, където нещата са в ред, или за фалит, при който мошеникът си е нагласил всичко, събранието е само формалност. Пийро обходи всеки кредитор поотделно и ги помоли да присъстват чрез пълномощник на събранието. След като го бяха провалили, сега всички, с изключение на дю Тийе, искрено оплакваха Сезар. Кредиторите знаеха вече какво е било поведението на парфюмериста, колко редовни са били книжата му и ясни — делата му. Те всички бяха доволни, че между тях няма „незаконен кредитор“. Молиньо, който отначало бе агент, а после синдик, бе намерил у Сезар всичко, което бедният човек притежаваше, дори гравюрата „Еро и Леандър“, подарена от Попино, личните му скъпоценности, брилянтната игла, златните токи, двата му часовника — вещи, които всеки честен човек би запазил, без да смята, че извършва нещо непочтено. Констанс също бе предала скромните си накити. Това трогателно подчинение на закона направи силно впечатление на търговския свят. Враговете на Бирото представиха тези факти като признак на глупост; смислените хора обаче ги виждаха в истинската им светлина, тоест като прекрасно доказателство за честност. След като изминаха два месеца, общественото мнение напълно се промени. И най-равнодушните хора признаваха, че този фалит е едно от най-редките явления, станали в парижката борса. Ето защо, уверени, че ще получат около шестдесет на сто от вземанията си, кредиторите изпълниха всичките желания на Пийро. Освен това пълномощниците не са много на брой, така че няколко кредитори трябваше да имат един и същ пълномощник. В края на краищата Пийро сведе това внушително събрание до трима пълномощника, двама синдика, съдебния комисар, Рагон и него самия.

Сутринта на този тържествен ден Пийро каза на племенника си:

— Сезар, можеш да отидеш без страх на днешното събрание, никого няма да намериш там.

Господин Рагон поиска да придружи длъжника си. Когато някогашният собственик на „Кралицата на розите“ заговори със сухия си гласец, бившият му приемник пребледня; но добрият старец му отвори обятията си и Бирото се хвърли в тях като дете в прегръдките на баща си и двамата парфюмеристи смесиха сълзите си. При толкова много съчувствие фалиралият Сезар доби нови сили и се качи във файтона с вуйчо си. Точно в десет часа и половина те пристигнаха тримата в манастира „Сен-Мари“, където по онова време се помещаваше Търговският съд. В този час обикновено няма никой в залата на фалитите. Както денят, така и часът бяха определени в съгласие със синдиците и съдебния комисар. Там бяха само пълномощниците, които трябваше да представляват клиентите си. Така че нямаше нищо, което да разтревожи Сезар Бирото. И все пак бедният човек влезе с дълбоко вълнение в някогашния си кабинет, където сега се намираше господин Камюзо; той изтръпна при мисълта, че трябва да мине в залата на фалитите.

— Студено е — каза господин Камюзо на Бирото — и мисля, че господата няма да имат нищо против да останем тук, вместо да мръзнем оттатък в залата. (Той не каза „залата на фалитите“). Заповядайте, седнете, господа.

Всички седнаха, а съдията отстъпи креслото си на смутения Бирото. Пълномощниците и синдиците се подписаха.

— Като се има пред вид, че сте предали всичките си ценности — обърна се Камюзо към Бирото, — кредиторите ви единодушно са съгласни да опростят остатъка от вземанията си; спогодбата е направена така, че мъката ви да бъде облекчена; в най-скоро време пълномощникът ви ще направи официално потвърждение на горното, така че сте свободен. Всички съдии, драги господин Бирото — продължи Камюзо, като стисна ръцете му, — са развълнувани от положението ви, но не са изненадани от мъжеството ви и няма човек, който да не признава вашата честност. Вие бяхте достоен като съдия, достоен се показахте и в нещастието си. Аз от двадесет години съм в търговията и едва за втори път виждам разорен търговец, към когото всеобщото уважение да нараства още повече.

Просълзен, Бирото стисна ръцете на съдията; Камюзо го попита какво смята да прави занапред и той отговори, че ще да работи, за да изплати напълно задълженията си.

— Ако за да изпълните тази благородна задача, имате нужда от няколко хиляди франка, винаги можете да разчитате на мене — каза Камюзо, — ще ви ги дам с най-голямо удоволствие, за да бъда свидетел на едно толкова рядко явление в Париж.

Пийро, Рагон и Бирото си тръгнаха.

— Е, не беше чак толкова страшно! — каза Пийро на излизане от съда.

— Виждам какво сте направили за мене, вуйчо — каза горкият човек, разчувстван.

— Сега вече положението ви е друго и понеже сме на две крачки от улица Сен-Диаман, да отидем да се обадим на племенника ми — рече Рагон.

Още едно мъчително изпитание бе за Бирото да види Констанс в малката кантора в ниския и мрачен мецанин над магазина, чиято фирма с надпис „А. Попино“ закриваше една трета от прозореца.

— Ето един от воините на Александър — каза Бирото, усмихвайки се жалко, като сочеше надписа.

От това престорено веселие, през което отново пролича наивното и с нищо неугасимо чувство на превъзходство, което Бирото си беше създал, тръпки побиха седемдесетгодишния Рагон. Като видя, че жена му слиза при Попино с писма за подпис, Сезар побледня и не можа да сдържи сълзите си.

— Добър ден, скъпи мой — каза тя засмяно.

— Няма да те питам дали се чувстваш добре тук — отвърна Сезар и погледна Попино.

— Като че съм при сина си — отвърна тя така разнежено, че порази бившия търговец.

Той прегърна Попино и го целуна, после каза:

— Преди малко загубих завинаги правото да го наричам свой син.

— Не губете надежда — отвърна Попино. — Вашето масло върви благодарение на рекламите във вестниците и на усилията на Годисар, който обикаля цяла Франция, наводни я с афиши и проспекти, сега печата в Страсбург реклами на немски, след което тръгва на поход из Германия. Пласирали сме вече над три хиляди гроси.

— Три хиляди гроси! — смая се Сезар.

— А освен това в предградието Сен-Марсо купих доста евтино едно място, където строя фабрика. Ще запазя и фабриката в квартал Тампл.

— Жено — каза Бирото на ухото на Констанс, — с малко помощ щяхме да се оправим.