Франк Хърбърт
Месията на Дюна (4)

3.

Всяка цивилизация трябва да се пребори с подсъзнателната сила, която може да препъне, да заблуди или да обезмисли почти Всяко съзнателно начинание на обществото.

Тлейлаксианска теорема (недоказана)

Пол седна на ръба на леглото и се зае да събува пустинните си ботуши. Разнесе се гранивият мирис на смазката от крачните помпи, които задвижваха механизма на влагосъхраняващия костюм. Ставаше късно. Беше удължил вечерната си разходка и с това бе причинил тревоги на хората, които го обичаха. Вярно, разходките криеха опасност, но той умееше мигом да разпознава и отблъсква подобни опасности. Анонимните му нощни разходки по улиците на Аракийн носеха дъха на непреодолима привлекателност.

Захвърли ботушите в ъгъла под единствената суспенсорна¤ лампа в стаята и се зае с ремъците на влагосъхраняващия костюм. Богове подземни, колко бе уморен! Умората обаче се утаяваше само в мускулите и не смиряваше кипежа на мислите. Гледката на простичкото светско ежедневие го изпълваше с дълбока завист. Един император не би могъл да сподели почти нищо от този безименен поток на живота извън стените на неговия заслон и все пак… да крачи по откритите улици, без да го разпознават — каква привилегия! Да върви през гълчавата на бродещи просяци, да слуша как някой свободен ругае лукав търговец: „Влажни са ти ръцете!“…

Усмихнат от спомена, Пол смъкна влагосъхраняващия костюм.

Стоеше гол и удивително съзвучен на своя свят. Сега Дюна бе планета на парадоксите — обсадена, но въпреки това център на властта. Обсадата е неизбежна участ на всяка власт, помисли той. Вгледа се в зеления килим, усещайки грубата му тъкан под ходилата си.

По улиците човек затъваше до глезените в пясък, навят над Защитната стена¤ от слоестите ветрове. Стъпките на пешеходците вдигаха облаци задушлив прах, който задръстваше филтрите на влагосъхраняващите костюми. Дори и сега усещаше мириса му, въпреки продухващата инсталация пред портала на Заслона¤. Мирис, натежал от пустинни спомени.

Други дни… други заплахи.

В сравнение с ония други дни заплахата на самотните му разходки изглеждаше дреболия. Но обличайки влагосъхраняващия костюм, той обличаше и самата пустиня. С всичките си приспособления за запазване на телесната влага костюмът неуловимо отклоняваше мислите му, вливаше в движенията пустинен ритъм. И той се превръщаше в див скиталец от племето на свободните. Костюмът бе нещо повече от маскировка, с него той ставаше чужденец сред собствения си град. С влагосъхраняващия костюм той изоставяше покоя и надяваше старите жестоки умения. Тогава странници и граждани го отминаваха със сведени очи. Предпазливостта ги съветваше никога да не закачат дивите пришълци. Ако за градските обитатели пустинята имаше лице, то бе лицето на свободен, прикрито от филтровите запушалки¤ на костюма.

Всъщност вече почти нямаше опасност някой спътник от старите времена на сийча¤ да го познае по походката, мириса или погледа. А дори и да се случеше, шансовете да срещне враг бяха незначителни.

Свистенето на отворена врата и сноп светлина го изтръгнаха от унеса. Влезе Чани с любимия му сервиз за кафе на платинен поднос. Подир нея два програмирани суспенсорни светилника се стрелнаха по местата си — единият край таблата на брачното ложе, другият над главата й, за да осветява чашките.

Чани се движеше с неподвластна на годините крехка сила — тъй самоуверена и тъй уязвима. Нещо в жеста, с който се наведе над сервиза, му напомни за първите дни. Чертите на лицето й си оставаха все така изпълнени с мрачна прелест и сякаш недокоснати от времето… ако човек не се вгледаше в ъгълчетата на очите, за да различи тънките бръчици — „пясъчни дири“, както ги наричаха свободните от пустинята.

Над кафеника се разнесе облаче пара, когато тя вдигна капачето за дръжката от хагарски изумруд. По жеста, с който го върна на мястото му, Пол разбра, че кафето още не е готово. Бе получил кафеника — сребърна фигура на бременна жена, свиреща на флейта — като ганима, боен трофей от дуел, в който бе убил предишния собственик. Джеймис, така се казваше човекът… Джеймис. Как странно смъртта бе донесла безсмъртието на Джеймис. Знаейки, че гибелта е неизбежна, дали някога бе мислил за точно такъв край?

Чани подреди чашките — сини керамични чашки, приклекнали като слуги край огромния кафеник. Бяха три — по една за двамата и още една за всички някогашни притежатели.

— След минутка ще е готово — каза тя.

После го погледна и Пол се запита какъв ли изглежда в нейните очи. Беше ли още онзи екзотичен космически пришълец, мършав и жилест, ала натежал от вода в сравнение със свободните? Бе ли останал същият младеж с тайното име Усул, който някога я въведе в племенното тау¤, докато и двамата бяха бегълци сред пустинята?

Пол сведе поглед към собственото си тяло — мускулесто и стройно… с някой и друг нов белег, но иначе все същото въпреки дванадесетте години императорска власт. Вдигна очи и съзря лицето си в огледалото на лавицата — сини, много сини очи на свободен, белег за пристрастяване към подправката; остър атреидски нос. Изглеждаше съвсем подходящ за внук на онзи Атреидес, който загинал на арената за корида, докато развличал народа си с опасното зрелище.

Ненадейно в ума му се прокраднаха думите на стареца: „Който управлява, поема безвъзвратна отговорност за управляваните. Ти си като орача. Това понякога изисква самоотвержена проява на обич, която може да породи само насмешка у твоите поданици.“

Хората и до днес го помнеха с обич.

А аз какво сторих за името Атреидес? — запита се Пол. — Пуснах вълка в кошарата.

За миг си представи колко смърт и насилие бушува в негово име.

— Сега в леглото! — рече Чани с рязък заповеден глас, който навярно би потресъл поданиците на империята.

Пол покорно легна по гръб с ръце зад тила и се отпусна в сладостна омая, съзерцавайки отколе познатите движения на Чани.

Внезапно му хрумна колко забавна е обкръжаващата ги обстановка. Съвсем не беше онова, което народът би очаквал да види в императорската спалня. Жълтата светлина на немирните суспенсорни светоглобуси¤ люлееше сенките сред пъстрите стъклени бурканчета, подредени на лавицата зад Чани. Пол безмълвно изброи съдържанието им — сухите съставки на пустинната фармакопея, мехлеми, благовония, спомени… щипка пясък от Сийч Табър, къдрица от първородния им син… мъртъв отдавна… от дванадесет години… невинна душа, загинала в битката, която го бе възкачила на трона.

Наситеният мирис на меланж-кафе изпълни стаята. Пол вдъхна дълбоко и погледът му спря върху жълтата паница до подноса, на която Чани приготвяше кафето. В паницата имаше фъстъци. Задължителният детектор на отрови¤, монтиран над масата, размахваше паешките си пипала около храната. Това го ядоса. Някога в пустинята не им трябваха детектори!

— Кафето е готово — каза Чани. — Гладен ли си?

Гневният му отказ потъна в свистящия вой на търговски лихтер, излитащ към космоса от равнината край Аракийн.

Ала Чани усети гнева му, наля кафе и сложи едната чашка до ръката му. После седна в края на леглото, отви краката му и се зае да разтрива мускулите, схванати от дългото ходене с влагосъхраняващия костюм. Тихо, с небрежност, която изобщо не го заблуди, тя предложи:

— Хайде да обсъдим желанието на Ирулан да има дете.

Пол рязко отвори очи. Внимателно огледа лицето на Чани.

— Няма и два дни, откак се е върнала от Уалах — каза той. — Пак ли се захвана с тебе?

— Не сме говорили за нейните разочарования — каза Чани.

Пол застави ума си да се напрегне като пружина и мигновено проучи Чани в ослепителния лъч на зоркото наблюдение до най-малки подробности — бене-гесеритско умение, на което майка му го бе научила, нарушавайки обета си. Не обичаше да го върши с Чани. Част от влиянието й върху него се дължеше на факта, че крайно рядко му се налагаше да прибягва до изнурителната си власт. Обикновено Чани отбягваше недискретните въпроси. Запазваше родовото си чувство за добри обноски. Най-често въпросите й бяха практични. Чани се интересуваше от фактите, свързани с положението на нейния мъж — влиянието му в Съвета, верността на легионите, способностите и талантите на съюзниците му. Паметта й бе сбрала цели каталози от имена и взаимосвързани подробности. Тя можеше да бъбре с часове за типичните слабости на всеки познат неприятел, за вероятното разположение на вражеските сили, бойните планове на техните военни ръководства, основните индустриални направления и възможностите им за преработка и производство.

Защо, запита се Пол, тя повдига въпроса за Ирулан?

— Наруших покоя на мислите ти — каза Чани. — Не исках това.

— А какво искаше?

Тя се усмихна свенливо, но без да свежда очи.

— Ако си разгневен, мили, моля те, не го крий.

Пол отново се отпусна назад.

— Да я прогоня ли? — попита той. — Вече нямаме кой знае каква полза от нея, а и не ми харесва онова, което усещам около гостуването й при Сестринството.

— Няма да я прогониш — каза сухо Чани и продължи да масажира краката му. — Ти сам си изтъквал неведнъж, че тя е твоята връзка с враговете ни, че чрез нейните постъпки разчиташ плановете им.

— Тогава защо питаш за желанието й да има дете?

— Мисля, че ако Ирулан зачене от тебе, това ще я направи уязвима и ще обърка противника.

От допира на дланите върху прасците му той безпогрешно долови колко много й струват тези думи. На гърлото му заседна буца. Тихо каза:

— Чани, любима, заклех се никога да не я допускам в постелята си. Едно дете би й донесло прекалено много власт. Нима искаш тя да отнеме мястото ти?

— Аз нямам място.

— Не е така, Сихая, моя пустинна пролет. Какви са тия внезапни грижи за Ирулан?

— Грижите са за теб, не за нея! Ако носи в утробата си атреидско дете, нейните приятели ще се усъмнят във верността й. Колкото по-малко й вярват враговете, толкова по-безполезна ще е за тях.

— Нейното дете може да означава гибел за теб — каза Пол. — Знаеш, че тук гъмжи от заговори.

С широк размах на ръката той сякаш обгърна целия Заслон.

— Трябва да имаш наследник! — пошушна тя.

— Ах — изпъшка Пол.

Значи това било: Чани не му бе родила дете. Следователно някоя друга трябваше да го стори. Защо не Ирулан? Така вървяха разсъжденията на Чани. Детето трябваше да се зачене в любовен акт, защото цялата империя споделяше категоричното табу спрямо изкуствените методи. Типично в духа на свободните, Чани бе стигнала до твърдо решение.

В светлината на този нов факт Пол огледа лицето й. Понякога му се струваше, че го познава по-добре от собственото си лице. Беше го виждал пламнало от страст, отпуснато в сладкия покой на съня, забулено от страх, гняв или скръб.

Затвори очи и Чани отново изплува в паметта му като девойка — сгряна от пролетни лъчи, запяла, разбудена от сън край него — тъй съвършена, че самото видение изгаряше сърцето му. В спомена му тя се усмихна… изпървом свенливо, сетне се напрегна, сякаш искаше да избяга от видението.

Устата на Пол пресъхна. За миг ноздрите му доловиха дъха на пушек от опустошеното бъдеще, а гласът на някакво друго видение повеляваше: Отстрани се… отстрани се… отстрани се. Колко отдавна подслушваше вечността с пророческата си дарба, колко отдавна дочуваше откъслечни слова на езици, долетели от камъните и чуждата плът. Още от деня на първата си среща със страшната орис той непрестанно надничаше в бъдещето си с надеждата да открие покой.

Разбира се, имаше изход. Знаеше го отлично, без да достига до същината му — все тая строга, повтаряна като от папагал заръка: отстрани се, отстрани се, отстрани се…

Пол отвори очи и видя решителността в лицето на Чани. Тя бе престанала да масажира краката му и седеше неподвижно — типична представителка на своето племе. Лицето й оставаше все тъй познато под синята лента незони¤, която често носеше около косата си, когато оставаха насаме в покоите. Но сега маската на решението покриваше това лице като древен и чужд за Пол начин на мислене. От хиляди години жените на свободните споделяха мъжете си с други жени — не винаги охотно, ала поне избягвайки унищожителната сила на случилото се. Сега този загадъчен племенен обичай бе променил и Чани.

— Ти ще ми подариш единствения наследник, когото желая — каза той.

— Това ли видя? — запита тя, подчертавайки с интонацията, че говори за ясновидството му.

Както много пъти досега. Пол се запита как би могъл да обясни крехкостта на пророческата дарба, безбройните линии на времето, които виденията размахваха пред него и преплитаха в тръпнеща тъкан. С въздишка си припомни как загребва шепа вода от реката, как влагата трепти, процежда се между пръстите му. Споменът накваси лицето му в нея. Но как да усети той самият капките на бъдните времена, ставащи все по-неясни под натиска на толкова много оракули?

— Значи не си го видял — каза Чани.

И Пол се запита — какво друго освен скръб можеше да им разкрие това бъдеще от видения, достъпно вече само с цената на изтощителни до смърт усилия? Усещаше, че е попаднал в негостоприемна междинна зона, в опустошена област, където чувствата му се полюшваха и отлитаха, понесени от вятъра на неудържимо безпокойство.

Чани зави краката му и твърдо изрече:

— Наследникът на рода Атреидес не е дреболия, та да го оставиш на случая или само на една жена.

Пол помисли, че майка му би го казала по същия начин. Запита се дали лейди Джесика не поддържа тайни отношения с Чани. Майка му мислеше за всяко нещо в зависимост от връзката му с рода Атреидес. Този светоглед, възпитан и затвърден у нея от Бене Гесерит, навярно запазваше силата си дори сега, когато тя обръщаше своята мощ против Сестринството.

— Подслушвала си, когато Ирулан ме посети днес — укори я той.

— Подслушвах — призна Чани, без да го поглежда.

Пол съсредоточи паметта си върху срещата с Ирулан. Влизайки в семейния салон, бе забелязал върху тъкачния стан на Чани недовършено наметало. Из помещенията се носеше острият мирис на червей, злокобен дъх, който почти напълно потискаше слабия канелен аромат на меланж. Някой бе разлял неразредена подправка и я бе оставил да въздейства с пъстрия килим. Комбинацията се бе оказала крайно неудачна. Концентрираната подправка беше разяла килима. На мястото му върху пластокаменния под бяха останали само засъхнали мазни петна. Пол бе помислил, че ще трябва да повика някого да почисти, но в това време бе влязла Хара, съпругата на Стилгар и най-добрата приятелка на Чани, за да съобщи за идването на Ирулан.

Наложило се бе да проведе разговора сред неприятната миризма, измъчван от натрапчивата мисъл за суеверието на свободните, че лошият мирис вещае беда.

Когато Ирулан влезе, Хара се оттегли.

— Добре дошла — каза Пол.

Ирулан беше облечена в роба от кожа на син кит. Загърна се по-плътно и вдигна ръка да докосне косата си. Явно бе смутена от мекия тон. Пол усети как гневните думи, които несъмнено бе подготвила за срещата, напускат мислите й под натиска на ново решение.

— Дошла си да съобщиш, че Сестринството е загубило последните си остатъци от морал — каза той.

— Не е ли опасно да бъдеш толкова смешен? — попита тя.

— Съюзът между смешното и опасното е твърде съмнителен — отвърна той.

Незаконно придобитото му бене-гесеритско умение долови как тя потиска желанието си да се оттегли. Това усилие разкри за миг дълбоко спотаяван страх и той разбра, че са я натоварили със задача, която не й се нрави.

— Прекалено много очакват от една принцеса с кралска кръв в жилите — каза той.

Ирулан застина съвършено неподвижно и Пол осъзна, че тя е затегнала самоконтрола си като менгеме. Да, наистина, тежък товар, помисли той. И се запита защо пророческите видения не му бяха разкрили поне частица от това възможно бъдеще.

Постепенно Ирулан се отпусна. Беше решила, че няма смисъл да се поддава на страха и да минава в отстъпление.

— Оставил си климата да се завърне към най-първобитни условия — каза тя, разтривайки ръце през робата. — Днес беше сухо и имаше пясъчна буря. Няма ли някой ден да пуснеш малко дъжд?

— Не си дошла да разговаряме за климата — каза Пол. Усещаше как го залива потокът от двусмислици. Дали Ирулан не се мъчеше да му каже нещо, което възпитанието й не разрешаваше да изрече открито? Така изглеждаше. Чувстваше, че внезапно го е понесло коварно течение и трябва да се пребори, за да излезе пак на твърда почва.

— Трябва да имам дете — каза тя.

Той поклати глава.

— Трябва да стане, както искам! — отсече троснато тя. — Ако се наложи, ще намеря друг баща за детето. Ще ти сложа рога, пък да видим дали ще посмееш да ме разобличиш.

— Слагай ми рога колкото си щеш — отвърна той, — но без дете.

— Как ще ме спреш?

С безкрайно нежна усмивка Пол изрече:

— Ако се наложи, ще наредя да те удушат.

За момент тя онемя от възмущение и Пол усети как Чани подслушва зад тежките драперии, закриващи входа към семейните покои.

— Аз съм ти съпруга — прошепна Ирулан.

— Да прекратим тия нелепи игри — каза той. — Имаш роля и толкоз. И двамата знаем коя е моята съпруга.

— А аз съм само за приличие и нищо повече — промълви тя с натежал от горчилка глас.

— Не искам да бъда жесток с тебе.

— Ти ме избра за това.

— Не аз — възрази той. — Съдбата те избра. Баща ти те избра. Бене Гесерит те избра. Сдружението те избра. И пак са те избрали. За какво те избраха, Ирулан?

— Защо не мога да ти родя дете?

— Защото не си избрана за тази роля.

— Имам правото да родя престолонаследника! Баща ми беше…

— Баща ти беше звяр. И двамата знаем, че той почти напълно бе загубил връзка с човечеството, което би трябвало да ръководи и защитава.

— Не го ли мразеха по-малко, отколкото тебе? — избухна тя.

— Добър въпрос — съгласи се той и в ъгълчетата на устните му потрепна подигравателна усмивка.

— Казваш, че не искаш да бъдеш жесток към мен, и все пак…

— Точно затова се съгласих да вземеш за любовник когото пожелаеш. Но не ме разбирай погрешно: имай си любовник, само не внасяй в дома ми незаконно дете. Ще се отрека от него… Няма да те упреквам за връзката с който и да било мъж, стига да бъдеш благоразумна… и бездетна. При дадените обстоятелства би било нелепо да постъпя другояче. Но не се главозамайвай от това разрешение, което ти давам най-охотно. Там, където става дума за престола, аз решавам чия кръв ще го наследи. Не ги решава нито Бене Гесерит, нито Сдружението. Това е една от привилегиите, които извоювах, когато смазах сред Аракийнската равнина сардаукарските легиони на баща ти.

— Нека тогава всичко падне на твоята глава — каза Ирулан, рязко се завъртя и изтича навън.

Пол откъсна мисълта си от спомена за срещата и я насочи към седналата срещу него Чан и. Разбираше двойнствените си чувства към Ирулан, разбираше и Чани с нейното решение на свободна. При други обстоятелства двете биха могли да се сприятелят.

— Какво реши? — запита Чани.

— Никакво дете — каза той.

С палеца и показалеца на дясната си ръка Чани направи племенния знак на кристалния нож¤.

— И дотам може да стигнем — кимна Пол.

— Не мислиш ли, че едно дете ще оправи донякъде нещата с Ирулан? — попита тя.

— Само глупак би вярвал в това.

— Аз не съм глупачка, любими.

Обзе го гняв.

— Никога не съм казвал, че си глупачка! Но сега не обсъждаме блудкав любовен роман. Онази там е истинска принцеса. Отгледана е сред най-гадните интриги на Имперския двор. Заговорите й се удават също тъй лесно, както и писането на разни глупави историйки!

— Не са глупави, мили.

— Сигурно — той овладя гнева си и хвана ръката на Чани. — Извинявай. Но тази жена е заплела безброй заговори… и заговори в заговорите. Поддадеш ли се на една от амбициите й, изтласкваш напред следващата.

— Нали все това ти повтарям — меко изрече Чани.

— Да, разбира се — той я погледна. — Тогава какво всъщност се мъчиш да ми кажеш?

Тя се отпусна до него и облегна глава на рамото му.

— Най-после са стигнали до решение как да се борят с теб. Около Ирулан направо вони на тайни намерения.

Пол я погали по косата.

Чани бе изплюла камъчето.

Облъхна го чувството за някаква страховита цел. В душата му сякаш бушуваше кориолисова буря¤. Вихърът свистеше из устоите на самата му същност. Тялото му знаеше нещо, което никога не достигаше до съзнанието.

— Чани, любима — прошепна той, — разбираш ли колко мъки ми струва борбата да сложа край на джихада… да се изтръгна от проклетата божествена роля, която ми натрапва квизаратът?

Тя потрепера.

— Стига само да повелиш.

— О, не. Дори да умра сега, името ми ще продължи да ги води. Като си помисля само, че фамилията Атреидес е свързана с тая религиозна касапница…

— Но ти си император! Имаш…

— Аз съм чучело. Щом бъде приета, божествената същност става единственото, което самозваният бог не може вече да контролира. — Разтърси го горестен смях. Усещаше как бъдещето наднича към него с очите на династии, за които не бе и сънувал. Усещаше как го захвърлят, как отлита с крясък, освободен от оковите на съдбата… ала името му продължаваше напред. — Избран съм — каза той. — Може би още по рождение… или във всеки случай преди да съм имал кой знае какъв шанс да възразя. Избран съм.

— Тогава отречи избора — каза тя.

Пръстите му се вкопчиха в рамото й.

— Всичко с времето си, любима. Дай ми още малко време.

Непролени сълзи пареха в очите му.

— Трябва да се върнем в Сийч Табър — каза Чани. — Тая каменна шатра струпва върху ни прекалено много.

Той кимна и брадата му се плъзна по гладката тъкан на лентата около нейната коса. В ноздрите му нахлу успокояващият дъх на меланж.

Сийч. Древната дума от езика чакобза¤ погълна всички други мисли — сийч, място за убежище и покой в дни на опасност. Съветът на Чани разбуди копнеж за откритите пясъчни простори, за чисти хоризонти, където човек отдалече забелязва идващия враг.

— Племената очакват Муад’диб да се завърне при тях — каза Чани и вдигна глава, за да го погледне. — Ти си наш.

— Аз съм роб на виденията — прошепна той.

После си помисли за джихада, за размесването на гените през безкрайните космически разстояния и за видението, което му подсказваше как може да сложи край на всичко. Трябваше ли да заплати цената? Всичко омразно щеше да се изпари, да изгасне като жарава, въглен по въглен. Но… о, колко ужасна цена.

Никога не съм желал да стана бог, помисли той. Исках само да изчезна като елмазна капчица роса призори. Исках да избягам от ангелите и прокълнатите — сам… уж по погрешка.

— Ще се върнем ли в Сийч Табър? — настоя Чани.

— Да — прошепна той.

И си помисли: трябва да платя цената.

Чани въздъхна дълбоко и се сгуши до него.

Пропилях си времето, помисли той. И разбра как жестоко е заклещен между границите на обичта и джихада. А какво беше един живот, та бил той дори и животът на най-любимия човек, в сравнение с гибелта на милиони хора, която джихадът неминуемо щеше да донесе? Можеше ли едно-единствено страдание да се мери с агонията на безчетни тълпи?

— Любими? — въпросително изрече Чани.

Той положи длан върху устните й.

Ще се откажа от себе си, помисли той. Ще се изтръгна, докато още имам сили, ще отлетя натам, където и птица не може да прехвръкне. Ала знаеше, че подобна мисъл е безплодна. Джихадът щеше да следва сянката му.

Питаше се какво да отговори. Какво да обясни, когато хората го обвиняваха в жестокост и безумие? Кой би разбрал?

Исках само да се озърна назад и да кажа: „Ето! Нищо в този живот не ме задържа. Вижте! Изчезвам! Ни примка, ни мрежа, изплетена от човешки ръце, ще има власт да ме хване отново. Отричам се от моята религия! Този славен миг е мой! Свободен съм!“

Колко кухи слова!

— Оттатък защитната стена вчера са видели голям червей — обади се Чани. — Казват, че бил дълъг над сто метра. Напоследък такива великани рядко идват насам, Сигурно водата ги пропъжда. Разправят, че този бил дошъл да позове Муад’диб в пустинята, където е неговият дом. — Тя щипна Пол по гърдите. — Не ми се смей!

— Не се смея.

Изненадан и удивен от упоритите легенди на свободните, Пол усети леко бодване в сърцето и нещо сякаш се стовари върху нишката на живота му — адаб¤, властта на паметта. Спомни си своята детска спалня на Каладън… мрачна нощ сред каменните стени… видение! Един от първите му пророчески мигове. Усети как съзнанието му се гмурна във видението, зърна през мъгливия облак на спомена (видение вътре във видението) дълга върволица свободни с прашни наметки. Вървяха покрай пукнатина във високата скала. Носеха нещо дълго, омотано с платно.

И чу собствения си глас да изрича във видението: „Да, чудесно е… но най-чудесното беше ти…“

Адабът разхлаби хватката си.

— Толкова си тих — прошепна Чани. — Какво има?

Пол потрепера и седна с извърнато настрани лице.

— Сърдиш се, че ходих до покрайнините на пустинята — каза Чани.

Той безмълвно поклати глава.

— Отидох само защото искам да родя дете — добави тя.

Пол нямаше сили да говори. Усещаше как го изгаря неудържимата мощ на онова ранно видение. Страшната цел! В онзи миг животът му беше като вейка, разлюляна от излитаща птица… и птицата бе неговият шанс. Свободният избор.

Поддадох се на пророческото изкушение, помисли той.

Долавяше, че приемането на това изкушение може би ще означава да се свърже завинаги с една-единствена линия на живота. Значи ли то, запита се, че пророкът не предсказва бъдещето? Значи ли, че пророкът твори бъдещето? Дали не бе заплел живота си в някаква мрежа от потайни нишки, дали не се бе омотал в примката на онова отколешно събуждане като жертва на бъдещето-паяк, което и сега пристъпваше към него със страховито зейнали челюсти?

В мислите му неволно изплува една бене-гесеритска аксиома: Да прибегнеш към груба сила, значи да станеш безкрайно уязвим за по-могъщите сили.

— Знам, че се сърдиш — каза Чани и го погали по ръката. — Вярно е, че племената възродиха древните ритуали и кървавите жертвоприношения, но аз не участвах в тях.

Потръпвайки, той пое дълбоко дъх. Пороят на видението се разсея, превърна се в тих бездънен вир, където недостъпни за него течения се носеха нанякъде с властна мощ.

— Моля те — жално прошепна Чани, — Искам дете, наше дете. Толкова ли е ужасно това?

Пол погали ръката й върху своята и се отдръпна. Стана от леглото, изгаси светоглобусите, пристъпи към балконската врата и дръпна завесите. Откритата пустиня можеше да достигне дотук единствено с миризмите си. Отсреща в нощното небе се извисяваше гладка отвесна стена. Лунните лъчи падаха косо над закътаната градина, където стояха като на стража дървета с влажни широки листа. Малкото зарибено езерце отразяваше короните и проблясващите през тях звезди, в сенките меко сияеха островчета от бели цветя. За миг той видя градината през погледа на свободен — чужда, заплашителна, опасна заради прахосничеството на влага.

Помисли си за водотърговците, чиито прастари обичаи бе нарушил чрез щедрите си дарове. Те го ненавиждаха. Той бе погребал миналото. Дори онези, които с риск за живота си печелеха по няколко сола, за да купят безценната вода — и те го мразеха, задето бе променил древните обичаи. Колкото повече се изменяше планетният пейзаж според повелената от Муад’диб екологична схема, толкова по-силна ставаше човешката съпротива. Питаше се не е ли самонадеяно да мисли, че ще съумее да победи цяла планета — всичко да расте където и както е заповядал? Дори да успееше, какво щеше да прави със заобикалящата я вселена? Боеше ли се тя от подобно насилие?

Той рязко дръпна завесите и затули вентилаторите. Обърна се в тъмнината към Чани, усети я как го очаква. Водните й халки¤ подрънкваха като звънчета на бродещ просяк. Пипнешком се отправи към звука и срещна протегнатите й ръце.

— Обич моя — прошепна тя. — Разтревожих ли те?

Ръцете й го обгърнаха, обгърнаха и бъдещето му.

— Не ти — каза той. — О… не ти.