Джералд Даръл
Градината на боговете (7)

Шеста глава
История с крал

„Кралете и мечките често създават грижи на пазачите си.“

Шотландска поговорка

За тихото и кратко време, което прекарахме на остров Корфу, може да се каже, че всеки ден беше необикновен — имаше собствена окраска, собствена подредба, така че се различаваше напълно от останалите триста шейсет и четири дни и по тези причини се превръщаше в паметен. За мене обаче сред всичките дни има един, за който си спомням с особено чувство, защото в него взеха участие не само близките ми и техните познати, но и цялото население на Корфу.

Това беше денят, когато крал Георгиос се завърна в Гърция, и по колорит, вълнение и тайнственост това преживяване не може да се сравни с нищо случвало се на острова. Дори ежегодните затруднения при организирането на шествието, посветено на свети Спиридон, бледнееха пред това събитие.

Първият, от когото чух каква чест ще бъде оказана на Корфу, беше моят учител господин Кралевски. Беше обзет от такова вълнение, че не прояви почти никакъв интерес към мъжкото конопарче, което му бях осигурил с много мъки.

— Големи новини, мило момче, големи новини! Добро утро, добро утро! — поздрави ме Кралевски. Огромните му разнежени очи се бяха насълзили от възбуда, красивите му ръце мърдаха неспокойно, а главата му над гърбицата потрепваше от вълнение. — Господи, какъв честит ден за острова! А всъщност честит ден и за цяла Гърция, но най-честит за нашия остров. Какво? Хм… А, конопарчето ли? Хубава птичка. — И той изчурулика. — Значи така, голяма радост е за нашето малко господарство сред морето от синева, както казва Шекспир, че ще бъдем удостоени с посещение от краля.

„Е — рекох си аз, — това горе-долу се ядва.“ Можех да наподобя някакъв що-годе приличен ентусиазъм, щом ставаше въпрос за истински крал, ако не за друго, то поне заради дребните изгоди, които бих извлякъл.

— Кой е този крал — попитах аз, — и ще имам ли ваканция, когато пристигне?

— Как кой? Гръцкият крал, крал Георгиос! — възкликна Кралевски, потресен от невежеството ми. Нима не знаеш?

Обясних му, че не се радваме на съмнителното преимущество да притежаваме радиоапарат, така, че почти непрекъснато се намираме в състояние на блажено невежество.

— Да… — погледна ме доста разтревожено господин Кралевски, сякаш смяташе себе си за виновен, че аз не съм осведомен. — Да, както знаеш, преди ни управляваше Метаксас, а той беше диктатор. Сега, със завръщането на Негово величество, слава Богу, се отървахме от този отвратителен човек.

Попитах го кога са се отървали от Метаксас, след като аз нищичко не зная?

— Как така, не може да си забравил! — извика Кралевски. — Не може да не си спомняш! Нали имаше революция и пекарницата за сладкиши пострада ужасно от картечния огън! Според мене картечниците са много опасно нещо.

Вярно, спомнях си „революцията“, защото благодарение на нея бях получил три дни блажена почивка без уроци, а пък пекарницата беше едно от любимите ми места. Не бях свързал обаче всичко това с Метаксас. Обнадежден, попитах дали по случай идването на краля няма да издънят с картечница още някое място.

— Какво говориш! — Кралевски беше потресен. — Не, това ще бъде радостно събитие. Както се казва, всеки ще бъде en fete^[1]. Е, това е толкова вълнуваща вест, че сигурно ще ни е простено, ако отменим сутрешните занимания, за да я отпразнуваме. Ела с мене горе, ще ми помогнеш да нахраня птиците.

И ние се изкачихме на огромния таван, където Кралевски държеше колекцията си от диви птички и канарчета. Хранихме ги цяла сутрин и прекарахме чудесно. Кралевски си тананикаше Марсилезата, танцуваше из помещението и размахваше тенекията с вода, а нападалите семенца хрущяха под нозете му като ситни морски камъчета.

По време на обеда споделих вестта за пристигането на краля. Всеки член от семейството я възприе по свой начин.

— Много хубаво — каза мама. — Трябва още от сега да измисля менюто.

— Но той, слава Богу, няма да отседне у нас! — подчерта Лари.

— Зная, миличък — каза мама. — Но сигурно ще има доста… хм… празненства и гости, нали?

— Не виждам причини за това — не отстъпваше Лари.

— О, тъкмо обратното — рече мама. — Когато бяхме в Индия, винаги канехме гости по време на приема, който даваше за индийските махараджи представителят на английския крал.

— Тук не е Индия — уведоми я Лари, — така че нямам намерение да си губя времето, като осигурявам място за настаняването на слоновете. Помнете ми думата, цялата тая работа без друго ще има доста унищожителни последствия за мирния ни живот.

— Щом ще каним гости, може ли да си купя нови дрехи, мамо? — попита нетърпеливо Марго. — Наистина нямам какво да облека.

— Чудя се дали ще го поздравят със салют — замисли се Лесли. — Имат само стари венециански топове, а според мене те са изключително опасни. Чудя се дали да не прескоча до коменданта на форта.

— Стой настрани — посъветва го Лари. — Те искат да го приветстват, а не да го застрелят.

— Оня ден видях великолепна червена коприна — продължи Марго. — В малкото магазинче… нали се сещаш, точно където се завива вдясно до лабораторията на Теодор.

— Да, миличка, много хубаво — каза мама, без да я чува. — Чудя се дали да не поръчам на Спиро да купи няколко пуйки?

Ала последствията, които кралското посещение имаше върху семейството, бледнееха пред травматизиращите му последствия за целия остров. Някой беше изтъкнал, без да се замисли, че Корфу не само ще се радва на благоволението да бъде посетен от монарха, но и че самото събитие е особено символично: когато кралят пристигне в Корфу, той ще стъпи на гръцка земя за пръв път след изгнанието си. При тази мисъл жителите на Корфу пощуряха и развиха трескава дейност, така че не след дълго приготовленията станаха толкова сложни и ожесточени, че ние се видяхме принудени всеки ден да ходим в града и да седим на площада заедно с населението, та да бъдем в течение на последния скандал.

Платия — главният площад, където се издигаха високи арки по подобие на Рю де Риволи в Париж, проектирани от френски архитекти в началото на френската окупация на острова — беше центърът на Корфу. Човек сядаше на масичките под арките или под шарената сянка на дърветата и рано или късно виждаше всеки жител на острова и чуваше всяка скандална история от всички страни. Човек кротко си пиеше питието, а рано или късно най-важните участници в драмата биваха изхвърлени от вълнението право на неговата маса.

— Аз съм Корфу — каза графиня Малинопулос. — Затова на моите плещи лежи дългът да съставя комитет, който да уточни програмата за посрещането на нашия милостив крал.

— Да, наистина, разбира се — нервно се съгласи мама.

Графинята, която приличаше на пияна черна гарга с оранжева перука, без съмнение имаше страшна власт, но въпросът беше прекалено важен, за да я оставят да изпотъпче сама всичко живо.

Не мина много време и бяха създадени поне шест комитета за посрещането и всеки от тях се мъчеше да убеди губернатора, че неговият план трябва да бъде предпочетен пред другите. Носеха се слухове, че губернаторът се пази от въоръжена охрана и спалнята му се заключва, след като една членка от женския организационен комитет решила да пожертва своето целомъдрие, за да му повлияе да одобри замисъла на нейната група.

— Отвратително! — протръби гласът на Лена Маврокондас, която въртеше черните си очи, облизваше червените си устни и сякаш съжаляваше, че не се е сетила за такова нещо първа. — Представете си, мили мои, жена на нейната възраст да се опитва да се вмъкне в стаята на губернатора гола!

— Наистина е намерила любопитен начин да го принуди да я изслуша — невинно подметна Лари.

— Не, това минава всички граници — продължи Лена, като ловко пъхаше маслини в аленочервената си уста, сякаш зареждаше пушка. — Запознах се с губернатора и съм сигурна, че той ще се съгласи с мене: комитетът, в който съм аз, е официалният. Колко жалостно, че британската флота не е в пристанището, щяхме да организираме почетен караул. Ах, тези прекрасни матроси в униформи винаги изглеждат толкова чисти и толкова мъжествени!

— Честотата на инфекциозните заболявания в Кралската флота… — започна Лари, но мама побърза да го прекъсне.

— Кажи ни какви са плановете ви, Лена — рече тя, като хвърли сърдит поглед на Лари, който беше на осмото си узо и започваше да се държи малко безотговорно.

— Ах, мила, да знаеше какви са плановете ни! Само да знаеше! Целият площад ще бъде украсителен в синьо и бяло, но винаги имаме затруднителности с оня глупак Маркос Панайотис! — И Лена погледна ужасено нагоре. Маркос, както добре знаехме, беше почти умопобъркан, при това имаше замах. Чудехме се как въобще са го включили в комитета.

— И какво предлага Маркос? — попита Лари.

— Магарета! — изсъска Лена, като че казваше мръсна дума.

— Магарета ли? — повтори Лари. — Иска да има магарета? Какво си мисли? Да не би това да е селскостопанска изложба?

— Аз му го обясняваше — каза Лена, — но той винаги иска да има магарета. Казва, че е символично като влизане на Христос в Ерусалим, затова поиска сини и бели магарета.

— Сини и бели? Значи боядисани? — попита мама. — И с каква цел?

— За да са в тон с гръцки знамена — каза Лена, стана на крака и ни погледна мрачно, изпънала гръб и стиснала юмруци. — Обаче аз му казвах: „Маркос, ти имаш магарета само през трупа ми!“

И тя тръгна надолу по площада — дъщеря на Гърция от главата до петите си.

Следващият, който се спря на нашата маса, беше полковник Велвит — висок и доста красив старец с байроновски профил и кокалесто тяло, което се мърдаше на тласъци като марионетка, полюшвана от вятъра. С къдравата си бяла коса и проблясващите черни очи той изглеждаше нелепо, облечен в бойскаутска униформа, но я носеше с достойнство. След като беше излязъл в пенсия, местните бойскаутски дружини станаха смисъл на живота му и макар че се намираха клеветници, според които интересът му към скаутите не беше съвсем безкористен, Велвит работеше с всички сили и засега не го бяха уличили в нищо.

Прие да го почерпим с узо, седна и взе да бърше лицето си с носна кърпа, парфюмирана с лавандула.

— Тия момчета… — започна да се оплаква той. — Тия мои момчета ще ме довършат. Толкова са неудържими.

— Сигурно имат нужда не от друго, а от подобна група момичета — рече Лари. — Идвало ли ви е на ум?

— Не е шега работа, скъпи — каза полковникът, като изгледа навъсено Лари. — Толкова са неудържими, че се боя да не направят някоя пакост. Днес направо ме ужасиха, а губернаторът много се ядоса.

— Изглежда, всички са се наговорили да тормозят горкия губернатор — каза Лесли.

— Какво са направили вашите скаути? — попита мама.

— Нали знаете, скъпа госпожо Даръл, че ги подготвям за специална манифестация в чест на Негово величество, за вечерта, след като пристигне — каза полковникът и отпи от чашата си изящно като котка. — Най-напред ще маршируват, някои облечени в синьо, други в бяло, пред… Как се казваше на английски? Трибуна? Да, точно така, пред трибуната. Там ще образуват каре и ще приветстват краля. После, като чуят заповедта ми, ще се разместят и ще изобразят гръцкото знаме. Гледката силно впечатлява, макар да звучи нескромно от моя страна.

Той поспря, пресуши чашата си, облегна се и продължи:

— Та така, губернаторът пожела да разбере как напредваме, затова пристигна и застана на трибуната, все едно че е кралят. Тогава дадох заповед и маршировката започна. — Полковникът притвори очи и леко потръпна. — И знаете ли какво направиха скаутите? — попита той едва чуто. — Никога не бях изпитвал такъв срам. Както маршируваха, спряха точно пред губернатора и го поздравиха с изпънати ръце като фашисти. Бойскаути и фашистки поздрав, къде се е чуло и видяло?

— Изкрещяха ли „Хайл!“? — попита Лари.

— За щастие не — отвърна полковник Велвит. — В първия миг се вцепених от потреса, а после, като се надявах, че губернаторът не е обърнал внимание, дадох им заповед да се прегрупират за знамето. Те се раздвижиха, след което за мой ужас пред очите на губернатора се появи синьо — бял пречупен кръст. Губернаторът се вбеси. Малко оставаше да отмени участието ни в церемонията. Какъв удар за бойскаутското движение щеше да бъде това!

— Да, наистина — съгласи се мама. — Но в края на краищата те са деца.

— Права сте, скъпа госпожо Даръл, но не мога да позволя хората да вземат да приказват, че обучавам група фашисти! — със сериозен глас обясни полковникът. — Остава само да кажат, че се готвя да узурпирам Корфу!

През последвалите дни с наближаването на великото събитие жителите на острова все повече се изнервяха, а отношенията все повече се влошаваха. Графиня Малинопулос спря да говори с Лена Маврокондас, която пък от своя страна спря да говори с полковник Велвит, понеже, като минавали край дома й, неговите бойскаути правели жестове с несъмнено биологично естество. Всичките ръководители на селски оркестри, които винаги вземаха участие в празника на свети Спиридон, се бяха изпокарали страхотно по въпроса кои да минат по-напред в шествието и една вечер, когато седяхме на площада, имахме удоволствието да наблюдаваме трима разярени музиканти, свирещи на туба, които гонеха един тъпанджия — всички бяха облечени с униформи и носеха инструментите си. Тримата преследвачи явно бяха изкарани от кожата си, защото сгащиха тъпанджията, грабнаха от него тъпана и взеха да скачат отгоре му. Тутакси площадът се превърна в кипяща гмеж от разярени музиканти, вкопчени един в друг. Господин Кралевски, който беше невинен зяпач, се сдоби с грозна рана на тила, нанесена му от един запокитен цимбал, а на старата госпожа Кукудопулос, която разхождаше под дърветата двата си спаниела, се наложи да запретне поли и да се спасява с бягство. Това преживяване направо й скъси живота (така казваха всички, защото тя почина на следващата година), но понеже старицата умря на деветдесет и пет годишна възраст, не беше много за вярване да е така. Скоро всеки се сърдеше на всеки и хората престанаха да разговарят помежду си, макар че продължиха да общуват с нас, понеже не държахме ничия страна.

Капитан Крийч, у когото никой не подозираше да се крие каквото и да е патриотично чувство, неимоверно се развълнува от цялата история и за всеобща досада ходеше от комитет на комитет да разпространява клюки, пееше мръсни песни, щипеше нищо неподозиращи и беззащитни гърди и задни части и като цяло беше дошъл до гуша на всички.

— Отвратителен старец! — каза мама, а очите й святкаха от яд. — Омръзна ми неприличното му държание. В крайна сметка нали се смята, че е англичанин!

— Той кара комитетите да бъдат винаги нащрек, ако мога така да се изразя — каза Лари. — Лена ми каза, че след последното събрание, на което присъствал той, задникът й бил моравосин.

— Мръсно старо животно! — рече мама.

— Бъди по-снизходителна, мамо — каза Лари. — Добре знаеш, че просто й завиждаш.

— Аз да й завиждам? — изпищя мама и настръхна като мъничък териер. — Да й завиждам заради този стар… стар… развратник? Не говори гадости. Няма да ти позволя, Лари, да говориш такива неща дори на шега.

— Той удавя мъката си във вино и жени, защото страда от несподелена любов към тебе — каза Лари. — Ако направиш от него почтен човек, той ще се промени.

— Удавял е мъката си във вино и жени много преди да се запознаем — рече мама, — и ако ме питаш, пет пари не давам, че го прави. Той е единственият човек, когото нямам желание да променям.

Капитанът обаче оставаше глух за всякакви забележки.

— Мило момиче! — каза той на мама следващия път, когато я видя. — Случайно да пазиш в долното чекмедже на скрина си „Юниън Джак“^[2]?

— За съжаление не, капитане — с достойнство каза мама. — Нямам и скрин.

— Какво? Хубавица като тебе да няма скрин? А къде държиш купа черни дантелени гащички, с които ще подлудяваш следващия си съпруг? — попита капитан Крийч, а зачервените му очи гледаха похотливо.

Мама се изчерви и застина.

— Нямам никакви намерения да подлудявам някого, с гащи или без гащи! — каза тя с голямо достойнство.

— Сладурана! — рече капитанът. — Ербап жена, знам си го! Да си призная, и аз предпочитам голичко.

— А за какво ви е знамето? — попита тя, като неловко се помъчи да смени темата.

— За да го развявам, разбира се — обясни капитанът. — Цялата тая селяния ще развява знамето си, затова трябва да им покажем, че не може да се пренебрегва добрата стара Империя!

— Питахте ли консула? — поинтересува се мама.

— Консулът ли? — презрително я изгледа капитанът. — Каза ми, че на острова има само едно английско знаме и то може да се използва само за специални случаи. Бабината му! Кълна се в тестисите на свети Вит, че тъкмо този случай е специален! Така че му казах да си завре отзад дръжката на знамето!

— Лари, наистина бих предпочела да не насърчаваш този мръсен старец, та да сяда при нас! — умолително каза мама, когато капитанът, олюлявайки се, тръгна да търси английското знаме. — Говори мръсотии, а не ми харесва, че това става в присъствието на Джери.

— Вината е твоя, ти го насърчаваш — каза Лари. Какво взе да приказваш за гащи?

— Лари! Прекрасно знаеш, че се изпуснах!

— Но го обнадежди! Сега гледай да не вземе да рови в скрина ти като куче за трюфели^[3] за неглиже, подходящо за брачната нощ!

— О, я млъквай! — разсърди се мама. — Честна дума, Лари, понякога много ме ядосваш!

Напрежението, обзело острова, непрекъснато нарастваше. От далечните планински села, където старите жени лъскаха волските рога (част от украсата, която слагаха на главите си) и гладеха забрадките си, до града, където всяко дръвче беше подкастрено и всяка маса и стол на площада бяха пребоядисани, кипеше оживление. В старата част на града, където по уличките едва можеха да се разминат две магарета и въздухът ухаеше на току-що изваден хляб, на плодове, слънце и канализация в равни количества, се намираше малка сладкарничка, собственост на моя приятел Костис Авгадрама. Сладкарничката с право се славеше с най-добрия сладолед в Корфу. Костис беше ходил в Италия, където изучил изтънко всички тайни на това изкуство. Сладоледите му много се търсеха и не минаваше празненство, което да си заслужава името, където да не се появяваха огромните и многоцветни клатещи се произведения на Костис. Двамата бяхме постигнали делово споразумение: ходех в сладкарничката три пъти седмично и събирах хлебарки от кухнята, за да храня с тях птиците и животните си, а в замяна на тази услуга Костис ми позволяваше, докато работя, да ям колкото мога сладолед. Твърдо реших, че помещенията трябва да бъдат почистени в чест на краля, затова отидох в сладкарничката три дни преди уречения ден и заварих Костис напълно отчаян и готов да сложи край на живота си — състояние, в което може да изпадне само един грък с помощта на доста узо. Попитах го какво се е случило.

— С мене е свършено — каза той с гробовен глас, като постави на масата огромно шише с джинджифилова бира и блестящо бял сладолед с размерите на айсберга, потопил „Титаник“. — С мене е свършено, кирие^[4] Джери. Станал съм за посмешище. Хората вече няма да казват: „А, остров Корфу ли? Където се прави сладоледът на Костис!“ Не, те вече ще казват: „А, да, остров Корфу, където се прави сладоледът на оня глупак Костис!“ Ще трябва да си замина оттук, няма друг изход. Ще ида в Ксанти или в Атина, или ще стана монах. Жена ми и децата ми ще гладуват, горките ми стари родители ще се червят от срам, докато просят коричка хляб…

Прекъснах мрачните му предсказания и го попитах кое е довело нещата до това окаяно положение.

— Аз съм гений — изтърси Костис, но в думите му не звучеше хвалба. Седна на моята маса и разсеяно си наля още една чаша узо. — Никой сладкар в Корфу не може да прави като моите сладоледи: толкова вкусни, толкова красиви и толкова… студени.

Казах му, че това е самата истина. Отидох и по-нататък, защото Костис явно имаше нужда да му се повдигне духът: казах му, че славата на неговите сладоледи се носи из цяла Гърция, а може да е стигнала и Европа.

— Вярно е — простена Костис. — Така че би било съвсем естествено, когато кралят посети Корфу, губернаторът да му предложи да опита от моите сладоледи.

Казах му, че тази мисъл е поразителна.

— Да — продължи Костис. — Трябваше да доставя дванайсет кила сладолед в резиденцията Монрепо, както и друг, специален сладолед за тържествената вечеря в деня на пристигането. Ах! Този специален сладолед ме погуби! Заради него жена ми и децата ми ще гладуват. Ах, жестока и неумолима орис!

— Защо? — глупаво попитах аз с уста, пълна със сладолед. Не бях в настроение да изслушвам увертюрата, исках да чуя същността на историята.

— Реших, че специалният сладолед трябва да е нещо ново, нещо невиждано, нещо несънувано — каза Костис и пресуши чашата си. — Прекарах нощта буден и чаках да получа някакво знамение.

Той затвори очи и започна да върти главата си насам-натам, като че лежеше на въображаема възглавница.

— Не можех да заспя. Бях трескав. После, когато първите петли пропяха „ку-ку-ри-гу!“ — връхлетя ме прилив на вдъхновение.

И той се плесна по челото с такава сила, че едва не падна от стола. С разтреперани ръце отново си наля узо.

— Пред парещите ми и уморени очи се появи картината на знаме, знамето на Гърция, знамето, заради което всички ние сме страдали и сме умирали, само че това знаме сега беше направено от моя най-добър и най-висококачествен млечен сладолед — изрече тържествуващо Костис и се облегна назад, за да види какво впечатление ми е направил.

Казах му, че хрумването му ми се вижда направо блестящо, че за пръв път чувам подобно нещо. Костис грейна, но скоро се усети и лицето му отново придоби отчаяно изражение.

— Скочих от леглото — продължи тъжно той, — и изтичах в кухнята. Там обаче открих, че не разполагам с всичко необходимо, за да осъществя плана си. Имах шоколад, с който оцветявам сладоледа в кафяво, имах бои, за да го правя червен, зелен и дори жълт, но не виждах нищо, абсолютно нищо, с което да направя синьото поле на знамето^[5]. — Костис замлъкна, отпи голяма глътка от узото и после гордо се изпъчи: — Всеки по-незначителен човек, турчин или албанец например, би се отказал от замисъла си. Но не и аз, Костис Авгадрама. Знаеш ли какво направих?

Поклатих глава и си пийнах от джинджифиловата бира.

— Отидох при братовчед си Михаелис. Нали знаеш, той работи в аптеката до пристанището. А, Михаелис… дано проклятието на свети Спиридон стигне и него, и потомството му! Михаелис ми даде някакъв прах, за да получа син цвят. Сега ще ти покажа!

И Костис изчезна в хладилната стая. Появи се оттам понесъл грамадна купа и я сложи под носа ми. В купата имаше сладолед на сини и бели черти, който наистина забележително напомняше на гръцкото знаме, макар че синьото клонеше към виолетово. Казах, че според мене сладоледът изглежда великолепно.

— Отровен е! — изсъска Костис. — Отровен е като мишеморка! Той седна и се втренчи злобно в огромната чиния. Казах на Костис, че не виждам нищо страшно, само дето синьото не е чист цвят, а по-скоро прилича на метилов спирт.

— Опозорен съм! От собствения си братовчед, от сина на един неоженил се баща! — извика Костис. — Като ми даде праха, Михаелис ме увери, че всичко ще бъде наред. Тая змия ми обеща, че ще свърши работа.

— Но работата е свършена — посочих му аз сладоледа. — Какво има тогава?

— Господ и милосърдният свети Спиридон са ми свидетели! — набожно каза Костис. — Хрумна ми да направя едно малко знаме за семейството ми, та да отпразнуват и те успеха на баща си. Не мога и да си помисля какво щеше да се случи, ако не бях направил това!

При което Костис стана и отвори вратата, водеща към жилището му.

— Ще ти покажа делото на моя братовчед, на това чудовище! — каза той и викна от стълбите: — Катарина! Петро! Спиро! Елате!

Жената на Костис и двамата му сина бавно и неохотно слязоха по стълбите и се изправиха пред мене. С голямо учудване видях, че устите на всичките са пурпурно сини — с яркия, наситен цвят, който имат елитрите на бръмбара карабус.

— Изплезете си езиците — нареди им Костис.

Близките му изплезиха езици, обагрени като тоги на римляни. Приличаха на зловещи орхидеи или на някакъв вид мандрагора^[6].

Разбрах затрудненото положение на Костис. В желанието си да му помогне, братовчед му, без да се замисли, му беше връчил пакетче генцианвиолет. Веднъж ми се наложи да намажа с това лекарствено средство една незаздравяваща рана на крака си и знаех, че освен всички други свои свойства, генцианвиолетът боядисва извънредно трайно. Костис щеше да си има лилаво семейство поне още няколко седмици.

— Само си представи! — взе да шепне той, като отпрати горе вапцаните си жена и челяд. — Само си представи да бях изпратил сладоледа в резиденцията. Представи си всички висши духовници с лилави бради. Лилав губернатор и лилав крал! Щяха да ме разстрелят.

Казах, че според мене би паднал голям смях, от което Костис се втрещи и отвърна сърдито, че когато порасна, ще ми стане ясно кои са извънредно сериозните неща в живота и кои — комичните.

— Представи си, ако бях боядисал краля лилав, как щеше да се опетни доброто име на острова… че и моето име! — каза той и ми донесе нов сладолед в знак, че ми е простил. — Представи си как щяха да се радват чужденците, ако гръцкият крал станеше лилав! Да не дава Господ! Дано свети Спиридон ни опази!

Попитах Костис какво става с братовчед му, как е посрещнал вестта?

— Още не знае — отвърна ми Костис и се ухили злорадо. — Но скоро ще научи. Току-що му изпратих сладолед в цветовете на гръцкото знаме.

 

 

И така, когато наближи паметният ден, островът бе достигнал връхната точка на една нетърпима възбуда. Спиро беше смъкнал гюрука на големия си овехтял „Додж“ и го беше превърнал в нещо средно между естрада и стенобойна машина, твърдо решен при всяко положение семейството да види шествието добре. Обзети от празнично настроение, отидохме с автомобила до града и се почерпихме на площада, за да научим последните новини за подготовката. Лена, издокарана в зелено — лилав тоалет, ни каза, че най-накрая Маркос, макар и неохотно, се отказал от замисъла със сините и белите магарета, но сега имал нов, почти толкова налудничав план.

— Нали знаете, че Маркос наследи печатарската работилница на баща си? — попита Лена. — Е, сега си наумява да отпечата десетки хиляди гръцки знамена, да ги натовари на яхтата си и да ги разпръсне в морето, така че кралският кораб да плава по килим от гръцки знамена!

Яхтата на Маркос беше прицел на подигравки за целия остров. Някога твърде луксозна, използвана за разходки по море, тя бе преправена от Маркос с толкова много надстройки, че както с право казваше Лесли, беше заприличала на нещо като морски вариант на Кристалната палата^[7] със силен крен надясно.

Всеки път, когато Маркос вдигнеше платна, хората се обзалагаха кога и дали ще се върне.

— Така че най-напред Маркос отпечатва знамената, а после открива, че не плават, че потъват. Тогава им слага кръстчета от дървени летви, за да останат на повърхността.

— Звучи много хубаво — каза мама.

— Ако се осъществи — усъмни се Лари. — Нали знаете какъв организационен талант притежава Маркос? Спомняте ли си рождения ден на Константинос?

През лятото Маркос беше организирал пищен излет по случай рождения ден на племенника си Константинос. Очакваше се разточително пиршество с какво ли не: от печени прасета до дини, напълнени с шампанско. Всички знаменитости на Корфу получиха покани. Единствената беда беше, че Маркос объркал плажовете и докато седял самотен на един отдалечен плаж на юг сред изобилие от храна, с която може да се нахрани армия, знаменитостите на Корфу, изпотени и гладни, го чакали на друг далечен плаж на север.

— Е — изразително сви рамене Лена, — не можем да го спрем. Натоварил е всичките знамена на корабчето си. Изпратил е в Колура човек с ракета.

— Човек с ракета ли? — попита Лесли. — Че защо?

Лена изразително погледна нагоре.

— Когато забележи кралския кораб, да пусне ракетата — каза тя.

— А Маркос ще види изстреляната ракета и така ще има време да излезе в морето и да го покрие със знамена.

— Е, надявам се да успее — каза Марго. — Маркос ми е симпатичен.

— Мила, всички ние се надяваме на същото — каза Лена. — В селото, където е вилата ми, си имаме един малоумен. Той е много мил, tres sympathique^[8], но не се готвим да го изберем за кмет.

И с тази прощална хаплива забележка Лена ни напусна.

Следващият, който пристигна, беше полковник Велвит, обзет от възбуда.

— Да сте виждали случайно трима малки дебели бойскаути? — попита той. — Не? И аз така си мислех. Калпазани! Диваци! Излезли вън от града, облечени в униформите си, и се върнаха мръсни като прасета. Поръчах им да се изчистят, а те изчезнаха.

— Ако ги видя, ще ви ги пратя — успокои го мама. — Не се притеснявайте.

— Благодаря ви, скъпа госпожо Даръл! Не бих се притеснявал, но тия дяволчета играят важна роля в шествието — каза полковник Велвит, като се накани да продължи търсенето. — Разбирате ли, те не само че са част от ивиците на флага, но играят роля и при разрушаването на моста!

И с тези загадъчни думи той си тръгна, подтичвайки като гонче.

— Мост ли? Какъв мост? — попита озадачена мама.

— О, това е част от представлението — каза Лесли. — Освен всичко друго, ще построят и понтонен мост над въображаема река, ще прекосят реката и подир това ще дигнат във въздуха моста, за да попречат на врага да ги последва.

— Винаги съм си мислела, че бойскаутите са миролюбиво настроени — каза мама.

— Не и на остров Корфу — поправи я Лесли. — Те вероятно са най-войнолюбивите му жители.

В този миг пристигнаха Теодор и Кралевски, които щяха да бъдат заедно с нас върху автомобила.

— Получи се… хм… как да ти кажа, малък пропуск по отношение на салюта — докладва Теодор на Лесли.

— Знаех си! — ядоса се Лесли. — Тоя глупак комендантът! Казвах му аз, ама на него през едното му ухо влиза, през другото излиза. Казах му, че тия венециански гюллета ще избухнат!

— Не, не… Хм… Не са избухнали… Поне засега — обясни Теодор.

— Не, не че не са определили точно времето. Комендантът много настоява салютът да бъде даден в мига, когато кралят стъпи на гръцка земя. Затруднението явно е дошло… хм… защото иска да му бъде даден сигнал от пристанището, за да може канонерите да го видят от… хм… крепостта.

— И как ще се уреди въпросът? — попита Лесли.

— Изпратил е на пристанището един капрал с четирийсет и пет — калибров револвер — каза Теодор. — Капралът ще стреля в мига, преди кралят да стъпи на сушата.

— А знае ли да стреля? — попита с недоверие Лесли.

— Хм… Да… Ама аз загубих доста време, докато го накарам да проумее, че е опасно… хм… да прибира оръжието в кобура, както е заредено и с махнат предпазител.

— Ама че тъпак, ще си простреля крака така! — рече Лесли.

— Голяма работа — каза Лари. — Положително ще се пролее кръв, преди слънцето да залезе. Надявам се, Теодор, че си носиш аптечката, за да даваш първа помощ.

— Не говори такива неща, Лари — помоли го мама. — Започвам да се притеснявам.

— Ако сте готови, госпожи Дарълс, време е да тръгваш — каза появилият се Спиро. Мургав и намусен, той приличаше на гаргойл^[9] от Парижката Света Богородица, който е заминал на почивка. — Вече е много престъпкано.

— Претъпкано, Спиро, претъпкано — поправи го Марго.

— Нали това казах, госпожици Марго? — обиди се Спиро. — Но вие не се притесняваш. Ще ги затрия от пътя си с клаксона.

— Спиро може да състави нов речник — каза Лари, докато се катерихме в „Доджа“. Едва се побрахме на огромните кожени седалки.

От рано сутринта белите прашни пътища бяха задръстени с каруци и магарета, с които селяните пътуваха към „столицата“ за голямото събитие. Всичко беше покрито с плътен слой прах, растенията и дърветата край пътя бяха побелели и прашинките бяха застинали във въздуха като ситен снежец. Сега в града имаше толкова хора, колкото на празника на свети Спиридон, или повече. Големи тълпи, облечени в най-новите си дрехи, кръжаха по площада като облаци цвят, отронен от вятъра. Всички задни улици бяха задръстени с хора и магарета, които се движеха със скоростта на глетчери, а във въздуха се носеха възбуден брътвеж и смях, острата миризма на чесън и проникващата навсякъде воня на нафталин — знак, че специалните дрехи внимателно са били извадени от местата, където са ги пазили да не се повредят. От всички страни се чуваха духови оркестри, които настройваха инструментите си, ревяха магарета, търговци с колички викаха, пищяха деца. Градът трептеше и пулсираше като огромен многоцветен и благоуханен пчелен кошер. Движехме се с бързината на охлюв. Спиро натискаше големия топчест гумен клаксон, за да „затрива“ от пътя ни населението, което не му обръщаше никакво внимание, и така стигнахме до пристанището. Там цареше суматоха и това, което обикновено минава за „оживление“. Имаше нареден цял оркестър с лъскави инструменти и като от кутийка извадени униформи. Духът на благоприличие се нарушаваше само от факта, че двама от музикантите бяха с насинени очи. До тях стоеше строен цял полк от местния гарнизон и войниците изглеждаха необичайно спретнати и чисти. Висши духовни лица със старателно вчесани бели, сребристи или стоманено сиви бради, бодри и весели като рояк папагали в раса, водеха оживени разговори — коремчетата им се мърдаха, брадите им се поклащаха, а пълничките им изнежени ръце правеха изящни движения. Близо до тази част от пристана, където кралят щеше да слезе на брега, стоеше един самотен наглед капрал. Явно се измъчваше от отговорността, която лежеше върху плещите му, защото нервно попипваше кобура на револвера си и гризеше нокти.

Скоро тълпата се раздвижи развълнувано и от всички страни се чу: „Кралят! Кралят! Кралят иде!“ Капралът оправи шапката си и застана мирно. Този слух бе предизвикан от появилия се в залива Маркос Панайотис със своята яхта — яхтата се клатушкаше насам-натам, а Маркос стоеше на кърмата и разтоварваше гръцките знамена пакет след пакет.

— Аз не видях, ракетата, а вие? — попита Марго.

— И аз не я видях, но оттук не се вижда носът — обясни й Лесли.

— Е, според мене Маркос се справя отлично — каза Марго.

— Картината наистина е чудесна — съгласи се мама.

Имаше право, защото няколко акра от гладкото море бяха покрити с килим от знаменца, който правеше внушително впечатление. За съжаление, както стана ясно в следващия час и половина, Маркос не беше преценил правилно момента. Човекът, когото бе изпратил в северната част на острова, за да изстреля сигналната ракета, беше достатъчно съвестен, но имаше още много да се желае относно способностите му да различава кораби — плавателният съд, който се появи, съвсем не беше корабът с краля на борда, а един доста скапан малък танкер на път за Атина. Това само по себе си нямаше да бъде кой знае каква грешка, но този ден Маркос се беше заплеснал, както повечето жители на Корфу, и не проверил качествата на лепилото, с което намазали дървените летвички, прикрепени към знаменцата, за да не потъват. Докато чакахме да пристигне кралят, имахме удоволствието да наблюдаваме как лепилото се разлага под въздействието на морската вода.

Няколко хиляди гръцки флага безславно потънаха на дъното на залива.

— О, горкият Маркос, жал ми е за него! — каза Марго почти разплакана.

— Какво пък — помъчи се да я утеши Лари, — кралят може би обича летвички.

— Хм… аз… да… не съм убеден в това — каза Теодор. — Нали виждате, те са с формата на кръстове. В Гърция това се смята за много лоша поличба.

— О, Боже! — възкликна мама. — Надявам се кралят да не научи, че Маркос е причината за това.

— Ако Маркос е умен, доброволно ще замине в заточение — беше приносът на Лари.

— Е, най-после идва! — каза Лесли и ние видяхме кралския кораб, който величествено преплава няколкото акра с дървени кръстчета, сякаш си проправяше път през морско военно гробище.

Спуснаха трапа, музиката гръмна, военните застанаха мирно, а тълпата духовници се втурна напред като внезапно изкоренена цветна леха. Стигнаха долната част на трапа, оркестърът спря да свири и сред хор от радостни ахкания се появи кралят, спря се за миг, вдигна ръка за поздрав и бавно заслиза по трапа. Дойде сюблимният момент за малкия капрал. Облян в пот, той се беше приближил колкото може до трапа, приковал очи в нозете на краля. Беше получил изрични указания: трябваше да стреля, за да даде знак, точно преди кралят да направи последните три крачки и да стъпи на гръцка земя. Така в крепостта щяха да имат време да дадат топовния гърмеж, щом кралят стъпи на сушата.

Кралят вървеше бавно. Въздухът бе наелектризиран от вълнение. Капралът взе да се суети с кобура и в уречения миг извади четирийсет и пет — калибровия си револвер и даде пет изстрела точно на два метра от дясното ухо на краля. Веднага стана ясно, че от крепостта не се бяха сетили да съобщят за този сигнал на комитета по посрещането, така че хората от комитета, меко казано, се стреснаха, както между другото се стресна и кралят, пък и ние.

— Господи, те го ампутираха! — изпищя Марго, която винаги в мигове на затруднение преставаше да владее не само чувствата си, но и английския език.

— Не говори глупости, това е сигналът! — сопна й се Лесли, който нагласяваше бинокъла си, за да види крепостта. Нямаше обаче съмнение, че хората от комитета разсъждаваха не по-различно от сестра ми. Хвърлиха се като един човек върху клетия капрал, който пребледня и взе да протестира, но те започнаха да го бъхтят, удрят и ритат. Някой грабна револвера от ръката му и го прасна с него по главата. Не беше изключено капралът да пострада сериозно, но тъкмо тогава топовете гръмнаха, от крепостния вал се понесоха гъсти валма дим и така капралът бе оневинен.

След това всичко се обърна на смях и шеги, защото жителите на Корфу имат силно развито чувство за хумор. Само кралят изглеждаше малко угрижен. Качи се на специалния открит автомобил и тогава изникна нова пречка: по някакви причини вратата отказваше да се затвори. Шофьорът я затръшна, сержантът, който командваше войниците, също я затръшна, шефът на оркестъра я затръшна, един от свещениците наблизо я затръшна, но вратата упорито се отваряше. Шофьорът не искаше да се признае за победен — отстъпи назад, затича се и с все сила я изрита. Автомобилът се разтресе, но вратата все така упорстваше. Вързаха я с въже, но нямаше за какво да вържат самото въже. Накрая, понеже не можеше да се бавят повече, бяха принудени да потеглят, а губернаторският секретар се беше надвесил над седалката и придържаше вратата с ръка.

Най-напред спряха пред църквата „Свети Спиридон“, където кралят щеше да отдаде почит към мумифицираните останки на светията. Заобиколен от гора свещенически бради, кралят изчезна в тъмните дълбини на църквата, където хиляди свещи горяха като разцъфнали иглики. Денят беше горещ и шофьорът на кралския автомобил явно се чувстваше донякъде изтощен след битката си с вратата, затова излезе от колата, спряла пред църквата, и се шмугна зад ъгъла да пийне нещо. Нима някой би могъл да го укори? Нима има някой, който в подобен случай не би направил същото?

Шофьорът обаче не беше преценил правилно времето, което кралят ще отдели за посещението си при светията, защото когато Негово величество, заобиколен от най-високопоставени духовници, внезапно излезе от църквата и зае мястото си в автомобила, веднага се разбра, че шофьорът не е налице. И както обикновено става на остров Корфу, когато се стигне до затруднено положение, всички започнаха взаимно да се обвиняват за изчезването на шофьора. Мина четвърт час, през който се подхвърляха обвинения и във всички посоки тичаха хора, за да го търсят. Доста се забавиха, защото никой не знаеше коя кръчма е почел шофьорът с присъствието си, но накрая го откриха и върху главата му се изсипа порой от хули, докато позорно го измъкваха, без да е допил втората си чаша узо.

След това спряха на площад Платия, където кралят трябваше да види парада на войниците и на оркестрите, а после и представлението на скаутите. Като мина през какофонията на тесните странични улички, Спиро ни докара на площада доста преди кралския автомобил.

— Положително не е възможно да сбъркат още нещо — обезпокои се мама.

— Островът надмина себе си — каза Лари. — Надявах се, че може да спукат гума от пристанището до църквата, но сигурно искам прекалено много.

— Хм, не съм убеден — каза Теодор е блеснали очи. — Не забравяйте, че това е Корфу. Нищо чудно да ни очакват още изненади.

— Искрено се надявам на противното — каза Кралевски. — Как е възможно! Що за организация! Иде ми да потъна в земята от срам.

— Няма да се проявят повече, Тео, сигурен съм възрази му Лари.

— Как да ти кажа… хм… не бих заложил на такова твърдение — рече Теодор.

И както излезе, той имаше пълно право.

Кралят пристигна и зае мястото си на трибуната. Войниците минаха, като маршируваха с голямо въодушевление — всички успяха горе-долу да вървят в крак. В ония времена островът се смяташе за затънтено място и служещите в гарнизона рядко се занимаваха с паради, но въпреки това се справиха достойно.

След тях се появиха набързо събраните оркестри — оркестри от всяко село на острова, с ярки разноцветни униформи и толкова излъскани инструменти, че очите те заболяваха, като ги гледаш. Макар че се движеха доста нестройно и леко фалшивеха, това напълно се компенсираше от силата и подема, с който свиреха.

После дойде ред на скаутите и всички ние започнахме да ръкопляскаме и да викаме окуражително, когато полковник Велвит, приличащ на извънредно нервен и измършавял пророк от Стария завет, облечен в скаутска униформа, изведе малката си армия на прашния площад. Скаутите приветстваха краля, след което, подчинявайки се на доста немощния фалцет на полковника, взеха да се блъскат насам-натам, докато изобразиха гръцкото знаме. Надигна се такава вълна от ръкопляскания и възторжени възгласи, че положително са я чули и в най-отдалечената пустош на албанските планини. След няколко гимнастически упражнения, скаутите се приближиха до двете опънати въжета, които представляваха бреговете на въображаемата река. Там половината бързо изчезнаха и се завърнаха, понесли дъските за понтонния мост, докато другата половина се заловиха да прехвърлят въже над коварните води. Тълпата бе така погълната от заниманието им, че се приближаваше все по-близо и по-близо до „реката“ заедно с полицаите, които имаха задачата да държат хората настрани.

За рекордно кратко време скаутите, които бяха деца на не повече от осем години, построиха своя понтон над въображаемата река и поведени от едно момченце, което гръмогласно и фалшиво надуваше тръба, с бърз ход преминаха по моста и застанаха мирно от другата страна. Тълпата беше възхитена: ръкопляскаха, викаха, свиркаха и тропаха с крака. Полковник Велвит си позволи да се усмихне леко и сдържано, по военному, и да погледне гордо към нас. После рязко даде заповед. Три дебели скаутчета се откъснаха от строя и отидоха до моста, понесли бикфордов шнур, детонатор и прочее взривни средства. Нагласиха всичко и после заеха местата си в строя, като на връщане размотаха шнура. Застанаха мирно и зачакаха. Полковник Велвит се наслаждаваше на върховното си постижение — огледа се, за да се увери, че е привлякъл вниманието на всички присъстващи без изключение. Цареше пълна тишина.

— Вдигнете моста във въздуха! — изрева полковник Велвит и тогава един от скаутите се наведе и запали фитила.

В следващите няколко минути, меко казано, всичко се обърка. Чу се оглушителен взрив — облак прах, чакъл и парчета от моста се вдигнаха във въздуха, след което се изсипаха като градушка върху населението. Първите три реда от тълпата, всички полицаи и полковник Велвит, бяха съборени възнак от взривната вълна, която, понесла трески и чакъл, стигна и до нашия автомобил, изчатка по каросерията като картечен откос и отнесе шапката на мама.

— Велики Боже! — възкликна Лари. — Какви шеги си прави тоя глупак Велвит!

— Шапката ми! — задъхано рече мама. — Някой да ми намери шапката!

— Аз ще я намериш, госпожи Дарълс, не се тревожиш — изрева Спиро.

— Твърде обезпокоително, твърде обезпокоително! — каза Кралевски, който бе стиснал очи и бършеше челото си с кърпичка. — Прекалено войнствено е за малки момчета!

— Малки момчета ли? Малки дяволи са това, да опустеят дано! — извика сърдито Лари, като изтръскваше камъчета от косата си.

— Предчувствах, че ще се случи още нещо — намеси се зарадван Теодор, доволен, че славата на Корфу като място, където се забъркват каши, е достойно защитена.

— Явно използваха някакво взривно вещество — каза Лесли. — Не мога да разбера как полковник Велвит си го е позволил. По дяволите, много е опасно!

Малко по-късно стана ясно, че полковникът няма вина. След като подреди армията си доста несигурно и ги изпрати с маршова стъпка, той се върна на мястото, където стана касапницата, за да се извини на мама.

— Не мога да ви опиша колко съм съкрушен, госпожо Даръл! — каза той с насълзени очи. — Тия малки зверове са взели динамит от някой рибар. Уверявам ви, нямах никаква, съвсем никаква представа затова!

Имаше много жалък вид с прашната си униформа и смачканата шапка.

— О, не се безпокойте, полковник — каза мама, като поднесе с разтреперани ръце чаша коняк със сода към устата си. — Такова нещо може да се случи на всекиго.

— Такива неща се случват всеки ден в Англия — каза Лари. — Не минава и ден, без…

— Моля ви, заповядайте на обед у нас! — Мама прекъсна Лари и го погледна многозначително.

— Благодаря ви, мила госпожо, много сте любезна — каза полковникът. — Ще отида да се преоблека.

— Много ми беше интересно как реагираха зрителите — каза Теодор с доволството на учен. — Тези… как да се изразя… които бяха съборени.

— Трябва да им е станало много неприятно — рече Лесли.

— Не — гордо каза Теодор, — това е Корфу! Всички до един… хм… си помагаха да се изправят, изтупваха си взаимно дрехите и споделяха колко хубаво е била изпълнена сцената, колко… хм… е била реалистична. Явно, че и през ум не им мина, че бойскаутите не бива да разполагат с динамит.

— Да, ако човек живее достатъчно дълго на Корфу, спира да се учудва, на каквото и да е — каза убедено мама.

Накрая, след като прекарахме много време над вкусния обед в града и непрекъснато се мъчехме да убедим полковник Велвит, че вдигането на моста във въздуха е било най-забележителния номер в програмата, Спиро ни откара у дома в прохладната и мека като кадифе нощ. Забулените сови се викаха със своето „тойнк, тойнк!“ и гласовете им звънтяха като странни камбанки сред дърветата.

Белият прах се кълбеше подир автомобила и оставаше да виси в неподвижния въздух като летен облак, а гъстият като в катедрала мрак на маслиновите горички беше надупчен с трепкащите зелени огънчета на светулките. Прекарахме чудесен, макар и уморителен ден, а сега с радост се прибрахме у дома.

— Е — каза мама, като потисна прозявката си, докато вземаше газената си лампа и се готвеше да се качи по стълбите, — кралят си е крал, но утре мисля да се излежавам до пладне.

— О… — започна Лари виновно. — Не ти ли казах?

Мама се спря на средата на стълбите и го погледна. Лампата мъждукаше и сянката на мама върху бялата стена потрепваше и подскачаше.

— Какво да си ми казал? — попита го тя подозрително.

— Ами за краля — отвърна Лари. — Извинявай, не биваше да го забравям.

— Но какво, какво? — повтори мама, уплашила се не на шега.

— Ами аз го поканих на обед — каза Лари.

— Лари! Как си посмял! Ама наистина, съвсем неразумно от твоя… — започна мама, но се усети, че Лари се шегува с нея. Тогава се сепна и се изправи в цял ръст, който беше метър и половина.

— Не виждам нищо смешно — каза хладно тя. — Смешно щеше да бъде за краля, понеже в къщата има само яйца!

И с голямо достойнство, без да обръща внимание на нашия смях, мама отиде да си легне.