Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (19)

Петнадесета глава
Цикламеният лес

На около половин миля от вилата се издигаше сравнително голям конусовиден хълм, покрит с трева и пирен, увенчан от три маслинови горички, отделени една от друга с широки пояси миртови храсти. Наричах трите горички „цикламения лес“, защото напролет земята под дърветата придобиваше тъмно — пурпурен и виненочервен цвят от цъфналите циклами, които растяха там по-нагъсто и бяха по-пищни, отколкото където и да е в околността. Месестите кръгли луковици с белещи се на парцали люспи живееха на колонии като стриди сред наситено зеления букет на листата с бели жилчици, а красивите цветове приличаха на фонтан, сякаш изпъстрен с пурпурно червени капки.

Цикламеният лес беше прекрасно място за прекарване на следобедите. Легнал в сянката на дърветата, човек можеше да гледа долината — мозайка от ливади, лозя и овощни градини — чак до там, където морето проблясваше сред клоните на маслините. То се извиваше и ласкаво се отъркваше о брега, а по повърхността му заблестяваха хиляди огнени искри. Хълмът сякаш разполагаше със собствен ветрец, макар и слабичък, защото колкото и горещо да беше в долината, горе в трите маслинови горички лекият полъх непрекъснато лудуваше из шушнещите листа, а наведените главички на цикламите се кланяха една на друга, сякаш постоянно се поздравяваха. Мястото беше чудесно за почивка след изморителен лов на гущери, когато главата ти бучи от жегата, дрехите ти са пропити и побелели от потта, а трите кучета са изплезили розовите си езици и се задъхват като стари, миниатюрни парни локомотиви. Точно веднъж, когато си почивахме с кучетата след един такъв лов, се сдобих с две нови животни, а това постави началото на верига от съвпадения, които засегнаха и Лари, и господин Кралевски.

Кучетата с пресъхнали езици се бяха проснали по корем сред цикламите, изпружили задните си крака, за да бъдат телата им върху колкото се може по вече влажна земя. Бяха притворили очи, а козината под устите им бе потъмняла от слюнка. Стоях опрян на ствола на една маслина, която през последните сто години беше направила от кората си съвършена облегалка, и гледах към градините, като се опитвах да разпозная приятелите си селяни сред движещите се там малки цветни топки. В далечината, отвъд жълтия квадрат на зреещата царевица, се появи малка черно-бяла фигура, като нашарен малтийски кръст, която бързо се носеше над равните обработваеми земи, явно по посока на хълма, където седях. Като наближи, свраката изкрещя три пъти дрезгаво и глухо, сякаш човката й бе пълна с храна. Спусна се плавно като стрела недалече към едно маслиново дръвче с гъст листак. Последва тишина, след което сред клоните се дочу хор от пронизителни гласчета, извиси се до кресчендо и бавно затихна. Отново прозвуча викът на свраката — кротко и предупредително, после тя се издигна над гората и се плъзна по склона. Изчаках докато птицата се превърна в петънце, не по-голямо от прашинка, политнала над кичестия триъгълник на лозята към хоризонта, и чак тогава станах и предпазливо обиколих дървото, откъдето се бяха чули странните звуци. Високо сред короната, полускрита от зелено — сребристите листа, различих голяма обла купчина съчки като огромна, рошава футболна топка, закачила се в клоните. Развълнуван, аз се закатерих по дървото, а кучетата стояха под него и ме наблюдаваха с интерес. Когато наближих гнездото, погледнах надолу и сърцето ми се сви, защото главите на кучетата, вперили любопитни очи в мене, бяха не по-големи от цвят на огнивче. Внимателно, педя по педя, местех изпотените си длани и минавах от клон на клон, докато клекнах точно до гнездото между разклащаните от ветреца клони. То бе солидно построено — представляваше голяма дълбока кошница, грижливо изплетена от съчки, в средата замазана с кал и клечки. Малка дупка отстрани служеше за вход и съчките около нея, както и по цялото гнездо и по плетения ракитов купол, бяха с остри тръни. Такива гнезда сякаш са предназначени да обезкуражат и най-пламенния орнитолог.

Като се опитвах да не гледам надолу, легнах по корем на клона, внимателно бръкнах в топката от тръни и заопипвах калта. Пръстите ми усетиха меки движещи се телца, покрити с пух, и от гнездото се вдигна пронизителен глъч. Улових внимателно едно дебело топло пиле и го измъкнах навън. Колкото и да бях ентусиазиран, дори аз трябваше да призная, че далеч не беше красиво. Тумбестата му човка с жълти гънки отстрани, плешивата глава и полуотворените зачервени очи му придаваха доста идиотски и пиянски вид. Сбръчканата кожа висеше по телцето му, като че наболите черни перца едва я прикрепяха към плътта и тя можеше да се откачи всеки миг. Между двете възслаби крачета бе отпуснатото меко и огромно коремче. Кожата му беше толкова нежна, че под нея леко прозираха вътрешните органи. Голишарчето се разположи на дланта ми. Коремчето му се сплеска като пълен с вода галон и то изписка нетърпеливо. Опипах гнездото отвътре и открих още три птичета. Всичките изглеждаха отвратително, като това в ръката ми. След известен размисъл, когато ги огледах подробно едно по едно, реших да взема две и две да оставя на майката. Това ми се видя напълно справедливо и не виждах как майката може да не се съгласи. Избрах най-голямото (защото щеше да порасне бързо) и най-малкото (защото изглеждаше много окаяно), внимателно ги сложих в пазвата си и предпазливо се смъкнах при чакащите ме кучета. Когато видяха новите членове на зверилника, Пикльо и Посерко веднага сметнаха, че те са за ядене и се опитаха да проверят дали заключението им е вярно. След като ги укорих, показах птичетата на Роджър. Той ги подуши, както му беше обичаят, но бързо се дръпна назад, когато голишарчетата протегнаха дългите си гърчави шии, раззинаха червените си усти и запищяха колкото им глас държи.

Докато носех новите си животни към къщи, аз се помъчих да реша как да ги наричам. Все още замислен по този въпрос, стигнах вилата тъкмо когато семейството, завръщащо се от експедиция за пазаруване, се изсипа от колата. Протегнах двете си свити длани с голишарчетата и запитах дали някой може да им измисли подходящи имена. Близките ми им хвърлиха един поглед и всеки реагира индивидуално.

— Много са сладки, нали? — каза Марго.

— С какво ще ги храниш? — попита мама.

— Ама че са отвратителни! — рече Лесли.

— Нови животни ли носиш? — попита неодобрително Лари.

— Божке, млади господине Джерис, к’во пък са тия? — каза Спиро с погнуса.

Отговорих доста хладно, че това са новородени сврачета, че не питам какво мнение имат за тях, а просто искам да ми помогнат да ги кръстя. Какви имена да им измисля?

Но семейството не беше настроено да ми помогне.

— Как си посмял да ги вземеш от майка им, клетичките! — каза Марго.

— Надявам се, че са достатъчно големи, за да могат да се хранят — обади се мама.

— Всемогъщи Боже! Само какви неща намира господарчето! — каза Спиро.

— Трябва да внимаваш да не започнат да крадат посъветва ме Лесли.

— Да крадат ли? — уплашено каза Лари. — Мислех, че само чавките крадат.

— И свраките крадат — каза Лесли. — Свраките са страшни крадли.

Лари извади от джоба си банкнота от сто драхми и я размаха над голишарчетата. Те бързо протегнаха тънките си вратове, над които се полюшваха главичките им, зинаха и нададоха пронизителен, неистов писък.

Лари скочи назад.

— Прав си, Бога ми! — възкликна разтревожено той. — Видяхте ли? Опитаха се да ме нападнат и дами вземат парите!

— Не ставай смешен, миличък. Те просто са гладни — каза мама.

— Глупости, мамо. Нали видя как се хвърлиха отгоре ми? Направиха го заради парите. Дори на тази възраст те имат престъпни наклонности. Джери не бива да ги взема — все едно да живеем заедно с Арсен Люпен. Иди и ги остави там, където си ги намерил, Джери.

С невинен вид аз излъгах, че не мога да направя това, тъй като майката ще престане да се грижи за тях и те ще умрат от глад. Както предполагах, това веднага спечели мама и Марго на моя страна.

— Не можем да оставим клетите птичета да умрат — възпротиви се Марго.

— Мисля, че нищо лошо няма да ни се случи, ако ги вземем — каза мама.

— Ще съжалявате, търсите си белята — каза Лари. — Ще оплячкосат цялата къща. Ще трябва да скрием добре всичките си ценности и да сложим въоръжена охрана. Това е лудост.

— Не бъди глупав, миличък — опита се да го утеши мама. — Можем да ги държим в клетка и да ги пускаме само да се пораздвижат.

— Да се пораздвижат ли?! Нима наричаш раздвижване това да летят из къщата, грабнали в мръсните си човки банкноти от сто драхми?!

Заклех се тържествено, че в никакъв случай няма да позволя на свраките да крадат. Подсетих ги, че птичетата все още нямат имена, но никой не можа да измисли нещо интересно. Стояхме и гледахме треперещите голишарчета, но нищо не можеше да ни хрумне.

— Какво ще правиш тия проклетии? — попита Спиро.

Доста нелюбезно му отговорих, че възнамерявам да си ги гледам и че това не са проклетии, а свраки.

— Как ги нарече? — смръщи вежди Спиро.

— Свраки, Спиро, свраки — каза мама, като разчленяваше думите.

Спиро известно време обмисля новото попълнение на английския си речник, като го повтаряше наум, за да го намести добре в главата си.

— Савараки, значи, а? — каза накрая той.

— Свраки, Спиро — поправи го мама.

— Точно това казах и аз — възмути се Спиро. — Савараки.

И от този миг ние се отказахме да търсим имена на птичетата. Започнахме просто да ги наричаме „Савараките“.

Когато Савараките се поохраниха и достигнаха такива размери, че им пораснаха криле, Лари толкова беше свикнал да ги вижда из къщи, че напълно забрави техните предполагаеми престъпни навици. Дебели, лъскави и свадливи, застанали отгоре върху кошницата си и пляскащи силно с крила, свраките изглеждаха самата невинност. Всичко вървеше добре, докато не се научиха да летят. В началото скачаха от масата на верандата, като размахваха неистово крила, плъзгаха се във въздуха и се стоварваха наоколо петнадесет стъпки върху каменните плочи. Колкото повече укрепваха крилата им, толкова по-смели ставаха те и не след дълго полетяха за първи път истински — направиха нещо като въртележка около вилата. Изглеждаха толкова красиви — дългите им опашки блестяха на слънцето, крилете им свистяха, когато се спускаха, за да прелетят под асмата, че извиках близките си да ги видят. Усетили, че има публика, Савараките полетяха още по-бързо, като се гонеха, стрелваха се и минаваха на косъм от стената, преди да се отклонят и изпълниха акробатически номера върху магнолията. Накрая едната птица, прекалено окуражена от възхищението ни, не успя да прецени разстоянието, блъсна се в асмата и падна на верандата — превърна се от смел и ловък ас на пилотажа в окаяна топчица от пера, която отвори човка и запищя жалостиво, когато я взех, за да я успокоя. Но щом като овладяха крилете си, Савараките бързо опознаха вилата и се заловиха да правят разбойнически нападения.

Знаеха, че кухнята е прекрасно място и че могат да я посещават, стига да стоят на прага и да не влизат вътре; в гостната и трапезарията влизаха само ако там няма никой; знаеха също, че единствената спалня, където са добре дошли, е моята. Влетяваха, разбира се, и в спалните на мама и Марго, но понеже непрекъснато им се караха, беше им досадно. Лесли им позволяваше да кацат на прозореца, но не и да влизат, обаче те престанаха да го посещават, след като един ден той, без да иска гръмна с пушката си. Това ги разстрои и те сигурно донякъде смятаха, че Лесли се е опитал да ги убие. Обаче мястото, което истински ги привличаше и омагьосваше, беше, разбира се, спалнята на Лари. Мисля, че бе така, защото никога не бяха имали възможност да я разгледат добре. Още преди да кацнат на перваза, ги посрещаха такива изблици на гняв, последвани от бързо сипещи се запратени предмети, че те веднага отлитаха към убежището на магнолията. Птиците изобщо не можеха да проумеят отношението на Лари и решиха, че след като вдига голям шум сигурно крие нещо и че е техен дълг да разберат какво крие. Избраха си подходящо време, като търпеливо изчакваха, докато един следобед Лари отиде да плува и остави прозореца отворен.

До завръщането на Лари не бях разбрал с какво се бяха занимавали Савараките — бяха изчезнали от погледа ми, но мислех, че са отлетели към долината да крадат грозде. Те явно добре са съзнавали, че вършат нещо непозволено, защото обикновено бяха шумни, а предприеха това нападение в мълчание, и според Лари се бяха редували да пазят на прозореца. Когато той се изкачвал по хълма, за свой ужас видял едната Саварака върху перваза и гневно се развикал. Птицата изкрещяла предупредително и втората птица изскочила от стаята. Двете отлетели на магнолията и дрезгаво се закискали — като ученици, пипнати, когато берат чужди градини. Лари се втурна вкъщи и стремглаво се отправи към стаята си, като ме подбра по пътя. Когато отвори вратата, изстена сякаш го бяха подложили на мъчение.

Савараките бяха обърнали стаята наопаки не по-зле от агенти на тайната полиция, търсещи укрити планове. По пода бяха разпилени купища ръкописи и хартия за пишеща машина — все едно, че вятърът бе натрупал окапала шума. Повечето листове бяха надупчени на красиви фигури — при вида на хартия Савараките ставаха неудържими. Пишещата машина си стоеше на мястото върху масата и приличаше на изморен кон на арена за борба с бикове — лентата беше измъкната от макарата, а клавишите бяха нацвъкани с курешки. Кламери засипваха килима, леглото и масата като скреж. Савараките, явно подозиращи, че Лари се занимава с контрабанда на наркотици, се бяха преборили храбро с тенекиената кутия, пълна със сода, и бяха разсипали съдържанието й върху наредените книги, заприличали от това на покрита със сняг планинска верига. Изящни и необичайни орнаменти, изписани в червено и зелено, украсяваха масата, пода, ръкописите и особено възглавницата. Като че всяка Саварака бе обърнала шишето с любимия си цвят и бе натопила крака в мастилото. Шишето със синьо мастило, което не е толкова ярко, не беше докоснато.

— Това е капакът на всичко — рече Лари с треперлив глас. — Да, това е наистина капакът. Или ще направиш нещо с тези птици, или аз собственоръчно ще им извия вратовете.

Възпротивих се като казах, че не може да обвинява Савараките. Обясних му, че те се интересуват от всичко, че така са създадени, а това не може да се промени;

— Всички птици от семейството на враните — продължих аз, като пламенно ги защищавах, — са любопитни по природа. И не съзнават, че вършат нещо непозволено.

— Не съм те молил да ми изнасяш лекция за семейството на враните — каза заплашително Лари. Нито пък се интересувам от унаследените или придобити морални представи на свраките. Само ти казвам, че или ще трябва да ги изхвърлиш, или да ги държиш под ключ, иначе ще ги разкъсам парче по парче.

Разбрали, че продължаващият спор ще попречи на следобедната им почивка, останалите членове на семейството дойдоха, за да разберат какво се е случило.

— Боже господи! Милички, какво сте направили? — попита мама, като видя бъркотията в стаята.

— Мамо, не съм в настроение да отговарям на тъпи въпроси.

— Направили са го Савараките — каза Лесли със задоволството на пророк, който е отгатнал. — Липсва ли ти нещо, Лари?

— Не, нищо не ми липсва — горчиво отвърна Лари. — Поне това са ми спестили.

— Как са ти съсипали ръкописите! — подхвърли Марго.

Известно време Лари я гледа, като дишаше дълбоко. Накрая каза:

— Що за издевателство? Винаги си готова да приемеш с пълно спокойствие една катастрофа. Завиждам ти, че си способна да губиш дар слово в съдбоносни мигове.

— Няма защо да бъдеш груб — каза Марго.

— Лари не искаше да те обиди, миличка — опита се да преиначи нещата мама. — Естествено, той е разстроен.

— Разстроен ли? Значи, разстроен! Тия крастави лешояди са влетели тука и като банда критици са разкъсали и оцапали ръкописа ми още преди да съм го завършил, а ти казваш, че съм просто разстроен!

— Наистина, много е досадно, миличък — каза мама, като се опитваше да изрази вълнение от случилото се, — но аз съм убедена, че не са го направили нарочно. В края на краищата, те не разбират… нали са птици…

— Достатъчно — каза свирепо Лари. — Вече ми беше говорено какви схващания за доброто и злото има сврачешкият род. Отвратителен е начинът, по който нашето семейство защищава животните и за да ги извини, разиграва сълзливата комедия, че те са човекоподобни. Защо не основете сектата „Почитатели на свраката“ и не си построите храм, където да се молите? Както се държите, излиза, че виновният съм аз, че аз съм причина стаята ми да изглежда като оплячкосана от хуна Атила. Обаче аз ви заявявам: ако не направите веднага нещо с тези птици, сам ще се разправя с тях!

Лари изглеждаше толкова освирепял, че според мен беше най-разумно да преместя Савараките на безопасно място, затова с помощта на едно сурово яйце ги примамих в спалнята си и ги затворих в кошницата им, докато реша как да постъпя. Ясно беше, че ще трябва да ги сложа в нещо като клетка, но исках тя да е достатъчно голяма, а чувствах, че няма да успея да се справя сам с построяването на просторна волиера. Безсмислено беше да моля семейството за помощ, затова реших, че ще ми се наложи да привлека господин Кралевски за строителните работи. Можеше да дойде за един ден, и след като направехме клетката, щеше да има възможност да ме обучи на борба. Дълго бях чакал подходящ момент да започне да ми предава уроци по борба и случаят ми се видя идеален. Това, че господин Кралевски владееше борбата, беше, както установих, само една от многото му скрити способности.

Бях открил, че освен майка си и птиците, Кралевски имаше един голям интерес в живота — беше си измислил несъществуващ свят, който винаги бе пълен с най-различни и необикновени приключения. В тях участваха само двама души: той (като герой) и представител на противоположния пол, известен главно под името Дамата. Когато разбра, че аз сигурно вярвам на любопитните случки, които ми разказваше, той стана по-смел и с всеки изминат ден ми позволяваше да надникна малко по-навътре в рая на душата му. Всичко започна една сутрин, когато прекъснахме уроците заради чаша кафе с бисквити. От дума на дума заговорихме за кучета и аз му доверих силното си желание да имам булдог — създание, което смятах невероятно грозно.

— Господи, разбира се! Само булдог! — отговори Кралевски. — Прекрасно животно, храбро и вярно. За съжаление това не може да се каже за бултериерите.

Той отпи от кафето и срамежливо ме погледна. Усетих, че очаква да го предизвикам, и го попитах защо според него на бултериерите не може да се разчита.

— Те са предатели — обясни ми той, като избърса устата си. — Те са истински предатели.

Облегна се назад на стола, притвори очи и събра върховете на пръстите си, сякаш изричаше молитва.

— Спомням си, че веднъж — преди много години, когато бях в Англия — успях да спася живота на една Дама, нападната от тези зверове.

Той отвори очи и ме погледна. Като видя, че целият съм превърнат в слух, отново ги затвори и продължи:

— Беше хубава пролетна сутрин и аз бях излязъл да подишам чист въздух в Хайд парк^[1]. Толкова рано нямаше други хора и паркът бе потънал в тишина. Само птичките пееха. Бях извървял доста голямо разстояние, когато дочух плътен и яростен кучешки лай, като по дивеч.

Гласът на Кралевски премина в развълнуван шепот. Все така притворил очи, той наклони глава встрани, сякаш се ослушваше.

— Отначало не обърнах внимание. Реших, че някое куче се забавлява, като гони катерици. После внезапно до мене достигнаха викове за помощ, които се смесваха със свирепия лай.

Тялото на Кралевски се напрегна, той смръщи лице, а ноздрите му потрепериха.

— Забързах между дърветата и изведнъж пред мене се разкри ужасна гледка.

Кралевски спря и закри очите си с ръка, сякаш дори сега трудно можеше да понесе спомена за тази сцена.

— Видях Дама, която се бе облегнала на едно дърво. Полата й беше скъсана и раздърпана, краката й бяха изпохапани и окървавени, и тя размахваше шезлонг, за да отблъсне нападението на едно куче. Зиналата паст на звяра бе покрита с пяна, той се хвърляше и ръмжеше, като дебнеше за удобен момент. Беше ясно, че силите вече напускат Дамата. Нямаше нито миг за губене.

Все още притворил очи, за да си представя по-добре картината, Кралевски се поизправи, изпъчи гърди и придаде на лицето си израз на дръзко предизвикателство — все едно, че казваше „да става каквото ще“ — такъв израз има лицето на човек, който се готви да спаси една дама от бултериер.

— Вдигнах тежкия си бастун и се втурнах напред, като нададох вик, за да окуража Дамата. Песът, привлечен от гласа ми, веднага скочи отгоре ми, като страхотно ръмжеше, а аз му нанесох такъв удар по главата, че бастунът ми се счупи на две. Животното, макар и зашеметено, все още бе пълно със сили. Стоях беззащитен, докато то се съвзе и се хвърли към гърлото ми с раззинала паст.

По време на разказа челото на Кралевски се бе покрило с пот и той спря, извади кърпичка и избърса веждите си. Попитах нетърпеливо какво се е случило по-нататък. Той отново опря пръстите си и продължи:

— Направих единственото възможно нещо. Шансът беше едно на хиляда, но нямах друг избор. Когато звярът скочи към лицето ми, пъхнах ръка в устата му, хванах езика му и го заусуквах колкото сила имах. Челюстите се сключиха върху китката ми, рукна кръв, но аз твърдо го държах, защото от това зависеше животът ми. Кучето продължи да се мята насам-натам цяла вечност. Бях изтощен. Чувствах, че няма да издържа дълго. Но изведнъж тялото на звяра конвулсивно се изпъна и се отпусна. Бях успял. Животното се бе задушило от собствения си език.

Въздъхнах, изпълнен с облекчение. Историята беше изключителна, нищо не пречеше да е вярна. Но дори да беше измислена, според мене такива работи трябваше да се случват и аз симпатизирах на Кралевски, че след като животът не му беше предоставил възможността да удуши някой бултериер, той сам си я създаваше. Казах му, че е проявил голяма смелост, като се е справил с кучето по този начин. Кралевски отвори очи, моето въодушевление го накара да почервенее от удоволствие, той се усмихна и запротестира:

— Не, не, това не е истинска смелост — поправи ме той. — Дамата беше изпаднала в беда и един джентълмен не можеше да остане безучастен. За Бога!

Като намери в мое лице добронамерен и очарован слушател, Кралевски стана по-уверен. Започна да ми разказва нови приключения, и всеки разказ бе по-вълнуващ от предишния. Една сутрин открих, че ако внимателно му подхвърля някоя идея, мога да знам предварително за какво приключение ще ми говори на следващия ден, когато въображението му е имало време да съчини историята. Захласнат, аз слушах как той и една Дама били единствените оцелели хора след претърпяно корабокрушение край Мурманск („Бях там по работа“). Цели две седмици той и Дамата плавали със замръзнали дрехи на един айсберг, като се хранели с по някоя сурова риба или чайка, докато ги спасили. Корабът, който бил наблизо, можел и да не ги забележи, ако Кралевски не бил толкова съобразителен: използвал коженото палто на дамата, за да запали сигнален огън.

Много силно впечатление ми направи историята как бил хванат от бандити в Сирийската пустиня („докато водех една Дама да разгледа гробниците“) — когато разбойниците заплашвали да отвлекат прекрасната му спътничка, за да искат откуп, той предложил да го вземат вместо нея. Но бандитите явно смятали, че Дамата е по-подходяща за заложница и му отказали. Кралевски ненавиждал кръвопролитието, но какво оставало на един джентълмен при подобни обстоятелства? Убил и шестимата с ножа, който бил скрил в противокомарната мрежа на шлема си.

Естествено, през Първата световна война той беше служил в разузнаването. Пуснал си брада, която прикривала чертите му, и го пратили в тила на врага, за да се свърже с друг английски шпионин и да вземе някакви планове. Не се учудих много, когато научих, че другият шпионин е Дама. Отървали се от разстрел (заедно с плановете) по начин, който представляваше шедьовър на изобретателността. Кралевски, разбира се, се промъкнал в склада с оръжието и заредил всички пушки с халосни патрони, а когато канонадата започнала, той и Дамата се престорили на мъртви.

Толкова бях свикнал с необикновените истории на Кралевски, че в редките случаи, в които ми казваше и нещо съвсем неправдоподобно, продължавах да му вярвам. Това доведе до неговия крах. Веднъж Кралевски ми разказа как на млади години една вечер се разхождал в Париж и срещнал огромен мъжага, който се държал грубо с някаква Дама. Кавалерските чувства на Кралевски били засегнати, и той стоварил бастуна си върху главата на мъжа. Грубиянът се оказал френският шампион по борба и веднага поставил въпроса да защити честта си. Кралевски се съгласил. Мъжът предложил да се срещнат на ринга и да премерят силите си. Кралевски се съгласил. Определили датата и Кралевски започнал да се готви за срещата („на зеленчукова диета и с много упражнения“), и когато дошъл големият ден, се чувствал в прекрасна форма.

Противникът му — който, ако се съди по описанието, и по вид и по умствени възможности много приличал на неандерталец — с учудване открил, че Кралевски е достоен съперник. Борбата на ринга продължила около час, без някой да надделее. После Кралевски изведнъж си спомнил една хватка, която бил научил от свой приятел — японец. С рязко извиване и дръпване вдигнал огромното тяло на противника си във въздуха, завъртял го и го запратил извън ринга. Нещастният шампион пострадал толкова лошо, че прекарал три месеца в болница. Както Кралевски подчерта, това било подходящо наказание за негодник, осмелил се да вдигне ръка на една Дама.

Заинтригуван от този разказ, помолих Кралевски да ме научи на основните положения в борбата, които щяха да ми бъдат от голяма полза, ако се случеше да срещна Дама, изпаднала в беда. Кралевски не изрази въодушевление — каза, че някога, ако разполага с голяма стая, може и да ми покаже две-три хватки. Той беше забравил за този разговор, но аз го помнех, затова когато дойде да ми помогне в построяването на нов дом за Савараките, твърдо реших да го подсетя за обещанието. По време на чая изчаках подходящ момент и му напомних за знаменитата среща с френския шампион по борба. Личеше си, че Кралевски не изпита радост от споменаването на този подвиг. Той пребледня и побърза да ме накара да замълча.

— Човек не се хвали публично за такива работи прошепна ми той едва чуто.

Бях съвсем склонен да уважа скромността му, ако се съгласеше да ми дава уроци по борба. Споменах, че искам само да ми покаже някои прости номера.

— Добре — каза Кралевски, като облиза устните си. — Мисля, че мога да ти покажа няколко елементарни хватки. Но както знаеш, необходимо е много време, за да овладее човек борбата.

Зарадвах се и го попитах дали иска да се борим на верандата, където да ни наблюдава семейството, или предпочита да се оттеглим във всекидневната. Кралевски избра всекидневната. Каза, че е много важно нищо да не отвлича вниманието ни. Влязохме в къщи, преместихме мебелите, за да не ни пречат, и Кралевски неохотно свали сакото си. Обясни ми, че основният и най-важен принцип в борбата е да се опиташ да нарушиш равновесието на противника си. Постигаш това, като го хванеш през кръста и бързо наклониш тялото му встрани. Кралевски ми показа това нагледно, като ме хвана и леко ме хвърли върху канапето.

— Е, разбра ли какво се иска? — попита ме той, вдигнал към мене показалеца си.

Отвърнах утвърдително — смятах, че съм разбрал.

— Точно така! — каза Кралевски. — А сега опитай ти да ме хвърлиш.

В своето желание да покажа колко способен ученик съм, аз го хвърлих доста енергично. Засилих се, сграбих го през гърдите, стиснах го колкото сила имах, за да му попреча да се измъкне и като умело се извих, го запратих върху най-близкото кресло. За съжаление не го преметнах достатъчно точно. Тялото му не улучи креслото, той се стовари на пода и нададе такъв вик, че цялото семейство се втурна от верандата в стаята. Вдигнахме пребледнелия стенещ шампион по борба, сложихме го върху дивана и Марго отиде да донесе коняк.

— За бога, какво си му направил? — попита мама.

Отговорих, че просто съм изпълнил указанията, които ми е дал. Беше ме накарал да го преметна и аз го преметнах. Работата бе съвсем ясна и не виждах как някой може да ме обвинява в нещо.

— Ти не си знаеш силата, миличък — каза мама. Трябва да бъдеш по-внимателен.

— Ама че глупост — обади се Лесли. — Можел е да го пребие.

— Познавах един човек, който остана сакат за цял живот от борба — подхвърли сякаш между другото Лари.

Кралевски застена още по-силно.

— Джери, понякога ти наистина вършиш глупости — каза смутено мама, която явно си представяше как Кралевски прекарва остатъка от дните си в инвалидна количка.

Ядосан от тези укори, които според мене бяха несправедливи, отново заявих, че нямам вина за случилото се. Бяха ми показали как да преметнеш противника си, после ме бяха помолили да го повторя, и аз го бях преметнал.

— Сигурен съм, че не е очаквал да го наредиш така — каза Лари. — Може да си му повредил гръбнака. Както на моя познат — гръбнакът му се беше прекършил като банан. Много любопитно — каза ми, че парчета от костта стърчали навън…

Кралевски отвори очи и погледна измъчено Лари.

— Не бихте ли могли да ми донесете малко вода? — едва чуто попита той.

В този миг се завърна Марго и го накарахме да пийне глътка коняк. Страните му леко поруменяха и той отново притвори очи.

— Е, можете да се поизправяте, а това е добър признак — каза весело Лари. — Макар че не твърдя със сигурност, че това е достатъчно доказателство. Познавах един художник, който падна от стълба и си счупи гръбнака — цяла седмица се движеше, преди да установят това.

— Не може да бъде! — възкликна силно заинтригуван Лесли. — И какво стана с него?

— Умря — каза Лари.

Кралевски се надигна, приседна и мъчително се усмихна.

— Струва ми се, че ако бъдете така любезни и помолите Спиро да ме откара, най-разумно ще бъде да отида в града и да се посъветвам с лекар.

— Разбира се! Спиро ще ви откара — каза мама. — На ваше място бих отишла до кабинета на Теодор той може да ви види на рентген, за да се успокоите.

Загърнахме в много завивки бледния и притихнал Кралевски и внимателно го сложихме в колата на задната седалка.

— Помолете Теодор да ни изпрати бележка по Спиро какво е състоянието ви — каза мама. — Надявам се, че скоро ще ви мине. Много съжалявам застаналото — много неразумно от страна на Джери е било да го направи.

Това беше голямата възможност на Кралевски. Той се усмихна измъчено, все едно че нищо не се беше случило, и вяло махна с ръка.

— Моля ми, моля ви, не се притеснявайте. Не мислете повече за това — каза той. — Не укорявайте момчето, то не е виновно. Просто аз не бях във форма.

Доста по-късно вечерта Спиро се завърна от благотворителната си мисия и донесе бележка от Теодор.

Скъпа госпожа Даръл!

Направих рентгенови снимки на гръдния кош на господин Кралевски и от тях се вижда, че две от ребрата му са пукнати — за съжаление, едното доста сериозно. Господин Кралевски премълча каква е причината за злополуката, но сигурно нараняването се дължи на някакъв много силен удар. Надявам се обаче, след като обездвижа ръката за около седмица, да няма трайни последствия.

Сърдечни поздрави на всички!

Ваш Теодор.

 

P.S. Възможно е когато идвах последния четвъртък да съм забавил някъде в къщата малка черна кутия. В нея има няколко много интересни маларийни комара, които бях намерил. Изглежда съм я оставил някъде. Нали ще ме уведомите дали е у вас?