Джералд Даръл
Градината на боговете (3)

Втора глава
Призраци и паяци

„И се пази от нечестивия!“

Шекспир, „Крал Лир“

Що се отнася до мене, за цялата година най-важният ден от седмицата беше четвъртък, защото тогава идваше Теодор. Понякога посещението му се превръщаше в дълъг семеен празник — заминавахме с файтони на юг и правехме излет на някой отдалечен плаж или нещо друго от този род. Обикновено обаче двамата с Тео предприемахме „екскурзия“, както настояваше да наричаме излизанията си той.

Окичени с колекционерски принадлежности и торби, сакове за пеперуди, шишета и епруветки, и придружени от кучетата, тръгвахме да изследваме острова, обзети от същия приключенски дух, който сигурно е изпълвал сърцата на изследователите от Викторианската епоха, дръзнали да тръгнат към най-непроучения континент — към Африка.

Малко от викторианските изследователи обаче са имали предимството да бъдат придружавани от човек като Теодор — той бе незаменим като подръчна енциклопедия, която вземаш при пътуване. Виждаше ми се всезнаещ Бог, само че беше още по-хубаво, тъй като Теодор съществуваше в действителност. Всички запознали се с него, се изумяваха не само от невероятната му ерудиция, но и от скромността му. Спомням си как седяхме на верандата сред останките от разточителното угощение към следобедния чай на мама, слушахме изнурените цикади^[1], които призоваваха нощта, и засипвахме Теодор с въпроси. Той стоеше, облечен в изрядния си туидов костюм^[2], русата коса и брадата му бяха в безупречен вид, а очите му блясваха от интерес при въвеждането на всяка нова тема.

— Теодор — попита го Лари, — в Палиокастрицкия манастир има картина, която според монасите е изрисувана от Панайотис Доксерас. Ти как мислиш?

— Ами… — предпазливо започна Теодор, — боя се, че по този въпрос знам твърде малко. Все пак обаче сигурно имам право да кажа, че тази творба по-скоро е на Цадзанис, тъй като има една негова много интересна малка картина в Патера, в тамошния манастир. Сещате ли се, малкият манастир по пътя на север от Корфу. Е, Цадзанис, разбира се…

И през следващия половин час Теодор ни изнесе, макар и накратко, изчерпателна лекция за историята на живописта в Йонийските острови от 1242 година насам, като приключи с думите:

— Но ако искате мнението на специалист, от доктор Парамитиогис ще научите много повече, отколкото от мене.

Не е чудно, че се държахме към него като към оракул. Изразът „Тео казва, че…“ слагаше печат на автентичност и върху най-малкото сведение, което човек се готвеше да сподели; това бе пробният камък, за да се съгласи мама, с каквото и да е — от препоръката да се храни само с плодове до това, колко безопасно е да се държат скорпиони в спалнята. Теодор бе капацитет за всички. С мама можеше да си говори за растения, особено за подправки и готварски рецепти, като същевременно я снабдяваше с криминални романи, каквито притежваше в изобилие. С Марго можеше да си говори за диети, гимнастика и различни мазила, които се предполагаше, че помагат срещу петна по кожата, обриви и акне. Можеше без усилие да се издигне до всяка идея, която започнеше да занимава неспокойния ум на брат ми Лари — от Фройд до вярата на селяните във вампири — а на Лесли обясняваше историята на огнестрелното оръжие в Гърция или зимните навици на зайците. Що се отнася до моя жаден, търсещ и невеж дух, за всички мои въпроси Теодор представляваше извор на знания, от който до насита пиех.

Обикновено той пристигаше в четвъртък към десет часа, разположил се невъзмутимо отзад в кабриолета, със сребристо сива мека шапка на глава, с колекционерското сандъче на колене и сложил до себе си бастуна, върху който имаше малка марлена мрежа. Аз, на крак още от шест часа, гледах дали той се задава откъм маслиновите горички и вече бях изпаднал в отчаяние, че може да е забравил кой ден е днес или да е паднал и да си е счупил крака, или пък да му се е случило някакво друго нещастие.

Голямо беше облекчението ми, когато го виждах да седи отзад в кабриолета, сериозен, невъзмутим и невредим. Слънцето, дотогава сякаш в плен на затъмнение, отново изгряваше. След като церемониално се ръкуваше с мен, Теодор плащаше на кочияша и му напомняше да се върне вечерта в уречения час. После, метнал колекционерската си торба на рамо, той отглеждаше терена, като се поклащаше и лъснатите му до блясък ботинки опираха ту на пети, ту на пръсти.

— Мисля, че… хм… нали разбираш… — започваше той. — Може да се поровим из езерцата близо до… хм… Контокали. В случай, че… хм… няма друго място… където би предпочел да отидем.

С радост заявявах, че езерцата край Контокали напълно ме задоволяват.

— Добре — казваше Теодор. — Една от причините, поради които непременно искам да отида… хм… нататък… е, че пътеката минава покрай един много хубав ров… тоест ров, където съм откривал множество забележителни екземпляри.

Увлечени в оживен разговор, ние тръгвахме, а кучетата, провесили езици и въртящи опашки, напускаха сянката на мандариновите дръвчета, за да ни последват. След малко ни настигаше задъхана Лугареция, понесла торбата с обяда, за който и двамата редовно забравяхме.

Проправяхме си път през маслиновите горички и си приказвахме, като периодично спирахме, за да разгледаме някое цвете или дърво, птица или гъсеница: всичко беше мливо за нашата мелница и Теодор знаеше по нещо за всичко.

— Не, не ми е известен начин, по който да запазиш гъбите в колекцията си, каквото и да използваш, те… хм… ще се спаружат. Най-добре е да ги нарисуваш с молив или с бои, или, да речем… нали се сещаш, да ги фотографираш. Можеш обаче да събираш разни видове спори, те са забележително красиви. Какво? Ами… хм… махаш шапчицата или… хм… пънчето на гъбата и я захлупваш върху бял лист. Разбира се, всеки фунгус^[3] трябва да е узрял, иначе няма да пуска спори. След време внимателно вдигаш шапчицата от хартията… тоест внимаваш да не размажеш спорите и… хм… откриваш, че отдолу са изписани много забавни шарки.

Кучетата ситнеха и се щураха пред нас, душеха тъмните дупки, наподобяващи килийки на пчелна пита по големите престарели маслинови дървета, и се втурваха шумно в безполезно преследване на лястовички, които се плъзгаха на милиметри от земята в дългите криволичещи пътечки покрай дърветата. След време стигнахме до сравнително открита местност, където маслините отстъпваха на малки градини с плодни дръвчета и царевица или лозя.

— Аха! — възкликваше Теодор до някой тревясал и пълен с вода ров, като надникваше в него с грейнали очи, а брадата му настръхваше от въодушевление. — Тук вече има нещо интересно. Ето, виждаш ли го? Точно до върха на бастуна ми.

Напрягах очи, но не виждах нищо. Теодор прикрепяше мрежата към бастуна, загребваше уверено, както човек вади с лъжица муха от супата си, и после изваждаше мрежата.

— Виждаш ли сега? Това е пашкулът с яйца на Hydrophilus piceus, големия сребърен плувец. Както знаеш, женската е тази, която изприда… тоест построява пашкула. В него сигурно има петдесетина яйца, най-любопитното обаче е… Чакай да извадя пинцета. Хм… ето… виждаш ли? Така… значи този… да го наречем „комин“, макар че… хм… „мачта“ би било по-подходяща дума, се пълни с въздух и мехурчето става като лодчица, която не може да се преобърне. Пречи й… хм… тази пълна с въздух мачта. Да… ако сложиш пашкула в аквариум, яйцата ще се излюпят, макар че трябва да те предупредя за ларвите… Те… значи… са много кръвожадни и положително ще изядат всички други животинки. Я да видим не може ли да уловим някой възрастен екземпляр.

И Теодор започваше да обикаля около рова с търпението на газеща из вода птица и периодично потапяше мрежата, като я движеше насам-натам.

— Аха! Успяхме! — възкликваше накрая той и внимателно слагаше в нетърпеливо протегнатите ми ръце големия черен бръмбар, който възмутено риташе.

Възхищавах се от силните ръбести крила, от бодливите крачка и от цялото тяло, което имаше лек маслиненозелен оттенък.

— Плувецът е доста бавен в сравнение с… хм… останалите водни бръмбари и плува по доста любопитен начин. Така… значи вместо да използва краката си заедно, както правят другите водни същества, той ги редува. И както разбираш, от това… хм… изглежда, като че подскача.

В такива моменти кучетата колкото и да правеха бели, толкова и ни бяха от полза.

Понякога отвличаха вниманието ни, като се втурваха в някой двор и нападаха пилетата на стопанина, и последвалите препирни ни губеха поне половин час; друг път обаче кучетата вършеха добра работа, като заставаха в кръг около някоя змия, така че да не може да се измъкне, и се раздираха от лай, докато не отидехме да проверим какво има. Все пак за мене тяхното присъствие бе успокоително: Роджър приличаше на яко, неподстригано черно агне, Пикльо имаше елегантен вид, покрит с копринена козина в огненочервен и черен цвят, а Посерко наподобяваше миниатюрен бултериер^[4] на тъмни ръждивокафяви и бели петна. Случваше се на кучетата да им омръзне, ако стоим на едно място прекалено дълго, но обикновено лежаха търпеливо на сянка и поклащаха изплезените си розови езици, и винаги когато уловяха погледа ни, дружелюбно размахваха опашки.

Тъкмо благодарение на Роджър се запознах с един от най-красивите паяци на света с изискано звучащото име Eresus niger. Бяхме вървели доста дълго и по пладне, когато слънцето напича най-много, решихме да спрем и да похапнем на сянка. Седнахме в края на една маслинова горичка и започнахме да пируваме със сандвичи и джинджифилова бира^[5]. По принцип, когато двамата с Теодор ядяхме, кучетата ни наобикаляха, дишаха тежко и ни гледаха умолително, тъй като без изключение смятаха, че нашата храна с нещо превъзхожда тяхната, така че, щом дажбите им свършеха, надяваха се да проявим щедрост и използваха всички хитрости, присъщи на азиатските просяци. В този конкретен случай Пикльо и Посерко въртяха очи, сумтяха и пъшкаха и по всякакъв начин се мъчеха да ни покажат, че са на прага на гладната смърт. За разлика от друг път Роджър не се присъедини към тях, а седеше на припек пред един къпинов гъстак и много напрегнато гледаше нещо. Отидох да проверя защо е заинтригуван толкова, та не обръща внимание на коричките от сандвичите.

Отначало не видях какво гледа, но след това изведнъж съзрях нещо толкова изумително красиво, че не повярвах на очите си. Беше паяче, голямо колкото грахово зърно, и най-напред ми заприлича на оживял рубин или на движеща се капка кръв.

Нададох възторжен вик, хукнах за колекционерската си торба и извадих от нея кутийка от хапове със стъклено капаче, за да хвана прекрасното създание. Ала не беше лесно да го уловя, защото, макар и дребно, паячето правеше изумително големи скокове, и доста време го преследвах около къпиновия храст, докато накрая го скътах в кутийката. Победоносно понесох страхотния паяк към Теодор.

— Аха! — рече Теодор, като отпи голяма глътка бира, преди да извади лупата, за да разгледа по-добре моя пленник. — Да, това е Eresus niger, черен ерезус… Хм… мъжки, разбира се, толкова красиво животинче, докато женската… да… нали разбираш, тя е изцяло черна… Цветът на мъжкия обаче е много ярък.

Когато подробно разгледах паяка с лупа, излезе, че е още по-красив, отколкото ми се струваше. Предната му част — главогръдът — беше като черно кадифе с алени пръски по краищата. По доста яките му крачка имаше бели пръстени, които му придаваха смешен вид, сякаш бе обут в раирани панталони. Коремчето му обаче привличаше най-силно погледа: беше наситено червено, белязано с три черни кръгчета, по чиито краища растяха бели косми. Не бях виждал по-живописен паяк, затова твърдо реших да му намеря другарка и да проверя дали няма да се размножат.

Подложих къпиновия храст и земята наоколо на подробен оглед, но търсенето ми не се увенча с успех. Теодор ми обясни, че женската си изкопава дупка, дълбока около седем — осем сантиметра, която постила плътно с паяжина. „Лесно можеш да я различиш от други дупки на паяци — каза ми той, — защото единият край на постелката стърчи свободно и така служи за нещо като покрив при входа на тунела. При това повърхността отвън е покрита с парченца остатъци от приключили угощения на женската — да речем, с крачета на скакалци, с крила и разни части от бръмбари.“

Въоръжен с тези знания, на следващия ден отидох и отново прерових навсякъде около къпиновия храст. Загубих там целия си следобед, но отново не постигнах нищо.

Ядосах се и тръгнах към къщи, защото дойде време за чай. Прекосих напряко през едни ниски хълмове, обрасли с невероятно буйния средиземноморски пирен, който, изглежда, процъфтяваше именно в тази песъчлива и доста изсушена почва.

Запустели и безводни, това бяха любимите места за ларвите на мравколъва^[6], за седефките и за други обичащи слънцето пеперуди, гущери и змии. Както си вървях, изведнъж попаднах на много стар овчи череп. В една от празните очни кухини видях странните пашкулчета с яйцата на богомолката^[7], които винаги ми бяха приличали по нещо на овални сладкиши с ръбеста повърхност, омесени от пухкаво тесто.

Приклекнах, за да ги разгледам отблизо, и тъкмо се чудех дали да ги отнеса във вилата, за да ги прибавя към колекцията си, когато изведнъж зърнах дупката на женски ерезус — тъкмо такава, каквато ми я бе описвал Теодор.

Извадих ножа си, много внимателно изкопах голям чим и го вдигнах. В него бе останал не само паякът, но и дупката му. Зарадван от успеха си, прибрах старателно чима в колекционерската си торба и забързах към вилата. Вече бях сложил мъжкия в малък аквариум, но ми се струваше, че женската заслужава по-добро отношение.

Безцеремонно изхвърлих две жаби и една новородена костенурка от най-големия си аквариум и го приготвих за женската. Украсих го със стръкове пирен и странни парченца мъх и когато приключих, внимателно сложих вътре чима с паяка в дупката, след което оставих женската да се съвзема от внезапното и неочаквано преместване на къщата й.

Три дни по-късно поставих при нея мъжкия. Отначало нямаше нищо интересно, защото държанието му съвсем не беше романтично — той просто сновеше из аквариума като оживяло въгленче и се опитваше да улови някое от множеството насекоми, които бях сложил вътре за храна. Но една сутрин рано, когато отидох да надникна, видях, че мъжкият е открил леговището на женската. Той го обикаляше, като правеше някакви любопитни и доста резки движения — раираните му крачка замръзваха, а тялото му трепереше и можеше да се направи само едно заключение — че е измъчван от страст. Минута — две важно щъка, обзет от голяма възбуда, след което се приближи до дупката и изчезна под покрива. Бях разочарован, защото вече не можех да го наблюдавам, но реших, че сигурно се съвкупява с женската. Стоя в дупката около час, а после наперено излезе и продължи безгрижно да преследва мухите месарки и скакалците, които му бях доставил. Аз обаче го отделих в друг аквариум, като предохранителна мярка, защото знаех, че сред някои паяци е разпространен канибализмът — женските не се гнусят да превърнат съпруга си в лека закуска.

Не успях да проследя с подробности последвалата част от драмата, но все пак донякъде я видях. По-късно женската снесе куп яйца, които внимателно загърна в паяжина. Прибра този паяжинен балон в тунела, но всеки ден го измъкваше навън и го окачваше под покрива. Нямах представа дали го правеше, за да могат яйцата да получат повече слънчева топлина, или за да имат достъп до по-чист въздух.

Маскираше яйцата, като прикрепваше отвън остатъци от изядени бръмбари или скакалци.

С течение на времето женската доизгради покрива над тунела и накрая построи мека стаичка над повърхността. Доста дълго наблюдавах това значително архитектурно постижение, но понеже не виждах нищо повече, започнах да ставам нетърпелив. С помощта на скалпел и дълга игла внимателно повдигнах мекия покрив. Очакваше ме изненада, тъй като открих, че около входа има пашкулчета с малки паячета, а в средата лежеше трупът на тяхната майка. Гледката беше ужасна, но и трогателна: паячетата сякаш бдяха над тленните останки на мъртвата си майка. Когато паячетата се излюпиха, наложи ми се да ги пусна на свобода. Снабдяването на осемдесет миниатюрни паячета с храна се оказа толкова труден въпрос, че дори един ентусиаст като мене не можа да го разреши.

 

 

Сред многобройните приятели, с които Лари смяташе за нужно да ни притеснява, имаше двама странни художници, които се казваха Лъмис Бийн и Хари Бъни. Бяха американци, при това толкова привързани един към друг, че само след двайсет и четири часа всички в семейството започнаха да ги наричат помежду си Лъми Сладура и Хари Шоколада. Млади и много хубави, те имаха толкова плавни и грациозни движения, сякаш телата им бяха без кости — нещо, което човек очаква да види у цветнокожи, но рядко забелязва у европейци. Е, може би бяха накичени с прекалено много златни гривни и употребяваха, да речем, малко повече — soupcon — парфюм и помада за коса, но бяха приятни и за разлика от някои други художници, които ни гостуваха, работеха усилено. Както повечето американци, бяха очарователно наивни и простодушни, а тези качества, поне що се отнася до Лесли, ги превръщаха в чудесна мишена за дебелашки шеги. Обикновено и аз не стоях настрани, след което разказвах на Теодор какво се е случило и така той се забавляваше невинно също като мен и Лесли. Всеки четвъртък докладвах на Теодор докъде сме стигнали и понякога ми се струваше, че той очаква с по-голямо нетърпение разказите ми за погодените номера, отколкото какво се е случило в моя зверилник.

Лесли имаше дарба за дебелашки шеги и детинската невинност на гостите ни го вдъхнови да завоюва нови върхове. Скоро след тяхното пристигане той ги накара да поздравят особено тържествено Спиро, че най-после е успял да се снабди с документи за турско поданство. Спиро, за когото турците бяха по-лоши и от сатаната и който в продължение на няколко години бе воювал срещу тях, изригна като вулкан.

За щастие мама беше наблизо и побърза да застане между пребледнелите, озадачени и недоумяващи Лъми и Хари и мускулестото бъчвоподобно тяло на Спиро.

Приличаше донякъде на мъничка викторианска мисионерка, изправена пред нападащ носорог.

— Боже, госпожи Дарълс! — изрева Спиро. Чудовищно разкривеното му лице бе почервеняло от ярост, а подобните му на бутове ръце бяха готови да нанесат удар. — Ще ти ги светна тия!

— Успокой се, Спиро — каза мама. — Сигурна съм, че е станала грешка. Сигурна съм, че има някакво обяснение.

— Наричат ме тия гадно турчини — отново изрева Спиро. — Аз съм гърци, не гадно турчини.

— Разбира се, че си грък — утешаваше го мама. — Сигурно просто е станала грешка.

— Грешки, грешки! — извика Спиро, който от гняв започна бързо и сърдито да говори в множествено число. — Не позволявам проклетите педита да нарича мене гадни турчини, ако ме извини за думите, госпожи Дарълс!

Доста време мина, докато мама успее да укроти Спиро и да накара изпадналите в ужас Лъми Сладура и Хари Шоколада да й разкажат ясно какво е станало. Случката й докара тежко главоболие и мама много се разсърди на Лесли.

След няколко дни мама помоли гостите да се преместят от спалнята, където бяха настанени, защото искаше да прави ремонт. Настани ги временно в една от големите и мрачни тавански стаи. Това даде възможност на Лесли да им разкаже историята на звънаря от Контокали, който уж бил обезглавен и умрял на същия таван. През 1604 година или там някъде този звяр бил официален палач и мъчител в Корфу. Отначало измъчвал жертвите, а после, преди да им отреже главите, биел камбаната. Понеже дошъл до гуша на селяните от Контокали, една нощ те се вмъкнали във вилата и го посекли. И сега, като прелюдия към появяването на неговото безглаво привидение с кървящ врат, най-напред се чувал неистов камбанен звън.

Простодушните американци повярваха в тази измислица, защото накарахме Теодор да свидетелства за истинността й, след което Лесли взе на заем петдесет и два будилника от един познат часовникар в града, разкърти две дъски от таванския под и внимателно нареди будилниците покрай напречните греди, като ги нагласи да звънят в три часа през нощта.

Ефектът от едновременното звънене на петдесет и два будилника в три часа през нощта надмина всички очаквания. Лъми и Хари не само че напуснаха светкавично тавана, като надаваха ужасени викове, но и в бързината се сблъскаха и здраво вкопчени в прегръдките си, тежко се изтърколиха надолу по стълбите. Последвалата суматоха вдигна на крак цялата къща и мина доста време, докато успеем да ги убедим, че всичко е било само шега, и да ги успокоим с коняк. На другия ден мама отново имаше силно главоболие заедно с гостите и може да се каже, че почти не разговаряше с Лесли.

Един ден, когато седяхме и пиехме чай на верандата, съвсем естествено се стигна до историята с невидимите фламинго. Теодор попита двамата американци как напредва работата им.

— Скъпи Тео — започна Хари Шоколада, — работата ни върви божествено, направо божествено, нали, миличък?

— Няма съмнение — потвърди Лъми Сладура, — няма съмнение. Светлината тук е фантастична, направо фантастична. Като че слънцето е по-близо до земята, нали разбирате, така изглежда.

— Няма съмнение, че е така — съгласи се Хари Шоколада. — Наистина изглежда като че слънцето е много по-ниско и свети право в нас, старчета.

— Аз ти го казах днес сутринта, миличък Хари, нали? — рече Лъми Сладура.

— Каза ми го, Лъми, каза ми го. Бяхме там, до малкия плевник, когато ми го каза, спомняш ли си…

— Налейте си още чай — прекъсна ги мама, защото от опит знаеше, че този вид аутопсии, доказващи близостта между двамата американци, можеха да продължат безкрайно дълго.

Разговорът се премести в областта на изкуството и аз почти не давах ухо, но изведнъж вниманието ми бе привлечено от думите на Лъми Сладура, който каза:

— Фламинго! Представи си, миличък Хари, фламинго! Любимите ми птици! Къде ги има, Лес, къде?

— Ами ей там! — отвърна Лесли и размаха ръка, като посочи Корфу, Албания и по-голямата част от континентална Гърция. — Има големи ята фламинго.

Забелязах, че Теодор е затаил дъх, както бях направил и аз, от страх, че мама, Марго или Лари може да кажат нещо, с което да опровергаят тази скандална лъжа.

— Фламинго ли? — заинтересува се мама. — Не знаех, че тук има фламинго.

— Да, има стотици фламинго — сериозно рече Лесли.

— Теодор, ти знаеше ли, че тук има фламинго? — попита мама.

— Аз… хм… да ви кажа… съм ги мяркал на юг, край езерото Хакиопулос — отвърна Теодор, който не се отклони от истината, а само пропусна да спомене, че това е станало преди три години и че е било единственият път, когато на Корфу са се появили фламинго. За спомен от тогава имах шепа розови пера.

— Всемогъщи Боже! — възкликна Лъми Сладура. Не може ли и ние да ги мернем, скъпи Лес? Смяташ ли, че е възможно да се промъкнем наблизо?

— Разбира се — небрежно го увери Лесли. — Това е най-лесното нещо на света. Те мигрират по един и същи път всеки ден.

На следващата сутрин Лесли се появи в стаята ми, понесъл нещо, което приличаше на необикновена по форма тръба, направена от говежди рог. Попитах го какво представлява, а той се ухили и със задоволство отвърна:

— Мамец за фламинго.

Бях силно заинтригуван и казах, че за пръв път чувам, че фламингото се примамва.

— И аз за пръв път чувам — призна си Лесли. — Това е рог за барут, с който някога са тъпчели пушките. Краят обаче е счупен и може да служи за свирка.

И за да ми го демонстрира, Лесли вдигна заострената част на рога до устата си и го наду. Чу се проточен звънлив звук, нещо средно между параходна сирена и рашпила с множество резониращи обертонове. Изслушах го критично и заявих, че ни най-малко не напомня вика на фламинго.

— Вярно, но се ловя на бас, че Лъми Сладура и Хари Шоколада съвсем не знаят това — каза Лесли. — Единственото, от което имам нужда сега, е да ми дадеш на заем фламинговите пера.

Нямах особено желание да се разделя с тези толкова редки екземпляри от моята колекция, но Лесли ми обясни защо му трябват и ми обеща да ги пази.

Лъми и Хари се появиха в десет часа, преоблечени от Лесли за лов на фламинго. На главите си имаха големи сламени шапки и бяха обути с гумени ботуши, защото, както обясни Лесли, можело да се наложи да преследваме птиците в блатата. Лъми и Хари бяха зачервени и развълнувани от предстоящото приключение, а когато Лесли им демонстрира рога, възторгът им нямаше граници. Надуваха го с все сила и се чуваха такива грозни звуци, че кучетата като полудели започнаха да вият и да лаят, а Лари вбесен се показа от прозореца на спалнята си и заяви, че ако сме решили да продължаваме в духа на проклетите ловни дружини, ще си потърси друго жилище.

— Ти поне си на години и би трябвало да имаш ум в главата!

И той затръшна прозореца, отправяйки прощалната си реплика към мама, която тъкмо бе дошла при нас, за да види каква е тази врява.

Накрая поведохме нашите храбри ловци през полето и ги пуснахме да вървят около три километра, за което време въодушевлението им да ловят фламинго взе да се изпарява. После ги накарахме да се изкатерят до върха на един почти непристъпен хълм, настанихме ги сред някакъв къпинак и им поръчахме непрекъснато да свирят с рога, за да привлекат птиците. В продължение на половин час двамата се редуваха с рога и го надуваха в захлас, но започна да не им достига въздух. Накрая звукът, който се получаваше, по-скоро приличаше на ужасения вик, издаван от смъртно ранен слон, отколкото на какъвто и да е птичи глас.

Тогава дойде моят ред. Задъхан и развълнуван, аз тичешком се появих на върха и казах на нашите ловци, че усилията им не са отишли напразно. Птиците са отговорили, но за съжаление са се разположили в една долина на изток, под друг хълм, на около километър оттук. Ако Лъми и Хари побързат, Лесли ще ги изчака.

Останах възхитен от американското им постоянство. Двамата затопуркаха с неудобните си ботуши и се понесоха в галоп към отдалечения хълм, като от време на време спираха според указанията, които им бях дал, и задъхани надуваха „мамеца“ за фламингото. Когато, плувнали в океан от пот, те се добраха до върха на другия хълм, завариха там Лесли. Заръча им да останат горе, като продължават да надуват рога, а през това време той щял да обиколи долината, за да подгони фламингото към тях.

Даде им пушката си и ловната чанта, за да може, както им обясни, да се промъква по-незабелязано. След което изчезна.

Точно в този миг нашият любим Филимон Контакосас — полицай, се включи в действието.

Няма съмнение, че от всички полицаи на остров Корфу, Филимон беше най-дебелият и най-сънливият. Служеше повече от трийсет години, но не го бяха повишавали, което се дължеше на факта, че никога не бе арестувал никого. Той ни бе обяснил надълго и нашироко, че всъщност е физически неспособен да извърши това. Само при мисълта да се държи грубо с някой престъпник тъмните му като пансетки очи се напълваха със сълзи, а когато имаше празненства, още при първите признаци за спречквания между развеселените от вино селяни, човек можеше да види как Филимон решително се отдалечава в обратната посока. Предпочиташе да си живее кротко и горе-долу на всеки две седмици ни посещаваше, за да се възхити от огнестрелната колекция на Лесли (за която нямахме разрешително) и да донесе подаръци: контрабанден тютюн за Лари, цветя за мама и Марго и захаросани бадеми за мене. На млади години беше работил като прост моряк на товарен параход и малко бе понаучил английски, а това, добавено към факта, че всички жители на Корфу обичаха дебелашките шеги, го правеше идеален за нашата цел. Той се справи със случая достойно и великолепно.

Дотътри се до върха на хълма, облечен с блестящата си униформа, и всеки негов килограм, олицетворение на закона и реда, правеше чест на службата. Завари нашите ловци да надуват нестройно фламинговия „мамец“. Запита ги благо какво правят. Готови като две палета да откликнат на добротата, Лъми Сладура и Хари Шоколада веднага се хванаха за възможността да го похвалят за несвързания му английски и да му обяснят какво е положението. Американците обаче се вцепениха от ужас, тъй като от любезен и закачлив, дебелият полицай се превърна в хладно и брутално олицетворение на властта.

— Не знае фламинго не стреля? — сопна им се той. — Забранено стреля фламинго!

— Но, любезни, та ние не стреляме по тях! — започна да заеква Лъми Сладура. — Само искаме да ги видим!

— Да. Вижте какво, погрешно сте ни разбрали умилкваше му се Хари Шоколада. — Нямаме намерение да убиваме горките пиленца, искаме само да ги видим. Разбирате ли, ние „не стреля“!

— Ако не стреля, защо има пушка? — попита Филимон.

— О, пушката ли… — започна Лъми и лицето му почервеня. — Тя е на един наш приятел… наш амиго, нали разбирате?

— Да, да, на наш приятел е — поде Хари Шоколада. — На Лес Даръл. Може би го познавате? Той е добре известен по тия места.

Филимон продължи да ги гледа хладно и неумолимо.

— Аз не знае този приятел — каза накрая той. — Моля отвориш чанта.

— Чакайте, вижте какво — започна да протестира Лъми. — Тази чанта не е наша, господин полицай!

— Не е, не е — потвърди Хари Шоколада. — Тя е на приятеля ни, на Даръл!

— Пушка ти носиш, чанта ти носиш — подчерта Филимон. — Моля отвориш чанта.

— Е, трябва да кажа, че мъничко си превишавате правата, господин полицай.

— Наистина ги превишавате — рече Лъми Сладура, докато Хари Шоколада усилено кимаше в потвърждение на думите му. — Но щом това ще ви поуспокои, добре тогава, според мене нищо няма да се случи, ако надникнете вътре.

И след като се мъчи известно време с каишките, Лъми отвори чантата и я подаде на Филимон. Полицаят надникна, изсумтя победоносно и измъкна отвътре оскубаното тяло на заклано пиле, по което бяха залепени множество яркорозови пера. Двамата юначни ловци пребледняха от вълнение.

— Ама как… вижте какво… почакайте… — започна Лъми Сладура, но пред изобличителния поглед на Филимон гласът му взе да трепери.

— Забранено стреляш фламинго, казал вече! — повтори Филимон. — Аз арестува двамата!

И той ги поведе, уплашени и протестиращи, към селския участък. Задържа ги там няколко часа, през което време те едва не се побъркаха от писане на показания и дотолкова се заплетоха от нерви и притеснение, че поведоха безкраен спор, как точно е станало всичко. За да ги уплашим още повече, двамата с Лесли събрахме тълпа от приятели, които страшно викаха и крещяха — така, както могат само гърците, и на равни промеждутъци от време ревяха в хор: „фламинго!“, след което замерваха с някой и друг камък участъка.

Най-накрая Филимон позволи на задържаните да изпратят бележка на Лари, който връхлетя в селото, каза на полицая, че ще е по-уместно да залови някои злосторници, вместо да взема участие в дебелашки шеги, след което върна двамата ловци на фламинго в домашното огнище.

— На това трябва да се сложи край! — сърдито се развика той. — Няма да позволя на двама малоумни братя да тормозят и да превръщат в посмешище гостите ми!

Трябва да кажа, че Лъми Сладура и Хари Шоколада се държаха чудесно.

— Не се ядосвай, миличък Лари — рече Лъми. Искали са просто да се повеселят. Ние сме виновни не по-малко от Лес.

— Да — присъедини се Хари Шоколада. — Лъми е прав. Ние сме виновни, че сме толкова лековерни, ама че сме глупаци!

И за да покажат, че не таят лоши чувства, двамата американци отидоха чак до града, откъдето донесоха каса шампанско, за да отпразнуваме случая, след което отидоха и до селото, за да поканят Филимон и да го доведат. Седнаха на верандата от двете страни на полицая и плахо вдигаха тостове в негова чест, докато Филимон, който беше изненадващо добър тенор, пееше любовни песни, а големите му тъмни очи блестяха от сълзи.

— Знаеш ли — сподели Лъми Сладура с Лари в разгара на забавлението, — ако Филимон пази диета, ще изглежда много добре. Но не казвай на Хари, че мисля така, миличък.