Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Inutile Beauté, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2


III

Беше в операта през време на един антракт на „Ребер Дявола“. На първите редове в партера мъжете прави, с шапка на глава, с широко отворени жилетки над белите ризи, по които блестяха златото и скъпоценните камъни на копчетата, гледаха ложите, изпълнени с жени, деколтирани, украсени с диаманти, с перли, сияещи в тази осветена оранжерия, където красотата на лицата и блясъкът на рамената като че ли разцъфтяваха за погледите сред музиката и човешките гласове.

Двама приятели, застанали с гръб към оркестъра, приказваха и разглеждаха с лорнети цялата тази галерия на елегантността, тази изложба на истинска или фалшива грация, на бижута, на лукс и на превзетост, която се разстилаше в кръг около големия театър.

Единият от тях, Роже дьо Солен, каза на своя другар Бернар Гранден:

— Погледни колко красива е все още графиня дьо Маскаре!

Бернар Гранден на свой ред погледна с лорнета си в една ложа отсреща висока жена, която изглеждаше още много млада и чиято блестяща красота като че ли привличаше погледите от всички краища на залата. Бледата й кожа с оттенък на слонова кост й придаваше вид на статуя, докато в черните й като нощ коси тънката дъгообразна диадема, обсипана с диаманти, блестеше като млечен път.

След като я погледа известно време, Бернар Гранден каза с весел тон, искрено убеден:

— Действително е красива!

— Колко годишна може да е?

— Чакай. Ще ти кажа точно. Познавам я от детинство. Помня я, когато се появи в обществото като младо момиче. Трябва да е към… към… тридесет… тридесет… тридесет и шест години.

— Не е възможно.

— Сигурен съм.

— Изглежда на двадесет и пет.

— И има седем деца.

— Невероятно!

— При това и седемте са живи и тя е много добра майка. Ходя от време на време у тях, където е приятно, спокойно и някак здравословно. Тя осъществява това явление в обществото, което се нарича семейство.

— Странно нещо! И никога нищо ли не са шушукали за нея?

— Никога.

— А съпругът й? Той е особен човек, нали?

— И да, и не. Между тях може би е имало малка драма — от тези малки семейни драми, които хората подозират, но никога не узнават в подробности, само ги отгатват приблизително.

— Каква точно?

— Не знам нищо. Днес Маскаре е голям гуляйджия, след като беше отличен съпруг. Докато беше добър съпруг, имаше отвратителен, мнителен и заядлив характер. Откакто започна да гуляе, стана безразличен към всичко, но човек би казал, че има някаква грижа, някаква мъка, някакъв червей, който го гризе — той остарява много бързо.

И двамата приятели пофилософствуваха няколко минути върху тайните незнайни мъки, които различията в характерите или може би физическото несъответствие, отначало незабелязано, може да породи в едно семейство.

Роже дьо Сален, който продължаваше да гледа с лорнета госпожа дьо Маскаре, поде:

— Необяснимо е как тази жена може да има седем деца!

— Да, и то за единадесет години. След това тя приключи, на тридесет години, своя период на производство, за да влезе в блестящия период на показност в обществото, който няма да завърши скоро.

— Горките жени!

— Защо ги съжаляваш?

— Защо ли? Ах! Драги мой, помисли си само! Единадесет години бременност за една такава жена! Какъв ад! Цялата младост, цялата красота, всички надежди за успех, целият поетичен идеал за блестящ живот е само жертва на този отвратителен закон за разплождане, който прави от нормалната жена проста машина за раждане на същества.

— Какво искаш? Природа!

— Да, но аз твърдя, че природата е наш враг, че трябва винаги да се борим срещу нея, защото тя непрестанно ни свежда до животинското. Всичко, което е чисто, красиво, елегантно, идеално на земята, не бог го е поставил там, а човекът, човешкият мозък. Ние именно вмъкнахме в мирозданието — възпявайки го, тълкувайки го, възхищавайки се като поети, идеализирайки го като артисти, обяснявайки го като учени, които грешат, но които намират за явленията приемливи причини — малко грация, красота, неизвестен чар и тайнственост. Бог е създал само груби същества, изпълнени със зародиши от болести, които след няколкогодишен животински разцвет остаряват недъгави с цялата грозота и всичкото безсилие на човешкия упадък. Той ги е създал, изглежда, само за да се разплождат в мръсотия и после да умират, както еднодневните насекоми през летните вечери. Казах, „за да се разплождат в мръсотия“, и наблягам на това. Действително има ли нещо по-мерзко, по-отвратително от този гнусен и смешен акт на разплода на съществата, срещу който всички чувствителни души се бунтуват и вечно ще бъдат разбунтувани? Тъй като всички органи, измислени от този домакинствуващ и зложелателен създател, служат за две цели, защо не е избрал други, които да не бъдат нечисти и замърсени, за да им повери тази свещена мисия, най-благородната и най-възхвалената от човешките функции. Устата, която храни тялото с материална храна, разпространява също словото и мисълта. Тя поддържа плътта и същевременно чрез нея се съобщават мислите. Обонянието, което доставя на дробовете жизнения въздух, дава на мозъка всички парфюми на света: уханието на цветята, на горите, на дърветата, на морето. Слухът, който ни свързва с нашите подобни, ни позволява да измисляме музиката, да създаваме блянове, щастие, безкрайност и дори физическо удоволствие чрез звуците! Но човек би казал, че подмолният и циничен създател е пожелал да забрани завинаги на човека да облагороди, разкраси и идеализира срещата си с жената. Човекът при все това е измислил любовта, което не е лош отговор на лукавия бог, и я е украсил тъй добре с литература и поезия, че жената често забравя какви връзки е заставена да има. Тези от нас, които са безсилни да се мамят с възторг, измислиха порока и изтънчиха разврата, което е още един начин да подиграят бога и да отдадат чест, нецеломъдрена чест на красотата.

Но нормалното същество създава деца, както животното, съвъкупно по закон.

Виж тази жена! Не е ли отвратително да се помисли, че тази скъпоценност, тази перла, родена, за да бъде красива, да се възхищават от нея, да бъде чествувана и обожавана, е прекарала единадесет години от своя живот да дава наследници на граф дьо Маскаре.

Бернар Гранден каза, смеейки се:

— Има много нещо вярно във всичко това, но малцина ще те разберат.

Сален се беше въодушевил.

— Знаеш ли как схващам бога — каза той: — като чудовищен, непознат от нас орган-създател, който сее из пространството милиарди светове, както една-единствена риба снася хайвера си в морето. Той създава, защото това е функцията му на бог; но не знае какво върши, глуповато плодовит, непознаващ комбинациите от всякакъв вид, създавани от неговите разпръснати зародиши. Човешката мисъл е щастливо малко събитие, дължащо се на случайностите на неговите размножавания — местно, преходно, непредвидено събитие, осъдено да изчезне със земята и да започне отново може би тук или другаде, подобно или различно, с новите комбинации на вечното подновяване. На това малко събитие — интелигентността, дължим, че сме много зле в този свят, който не е пригоден за нас, който не е бил подготвен да приеме, настани, нахрани и задоволи мислещите същества, и на него дължим също, че трябва безспирно да се борим, когато сме действително изтънчени и цивилизовани, срещу това, което се нарича цел на провидението.

Гланден, който го слушаше с внимание, познавайки отдавна блестящите изненади на мисълта му, го попита:

— Тогава ти вярваш ли, че човешката мисъл е произволно произведение на сляпото божествено сътворение?

— Разбира се! Тя е случайна функция на нервните центрове на нашия мозък, подобно на непредвидените химически действия, дължащи се на нови смесици, както и на производството на електричество, създадено от търкания или от неочаквани съседства, и най-сетне на всички явления, породени от безкрайните и плодотворни ферментации на жизнената материя.

Но, драги мой, доказателството е очевидно за всеки, който се огледа наоколо си. Нима, ако човешката мисъл, желана от съзнателен създател, трябваше да бъде това, което е станала, така различна от животинската мисъл и животинското примирение: взискателна, любознателна, развълнувана, изтерзана, нима тогава светът, създаден да приеме съществото, което представляваме ние днес, щеше да бъде такъв неудобен малък парк за животинчета, такава нива за салати, такава горска зеленчукова градина, камениста и сферична, където вашето непредвидливо провидение ни бе осъдило да живеем голи в пещерите или под дърветата, да се храним с месото на убитите животни, нашите братя, или със суровите зеленчуци, израсли под слънцето и дъжда?

Но достатъчно е да се разсъди една секунда, за да се разбере, че този свят не е създаден за същества като нас. Мисълта, появила се и развиваща се по някакво нервно чудо на клетките на главата — макар и да е и да остава винаги безсилна, невежа и смътна, — прави от всички нас, интелектуалците, вечни и злощастни заточеници на тази земя.

Съзерцавай тази земя такава, каквато я е дал бог на тези, които я обитават. Не е ли разположена, насадена и залесена очевидно и единствено само за животни. Какво има в кея за нас? Нищо. За тях е всичко: пещерите, дърветата, листаците, изворите, леговищата, храната и водата. Затова взискателните хора като мен никога няма да се чувствуват добре на нея. Само тези, които се доближават до животните, са доволни и удовлетворени. Но другите, поетите, чувствителните, мечтателите, любознателните, неспокойните, ах! Горките хора!

Аз ям зеле и моркови, дявол да го вземе! Лук, ряпа и репички, защото сме били заставени да свикнем с тях и дори да ги харесваме, и защото нищо друго не расте. Но това е храна за зайците и козите, както тревата и люцерната са храна за коня и кравата. Когато гледам класовете на нивите със зряло жито, не се съмнявам, че то е поникнало на земята за човките на врабците и чучулигите, но не и за моята уста. Следователно, дъвчейки хляба, аз крада от птичките, както крада от невестулката и лисицата, когато ям пилета. Пъдпъдъкът, гълъбът и яребиците не са ли естествената плячка на сокола; овенът, сърната и волът — по-скоро храна на големите месоядни зверове, отколкото угоени меса, които трябва да ни бъдат сервирани печени, с труфли, разровени специално за нас от прасетата.

Но, драги мой, животните не са длъжни да вършат нищо, за да живеят на този свят. Те са у дома си, настанени, нахранени, достатъчно е само да пасат или да ловуват и да се изяждат помежду си, спорел инстинктите си, защото бог никога не е предвиждал благодушието и миролюбивите нрави; той е предвидил само смъртта на съществата, настървени да се изтребват и разкъсват.

А ние! Ах, ах, колко труд, усилия, търпение, изобретателност, въображение, индустрия, талант и гениалност бяха необходими, за да се направи малко по-приветлива тази земя от корени и камъни. Но помисли за това, което сме направили въпреки природата, срещу природата, за да се настаним по посредствен, горе-долу чист, удобен, елегантен, но недостоен за нас начин.

И колкото сме по-цивилизовани, интелигентни, изтънчени, толкова повече трябва да побеждаваме и укротяваме животинския инстинкт, който представлява в нас волята на бога.

Помисли, че трябваше да изобретим цивилизацията, цялата цивилизация, която съдържа толкова неща, толкова много неща от всякакъв вид — от чорапите до телефона, — помисли за всичко, което виждаш всекидневно, за всичко, което ни служи по всички начини.

За да смекчим нашата животинска съдба, ние открихме и изфабрикувахме всичко, като се започне от къщите, изтънчените храни, сосове, бонбони, сладкиши, питиета, ликьори, платове, облекла, украшения, легла, впрегатния добитък, колите, железопътните линии, безброй машини; освен това изнамерихме науките и изкуствата, писането и стиховете. Да, ние създадохме изкуствата, поезията, музиката, рисуването. Идеалите идват от нас, както и кокетството в живота, тоалетите на жените и талантът на мъжете, които се поукрасиха малко пред очите ни, за да направят по-малко голо, по-малко монотонно и по-малко тежко съществуването на прости разплодници, за които божественото провидение ни бе единствено въодушевило.

Погледни този театър. Няма ли в него човешко съществуване, създадено от нас, непредвидено от вечните съдбини, непознато за тях, разбираемо само за нашите умове: кокетно развлечение, сладострастно, интелигентно, измислено единствено от малките недоволни и вълнуващи се животни, каквито сме ние, и то пак за нас.

Погледни тази жена, госпожа дьо Маскаре. Бог я е създал, за да живее в пещера, гола или обвита в кожа на зверове. Не е ли тя по-добре така? Впрочем знае ли се защо и как нейният грубиянин съпруг, след като има при себе си подобна съпруга и най-вече след като е бил достатъчно дебелак, за да я направи седем пъти майка, я изоставил изведнъж, за да търчи след проститутките?

Гранден отговори:

— Ех, драги мой, в това вероятно се корени единствената причина. Той е започнал да смята, че ще му струва твърде скъпо да спи единствено у дома си. Дошъл е от домакинска пестеливост до същите принципи, които ти поставяше така философски.

Три удара известиха последния акт. Двамата приятели се обърнаха, свалиха шапките си и седнаха.