Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (9)

Разговор

Още когато се настанихме на острова и изпитвахме първата радост от това, Лари, с характерната си щедрост, изпрати писма на всичките си приятели с покана да ни гостуват, фактът, че вилата можеше да побере само семейството ни, явно не му беше дошъл на ум.

— Поканих няколко души за седмица-две — подхвърли той на мама една сутрин.

— Чудесно, миличък — отвърна мама, без да се замисля.

— Реших, че не е зле известно време да се заобиколим е приятно и стимулиращо присъствие. Няма защо да вегетираме.

— Надявам се, че те не са прекалено интелектуални, миличък — каза мама.

— Господи, мамо, разбира се. Те са просто очарователни, обикновени хора. Чудя се откъде имаш тази фобия, че хората са интелектуални.

— Не обичам интелектуалците — каза жално мама. — Аз не съм интелектуалка и не мога да водя разговор за поезия и тям подобни. Но тъй като съм твоя майка, те винаги си въобразяват, че можем да разговаряме надълго и нашироко за литература. Идват и ми задават глупави въпроси точно по средата на готвенето.

— Не те карам да обсъждаш с тях изкуството дръпна се Лари, — но смятам, че можеш да се постараеш да прикриеш отвратителния си литературен вкус. Аз пълня къщата с хубави книги, а масата ти до леглото се огъва под тежестта на готварски книги, градинарски книги и разни потресаващи приключенски истории. Кой знае откъде ги намираш.

— Това са много хубави криминални романи — защити се мама. — Взех ги от Теодор.

Лари ядосано въздъхна и отново се залови да чете.

— По-добре се обади в Швейцарския пансион, когато наближи да пристигат — обади се мама.

— Защо? — учуди се Лари.

— За да запазят стаи — отвърна не по-малко учудено мама.

— Но аз ги поканих у нас — подчерта той.

— Лари! Как си могъл?! Наистина не мислиш достатъчно. Къде бихме могли да ги настаним?

— Не виждам защо вдигаш толкова шум — хладно отбеляза Лари.

— Но къде ще спят? — попита объркано мама. — Ние самите едва се побираме.

— Глупости, мамо. Организираме ли нещата както трябва, ще има много място. Ако Марго и Лес спят на верандата, опразват се две стаи, а вие с Джери можете да се преместите във всекидневната — ето и още две.

— Какво говориш, миличък! Не можем да плъзнем по цялата къща като катунари. Освен това нощем е все още студено и не мисля, че Марго и Лес трябва да спят навън. Просто във вилата няма място за гости. Ще се наложи да пишеш на тези хора да се откажат.

— Не могат да се откажат. Вече са на път.

— Лари, ти наистина ставаш досаден. Защо не ми каза досега? Чакаш ги да пристигнат и едва тогава ми съобщаваш.

— Нямах представа, че ще възприемеш пристигането на няколко мои приятели като трагедия — обясни Лари.

— Миличък, наистина е глупаво да каниш хора, след като във вилата няма място.

— Умолявам те да престанеш с тази суматоха — каза раздразнено Лари. — Въпросът може да се реши съвсем лесно.

— Как? — с подозрение попита мама.

— Щом като вилата не е достатъчно голяма, ще се преместим в друга.

— Говориш смешни работи. Къде се е чуло и видяло човек да се мести в по-голяма къща, само защото си е поканил приятели на гости?

— Защо не ти харесва идеята ми? Според мене това е най-разумното разрешение на въпроса. От твърдението ти, че тук е тясно, следва, че трябва да се преместим.

— От твърдението ми следва, че не бива да се канят гости — отсече сурово мама.

— Не смятам, че е хубаво да живеем като отшелници. Поканих ги всъщност заради тебе. Прекрасна компания са. Мислех, че ще се радваш да ни гостуват. Щяха да те разнообразят малко.

— Благодаря, достатъчно се разнообразявам — отвърна му с достойнство мама.

— Какво да правим тогава?

— Не виждам защо да не отседнат в Швейцарския пансион, миличък.

— Не може да каниш хора на гости и после да ги караш да живеят в третокласен хотел.

— Колко души си поканил? — попита мама.

— Малко. Двама-трима. Няма да пристигнат наведнъж. Сигурно ще дойдат на групи.

— Мисля, че можеш поне да ме уведомиш колко души точно си поканил — каза мама.

— Не си спомням. Някои не отговориха на писмата ми, но това всъщност не означава нищо… Може би всеки момент ще пристигнат и са решили, че не си струва труда да пишат. Според мене, трябва да предвидиш разходи за седем — осем души, не повече.

— С нас включително ли?

— Не, не, седем — осем души, освен нас.

— Но това е невъзможно, Лари! При най-добро желание в тази вила няма как да живеят тринадесет души.

— Да се преместим тогава. Предложих ти напълно разумно разрешение. Не виждам за какво спорим.

— Но това е смешно, миличък! Дори да се преместим във вила, която побира тринадесет души, какво ще правим с толкова много място, когато си заминат?

— Ще поканим отново гости — отвърна Лари учуден, че мама не се бе досетила за толкова просто нещо.

Мама го изгледа сърдито над очилата и накрая каза:

— Лари, ти започваш да ме ядосваш.

— Мисля, че не е честно да ме обвиняваш само защото не можеш да се организираш, понеже съм поканил малко гости — не отстъпваше Лари.

— Малко гости ли?! — извика мама. — Много хубаво, че смяташ осем души за „малко гости“.

— Мисля, че отношението ти не подхожда за случая.

— А много ли подхожда да каниш гости, без да ми казваш?

Лари я погледна обидено, отново взе книгата си и заяви:

— Направих всичко възможно. Нищо повече не мога да направя.

Последва дълго мълчание, през което време Лари кротко си четеше, а мама слагаше огромни букети от рози във вазите и ги оставяше безразборно из стаята, като си мърмореше.

— На твое място не бих се размотавала — каза накрая мама. — В края на краищата, това са ти приятели. Би могъл да направиш нещо.

С мъченически вид Лари остави книгата.

— Наистина не разбирам какво очакваш да направя — отвърна той. — Не си съгласна с нито едно от предложенията ми.

— Ако правеше разумни предложения, щях да ги приема.

— Не виждам нищо нелепо в предложенията си.

— Лари, миличък, бъди разумен. Не можем да се прехвърляме в нова вила само защото някакви хора идват на гости. Пък и изобщо се съмнявам, че ще успеем да го направим навреме. А и Джери трябва да взема уроци.

— Всичко това лесно се оправя, ако поразмислиш малко.

— В друга вила няма да се местим — твърдо каза мама. — Върху това съм размислила вече.

Тя оправи очилата си, хвърли на Лари унищожителен поглед и се запъти към кухнята, а всяка нейна стъпка излъчваше решителност.