Франк Хърбърт
Месията на Дюна (24)

23.

Скочил в пълен с пясък трап

някакъв

мъдрец голям

и завчас останал сляп!

Но не се разплакал —

нали бил мъдрец.

Насъбрал видения

и станал светец.

Детско стихче

Из „История на Муад’диб“

Пол стоеше в мрака край входа на сийча. Пророческото видение му разкриваше, че е нощ, че отляво във висините лунните лъчи очертават светилището върху Брадатата скала. Спомени проливаха всеки камък, тук бе първият сийч, в който двамата с Чани…

Не трябва да мисля за Чани, каза си той.

Пресъхващата чаша на видението му разказваше за промените наоколо — за китката палми в далечните низини отдясно, за черносребристата линия на каната, където водните струи течаха през дюните, натрупани от утринната буря.

Водни струи сред пустинята! Спомняше си друга вода, устремена по една река на родната му планета Каладън. Не бе осъзнавал тогава какво съкровище крие подобен порой, какво богатство са дори мътните струйки, които се процеждат по каната през пустинната низина. Съкровище.

С деликатно покашляне изотзад приближи един от помощниците му.

Пол протегна ръце да поеме писалищната дъска с лист метализирана хартия върху нея. Движеше се мудно, като водните струйки в каната. Видението продължаваше да тече, ала в душата на Пол прииждаше нежелание да го следва повече.

— Извинете, сир — каза помощникът. — Сембулският договор… ще подпишете ли?

— Мога да чета! — троснато отвърна Пол.

Той издраска „Импер. Атреидес“, където трябваше, и натика дъската право в протегнатата ръка на човека, усещайки какъв страх му вдъхва с този жест.

Помощникът побягна.

Пол отново се обърна към пустинята. Грозни, ялови земи! Представи си ги, облени от слънце и чудовищна жега, подвижни пясъци, мракът сякаш се дави в езера от прах, демонични вихри струпват миниатюрни дюни под скалите, а изтънелите им кореми са пълни с охрени кристалчета. Но тия земи бяха и богати, огромни, с избуяли от теснините гледки към пребродения от бурите пущинак, със скални зъбери и сипеи под напуканите хребети.

Трябваше им само вода… и обич.

Помисли си, че животът променя тия дразнещи пущинаци, превръща ги в области, изпълнени с грация и движение. Това бе посланието на пустинята. Осъзнаването на контраста го зашемети. Искаше да се върне при адютантите, отрупани около входа на сийча, и да им кресне: „Ако търсите какво да обожавате, обожавайте живота — всеки живот, до последната пълзяща гадинка! Неговата красота обгръща и обединява всички ни!“

Нямаше да разберат. Дори тук, сред пустинята, те бяха безкрайно пусти. Не за тях покълнващите растения танцуваха зеления си балет.

Стисна юмруци, опитвайки се да спре видението. Искаше да избяга от собствения си мозък. Съзнанието бе звяр, идещ да го разкъса! Изпълваше го откровение — пропито, натежало от живота, който бе поело като гъба, наситено с прекалено много преживелици. Пол отчаяно изцеждаше мислите си навън.

Звезди!

Съзнанието му се разтресе при мисълта за безбройните звезди над него — необятност, безкрайна мощ. Човек трябваше да е безумен, за да си въобрази, че може да управлява дори прашинка от тази необятност. Та той самият нямаше ни най-малка представа дори колко поданици наброява неговата империя.

Поданици ли? По-скоро обожатели и врагове. Дали някой от тях виждаше извън границата на закостенелите вярвания? Имаше ли нейде поне един, който да е избягал от тясната съдбовна пътека на своите предразсъдъци? Даже императорът не можеше да избяга. Бе черпил живота с пълни шепи, опитвайки се да създаде свят по свой образ и подобие. Но в крайна сметка ликуващата вселена го премазваше под безмълвните си вълни.

Плюя на Дюна! — помисли той. Давам й своята влага!

Бе сътворил този миг от заплетени ходове и въображение, от лунни лъчи и любов, от молитви отпреди Адама, сиви канари и пурпурни сенки, жалби и реки от мъченици — и какво бе постигнал накрая? Щом отстъпеха вълните, бреговете на Времето пак щяха да се разстилат чисти, празни, грейнали от безбройните песъчинки на спомените… и почти нищо друго. Това ли бе златното сътворение на човека?

Шумоленето на пясък по камъните му подсказа, че голата приближава към него.

— Днес ме отбягваше, Дънкан — прошепна Пол.

— Опасно е да ме наричаш така — напомни голата.

— Знам.

— Аз… дойдох да те предупредя, господарю.

— Знам.

Разказът за наложената от Бияз подсъзнателна принуда се изля на един дъх от устата на голата.

— Знаеш ли в какво се състои тази принуда? — запита Пол.

— Насилие.

Пол почувства, че е достигнал мястото, което го зовеше от самото начало. Беше увиснал в безтегловност. Джихадът го бе сграбчил, за да го тласне по наклонената плоскост, и страшното притегляне на Бъдещето никога нямаше да го освободи оттам.

— Дънкан не е способен на насилие — прошепна Пол.

— Но, сир…

— Кажи ми какво виждаш наоколо — прекъсна го Пол.

— Господарю?

— Пустинята… как изглежда тази вечер?

— Не я ли виждаш!

— Аз нямам очи, Дънкан.

— Но…

— Имам само видението — продължи Пол — и съжалявам, че го имам. Ще умра от ясновидство, знаеше ли го, Дънкан?

— Може би… онова, от което се боиш, няма да стане — промълви голата.

— Какво? Да отрека собственото си пророчество? Как мога, когато хиляди пъти съм го виждал да се сбъдва? Хората го наричат сила, дарба. А то е беда! Не ми позволява да оставя живота си там, където съм го намерил!

— Господарю — измънка голата. — Аз… не е… млади господарю, ти не си… аз…

Той замлъкна. Пол усети смущението му и запита:

— Как ме нарече, Дънкан?

— Какво? Какво? Аз… за момент ми се…

— Нарече ме „млади господарю“.

— Да, така казах.

— Дънкан винаги ме наричаше така. — Пол протегна ръка и докосна лицето на голата. — И това ли беше включено в тлейлаксианското ти обучение?

— Не.

Пол отпусна ръка.

— Тогава?

— Идваше… от мен.

— На двама господари ли служиш?

— Може би.

— Освободи се от голата, Дънкан.

— Как?

— Ти си човек. Направи нещо човешко.

— Аз съм гола!

— Но плътта ти е човешка. Дънкан е вътре.

— Нещо е вътре.

— Не ме интересува как, но ще го направиш — каза Пол.

— Прозрял ли си го?

— По дяволите всички прозрения!

Пол се обърна. Видението връхлиташе насреща му, в него имаше празноти, ала нищо не можеше да го спре.

— Господарю, ако си…

— Тихо! — Пол вдигна ръка. — Чу ли това?

— Какво да съм чул, господарю?

Пол поклати глава. Дънкан не бе чул. Само въображението му ли породи гласа? От пустинята беше долетяло племенното му име — далечно и глухо: „Усул… Ууъуссссуууулллл…“

— Какво има, господарю?

Пол пак тръсна глава. Изпитваше чувството, че го наблюдават. Нещо далече в нощните сенки знаеше, че той е тук. Нещо ли? Не, някой.

— Да, чудесно е… — прошепна той — но най-чудесното беше ти…

— Какво каза, господарю?

— Това е гласът на бъдещето — промълви Пол.

Нейде там безформената човешка вселена се бе втурнала в бесен бяг, танцувайки по мелодията на неговото видение. И сама бе издала могъщ звучен екот. Може би призрачното му ехо нямаше да заглъхне скоро.

— Не разбирам, господарю — каза голата.

— Откъсне ли се задълго от пустинята, свободният умира — каза Пол. — Наричат го „водна болест“. Не е ли странно?

— Много странно.

Напрягайки памет, Пол се опита да си припомни дъха на Чани до него през онази нощ. Къде е облекчението? — беше се учудил тогава. Можеше да си я спомни само как закусваше в утрото, преди да потеглят към пустинята. Неспокойна, раздразнителна…

— Защо си надянал тая вехтория? — бе запитала тя, гледайки черния мундир с бродиран червен ястреб, който се подаваше изпод робата му. — Ти си император!

— Дори и императорът си има любима дреха — бе отвърнал той.

Незнайно защо, в очите на Чани бяха избили истински сълзи — за втори път през живота си нарушаваше племенните задръжки.

Сега, застанал в мрака, Пол разтърка бузите си и усети влага. Кой отдава влага на мъртвите? — запита се той. Лицето бе негово и все пак чуждо. Вятърът смразяваше влажната кожа. Крехка мечта покълна в душата му и веднага повехна. Каква бе тази топка в гърдите? Нещо от храната ли? Колко горестна и жаловита бе другата личност, отдаваща влага на мъртвите. Вятърът го боцкаше с песъчинки. Сега кожата бе изсъхнала и пак ставаше негова. Но чие бе треперенето, което не искаше да го напусне?

И тогава те чуха стенанието, долетяло от далечните дълбини на сийча. То ставаше все по-силно… все по-силно…

Внезапно проблеснала светлина накара голата да се завърти — някой бе разтворил широко херметичната врата. В сиянието той зърна мъж с вулгарно ухилено лице… не! Не ухилено, а изкривено от мъка. Позна го — лейтенант от федейкините на име Тандис. Зад него напираха още мнозина, ала всички бяха замлъкнали при вида на Муад’диб.

— Чани… — промълви Тандис.

— Мъртва е — прошепна Пол. — Чух нейния зов.

Той се обърна към сийча. Познаваше това място. Нямаше къде да се скрие в него. Връхлитащото видение озари цялата тълпа от свободни. Видя Тандис, усети скръбта на федейкина, страха и гнева.

— Няма я вече — каза Пол.

За голата тия думи долетяха сякаш от самото разжарено слънце. Те обгориха гърдите му, гръбнака, кухините на металните му очи. Усети как десницата пълзи към канията на ножа. Собственото му мислене ставаше странно, разпокъсано. Превръщаше се в кукла, здраво стегната с нишки, които потъваха дълбоко в страховитото пожарище. Подчиняваше се на чужди команди, на чужди желания. Нишките дърпаха ръцете, нозете, челюстта му. От устата му се процеждаха звуци — страшни, монотонни звуци…

— Хррак! Храак! Храак!

Ножът се вдигна за удар. В този миг той сграбчи собствения си глас и изрече дрезгави слова:

— Бягай! Млади господарю, бягай!

— Няма да бягаме — каза Пол. — Ще крачим достойно. Ще сторим, каквото се полага.

Мускулите на голата се вцепениха. Той потрепера, люшна се.

„… каквото се полага!“ Думите се мятаха в съзнанието му като огромна риба. „… каквото се полага!“ Ах, звучеше сякаш го бе казал старият дук, дядото на Пол. В младия господар имаше нещичко от стареца. „… каквото се полага!“

Думите започнаха да се раздиплят из съзнанието на голата. От цялото му същество бликаше чувството, че живее два живота едновременно: Хейт-Айдахо-Хейт-Айдахо… Превръщаше се в неподвижна верига от взаимосвързани мигове на битието — и все пак отделни, самотни. В мозъка му нахлуваха стари спомени. Той ги белязваше, пригаждаше ги към новите си разбирания, полагаше началото на сливането им в ново съзнание. Новата личност бе постигнала някаква краткотрайна форма на душевна тирания. Синтезът на възмъжаване си оставаше зареден с опасност от безредици, ала събитията го заставяха да се примири с временното споразумение. Младият господар се нуждаеше от него.

И делото бе сторено. Той разбра, че е Дънкан Айдахо, и макар да помнеше всичко за Хейт, спомените сякаш бяха потайно вмъкнати в него и възпламенени от нажежен катализатор. Пожарището се разсея. Тлейлаксианската принуда бе прогонена.

— Стой до мен, Дънкан — каза Пол. — За много неща ще трябва да разчитам на теб. — И тъй като Дънкан продължаваше да мълчи като в транс, той повтори: — Дънкан!

— Да, аз съм Дънкан.

— Разбира се, че си Дънкан! Това бе мигът на завръщането. А сега ще влезем вътре.

Айдахо закрачи подир Пол. Както в старите времена и все пак някак по-различно. Сега, освободен от тлейлаксианците, той можеше истински да оцени даровете им. Зенсунското обучение му позволяваше да превъзмогне потреса на събитията. Ментатските умения служеха за противотежест. Той прогони всички страхове, издигна се над извора им. Цялото му съзнание се взираше наоколо от островче на безпределно изумление: бе минал през смъртта, а сега беше жив.

— Сир — изрече федейкинът Тандис, когато приближиха до него, — оная жена, Лична, разправя, че трябвало да ви види. Рекох й да чака.

— Благодаря — каза Пол. — Раждането…

— Говорих с лекарите — каза Тандис, тръгвайки след него. — Съобщиха, че имате две деца, и двете живи и здрави.

— Две? — Пол се препъна и подири опора в рамото на Айдахо.

— Момче и момиче — потвърди Тандис. — Видях ги. Хубави бебета, истински свободни.

— Как… как умря тя? — прошепна Пол.

Тандис сведе глава към него.

— Господарю?

— Чани — поясни Пол.

— От раждането било, господарю — задавено изрече Тандис. — Казаха, че бързината му изцедила телесните й сили. Не го разбирам, но това казаха.

— Отведи ме при нея — прошепна Пол.

— Господарю?

— Отведи ме при нея!

— Натам отиваме, господарю. — Тандис отново наклони глава към Пол. — Защо голата е с нож в ръка?

— Прибери ножа, Дънкан — каза Пол. — Времето за насилие отмина.

Изричайки тези думи, той се почувствува по-близък до гласа си, отколкото до гърлото, което пораждаше звуците. Две бебета! Във видението имаше само едно. И все пак миговете течаха така, както ги бе предрекъл. Нейде наблизо имаше личност, изпитваща скръб и гняв. Някой. Собственото му съзнание бе заклещено в хватката на страховита машина за изтезание, свиреща по памет мелодията на неговия живот.

Две бебета?

Пак се препъна. Чани, Чани, помисли той. Нямаше друг избор. Чани, любима, повярвай ми, за теб тази смърт бе по-бърза… и по-милостива. Те щяха да вземат децата ни за заложници, а теб да сложат в клетка и да те разкарват за посмешище, да те хвърлят в робските ями, да те обвиняват за моята смърт. По този начин… по този начин ги унищожаваме и спасяваме децата.

Децата?

И още веднъж се препъна.

Аз позволих да се случи, помисли той. Би трябвало да изпитвам вина.

Врява и суматоха изпълваха пещерата пред тях. Гълчавата се засили точно когато си спомни за това. Да, това бе схемата, неумолимата схема, та дори и с две деца.

Чани е мъртва, каза си Пол.

В някакъв далечен миг на миналото, което той споделяше с всички останали, това бъдеще бе посегнало към него. Бе го заробило и повлякло към бездна, чиито стени се сключваха все по-плътно и по-плътно. Усещаше ги как се затварят около него. Така бе според видението.

Чани е мъртва. Би трябвало да се отдам на скръбта.

Но не така бе според видението.

— Повикахте ли Алая? — запита той.

— Тя е с приятелките на Чани — отвърна Тандис.

Пол усети как тълпата се отдръпва, за да му стори път. Мълчанието бягаше пред него като вълна. Глъчката взе да затихва. Из целия сийч се носеше някаква гъста смес от емоции. Искаше да прокуди хората от видението, ала откри, че е невъзможно. Всяко обърнато подир него лице носеше свой неповторим отпечатък. Безмилостно любопитство изпълваше тия лица. Да, изпитваха и печал, но той долавяше пропилата ги жестокост. Те гледаха как говорещият става ням, как мъдрият става глупец. Та нали и клоунът винаги предизвикваше жестокост?

Това вече не беше погребално бдение, но още не бе и панихида.

Пол усещаше как душата му моли за отдих, ала видението продължаваше да го влачи напред. Само още мъничко, каза си той. Съвсем наблизо го чакаше черен, непрогледен мрак. Там бе мястото, което скръбта и вината откъсваха от видението, мястото, където луната падаше.

Той залитна и сигурно щеше да се строполи, ако Айдахо не бе сграбчил ръката му с яростна сила — Айдахо, монолитно човешко присъствие, знаещ как да споделя безмълвно скръбта му.

— Тук е — каза Тандис.

— Внимателно, сир — изрече Айдахо, като му помагаше да пристъпи през прага.

По лицето на Пол се плъзнаха завеси. Айдахо го дръпна да спре. Сега Пол усети стаята — усети я като отражение по бузите и ушите си. Беше изсечена в скалата и камъкът се криеше зад гоблени.

— Къде е Чани? — прошепна Пол.

— Тук е, Усул — отвърна му гласът на Хара.

От гърдите на Пол се отрони трепетна въздишка. Бе се страхувал, че тялото й вече ще е отнесено към филтрите, където свободните сбираха водата за племето. Така ли бе според видението? Чувствуваше се изоставен в слепотата си.

— Децата? — запита Пол.

— И те са тук, господарю — каза Айдахо.

— Имаш чудесни близнаци, Усул — добави Хара, — момче и момиче. Виждаш ли? Тук са, в люлката.

Две деца, смаяно помисли Пол. Във видението имаше само дъщеря. Той се изплъзна от хватката на Айдахо, пристъпи към мястото, откъдето бе долетял гласът на Хара, блъсна се в нещо твърдо. Изследваше го с длани — очертанията на люлка от метастъкло. Някой хвана лявата му ръка.

— Усул?

Беше Хара. Тя насочи ръката му към дъното на люлката. Пол напипа мека-мека плът. Колко топла беше! Усети под пръстите си ребра, дихание.

— Това е твоят син — прошепна Хара и премести ръката му. — А това е дъщеря ти. — Пръстите й се стегнаха около китката му. — Усул, наистина ли вече си сляп?

Знаеше каква мисъл я вълнува. Слепецът трябва да се изостави в пустинята. Племената на свободните не влачеха излишен товар.

— Отведи ме при Чани — каза Пол, без да отвръща на въпроса.

Хара го извъртя, поведе го наляво.

Пол усети как постепенно е приел факта, че Чани е мъртва. Бе заел мястото си във вселена, която не желаеше, носеше плът, която не му прилягаше. Всяко вдишване нараняваше чувствата му. Две деца! Запита се дали не е навлязъл в тунел, където видението вече никога не ще се завърне. Но сега това му се струваше без значение.

— Къде е брат ми?

Иззад него беше долетял гласът на Алая. Той я чу как се втурва напред, усети властното й присъствие, когато дръпна ръката му от пръстите на Хара.

— Трябва да говоря с теб! — изсъска Алая.

— Един момент — каза Пол.

— Незабавно! Става дума за Лична.

— Знам — каза Пол. — Един момент.

— Нямаш никакъв момент!

— Имам много моменти.

— Но Чани няма!

— Мълчи! — заповяда той. — Чани е мъртва. — Притисна устата й с длан, за да заглуши възраженията. — Повелявам ти да мълчиш! — Усети я, че се отпусна, и дръпна ръка. — Опиши ми какво виждаш.

— Пол! — Гласът й бе натегнал от безсилие и сълзи.

— Това няма значение — каза той.

С огромно усилие постигна душевен покой и отвори очите на видението си към този миг. Да — все още не я бяха изнесли. Тялото на Чани лежеше върху сламеник сред кръг от светлина. Някой бе изпънал и пригладил бялата й роба в опит да прикрие кръвта от раждането. Излишно; Пол не можеше да отклони съзнанието си от израза на нейното лице — в какво огледало на вечността се бяха превърнали спокойните черти!

Той извърна глава, ала видението се движеше заедно с него. Тя бе изчезнала… и вече никога нямаше да се върне. Въздухът, вселената, всичко бе пусто — навсякъде пустота. Запита се това ли е същността на покаянието му. Искаше да плаче, ала сълзите не идваха. Дали не бе живял прекалено дълго сред свободните? Тази смърт крещеше, настояваше за своята влага!

Наблизо заплака бебе и някой се зае да го утешава. Звукът дръпна завеса пред видението. Пол посрещна мрака с радост. Това е друг свят, помисли той. Две деца.

Мисълта идваше от някакъв забравен пророчески транс. Опита се да си възвърне породената от меланжа безвременна необятност на съзнанието, ала не му достигаха душевни сили. В новата му личност не проникваше ни най-малък полъх откъм бъдещето. Усещаше как сам го отхвърля — бъдещето, всяко бъдеще.

— Сбогом, моя Сихая — прошепна той.

Суров и настоятелен, изотзад долетя гласът на Алая:

— Доведох Лична!

Пол се обърна.

— Не е Лична — каза той. — Това е лицетанцьор. Лична е мъртва.

— Но чуй какво казва — настоя Алая.

Пол бавно се завъртя към гласа на сестра си.

— Не съм изненадан да те открия жив, Атреидес — изрече някой с глас почти като на Лична, но и с едва доловими разлики, сякаш говорещият използваше гласните струни на момичето, ала вече не си правеше труда да ги контролира напълно. Пол бе поразен от странната нотка на почтеност в този глас.

— Не си изненадан ли? — запита Пол.

— Аз съм Сцитал, тлейлаксиански лицетанцьор, и преди да се спазарим, бих искал да знам нещо. Гола ли виждам зад тебе или Дънкан Айдахо?

— Дънкан Айдахо е — каза Пол. — И няма да се пазаря с теб.

— Мисля, че ще се пазариш — отвърна Сцитал.

— Дънкан — подхвърли Пол през рамо, — ще убиеш ли този тлейлаксианец, ако те помоля?

— Да, господарю. — В гласа на Айдахо отекваше потиснатата ярост на неистов убиец.

— Чакай! — обади се Алая. — Не знаеш какво отхвърляш.

— Знам — каза Пол.

— Значи наистина е Дънкан Айдахо от свитата на атреидите — каза Сцитал. — Най-сетне открихме пътя! Един гола може да си възвърне миналото. — Пол дочу стъпки. Някой се плъзна вляво от него. Сега гласът на Сцитал долиташе изотзад. — Какво помниш от миналото си, Дънкан?

— Всичко. От детството до ден днешен. Спомням си даже, че ти стоеше наблизо, когато ме вадеха от резервоара.

— Великолепно — въздъхна Сцитал. — Великолепно.

Пол долови, че гласът се измества. Трябва ми видение, помисли той. Мракът го отчайваше. Бене-гесеритското обучение го предупреждаваше за някаква страшна заплаха от страна на Сцитал, ала омразното същество оставаше само глас, сянка от движение — напълно недостъпно за него.

— Това ли са атреидските бебета? — попита Сцитал.

— Хара! — викна Пол. — Махни го оттам!

— Не мърдайте! — изкрещя Сцитал. — Всички! Предупреждавам ви, един лицетанцьор може да се движи по-бързо, отколкото подозирате. Ножът ми може да прекъсне и двата живота, преди да ме докоснете.

Пол усети как някой го хвана за ръката и го издърпа надясно.

— Така е добре, Алая — каза Сцитал.

— Аз съм виновна — изстена Алая. — Аз съм виновна!

— Атреидес — изрече Сцитал, — ще се спазарим ли сега?

Пол чу зад гърба си самотно дрезгаво проклятие. Гърлото му се стегна от усещането за потиснато насилие в гласа на Дънкан. Айдахо не трябваше да избухва! Сцитал щеше да убие децата!

— За пазарлък човек трябва да има нещо за продан — каза Сцитал. — Нали така, Атреидес? Искаш ли да си получиш Чани? Ние можем да ти я върнем. Гола, Атреидес. Гола с непокътната памет! Но трябва да побързаме. Кажи на приятелите си да докарат криологичен контейнер, за да съхраним плътта.

Да чуя отново гласа на Чани, помисли Пол. Да я усетя до мен. Ах, ето защо ми дадоха Айдахо като гола — за да открия доколко възроденият прилича на оригинала. Но сега… пълно възстановяване… и те диктуват цената. Завинаги ще бъда тлейлаксианско оръдие. А Чани… прикована към същата съдба чрез заплаха за децата ни, отново подложена на квизаратски интриги…

— Какъв натиск ще употребите, за да възвърнете паметта на Чани? — запита Пол, напрегнал сили, за да говори спокойно. — Ще я заставите ли… да убие едно от децата си?

— Прилагаме каквото се наложи — отвърна Сцитал. — Какво решаваш, Атреидес?

— Алая — каза Пол, — преговаряй с тази твар. Не мога да преговарям с нещо, което не виждам.

— Мъдро решение — злорадо се изкиска Сцитал. — Е, Алая, какво ми предлагаш от името на брат си?

Пол сведе глава и подири покой сред покоя. Току-що бе зърнал нещо — като видение, но не съвсем същото. Бе видял нож съвсем близо до себе си. Ето!

— Дай ми време за размисъл — каза Алая.

— Ножът ми е търпелив — отвърна Сцитал, — но не и плътта на Чани. Размишлявай колкото е необходимо, не повече.

Пол усети, че очите му мигат. Невъзможно… но истина! Имаше очи! Гледаха под странен ъгъл и хаотично шареха насам-натам. Ето! Ножът изплува пред него. С потресение, от което дъхът му спря, Пол разпозна гледната точка. Тя бе на едно от децата му! Виждаше ножа и ръката на Сцитал от вътрешността на люлката! Острието лъщеше само на сантиметри от бебето. Да… а в другия край на стаята виждаше и себе си — кротък, с клюмнала глава, безобидна фигура, на която никой друг не обръщаше внимание.

— Като начало можете да ни припишете всичките си дялове от ПОСИТ — предложи Сцитал.

— Всичките ли? — понечи да възрази Алая.

— Всичките.

Гледайки се през очите от люлката, Пол измъкна кристалния нож от висящата на колана му кания. Движението пораждаше странно чувство на двойственост. Той измери разстоянието, ъгъла. Втори шанс нямаше да има. Сетне подготви тялото си по бене-гесеритския метод, обтегна се като пружина, готов за праджна — единно концентрирано движение, изискващо сливането на всички мускули в уравновесено и неделимо цяло.

Кристалният нож излетя от ръката му. Размазано от скоростта, млечнобялото острие се вряза в дясното око на Сцитал и отметна главата му назад. Лицетанцьорът размаха ръце и залитна заднешком към стената. Ножът му отскочи със звън от тавана и падна на пода. Стената отблъсна Сцитал, той рухна по очи и издъхна още преди да е докоснал камъка.

Все тъй през очите на младенеца, Пол видя как всички присъстващи се вторачват в сляпото му лице, усети всеобщото изумление. После Алая се хвърли към люлката, приведе се към нея и закри гледката.

— Ох, живи са — въздъхна тя. — Живи са.

— Господарю — прошепна Айдахо, — и това ли го имаше във видението ти?

— Не. — Той махна с ръка. — Остави това.

— Прости ми, Пол — каза Алая. — Но когато онази твар рече, че могат… да възкресят…

— Има цена, която нито един Атреидес не би платил — каза Пол. — Знаеш го.

— Знам — въздъхна тя. — Но се изкуших…

— Кой ли не се изкуши? — кимна Пол.

Той им обърна гръб, пристъпи опипом към стената, облегна се и се опита да разбере какво бе сторил. Как? Как? Очите в люлката! Струваше му се, че е увиснал на ръба на някакво страховито откровение.

„Моите очи, татко.“

Думите-образи искряха сред сляпото му видение.

— Сине! — прошепна Пол тъй тихо, че никой не чу. — Ти… мислиш.

„Да, татко. Гледай!“

Зашеметен, Пол безсилно се отпусна край стената. Чувствуваше се като преобърната и изцедена до дъно бутилка. Край него вихрено прелиташе собственият му живот. Виждаше баща си. Сливаше се с баща си. А по-нататък — и с дядото, и с прадедите. Съзнанието му летеше стремглаво надолу през потресаващия тунел на цялото му родословие по мъжка линия.

— Как? — безмълвно попита той.

Неясни слова-образи долетяха до него, сетне избледняха и изчезнаха, като че напрежението бе прекалено голямо. Пол избърса слюнката в крайчеца на устните си. Спомни си за събуждането на Алая в утробата на лейди Джесика. Но този път нямаше Вода на живота¤, нито свръхдоза меланж… наистина ли нямаше? На това ли се дължеше неутолимият глад на Чани? Или всичко бе някакъв генетичен резултат на родовата му линия, предвиден от светата майка Гайъс Хелън Мохайъм?

Ненадейно Пол се озова в люлката и Алая гукаше отгоре. Ръцете й го докосваха гальовно. Огромното й лице бе увиснало точно над него. После тя го обърна настрана и той видя другарчето си по люлка — момиченце, мършаво, костеливо и силно, както се полага на наследница на пустинята. Главичката му беше покрита с буйна кестеняво-рижа коса. Докато наблюдаваше момиченцето, то отвори очи. Очите! От тях гледаше Чани… и лейди Джесика. Цяла тълпа се взираше в него от тези очи.

— Вижте — подхвърли Алая. — Гледат се.

— На тая възраст бебетата не могат да си фокусират погледа — възрази Хара.

— Аз можех — каза Алая.

Пол усети, че бавно се отделя от безкрайната верига на съзнанието. Отново се озова до своята стена на плача, подпрян на нея. Айдахо леко разтърсваше рамото му.

— Господарю?

— Нека моят син вземе името на баща ми, Лето — каза Пол и се изправи.

— Когато дойде денят за именуване — обеща Хара, — аз ще стоя до теб като приятелка на майката и ще му дам това име.

— И дъщеря ми — добави Пол. — Нека се нарича Ганима¤.

— Усул! — възрази Хара. — Името Ганима е лоша поличба.

— То ти спаси живота — каза Пол. — Има ли значение, че Алая те взимаше на подбив с това име? Дъщеря ми е Ганима — боен трофей.

Пол чу зад гърба си скърцане на колела — изнасяха сламеника с тялото на Чани. Някой подхвана песента на Водния ритуал.

— Хал йоум¤! — изрече Хара. — Сега трябва да си вървя, ако искам да бъда наблюдателка на светата истина и да стоя до приятелката си за сетен път. Нейната вода принадлежи на племето.

— Нейната вода принадлежи на племето — прошепна Пол. Чу как Хара излиза. Опипа из въздуха и откри ръкава на Айдахо. — Отведи ме в покоите ми, Дънкан.

Когато пристигнаха, той лекичко отърси от рамото си ръката на Айдахо. Време бе да остане сам. Но преди Айдахо да си тръгне, откъм вратата долетя шум.

— Господарю! — подвикна от прага гласът на Бияз.

— Дънкан — каза Пол, — разреши му да направи две крачки към мен. Убий го, ако пристъпи по-напред.

— Тъъй — процеди Айдахо.

— Дънкан ли е? — попита Бияз. — Наистина ли е Дънкан Айдахо?

— Наистина — отвърна Айдахо. — Спомням си.

— Значи планът на Сцитал е успял!

— Сцитал е мъртъв — каза Пол.

— Но аз не съм и планът не е — възрази Бияз. — Кълна се в резервоара, където съм израснал! Може да се постигне! Ще си възвърна миналия живот… всички минали животи. Необходим ми е само подходящ спусък.

— Спусък ли? — попита Пол.

— Принудата да те убия — обясни Айдахо с натежал от ярост глас. — Ментатско пресмятане: те са открили, че за мен си като сина, който никога не съм имал. Заставят ли го да те убие, истинският Дънкан Айдахо би предпочел да овладее тялото на голата. Но… можеше и да не стане. Кажи ми, джудже, ако планът се бе провалил, ако го бях заклал, какво щяхте да правите?

— О… тогава щяхме да преговаряме със сестрата за спасението на брат й. Но сега сделката е по-добра.

Пол трепетно въздъхна. Чуваше как погребалната процесия се движи по сетния коридор към дълбоките подземия и водните филтри.

— Не е късно, господарю — каза Бияз. — Искаш ли ла си върнеш любимата? Ние можем да я възкресим. Гола, да. Но сега… овладяхме пълното възстановяване. Да повикаме ли слуги с криологичен контейнер и да съхраним плътта на любимата ти…

Пол откри, че сега е много по-тежко. Бе изчерпал силите си в борба с първото тлейлаксианско изкушение. А се оказваше, че всичко е било напразно! Отново да усети Чани до себе си…

— Накарай го да млъкне — обърна се Пол към Айдахо на атреидския боен език. Чу как Дънкан пристъпва към вратата.

— Господарю! — изцвърча Бияз.

— Ако ме обичаш — добави Пол на същия език, — направи ми тази услуга: убий го, преди да съм се поддал!

— Неее… — изпищя Бияз.

Раздаде се страховито гъргорене и писъкът секна изведнъж.

— Сторих му добрината — каза Айдахо.

Пол приведе глава и се ослуша. Вече не чуваше оплаквачките. Представи си древния ритуал на свободните, който започваше дълбоко под сийча, в далечната зала на гробовния дестилатор, където племето прибираше своята вода.

— Нямах избор — каза Пол. — Разбираш ли го, Дънкан?

— Разбирам.

— Има неща, които никой не е в състояние да издържи. Намесих се във всички варианти на бъдещето, което можех да създам, докато накрая то създаде мен.

— Господарю, не трябва…

— В тази вселена има въпроси, за които не съществуват отговори — каза Пол. — Нищо. Нищо не може да се направи.

Докато говореше, той усети как се разпада връзката му с видението. Съзнанието му сякаш рухна на колене, прегърбено под непосилния товар на безкрайните възможности. И изгубеното видение стана като вятъра, който духа, накъдето пожелае.