Христо Калчев
Луда вода (9)

5

Щеше да види майка си за последен път. Бяха й поставили система, щяха да й инжектират морфин и когато болката се отдръпне в тялото, да го повикат. Асен Москов пушеше в чакалнята и чакаше знака на сестрата. Разсолков си беше отишъл. „Нищо не мога да направя!“ — беше казал той и Асен беше склонен да му вярва. Доверието беше естествена черта в него и ако с годините разви скептицизъм, той беше повърхностен и същността му се съпротивляваше срещу него.

На времето, когато беше дете и майка му го водеше да гледа влаковете на Подуенската гара, Асен приемаше на доверие всичките й обяснения на нескончаемите му въпроси. Локомотивът беше дълга змия, наказана от господа да върви в коридор, фаровете бяха очите й, парата — дъхът й, осите на колелата — веригите, в които е окована. Влаковете бяха добри, лоши, много лоши и ужасни. Ако маневрираше локомотив без вагони, Невена казваше, че наказанието му е свършило и отива при бог да го освободи от веригите. Ако композицията е пътническа, значи наказанието ще свърши скоро. Змията се е поправила и мъдрият старец й е поверил хора, за да я изпита. Ако композицията е товарна, наказанието зависи от броя на вагоните. Колкото по-дълъг беше един влак, толкова по-ужасен му се струваше. Асен изпитваше сладък страх и непреодолимо влечение към гарите до деня, в който се научи да чете. Между многото детски книжки му попадна една, в която се разказваше за влакове. Разбра истината, без да изживее драмата на лъжата. Прие истината, отмина приказките за наказаните змии и започна да гледа локомотивите като част от цивилизацията.

Няколко месеца по-късно Асен оспори съществуването на бога в един разговор с баба си, покойница преди повече от двадесет години. Тогава доказа с непоколебимата си детска логика, че няма господ, че небето е въздух с облаци, които се образуват от изпаренията на морета и реки, и че на Слънцето не би могъл да живее бог, понеже не би издържал и миг на огромната му температура. На другия ден Москова знаеше този разговор.

— Ти безбожник ли си? — попита тя.

— Да.

След като издържа на погледа й, в онези години Асен все още не познаваше нюансите на очите й, Невена го хвана за ръка и го заведе в една работилница, където едър мъж с космати ръце люлееше дъска с формата на кабинетно преспапие в ужасяващо големи размери върху дъска, вдлъбната в същия профил. Между двете форми подбити стоманени зъбци разкъсваха някаква материя.

— Знаеш ли какво е това? — попита тя. — Така постъпват с децата, които се отричат от бога.

Асен изпита ужас, до вечерта вдигна температура, загуби говора си и го възвърна едва когато започна да бълнува „мелачката за деца“. След тази демонстрация на въпроса „Вярваш ли в бог?“ смяташе за по-умно да отговаря „Да!“ до онзи момент, когато почувства сигурност в истината.

Години по-късно, беше излязъл от казармата, когато в двора на една селска къща видя същата машина. Изпита неприязън към майка си. Въображението му беше склонно да вярва, че такава машина не съществува, че той си я е измислил в пристъп на висока температура и че тя е кошмар само на един буден сън. Оказа се, че тази машина се нарича дарак и служи за развлачване на вълна.

В отделенията Асен Москов заболя от скарлатина и четиридесет дни прекара в инфекциозната болница. Баща му идваше да го вижда всеки ден, носеше му компот от зимни круши (оттогава Асен не сложи в устата си този плод), питаше го как се чувства и си отиваше. Москов беше сух мъж и физически, и духовно. Години по-късно Асен щеше да си даде сметка, че е жертва на амбиции и бездарност, но тогава го мислеше за лош и избягваше да се мярка пред очите му. След смъртта му намери документи, опити за научни трудове, псевдохипотези и мистични постановки, доказателства, че в главата му е настъпил мегаломански ад значително по-рано, отколкото изглеждаше, и че ако баща му е намразил света, това е била закономерна реакция срещу презрението, което е срещал.

След болницата, Асен завари майка си в хола на старата къща. Огледа го изпитателно и заяви, че докато не го заглади, не може да го показва никъде. Охранването започва веднага. Асен изяде чиния бульон, порция агнешко фрикасе, но от желираната пача му се догади и отказа да се докосне до нея. Тогава Москова го взе за ръка и го заведе на тавана. В общия мрак, паяжини, пробягващи мишки Асен видя светлина, която озари лицето на някакъв човек с мустаци и свирепо изражение. Беше със сабя в ръка, в покрит с ордени мундир. Възседнал озъбен кон. Асен седя сам десетина секунди, след това се свлече на пода. Беше загубил съзнание. Когато дойде време да напущат къщата и да се преместват в апартамента, баща му го изпрати на тавана да прибере вещите, които смята за нужни. Бяха минали много години и Асен беше забравил за портрета. За да вижда по-добре, му се наложи да открехне капандурата на покрива. Лъч светлина се промъкна през лененото платно и озари лицето на дядо му, Асен Москов, генерал от Балканската война, щурмувал с конницата източните укрепления на Одрин. Тогава се възстанови старата жестокост на майка му, която беше отдавал на фантазия и отново на температурата.

— Можете да влезете! — сестрата прекъсна потока на мисълта му и Асен пристъпи в стаята.

— Ела, ела! — каза бодрият глас на майка му. — Още съм жива!

— Защо още? — попита Асен. Мракът на спомените беше останал в настроението му и той го внесе в стаята. Имаше само едно легло. Когато се огледа, Невена се изсмя нервно:

— Това е изолатор! Отделят безнадеждните случаи.

Асен приседна до нея.

— Как мина операцията?

— Нормално… умирам. Не го правя трагедия. Умирам без съжаление. Какво ти каза Разсолков?

— Имаш известни смущения в червата. Оттам идват болките!

— Остави тези лъжи. Имам ли метастази, или не?

— Имаш — отговори Асен. Направи го машинално и не съжали. Истината щеше да го освободи от допълнителния тормоз на очите й.

— Колко дни още? — Москова опита да издържи, но думите му бяха удар и я довършиха.

— Ще те лекуват… Говори за чудо… казва „Кана галилейска“. Може да живееш още дълги години!

— Не! Въпрос на часове! Днес, утре… Имам една молба! Закълни се, че ще я изпълниш!

— Стига да е възможно.

— Искам да изгориш всички писма, които се намират в малкия секретар. Това е лична кореспонденция… Закълни се!

— Кълна се!

— Ти си наследник на баща си. Документите са в бюрото му. Ще трябва да уредиш прехвърлянето и да влезеш във владение. Друго… нямам какво да ти кажа! Погреби ме при баща ти, ако е възможно, поддържай гробовете. С една плоча ще решиш всичките си проблеми. Твоя работа! Сега ме целуни и не идвай повече. Искам да спя.

„Иди целуни баща си! — беше казала преди години. — Няма да доживее до утре.“ „Тя е жестока, жестока!“ — изплака тогава той, но сега я виждаше по същия начин да се отнася към себе си и напусна стаята втрещен и изпълнен с уважение.

И втората прогноза на д-р Разсолков се сбъдна. Още същата вечер Невена Москова изпадна в кома. Когато на сутринта й занесе пликове с плодове, вече нямаше нужда от нищо. Асен Москов предупреди в модната къща, че ще отсъства ден-два, и седна пред телефона да чака известие от болницата. Опита да чете, няколко пъти започва писмо до Адриана, но се увличаше, започваше да говори за бъдещето и счете, че в този момент това само по себе си обижда майка му, пътница в небитието. Следобедните часове прекара мудно, вечерта гледа телевизия и не легна, докато не загасиха парното и не замръзна в стола.

 

 

Невена Москова живя още три дни. На дванадесети ноември към пет часа Асен стана да отвори вратата и застана лице в лице с Акела.

— Търсих те в „къщата“ — каза професорът и влезе, без разрешение. Беше с кожух, бял като косата му, и шал, преметнат през устата. — Майка ти била закъсала? Истина ли е, или бягаш от работа, да кроиш пъклени планове?

— Всеки момент чакам да ме известят за смъртта й.

— Съжалявам! — Акела се съблече, подаде му кожуха и седна. — Картини от Каров? Дълго мислех какъв дом ти е създала Адриана. Представях си легло в златна паяжина — засмя се и се задави. Кашля известно време, възстанови сериозния си вид, кръстоса крака. — Няма ли да почерпиш професора си?

Асен извади бутилка „Плиска“, чаши и седна срещу него. Сега, когато Адриана отсъстваше, когато майка му беше на смъртно легло и самият той се мислеше за отчаян, присъствието на Акела му подейства добре.

— Как се сети за мен? — попита той.

— Добре знаеш защо съм се сетил за тебе!

В името на истината Асен „се сети“ едва сега.

— Не те разбирам.

— Наистина?

— Сериозно говоря! — Асен знаеше, че трябва да запази апатията, която и без това го беше налегнала тези дни, и да я направи тон в разговора. — Нямам представа!

— Малкият, много дързък си станал! Крадеш любовницата на професора си, изхвърляш благодетеля си като вмирисана риба, а сега се опитваш да грабнеш под носа ми сто хиляди лева! Докога, мислиш, че ще те търпя?

— Ако още един път наречеш Адриана… Ще те изхвърля… Как беше, като…

— Добре! — Акела махна с ръка. — Какво ще кажеш за Киряков? Не твърдя, че мястото му е там, но ти доказа каква змия е крил в пазвата си!

— Това не е твоя работа!

— Както и да е! — Акела се развика и Асен му направи знак да снижи тембъра. — Какъв е този колектив Каров-Манолов? Кой от двамата галфони щеше да се сети да се комплектува така и кой, по дяволите, може да им организира пресата, ако не ти?

— Надценяваш ме.

— Напротив! Твърде дълго те подценявах! С подлец като тебе човек е принуден да се отнася сериозно!

— Акела!

— Не ме наричай така!

— Ще те наричам както искам! Ако не се държиш прилично, ще ме принудиш да те изхвърля! Кажи какво искаш, но без крясъци. Ако прехвърлиш мярката, сърди се на себе си!

Акела развиваше начало на Паркинсон, спуканите капиляри на носа му бяха наложили цвета си, а очите, които някога бяха сини, сега сивееха тъжно. „Труп! — помисли Асен. — Не му го казват от учтивост!“

— Кажи ми цената.

— Каква цена?

— Спести ми мъката да говоря с обстоятелствени изречения!

— Изглежда, ще се наложи!

Сега сивите очи бяха бесни.

— Какъв хонорар ще получиш, ако Каров-Манолов спечелят конкурса? Аз давам пет бона отгоре!

Асен се насили, но успя да имитира смях и да го доведе до границата на достоверното.

— Губиш си бремето.

— Седем и нито сантим повече?

— Престани, обиждаш ме!

— Не мога повече! Имам страшни разходи. Двадесет бона ще отидат за сграфитото, наех студенти… толкова около отливката, други… не мога да ги сметна, по градинската украса! Ванков е стиснат като менгеме… Поддържам млада жена… Ако не ми възложат този проект, ще вляза в затвора за дългове…

— Това не зависи от мене.

— Ако разтуриш групата, оставам без конкуренция!

— Нито мога да създам, нито да разтурям група! Аз имам глас в съвета и ще гласувам по съвест. Ако искаш да купуваш, трябва да започнеш с гласовете.

— Твоите думи са гаранция, че изобщо не трябва да се занимавам със съвета. Научих се да разгадавам ходовете ти! Да си стиснем ръцете и да забравим конфликта, а?

— Да го направим, но не виждам ползата ти!

— Ще умреш от глад, момче! — Акела се опита да разиграе мощ, но не му се отдаде и Асен се усмихна снизходително. — Не си играй с професор Андреев! Който се е опитал, си е счупил ноктите!

— Да се разберем така! — Асен вдигна чашата. — Ти няма да ме заплашваш, аз няма да си играя с теб! Кажи нещо за себе си!

— „Да говориш за себе си е омразно!“ — казал го е Паскал. Искам гаранция, че Каров-Манолов пропадат. Все пак това са седем хиляди лева! Виждал ли си толкова пари накуп?

— Не! — Асен стана. — Обиждаш ме и съм принуден да те помоля да напуснеш!

— Стига! Дявол, обидил се! А аз! Акела как се чувства? Помисли за мен! Така не бутат дори и в рая! Да или не?

— Не!

— Моля те бе, Асене! Бъди човек! За какво са му на Васил сто бона? Какво ще прави с тях, въшкарят му с въшкар? Нека си гледа картините! Кажи „да“ и да пием следващите чаши.

— Не!

Акела скочи толкова бързо, колкото му позволяваха годините.

— Още един път „не“ и умираш от глад! Затварям ти всички входове! Към модата се върви през академичния съвет! Сега там не можеш да разчиташ дори на Киряков!

— Не! — Асен донесе кожуха и го хвърли в ръцете му. Акела тръгна към вратата.

— Помисли! — каза той, но беше овладял тембъра си и не мислеше да се заканва. — Знаеш къде да ме намериш.

От кухненския балкон Асен Москов се загледа в двора. Видя един добре организиран свят и изпита носталгия по манастира. Охранени котки дебнеха гълъби и врабчета, краката бяха подготвени за скок, но птиците бяха на недостъпна височина и в двора цареше идеална хармония.

 

 

Невена Москова живя и на следващия ден, тринадесети ноември. По лицето й се появиха тъмнокафяви петна „сигна мортис“ и Разсолков обяви края.

— Въпрос на часове! — каза той.

Асен преседя в болницата цяла сутрин. Прочете всички здравни списания и си откри симптоми на половината болести. Лявата му ръка изтръпваше — признак на сърдечна слабост, черният дроб се подаваше под ребрената дъга. Чувстваше болки във върховете на белите дробове. Хвърли списанията, остави телефона си на сестрата и се прибра в къщи. Натисна го очакване на смъртта, в обременената му глава притичваха спомени, блъскаха се дати, събития. Умираше най-близкият му човек, жената, от чиято утроба започваше обърканият му път. След час, два, а може би по-малко щеше да скъса най-здравата нишка в живота си и откриваше с тъга, че такава връзка не е съществувала, че е респектиран единствено от смъртта, че изпитва любопитство пред предстоящото пълно освобождение. От утре щеше да бъде човек извън сантименталния свят на семейството. Щеше ли да му липсва майка му? Липсваше ли баща му, когато стотина непознати вървяха след ковчега му? Не! Асен Москов беше подготвен от рано да понася промените и ако не беше миризмата на липса, можеше да каже, че самотата е единственото състояние със смисъл. През нея течеше по-ясно лудата вода на времето…

Вера Манолова дойде в четири часа.

— Вие сте интригант и клюкар! — каза тя.

— Защо? — Асен й предложи стол.

— Не е ваша работа животът на Велин! Още по-малко моят! Какви стихове пиша, чии картини гледам, на кого съм била любовница, това засяга само мен! Вие сте бездарник и лумпен!

Асен надигна коняка (чашите, които употребиха с Акела, все още бяха на масата).

— Свършихте ли?

— Да!

— Ще имам предвид думите ви! Можете да си вървите!

— Само това?

— Какво очаквате?

— Да се защитите.

— Моля ви да си отидете.

— След като признаете, че не сте мъж и че навирате проклетия си нос, където не ви е работа!

— Признавам. Не ми се сърдете, но няма да ви изпратя!

— Вие ме гоните!

— Не правете трагедии… и кажете на оня глупак… Нищо не му казвайте. Довиждане.

Вера се пресегна, грабна бутилката и отпи мъжка глътка.

— Не мога да допусна, че се занимавате с такава гадост! Ако не бях се уверила лично, не бих повярвала и на господ!

— Имам свои грижи и пет пари не давам какво мислите за мен!

Вера не изглеждаше обидена.

— Странен тип сте, дявол да ви вземе! Оставяте впечатление на ухажор, измъквате се в последния момент, търкаляте се в леглото с манекенките си, плащате чужди дългове, изглеждате мъж, а се държите като, като клюкар!

Асен се почувства поласкан от думите й. Без да иска и без да си дава сметка. В този момент му беше приятно, че го оценяват, макар и не по много ласкав начин. Връхлетя го суета, излита сладострастно удоволствие, от душата му изплува нарцисът и изби на лицето му.

— Така и така дрънкате повече, отколкото трябва, поне кажете каква клюка съм направил? — без да съзнава, беше тръгнал на защита на „мъжа“ в себе си и нищо не можеше да го върне. Почувства се оживен и положи усилия да не изглежда общителен. Щеше да задава въпроси, да се оправдава, но мързеливо и незаинтересовано, това щеше да предизвика нужния ефект и от дома му щеше да излезе жена, объркана от думи и унижена от апатията, която е предизвикала.

— Какво сте наговорили на Велин за Васил Каров?

— Аз? — Асен се усмихна презрително. — Това ли било? Трябваше да се сетя!

— Ще отговорите ли?

— Мислех, че афектът ви е сериозен, че е предизвикан от истинска интрига… Добре, запомнете! Никога не съм споменавал името на Васил пред онзи…

— Доизкажете се!

— Няма смисъл.

— Не ви вярвам!

— Намерете го. Ако потвърди обвинението, ще скоча от прозореца…

— Добре, тогава защо платихте дълговете му?

— За да не го прави майка му. Аз имам пари, тя не.

— Защо се интересувате от майка му, нали…

— Това не е ваша работа! — Асен беше сравнително кадърен симулант и доста сръчно възпроизведе бяс на лицето си.

— Извинете! — Вера посегна втори път към бутилката, но Асен я затисна с длан, стана и донесе чаши. Пиха мълчаливо. Вера — облечена в коженото си палто, Асен разхлабил възела на връзката, но със сако и готов всеки момент да излезе. Погледът и омекваше, сега не седеше на края на стола, намести се, кръстоса крака.

— Кажете нещо за себе си — проговори Вера, след като счете паузата за достатъчна. — Още ли показвате чужди картини?

Асен кимна.

— Престанах да пиша стихове. Занесох ги на един редактор. Оказа се, че съм подражавала ту на един, ту на друг поет…

— Ако бяхте спала с него, нямаше да обърне внимание на тази маловажна подробност.

— Прекалявате!

Асен се усмихна.

— Правите впечатление на прямо момиче. Реших, че предпочитате истината.

— Предпочитам я! — каза Вера, но толкова наивно, че Асен веднага загуби интерес към разговора. Огледа я още веднъж имаше красиви крака, а бюстът й респектиращо се вълнуваше под палтото.

— Ако не си отидете веднага, ще ви замъкна в леглото! — каза Асен.

— Наистина прекалявате!

— Предупреждавам ви!

— Искате да си измиете очите? За тогава?

— Цял месец не съм бил с жена. На моята възраст това се отразява на нервите.

— Асен Москов!

— Кажете?

„Трябва да го направи бавно, съсредоточено, да я хипнотизирам. Питон и заек!“ — това трябва да бъдем ние след няколко секунди. Асен загаси фаса. Допи чашата и стана. Вера скочи и отстъпи инстинктивно. Зад нея беше стената. Спря я. Асен разкопча кожуха и я прегърна през кръста. Гледаха се известно време, след което Вера прехвърли ръцете си през врата му и го целуна. Последва една от най-нелепите сцени в живота му…

Асен изчака Вера да се измие и влезе в банята. Беше под душа, когато иззвъня телефонът. Спря водата, излезе от ваната, наметна хавлията и влезе в хола. Завари Вера с изхвръкнали от ужас очи и ръка на устата. „От болницата!“ — Асен разбра кой го търси и какъв е поводът.

— Да? — каза той.

— Говори д-р Разсолков — чу познатия глас на лекаря.

— Да?

— Свърши се.

— Кога?

— Току-що.

— Аутопсията потвърди ли диагнозата ви?

— Не е завършена още. Бихте ли дошъл? Трябва да се уредят неприятни формалности.

— Идвам — каза Асен и затвори телефона.

Беше забравил Вера. Отпи глътка коняк, свали наметнатата хавлия и я облече. Тогава видя лицето й.

— Вие сте звяр! — изплака тя.

Асен вдигна палтото й, подаде й го, прехвърли около врата и каишката на чантата, впи пръсти в лакътя й и я повлече. Изведе я на площадката и ритна вратата след нея. В хола се върна куцайки, палецът му кървеше, боляха го всички пръсти. Тогава се сети, че Вера Манолова нямаше откъде да знае, че е чакал тази смърт и е навикнал с мисълта за нея. Друга подробност го вбеси, направи смъртта нелепа, придаде й несериозност. Невена Москова беше починала на тринадесети ноември.

* * *

Асен Москов погреба майка си. Церемонията беше насрочена за два часа. Щяха да я донесат в закован ковчег, да я опеят по християнски и да я спуснат в гроба, до баща му. Аутопсията потвърди диагнозата на Разсолков, рак с метастази по всички вътрешни органи, но в последния момент беше развила хепатит и от инфекциозната болница бяха забранили поклонение пред отворен ковчег. Облечен в черен костюм, сложил креп на ревера, Асен отиде на гробищата.

Беше чакал десетина минути, когато донесоха ковчега. Поиска веднага да го занесат в църквата, но се оказа, че и тук трябва да чака ред. В следващия час тялото остана в дома на покойниците. Асен седна до ковчега. От другите килии долитаха ридания, викове на жени, пресипнал мъжки глас потискаше едва-едва напираща мъка. Заслуша се. Наближаваше два, щеше да му се наложи да прекара още половин час на това ужасно място.

Тогава започнаха да идват хората. Не очакваше никого. Беше напечатал няколко некролога и ги беше разлепил в квартала. Искаше да я погребе тихо, да се прости с майка си, доколкото това беше възможно, да се напие и да спи. Първа се появи някаква съкооператорка. Беше възрастна и болна. Остави цветя върху ковчега, целуна го и се разплака. „Можеше и без това!“ — сложи я да седне и се приготви да слуша напевното й скимтене. „Ще изтърпя някак!“ — помисли Асен, няколко мига преди да потече тълпата. Целият моден център, ателиетата на „Диана“, управлението по текстил и мода, колеги от Съюза на художниците, представители на министерството… Обзе го истерия. Попадаше от ръце в ръце, целуваха го непознати или бегло познати хора. Майката на Адриана намокри лицето му, Ивайло се разхълца в прегръдките му. Плах поглед у Велин, двусмислен у Вера. Ласкав у Владо Матев, парадно тържествен у Акела. Тези хора му късаха нервите. Вдигнаха ковчега на ръце, занесоха го в църквата, а оттам на гроба. Виолета, годеницата на покойния Виктор, целуна ковчега и даде тон на истерична спазма. Асен почувства сълзи на върха на гърлото. Беше късно да ги глътне. За момент се огледа, но видя сълзи в очите на Лилда, на Ивайло, на архитект Манолов и се отпусна. Следващият половин час мина без спомени. Потисканите му нерви изиграха мръсна шега. Асен се бори със спазмите, докато можеше, след това падна „черно перде“ и го отнесе. Свести се с разкопчана риза, заобиколен от приятели… Кой знае защо, обичаше всички. Започна да ги целува. Беше забравил причината на нервния си шок и мина време, преди да си го припомни. Едва във вартбурга, шофираше Ивайло, начело на дълга колона коли, които отиваха в бащиния му дом. Асен дойде на себе си и каза:

— Тези хора… Днес те ми показаха, че не съм сам!

По-късно оцени изказването си като инфантилно. Траурната визита започна спонтанно и се изроди в напиване. Гостите му бяха накупили водка, коняци, вина, отваряха консерви, мажеха масло върху филии, ровеха из долапи и чекмеджета, вадеха чаши, чинии, неизползвани с десетилетия, вдигаха тостове ту „за бог да прости“, ту „за здравето на домакина“.

— Обичам те! — каза Акела. — Трябваше да минат години, за да го разбера. Ако вземеш парите, които ти предлагам, ще направиш от този дом бонбониера.

Вера също намери начин да се доближи до него.

— Три месеца загубих с Велин! — каза тя.

Асен се напи безпаметно и повтори припадъка. Събуди се заспал по корем на едно канапе, вкочанен от студ и изгарящ от жажда. Лапна чучура и не го пусна, докато подливащата вода не стигна до пъпа му. Върна се в хола и се огледа. По земята имаше счупени чинии, фасове, разсипани сандвичи.

Облече се и слезе по стълбите. Беше стегнал студ и с труд запали колата. Внимателно, примижал с едното око (предметите му се виждаха двойни), Асен Москов успя да паркира пред дома си и някак да се изкачи до последния етаж. Треперещ от студ, разхвърля дрехите си из спалнята, облече пижамата и се вмъкна в леглото. Пухеният юрган върна топлината на тялото. Отпусна се и се замисли за смъртта. Отново възстанови в главата си сцените от гробищата, изпита горест и се разплака. За втори път… и за първи път от двадесет и пет години насам Асен Москов плака тихо и тъжно като дете, докато умората и съня не надвиха.