Джералд Даръл
Градината на боговете (4)

Трета глава
Градината на боговете

„Виж: горе се разтварят небесата. Към тази неестествена картина поглеждат боговете и се смеят.“

Шекспир, „Кориолан“

Островът се беше прострял като разкривен лък, който в двата си края почти докосва гръцкия и албанския бряг, а сините води на Йонийско море бяха уловени в извивката му като синьо езеро. Към вилата имаше просторна, застлана с плочи веранда, засенчена от много стара лоза, от която като полилеи висяха зелени гроздове. От верандата погледът на човек стигаше оттатък ниската градина, пълна с мандаринови дръвчета, над сребристо — зелените маслинови горички чак до морето, синьо и гладко като листец на цвете.

Когато времето бе хубаво, винаги се хранехме на верандата върху разклатената маса с мраморен плот и тъкмо там семейството вземаше всичките си по-важни решения.

Закуската бе моментът, който бе най-податлив на язвителност и разногласия, защото тогава се четяха писмата (ако имаше писма) и се правеха, променяха или отхвърляха плановете за деня; на тези ранни сутрешни заседания се обсъждаха семейните съдбини, макар и малко наслуки, така че от една молба да се приготви омлет можеше да се получи тримесечна експедиция с лагеруване под открито небе на някой отдалечен бряг — един път стана точно така. Затова, когато се събирахме в неукрепналата утринна светлина, ние никога не знаехме със сигурност как именно ще потръгне денят. Първоначално се държахме предпазливо, защото всеки се дразнеше и от най-малката дреболия, но постепенно под въздействието на чая, кафето, препечените филийки, домашно приготвения мармалад, яйцата и купите с плодове се усещаше как предишното напрежение отслабва и верандата бива обгърната от една по-доброжелателна атмосфера.

Сутринта, която бе предвестник, че сред нас ще пристигне графът, не се различаваше от другите сутрини. Бяхме стигнали до последния етап — пиехме кафе — и всеки бе зает със собствените си мисли: сестра ми Марго, вързала с кърпа русите си коси, се бе прехласнала по две книги с кройки и си тананикаше весело, но немелодично; Лесли, вече приключил с кафето, бе извадил от джоба си малък пистолет, бе го разглобил и разсеяно чистеше частите му с носната си кърпа; мама прелистваше една готварска книга в търсене на подходяща рецепта за обяд и беззвучно мърдаше устни, като от време на време се спираше и гледаше втренчено в пространството, докато си припомняше дали разполага с необходимите продукти; Лари, облечен с многоцветен халат, с едната си ръка ядеше череши, а с другата прехвърляше писмата, които четеше.

Аз бях зает с храненето на последната си находка — едно гардже, което ядеше изключително бавно, поради което го наричах Гладстон^[1], понеже бях научил, че държавникът сдъвква всичко по няколкостотин пъти, преди да го глътне. Докато го очаквах да погълне всяка поредна хапка, аз гледах надолу по хълма към примамливото море и си мислех какво да правя през деня. Дали да не взема магаренцето си Сали и да предприема пътешествие към маслиновите горички във високата централна част на острова, където щях да опитам да уловя агами — гущерите, които живееха по блестящите от гипсови кристалчета скали, припичаха се на слънце и ме измъчваха, като въртяха жълтите си глави и издуваха оранжевите си гуши? Или пък да сляза до езерцето в долината зад вилата, където сигурно се бяха излюпили ларвите на водните кончета? Или да взема последната си придобивка (тази мисъл най-много ме блазнеше), да взема лодката си, и да потегля на голямо пътуване по море.

Напролет заобиколеното почти отвсякъде със суша водно пространство, което отделяше Корфу от континенталния бряг, беше нежно, бледосиньо, а когато пролетта преминеше в горещо, изсушено от жегата лято, цветът на замрялото море сякаш ставаше по-наситен и по-необичаен, така че в зависимост от светлината изглеждаше лилаво — син като в небесна дъга или пък избледняваше до плътно нефритово зелено в плитчините. Вечер, когато слънцето залязваше, то сякаш прокарваше четка по морската повърхност и оставяше пурпурни ивици и петна, тук-там обагрени в златно, сребърно, оранжево и бледорозово.

Лятно време това кротко, сковано от сушата море изглеждаше благонравно — една синя морава, която диша леко и равномерно край брега. Трудно беше човек да повярва, че морето може да освирепява, но дори в тихите летни дни се случваше някъде сред оголените от ерозията хълмове на континента да се издигне горещ и буен вятър и да връхлети с вой острова. Морето потъмняваше толкова много, че ставаше почти черно, гребените на вълните се превръщаха в гейзери от бяла пяна, вятърът ги подемаше, неумолимо ги преследваше, и те — стадо обезумели от страх сини коне, тичаха, докато изтощени се разбият на брега и умрат сред покрова на кипящата пяна.

А през зимата, под стоманено сивото небе, отпуснатото тяло на морето се мърдаше едва-едва. Почти безцветните вълни бяха леденостудени и враждебни, изпъстрени тук-таме с ивици кал и плавей, които дъждът, валял в долините, довличаше в залива.

За мене синьото царство беше съкровищница със странни зверове, които мечтаех да събера и да наблюдавам. Отначало имаше доста неудобства, тъй като можех само да „кълва“ покрай брега като някаква самотна морска птица — ловях само дребосъци из плитчините и понякога се измъчвах при вида на нещо загадъчно и прекрасно, изхвърлено на сушата. След време обаче се сдобих с лодка — с „Тумбел-Нехранимайски“ — и цялото това царство се разкри пред очите ми — от златисто червените скални замъци с техните дълбоки дупки и подводни пещери на север до дългите, блестящо бели пясъчни плажове на юг, чиито дюни приличаха на снежни преспи.

В този ден реших да предприема пътешествие по море и го обмислях толкова вглъбено, че съвсем забравих за Гладстон, който от възмущение хриптеше задъхано насреща ми като астматик, задушен от мъгла.

— Щом ти се налага да задържиш този покрит с пера хармониум — рече подразнилият се Лари, като вдигна поглед, — поне вземи го научи да пее както трябва.

По всичко си личеше, че Лари не е в подходящо настроение да му изнасям лекции за певческите способности на гаргите, затова си замълчах и запуших устата на Гладстон е една грамадна хапка.

— Маркос ни изпраща граф Росиньол за два-три дни — подхвърли Лари на мама.

— Кой е този Росиньол? — попита тя.

— Нямам представа — отговори Лари.

Мама намести очилата си и го изгледа.

— Какво искаш да кажеш, как така нямаш представа?

— Каквото казвам. Нямам представа, не го познавам — повтори Лари.

— Добре, а кой е Маркос?

— Нямам представа, и него не познавам. Обаче е добър художник.

— Скъпи Лари, не започвай да каниш на гости хора, които не познаваш — каза мама. — Достатъчно неприятно е, че трябва да забавляваме познатите ти, та да започнем да забавляваме и непознати.

— Какво значение има дали са познати, или не? — попита озадачен Лари.

— Ами ако са ти познати, поне знаят какво могат да очакват — обясни мама.

— Какво да очакват ли? — попита студено Лари. — Както я караш, човек би си помислил, че ги каня на гости в гето.

— Не, не, миличък, друго имам предвид — каза мама. — Имам предвид, че нашата къща рядко изглежда нормална. Наистина полагам усилия, но като че ли въпреки всичко не можем да живеем като другите хора.

— Е, щом идват на гости, ще трябва да ни понасят — заключи Лари. — При това аз нямам никаква вина, не съм го канил. Маркос го изпраща.

— Но аз точно това исках да кажа — не спираше мама. — Съвсем непознати хора ни изпращат други съвсем непознати. За хотел ли ни мислят, за какво ли?

— Бедата е, че си против общуването — рече Лари.

— И ти щеше да бъдеш, ако се занимаваше с готвенето — възмути се мама. — То стига, за да пожелае човек да живее като отшелник.

— Е, щом пристигне графът, можеш да станеш отшелничка, щом толкова искаш. Никой не те е спрял.

— Хм, много голяма възможност ми предоставяш за отшелничество с тия тълпи от гости, които каниш!

— Нищо подобно, можеш да се уединиш, стига да се заемеш сериозно — рече Лари. — Лесли ще ти изкопае пещера сред маслиновите горички, можеш да накараш Марго да съшие една за друга няколко от по-малко миризливите животински кожи на Джери, ще си набереш буркан с къпини и готово. Мога да водя хора, за да те гледат. „Това е майка ми — ще им казвам аз. — Напусна ни, за да стане отшелничка.“

Мама му хвърли свиреп поглед.

— Виж какво, Лари, понякога наистина ме ядосваш — рече тя.

— Отивам да видя бебето на Леонора — обади се Марго. — Искаш ли нещо от селото?

— О, вярно — каза Лари. — Добре, че ме подсети. Леонора ме помоли да стана кръстник на детенцето.

Леонора беше дъщеря на нашата прислужница Лугареция, която идваше в къщата да ни помага, когато канехме гости. Поради ненадминатата си „хубост“ тя беше любимка на Лари.

— Ти да ставаш кръстник? — изуми се Марго. — Мислех си, че от кръстниците се очаква да са добродетелни, религиозни и тям подобни.

— Много мило от нейна страна — със съмнение в гласа рече мама. — Но все пак е малко странно, нали?

— Много по-странно щеше да бъде, ако го бе по-молила да стане баща на хлапето — подхвърли Лесли.

— Миличък Лесли, не говори подобни неща пред Джери дори на шега — каза мама. — А ти ще приемеш ли, Лари?

— Защо не, какво пречи на клетото създание да получи благоволението на моите напътствия?

— Виж ти! — изсмя се Марго. — Е, ще обясня на Леонора, че ще дочака да станеш добродетелен и религиозен на куково лято.

— Ако можеш да го преведеш на гръцки, нямам нищо против! — каза Лари.

— Зная гръцки не по-зле от тебе — войнствено му се сопна Марго.

— Стига, милички, стига, не се карайте! — намеси се мама. — Лесли, много ми се иска да не чистиш пистолетите с носната си кърпа, петната от смазката не се изпират.

— Все с нещо трябва да ги чистя — обиди се Лесли.

В този миг съобщих на мама, че смятам през целия ден да изследвам крайбрежието, та дали може да си взема храна за излета.

— Добре, миличък — разсеяно каза мама. — Помоли Лугареция да ти даде нещо за ядене. Само че внимавай, не влизай надълбоко, гледай да не настинеш и… пази се от акули!

Дори ако е много плитко и доброжелателно, всяко море изглеждаше на мама неуправляема водна маса, въплъщаваща злото, пълна с приливни и отливни вълни, силни течения, тайфуни и водовъртежи, плътно населена с гигантски октоподи и сепии, както и с кръвожадни саблезъби акули, и всички те имаха една — единствена цел в живота: да убият и да изядат някое от нейните чеда. Като я уверих, че много ще внимавам, аз бързо отидох в кухнята, взех храна за мене и за животните, събрах колекционерските си принадлежности, свирнах на кучетата и се спуснах надолу по хълма към пристана, където бе закотвена лодката ми.

Тъй като представляваше първи опит на Лесли в корабостроенето, „Тумбел-Нехранимайски“ беше с почти кръгла форма и с плоско дъно, така че поради привлекателната си окраска (на оранжеви и бели ивици) може да се каже, че лодката приличаше на живописно целулоидно пате. Като плавателен съд тя ми служеше вярно и предано, но поради формата си и липсата на кил ставаше много неустойчива и при най-лекото вълнение, и заплашваше да се преобърне, и да си плава преобърната (в тревожни мигове винаги проявяваше тази своя склонност). Когато предприемах с нея дълги експедиции, винаги се запасявах добре с храна и вода от страх, че може да се отклони от курса и да се разбие, при това гледах да карам покрай брега, та ако „Тумбел-Нехранимайски“ внезапно бъде връхлетяна от сироко^[2], тутакси да се озова в безопасност. Не можеше да й се сложи висока мачта, защото поради формата си в такъв случай лодката се преобръщаше, а голямото й колкото носна кърпа платно успяваше да поеме и задържи едва мъничка шепа вятър, затова най-често се придвижвах с помощта на греблата. Когато на борда беше целият екипаж (три кучета, сова, а понякога и гълъб) и лодката бе натоварена докрай (приблизително с двайсетина съда, пълни с морска вода и животни), толкова трудно я помръдвах, че направо ме заболяваше гърбът.

Роджър не ми създаваше главоболия в морето и пътуванията много му допадаха, при това той проявяваше дълбок и разумен интерес към морската фауна, и можеше да лежи часове наред с наострени уши, и да наблюдава странните гърчове на някоя крехка морска звезда в буркана. За разлика от него Пикльо и Посерко обаче, не бяха морски вълци и всъщност най-често си оставаха у дома, преследващи някоя доста безобидна плячка из миртовите гъсталаци. Когато ме придружаваха в морето, те се мъчеха да не ми пречат, но това рядко им се удаваше, а изпаднехме ли в бедствено положение, палетата започваха да вият или скачаха във водата. Ако пък бяха жадни, пиеха от морето, а после повръщаха върху краката ми тъкмо когато правех някоя сложна маневра. Не знаех със сигурност дали Одисей, моята сова, обича плаването — слагах го някъде, а той послушно стоеше с полузатворени очи и прибрани крила, приличащ донякъде на статуетка, изобразяваща източно божество, от ония, които имат по-зловещ вид. Гълъбът ми на име Куилп (син на първия ми гълъб, който се казваше Квазимодо) обожаваше морето: разполагаше се на мъничкия бак и се държеше така, сякаш това бе палубата за разходки на „Куин Мери“^[3], а не „Тумбел-Нехранимайски“. Крачеше напред-назад, като от време на време спираше и правеше няколко бързи валсови стъпки, а после издуваше гръд и изнасяше своя контраалтов концерт, при което странно напомняше на закръглена оперна певица по време на морско пътешествие.

Ставаше неспокоен само ако се развалеше времето — литваше и кацваше в скута на капитана, за да потърси убежище.

В деня, за който става дума, аз реших да посетя едно заливче с малък остров в единия край и заобиколено с рифове, където живееха безброй пленителни създания.

Надявах се да открия някоя паунова морска кучка, защото знаех, че в плитчините се срещат купища от тези риби. Кучките изглеждат необичайно — източените им тела са дълги десетина сантиметра и по форма доста приличат на змиорка, а по изпъкналите си очи и дебелите устни имат нещо общо с хипопотама. По време на размножаването мъжките стават много живописни — зад очите им се вижда тъмно петно с небесносини краища, на главите си имат гребен като гърбица, на цвят матово оранжев, а черничкото им тяло е покрито с тъмносини или лилави петна. Гърлото им е бледозелено като морска вода, с тъмни ивици. За разлика от тях телата на женските са маслиненозелени на цвят с бледосини петна, а перките им са тревисто зелени. Имах силно желание да уловя някоя от тези живописни рибки, тъй като бе размножителният им период, и се надявах да ги завъдя в един от аквариумите си, за да наблюдавам как се ухажват.

След половин час изнурително гребане стигнахме до залива със сребристо зелените маслинови горички покрай брега и високите златисти гъсталаци на зановеца, от който над все още чистите води се носеше тежък мускусен дъх. Закотвих „Тумбел-Нехранимайски“ в дълбоката две стъпки вода близо до рифа, а после се съблякох и въоръжен със сака за пеперуди и с широкогърлест буркан, стъпих в бистрото като джин море, топло като вода във вана.

Навсякъде имаше такова изобилие от живот, че ми се налагаше силно да се съсредоточа, за да не се отклоня от замисъла си. Сред разноцветните водорасли лежаха хиляди морски краставици^[4], подобни на огромни и пъпчиви кафяви наденици. Върху скалите се виждаха тъмноморавите и черни игленици на морските таралежи, чиито бодли се обръщаха насам-натам като стрелки на компас. Тук-там, залепени за камъните като уголемени мокрици, се забелязваха хитони^[5] и изпъстрените с ярки петна раковини на Калиосто^[6], които се движеха по дъното, всяка приютила или законния си обитател, или похитител под формата на червенолик рак пустинник с алени щипци. Изпод краката ти изведнъж се изплъзваше някое покрито с водорасли камъче, което се оказваше морски паяк^[7], върху чийто гръб имаше грижливо засадена градинка, която да му служи за маскировка пред неприятелите.

Скоро стигнах до тази част от залива, която, както знаех, бе любимо място на морските кучки. Не след дълго зърнах един красив мъжки екземпляр — тялото му блестеше от преливащите се багри на многоцветните му годежарски одежди.

Предпазливо насочих сака към него и той се дръпна, обзет от подозрение, като ме гледаше и начупените му бърни мърдаха, докато преглъщаше. Замахнах рязко с мрежата, но той бе прекалено нащрек и лесно я избегна. Направих още няколко опита, но все безрезултатни, и всеки път рибата се отдръпваше малко по-далече.

Накрая моето внимание й досади и тя се стрелна към убежището на своя дом — към счупената половина на глинен съд, от онези, които залагат рибарите, за да уловят някой непредпазлив октопод. Макар рибата да имаше чувството, че вече е извън опасност, всъщност тъкмо това я погуби, защото аз просто гребнах със сака и я извадих заедно с чирепа, след което прехвърлих и нея, и къщичката й в една от по-големите съдини в лодката.

Опиянен от успеха си, продължих да ловувам и към пладне вече бях хванал за моя пленник две зелени съпруги, както и новородена сепия, и интересни екземпляри морски звезди, каквито не бях виждал до тогава. Слънцето започна жестоко да прежуря и повечето морски обитатели се изпокриха под скалите, за да си отдъхнат на сянка. Аз излязох на брега и седнах в маслиновата горичка, за да изям обеда си.

Въздухът бе натежал от аромата на зановеца и трептеше от жуженето на пеещите цикади. Докато се хранех, наблюдавах как един огромен и зелен като дракон гущер с яркосини, подобни на очи петна по тялото, предпазливо издебна и улови една лястовича опашка с бели крила на черни напречни петна. Постижението му не беше малко, тъй като тези пеперуди рядко се задържат неподвижни на едно място, а като летят, често сменят посоката и е трудно тя да бъде предугадена. Нещо повече, гущерът хвана лястовичата опашка в полет и при това направи около четиридесет сантиметров отскок от земята, за да я стигне.

Скоро приключих с обеда, натоварих лодката и като вкарах вътре и кучешкия екипаж, започнах да греба към дома, за да настаня морските кучки в аквариума. Когато се прибрах във вилата, сложих мъжката риба заедно с чирепа в средата на един от по-големите си аквариуми, след което внимателно пуснах вътре и двете женски. Макар че до края на следобеда стоях и ги наблюдавах, те не направиха нищо забележително. Мъжкият лежеше на входа на чирепа, преглъщаше и се цупеше, а женските преглъщаха и се цупеха със същото въодушевление в другия край на аквариума.

Когато станах на следващата сутрин, с голяма досада открих, че рибите явно се бяха раздвижили на зазоряване, тъй като върху горната част на чирепа имаше хвърлен хайвер. Не знаех на коя от женските се дължи това, но бащата се беше превърнал в много храбър пазител и когато вдигнах чирепа, за да разгледам яйцата, яростно се хвърли към пръста ми.

Твърдо бях решил да не изпускам останалата част от представлението, така че хукнах да взема закуската си и я изядох клекнал пред аквариума, втренчил поглед в морските кучки. Близките ми, които дотогава гледаха на рибите като на възможно най-безобидните създания сред животните ми, с които не се случват бели, започнаха да изпитват съмнения относно морските кучки, защото часовете на утрото се нижеха, а аз дотягах с молби на всеки член от домакинството, който минеше, да ми донесе портокал, чаша вода или да ми подостри молива, защото убивах времето, като рисувах рибите в дневника си. Донесоха ми обеда при аквариума и докато дългият и горещ следобед наближи края си, налегна ме дрямка. Кучетата, на които отдавна им бе доскучало да стоят на стража, без да им е ясно защо, потеглиха към маслиновите горички и ме оставиха да си блъскам главата с морските кучки.

Мъжката риба се бе пъхнала навътре в чирепа и едва се виждаше. Едната женска се бе намърдала зад някакви камъчета, а другата седеше и преглъщаше върху пясъка.

Заедно с рибите в аквариума бях настанил и две морски паячета, украсени с водорасли, а върху главата на едното от тях имаше малка розова морска анемона, подобна на кокетна капела. Тъкмо това паяче стана причина да се обърне наопаки любовната идилия на морските кучки. То обикаляше пода на аквариума и поднасяше с щипци парченца храна към устата си така изящно, че напомняше на префинена стара мома, която яде сандвичи с краставица. Малко по малко паячето стигна до входа на чирепа. Мъжката риба веднага се показа — с блеснала преливаща се окраска, готова за битка.

Спусна се към морското паяче и започна методично и ожесточено да го напада. След няколко неуспешни опита да прогони рибата с щипците си, рачето плахо подви опашка и побягна заднишком. Така рибата се озова в положението на победител и с невинен вид самодоволно се разположи пред дома си.

А после се случи нещо много неочаквано. Женската край пясъка бе проследила спречкването с рачето и сега доплува, като се спря на десетина сантиметра от мъжкия. Щом я видя, той стана много неспокоен и окраската му сякаш заблестя още по-ярко. След това внезапно я връхлетя. Спусна се към нея и я захапа по главата, а междувременно извиваше тялото си като лък и й нанасяше удари с опашката.

Наблюдавах изумен поведението му, докато не се усетих, че през цялото време, докато мъжкият биеше и блъскаше женската, тя стоеше напълно безучастна и не направи никакъв опит да му го върне. Бях станал свидетел не на безпричинно нападение, а на войнствено демонстрирана любовна игра. Гледах внимателно и забелязах, че като побутваше женската с опашката си и я хапеше по главата, мъжкият всъщност я насочваше към своя дом така, както овчарското куче подбира стадото.

Разбрах, че щом влязат в чирепа, ще ги изгубя от очите си, затова се втурнах в стаята си и се завърнах с едно приспособление, което обикновено използвах, когато изследвах птичи гнезда. Представляваше бамбукова пръчка с малко огледалце, закрепено под ъгъл в края й. Ако не можех да стигна до гнездото, огледалцето ми служеше като перископ и така успявах да проуча яйцата или новоизлюпените пиленца. Сега го използвах по същия начин, само че в обратната посока. Докато се върна обаче, рибите се бяха скрили в чирепа. Много предпазливо, за да не ги смутя, аз потопих във водата бамбука с огледалцето и го придвижих, докато стигнах до входа на чирепа. Щом го наместих, открих, че не само виждам добре вътрешната част на чирепа, но и че тя е красиво осветена от слънчевите лъчи, отразени от огледалцето.

Като начало двете риби стояха близо една до друга, мърдаха неудържимо перките си и толкова. След като бе успял да хване женската натясно в чирепа, мъжкият не я нападаше и изглеждаше по-приятелски настроен към нея. След десетина минути женската вече не беше редом с него — премести се и скоро изхвърли малък прозрачен грозд хайвер, който прилепна към гладката повърхност на чирепа като жабешки яйца. Сетне женската се отдръпна и мъжкият се разположи върху хайвера.

За съжаление женската го закри от погледа ми, така че всъщност не видях как точно беше оплоден хайверът, но нямаше съмнение, че мъжкият върши тъкмо това.

Женската, усетила, че нейното участие в начинанието е приключило, изплува от чирепа и прекоси аквариума, като оттук нататък не прояви интерес към яйцата.

Мъжкият обаче известно време се суети около тях и накрая застана на стража във входа на чирепа.

С нетърпение очаквах да се появят малките морски кучки, но изглежда, нещо не беше наред (сигурно водата не е била достатъчно наситена с въздух), защото се родиха само две. За мой ужас едното от миниатюрните създания беше изядено от собствената си майка пред очите ми. И понеже не исках на съвестта ми да тежи втори случай на детеубийство, качих се на лодката и гребах покрай брега до мястото, където бях уловил родителите на рибката. Бях я преместил в буркан и я носех със себе си. Пуснах я в бистрата топла вода, край която растеше златният зановец, и я благослових да има собствено потомство — безчет многоцветни рибки.

 

 

Три дни по-късно се появи графът. Беше висок и строен, със златиста като пашкули на копринена буба коса на ситни къдрици, лъщящи от помада, с изящни вълнисти мустаци в същата гама и леко изпъкнали воднисти очи с неприятен зелен цвят.

Уплаши мама, защото багажът му се намираше в огромен сандък и тя бе убедена, че се готви да стои при нас цяло лято. Скоро обаче открихме причината — графът намираше себе си за толкова привлекателен, че смяташе за необходимо да се преоблича по седем — осем пъти на ден, за да си отдаде дължимото. Дрехите му бяха такива елегантни изделия, прекрасно ушити на ръка и от такива изящни платове, че Марго се разкъсваше между обзелата я завист към неговия гардероб и чувство на отвращение към женствеността му. Освен че графът самовлюбено се занимаваше само със собствената си особа, той притежаваше и други не по-малко неприемливи черти. До такава степен бе плувнал в парфюмена миризма, та човек имаше чувството, че я вижда — само миг да останеше графът в стаята, и въздухът се просмукваше, а от възглавниците, на които се бе облягал, и от столовете, където бе сядал, дни наред се носеше воня. Графът владееше английски слабо, но това не му пречеше да се разпростира, върху която и да е тема — държеше се презрително и догматично, а всички ние се наежвахме. Философските му възгледи, доколкото въобще ги имаше, могат да бъдат сумирани във фразата „Във франция го правим по-добре“, която той повтаряше непрекъснато и използваше по отношение на всичко. Имаше толкова типично галски интерес към ядивността на всяко нещо, с което влизаше в допир, че човек можеше да бъде извинен, ако го възприемеше като превъплътен козел.

За съжаление графът пристигна тъкмо преди да седнем да обядваме и докато приключихме, без особено да се старае, той бе успял да настрои против себе си всички, включително и кучетата. Само два часа след пристигането си съумя да раздразни петима души, които бяха съвсем различни по характер, и то изобщо без да се усети, така че от определена гледна точка това бе направо tour de force^[8]. По време на обеда, веднага щом изяде ефирното като облак суфле, в което бяха потънали бледорозовите телца на съвсем пресните скариди, той заяви, че главният готвач на мама явно не е французин. Когато откри, че главният готвач е самата тя, вместо да се притесни, той само каза, че в такъв случай присъствието му ще е добре дошло за нея, защото той ще има възможност да й даде някои насоки в кулинарното изкуство. Мама така се ядоса, че загуби дар слово, а графът се прехвърли на Лари, когото благоволи да осведоми, че единствените добри писатели са френските. При споменаването на Шекспир досадникът сви рамене и подхвърли: „Le petit poseur^[9]“. На Лесли предложи мнението, че всеки, който се интересува от лов, положително притежава престъпни наклонности; при това било добре известно, че най-хубавите пушки, мечове и тям подобните противни оръжия се произвеждат от французи. Марго посъветва да се пази красива за мъжете и особено да внимава с лакомията, защото яде прекалено много неща, които развалят фигурата.

Понеже по това време Марго донякъде беше все още по детски закръглена и по тази причина пазеше строга диета, забележката му далеч не беше посрещната добре. В моите очи графът си издаде присъдата, като нарече кучетата „селски псета“ и направи неблагоприятно за тях сравнение със собствените му лабрадори, сетери, басети и спаниели — разбира се, всичките специално развъдени във Франция. Нещо повече, графът бе озадачен, че отглеждам толкова много животни, които не стават за ядене. „Този вид неща само ги убиваме във Франция“ — каза той.

Нищо чудно, че когато обедът свърши и графът се качи горе, за да се преоблече, семейството приличаше на вулкан, който се готви да изригне. Възпря ни само златното правило на мама — че един гост не бива да бъде обиждан още на първия ден. Но нервите ни бяха в такова състояние, че ако някой бе започнал да си свирука „Марсилезата“, щяхме да го разкъсаме на парчета.

— Виждаш ли! — с укор каза мама на Лари. — Ето какво се получава, когато позволяваш на хора, които не познаваш, да изпращат гости, които също не познаваш. Този човек е непоносим!

— Е… не е чак толкова лош — каза Лари, като направи безуспешен опит да оспори мнение, което всъщност подкрепя. — Струва ми се, че някои от забележките му бяха основателни.

— Кои например? — заплашително попита мама.

— Да, кои? — попита и Марго, вече разтреперана.

— Ами… — помъчи се да се измъкне Лари, — суфлето май бе прекалено мазно, а Марго придобива все по-кръгла форма.

— Животно! — извика Марго и избухна в сълзи.

— Е, Лари, съвсем го прекали — каза мама. — Просто не знам как ще изтърпим тоя… тоя твой напарфюмиран паркетен кавалер цяла седмица.

— Чакай, не забравяй, че и на мене ми се налага да го понасям! — раздразнено рече Лари.

— Е, нали е твой приятел… тоест, приятел на твой приятел… тоест… какъвто и да е, твой е — заключи мама. — От тебе зависи така да направиш, че колкото може по-рядко да ни се мярка пред очите.

— Или ще надупча задника му със сачми — рече Лесли. — Нищожно миризливо…

— Лесли, стига толкова — прекъсна го мама.

— Точно това е той — упорстваше Лесли.

— Зная, миличък, но не бива да му го казваш — обясни му мама.

— Ще се помъча да бъда с него — обеща Лари, — но после няма аз да съм крив, ако дойде в кухнята да те учи как се готви.

— Предупреждавам те — започна мама, готова да избухне, — че ако кракът на този човек стъпи в кухнята, аз ще си изляза… ще си отида. Ще си отида и ще…

— И ще станеш отшелничка, а? — опита се да й помогне Лари.

— Не. Ще замина и ще се настаня в хотел, докато той не си отиде — изрече мама любимата си заплаха. — И този път не се шегувам.

Трябва да бъдем справедливи към Лари и да признаем, че следващите няколко дни той мъжествено прояви усилия по отношение на граф Росиньол. Заведе го в града до библиотеката и до музея, показа му лятната резиденция на краля с всичките й отвратителни статуи, заведе го дори до най-високата точка на Корфу — връх Пантократор^[10] — и му показа изгледа. Графът направи неблагоприятно сравнение на градската библиотека с Националната библиотека в Париж, каза, че музеят не струва пет пари в сравнение с Лувъра, отбеляза, че по размери, архитектура и обзавеждане кралската резиденция отстъпва на къщичката, където той бил настанил главния си градинар, и накрая подхвърли, че да се говори за изгледа от връх Пантократор е сквернословие в сравнение с неописуемия изглед, откриващ се, от който и да е връх, на която и да е височина във Франция.

— Този човек е нетърпим — каза Лари, докато се подкрепяше с коняк в спалнята на мама, където се бяхме събрали, за да избегнем компанията на графа. — Франция му е идея — фикс, чудя се защо изобщо е заминал. Дори телефонните им услуги смята за най-добрите в света! И дотолкова му липсва чувство за хумор във всяко едно отношение, че човек би го взел за швед.

— Както и да е, миличък — успокояваше го майка. — Нали няма да стои дълго.

— Не съм сигурен, че ще издържа през цялото време — продължи Лари. — Засега само дето не е обявил и Господ за французин.

— Не е, но положително във Франция са по-набожни — изтъкна Лесли.

— Няма ли да е чудесно, ако му скроим някой истински гаден номер? — попита Марго с копнеж в гласа. — Нещо направо ужасно!

— Не, Марго — твърдо се противопостави мама. — Никога не сме правили гадни номера на гостите си… тоест, ставало е само на шега или случайно. Няма да започваме сега. Просто ще трябва да го изтърпим. В крайна сметка ще е само за още няколко дни. Бързо ще минат.

— Мили Боже! — възкликна Лари. — Току-що си спомних. Проклетото кръщение е в понеделник!

— Много ми се иска да не ругаеш чак толкова — каза мама. — Какво общо има кръщението с графа?

— Представяш ли си какво ще е да го заведа там? — попита Лари. — Не, графът ще трябва да отиде някъде сам.

— Не мисли, че е редно да се скита сам, без нас — рече мама, сякаш говореше за някакъв опасен звяр. — Искам да кажа, може да попадне на някой от приятелите ни.

Всички седяхме, замислени по този въпрос.

— А защо Джери не го заведе някъде? — изтърси Лесли. — В крайна сметка и Джери не е умрял за проклетото кръщение.

— Гениално! — зарадва се мама. — По-добре не може и да бъде!

Тутакси всичките ми инстинкти за самосъхранение се съживиха. Казах, че всъщност държа да отида на кръщението, че с нетърпение съм го очаквал, че това е единствената възможност да видя Лари в ролята на кръстник, че той сигурно ще изтърве бебето или ще направи нещо друго, което не искам да изпусна, че графът не обича змии, костенурки, птици и всякакви животни, така че какво бих могъл да правя с него? Последва тишина, в която членовете на семейството разгледаха състоятелността на моя казус, като че бяха съдебни заседатели.

— Сетих се, ще отидете някъде с лодката! — хрумна й на Марго.

— Отлично! — каза Лари. — Сигурен съм, че освен шивашките шедьоври той непременно си носи сламена шапка, както и моряшка фланелка. Може да намерим отнякъде и едно банджо.

— Идеята е чудесна — каза мама. — В края на краищата, миличък, ще е само за няколко часа. Е, голяма работа.

Заявих по най-категоричен начин, че за мен това наистина е голяма работа.

— Виж какво — започна Лесли, — в понеделник на езерото ще има риболов. Ако придумам човека, който го урежда, да те пусне с другите, ще вземеш ли графа?

Не можах да устоя, защото отдавна мечтаех да присъствам на такъв риболов. Така и така беше ясно, че цял следобед щях да се занимавам с графа, затова въпросът беше поне да имам някаква полза.

— А после ще видим какво може да се направи за новото шкафче, което искаш за пеперудите — каза мама.

— А ние с Марго ще ти дадем малко пари за книги — подхвърли Лари, като великодушно присъедини Марго към подкупа.

— Аз пък ще ти дам сгъваемия нож, който ми искаше — каза Лесли.

Съгласих се. Щом щях да търпя графа цял следобед, поне можеше да бъда сравнително добре възнаграден.

Същия ден, когато вечеряхме, мама обясни на графа положението и се впусна в такива хвалебствени речи за риболова, та човек би си помислил, че тя лично го е създала.

— И горещо има? — попита графът.

— Да, ще има топла храна — потвърди мама. — Рибите се наричат кефали и са страшно вкусни.

— Не, и горещо ли на езерото? — уточни графът. — И горещо ли на слънце?

— О… разбирам — каза мама. — Да, много е горещо. Непременно си сложете шапка.

— И отива с яхта на дете? — попита графът, който обичаше да си изяснява нещата.

— Да.

В чест на експедицията графът се докара с бледосини ленени панталони, елегантни светлокафяви обуща, бяла копринена риза, с небрежно вързано на врата златисто синьо шалче и с изискана капитанска шапка. Макар че „Тумбел-Нехранимайски“ отговаряше чудесно на моите нужди, веднага бих се съгласил, че не притежаваше нищо от лукса на океанските яхти. Графът също бързо се ориентира, когато го поведох през лабиринта на старите венециански солници към канала под къщата, където бях закотвил лодката.

— Това… яхта? — попита той учуден и малко уплашен.

Отговорих му, че това наистина е нашият плавателен съд — устойчив, солиден, и както той ще забележи, с плоско дъно, поради което придвижването вътре става по-лесно. Дали графът ме разбра, или не, нямам представа. Може би си помисли, че „Тумбел-Нехранимайски“ е само лодката, с която ще доплаваме до яхтата.

Въпреки всичко графът изящно се прехвърли през борда, суетливо постла носната си кърпа върху седалката и плахо се разположи. Скочих на борда и с помощта на прът започнах да отблъсквам лодката надолу по канала, който на това място беше двайсетина стъпки широк и не по-дълбок от две стъпки. Поздравих се с откритието си от предния ден, когато бях решил, че от „Тумбел-Нехранимайски“ се носи задушлива смрад почти колкото от графа, защото от известно време под дъските се бяха насъбрали много умрели скариди, водорасли и други отпадъци. Затова бях потопил лодката в две педи морска вода и бях изтъркал трюма й така старателно, че сега тя блестеше от чистота и от нея лъхаше приятната миризма на сгорещен от слънцето катран, на боя и на солена вода.

Старите солници се намираха в края на соленоводното езеро и представляваха гигантска шахматна дъска, чиито квадрати се образуваха от пресичащите се под прав ъгъл тихи канали, някои от които бяха широки колкото стол, а други — трийсетина стъпки. Повечето от тези водни пътеки бяха дълбоки само две-три стъпки, но под водата лежеше почти бездънен нанос от лепкава черна тиня. Поради формата си и плоското дъно „Тумбел-Нехранимайски“ се придвижваше сравнително лесно нагоре-надолу по тези канали сред сушата, защото тук поривите на вятъра не причиняваха затруднения на лодката, нито се случваше да я подмятат изникнали изневиделица вълнички — двете неща, които винаги я застрашаваха.

Неудобството обаче се криеше в това, че отстрани каналите бяха обрасли с високи и плътни бамбукови гъсталаци, които, макар да хвърляха сянка, спираха достъпа на вятъра, така че въздухът бе застоял, тежък, горещ и ужасно вонеше — като от торище. Известно време изкуственият аромат, носещ се от графа, съперничеше на естествените миризми, но накрая природата победи.

— Смрадливо — подхвърли графът. — Във Франция вода има хигиена.

Обясних му, че скоро ще излезем от канала и като стигнем до езерото, вече няма да мирише.

— И горещо — беше следващото откритие на графа, който бършеше лицето и мустаците си с напарфюмирана кърпичка. — И горещо много.

Бледото му лице обаче бе придобило лек виолетов оттенък. Тъкмо се готвех да му отговоря, че и това затруднение ще бъде превъзмогнато с пристигането ни в свързаното с морето езеро, когато се стреснах, защото забелязах, че нещо не е наред с „Тумбел-Нехранимайски“. Лодката се беше пльоснала в мътната вода и почти не помръдваше като я отблъсквах с пръта. Първоначално не се сещах какво може да й е станало — не беше опряла в дъното, защото знаех, че в канала няма натрупан пясък. Изведнъж обаче забелязах, че отдолу се просмуква вода, върти се в кръг и вече почти е покрила дъските. „Не е възможно! — помислих си аз. — Не е възможно лодката да се е пробила!“

Не можех да откъсна очи от водата, която се покачваше и стигна до обувките на графа, който нищо не подозираше. Изведнъж се сетих какво се бе случило. Когато мих дъските, бях отпушил дупката в дъното на лодката, за да влиза морска вода. Явно след това не съм я запушил достатъчно старателно и сега през нея влизаше вода от канала. Първата ми мисъл беше да вдигна дъските и да запуша плътно дупката, но краката на седналия граф вече бяха по-топени в около педя вода, така че ми се видя наложително да насоча лодката към брега, докато все още можех донякъде да я управлявам, и да сваля изискания пътник на сушата. Не се вълнувах, че „Тумбел-Нехранимайски“ щеше да ме остави в канала — и без това непрекъснато влизах и излизах от каналите, като че бях воден плъх, когато търсех водни змии, костенурки, жаби и разни други гадинки, но ми беше ясно, че графът няма да погледне благосклонно на перспективата да гази две стъпки вода, под която има неопределено количество тиня. Усилията ми да обърна към брега тежката като олово лодка, пълна с вода, бяха направо свръхчовешки. Постепенно усетих, че неподвижната маса започна да помръдва и носът на лодката неохотно се обръща към сушата. Сантиметър по сантиметър я намествах по посока на бамбука и едва на пет — шест крачки от брега графът забеляза какво става.

— Mon Dieu!^[11] — извика той с писклив глас. — Ние потъва! Мой обувка потъва! Лодка, тя също потъва!

За миг задържах пръта, за да успокоя графа. Казах му, че не го заплашва опасност, че трябва само да седи неподвижно, докато го сваля на брега.

— Мой обувка! Погледни мой обувка! — извика той, като сочеше загубилите цвета си подобия на обувки, от които се стичаше вода. Имаше такъв разярен вид, че едва успях да сдържа смеха, който ме напуши.

Обясних му, че само след миг вече ще се намирана твърда земя. И ако ме беше послушал, точно така щеше да стане, защото успях да докарам „Тумбел-Нехранимайски“ на две крачки от бамбука. Графът обаче прекалено много се безпокоеше за състоянието на обущата си и това го подтикна към голяма глупост.

Независимо че извиках, за да го предупредя, той погледна през рамо и като видя, че сушата е съвсем наблизо, стана и скочи върху мъничката палуба на „Тумбел-Нехранимайски“. Намерението му явно беше оттам пък да скочи на безопасния бряг, щом като лодката се доближи още повече, но не беше взел предвид нейния характер.

Обикновено лодката имаше кротък нрав, но проявяваше и някои капризи, един, от които бе, че не търпеше човек на палубата. В подобен случай се извърташе и рязко се отместваше, като че беше обучен кон от каубойски филм, и хвърляше човека зад борда. И сега постъпи по същия начин с графа.

Той падна с вик в канала, разперил ръце и крака, сякаш бе тромава жаба, а кокетната му капитанска шапка се понесе към бамбуковите корени, докато той се мяташе из гъстата като овесена каша тинеста вода. Обзе ме смесено чувство на боязън и задоволство. Доволен бях, че графът се намокри, макар да знаех, че семейството никога няма да повярва, че това не е нагласено от мене. Боях се обаче, защото се мяташе. Когато е на плитко, човек инстинктивно се мъчи да се изправи, но в случая всяко усилие караше графа да затъва все по-дълбоко в лепкавата кал. Веднъж по време на лов Лари падна в един от тези канали и потъна толкова дълбоко, че се наложи Марго, Лесли и аз да обединим усилията си, за да го измъкнем. Ако графът се заклещеше надълбоко в тинята, нямаше да ми стигнат силите да го извадя сам, а докато доведа помощ, той можеше направо да изчезне в мазната тиня. Оставих лодката и скочих в канала, за да му помогна. Умеех да се придвижвам в тинята, пък и тежах четири пъти по-малко от графа, така че не хлътнах като него. Извиках му да не мърда, докато не стигна до него.

— Merde!^[12] — каза графът, от което разбрах, че все още държи устата си над водата.

Опита да се изправи, но ужасната лакома кал го държеше в прегръдките си и като нададе отчаян вик, подобно на осиротяла чайка, графът замря. Дотам се беше уплашил от тинята, че когато стигнах до него и се помъчих да го изтегля към брега, той започна да кряска, да пищи и да ме обвинява, че искам да го натикам още по-надълбоко. Детинското му поведение ми се видя толкова неподходящо за случая, че щеше да ми стане зле от смях, а това само навреди на графа. Беше превключил на френски и говореше бързо като картечница, а аз, понеже владеех езика съвсем слабо, нему разбирах. Накрая успях да възпра неприличния си смях, отново го хванах под мишниците и започнах да го влача към брега. Тогава изведнъж ми хрумна колко нелепо би се видяло на един страничен наблюдател положението, в което бяхме изпаднали — дванайсет годишно момче се мъчи да спаси един двуметров мъж — и тогава пак ме напуши смях, седнах в тинята и се превивах, докато ми излязоха сълзи на очите.

— Защо се смее? Защо се смее? — пищеше графът, като се опитваше да се извърти, за да погледне през рамо към мене. — Не се смее, а дърпа, vite^[13], vite!

В крайна сметка, като хълцах от смях, аз започнах отново да влача графа, докато не стигнахме сравнително близо до сушата. Тогава го оставих и се изкачих на брега.

Това предизвика нов истеричен пристъп.

— Не си отива, не си отива! — виеше той, обзет от паника. — Аз потъна, не си отива!

Не му обърнах внимание. Избрах седем от най-дългите бамбукови стебла наблизо и започнах да ги навеждам едно по едно, докато се разцепиха по дължина, без обаче да се пречупят. После ги извих, за да стигнат до графа. Представляваха нещо като зелен мост между него и сушата. Следвайки моите указания, графът се обърна и започна да се изтегля по тях, докато стигна брега. Когато най-подир неуверено се изправи на нозе, изглеждаше така, сякаш долната част на тялото му е била потопена в размекнат шоколад. Понеже знаех, че лепкавата кал изсъхва без време, предложих му да изстържа част от нея с бамбукова клонка. Графът ми хвърли убийствен поглед и каза, обзет от бяс:

— Espece de con!^[14]

Несигурните ми познания по езика не ми позволиха да си преведа думите му, но въодушевлението, с което ги изрече, ме караше да предполагам, че си струва да ги запомня добре. Тръгнахме към къщи. Графът кипеше като сярна киселина. Както и очаквах, тинята по краката му засъхна с едва ли не магическа скорост и не след дълго той изглеждаше така, като че бе обут със светлокафяви панталони, представляващи мозаична главоблъсканица. Гледан отзад, до такава степен напомняше бронираната задница на индийски носорог, че без малко отново да прихна.

Може да се каже, че такъв ни бил късметът: двамата с графа стигнахме до вилата точно когато огромният „Додж“, натоварен със зачервените от виното мои роднини и каран от нашия начумерен бъчвоподобен и самоизбрал се за целта ангел — хранител Спиро Хакиаопулос, намали ход пред портата. Колата спря и всички втренчиха невярващи очи в графа. Пръв се съвзе Спиро.

— Божке, госпожо Дарълс! — рече той, завъртя масивната си глава и радостно погледна мама. — Господинчо Джерис наредил копелетата!

Той, изглежда, изразяваше чувството на цялото семейство, но мама премина към нападение.

— За Бога, графе! — започна тя с добре престорени нотки на ужас в гласа. — Какво сте си позволили да направите със сина ми?!

Графът беше дотолкова слисан от дързостта на укора й, че я гледаше с отворена уста.

— Миличък Джери — продължи мама, — бъди добро момче, иди и свали от себе си тия мокри дрехи, преди да си хванал настинка!

— Добро момче ли?! — повтори графът с писклив глас, като не вярваше на ушите си. — C’est un assassin! C’est un espece de…^[15]

— Чакай, чакай, добри ми приятелю — рече Лари, като прегърна графа през калните рамене. — Сигурен съм, че е станала грешка. Ела да пиеш един коняк и да се преоблечеш. Да, да, бъди спокоен, брат ми ще си изпати за това. Разбира се, че ще го накажем. И Лари въведе гласовития граф в къщата, а останалата част от семейството ме наобиколи.

— Какво си му направил? — попита мама.

Отговорих, че нищо не съм му направил, че единствено графът и никой друг е виновен за собственото си състояние.

— Не ти вярвам — рече Марго. — Винаги така казваш.

Възразих, че ако аз бях причината, щях с гордост да си призная. Логиката на тази моя мисъл направи силно впечатление на семейството.

— Пет пари не давам дали е заради Джери, или не — заяви Лесли. — От значение е само крайният резултат.

— Е, върви си сложи други дрехи, миличък — помоли ме мама, — а после ела в моята стая да ми разкажеш подробно как успя да го направиш.

Ала историята с „Тумбел-Нехранимайски“ не доведе до последствията, на които всички ние се надявахме… Графът беше непреклонен и остана, сякаш за да накаже всички ни, като започна да се държи двойно по-нахално от преди. Аз обаче вече не бях обладан от мисълта да му отмъщавам — всеки път, когато си представях как се мяташе в канала, ме обземаше неудържим смях, който струваше повече, от каквито и да е обиди.

При това графът неволно беше добавил нов чудесен израз към френския ми речник. Използвах го един ден, когато бях направил грешка в съчинението си на френски език, и установих, че не е трудно да се произнесе. Но ефектът върху учителя ми господин Кралевски беше доста неочакван. Той тъкмо крачеше напред-назад из стаята с ръце на гърба и ми приличаше на гърбаво джудже, изпаднало в унес. Когато ме чу, сепна се изведнъж и очите му широко се отвориха, като че джуджето бе пипнало гъба, по която тече електрически ток.

— Какво каза? — попита ме той шепнешком. Повторих ругатнята. Господин Кралевски притвори очи. Ноздрите му се издуваха, а тялото му трепереше.

— И къде си го чул? — попита той.

Обясних, че съм научил израза от един граф, който ни гостува.

— О… Както и да е, никога вече не бива да го повтаряш, разбираш ли? — каза господин Кралевски. — Никога вече. Трябва… трябва да знаеш, че в този живот дори от устата на аристократи, изпаднали в мигове на притеснение, може да се изплъзне някой неподходящ израз. Не ни прилича да им подражаваме.

Разбрах добре какво имаше предвид Кралевски. Допуснах, че едно падане в канал може да се наречен „миг на притеснение“, ако човекът е аристократ.

Но с това сагата на графа не беше приключила. Около седмица след като той си беше заминал, една сутрин на закуска Лари сподели, че не се чувства добре. Мама си сложи очилата и го изгледа изпитателно.

— Как така не се чувстваш добре? — попита тя.

— Не се чувствам както обикновено, решителен и пълен с енергия.

— Боли ли те нещо?

— Не — призна си Лари. — Всъщност нищо не ме боли. Просто усещам, че съм отпаднал, че ми е противно, усещам се отпуснат, нямам сили, сякаш съм прекарал нощта с граф Дракула. А имам чувството, че при всичките си недостатъци нашият доскорошен гост не беше вампир.

— Обаче не изглеждаш зле — рече мама, — макар че най-добре ще бъде да се прегледаш. Доктор Андручели е на почивка, затова ще изпратя Спиро да доведе Теодор.

— Добре — съгласи се равнодушно Лари. — Няма да е зле също така, ако поръчаш на Спиро да прескочи и да уведоми Британската погребална служба.

— Лари, не говори такива неща! — каза мама, която започна да се плаши. — Върви сега да си легнеш и много те моля да не ставаш повече.

Ако за Спиро можеше да се каже, че е нашият ангел — хранител, за когото нито едно наше искане не бе неизпълнимо, то доктор Теодор Стефанидис беше нашият оракул, който ни напътстваше във всичко. Той пристигна, седнал невъзмутимо отзад в „Доджа“ на Спиро, облечен безупречно, с костюм от туид, нахлупил меката си шапка точно под нужния ъгъл, а брадата му проблясваше на слънцето.

— Хм… наистина… това е много любопитно — каза Теодор, след като се ръкува с всички. — Тъкмо седях и си мислех… какво приятно време за пътуване… хм… денят е изключително хубав… и не е… хм… да речем, прекалено горещо, нали… и изведнъж Спиро се появи в лабораторията. Късмет, че не бях… хм… тръгнал.

— Толкова се радвам, че мъките ми са донесли полза на някого! — рече Лари.

— Така… И… хм… какво всъщност има? — попита Теодор, като гледаше с любопитство Лари.

— Нищо определено — призна си Лари. — Само едно най-общо чувство, че смъртта ми е предстояща. Всички сили сякаш са ме напуснали. Сигурно както обикновено съм давал прекалено много от себе си на семейството.

— Не мисля, че тъкмо от това ти е зле — решително се намеси мама.

— Според мене напоследък преяждаш — каза Марго. — Една добра диета ще те оправи.

— Има нужда от чист въздух и физическо натоварване — даде своя принос и Лесли. — Ако поне малко излиза с лодката…

— Добре, както и да е, Теодор ще ни каже какво му има — рече мама.

Теодор отиде с Лари да го прегледа и се появи след половин час.

— Не намирам никакви… хм… функционални промени, така да се каже — съобщи Теодор преценката си, като се поклащаше ту на пети, ту на пръсти. — Само дето малко е наддал на тегло.

— Видяхте ли! Казах ви, че трябва да пази диета! — победоносно извика Марго.

— Тихо, миличка — спря я мама. — И какво трябва да се направи, Теодор?

— Бих препоръчал ден-два да пази стаята — каза Теодор. — Да остане на лека храна, нали разбирате, нищо много мазно… А пък аз ще му изпратя някакво лекарство… хм… нещо тонизиращо. Ще дойда вдругиден да видя как е.

Спиро закара Теодор до града и своевременно се върна с лекарството.

— Няма да го пия — заяви Лари, като хвърли подозрителен поглед на шишето. — Прилича ми на екстракт от яйчници на прилеп.

— Не говори глупости, миличък — каза мама, като сипа от лекарството в една лъжица. — Ще ти помогне.

— Няма да ми помогне. Същото е вземал и моят приятел доктор Джекил и затова е стигнал дотам.

— Докъде? — попита мама, без да се замисли.

— Намерили го да виси от полилея, да се почесва и да твърди, че е господин Хайд.

— Стига, Лари, престани да се глезиш — твърдо каза мама.

И след много врява Лари се предаде, изпи лекарството и се оттегли в леглото.

На следващата сутрин всички бяхме събудени в прекомерно ранен час от яростни викове, които се носеха от стаята на Лари.

— Мамо, мамо! — ревеше той. — Ела да видиш какво си направила!

Заварихме го да скача гол из стаята, с голямо огледало в ръка. Обърна се войнствено към мама и като го видя, тя зяпна от учудване. Лицето му бе подуто, придобило двойно по-големи размери от обикновено, и имаше съвсем доматен цвят.

— Какво си направил, миличък? — едва чуто попита мама.

— Какво съм направил ли? Не аз, а ти го направи! — извика Лари, който мъчително трудно произнасяше думите. — Ти, проклетият Теодор и гадното му лекарство! Подействало е на хипофизата ми! Погледни ме! По-зле е, отколкото е Джекил и Хайд!

Мама си сложи очилата и се втренчи в Лари.

— Прилича ми на заушка — каза озадачена тя.

— Глупости! Заушката е детска болест! — нетърпеливо избухна Лари. — Не, всичко е от проклетото лекарство на Теодор. Казвам ти, подействало е на хипофизата ми! Ако не приема веднага противоотрова, ще се превърна във великан!

— Глупости, миличък. Сигурна съм, че е заушка — успокояваше го мама. — Много странно обаче, защото съм сигурна, че си карал заушка. Чакай сега… Марго изкара морбили в Дарджилин през 1920 година… Лесли се разболя от тропическа диария в Рангун… Не, греша, в Рангун бяхме през 1900 година и ти хвана диария, а Лесли изкара варицела в Бомбай през 1911 или може би 1912 година… Не си спомням точно. После на тебе ти извадихме сливиците в Раджапутана през 1922 или може би през 1923 година, не си спомням точно. А след това Марго се разболя от…

— Не ми е приятно, че трябва да прекъсна списъка на семейните заболявания, достоен за енциклопедичен справочник — хладно се намеси Лари, — но няма ли у някого желание да отиде за противоотрова, преди да се уголемя дотолкова, че да не мога да излизам през вратата на стаята?

Когато Теодор пристигна, той потвърди диагнозата, поставена от мама.

— Да… хм… точно така, това е ясен случай на заушка — каза той.

— Какво значи „ясен случай“, шарлатанин такъв? — попита Лари, като го гледаше сърдито със сълзящите си и подути очи. — Защо вчера не знаеше какво ми е? Все едно, това не може да бъде заушка, заушката е детска болест!

— Не, не — възпротиви се Теодор. — Обикновено боледуват децата, но често и възрастните я изкарват.

— А защо не можа да разпознаеш една толкова често срещана болест, когато я видя? — не се предаваше Лари. — Можеш ли въобще да разпознаваш заушка? Трябва публично да ти забранят лекарската практика заради некадърност!

— Диагностицирането на заушката е много трудно в… хм… началния стадий — каза Теодор. — Докато не се появят отоци.

— Типично за медицинската професия! — с горчивина в гласа каза Лари. — Да не могат да разберат заболяването, докато размерите на пациента не се уголемят двойно! Безобразие!

— При положение, че не засегне… хм… нали разбираш, долните ти части — замислено каза Теодор, — след няколко дни нищо няма да ти има.

— Долните ми части ли? — попита заинтригуван Лари. — Кои долни части?

— Ами… нали разбираш, заушката предизвиква подуване на жлезите — обясни му Теодор, — и ако се разпростре надолу и засегне жлезите в… хм… долната част на тялото, става много болезнено, така е.

— Искаш да кажеш, че ще се подуя и ще заприличам на мъжки слон? — попита ужасен Лари.

— Хм… да — отговори му Теодор, който не намери думи за по-добро описание.

— Това е заговор, за да ме направят безплоден! — изкрещя Лари. — Ти и твоята проклета тинктура от кръв на прилепи! Завиждаш на мъжествеността ми!

Меко казано е, ако вземем да определим Лари като лош пациент. Беше сложил до леглото си огромен хлопатар. Дрънчеше с него непрекъснато, за да му се обърне внимание, и мама трябваше да оглежда долните му части по двайсет пъти на ден, за да го уверява, че ни най-малко не са засегнати. Когато се разбра, че Лари се е заразил със заушка от бебето на Леонора, той заплаши да го отлъчи от църквата!

— Нали аз съм му кръстник — каза Лари. — Защо да не мога да отлъча от църквата неблагодарното копеле?

Към четвъртия ден всички започнахме да усещаме, че се изнервяме. Тогава на посещение при Лари дойде капитан Крийч. Пенсиониран морски вълк с развратни наклонности, капитан Крийч беше hete noire^[16] за мама. Преследваше всяко същество от женски пол и по-специално мама, независимо от своите седемдесет и няколко години, и упоритостта му се бе превърнала в постоянен източник на досада за нея, към което се добавяха съвършено невъздържаното му поведение и еднопосочната му умствена нагласа.

— Ехей! — извика той, като влезе олюлявайки се в спалнята. Разкривената му челюст трепереше, редичката му брада и косите му стърчаха, а зачервените му очи сълзяха. — Ехей, къде сте? Изнесете мъртъвците!

Мама, която за четвърти път този ден правеше оглед на Лари, се изправи и погледна сърдито капитана.

— Ако нямате нищо против, излезте — каза му хладно тя. — За ваше сведение, това не е кръчма, а стая на болен.

— Най-после те хванах натясно в спалнята! — зарадвано извика капитанът, без да обръща внимание на нейните думи. — И ако момчето се попремести, можем да се гушнем!

— Благодаря, прекалено съм заета, за да се гушкам — каза мама с леден глас.

— Тъй, тъй — рече капитанът, докато сядаше на леглото. — Каква е тая заушка-саушка, дето си я хванало, момче? Детска му работа! Щом искаш да се разболяваш, разболявай се както си му е редът, като мъж. Като бях на твоите години, само от любовни похождения…

— Капитане, ще ви бъда благодарна, ако не се впускате в спомени пред Джери — твърдо се намеси мама.

— Не е засегнало мъжките ти качества, нали? — попита загрижено капитанът. — Ужасно е, като те удари в чатала. Заушката в чатала може да погуби сексуалния живот на един мъж.

— Няма нужда да се безпокоите, с Лари всичко е наред — каза мама с достойнство.

— И понеже стана дума за чатали — започна капитанът, — знаете ли историята на младата девственица, за която се разказва, че държала змии в своята пазва? И се чудела, дето не привлича мъжете: не харесвали нейната пазва. Ха-ха-ха!

— Прекалявате, капитане! — вбеси се мама. — Предпочитам да не декламирате стихове пред Джери!

— Взех ти писмата, като минавах край пощата — продължи капитанът и без да обръща внимание на мамините забележки, измъкна от джоба си няколко писма и картички и ги хвърли на леглото. — Да знаеш, там сега работи едно много сладко бъбрече. Ако имаше кулинарна изложба, щях да й дам първа награда!

Но Лари не го слушаше. Беше измъкнал една от картичките, донесени от капитана, и като я прочете, започна да се смее гръмогласно.

— Какво има, миличък? — попита мама.

— Имам картичка от графа — отвърна Лари, като бършеше сълзите от очите си.

— А, така ли? — намуси се мама. — Е, не ме интересува тогава.

— Нищо подобно, интересува те — каза Лари. — Струваше си да се разболея, само за да получа такава картичка. Вече започвам да се чувствам по-добре. И той взе картичката, за да ни я прочете. Графът явно беше накарал някого да я напише вместо него, някой човек, който едва знаеше английски, но имаше въображение.

„Достигащият до Рим — бе началото. — И се намира в клиника пострада от болест на име задушка. Целия поразен. Открива, че не може да се подреди. Няма глад и невъзможно да седне. Пазиш се от задушка. Граф Росиньол.“

— Горкият! — каза мама не твърде убедително, след като спряхме да се смеем. — Всъщност не е редно да се смеем.

— Не е — каза Лари. — Ще му пиша и ще го попитам дали гръцката „задушка“ отстъпва по сила на френската „задушка“.