Стефан Дичев
Равни колиби (5)

5

Те излязоха от селото. Минаха по моста над рекичката. Поеха по път между лозя и валози. Все тъй лазурно беше небето. Слънцето грееше топло и сияйно. Лек ветрец шумеше в клоните на крайпътните орехи.

— Ти, аркадаш, накъде? — попита от каруцата Юмер, попоглеждайки към Левски, който като че дремеше върху коня си.

— Какво рече!…

— Накъде, казвам, накъде?

— По пътя, все по пътя…

— Пък аз, слава на аллаха, връщам се! — не можа да се сдържи Юмер. — До касабата бях… Жената на хекимин водих.

— И как е сега?

— Слава на аллаха, добре е! Оправя се!

— И нека да е още по-добре — кимна Левски. — А откъде си ти?

— А, ние сме от планината… Далечко е, като се мине прохода, и после още толкоз… Равни колиби го казват селото ни.

— Как го рече?…

— Равни колиби.

— Хубаво име… — кимна пак, запленен от смисъла на това име Левски. — Е, и как я карате там?

— Ами живеем! Камениста ни е земята, но какво да се прави — планина. Хаджи Билал глътна долните ниви… Чифликът му де… Пък и напреди за мерата вика. И за нея ламти! Колко мера е тя!… И какво ще правим без нея?!

— Значи знаеш го ти хаджи Билал? Що за стока е той?

— То да не го знаех, по-добре! — каза доверително Юмер. — Тежко̀ и горко̀ на тия момчета. Бял ден не виждат неговите ратаи.

— Чувам и тоя, чорбаджията, българинът, и той бил същата стока.

Юмер се озърна и още по-доверително рече:

— Да ти кажа, аркадаш, смая ми се окото, ей! Слушам ги преди: с човека търгуват бе — единият на другия… А ние си живеем горе в планината и хич не знаем какво става!…

— Чакай де, само мюсюлмани ли сте там?

— Как само мюсюлмани? Половината са българи! Ама какво сега, както са друговерци, да вземем да се бием ли?… Пък и какво ще делим? Човек изкарва, колкото да си изхрани челядта. Нали го гледам моя комшия, Танас го викат, блъска и той завалията от рано до късно… Тъй де! Кога той на мене в помощ, кога аз на него. Е? Разбираме се, поминуваме, какво повече! — завърши Юмер и ведро се усмихна.

— И тия двамата се разбират, както виждаш — посочи Левски с очи чорбаджи Дръндьо и хаджи Билал. Оставил коня, хаджията също се беше разположил в кабриолета.

— Разбират се те, ама върху гърба на беднотията.

— Чакай, а вие там горе аги нямате ли, джанъм?

— Защо ни са?… Нито аги имаме, нито чорбаджии.

Нито аги, нито чорбаджии, повтори в душата си Левски и с вълнение гледаше честното, открито лице на турчина в каруцата.

— Ще ги запомня аз тези Равни колиби — каза. — Харесват ми… И ти ми харесваш… Пък, кой знае, може да се случи навред да стане, както при вас, и тогава и вие да слезете в равнината!…

Те вече бяха изминали лозята. Пред тях се ширеха голи пасища и само тук и там откриваха горички или отделни разклонени дъбове столетници, когато от страничен път се появи конният отряд.

— Видяхте ли го Баш комитата? — викна още отдалече Ибрахим.

— Ами че нали вие го гоните, бей? — смая се чорбаджи Дръндьо.

— Отивам да завардя прохода — рече в отговор бинбашията и махна с ръка на своите да го следват. Явно, не му беше до приказки и обяснения. Но чорбаджи Дръндьо и хаджи Билал не го оставиха.

— Бързайте, бей!… Обесете го най-сетне тоя разбойник… Мира не видяхме от него…

А на опашката ратаите си шушнеха и очите им тържествуващо блестяха.

— Ще го хванат, кога си видят ушите — рече един, всъщност и другите все това говореха.

— Чудна работа! — не можеше да се спре Юмер. — Пък по нас нищо да не се е чувало за тоя, Баш комита ли му викат! Какъв е той, аркадаш? Падишаха ли иска да сваля? Турчина и българина един срещу друг ли дига? Ти какво мислиш, а?

— Които го гонят, на тях мъти водата — рече Левски, оправяйки превръзката над окото си.

— А! Демек… — Юмер многозначително посочи ония в кабриолета. — Виж ти, не бях помислял!…