Към текста

Метаданни

Данни

Серия
101 далматинци (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hundred and One Dalmatians, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Доуди Смит. 101 далматинци

ИК „Знак“, ИК „Дамян Яков“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Бъдни вечер

101-dalmatians-31.png

Междувременно далматинската армия се нижеше по пътя в стройни редици. Макар и студена, нощта бе много тиха. Кутретата бяха отпочинали, изпълнени с надежда. А фактът, че някое и друго изтощено кученце можеше да прилегне до Изтърсачето в каручката и да си отдъхне, караше грохналите кученца да се чувстват по-малко уморени. Всъщност отначало Мисис трябваше дори да настоява по-малките кутрета да се редуват на каручката. Ала въпреки всичко не се придвижваха бързо. Толкова често трябваше да спират, за да сменят кученцата, които теглеха, или за да се качват или слязат от каручката други кутрета, пък и на всеки половин километър цялата армия спираше да си отдъхне. И въпреки всичко нещата се развиваха чудесно, докато стигнаха на около половин километър от селото, където по план трябваше да прекарат деня.

Зората вече изпъстряше небето, но Понго бе убеден, че ще успеят да стигнат селото, преди да се развидели опасно. Той леко ускори ход и посъветва кутретата да си мислят за закуската, която ги очакваше в хлебарницата.

Малко след това Изтърсачето възкликна:

— Вижте! Шарени къщички на колела!

Понго ги зърна в същия миг и разбра, че това не са къщи, а фургони. Беше виждал фургони веднъж по време на разходка с мистър Душкинг и го беше чул да казва, че в тях живеят цигани и че циганите крадат ценни кучета.

— Спрете! — веднага извика той.

Дали можеха да минат незабелязани покрай фургоните? Не, нямаше намерение да рискува. Между тях и най-близкия фургон имаше отворена порта. Ще минат през нея — сигурно ще ги изведе в нивите и можеха да продължат през тях, докато подминат фургоните на безопасно разстояние. Незабавно даде заповед, която мина от кутре на кутре: „Да пазим гробна тишина и да следваме Понго през портата!“

Ето как притежателят на един от най-умните мозъци в цялото кучешко царство извърши грешка — нещо, което не му се случваше често. Защото в най-близкия фургон една стара циганка не спеше и гледаше през задното прозорче. Тя видя приближаващите далматинци и незабавно събуди мъжа си, който застана до нея при прозорчето в същия миг, когато Понго поведе армията си към нивите.

Старата циганка изобщо не четеше вестници и не знаеше нищо за откраднатите далматинчета. Но знаеше, че пред погледа й се нижат много ценни кучета. Знаеше и още нещо, което бе неизвестно на Понго. Между циганите и далматинците съществува дълбока връзка. Много хора са убедени, че циганите първи са пренесли далматинците в Англия — преди много, много години. А преди не толкова много години циганите са обикаляли цяла Англия с дресирани далматинци. Тези кучета актьори са печелели пари за тях. Старата жена още ги помнеше и сега си помисли, че ще бъде чудесно, ако и тези бъдат дресирани да им печелят пари.

— Бързо! Затвори портата! — извика тя на мъжа си. Говореше на цигански език. — Единственият друг изход от нивите е през пролуката в оградата. Ще събудя катуна и ще посрещнем там кучетата, за да не могат да се измъкнат.

За по-малко от две минути целият цигански катун беше на крак. Децата ревяха, кучетата лаеха, конете цвилеха. Беше толкова тъмно, че на Понго му трябваха цели пет минути, за да открие пролуката в оградата. А когато я откри, се оказа, че пътят е преграден. Всички цигани се бяха скупчили пред пролуката с пръчки и въжета в ръце.

— Веднага назад към портата! Бързо! — извика той на кутретата.

Но като стигнаха портата, тя се оказа затворена. Бяха попаднали в капан.

Понго гръмко се разлая с надеждата, че някое от кучетата на циганите ще го чуе. Отвърнаха му много, но всички бяха затворени във фургоните, да не би да се сбият с далматинците. Пък и те лаеха само на цигански, та не разбираха нито дума от онова, което Понго им каза.

Но друг го разбра. Внезапно Понго чу гръмкото цвилене на кон, някъде съвсем наблизо — и о, какво щастие! Конят цвилеше нормално, а не само на цигански. Той разбра Понго и Понго също го разбра. Конете почти винаги са приятелски настроени към далматинците — сигурно още от дните, когато далматинците са били обучавани да тичат подир каретите. Този кон не беше толкова стар, че да помни онези дни, но Понго, Мисис и всички кутрета му бяха харесали от пръв поглед. Щом като тези приятни същества желаят да излязат от оградената нива, какво по-лесно от това? Той се приближи достолепно, отлости портата с дългите си здрави зъби и широко я разтвори. А кученцата само това чакаха.

— Поведи ги извън катуна колкото се може по-бързо! — извика Понго на Мисис, а сам остана да изчака, докато и последното кутре се изниже през вратата.

— Колко много деца имате! — рече конят. — А ние с жена ми никога не сме имали повече от едно. Е, желая ви всичко най-добро.

И без да приеме благодарностите на Понго, отиде да затвори грижливо портата, защото много обичаше реда. А циганите, които чакаха до един при пролуката в оградата, така и не разбраха как се измъкнаха пленниците им.

Мисис, кутретата и най-накрая Понго препускаха презглава по пътя. (Кутретата, които теглеха каручката на Изтърсачето, предано останаха на поста си.) Затворените цигански кучета ги чуха и разтърсиха фургоните, опитвайки се да се измъкнат. Порой от яростен лай се изливаше през тесните прозорчета.

— Керванът лае, а кучетата си вървят — отбеляза Понго, щом усети, че са вън от всякаква опасност.

Само няколко минути по-късно стигнаха до селото, където трябваше да преспят. Приятелят на Овчарския пес, който се оказа един великолепен Коли, ги чакаше, за да ги приветства с добре дошли.

— Никакви приказки, докато не ви скрия добре — рече той. — Вече почти се развидели.

Те го последваха бегом през общинската мера на селото към три стари къщи с фронтони. Тази на хлебаря се оказа средната — разположена между къщите на месаря и коминочистача. И тримата бяха вдовци и тъй като денят беше неделя, бяха отишли за Коледа на гости на омъжените си дъщери и толкоз по-добре!

Самата хлебарница не беше достатъчно голяма, за да побере всички далматинци, но за щастие пекарната с фурната бе много просторна. Не след дълго всички кутрета бяха вътре и ръфаха с удоволствие по една масленка с кренвирш. Докато се хранеха, Понго и Мисис разговаряха с любезното Коли. То поклати угрижено глава, като чу за циганите.

— По чудо сте се отървали. Лошото е, че вие, далматинците, много се хвърляте на очи. А деветдесет и девет на едно място сте истинско зрелище — казвам ви го като комплимент. Щяхте да сте в много по-голяма безопасност, ако бяхте черни.

— Като ей онова черно кутренце — посочи Мисис.

— Какво кутре? — погледна Коли към другия край на пекарната и сетне рязко додаде: — Но то не е от нашето село! Кой си ти, момчето ми? Откъде се взе?

Черното кутре не отговори. Вместо това се затича към Мисис и я ръгна с все сила в корема.

— Чакай, момче, по-спокойно! — каза тя. В следващия миг ахна: — Божичко! Та това е Дунди!

Дебелото кутре, което винаги беше в центъра на някаква пакост, се бе напъхало под навеса зад къщата на коминочистача и се бе сбило с чувал, пълен със сажди.

— Господи, какво миене трябва да падне! — завайка се майка му.

Миг след това на големия кучешки мозък му хрумна една от най-великите идеи.

— Дунди — попита Понго, — много ли сажди имаше у коминочистача?

— Колкото си искаш чували! — отвърна кутрето.

— Тогава всички ще станем черни! — реши Понго.

— Съпругът ви е гений — прошепна Коли на Мисис, докато ги следваше към навеса на коминочистача.

А там наистина имаше колкото си искат сажди — наредени в чували и чакащи коминочистачът да направи с тях онова, което коминочистачите правят със саждите.

— Десет по десет! — изкомандува Понго. — Кутрета, търкаляйте се! Добре си отърквайте носовете в саждите!

И за нула време имаха насреща си деветдесет и седем черни като катран кутрета.

— А сега, мила — обърна се Понго към Мисис, — наш ред е да се отъркаляме в саждите. Откровено казано, на Мисис никак не й се искаше. Много й беше неприятно, че ще трябва да измърси лъскавата си бяла козина и че ще се прости с тъй красивия контраст с черните петна. Но когато Понго й помогна да нанесе и последните черни петна, й каза:

— Я, Мисис, черна изглеждаш още по-слаба. Така си направо стройна! — тя се почувства много по-добре. — А аз как ти се виждам със сажди? — продължи Понго.

— Черен ми се виждаш — отвърна Мисис и кутретата избухнаха във весел смях, разбрали шегата й.

Сетне всички се върнаха в хлебарницата и легнаха да спят. Коли обеща да ги събуди веднага щом мръкне. Предстояха им само седем километра — до една друга хлебарница, — но той държеше да потеглят рано, защото бе дочул, че ще вали сняг.

— Само че днес е Бъдни вечер и по шосето сигурно ще има коли — додаде той. — Ще трябва да вървите през нивите. Ще ви изпратя, а сега хубаво си починете.

Горката Мисис! Когато се събуди късно следобед и се огледа наоколо, избухна в саждиви сълзи.

— Изобщо не мога да ги различа едно от друго, като са черни!

Скоро обаче стана ясно, че не е така. Различаваше ги, и то много добре, само че представа си нямаше как го прави.

Организирано беше още едно хранене, но то съвсем не отговаряше на първоначалните намерения — месарят подло бе заключил магазина си.

— Ошушкахме хлебарницата до троха — обяви Коли, като изнасяше и последния самун стар хляб. — Но затова пък ви очаква вкусна вечеря. Пък и пътуването няма да продължи повече от три-четири часа.

И той хукна да провери дали няма някакви новини по Вечерния лай.

Измина около половин час и Понго се разтревожи. Доста се беше стъмнило и трябваше да потеглят. Къде ли се бавеше Коли?

— Слушай! — обади се изведнъж Мисис.

И те чуха — много, много слабо — лая на Коли. Викаше Понго по име — млъкваше за малко и пак започваше.

Понго и Мисис изтичаха от хлебарницата в малкото задно дворче. Сега вече лаят му се дочуваше много по-ясно. Все пак някъде далече, далече. Понго му отговори. Тогава Коли им разказа какво му се бе случило.

Оказа се, че е заключен в някаква къща от другата страна на селския мегдан и нямал никаква надежда да се измъкне оттам. Пощаджийката била обещала да се грижи за него, докато хлебаря го няма. Сега решила, че навън е прекалено студено дори за куче, затворила го в къщата и излязла. Цяла вечер нямало да се прибере. Опитал се да отвори поне една врата или прозорец, но не могъл. Затова не бил в състояние да изпрати далматинците, както обещал.

— Ти обаче лесно ще се оправиш, Понго — лаеше Коли. — Излез в полето през задния двор на хлебарницата и върви все направо около седем километра.

Понго му каза да не се притеснява. Коли обаче беше много нещастен.

— Стоя си тук, заключен на топло до камината, с чудесна вечеря, а нямам никаква възможност да ви помогна.

Понго и Мисис му пожелаха приятна вечеря, да се радва на огъня и му благодариха за всичко.

— А сега да тръгваме — нареди Понго и изведе кутретата от хлебарницата. — И никой да не изостава! Защото какво по-лесно от това, черно куче да се изгуби в тъмна нощ!

Всъщност нощта не беше много тъмна, защото луната вече изгряваше и звездите светеха. И имаше една много голяма и ярка звезда.

— Коли каза все направо, а тази звезда е все направо — рече Понго. — Ще се водим по нея.

Беше доволен, че ще вървят през полето, а не по пътя — защото помнеше думите на Злобара, която каза на братята, че „утре вечер“ ще дойде да преброи труповете. Сега беше „утре вечер“ и огромната, раирана като зебра лимузина сигурно вече бе преполовила пътя между Лондон и Съфък. Колко ужасно би било, ако я срещнеха! Представи си ярката светлина на фаровете и как Злобара се врязва с пълна скорост в армията паникьосани кутрета. Да, на всяка цена ще се държи встрани от шосетата. Дори при мисълта, че Злобара може би е съвсем наблизо, сърцето му се изпълваше с ужас. Опита се да забрави тази мисъл и двамата с Мисис поведоха своите кутрета.

Пътят им минаваше през ливади и каручката на Изтърсачето гладко се търкаляше по тях. При всяка ограда и канавка Понго спираше да преброи кученцата, за да се увери, че никое не е изостанало, а Мисис сменяше онези, които теглеха каручката, и другите, които си почиваха вътре. И най-малките кутрета вече се бяха закалили, а дори и Изтърсачето слезе по едно време от каручката и извървя само цели три ниви!

101-dalmatians-32.png

— Както е тръгнало, скоро ще изминаваме по шестнадесет километра на ден — рече Понго.

След около пет километра се случи първото за нощта нещастие. Нещо внезапно издрънча и Изтърсачето изпищя. Едно от колелата на каручката се беше откачило.

Понго веднага видя, че колелото може да се поправи. Дървеното колче, което придържаше главината на колелото към оста, се беше измъкнало. Но дали щеше да успее да го пъхне обратно на мястото му със зъби? Опита — и не можа.

— Ще се справи ли Изтърсачето без каручката? — прошепна той на Мисис.

Тя поклати глава. Трите ниви бяха предостатъчни за най-малката й дъщеря. А и другите момиченца не можеха да извървят повече от километър и половина, без да си починат.

101-dalmatians-33.png

— Значи няма как — трябва да направя каручката. А ти ще ми помагаш, като крепиш колелото да не мърда.

И те опитваха, опитваха безброй пъти, но все безуспешно. Когато си почиваха за миг, Мисис забеляза, че много от кутретата треперят.

— Да се надбягват, за да се сгреят! — нареди Понго.

— Но това ще ги измори — възпротиви се Мисис. — По-добре да отидат в онзи хамбар.

В далечината, през две малки ниви, едва се виждаше някакъв широк, покрит с керемиди покрив. Не се различаваше добре, защото луната се скри зад облаци. Затова именно им беше толкова трудно да поправят каручката.

— Добра идея — одобри Понго. — А след като е готова каручката, ще я закараме дотам и ще ги повикаме.

Мисис каза, че Изтърсачето ще е по-добре да остане в каручката и да се топли в сеното, но то настоя да отиде с другите и да види хамбара — беше убедено, че ще може да прекоси двете малки ниви. Така че Мисис я пусна. Две от по-силните кутрета останаха, за да изтеглят после каручката. Казаха, че не им било много студено.

И така, деветдесет и пет кутрета, водени от лейтенант Късметчето, тръгнаха с бърза стъпка към хамбара. Като стигнаха там обаче, той никак не им се видя като хамбара във фермата на Овчарския пес. Беше изграден от сиви камъни, с дълги прозорци с цветни стъкла, а в единия си край имаше кула.

— Я вижте! И тук има Щуротия! — възкликна Изтърсачето, като си спомни Щуротията на Пъклен дом.

Късметчето затърси вратата, но когато я откри, тя се оказа заключена. Нареди на кутретата да го чакат, а той заобиколи постройката да види дали няма друг начин да проникнат вътре.

Изтърсачето обаче хич не искаше да чака.

— Ела с мен — рече то на преданото си братче Черноушко. — Искам да разгледам тази Щуротия.

Като стигнаха кулата обаче, видяха една тясна врата, която беше само притворена. Беше прекалено тежка, за да я отворят, но все пак успяха… ъ-ъх! — още малко… да се промъкнат през цепнатината.

Отвътре обаче кулата никак не приличаше на Щуротията на Пъклен дом. Освен това от нея направо се влизаше в сивата каменна постройка.

— В този хамбар изобщо няма сено — разочарова се Изтърсачето.

Много беше разчитало на сено, за да се стопли, но скоро установи, че и без него вътре бе достатъчно топло: гореше голяма печка. От нея направо нагоре, към гредите на тавана, се издигаше дълъг железен комин. Луната се беше показала пак през облаците, светлината й струеше през дългите прозорци, неоцветените стъкла рисуваха сребристи рисунки по пода, а оцветените — сини, златисти и розови. Изтърсачето леко потупа по една от цветните рисунки.

— Много ми харесва този хамбар — заяви то.

— Струва ми се, че това не е хамбар — рече Черноушко. Но и на него му харесваше вътре, колкото на Изтърсачето.

Поразходиха се и изведнъж направиха неочаквано откритие. Независимо какво беше това тайнствено място, то бе предназначено за кученца. Защото пред всяка скамейка — а скамейки имаше много — бе поставена по една възглавничка, върху която всяко кученце би спало като къпано — всичките бяха меки и удобни.

— Ясно — това тук е специално за нас — за да се наспим! — обяви Изтърсачето.

— Ще кажа на другите — запъти се Черноушко към вратата.

Късметчето и останалите обаче вече бяха открили вратата на кулата. Не след дълго всички кутрета се бяха свили на кравай върху възглавниците и спяха дълбоко. Щом луната се показа иззад облаците, Понго успя да се справи с ремонта на колелото. Ах, какво задоволство изпита, когато колчето се заклещи в жлебчето си. Мисис също беше горда. Нали тя държа колелото! Тя, която нищо не разбираше от техника! Двете чакащи кутрета веднага захапаха напречната летва и всички заедно се запътиха към хамбара.

Като наближиха обаче, Понго видя, че това не е никакъв хамбар.

— Нима са влезли вътре? — учуди се той.

— Защо не, ако им е било студено? — рече Мисис. — Пък и са толкова мънички — откъде да знаят, че там няма да са добре дошли?

Защото и двамата знаеха, че хората не позволяват кучета да влизат в постройки с високи и тесни прозорци. Представа си нямаха защо и отначало много се засягаха, когато им казваха да чакат отвън. Мисис Душкинг веднъж беше споменала, че не е позволено. Явно това бе една от поредните загадки — също както на никого — дори на хората — не бе позволено да ходят по тревата в някои участъци на парка „Риджънтс“.

— Веднага трябва да ги изкараме навън — притесни се Понго. — И да продължим пътя си.

Лесно намериха входа откъм кулата, още повече, че по-едрите кутрета бяха открехнали вратата по-широко. Тъй като Мисис винаги беше чакала отвън, тя никак не обичаше тези странни къщи, но щом влезе, отношението й веднага се промени. Беше чудесно място — спокойно, удобно.

— Но къде са децата? — попита тя, като се оглеждаше.

Върху огрения от луната под забеляза множество черни петна, но вече бе забравила, че кутретата сега са черни. Сетне се сети и като наближи спящите кученца, очите й се насълзиха.

— Виж какви удобни кучешки легълца — обърна се тя към Понго. — Тук трябва да живеят добри хора.

— И аз имах друга представа за тези къщи — съгласи се съпругът й и понечи да събуди малките, но тя го спря.

— Нека да поседна за малко до огъня — помоли Мисис.

— Само че съвсем за малко, мила — отстъпи той. Излишно беше да се притеснява. Тя поседя само няколко минути, стана, отърси се и рече бодро:

— А сега да тръгваме.

 

 

След около един час, точно преди вечерната служба, клисарят рече на свещеника:

— Изглежда, печката нещо не е наред, сър.

Върху всяка възглавничка за коленичене бе открил малко кръгло петно от сажди.