Джералд Даръл
Птици, животни и роднини (5)

Миниатюрната джунгла

През един топъл, син като перцето на сойка пролетен ден нетърпеливо чаках Теодор, за да отидем да обядваме сред природата и да повървим две-три мили до едно малко езерце, което ни предлагаше чудесни възможности за събиране на животинки. Тези дни с Теодор, „екскурзиите“, както ги наричаше той, изцяло поглъщаха вниманието ми, но сигурно са били много изморителни за него, защото го обсипвах непрекъснато с въпроси — от момента на пристигането му, докато си тръгнеше.

Кабриолетът му се появи с тропот и звън. Теодор беше облечен както винаги в най-неподходящото за нашите занимания облекло: спретнат костюм от туид, хубави лъснати ботуши и сива мека шапка, кацнала перпендикулярно на главата му. Единственото нещо, което беше в разрез с джентълменския му вид, бяха преметнатата през рамо колекционерска чанта, пълна с епруветки и стъкленици, и малката мрежа, закачена на края на бастуна му, от която се показваше бутилчица.

— А, ъъ! — каза той, като ми стискаше силно ръката. — Как си! Виждам, че сме улучили… ъъ… хубав ден за екскурзия.

Денят не бе някакво изключение, понеже през този сезон имаше седмици наред хубави дни, но Теодор държеше да го отбележи като някакъв специален дар от боговете на колекционирането. Бързо натъкмихме чантата с храната и малките глинени шишета с питие от джинджифил, които мама ни беше приготвила. Нарамихме всичко това заедно с колекционерските ми принадлежности, които бяха малко повече от принадлежностите на Теодор, тъй като трябваше да бъда готов за всякакви изненади.

Свирнах на Роджър и тръгнахме под шарените сенки на окъпаните в слънце маслинови горички. Пред нас се простираше целият остров, изпълнен с пролетна свежест и светлина. По това време на годината маслиновите горички бяха пълни с цветя: бледоцветни анемонии с червени ръбчета на венчелистчетата, като че бяха потапяни във вино; пирамидални орхидеи, сякаш направени от розова глазура; жълти минзухари, плътни и лъскави като восъчни само да доближиш кибритена клечка до тичинките им и ще пламнат. Обикновено криволичехме по неравните каменисти пътеки между маслиновите дървета и вървяхме около миля по път, от двете страни на който се издигаха високи стари кипариси като стотици тъмни четки за рисуване, обсипани с прах. Отбивахме се от пътя, изкачвахме се по билото на едно възвишение и под нас лъсваше езерото, голямо около четири акра. Брегът му беше обрасъл с тръстики, а водата му бе зелена от растения.

Докато се спускахме към езерото, аз вървях пред Теодор и изведнъж спрях, втренчил поглед в поточето край пътеката. То немощно криволичеше надолу към езерото — ранното пролетно слънце бе успяло да го превърне в малка струйка. В коритото му, после нагоре през пътеката и отново в поточето се беше проточило нещо като дебел кабел, сякаш загадъчно одухотворен от свой собствен живот. Като се вгледах по-внимателно, открих, че „кабелът“ бе образуван от стотици малки прашни змийчета. Настоятелно викнах на Теодор и му посочих поточето.

— Аха! — каза той. Брадата му беше настръхнала, а очите му светеха от любопитство. — Ъъ, да. Много интересно. Змиорчета.

Попитах какви змии са змиорчетата и защо се движат в колона?

— Не, не. Не са змии. Това са малки змиорки и изглежда, ъъ… разбираш ли, се движат към езерото.

Учуден се наведох над дългата колона малки змиорки, които неотклонно се провираха през камъните, тревата и трънливите магарешки бодили. Изглежда, бяха милиони. Кой можеше да предположи, че в тая суха прашна местност ще пълзят змиорки?

— Цялата, ъъ… история на змиорката — каза Теодор, като остави колекционерската си чанта на земята и седна на една удобна скала, — е много любопитна. Разбираш ли, в определено време възрастните змиорки напускат езерата и реките, където са живели, и ъъ… се отправят към морето. Всички европейски змиорки правят това, а също и северноамериканските. Дълго време беше загадка, къде изчезват. Единственото нещо, ъъ… разбираш ли, което учените знаеха, беше, че те никога не се завръщат, но че такива малки змиорки идват и се заселват в същите реки и потоци. Едва след доста време се разбра какво става всъщност.

Той спря и замислено потри брадата си.

— Тези змиорки прекосяват Средиземно море и Атлантическия океан, докато стигнат Саргасово море, което, както знаеш, мие североизточния бряг на Южна Америка. Северноамериканските змиорки, разбира се, нямат толкова много път, но се отправят към същото място. Тук се размножават и умират. Ларвите на змиорките са много интересни, ъъ… разбираш ли, прозрачни животинки с формата на листа, толкова различни от възрастните змиорки, че дълго време са били класифицирани като друг вид. Същите ларви се връщат бавно към мястото, откъдето са дошли родителите им, и докато стигнат до Средиземно море или до бреговете на Северна Америка, стават като тези.

Тук Теодор млъкна, отново потри брадата си и внимателно вкара края на бастуна си в движещата се колона млади змиорки. Те започнаха да се гърчат с възмущение.

— Изглежда, имат много ъъ… разбираш ли, силен инстинкт за родното място — каза Теодор. — Трябва да сме на около две мили от морето и въпреки това всички змиорчета си проправят път през тази местност, за да се върнат в същото езеро, което родителите им са напуснали.

Той спря, огледа внимателно наоколо и после посочи с бастуна:

— Пътешествието им е доста рисковано.

Един керкенез летеше като малък черен кръст точно над движещата се колона, спусна се и отлетя, сграбчил с нокти гърчещо се кълбо змиорки.

Докато вървяхме покрай колоната, видяхме други грабители: пред нас хвръкнаха ята свраки и чавки и няколко сойки, а с крайчеца на окото си зърнахме червения силует на лисица, побягнала от нас в миртовите храсти.

На брега на езерото дълго обсъждахме кое дърво е най-подходящо — кое ще хвърли най-дебела и хубава сянка по обед, за да оставим под него част от екипировката и храната си. След това приближавахме езерото, въоръжени с мрежичките и кутиите. Тук прекарвахме щастливо до обед. Крачехме бавно и съсредоточено като двойка чапли, търсещи риба, и гребяхме с мрежичките си в пълната с водорасли вода. Теодор беше в стихията си. Нагазил в затънтения край на езерото сред рояк от алени водни кончета, бръмчащи като стрели край него, той разкриваше загадки с вълшебство, на което би завидял дори Мерлин магьосникът.

В застоялите виненозлатисти води се намираше цяла миниатюрна джунгла. По дъното дебнеха ларвите на водните кончета, хитри като тигри хищници бавно се промъкваха през остатъци от безброй миналогодишни листа. Черните попови лъжички, гладки и лъскави като сладник, се забавляваха в плитчините и наподобяваха стадо дебели хипопотами в африканска река. Многоцветни рояци от микроскопични животинки трептяха и пъплеха като ята екзотични птици в зелените водораслови „гори“, а в мрака на корените, тритони и пиявици се извиваха като огромни змии, издигайки се нагоре настоятелно, ненаситно. Ларвите на ручейниците, във влакнести одежди от клонки, приличаха на мечки, току-що станали от сън. Те пълзяха с премрежени очи през позлатените от слънцето „хълмове и долини“ от мека черна тиня.

— А, ето това тук е доста интересно. Виждаш ли това, ъъ… това нещо, подобно на личинка? То е ларвата на нощната пеперуда порцеланова огневка. Всъщност май имаш една в колекцията си. Какво? Казват се нощни пеперуди порцеланова огневка заради характерните фигури по крилете си, защото наподобяват печатите, които грънчарите слагат на… ъъ… разбираш ли, много хубав порцелан — Споуд^[1]. Порцелановата огневка е една от малкото нощни пеперуди с водни ларви. Ларвите живеят под водата, докато… ъъ… наближи да се превърнат в какавиди. Интересното при този биологичен вид е, че има… ъъ… ъъ… нали разбираш, два вида женски. Мъжкият, разбира се, има напълно развити крила и лети, когато се излюпи, и ъъ… същото се отнася за единия вид от женските. Когато се излюпят, ъъ… женските от другия вид нямат крила. Те продължават да живеят под водата и плуват с крака.

Теодор направи още няколко крачки по калния бряг, вече изсъхнал и напукан като парчета юфка. От малката върба излетя като син фойерверк земеродно рибарче, а една рибарка се спусна откъм средата на езерото и плавно се зарея на грациозните си сърповидни крила. Теодор потопи сакчето си в пълната с водорасли вода и започна да го движи леко напред-назад, като че галеше котка. После го вдигна нависоко и най-внимателно разгледа през лупа мъничката бутилчица, която висеше на сака.

— Ъъ, да, няколко циклопса. Две ларви на комари. Аха, това е интересно. Виждаш ли, тая ларва на ручейник си е направила обвивката изцяло от черупки на охлювчета. Тя е, нали разбираш… извънредно красива. Ах, ето! Тук имаме, мисля… да, да, ето няколко ротатории.

В името на отчаяните си опити да възприема това богатство от знания, попитах какво представляват ротаториите и се взрях през лупата в малката бутилчица, за да видя трепкащите и гърчещи се същества, както ми обясни Теодор.

— Ранните естественици са ги наричали колеловидни животни заради странните им реснички, разбираш ли? Движат се по много особен начин, тъй че изглеждат почти като… ъъ… разбираш ли… ъъ… ъъ… като колелца на часовник. Когато следващия път ми дойдеш на гости, ще ти ги покажа под микроскопа. Действително са много красиви същества. Тия тук, разбира се, са женски.

Естествено, попитах защо трябва всичките да са женски?

— Това е едно от интересните неща за ротаториите. Женските снасят неоплодени яйца… ъъ… тоест снасят яйца, без да са имали допир с мъжки ротатории. Ъъ… ъъ… разбираш ли, нещо като кокошките. Но разликата е в това, че от яйцата на ротаториите се излюпват други женски, които на свой ред снасят повече яйца, от които… ъъ… отново се излюпват женски. Но понякога женските снасят по-малки яйца, от които се излюпват мъжки. Ще видиш под микроскопа, че женската има — как да кажа — доста нежно тяло, храносмилателен канал и така нататък. Мъжкият е устроен много по-просто. Друго интересно нещо за тях — Теодор продължи с наслада да разказва чудесия след чудесия, — е, че понякога ъъ… разбираш ли, когато лятото е горещо или нещо такова и има вероятност езерото да пресъхне, те се спускат на дъното и образуват нещо като твърда черупка около себе си. Това е своеобразна летаргия, защото езерото може да пресъхне м… ъъ… ъъ… да кажем седем — осем години, и те просто ще си стоят там в праха. Но щом падне първият дъжд и напълни езерото, те пак се съживяват.

Продължихме да вървим по брега, прокарвайки сакчетата си през балонообразните купчинки жабешки яйца и навързаните като огърлици яйца на красивите жаби.

— Ето… ъъ… ако вземем лупата, ще видиш една изключително нежна хидра.

През лупата се открои мъничко късче от водорасло, за което бе прикрепено дълго тънко стълбче с цвят на кафе, завършващо с много виещи се нежни пипала. Докато наблюдавах, един закръглен циклопс, който старателно носеше две големи и явно тежки торбички с розови яйца, доплува с няколко стремителни тласъка прекалено близо до виещите се „ръце“ на хидрата. В миг тя го погълна. Преди да изчезне напълно, той направи няколко отчаяни напъна да се измъкне. Знаех, че ако наблюдавах продължително, щях да видя агонията на още циклопси, поглъщани бавно и сигурно като движеща се издутина надолу по тялото на хидрата.

Палещите лъчи на издигналото се в зенита си слънце ни напомняха, че е време за обяд. Връщахме се под нашите маслинови дървета, обядвахме и пиехме питието си от джинджифил. Наоколо се носеше сънливото цвъртене на новоизлюпените цикади, което наподобяваше звуците на цитра, и нежното въпросително гукане на гугутките. В прохладната сянка на маслините мъничките мравки, черни и лъскави като хайвер, събираха трохите по опадалите миналогодишни маслинови листа, изсъхнали, обагрени в ореховокафяво и бананово жълто, с накъдрени краища като бисквити. По склона зад нас минаваше стадо кози под скръбния звън на хлопатара на козела — водач. Чувахме хрупането на козите, които безразборно унищожаваха всеки свеж лист, който можеха да достигнат. Водачът дойде при нас и ни загледа със зли жълти очи, като сумтеше и въздишаше дълбоко. Дъхаше на мащерка.

— Не трябва, ъъ… нали разбираш, да ги оставят без надзор — каза Теодор и леко побутна козела с бастуна си. — Козите нанасят повече вреда на околната растителност, отколкото почти всички други животни.

Козелът избля язвително и се отдалечи, послушно следван от целия си пакостлив отряд.

Полежавахме около час, докато ни се смелеше храната, загледани през сплетените маслинови клони нагоре в небето, нашарено с мънички бели облачета, като отпечатъци от детски пръстчета по син заскрежен зимен прозорец.

— Е… — казваше накрая Теодор и ставаше, — мисля, че може би трябва… разбираш ли, просто да видим какво може да ни предложи отвъдната страна на езерото.

И така още веднъж започвахме да обикаляме бавно брега. Епруветките, бутилките и бурканите ни постепенно се изпълваха с блясъка на микроскопични животинки, а картонените и тенекиените ми кутии и чанти — с жаби, малки водни костенурки и много бръмбари.

— Предполагам — казваше накрая Теодор, поглеждайки към залязващото слънце, — предполагам… нали разбираш, че трябва да си тръгваме.

С мъка мятахме на гръб вече съвсем натежалите колекционерски чанти и се отправяхме към къщи, капнали от умора. Роджър, изплезил език като розово знаме, подтичваше въздържано пред нас. Щом стигнехме във вилата, разквартирувахме улова си. После си почивахме и обсъждахме работата през деня, изпивахме огромни количества силен топъл чай и се тъпчехме със зачервени горещи кифлички, които мама току-що изваждаше от фурната.

Веднъж отидох на езерото без Теодор и съвсем случайно хванах животинче, за което бях мечтал отдавна. Като извадих мрежичката си от водата и внимателно започнах да разглеждам заплетената маса водорасли, неочаквано открих, че в тях се бе спотаил един паяк. Възторгът ми нямаше граници, защото бях чел за това интересно същество, известно като един от най-необикновените видове паяци в света поради съвсем своеобразния му начин на живот във водата. Беше дълъг около половин инч и имаше неясно изразени сребристи и кафяви петна. Победоносно го сложих в една тенекиена кутия и внимателно го занесох вкъщи.

Подготвих аквариум с пясъчно дъно и го украсих с клонки и езерни водорасли. Поставих паяка на една щръкнала над водата вейка и започнах да го наблюдавам. Той се спусна по клонката, потопи се във водата и веднага доби ярък и красив сребрист цвят поради многобройните мънички мехурчета въздух, които се задържаха около космите на тялото му. След това потича около пет минути напред-назад под водата, за да „изучи“ всички клонки и водорасли, преди да си избере място за „строеж“ на жилище.

Понеже водният паяк е най-ранният „изобретател“ на водолазния звънец, седях втренчен в аквариума, за да разбера как го прави. Паякът свърза първо водораслите и клонките с няколко дълги нишки паяжина. Те трябваше да служат за котви. После застана приблизително по средата между тях и започна да плете несиметрична елипсовидна плоска, общо взето, традиционна паяжина, но по-нежна, нещо като примка. Това му отне около два часа: той плете, докато конструкцията го задоволи. Сега предстоеше да достави въздух. Паякът извърши многократни пътешествия до повърхността — излизаше отгоре, а на връщане вкарваше във водата въздух с повърхността на тялото си — то ставаше сребристо от въздушните мехурчета. После изтичваше надолу, заставаше под паяжината, гладеше тялото си с крачета и се освобождаваше от въздушните мехурчета, които се издигаха. Паяжината веднага ги впримчваше. След пет — шест такива операции всички мънички мехурчета се сляха в един голям мехур. Паякът донасяше все повече въздух и мехурът ставаше все по-голям и по-голям и започна да избутва паяжината нагоре, докато накрая паякът постигна целта си: във водата увисна въздушен купол с формата на камбана, здраво закотвен с нишките между водораслите и клонките. Сега домът на паяка беше готов за удобен живот, без дори да се налагаха чести посещения до повърхността, защото въздухът в „камбаната“ щеше да се опреснява от кислорода, освобождаван от водораслите, а въглеродният двуокис, който се отделя от паяка, щеше да се просмуква през „стените“ на „къщата“ му.

Седях, гледах този великолепен образец на майсторство и се чудех как първият воден паяк бе успял да измисли такъв находчив начин за живот под водата. Но способността да живее в „собственоръчно“ направената си подводница не е единствената чудновата особеност на този вид паяк. За разлика от много други видове мъжкият е около два пъти по-голям от женския и след като се съешат, „жена“ му не може да го излапа, както често се случва в съпружеския живот на паяците. По големината разбрах, че моят паяк е женски, и ми се стори, че коремът му е доста надут. Предположих, че очаква щастливо събитие, и се постарах да му осигуря голямо количество добра храна. Той обичаше дебели зелени дафнии, които хващаше много умело, когато плаваха покрай него. Но вероятно любимата му храна бяха току-що излюпените питомци на тритоните, които нападаше без колебание, въпреки че бяха доста обемиста плячка. Каквото и да уловеше, паякът го занасяше в „камбаната“ си и сладко го изяждаше.

После настъпи денят, когато паякът се зае да разшири „камбаната“. Той не бързаше с тази работа, която му отне два дни. Когато погледнах една сутрин в аквариума, за своя радост открих, че в „детската стая“ имаше топка от яйца. В съответния срок те се излюпиха в миниатюрни копия на майка си. Скоро имах повече водни паяци, отколкото ми трябваха и с възмущение установих, че без абсолютно никакво родителско чувство майката апетитно си хапваше от собствените си рожби. Бях принуден да преместя малките в друг аквариум, но когато пораснаха, те започнаха да се изяждат взаимно; затова накрая просто си оставих два, които изглеждаха „най-интелигентни“, а останалите отнесох до езерото и ги пуснах във водата.

По време на увлечението ми по водните паяци пристигна Свен Олсън. За ужас на мама Лари канеше тайфи от художници, поети и писатели у нас, без да я пита. Свен Олсън бе скулптор и в известна степен ние знаехме за посещението му — той няколко седмици поред ни бомбардираше с противоречиви телеграми, които бяха докарали мама до лудост, защото трябваше постоянно да застила и да раздига леглото му. Мама и аз пиехме спокойно чай на верандата, когато един кабриолет се появи по алеята, приближи до къщата и спря. Отзад седеше огромен човек, който в лице поразително приличаше на реставрираните образи на неандерталец. Носеше бяла фланелка, широк, ярко кариран голф и сандали. Върху голямата си глава имаше сламена шапка с широка периферия. Две дупки на дъното й напомняха, че е била предназначена за кон. Свен Олсън слезе тромаво от кабриолета с голяма смачкана пътна чанта в ръка и акордеон през рамо. Мама и аз отидохме да го посрещнем. Той свали шапката си със замах и се поклони, показвайки, че огромният му череп бе напълно лишен от коса, с изключение на един особен, побелял проскубан кичур на врата му, който беше като опашка на патица.

— Госпожа Даръл? — попита той, вторачвайки се в мама с детински сини очи. — Очарован съм да се запозная с вас. Казвам се Свен.

Той говореше безупречен английски, почти без акцент, но гласът му бе доста необикновен — между плътен мек баритон и треперещ фалцет, като че мутираше въпреки напредналата възраст на Свен. Той протегна голямата си бяла ръка с форма на лопата към мама и още веднъж се поклони.

— Е, радвам се, че най-накрая успяхте да дойдете — каза мама приветливо и лицемерно. — Моля, влезте да пийнете чай.

Взех акордеона и ръчната му чанта и заедно отидохме на верандата. Пихме чай и се оглеждахме внимателно. Настъпи дълго мълчание. Свен дъвчеше парче препечен хляб и от време на време се усмихваше нежно на мама. Тя му отвръщаше също с усмивка и отчаяно си блъскаше главата да измисли подходяща интелектуална тема за разговор. Свен глътна парче препечен хляб и се закашля силно. Очите му се напълниха със сълзи.

— Много обичам препечен хляб — каза той, задъхвайки се. — Просто го обожавам. Но винаги се задавям от него.

Напоихме го с още чай и след малко кашлицата му премина. Той се наведе напред, прибра в скута си огромните си ръце, белеещи се на фона на отвратителната шарка на голфа му, и отправи въпросителен поглед към мама.

— Имате ли — попита той, изпълнен с очакване, имате ли случайно наклонност към музиката!

— Ами — каза мама стреснато и очевидно обзета от ужасно подозрение, че ако каже „да“, Свен може да я помоли да изпее нещо, — обичам музиката, разбира се, но… не мога да свиря на нищо.

— Дали — каза Свен неуверено, — ще имате нещо против да ви изсвиря нещо?

— А, ъъ, не, разбира се. Би било чудесно!

Свен я погледна с нежни сияещи очи, взе акордеона си и разкопча ремъка му. Разтегна го като гъсеница и той издаде звук, подобен на финален магарешки рев.

— Нагълтал се е с морски въздух — обясни Свен и нежно го помилва.

Той намести акордеона по-удобно, подпря го на широкия си гръден кош, внимателно нагласи дебелите си като кебапчета пръсти върху клавишите, затвори очи и засвири. Мелодията беше много сложна и странна. По грозното лице на Свен се изписа такъв възторг, че ме напуши смях и трябваше да хапя вътрешните страни на бузите си, за да не се разсмея. Лицето на мама изразяваше ледена учтивост, като на някакъв световноизвестен диригент, принуден да слуша рецитала на изпълнител на пищялка.

Мелодията завърши с пронизителни и нехармонични тонове. Свен въздъхна с истинска наслада, отвори очи и се усмихна на мама:

— Бах е прекрасен!

— О, да! — каза мама с добре престорено въодушевление.

— Радвам се, че ви харесва. Ще ви посвиря още.

И така през следващия час мама и аз седяхме като хванати в капан, а Свен свиреше мелодия след мелодия. Всеки път, когато мама се опитваше да стане, за да подири някакво спасение, Свен вдигаше една от огромните си ръце, като че спираше поток от въображаемо пътно движение, и лукаво казваше „Само още едно парче!“, а мама се отпускаше обратно на стола с треперлива усмивка.

С голямо облекчение посрещнахме останалите членове на семейството. Лари и Свен затанцуваха в кръг, зареваха като бикове и бурно се запрегръщаха. После Лари замъкна Свен в стаята си. Там дълго приказваха в уединение и понякога избухваха във внезапен смях.

 

— Какво представлява той? — попита Марго.

— Ами, всъщност не знам, миличка — отговори мама. — Откакто е дошъл, все свири.

— Свири ли? — попита Лесли. — На какво свири?

— На латерната си или както там го наричате рече мама.

— Господи — каза Лесли. — Не мога да понасям тия неща. Дано не почне да свири из цялата къща.

— Не, не, миличък, сигурна съм, че няма — отвърна бързо мама, но тонът й не беше убедителен.

Точно в този миг Лари се появи на верандата:

— Къде е акордеонът на Свен? Иска да ми изсвири нещо.

— Боже господи — изпъшка Лесли. — Ето на. Нали ви казах!

— Нали няма да свири на този акордеон през цялото време, миличък? — попита мама. — Вече ни изнесе едночасов концерт и главата ми ще се пръсне.

— Разбира се, няма да свири през цялото време каза раздразнено Лари, като взе акордеона. — Просто иска да ми изсвири една мелодия. А на вас какво ви свири?

— Много странна музика — отговори мама. — От някакъв човек, нали се сещаш, има нещо общо с дърветата.

До края на деня се измъчихме, най-меко казано. Репертоарът на Свен бе явно неизчерпаем и по време на вечерята той настоя да ни възпроизведе как са се хранили войниците в шотландска крепост, като неуморно маршируваше около масата и свиреше един от по-немелодичните шотландски танци. Съпротивителните сили на семейството бяха към края си. Дори Лари изглеждаше доста загрижен. Без задръжки и с ясни отношения към хората Роджър обобщи мнението ни за изпълнението на Свен, като отметна назад глава и зави тъжно — нещо, което правеше само когато свиреха националния химн.

Три дни след пристигането на Свен вече свикнахме до известна степен с акордеона му, а самият той ни очарова. Излъчваше някаква наивна доброта — каквото и да направеше, човек не можеше да му се сърди, както не може да се сърди на бебе, което си е подмокрило пелените. Той бързо спечели симпатиите на мама с това, че бе страстен готвач. Носеше огромна тетрадка с кожена подвързия, в която си записваше рецепти за ястия. Свен и мама прекарваха с часове в кухнята — взаимно се учеха как да приготвят любимите си ястия, и резултатите не закъсняха: яденето беше толкова вкусно и в такива огромни количества, че ни се явиха киселини и почувствахме неразположение.

Около седмица след пристигането си, Свен влезе една сутрин случайно в стаята, която гордо наричах свой кабинет. В тази голяма вила имахме толкова много стаи, че бях успял да накарам мама да ми отдели една специално за мен, в която можех да държа всичките си животни.

По това време менажерията ми беше доста богата. В нея влизаше бухалът Одисей, който прекарваше по цял ден кацнал на корниза над прозореца, като имитираше гниещ маслинов пън и от време навреме с изражение на голяма надменност цвъкваше по някоя курешка на вестника, разстлан под него. Контингентът на кучетата се увеличи на три — едно селско семейство ми подари за рождения ден двойка малки мелези. Заради абсолютно недисциплинираното им поведение ги бяхме кръстили Пикльо и Посерко. Имах цели редици буркани, някои с животни в денатуриран спирт, а други с микроскопична фауна. Притежавах и шест аквариума, в които живееха много тритони, змии и жаби. Купища кутии със стъклени похлупаци съдържаха пеперуди, буболечки и водни кончета. За моя изненада Свен прояви голям, почти благоговеен интерес към колекцията ми. Поласкан от такова отношение към любимата ми менажерия, аз го разведох навсякъде и му показах всичко. Дори, след като го заклех да пази тайна, му представих семейство мънички скорпиони с шоколаден цвят, които бях вмъкнал скришом в къщата. Най-силно впечатление му направи подводната камбана и той стоя дълго пред аквариума, втренчил големите си сини очи в паяка, който ловеше плячка и я носеше под купола си. Свен прояви такъв ентусиазъм, че си позволих с известна нерешителност да му предложа да се разходим в маслиновите горички и да му покажа някои от животните в естествената им среда.

— Колко любезно от твоя страна! — голямото му грозно лице светна от радост. — Няма ли да ти преча?

Уверих го, че няма.

— Тогава ще дойда с удоволствие. С най-голямо удоволствие.

И така, през останалото време от гостуването му изчезвахме след закуска от вилата и прекарвахме по няколко часа в маслиновите горички.

В деня на заминаването на Свен — той тръгваше с вечерния кораб — организирахме малък прощален обяд в негова чест и поканихме Теодор. Очарован, че има нова публика, Свен веднага изнесе на Теодор половинчасов рецитал от творби на Бах.

— Ъъ — каза Теодор, когато Свен свърши, — знаете ли, ъъ… знаете ли някои други мелодии?

— Само назовете някоя, докторе — Свен сърдечно разтвори ръце, — и ще ви я изсвиря.

За момент Теодор се замисли, поклащайки се на краката си.

— Да знаете случайно, ъъ… една песен, която се нарича „В града има една механа“? — плахо попита той.

— Разбира се! — каза Свен и веднага поде началните тонове на песента.

Теодор пееше с жар, брадата му стърчеше, очите му светеха. Когато песента свърши, Свен, без да спира, продължи с „Клементайн“. Окуражена от филистерското отношение на Теодор към Бах, мама попита Свен дали знае „Ако бях кос“ и „Песента на чекръка“, които бяха незабавно и превъзходно изпълнени.

После пристигна кабриолетът, за да отведе Свен на пристанището, и той с насълзени очи прегърна нежно всеки от нас. Качи се на задната седалка с пътната чанта в ръка и скъпоценния си акордеон в скута и непрекъснато ни маха, докато кабриолетът изчезна по пътя.

— Какъв мъжествен човек! — каза със задоволство мама, когато се прибрахме. — Досущ от старата генерация.