Доуди Смит
101 далматинци (3)

Пердита

— А сега — рече Великолепният ветеринарен лекар на Душкингови — трябва да намерите дойка за кученцата.

И той им обясни, че въпреки старанията си да се справи с кърменето на петнадесет кутрета, Мисис скоро ще се изтощи и ще отслабне. По този начин по-силните ще смогват да получават повече мляко от по-слабичките. А кутрето, което мистър Душкинг бе върнал към живота, беше много дребно и щеше да има нужда от специални грижи.

Най-едрото имаше черно петно на едното ухо и част от главата. Това е недостатък при далматинците, които трябва да се родят чисто бели, както мистър Душкинг обясни на Злобара Де Мон. Някои хора наистина биха удавили това петнисто кутре, защото не беше ценно. Ала Душкингови особено се привързаха към него, защото бе започнало живота си с лош късмет. (А освен това много им харесваше, че могат да го разпознават. Докато започнаха да им избиват петна няколко седмици след раждането, това и другото — най-малкото и крехко кутре — бяха единствените, които различаваха от останалите.)

Великолепният ветеринар каза, че дойката трябва да е някое нещастно куче, което е изгубило кученцата си, но има още мляко. Мислеше, че ще успее да намери такова, но тъй като не беше сигурен, посъветва Душкингови да се обадят по телефона във всички приюти за бездомни кучета. А докато намерят дойка, рече той, биха могли да помогнат на Мисис, като хранят кутретата с кукленски биберон или едновремешен пълнител за писалки.

След това Великолепният ветеринарен лекар се прибра у дома да поспи, преди да започне новия си трудов ден.

Леля Пудинг приготви закуската, а леля Иконом изведе Понго на разходка. Успяха да склонят Мисис да остави дечицата си за малко и също да се поразходи. Когато се върна, мисис Душкинг беше почистила долапа. Мисис нахрани и втората партида кутрета, след което си легна и хубаво се наспа заедно с всичките си петнадесет деца. Долу в кухнята Понго също си поспа хубаво, спокоен, че всичко е наред.

Щом отвориха магазините, мисис Душкинг отиде да купи кукленски биберон и пълнител за писалки. Сетне мистър Душкинг и лелите се редуваха да хранят кутретата. На мисис Душкинг много й се искаше и тя да ги храни, но трябваше да звъни по телефона и да търси дойка. Лелите пък бяха много дебели и не се побираха в долапа, така че скоро отстъпиха цялата работа на мистър Душкинг, който на бърза ръка се специализира и дори взе да се разпорежда. Естествено, не можа да отиде на работа, което не беше никак добре — в момента се водеха важни делови преговори.

За щастие телефонът в спалнята беше с дълъг шнур, така че той можеше едновременно да разговаря и да храни кученцата. Седеше си в тъмния долап с Мисис, петнадесетте кутрета и телефона. За малко да провали една важна работа, защото веднъж поднесе кученце към ухото си, а на телефона даде да си пийне млекце.

Едва мистър Душкинг затвори телефона, и ето че се обади Великолепният ветеринарен лекар, за да им каже, че не е намерил дойка. Мисис Душкинг също не бе успяла да открие дойка в цял Лондон, затова започна да звъни на кучешките приюти извън града. Чак късно следобед чу за една майка с мляко на около петдесет километра от Лондон. Тя току-що била отведена в приюта за изгубени кучета и трябваше да я държат там няколко дни да не би някой да си я потърси.

Мистър Душкинг подаде глава от долапа. Тъй като цяла нощ бе прекарал на крак и цял ден беше хранил кученцата, той вече бе капнал от умора, ала твърдо бе решил да помага на Мисис, докато намерят дойка.

— Защо не опиташ да вземеш назаем това куче? — обърна се той към жена си. — Ще обещаеш, че ще я върнем веднага, щом се появи собственикът й.

И така мисис Душкинг изкара колата от старата конюшня зад къщата и потегли, изпълнена с надежди. Ала когато пристигна в приюта, научи, че собственикът на кучето майка вече си я бе отвел. Зарадва се заради кучето, но изпита и силно разочарование. Мислеше си как горката Мисис ще се изтощи от изхранването на толкова много кученца и как мистър Душкинг по всяка вероятност ще откаже да напусне долапа, за да се наспи. Взе да се пита дали изобщо ще намери дойка.

Беше се спуснала тъмна, навъсена, дъждовна октомврийска нощ. Цял следобед бе валяло, но мисис Душкинг почти не бе забелязала дъжда, защото я сгряваше надеждата. Ала сега, когато потегли обратно за Лондон, времето започна все повече да я потиска. А дъждът така се усили, че чистачките на колата не успяваха да се справят с него.

Караше през някаква безлюдна местност, когато на пътя точно пред себе си видя нещо като вързоп. Забави ход и приближи — оказа се, че е куче, а не вързоп. Веднага си помисли, че е прегазено. Ужасена, че страховете й може да се оправдаят, тя спря колата и слезе.

В първия миг си помисли, че кучето е мъртво, но щом се наведе над него, то с мъка се изправи на крака и тя видя, че е здраво и читаво. Толкова беше изплескано с кал, че не можа да разбере каква порода е, но в светлината на фаровете видя, че нещастното същество е само кожа и кости. Заговори му нежно и вялата опашка едва-едва помръдна, после пак безжизнено се отпусна.

„Не мога да го оставя тук — помисли си мисис Душкинг. — Дори да не е блъснато от кола, явно умира от глад. Ох, Божичко!“

Тъй като вече си имаше седемнадесет кучета, никак не й се искаше да прибира бездомно куче, но знаеше, че няма да има сили просто да го предаде в най-близкия полицейски участък.

Потупа го по главата и се опита да го накара да я последва. То се понадигна, но краката не го държаха, така че тя го отнесе на ръце в колата. Беше като чувал с кокали. В същия миг тя забеляза нещо. Бързо го сложи на седалката върху едно чердже и запали лампата. Беше куче майка и въпреки крайно изтощеното си състояние все още имаше мляко.

Мисис Душкинг скокна в колата и потегли колкото се може по-бързо. Скоро навлезе в покрайнините на Лондон. Знаеше, че ще мине доста време, докато се прибере у дома, тъй като движението беше твърде оживено, затова спря пред един ресторант. Собственикът й продаде мляко и студено месо и дори й услужи със съдинките на собственото си куче. Изгладнялото животно се нахвърли лакомо върху храната, а след това се разположи удобно и заспа. Добрият собственик на ресторанта си взе обратно съдинките и пожела на мисис Душкинг всичко най-добро. Тя отново се качи в колата си и потегли.

Прибра се точно когато Великолепният ветеринарен лекар пристигна да види как са Мисис и кученцата. Той сам отнесе намереното куче в топлата кухня и след като го прегледа внимателно, заяви, че изнемощялостта му се дължи по-скоро на факта, че съвсем наскоро е станало майка, отколкото на продължително гладуване и че при добра храна млякото, предназначено за собствените му кученца, може да не секне. Изказа предположението, че кученцата са били отнети от майката и тя се е заблудила, докато ги е търсела.

— Трябва да се изкъпе — рече леля Пудинг. — Иначе може да предаде бълхи на нашите кученца.

Лекарят одобри идеята й и кучето бе отнесено в малката стаичка, приспособена за перално помещение. Леля Пудинг веднага се залови да го къпе, защото се боеше да не би мистър Душкинг да се заеме и с тази работа. А мисис Душкинг се качи горе да му разкаже всичко.

Топлата вода очевидно достави удоволствие на новото куче. Тъкмо го бяха насапунисали, когато Понго се прибра от разходката си с леля Иконом и се втурна през отворената врата на пералнята.

— Той никога не би обидил някоя дама — рече Великолепният ветеринар.

— И не е редно, след като тя ще помогне в отглеждането на кученцата — додаде леля Пудинг.

Понго се изправи на задните крака и целуна мокрото куче по носа, с което му изказа радостта си, че се запознава с него и колко ще е благодарна жена му. (Хората обаче не го чуха.) Намереното куче отвърна:

— Ще се постарая, но нищо не мога да обещая. (И това не бе чуто от хората.)

Точно в този момент в стаичката се втурна мистър Душкинг да види новопристигналото куче.

— Каква порода е? — попита той.

Леля Пудинг тъкмо бе започнала да го плакне от сапуна — и всички ахнаха. Кучето също се оказа далматинец! Само че петната му не бяха черни, а кафяви, при далматинците ги наричат морави.

— Осемнадесет далматински дога под един покрив! — възторжено възкликна мистър Душкинг. — От това повече няма накъде! (Имаше накъде и той щеше да го научи един ден.)

Цялото мокро, нещастното куче с кафявите петна изглеждаше още по-слабо.

— Ще я наречем Пердита — заяви мисис Душкинг и обясни на лелите, че така се нарича една от героините на Шекспир. — Нали се беше изгубила. А на латински изгубен е пердитус.

И тя потупа Понго, който я гледаше с такива умни очи, че мисис Душкинг добави:

— Имам чувството, че всичко разбира.

Така си и беше. Макар латинският му да беше много беден — освен „каве канем“, което значи „пази се от кучето“, друго не знаеше — като младо кутре беше изгризал целия Шекспир с кориците (които бяха от много вкусна кожа).

Оставиха Пердита да изсъхне в кухнята пред запалената камина и пак й дадоха да яде. Великолепният ветеринар каза, че трябва колкото се може по-скоро да започне да храни кученцата, за да се засили млякото й, така че след като съвсем изсъхна и си подремна, й донесоха от долапа две кученца — докато Мисис беше на двора за кратка разходка. Лекарят каза, че тя едва ли ще усети липсата им и не беше далеч от истината, тъй като Мисис не можеше да брои добре като Понго. Тя обаче разбра всичко, защото Понго й каза, и изпрати по него на Пердита най-добрите си пожелания. Малко се натъжи, но знаеше, че раздялата е за доброто на двете кутрета.

Преди да си тръгне, Великолепният ветеринарен лекар предупреди Душкингови, че ако Пердита не е в състояние да нахрани кученцата, не бива да ги връщат обратно на Мисис, защото тя ще подуши, че са били при друга майка и може да се настрои срещу тях. Това наистина се случва с много други кучета. Мисис никога не би постъпила така, но вече ви стана ясно, че тя и Понго са твърде необикновени кучета. Както и Пердита. Както, ако хората можеха да го проумеят, и много, много други кучета. Всъщност обикновените кучета са много по-необикновени от необикновените.

Оказа се все пак, че Пердита е в състояние да храни двете кученца. Понго се качи горе, за да уведоми Мисис (макар че Душкингови чуха само как потупва по пода с опашката си). След това й пожела лека нощ и се върна в кухнята, където вече го чакаше кошът му. На Пердита й бяха предоставили коша, в който обикновено спеше Мисис. Беше нахранила и измила двете кутрета и сега вечеряше. (Великолепният ветеринарен лекар каза, че трябва да я хранят колкото се може по-често, за да възстанови силите си.) Понго също похапна, за да й прави компания. Сетне лелите си легнаха и в кухнята остана да свети само огънят. А когато двете кутрета заспаха, Пердита разказа на Понго своята история.

Родила се в голяма къща в едно провинциално имение недалеч от мястото, където я намерила мисис Душкинг. Макар и много мила, тя не била ценна като братята и сестрите си — петната й били по-малки, а опашката й не била съвършено права (изправила се по-късно, като пораснала). Така че никой богат или влиятелен човек не пожелал да стане неин питомник и била дадена на един фермер, който, макар да не бил жесток с нея, не й дал обичта, от която далматинците имат такава нужда. Освен това я оставил да тича на свобода, което не е полезно за никое куче.

След време много й се приискало да се омъжи, ала нейният питомец не й уредил женитба, а тъй като фермата била доста отдалечена от околните села, никое куче не дошло да я ухажва. Така че един ден тръгнала сама да си търси мъж.

Пътят за селото минавал през една обширна мера, на която била спряла голяма, много красива лека кола. Групичка хора си били устроили излет, а около тях се въртял великолепен далматински дог с кафяви петна. Далматинците с кафяви петна са доста голяма рядкост. Пердита била единствената в цялото си семейство и винаги гледала на себе си като на изрод. Ала за кучето на общинската мера веднага разбрала, че не е никакъв изрод, а много ценно животно, защото имало прекрасен гердан и ядяло пиле от ръката на богато облечена дама. В същия миг то зърнало Пердита.

Това било любов от пръв поглед. Без дори да си направи труда да дояде пилето, то с няколко скока се озовало до нея и преди да успеят да им попречат, двамата вече навлезли навътре в гората. Там набързо уредили женитбата си и се заклели един на друг във вечна любов. След това щастливият съпруг рекъл на жена си, че тя, естествено, трябва да отиде да живее с него и я повел обратно на поляната. Ала щом се показали, насреща им се появил фермерът, при когото живеела Пердита, в раздрънканата си кола. Той я напъхал насила вътре, а излетниците завлекли съпруга й в своята кола. Кучетата се съпротивлявали и виели, но напразно. Колите потеглили в противоположни посоки.

Девет седмици след женитбата Пердита родила осем кутрета. Фермерът не й давал допълнителна храна, нито й помагал в храненето на кученцата, така че тя започнала да отслабва с всеки изминат ден. Когато дечицата й навършили един месец, тя била станала само кожа и кости. Тогава фермерът започнал да слага храна пред кутретата и те бързо се научили да ядат, ала въпреки това сучели от Пердита колкото мляко имала, така че й било невъзможно да възвърне теглото си. Била съвсем млада майка, самата тя доскоро кутре, но обичала децата си с цялата си душа и правела за тях всичко, каквото можела. И докато тя слабеела, те пълнеели.

Петната по далматинците започват да избиват след втората седмица от раждането им. Когато станали на шест седмици, вече нямало съмнение, че децата на Пердита щели да бъдат с много красиви петна и изключително ценни — Пердита чула фермерът да казва това на някакъв непознат, който пристигнал една сутрин във фермата. Тя все още ги дохранвала с млякото си — изяждали всичко, което им давал фермерът, а след това идвали да сучат от нея. После заспивали доволни в стария сандък, който й служел за легло.

Един следобед се събудила и до себе си не намерила нито едно кученце. Претърсила къщата и целия двор — нищо. Изтичала на пътя, изплашена, да не би да ги е прегазила някоя кола. Тичала така напред-назад, като от време на време спирала, за да лае. Ала в отговор не чула кутренцата си. Малко след това заваляло. Тя си представила как децата й се измокрят до кости и залаяла още по-отчаяно. За малко да я смаже кола — спасила се само благодарение на пъргавия си отскок в мръсната канавка, където калта се набила в очите и ушите й. Когато стигнала поляната, където се запознала със съпруга си, вече треперела от студ, а краката едва я държали. Споменът за изгубения любим само я направил още по-нещастна. От предишния следобед нищо не била слагала в устата си — фермерът я хранел само веднъж на ден. Най-сетне, премаляла от глад и напълно сломена духом, тя изгубила съзнание. Скоро след това я открила мисис Душкинг.

Това бе цялата история на Пердита. Само едно скри от Понго — че фермерът я наричал „Лекето“ — Пердита й харесваше много повече.

Понго й съчувстваше от все сърце и се постара да я утеши както може. Каза, че според него и кученцата не са се изгубили. По-вероятно да са били продадени — може би на непознатия, който се отбил във фермата. Това е най-доброто, което би могло да им се случи, защото щом са ценни, значи за тях се грижат добре. Във фермата никога не биха получавали достатъчно храна, след като пораснат. Пердита се съгласи с него. А двете мънички кутрета в кошницата до нея й действаха тъй успокоително — както и милите думи, които Понго й наговори — че й бил крайно признателен, задето ги храни. Скоро тя се почувства много по-добре и заспа — стоплена и сита.

Понго остана известно време буден — много му се искаше Мисис и всичките му кученца да са при него в огряната от огъня кухня. Бавно се приближи да погледне двете кутрета, спящи до Пердита, и се почувства горд и силен, готов да се бори за тях. И пак му стана мъчно за Пердита. Всъщност тя беше хубавичка — макар и дума да не можеше да става за сравнение с неговата Мисис.

После се върна в своя кош, изми се за последен път и се настани удобно. Огънят позагасна. Скоро кухнята се осветяваше само от бледата светлина на уличната лампа. Понго заспа. Пердита също. И двете кученца, преборили се успешно с първия ден на живота си, спяха мирно, сякаш бяха до родната си майка.

Горе в долапа Мисис тъкмо бе нахранила осем от дечицата си и се бе уморила. Мистър Душкинг бе нахранил пет и също бе тъй изтощен от първия си ден като кучешка дойка, че се измъкна от долапа на четири крака. Мисис Душкинг го сложи да си легне и му даде да пийне топло мляко от един термос. Спаха на отворена врата — да не би на Мисис да й потрябва нещо — ала тя бе съвсем спокойна (макар че преди да заспи, през ума й минаха няколко въпроса относно непознатата долу в кухнята при Понго. Не че се безпокоеше — просто се питаше…)

На най-горния етаж на къщата леля Пудинг спеше и сънуваше бебета, облечени като далматинчета.

Така че, като се имат предвид четиримата човеци, трите кучета и петнадесетте кученца, може да се каже, че къщата бе натежала от сън.