Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (7)

Пета глава
Съкровище от паяци

Един горещ сънлив следобед, когато всичко, освен свирещите цикади беше задрямало, двамата с Роджър потеглихме да проверим докъде можем да се изкачим по хълмовете, преди да се здрачи. Пътят ни минаваше през маслиновите горички, набраздени и петнисти от бялата слънчева светлина, където въздухът беше горещ и неподвижен; след време се изкачихме над дърветата, излязохме на голия каменист връх и седнахме да си починем. Островът под нас бе потънал в сън и потрепваше като акварел в маранята: сиво-зелени маслини, черни кипариси, разноцветни скали по морския бряг и морето — гладко и опалесцентно, с цвят на синьо рибарче или нефритовозелено с леки гънки по лъскавата повърхност там, където заобикаляше някой скалист нос с преплели клони маслинови дръвчета. Точно под нас беше заливчето с форма на полумесец, оградено от ивицата бял пясък — толкова плитко и с такъв ослепително чист пясък, че водата изглеждаше бледо синя, едва ли не бяла. Бях се изпотил от катеренето, а Роджър седеше с изплезен език и покрити с пяна бакенбарди. Решихме в крайна сметка да не изкачваме хълмовете, а да се изкъпем. Втурнахме се надолу по склона, докато стигнахме заливчето — безлюдно, тихо, заспало под блестящата слънчева светлина. Лениво се отпуснахме в топлата плитчина и аз започнах да ровя пясъка наоколо. От време на време намирах огладено камъче или парче стъкло от бутилка, изтъркано и облизано от морето, докато се бе превърнало в изумителен скъпоценен камък — зелено и прозрачно. Тези находки подавах на Роджър, който стоеше и ме наблюдаваше. Той не знаеше със сигурност какво очаквам от него, но тъй като нямаше желание да ме обиди, внимателно ги лапваше. После, когато смяташе, че не го гледам, ги изплюваше във водата и дълбоко въздъхваше.

По-късно легнах на една скала да съхна, докато Роджър кихаше и се препъваше из плитчините, като се опитваше да хване някоя от рибите със сини перки — от семейство морски кучки, които имаха начупени безизразни лица и се стрелкаха от камък към камък с бързината на лястовици. Задъхан и втренчил поглед в бистрата вода, Роджър ги следваше с крайно съсредоточено изражение. Когато изсъхнах, сложих си късите панталони и ризата, и го извиках. Той с нежелание дойде, като много пъти се обръщаше да погледне рибите, които продължаваха да се мяркат бързо на фона на пясъчното дъно, изпъстрено със слънчеви петънца. Когато се доближи съвсем до мене, Роджър се отърси енергично и ме обля с водни капки от къдравата си козина.

След плуването усещах тялото си натежало и успокоено, а кожата си — покрита с мека солена корица. Отпуснати и сънливи, ние се отправихме към пътя. Открих, че съм гладен и започнах да се чудя коя е най-близката къща, където мога да получа нещо за ядене. Докато размишлявах върху въпроса, стоях и риех с крак ситния кълбящ се бял прах на пътя. Ако отидех при Леонора, която без съмнение живееше най-близо, тя щеше да ми даде смокини и хляб, но също така настойчиво щеше да ми съобщи последните известия за здравословното състояние на дъщеря си. Дъщеря й беше мъжкарана с груб глас, кривогледа с едното око, която не понасях с цялото си сърце, затова здравето й не ме интересуваше. Реших да не ходя при Леонора — а изпитвах съжаление, защото нейните смокини бяха най-хубавите в цялата околност; но все пак това, което можех да изтърпя заради черни смокини, си имаше предел. Ако отидех да видя Таки — рибаря, по това време на следобеда той си почиваше и само щеше да ми извика от вътрешността на къщата си с плътно затворени капаци: „Върви си, осилче!“ Христаки и семейството му сигурно щяха да са будни, но в замяна на храната щяха да поискат да им отговоря на множество досадни въпроси: „По-голяма ли е Англия от Корфу? Колко хора живеят там? Всичките ли са лордове? Как изглежда един влак? Растат ли дървета в Англия?“ и така нататък, безкрай. Ако беше сутрин, можех да мина напряко през градините и лозята, и преди да стигна у дома, щях да се нахраня от волни пожертвувания на различни приятели: с маслини, хляб, грозде, смокини, а сигурно щях да завърша и с кратко отклонение към бостаните на Филомена, където за десерт щях да получа хрупкав, червен резен диня, студен като лед. Но беше времето за следобедната почивка и повечето селяни спяха в къщите си зад плътно затворени врати и капаци. Въпросът беше труден, и докато си мислех за него, болките в стомаха ми се усилваха и аз все по-яростно риех с крак прашния път, докато Роджър не се разкиха в знак на протест и не ме погледна оскърбено.

Изведнъж се сетих. Точно зад хълма, в мъничка, светнала от белота къща, живееха Яни — старият козар — и жена му. Знаех, че Яни спеше следобед пред къщата, под сянката на асмата, и ако вдигнех достатъчно шум, когато се приближавах, той щеше да се събуди. Събудеше ли се, нямаше съмнение, че ще ми окаже гостоприемство. Почти нямаше селска къща, която човек да посети и да си отиде с празни ръце. Развеселен от хрумването си, тръгнах по каменистата криволичеща пътека, направена от топуркащите копитца на козите на Яни през билото към долината, където между дебелите стволове на маслиновите дървета блестеше червеният покрив на къщата. Когато прецених, че съм достатъчно близо, спрях и хвърлих камък, за да ми го донесе Роджър. Това беше едно от любимите му забавления, но започнеш ли го веднъж, не бива да преставаш, иначе кучето ти препречва пътя и залайва грозно, докато отчаянието те принуди да повториш представлението. Роджър донесе камъка, пусна го в краката ми и се отдръпна в очакване, с наострени уши и светнал поглед, а мускулите му бяха напрегнати и готови за действие. Аз не обърнах внимание нито на него, нито на камъка. Той леко се озадачи — огледа камъка от всички страни и отново ме погледна. Аз си засвируках, после вдигнах очи към небето. За всеки случай Роджър изджафка, но като видя, че не ми направи впечатление, започна да изригва гърлен и плътен лай, който отекваше сред дърветата. Оставих го да лае пет минути. Толкова време трябваше, според мен, за да разбере Яни, че идваме. После хвърлих камъка, за да го донесе Роджър и докато той радостно тичаше подире му, заобиколих, за да изляза пред къщата.

Както и предполагах, старият козар почиваше в шарената сянка на лозата, увила се около плетеницата от железни пръти над главата му; но за моя най-голяма досада, не се беше събудил. Беше се проснал на обикновен дъсчен стол, наклонен към стената под опасен ъгъл. Ръцете му бяха безжизнено отпуснати, краката — протегнати, а великолепните му мустаци, оранжево-бели от никотина и възрастта, се повдигаха и разклащаха при всяко похъркване, подобно на странни водорасли, които се люшкат нагоре-надолу от леко вълнение. Възлестите пръсти на мазолестите му ръце потръпваха в съня, и виждах ясно жълтите удебелени краища на ноктите му — като капки от лоена свещ. Почернялото му лице, сбръчкано и набраздено като борова кора, беше безизразно, а очите му — плътно затворени. Втренчих поглед в него и се опитвах да му внуша да се събуди, но безрезултатно. Не беше прието аз да го будя, затова размишлявах дали си струва да го чакам, докато се събуди от само себе си, или е по-добре да отида да ми досажда Леонора. Точно в този миг се появи Роджър, който ме търсеше — втурна се иззад къщата с наострени уши и изплезен език. Видя ме, махна ми за поздрав с опашка и започна да се оглежда с вид на посетител, който знае, че е добре дошъл. Изведнъж замря, мустаците му щръкнаха и той тръгна бавно напред; краката му бяха като отсечени и трепереха. Гледаше нещо, което бях пропуснал да забележа: под наклонения стол на Яни стоеше голяма, длъгнеста сива котка, вперила в нас наглите си зелени очи. Преди да успея да се протегна и да го сграбча, Роджър скочи. С гъвкаво движение, което говореше за голям опит, котката полетя като камъче по гладка водна повърхност към мястото, където извитата лоза се бе увъртяла като пияна около железните пръчки и се стрелна нагоре, забивайки в стеблото острите си нокти. Сгушена сред белите гроздове, тя гледаше към Роджър и изящно фучеше. Объркан и ядосан, Роджър отметна назад глава и излая своите заплахи и обиди. Яни се сепна, отвори очи, столът му се заклати и той размаха ръце, като се мъчеше да запази равновесие. Столът заплашително се люшна, после тупна и се закрепи на четирите си крака.

— Свети Спиридоне, спаси ме! — на висок глас молеше Яни. — Господи, помилуй!

Мустаците му трепереха. Той сърдито се огледа, за да установи причината за суматохата, и ме видя как седя кротичко на стената. Поздравих го любезно и възпитано, сякаш нищо не се беше случило, и го попитах добре ли е спал. Той се изправи на крака, засмя се и енергично се почеса по корема.

— А, значи ти вдигаш този шум, от който ще ми се пръсне сърцето? Живо-здраво, живо-здраво. Седни, лордче — каза той, като обърса от праха един стол и го постави, за да седна. — Радвам се да те видя. Нали ще хапнеш с мене, а може и да пийнеш? Много горещ следобед, много горещ. Може да стопи стъклото на бутилка.

Той се протегна, прозина се шумно и се показаха венците му — без нито един зъб. После се обърна към къщата и извика високо:

— Афродито, Афродито! Ставай, жено… дойдоха чужденци. Седим тука с лордчето… Донеси да хапнем, чуваш ли?

— Чувам, чувам — донесе се приглушен глас иззад капаците.

Яни изсумтя, избърса мустаците си, запъти се към най-близкото маслиново дръвче и дискретно се скри зад него. После се върна, като закопчаваше панталоните си и се прозяваше, и дойде да седне при мене на стената.

— Днес трябваше да заведа козите до Гастури. Но е много горещо, прекалено горещо е. По хълмовете скалите така са се нажежили, че можеш да си запалиш от тях цигарата. Затова взех, че отидох до Таки и опитах новото му бяло вино. Свети Спиридоне! Какво вино само… С вкус на драконска кръв, и се плъзга като риба… Върнах се, а целият въздух спеше, та така…

Той въздъхна дълбоко, но без да изпитва разкаяние и взе да бърка в джоба си за очуканата тенекиена кутия с тютюн и тънките сиви цигарени хартийки. Кафявата му, загрубяла ръка се сви, за да подхване купчето златисти листа, а с пръстите на другата леко ги издърпваше и вадеше. Сви цигарата бързо, очука тютюна, който стърчеше от краищата и го върна обратно в кутията, а после я запали с помощта на огромна тенекиена запалка, от която фитилът се подаваше и извиваше като разсърдена змия. Дърпа известно време замислено, махна парче тютюн от мустака си и отново бръкна в джоба.

— Гледам те, че все се интересуваш от божиите гадинки. Виж какво хванах тази сутрин, свило се беше като самия дявол под една скала — каза той и извади от джоба си плътно запушено шишенце, пълно със златист зехтин. — Бива си го, цял борец е. Единственият борец, който знам да може да използва като оръжие гърба си.

Шишенцето, напълнено догоре със зехтин, изглеждаше направено от светъл кехлибар, а в средата му, в плен на гъстата течност, лежаха мощите на шоколадовокафяво скорпионче със закривена като ятаган опашка над гърба. Беше съвсем мъртво, задушено в лепкавия си гроб. Около телцето му течността леко се беше обезцветила, като златиста мъгла.

— Виждаш ли? — каза Яни. — Това е отровата. Пълен беше с отрова.

Попитах с любопитство защо е било необходимо да слага скорпиона в зехтин.

Яни се засмя шумно и поглади мустаците си.

— Не знаеш, а, лордче, макар че цял ден лежиш по корем и ловиш тия животинки? — изрече той много доволно. — Е, ще ти кажа. Кой знае, може и да ти е от полза. Най-напред хващаш скорпиона — хващаш го жив, внимателно, като че е падащо перце. После го слагаш жив — забележи, жив — в шише със зехтин. Оставяш го да предаде богу дух там, да умре, и сладкият зехтин да попие отровата му. А после, ако ти се случи да те ужили някой от братята му (дано свети Спиридон те пази!), трябва да натъркаш мястото с този зехтин. Това ще излекува ужилването и ще го усещаш така, все едно че си се убол на трън.

Докато смилах тези любопитни сведения, Афродита излезе от къщата; сбръчканото й лице бе почервеняло като разрязан нар. Носеше метална табла, на която имаше бутилка вино, кана с вода, и чиния с хляб, маслини и смокини. Двамата с Яни пиехме виното, като го разреждахме с вода до бледорозово, и се хранехме в мълчание. Въпреки беззъбата си уста, Яни чупеше големи комати хляб и лакомо дъвчеше, като поглъщаше цели залъци, от които сбръчканата му шия се издуваше. Когато свършихме, той се облегна, старателно избърса мустаците си и отново поде разговора, сякаш не бяхме спирали.

— Познавах някога един човек, козар като мене, който беше ходил на празник в едно отдалечено село. На връщане стомахът му бил затоплен от виното и той решил да подремне, затова си намерил местенце под миртовите храсти. Но докато спял, един скорпион пропълзял изпод листата и влязъл в ухото му, а когато човекът се събудил, го ужилил.

Яни спря в психологически подходящия момент, плю на стената и си сви нова цигара.

— Да — въздъхна накрая той, — тъжна работа. Такъв млад човек! Скорпиончето го ужилило в ухото — хоп! Ей така. Клетникът започнал да се мята от болки. Втурнал се през маслиновата гора и викал колкото му глас държи. Ах… ужасно е било. Никой не чул писъците му, за да се притече на помощ. Съвсем никой.

В ужасни мъки той се затичал към селото, но не успял да стигне. Паднал мъртъв още тук, в долината, недалече от пътя. Намерихме го на другата сутрин, когато излизахме на полето. Каква гледка! Каква печална гледка! От това едничко ухапване главата му се бе подула, сякаш мозъкът му щеше да ражда, и беше мъртъв, съвсем мъртъв.

Яни въздъхна дълбоко и скръбно, като въртеше малкото шишенце зехтин между пръстите си.

— Затова — продължи той, — никога не лягам да спя по хълмовете. А ако се случи да си пийна малко вино с някой приятел и забравя за опасността, винаги нося със себе си шишенцето със скорпиона.

Разговорът премина на други, не по-малко привлекателни теми и след около час аз станах, отърсих трохите от скута си, поблагодарих на стареца и на жена му за тяхното гостоприемство, приех няколко чепки грозде като прощален подарък и тръгнах към къщи.

Роджър вървеше редом с мене, без да откъсва очи от джоба ми — беше забелязал гроздето. Накрая стигнахме до маслинова горичка, тъмна и прохладна от дългите вечерни сенки, седнахме на края на обрасъл с мъх сипей и си разделихме подаръка. Роджър ядеше гроздето цяло, заедно със семките. Аз плюех семките в кръг около себе си и доволен си представях буйните лозя, които щяха да пораснат на това място. Когато изядохме всичко, обърнах се по корем и, подпрял брадичката си с ръце, започнах да изследвам сипея.

Малък зелен скакалец с удължено меланхолично лице стоеше и нервно мърдаше задните си крака. Охлювче с нежна черупка седеше на купче мъх, потънало в размисъл и очакваше вечерната роса. Дебело, алено на цвят червейче, голямо колкото главичка на кибритена клечка, като тантурест копой си пробиваше път през гората от мъх. Това беше микроскопичен свят, пълен с вълнуващ живот. Докато гледах как червеят бавно напредва, забелязах нещо странно. Тук-таме по зелената плюшена повърхност видях пръснати почти незабележими кръгли отпечатъци, всеки голям колкото шилинг^[1]. Толкова бяха бледи, че си личаха само гледани под определен ъгъл. Приличаха ми на пълна луна, прозираща иззад плътни облаци — бледи кръгчета, които сякаш се местеха и променяха. Мина ми през ума, че е интересно как са се получили. Имаха прекалено неправилна форма и бяха твърде разпръснати, за да са следи, пък и кое ли животинче можеше да върви по почти отвесен сипей така безогледно? При това не приличаха на следи. Побутнах края на едно кръгче със стрък трева. То не се промени. Започнах да си мисля, че отпечатъкът се дължи на някаква особеност в начина, по който расте мъхът. Отново опитах със стръкчето, този път по-дълбоко и внезапно сърцето ми се сви от вълнение. Тревичката като че ли бе попаднала на скрита пружина, тъй като цялото кръгче се повдигна като люк. Зяпнах от учудване, защото това се оказа наистина люк, облицован с нещо като свила, с точно скосен край, прилягащ към входа на дупката, която прикриваше. От едната страна вратата беше прикрепена към отвора на тунела с тънка ивица свила, която играеше ролята на панта. Съзерцавах това прекрасно произведение на изкуството и се чудех кой може да го е направил. Надникнах през увития в свила тунел, но не видях нищо; пъхнах стръкчето трева вътре, но отново не получих отговор. Дълго време стоях, вперил поглед в тази фантастична къща, като се мъчех да предположа що за животно я беше построило. Мислех, че може да е някакъв вид оса, но никога не бях чувал за оси, които да затварят жилищата си с тайни врати. Чувствах, че трябва да проуча до дъно явлението, и то незабавно. Щях да отида и да попитам Джордж дали знае кое е това загадъчно същество. Повиках Роджър, който се беше заловил да изкорени едно маслиново дръвче, и тичешком потеглихме.

Стигнах до вилата на Джордж, останал без дъх; Щях да се пръсна от насъбралото се в мен вълнение, затова почуках криво-ляво на вратата и се втурнах вътре. Едва тогава разбрах, че Джордж не е сам. На стола до него различих фигура, за която на пръв поглед реших, че е на брат му, защото и този човек имаше брада. За разлика от Джордж обаче той беше грижливо облечен със сив костюм от трико и с жилетка, с ослепително бяла риза; имаше подбрана с вкус вратовръзка, макар и в убити тонове, а на краката си — големи и солидни, лъснати до блясък туристически обувки. Спрях смутен на прага, а Джордж иронично ме гледаше.

— Добър вечер — поздрави ме той. — От възторжената скорост, с която влезе, изпитвам чувството, че не идваш за допълнителни уроци.

Извиних се за нахълтването и после разказах на Джордж за странните дупки, които бях намерил.

— Слава богу, че си тука, Теодор — обърна се Джордж към брадатия си събеседник. — Сега мога да прехвърля въпроса в ръцете на специалист.

— Едва ли точно специалист… — промърмори с укор мъжът на име Теодор.

— Джери, това е доктор Теодор Стефанидис — каза Джордж. — Той е специалист почти по всичко, за което спомене човек. А не го ли споменеш ти, споменава го той. И той като тебе е ексцентричен природолюбител. Теодор, да ти представя Джери Даръл.

Казах учтиво „Приятно ми е“, но за мое учудване брадатият мъж стана на крака, бързо прекоси стаята и ми протегна голямата си бяла десница.

— Много се радвам да се запознаем — каза той; като явно се обръщаше към брадата си и блесналите му очи ме погледнаха бързо и стеснително.

Стиснах ръката му и отвърнах, че и аз много се радвам да се запознаем. После останахме прави, в неловко мълчание, а Джордж ни гледаше и се подсмихваше. Накрая каза:

— Е, Теодор, според тебе какво животно е направило тези странни тайни ходове?

Теодор сключи ръце зад гърба си, повдигна се на пръсти няколко пъти, докато обущата му недоволно проскърцваха, и заби поглед в пода.

— Хъм… да… — каза той, като изричаше бавно и внимателно думите, — струва ми се, че това може би са издълбани в земята дупки на… паяци… Този вид е доста разпространен тук, в Корфу… Като казвам „разпространен“, имам предвид, че за времето, прекарано на острова, съм намерил тридесет… или, да речем, четиридесет екземпляра.

— Значи така, подземни паяци? — повтори Джордж.

— Да — каза Теодор. — Мисля, че това е най-вероятното, което може да се предположи. Но може и да греша.

Той се поклащаше и заставаше на пръсти, от което се чуваше леко проскърцване, а след малко ме стрелна с очи.

— Може би, ако не е много далече, бихме могли да отидем да проверим — предложи той несигурно. Искам да кажа, ако не сте заети с нещо друго и ако не е много далече…

Гласът му заглъхна с леко въпросителен тон. Отговорих му, че дупките не са много далече, намират се отвъд хълма.

— Хъм — каза Теодор.

— Не се поддавай да те влачи насам-натам, Теодор. Освен ако не искаш да препускаш в галоп из острова — каза Джордж.

— Какво говориш, какво говориш. Тъкмо се канех да си тръгвам и нищо не ми пречи да се върна по този път. Няма да ми представлява трудност… хъм… да се спусна напряко през маслиновите горички до Канони.

И Теодор взе елегантната си мека шапка и я сложи на главата си. На вратата подаде ръка и набързо си взе довиждане с Джордж, с думите:

— Благодаря за прекрасния чай.

И като трополеше тежко, тръгна по пътеката редом с мене.

Докато вървяхме, аз тайно го оглеждах. Носът му беше правилен и добре оформен; сред пепеляворусата брада се мяркаше устата му, готова да се разсмее, под правите и доста рунтави вежди строгите му, но дяволити очи с бръчици в ъгълчетата оглеждаха света. Той крачеше енергично и си тананикаше. Когато стигна до един ров със застояла вода, спря се за миг и погледна надолу, а космите по брадата му се наежиха.

— Хъм — подхвърли той, — daphnia magna^[2] — Потърка брадата си с палец и добави: — За съжаление, имах среща с едни хора… с мои приятели… затова не си взех торбата за сбирки. Жалко, в този ров може и да има нещо.

Когато се отклонихме от сравнително равната пътека, по която бяхме вървели, и тръгнахме по каменистата козя пътечка, очаквах някакви признаци на протест, но Теодор ме следваше все така ентусиазирано и продължаваше да си тананика. Накрая стигнахме до тъмната маслинова горичка и аз го заведох до сипея, където му показах един тайнствен люк. Той го погледна и очите му се присвиха.

— Аха… да… хъм… да…

И извади от джоба на жилетката си малко ножче, пъхна внимателно върха му под вратата и я отметна настрани.

— Да, правилно — повтори той. — Cteniza^[3].

Погледна в тунела, духна и после остави люка да се затвори.

— Да, това е дупка на подземен паяк, но изглежда ненаселена. Обикновено животинчето се държи за… люка… с крака, по-скоро с пипала и я дърпа толкова силно, че ако насилваш вратата, за да я отвориш, можеш да я повредиш. Хъм… да… естествено, в такива дупки живеят женските. И мъжките правят подобни, но са едва на половината на тези.

Казах, че това е една от най-забележителните конструкции, които съм виждал.

— А, да! Наистина е забележителна. Винаги ме е озадачавало как женската усеща, че мъжкият се приближава.

Сигурно съм го изгледал неразбиращо, защото той се залюля на пръсти, хвърли ми поглед и продължи:

— Паякът, както може да се предполага, чака в дупката, докато някое насекомо — муха, скакалец или нещо подобно — случайно мине край нея. Изглежда успява да прецени кога насекомото е достатъчно близо, за да го хване. В такъв случай паякът изскача от дупката и го хваща. Когато мъжкият идва при женската, той минава през мъха към люка, и аз често се чудя защо женската… хъм… не го разкъсва по погрешка. Възможно е, разбира се, стъпките му да отекват по-особено. Или пък може да издава някакъв… така да се каже… звук, който женската разпознава.

Слизахме надолу по хълма в мълчание. Когато стигнахме мястото, където пътеката се разклоняваше, казах, че пътят ни се разделя.

— А, така ли, довиждане — рече той, забил поглед в обущата си. — Радвам се, че се запознахме.

Постояхме още малко, като мълчахме. Теодор бе обзет от силна стеснителност, която винаги го завладяваше, когато поздравяваше или си вземаше довиждане с някого. Той продължи за миг напрегнато да си гледа обущата, след това тържествено се ръкува за сбогом и изрече:

— Довиждане. Да… хъм… Предполагам, че отново ще се видим.

Обърна се и тежко закрачи надолу по хълма, като клатеше бастуна си и оглеждаше изпитателно околността. Наблюдавах го, докато се изгуби от погледа ми и после бавно потеглих към вилата. Запознанството едновременно ме обърка и изуми. Първо, тъй като той явно беше доста известен учен (разбрах го още по брадата му), аз го възприемах като много важна личност. Всъщност за първи път срещах човек, който да споделя моята страст към зоологията. Второ, бях изключително поласкан от откритието, че той ми заговори и се отнася към мене така, сякаш съм негов връстник. Това ми хареса, защото и семейството ми се държеше с мене като с равен, а когато чужд човек не постъпваше така, правеше ми доста лошо впечатление. Но Теодор не само че разговаряше с мен като с възрастен, но и като с човек, който знае не по-малко от самия него.

Подробностите, които той ми разказа за подземния паяк, преследваха въображението ми: виждах как животинката се спотайва в свиленото си тунелче и дърпа вратата със закривените си пипала, като се ослушва за движението горе по мъха. Как ли, мислех си аз, звучат шумовете за паяка? Можех да си представя, че плъзването на охлюва върху вратата наподобява звука на лейкопласт, който някой бавно отлепва. Стоножката сигурно минава като кавалерийски взвод. Мухата потропва със ситни стъпки, после поспира — докато мърда крачета, сякаш се мие звукът сигурно е стържещ, като че острят ножове. Реших, че по-големите бръмбари шумят като парни валяци, а по-малките (калинките например) сигурно бръмчат по мъха като количките, които се навиват с ключе. Погълнат от тези мисли, крачех в здрача през ливадите към къщи, за да разкажа на семейството за новото си откритие и за срещата си с Теодор. Надявах се отново да го видя, защото имаше много неща, за които исках да го питам, но не ми се вярваше да може да ми отдели от времето си. Излезе обаче, че греша, защото два дни по-късно Лесли се върна от града и ми подаде малък пакет. „Срещнах оня брадатко — подхвърли той. — Нали се сещаш, оня учен. Каза, че това е за тебе.“

Гледах пакета и не вярвах на очите си. Нима наистина беше за мене? Сигурно имаше някаква грешка, не беше възможно един велик учен да вземе да ми изпраща нещо. Обърнах пакета и от другата страна видях името си, изписано с красив паяжинен почерк. Веднага бързо скъсах хартията, с която бе увит пакетът. Вътре имаше малка кутия и писмо.

„Драги Джери Даръл!

След нашия разговор онзи ден се чудех дали няма да Ви е от полза в изследванията на местната естествена история някой уред с увеличително стъкло. Затова ви изпращам този малък микроскоп с надеждата, че ще ви послужи. Разбира се, увеличението не е особено голямо, но ще ви върши работа за наблюдения сред природата.

С най-добри пожелания, искрено ваш Тео Стефанидис

 

P.S. Ако в четвъртък не сте зает, може би няма да имате нищо против да дойдете у нас на чай и тогава ще ви покажа някои от микроскопските си препарати.“