Доуди Смит
101 далматинци (6)

На помощ!

Докато прибираха Душкингови у дома, Понго рече:

— Чу ли кой е собственикът на къщата, където са затворени кутретата?

— Не, Понго. Боя се, че не долових много от нещата, които излая Датският дог.

— Ще ти кажа всичко, но по-късно.

Той беше изправен пред труден проблем. Знаеше, че най-страшните му подозрения са се оправдали и че е време Мисис да научи истината. Обаче ако й кажеше всичко преди вечеря, тя можеше да изгуби апетита си, а ако й го кажеше после, може би щеше да повърне вечерята си. Затова все още мълчеше. Накара я да си изяде всичко, до последната троха, а после заедно с него да моли лелите за още — което те им дадоха с голямо удоволствие.

— Може би дълго време няма да сложим нищо в устата си — обясни й той.

Докато лелите хранеха Душкингови, кучетата съставяха своя план на действие. Пердита веднага предложи да ги придружи до Съфък.

— Все още си много слаба и няма да издържиш на дългия път, мила Пердита — рече й Мисис. — Пък и с какво ще ни помогнеш?

— Бих могла да мия кутретата.

Понго и Мисис я увериха, че по-добър мияч на кутрета от нея не познават, но главното й задължение сега ще бъде да утешава Душкингови. И самата тя знаеше, че е така.

— Тъй ми се иска да им обясним по някакъв начин защо ги напускаме — тъжно въздъхна Мисис.

— Ако можехме да им обясним, нямаше да има нужда да ги напускаме — рече Понго. — Тогава щяха да ни закарат дотам с колата и да повикат полиция.

— Моля те, нека опитаме още веднъж да проговорим на техния език — обади се Мисис.

Душкингови седяха до запалената камина в просторната бяла дневна. Зарадваха се на кучетата и им предложиха да се изтегнат на канапето. Ала Понго и Мисис нямаха никакво желание да си подремнат удобно. Застанаха един до друг и умолително загледаха младата двойка.

После Понго тихо изджафка:

— Бау! Бау! Бъфък!

Мистър Душкинг го потупа по главата, но нищо не разбра.

После и Мисис опита:

— Бау! Бау! Бъфък!

— Да не би да се опитваш да ни кажеш, че кутретата са в Съфък? — попита мисис Душкинг.

Кучетата бясно замахаха с опашки. Ала мисис Душкинг само се шегуваше. Работата беше безнадеждна, а и кучетата си знаеха предварително, че от намерението им няма да излезе нищо.

Кучетата никога не ще проговорят езика на хората, както и хората няма да се научат да говорят по кучешки. Много кучета обаче разбират почти всички човешки думи, докато хората рядко различават повече от пет-шест вида лай, ако изобщо различават и толкова. А лаят представлява само една незначителна част от езика на кучетата. Една махаща опашка може да изразява толкова неща! Хората знаят, че щом кучето маха с опашка, значи е доволно, но не и от какво именно е доволно. (Всъщност много умно от тяхна страна, че се досещат какво изобщо означава една махаща опашка, тъй като самите хора нямат опашки.) Освен това има различни видове душене и скимтене, наостряне на ушите — и всичко това изразява различни неща. А колко много говорят кучешките очи!

Тази вечер Понго и Мисис говореха предимно с очите си, защото знаеха, че Душкингови разбират поне една дума с очите — думата „обич“, и кучетата я повтаряха непрестанно, облегнали глави на своите питомци. А те все им казваха „милия Понго“ или „милата Мисис“.

— Молят ни да открием кученцата им, знам си — въздъхна мисис Душкинг, но така и не се сети, че освен думата „обич“ кучетата казваха още: „Ние сами ще си открием кученцата. Извинете, че ви напускаме. Вярвайте, че ще се върнем здрави и читави“.

В единадесет часа кучетата целунаха за последен път ръцете на мисис Душкинг и изведоха мистър Душкинг на последната му за деня разходка. Пердита също се присъедини към тях. Тя бе прекарала вечерта с лелите, усетила, че Понго и Мисис може би предпочитат да останат насаме със своите питомци. После и трите кучета се настаниха в плетените си кошове и къщата утихна, приготвила се за сън.

Но не за дълго. Малко преди полунощ Понго и Мисис станаха, изядоха няколко предвидливо скрити бисквити и се напиха до насита с вода. След това се сбогуваха с много обич с потъналата в сълзи Пердита, отвориха с муцуна едно прозорче в задната част на къщата и излязоха в дворчето. (Знаеха, че не могат да отворят предната порта.) Внимателно затвориха пак с нос прозорчето, за да не настине Пердита, и заобиколиха дворчето покрай оградата, за да й се усмихнат за последен път (Кучетата се усмихват по различни начини; Понго и Мисис сбръчкваха носове.) Тя стоеше до кухненския прозорец и храбро се опитваше да им махне с опашка.

Зад гърба на Пердита Мисис зърна трите постлани с възглавнички плетени коша до червения отблясък на огнището.

А този свят бе тъй студен. Нощта беше ясна, звездите ярко светеха, но вятърът беше пронизващ. Ех, ако можеше да вземе красивото си синьо палтенце, висящо на една кука в топлата кухня!

Понго видя, че тя потреперва. Много е тежко за един любящ съпруг да гледа как жена му трепери от студ.

— Студено ли ти е, Мисис? — загрижено попита той.

— Не, Понго — отвърна тя и пак потрепери.

Спомни си колко много мирни нощи бе прекарала в своя собствен кош, в онези щастливи времена, когато едно куче можеше да заспи с мисълта за предстоящата закуска. Горката Мисис! Тя, разбира се, обичаше Понго, кутретата, Душкингови, лелите и милата Пердита — обичаше ги повече от всичко на света. Ала също така обичаше и житейските удобства. Никога преди домът не бе й се струвал тъй скъп, както в този момент, когато го оставяше, за да се впусне в опасния и непознат свят.

— На мен пък ми е студено — излъга той. — Но ей сега ще се стопля.

И като махна с опашка за довиждане на Пердита, той се затича бодро в тръс по улицата, опасваща парка Риджънтс. Мисис не изоставаше от него, но след последното прощално махване към Пердита опашката й тъжно увисна.

След няколко минути Понго пак попита:

— Постопли ли се, Мисис?

— Да, Понго — отвърна тя, без да спре да трепери. А и опашката й бе все така провесена надолу.

Понго разбра, че ако не я ободри, тя няма да е в състояние да се справи с трудностите, които ги чакат. Пък и той самият имаше нужда от насърчение. Затова заговори — за да вдъхне кураж и на двамата:

— Понякога си мисля, че доста сме се изнежили. Не че разглезването вреди на добрите кучета — стига да не му се поддават изцяло. Ако това стане, те се състаряват преждевременно. Не бива да губим вкус към приключението, не бива да забравяме волните си предци. (Тъкмо минаваха покрай зоологическата градина, която се намира в парка „Риджънтс“.) Вярно, че сме разтревожени за кутретата, но колкото сме по-съсипани, толкова по-трудно ще ни бъде да им се притечем на помощ. Трябва да сме храбри, дори весели, и най-важното, трябва да сме убедени, че ще успеем. Стопли ли се, Мисис?

— Да, Понго — отвърна треперещата, провесила опашка Мисис.

Сега прекосяваха моста, който извежда от булеварда край парка в квартал „Камдън Таун“.

— Да поспрем за малко — обади се Понго и се обърна да погледне назад. Не се задаваше никаква кола, никъде в прозорците не проблясваше светлина. Уличните лампи приличаха на стражи, охраняващи спящия парк.

— Мисли си за деня, когато ще се връщаме по този път, а подире ни ще припкат петнадесет кутрета — обърна се Понго към жена си.

— Ах, Понго, вярваш ли?

— Убеден съм. Постопли ли се, мила Мисис?

— Да, Понго. Този път наистина.

— Тогава напред към Съфък!

И когато хукнаха към моста, опашката на Мисис бе вирната също като неговата.

— Не я вири прекалено, мила — рече Понго. — Нека духът ни е висок, а не опашките.

Защото когато опашката на някой далматински дог е извита високо над гърба му, това се нарича „весела“ опашка и се смята за сериозен недостатък.

Мисис все още се смееше на тази шега, когато сърцето й внезапно се разтупка. Насреща им се задаваше полицай.

Понго веднага сви в една странична уличка и скоро бяха в безопасност, далеч от полицая. Ала още като го зърна, Мисис се сети за нещо.

— Ах, Понго, нарушаваме закона! — изстена тя. — Излезли сме без герданите си.

— И много добре сме направили — отвърна Понго. — Защото всеки може да сграбчи куче за гердана му. Виж, за палтото, ти много съжалявам — беше забелязал, че тя пак трепери — този път от страх при вида на полицая.

— Аз пък не съжалявам — храбро изрече Мисис. — Ако съм облечена в палто, как ще позная дали на кутретата им е студено? Те нали са без палтенца. Ах, Понго, как ще пропътуват целия път от Съфък в този студ? Ами ако завали сняг?

— Може би засега няма да пътуват — каза Понго.

Мисис го изгледа изненадано.

— Но нали трябва много бързо да си ги приберем — докато не ги е продал крадецът.

— Засега нищо няма да им се случи — натърти Понго на думата „засега“. Разбра, че е време да каже истината на жена си. — Хайде да си починем за минутка — предложи той и я поведе към един закътан вход. После внимателно заговори: — Скъпа Мисис, нашите деца не са откраднати от обикновен куче крадец. Не се плаши. Помни, че сме тръгнали да ги спасяваме. Откраднати са по нареждане на Злобара Де Мон — за да си направи от кожите им палто. Бъди храбра, Мисис!

Краката на Мисис се бяха подкосили и тя лежеше безжизнена на стъпалото, дишаше тежко, а в очите й се четеше неизразим ужас.

— Всичко ще е наред, мила — успокояваше я Понго. — Още няколко месеца ще са в безопасност. Прекалено малки са, за да бъдат… за да бъдат използвани за ушиване на палто.

Мисис потрепери. После с мъка се изправи на крака.

— Връщам се! — възкликна тя. — Ще се върна и ще разкъсам Злобара Де Мон на парченца!

— От това няма да имаме никаква полза — твърдо се възпротиви Понго. — Първо трябва да спасим децата, а отмъщението — сетне. Напред към Съфък!

— Добре тогава, напред към Съфък! — съгласи се Мисис и се затича с разтрепераните си крака. — Но ние ще се върнем, Злобара Де Мон!

Скоро се почувства по-добре, защото Понго я убеди, че кутретата, чиито кожи са нужни за кожено палто, ще бъдат добре хранени и гледани и ще ги държат заедно, на едно място. Обикновените кучекрадци досега да са ги продали, и то все на различни хора. Тя му задаваше въпроси и той сподели с нея първоначалните си подозрения — как внезапно си е спомнил онази вечер, когато лежаха под рояла в червения мраморен салон и за пръв път видяха Злобара.

— Тя тогава каза, че от нас ще излязат прелестни кожени палта, спомняш ли си, Мисис?

— За пролетта, върху черен костюм — додаде Мисис, която също си спомни. — И много се интересуваше от кутретата.

— А докато са ги крали, тя е задържала леля Пудинг с празни приказки — продължи Понго. — До тази вечер не бях напълно сигурен, но по време на Вечерния лай всичките ми съмнения се разсеяха. Ти не разбра всичко, Мисис, но аз чух всяка дума. Кутретата ни се намират в Пъклен дом — наследствено имение на семейство Де Мон.

Той знаеше също така, макар да не сподели с жена си, че SOS върху стария кокал означава „Спасете нашите кожи“.