Джералд Даръл
Птици, животни и роднини (11)

Говорещата глава

Лятото зина над острова като отвор на голяма пещ. Дори под сянката на маслиновите дървета не беше хладно. Непрекъснатото пронизително жуженене на цикадите като че се усилваше и по пладне на всеки нов горещ безоблачен ден ставаше все по-настойчиво. Водата в езерцата и каналите намаля и калта около тях се напука от слънцето като юфка. Морето беше безжизнено и неподвижно като опъната коприна, а водата в плиткото — толкова топла, че в никакъв случай не действаше освежително. Трябваше да влизам с лодката навътре в морето, където аз и моето отражение във водата бяха единственото движещо се нещо. Когато се гмурках, за да се разхладя, имах чувството, че се гмуркам в небето.

Настъпи времето на пеперудите. Денем по склоновете на хълмовете, от които палещото слънце като че беше изсмукало влагата до капка, можеха да се намерят големи пеперуди лястовичи опашки, пърхащи елегантно и на посоки от храст на храст; седефки, разлютени и нажежени до червено като живи въглени, подхвръкваха бързо и чевръсто от цвят на цвят; бели зелеви пеперуди, лимонници, ливадни и оранжеви жълтушки пърхаха насам-натам с раздърпани крила. В тревата се плъзгаха и бръмчаха като малки пухкави кафяви самолетчета перокрилки, а на лъскавите шисти като куп бижута кацаха пъстроцветни адмирали, които отваряха и затваряха крила, сякаш издъхваха от жега. Вечер лампите се превръщаха в гъмжащи сборища на нощни пеперуди и геконите по тавана, които имаха големи очи и изкривени на вън крачка, така се угощаваха с тях, че едва можеха да се движат. Зелени и сребристи вечерници внезапно се стрелваха в стаята неизвестно откъде и в изблик на безумна любов се хвърляха с пикиращ полет към лампата, като я удряха с такава сила, че я разклащаха. Мъртвешки глави, върху чиито тъмнокафяви гърди личеше образът на човешки череп и кости, се изтърколваха надолу по комина, просваха се пърхащи и потрепващи на решетката на камината и цвъркаха като мишки.

Нагоре по хълмовете, из просторните изсъхнали и нагрети от слънцето лехи пирен, бродеха костенурки, змии и гущери, а по зелените листа на миртите висяха и се люлееха бавно и злобно напред-назад богомолки. Най-подходящото време за изследване фауната по хълмовете бяха следобедите, но тогава беше и най-горещо. Слънцето като че играеше дивашки танц по черепа ми, а спечената земя пареше като нажежен тиган под обутите ми в сандали крака. Пикльо и Посерко се страхуваха от слънцето и никога не излизаха с мен следобед, но Роджър, тоя неуморим природоизследовател, винаги ме придружаваше, като пъхтеше тежко и със затруднение преглъщаше течащите си лиги.

Заедно с него имахме много приключения. Веднъж гледахме в почуда как два таралежа, които бяха излапали падналите под лозите полуферментирали гроздови зърна, се бяха така напили, че се клатушкаха в кръг, зъбеха се войнствено един на друг, хълцукаха и надаваха силни писъци. Друг път наблюдавахме как едно лисиче, червено като есенен лист, откри първата си костенурка сред пирените. Костенурката се сви по своя обичаен флегматичен начин в черупката си, затворена плътно като куфар. Но лисичето беше видяло, че нещо се мърда, наостри уши и започна внимателно да обикаля около нея. След това с неопитността си на паленце бързо тупна черупката на костенурката с лапа и отскочи назад, очаквайки разплата. После легна, свряло глава между лапите си, и започна да оглежда костенурката. След малко предпазливо се приближи: направи няколко неуспешни опита, подхвана костенурката с челюстите си и с гордо вдигната глава побягна през пирените. На тези хълмове гледахме как от яйца с тънки като хартия черупки се излюпваха малки костенурчета, съсухрени и сбръчкани, като че бяха на хиляди години. Точно тук за пръв път станах свидетел на любовния танц на змиите.

Роджър и аз седяхме под сенчестото прикритие на голяма група мирти. От едно кипарисово дърво наблизо беше излетял подплашен ястреб и ние търпеливо го чакахме да се върне, за да го опознаем. Изведнъж на някакви си десет фута от нас видях две змии да се измъкват из гъсталака от кафяви пиренови стъбла. Роджър, който кой знае защо се плашеше от змии, тихичко и неспокойно заскимтя и скърши уши. Моментално го накарах да млъкне и зачаках да видя какво ще правят змиите. Едната неотклонно следваше другата. Дали, чудех се аз, не я преследва, за да я изяде? Те се измъкнаха от пирените, мушнаха се в огрените от слънцето туфи трева и се скриха от погледа ми. Проклинайки лошия си късмет, тъкмо се канех да се преместя с надеждата да ги зърна отново, когато те пак се появиха — този път на сравнително открито място.

Тук първата се спря, другата изпълзя до нея и след като полежаха така минута — две, преследващата започна колебливо да приближава главата си до главата на първата. Реших, че първата змия е женска, а другата — неин другар. Мъжкият продължи да трие гушата й с глава, докато вдигна главата и шията й малко над земята. Тя застина в това положение. Като се отдръпна на няколко инча, той също вдигна глава и те останаха доста продължително време като замръзнали, втренчили поглед един в друг. После мъжкият бавно се плъзна напред, уви се около тялото на женската и двете змии се изправиха възможно най-високо, без да губят равновесие, усукани като две поветици. За известно време останаха неподвижни, а след това започнаха да се люшкат като борци, които се стремят да се повалят един друг на тепиха. Опашките им се извиваха и захващаха стръкчета трева за по-голяма опора. Изведнъж тупнаха на една страна, задните краища на телата им се срещнаха: съешиха се легнали на слънцето, вплетени като серпентини на карнавал.

В този момент Роджър, следил с растящо безпокойство моя интерес към змиите, се изправи, поотърси се, преди да мога да го спра, и даде да се разбере, че що се отнася до него, за предпочитане е да се преместим. За беля змиите го усетиха. Мигновено се намотаха в заплетено кълбо, което проблясваше на слънцето. После женската се разви и се стрелна към спасителното убежище на пирените, влачейки със себе си мъжкия, който все още беше закачен за нея. Роджър ме погледна, кихна тихо от удоволствие и завъртя късата си опашка. Мен обаче ме беше ядна него и недвусмислено му дадох да разбере това. В края на краищата, подчертах аз, как би се чувствал той, ако го връхлети някаква опасност, когато е заклещен с някоя кучка и го издърпат така позорно от полето на любовта?

С настъпването на лятото на острова пристигнаха цигани, за да помогнат в прибирането на реколтата и да откраднат, каквото могат. Движеха се из белите, прашни пътища на семейства, яхнали магарета или жилави и лъскави като кестени малки кончета. Бяха тъмнооки, с мургави кожи, изгорели от слънцето почти до черно, с несресани коси и дрипави дрехи. Катуните им винаги бяха бедняшки, но очарователни с дузината гърнета, в които бълбукаха различни варива, и със стариците, които клечаха под сянката на мърлявите си навеси, държаха в скут главите на по-малките деца и внимателно ги пощеха. По-големите, парцаливи като листа на глухарче, се търкаляха, кряскаха и играеха в прахта. Мъжете бяха заети с някаква своя, странична работа. Един връзваше на грозд многоцветни балони: те остро скърцаха и приемаха причудливи форми на животни. Друг, който беше горд притежател на театъра на сенките „Карагьоз“, стягаше отново яркоцветните изрязани фигури и практикуваше някои от простащините и закачките на „Карагьоз“ за голямо удоволствие на кикотещите се хубави млади жени, които бъркаха яденето във врящите гърнета или плетяха под сянката.

Винаги съм искал да се сближа с циганите, но те бяха боязлив, враждебен народ, който едва понасяше гърците. Рошавата ми коса, станала от слънцето почти бяла, и сините ми очи автоматично събуждаха подозрение. Позволяваха ми да посещавам катуните им, но никога не проявяваха любезността на местните селяни да ми разказват за личния си живот и за стремежите си. Въпреки това именно циганите носеха косвена отговорност за една врява в нашето семейство. По изключение аз бях съвсем невинен.

Беше краят на един изключително горещ летен следобед. Роджър и аз бяхме доста уморени от преследването на голям смок, който се криеше в стар зид. Щом като го разтуряхме там, където се криеше змията, тя плавно изпълзяваше и се завираше под други камъни. Докато възстановявахме събореното и отново откриехме дирите й, минаваше около половин час. Накрая трябваше да се признаем за победени и да си тръгнем за чая — жадни, запотени и покрити с прахоляк. Когато излязохме от един завой на пътя, погледнах към маслиновата горичка, която се спускаше по склона на хълма в малка долина, и видях нещо, което ми се стори като човек с много голямо куче. Взрях се по-внимателно: колкото и невероятно да ми изглеждаше, това беше мечкар. Тъй се изненадах, че несъзнателно извиках. Мечката се изправи на задни крака и се обърна към мен. Същото стори и мечкарят. Те се вгледаха в мен за момент, после мъжът махна небрежно с ръка за поздрав и отново се зае да подрежда нещата си под маслиновото дърво, а мечката приклекна и го загледа с интерес. Обзет от силно вълнение, бързо се спуснах по склона. Бях чувал, че в Гърция се срещат мечкари, които разиграват мечки, но не бях ги виждал. Тази възможност не можеше да се отмине. Наближих и поздравих мечкаря, а той, наведен над разхвърляния си багаж, се обърна и ми отговори доста учтиво. Беше циганин с тъмни диви очи и с мораво черна коса. Изглеждаше много по-заможен от събратята си: с приличен костюм и с обувки — признак на благосъстояние по онова време дори и сред земеделците на острова.

Попитах дали е опасно да се приближа, понеже мечката беше отвързана, въпреки че имаше кожен намордник.

— Ела — повика ме мечкарят. — Павло няма да те нарани, но отстрани кучето.

Обърнах се към Роджър и разбрах, че въпреки смелостта си не харесва мечката и стои до мен само от чувство за дълг. Накарах го да си върви вкъщи, а той ме погледна признателно и заприпка нагоре по хълма, като се опитваше да си даде вид, че нищо не знае за случилото се. Въпреки уверенията на мечкаря, че Павло е безобиден, аз се приближих предпазливо, защото, макар и млад, като застанеше на задни крака, мечокът беше с повече от един фут над мен, а на широките си космати лапи имаше внушителни и много яки лъскави нокти. Изправен на задни крака, той се взираше в мен с блещукащите си кафяви очички и леко пъхтеше. Приличаше на голяма купчина от размъкнати кафяви водорасли. За мен той беше най-привлекателното животно и аз обикалях около него, разглеждайки великолепието му от всички страни. Обсипах мечкаря с въпроси. На колко е години? Откъде го е взел? Какво прави с него?

— Той играе, за да изкара своята и моята прехрана — каза мечкарят, който явно се забавляваше от големия ми интерес към мечока. — Ето, ще ти покажа.

Той взе една палка с малка кука на края и я закачи за халката на намордника на мечока.

— Хайде, поиграй с тати си!

Мечокът бързо се изправи на задни крака. Мъжът щракна с пръсти и засвири с уста една тъжна мелодия, като започна да си влачи краката в такт с песента. Мечокът го последва. Те заиграха бавен, величествен менует сред синьо-зелените магарешки бодили и сухите стъбла на бърдуните. Можех да ги гледам така цял живот. Когато мечкарят спря да свири, мечокът по навик се отпусна на четирите си крака и кихна.

— Браво! — похвали го мечкарят нежно. — Браво!

Ръкоплясках въодушевено. Никога, казах искрено аз, не съм виждал такъв прекрасен танц, нито пък такъв съвършен изпълнител като Павло. Ще мога ли да го погаля?

— Можеш да правиш с него, каквото си искаш каза мечкарят, усмихвайки се под мустак, докато откачаше палката си от намордника на мечока. — Той е голям глупак, тоя мечок. Няма да посегне дори на разбойник, който му краде храната.

За доказателство той започна да чеше мечока по гърба. Мечокът вдигна муцунката си към небето и издаде тихи гърлести звуци в израз на удоволствие. После постепенно се отпусна по корем на земята в екстаз, разтворил крака. Приличаше на килимче от мечешка кожа.

— Обича да го гъделичкат — каза мечкарят. — Ела го погъделичкай!

Следващият половин час беше истинско щастие за мен. Гъделичках мечока и той започна да издава тихи напевни звуци от удоволствие. Разглеждах големите му нокти, ушите му и малките му бляскащи очички, а той си лежеше и мируваше, сякаш беше заспал. После се облегнах на топлото му тяло и започнах да говоря със собственика му. В главата ми се зараждаше сериозно намерение. Мечокът, реших аз, трябва да стане мой. Кучетата и другите ми животни скоро ще свикнат с него и ние всички можем да тръгнем да кръстосваме хълмовете с валсова стъпка. Стигнах до убеждението, че семейството ми ще бъде извън себе си от радост, като види, че съм се сдобил с такъв умен любимец. Но първо трябваше да предразположа мечкаря, за да се спазарим. Пазаренето със селяните е шумна, продължителна и трудна работа. Този човек обаче беше циганин, а това, което те не знаят за пазарлъка, спокойно можеше да се побере в жълъдова черупка. Мечкарят изглеждаше много по-приказлив и общителен от другите цигани, с които се бях запознал, и за мен това беше добър признак. Попитах го откъде идва.

— Доста отдалече, доста отдалече — каза той, като покри вещите си с окъсан брезент и изтърси едни овехтели одеяла, които очевидно щяха да му послужат за постеля. — Слязохме на брега при Лефкими миналата нощ и оттогава непрекъснато вървим. Павло, Главата и аз. Никой не искаше да приеме Павло в автобуса, плашат се от него. Така че миналата нощ изобщо не сме спали, но тази нощ ще спим тук и утре ще сме в града.

Заинтригуван го попитах какво иска да каже с „Павло, Главата и аз“?

— Моята Глава, разбира се — каза той. — Моята малка говореща Глава.

И той взе палката и плесна с нея по купчинка вещи под брезента, като ми се ухили. Бях измъкнал от джоба на панталонките си смачкани остатъци от шоколад и ги давах на мечока, който приемаше всяко парченце с одобрение и течащи лиги. Казах на мечкаря, че не разбирам за какво говори. Той клекна, запали цигара и се взря в мен с тъмните си загадъчни като гущер очи.

— Имам Глава — циганинът посочи с пръст купчинката с нещата си, — жива Глава, която говори и отговаря на въпроси. Без съмнение това е най-голямото чудо на света.

Бях озадачен. Попитах го, да не би да има предвид глава без тяло?

— Разбира се, без тяло. Само глава — и той събра длани така, като че държеше кокосов орех. — Закрепена е на малка пръчка и говори. Подобно нещо светът не е виждал.

— Но как може да живее, ако е отделена от тялото?

— Магия — каза тържествено мечкарят. — Магия, наследена от моя прапрадядо.

Бях сигурен, че се шегува, и въпреки интересната тема за говорещите глави усещах, че се отклонявам от целта си — незабавно да придобия неотменими права върху Павло, който смучеше през намордника последното парченце шоколад. Внимателно разгледах мечкаря, който клечеше със сънени очи и забулено от облак дим лице. Реших, че с него е най-добре да се действа смело. Попитах го направо дали смята да продаде мечката и за колко.

— Да продам Павло? Никога! Той ми е като роден син.

Защо не, попитах аз, ако отиде в добра къща? Където ще го обичат и ще му позволяват да играе. Може би това ще изкуши мечкаря да го продаде? Циганинът ме гледаше и пушеше цигарата си.

— Двадесет милиона драхми? — попита той и се разсмя на вцепенения ми от ужас вид. — Хората, които си имат ниви, трябва да имат и магарета, за да ги обработват. Те не се разделят лесно с тях. Павло е моето магаре. Той играе, за да изкара своята и моята прехрана, и докато не остарее, че да не може да играе, аз няма да се разделя с него.

Бях много разочарован, че циганинът е непреклонен. Надигнах се от широкия, топъл и леко похъркваш гръб на Павло, където се бях облегнал, и се изтърсих от праха. Е, казах аз, нищо повече не мога да направя. Разбирах твърдото му намерение да задържи мечката, но го помолих да ми се обади, ако промени решението си. Той кимна сериозно. И ако изнася представления в града, би ли обяснил къде, за да мога да присъствам?

— Разбира се — каза той, — но смятам, че хората ще ти кажат къде съм, понеже моята Глава е цяло чудо!

Кимнах и стиснах ръката му. Павло се изправи и аз го погалих по главата.

Когато стигнах до горния край на долината, погледнах назад. Двамата стояха един до друг. Мечкарят ми махна с ръка, а Павло, олюлявайки се на задните си крака, вдигна зурла — навярно душейки към мен. Искаше ми се да приема това като израз на сбогуване.

Бавно крачех към къщи, мислейки за мечкаря, за неговата говореща глава и за чудесния Павло. Чудех се дали ще мога да си намеря отнякъде едно мече и да го отгледам. Може би трябва да дам обявление в някой вестник в Атина?

Семейството беше във всекидневната и пиеше чай. Реших да поставя проблема си на всеослушание. Когато влязох обаче, спокойната атмосфера изведнъж се промени. Марго нададе пронизителен писък. Лари изпусна една пълна чаша на скута си, а после скочи и се скри зад масата. Лесли сграбчи един стол, а мама се ококори в мен с ужасено лице. Никога не съм предполагал, че присъствието ми може да предизвика такава реакция на семейството.

— Махай го оттук! — изрева Лари.

— Да, махни тази ужасна твар оттук! — каза Лесли.

— Всички ни ще унищожи! — изпищя Марго.

— Дайте пушка! — каза мама с отмалял глас. — Дайте пушка и спасете Джери!

Изумен от изненада, не можех да разбера какво им става. Те всички се бяха вторачили в нещо зад мен. Обърнах се: там на вратата Павло любопитно душеше към масата. Отидох при него и го хванах за намордника. Той нежно си отърка муцуната о мен. Обясних на семейството кой е Павло.

— Това няма да понеса! — каза Лари с гърлест глас. — Това няма да понеса! Птици, кучета и таралежи навсякъде в къщата, а сега пък и мечка. Какво си мисли той за това жилище, по дяволите? Кървава римска арена?

— Джери, миличък, моля те, внимавай! — предупреди ме мама с разтреперан глас. — Изглежда доста свирепа.

— Всички ни ще изяде! — каза Марго с треперещ глас, дълбоко убедена в думите си.

— Не мога да мина, за да си взема пушките! — възмути се Лесли.

— Тая няма да я бъде. Забранявам! — кресна Лари. — Няма да позволя да превърнеш къщата в меча бърлога!

— Къде я намери, миличък? — попита мама.

— Не ме интересува къде я е намерил — каза Лари. — Той трябва да я върне веднага, още преди да ни е разкъсала на парчета. Това момче няма чувство за отговорност. Не искам в наши дни да ме сполети фаталната съдба на християнски мъченик от древността!

Павло се изправи на задните крака и издаде дълъг хриптящ стон, който изтълкувах като желание да се присъедини към нас и да си хапне от лакомствата на масата. Семейството го изтълкува обратно.

— Олеле! — изпищя Марго, като че я деряха жива. — Напада ни.

— Джери, внимавай! — викна мама.

— Не отговарям, ако дам на това момче заслужен урок — каза Лари.

— Ако оцелееш — обади се Лесли — Я млъквай, Марго, ти само влошаваш положението ни. Ще раздразниш тая ужасна твар.

— Мога да пищя, колкото си искам! — възмути се Марго.

Всички бяха така вбесени, че нямах възможност да се обадя. Сега се опитах да им обясня, че, първо, Павло не е мой и, второ, че е питомен като куче и няма да посегне и на муха.

— Две твърдения, на които отказвам да вярвам! — отряза ме Лари. — Ти си я задигнал от някой опожарен цирк. Не само ще бъдем изкормени, но и ще ни арестуват, защото укриваме откраднати животни.

— Хайде, хайде, миличък! — успокои го мама. — Нека Джери да обясни.

— Да обясни? — извика Лари. — Да обясни? Как ще обясни присъствието на дяволски голяма мечка в гостната стая?

Казах, че мечката е на един циганин, който има говореща глава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Марго.

Обясних, че Главата е без тяло и може да говори.

— Момчето е чалнато! — заяви Лари, дълбоко убеден в думите си. — Колкото по-скоро го освидетелстваме, толкова по-добре.

Цялото семейство се беше оттеглило в най-далечния ъгъл на стаята и трепереше.

Казах възмутено, че разказът ми е абсолютно верен, и за доказателство накарах Павло да поиграе: сграбчих едно парче кекс от масата, вкарах пръста си в халката на намордника му и произнесох същите думи, които бях чул от господаря му. С жадно впити очи в кекса. Павло изрева и започна да играе с мен.

— О-о-о, гледайте — учуди се Марго. — Гледайте! Играе.

— Хич не ме интересува, ако ще и да играе като цяла балетна трупа — каза Лари. — Искам да махнете това проклето нещо оттук.

Мушнах кекса през намордника на Павло и той лакомо го погълна.

— Той наистина е доста мил! — рече мама, като нагласяваше очилата си и се взираше в него. — Спомням си, че едно време брат ми имаше мечка в Индия. Много симпатично животно беше.

— Не! — ревнаха Лари и Лесли в хор. — Няма да му дадеш да я купи!

Казах, че не мога да я купя, защото мечкарят не иска да я продава.

— Много добре постъпва човекът — заключи Лари. — Защо не му я върнеш, ако си свършил вече с кабаретния си номер?

Взех още едно парче кекс за примамка, пак закачих пръста си на халката на Павловия намордник иго поведох навън. По средата на пътя към маслиновата горичка срещнах обезумелия мечкар.

— Ето го! Ето го! Проклетникът. Не можех да си представя къде е отишъл. Обикновено никога не се отделя от мен и затова не го държа вързан. Трябва много да те е харесал.

Честността изискваше да призная, че Павло ме последва само заради шоколада.

— Пфу! — каза мечкарят. — Успокоих се. Мислех, че е отишъл до селото. Тогава щях да си имам неприятности с полицията.

Неохотно предадох Павло на собственика му и проследих с поглед как се връщат към своя подслон под дърветата. А после, с тревога в сърцето, се отправих към къщи, за да се изправя лице с лице със семейството. Страхувах се, че немирствата ми в миналото не бяха в моя полза и сега трябваше доста да убеждавам роднините си, че в случая нямам вина.

На сутринта, все още погълнат от мисли за Павло, послушно отидох в града — както правех всяка сутрин — при моя учител Ричард Кралевски. Кралевски беше джудже с лека гърбица и големи искрени кехлибарени очи. Той беше подложен на истински мъчения в неуспешните си опити да ме образова. Притежаваше две много привлекателни качества: едното беше силната му любов към естествената история (целият таван на къщата му беше пълен с най-разнообразни канарчета и други птици), а другото, че поне от време на време се пренасяше в страната на приказките, като героят беше винаги той. Тогава ми разказваше приключения. Неизбежно го съпътстваше една героиня, която не беше назовавана по име, а само като „една дама“.

Първата половина от сутринта беше посветена на математиката. Прехласнат от впечатленията си от Павло, за ужас на Кралевски, който беше останал с убеждението, че е проникнал до дъното на невежеството ми, аз се показах още по-тъп.

— Мое мило момче, тази сутрин ти просто не можеш да се съсредоточиш — каза той искрено. — Изглеждаш неспособен да схванеш дори и най-простото нещо. Може би си преуморен? Да си починем малко, а?

Тези малки почивки доставяха и на Кралевски същото удоволствие. Той се туткаше известно време в кухнята и се връщаше с две чаши кафе и малко бисквити. Ние сядахме приятелски и той ми разправяше много украсени истории за въображаемите си приключения. Тази сутрин обаче не му се отдаде такава възможност. Щом седнахме удобно и започнахме да сърбаме кафето си, аз му разказах всичко за Павло, за мечкаря и за говорещата глава.

— Съвсем необикновено! — каза той. — Човек не може и да предполага, че ще попадне на такова нещо в маслинова горичка. Обзалагам се, че си бил много изненадан.

После очите му просветнаха и той се замисли, вдигнал очи към тавана. Без да иска, разля кафето си в чинийката. Очевидно моят интерес към мечката беше предизвикал рояк от мисли в главата му.

Преди няколко дни бях слушал част от мемоарите му и зачаках с нетърпение да видя какво щеше да разкаже по-нататък.

— Като младеж — започна Кралевски и ме погледна изпитателно, за да провери дали слушам, — като младеж бях малко развей — прах. Винаги правех бели.

Той се усмихна на себе си, унесен в спомени, и изтръска няколко бисквитени трохи от жилетката си. С изящния маникюр на ръцете му и с големите му, нежни очи ми беше трудно да си го представя като развей — прах, но покорно слушах.

— По това време си мислех, че ще постъпя в пътуващ цирк — каза той с вид на човек, който се изповядва в детеубийство. — Спомням си, че в селото, където живеехме, дойде голям цирк, и аз присъствах на всяко представление. Буквално на всяко представление. Опознах циркаджиите много добре и те дори ме научиха на някои от номерата си. Казаха, че съм отличен на трапеца.

Той ме погледна с крайчеца на окото си да разбере как ще реагирам. Кимнах сериозно, като че нямаше нищо смешно в това — Кралевски на трапец в трико с пайети.

— Искаш ли още една бисквита? — попита той. Да? Точно това ни трябва. И аз мисля да си взема една.

Дъвчейки бисквитата, аз търпеливо го чаках да продължи.

— Е, просто не усетих кога измина седмицата и дойде вечерта на последното представление. За нищо на света нямаше да го пропусна. Придружаваше ме една дама, една моя приятелка, която желаеше да види цирка. Колко се смя тя на клоуните! И беше във възторг от конете. Тя не предполагаше какъв ужас ни очакваше.

Кралевски извади слабо напарфюмираната си кърпичка и потупа с нея влажното си чело. Той винаги се вълнуваше повече, когато приближаваше до кулминацията на разказа си.

— Последният номер изпълняваше укротителят на лъвове.

Позамълча, за да може цялата трагичност на разказа да проникне в съзнанието ми.

— Той имаше пет животни. Огромни нубийски лъвове с черни гриви. По негови уверения, току-що докарани от джунглата. Дамата и аз седяхме на първия ред, за да виждаме най-добре арената. Нали знаеш кафеза от решетки, дето го монтират за номера с лъвовете? Е, добре, по средата на номера на една от решетките се разхлабиха болтовете и тя падна навътре. За наш ужас видяхме как удари главата на укротителя и го простря в безсъзнание.

Кралевски спря за малко, сръбна нервно глътка кафе и избърса още веднъж челото си.

— Какво трябваше да се направи? — зададе той риторичен въпрос. — Имаше пет огромни ръмжащи лъва, а до мен стоеше дама. Мислех трескаво. Ако трябваше да се спасява дамата, виждах само един изход. Сграбчих бастуна си, скочих на арената и влязох в кафеза.

Издадох едва доловими звуци в израз на възхищение.

— През седмицата, когато посещавах цирка, бях изучил много внимателно метода на укротителя на лъвове и сега благославях съдбата за това. Ръмжащите зверове се надвесиха над мен от пиедесталите си, но аз ги погледнах право в очите. Човешкият поглед, нали знаеш, има голяма власт над животното. Бавно ги фиксирах с пронизващ поглед и с насочен към тях бастун ги овладях, изтиках ги инч по инч към коридора им и ги прибрах в клетката. Една ужасна трагедия беше предотвратена.

Казах, че дамата сигурно му е била признателна.

— Да, наистина, тя наистина беше много признателна. Дори се увлече и каза, че съм го направил по-добре от самия укротител.

Попитах дали, когато е бил в цирка, е имал нещо общо с дресирани мечки?

— С най-различни животни — отговори с доста въображение Кралевски. — Слонове, тюлени, кучета, мечки. Там имаше всякакви животни.

В такъв случай, казах аз колебливо, не би ли искал да дойде и да види мечока? Точно отвъд пътя. Макар че не е цирк, може би щеше да го заинтересува.

— Ей богу, това е идея! — Кралевски извади часовника си от джоба на жилетката и го погледна. — Десет минути, а? Тъкмо за малко разведряване.

Той взе шапката и бастунчето си и тръгнахме заедно по тесните многолюдни улици на града, които ухаеха на плодове, зеленчуци и прясно изпечен хляб. Попитахме няколко малчугани и разбрахме къде собственикът на Павло дава представлението си — голям, мрачен хамбар на гърба на един магазин в центъра на града. Взех назаем малко пари от Кралевски и купих едно лепкаво парче нуга, защото не можех да отида при Павло, без да му занеса подарък.

— А, приятелят на Павло! Добре дошли! — каза циганинът, когато се появихме на вратата на хамбара.

За мое удоволствие Павло ме позна, излезе напред, като си влачеше краката, и с тихо ръмжене се изправи пред мен. Кралевски се дръпна назад, според мен доста бързо за човек с неговата циркова подготовка, и стисна по-здраво бастуна.

— Внимавай, мойто момче!

Дадох нугата на Павло. Когато откърти и последното лепкаво парче от задните си зъби и го глътна, той въздъхна от задоволство и легна с глава между лапите си.

— Искате ли да видите Главата? — попита циганинът.

Той посочи към задната част на хамбара, където имаше една небоядисана чамова маса, а върху нея квадратна кутия, очевидно направена от плат.

— Почакайте да запаля свещите.

Около дузина големи свещи бяха закрепени на горния край на една кутия. След като ги запали, пламъчетата им заблещукаха, затрептяха и образувалите се сенки заиграха. След това циганинът се приближи към масата и почука по нея с палката си.

— Глава, готова ли си? — попита той.

По гърба ми полазиха тръпки от уплаха и предчувствие за неизвестното. От вътрешността на платнената кутия един ясен глас отговори:

— Да, готова съм.

Циганинът повдигна плата от едната страна на кутията, направена от тънки рамки, на които беше закрепен с кабари тънък плат. Всяка стена на кутията бе около девет квадратни фута. В центъра й имаше малък пиедестал, на който беше сложена глава на седемгодишно момче: на трепкащата светлина на свещите гледката беше зловеща.

— Ей богу! — възхити се Кралевски. — Умно!

Изуми ме това, че беше жива глава на циганче, наплескана доста грубо с черно мазило, за да прилича на негър. Очите й се пулеха и мигаха срещу нас.

— Готова ли си сега да отговаряш на въпроси? — попита циганинът, гледайки с явно задоволство опиянения от възторг Кралевски.

Главата облиза устни и проговори:

— Да, готова съм.

— На колко си години?

— На повече от хиляда.

— Откъде си?

— От Африка и името ми е Нго.

Циганинът задаваше монотонно въпросите си, а Главата отговаряше, но мен не ме интересуваше това. Исках да зная как става този трик. Когато циганинът за пръв път ми каза за Главата, очаквах нещо направено от дърво или гипс, което чрез кукловодско умение може да имитира говор. Но пред очите ми беше жива глава, поставена върху малък дървен пиедестал. Не се съмнявах, че е жива, понеже очите й блуждаеха насам-натам, докато отговаряше автоматично на въпросите, а веднъж, когато Павло се изправи и се отърси, на лицето й се появи уплаха.

— Ето — каза циганинът гордо, когато свърши с въпросите си. — Нали ви казах! Това е най-голямото чудо на света.

Попитах го дали мога да разгледам Главата по-отблизо. Внезапно си спомних, че Теодор ми беше разказвал за подобна илюзия, която се създава с помощта на огледала. Не виждах къде можеше да бъде скрито тялото, което очевидно принадлежеше на Главата, но имах силно желание да проверя масата и кутията.

— Разбира се! — каза циганинът за моя изненада. Ето, вземи палката ми. Но само те моля да не докосваш Главата.

Внимателно мушнах с палката навсякъде около пиедестала, за да видя дали няма някакви скрити огледала или жици, а Главата ме наблюдаваше с леко забавно изражение на черните си очи. Стените на кутията без съмнение бяха само от плат, а отдолу нямаше друго, освен плота на масата, върху която беше поставена кутията. Минах отзад, но не забелязах нищо. Дори пропълзях под масата, но и там нямаше нищо. Бях напълно объркан.

— Е — подхвана циганинът тържествуващо. — Не очакваше това, нали? Ти си мислеше, че там съм скрил момче, нали?

Смирено потвърдих подозрението си и го помолих да ми обясни как става това.

— А, не! Не мога да ти кажа! — отвърна той. — Това е магия. Ако ти кажа. Главата ще изчезне в облак дим.

Прегледах внимателно и кутията, и масата за втори път, но дори когато приближих свещ, за да улесня проверката, не можах да си обясня как бе постигнат този трик.

— Ела — каза циганинът. — Стига вече сме се занимавали с Главата. Ела и поиграй с Павло.

Той закачи халката за намордника на мечката и Павло се изправи на задните си крака. Циганинът ми подаде палката, а след това взе една цафара и засвири, а ние с Павло изкарахме един тържествен танц.

— Отлично, ей богу! Отлично! — възкликна Кралевски и заръкопляска ентусиазирано.

Предложих му и той да потанцува с Павло, като имах предвид огромния му цирков опит.

— А бе — каза Кралевски, — чудя се дали ще бъде, общо взето, разумно? Животното, видиш ли, не ме познава.

— О, не се бой от него! — каза циганинът. — Той е питомен и никого не напада.

— Е, добре — измънка Кралевски с нежелание. Ако си сигурен. Щом настояваш.

Той взе предпазливо палката и застана с много уплашен вид срещу Павло.

— А сега — каза циганинът, — ще танцуваш. — И той засвири една игрива мелодийка.

Стоях очарован от гледката: мъждукащата жълта светлина на свещите открояваше на стената сянката на малката гърбава фигура на Кралевски и косматия силует на мечока, докато правеха пируети, а от своя пиедестал в кутията ги наблюдаваше ухилената Глава.