Христо Калчев
Луда вода (15)

5

Първото впечатление беше потискащо. От Симитли Асен пое по масивен, железен мост и тръгна да изкачва Предела. За първи път минаваше по това шосе и сега със свечеряването, с надвисналите скали и усойните серпентини местността му се стори зловеща.

Трудно намери манастира. Трябваше да се изкачи до превала, да пита в ресторант „Предел“ и отново да се връща назад. Следваха четиринадесет километра планински път, виещ се през тялото на Северен Пирин. За негов късмет на местността „Обесник“ група археолози бяха разпънали стана си. Упътиха го. Пристигна късно и не можа да разгледа нито параклиса, нито килиите. В манастира нямаше монаси. Единственото лице, което живееше наоколо, беше пазачът Лона. Асен отложи разговора за сутринта, изми се и легна. Лона му беше постлал в южното крило, надвесено над поляната. В края й започваше борова гора. Асен слуша лая на овчарските кучета, вдишваше с пълни гърди тръпчивия мирис на бор и заспа с чувство за пречистване.

Събуди се в осем. Слънцето беше кацнало на върха на боровете, очертаващо със стилистиката на японска графика голите скали на връх Сокол.

На единствената маса в столовата Асен намери чаша мляко, бучка сирене и топъл безсолен хляб. Закуската му се услади, млякото беше с обилен каймак, сиренето се мажеше като масло.

Прекара целия ден в скитане из местността. Извървя пътя до разклонението за Брежани, отби се в планината и се качи на скалите зад манастира. В разстояние на половин час един облак го направи вир-вода и слънцето го изсуши. Тревата беше дъхава и свежа, в храстите се криеха диви ягоди, обезумял от скука орел се виеше в кръг около връх Обесник. Асен обиколи всички хълмове наоколо, видя манастира от всички страни и се върна капнал от умора. Този път на масата го чакаше гозба с лют сос и обилен зеленчук. Изяде го с непозната лакомия, заспа веднага и спа непробудно три часа. В пет отново намери чаша мляко. Запали цигара и тръгна към лагера на археолозите. Преседя с тях около огъня и се прибра към десет часа. Завари плакия пъстърва и кана гъсто мелнишко вино. Когато се прибра в килията и се отпусна на леглото, Асен се сети, че целия ден не беше виждал Лона.

Вълчият му апетит трая още няколко дни, Лона готвеше по-добре от най-реномираните ресторантски готвачи. Асен започна работа в църквата. Стори му се страшно занемарена, олющената й боя показваше ронеща се стена. Загуби много време, докато я фиксира. До църквата течеше малка река, която през пролетта ставаше пълноводна и ерозираше зида. Купи от Разлог цимент, заздрави зидарията и отново влезе в църквата. Вървеше бавно. Работеше целия ден, но на края на юни си даде сметка каква нищожна част от стенописите са възстановени. Щеше да работи цялото лято и есен, и може би дори и през зимата.

В началото на юли военните го повикаха за някаква справка. Преседя няколко часа в София, взе документите, останали от майка му, всичкото бельо, което намери, и се върна в манастира. Не се обади никому. Никой не го потърси. Горе го чакаше първото писмо. Борис и Мария го канеха на сватба. Щяха да кумуват Ивайло и Саша Балцер.

Котката на Лона роди малки и Асен взе едно от тях. Кръсти го Бела. Зае се да го отглежда, купи му биберон, докато беше съвсем малко, а по-късно му отделяше от яденето си. Котето беше бяло, добронравно и не се дразнеше от синята панделка, която му върза.

Самотата го подведе към туризъм. Не успял да склони никой от младите археолози да отиде с него, Асен сам тръгна към Вихрен, но след върха, попадна на „Безбог“. Тук преспа още една нощ и си тръгна с мисълта да дойде отново. Гората, езерото с отразените в него върхове бяха твърде силно преживяване за човек, пораснал на павета.

В манастира го чакаше второ писмо. Климент Антонов пишеше, че е излязъл от затвора и че си е намерил място като магазинер в село Мулари. Канеше го на гости, пожелаваше му традиционните здраве и щастие, а в послеслова му предаваше поздрави от Мюлвет.

В един от най-горещите дни на юли Асен Москов си играеше с Бела, когато видя малка синя кола да подскача по пътя. Преди да вземе последния завой към манастира, колата застана в профил, отразена от скалите на „Обесник“. Видя руса жена с очила зад волана на малък Остин — купър. Стана рязко и му се зави свят. Замаян изтича в килията, сложи риза и хвърли един поглед в огледалото. Беше загорял като никога на морето, но слепоочията бяха започнали да посивяват и очите му да хлътват още по-навътре в кухините си. В джинси и риза от груб лен, с брада до ключиците, Асен Москов излезе на прага, когато остина търсеше място за паркиране. Позна Адриана и си обясни тревогата. Асен взе Бела и тръгна към колата. Адриана го чакаше до отворената врата. Отвътре се чуваше музика.

— Кога се върна? — попита Асен.

— Преди дванадесет дни. Добре изглеждаш!

— Чист въздух, прясно мляко… Твой ли е остинът.

— Купих го на старо — кимна Адриана. — Добре ли се чувстваш тук?

— Не се оплаквам. Може би е малко скучно, но затова пък е спокойно.

— Не е ли рано да търсиш спокойствие?

— Може би е малко рано, но затова пък е крайно необходимо!

Адриана протегна ръка.

— Радвам се да те видя, Асене!

— И аз.

— Котето е красиво…

Асен погали Бела и я пусна в тревата.

— Дори и едно кафе не мога да ти предложа.

— Не искам нищо. Заведи ме на хладно и на сянка.

Седнаха в столовата. Асен избута в един ъгъл чините от обяда и събори трохите на пода. Лицето й изглеждаше измъчено, но все така красиво. Двете години не бяха оставили следа върху него.

— Имам цистерна с душ — каза Асен. — Искаш ли да се освежиш?

— Благодаря! Забравих си цигарите в колата…

Известно време пушиха мълчаливо. От погледа на Асен не убягна новата й халка, с която беше сменила брилянта на майка му. Адриана идваше омъжена, но това, кой знае защо, не му направи впечатление и се задоволи само да отчете този факт.

— Какво се случи с тебе? — попита Адриана. Погледът й издаваше съчувствие, гласът деликатно любопитство. Разказа й на две на три механиката около конкурса. Не спомена нищо за парите, които загуби, нито за отказа на приятелите да участват в подялбата на загубите. Говори само за Акела с известна насмешка и не й позволи да разбере истинското му положение.

— Продал си и двата апартамента?

— Купих ателието.

— Защо?

— Не можех да живея в бащиния апартамент, а в нашия…

Усмихнаха се и двамата. „Гузно!“ — реши Асен. Този разговор беше безсмислен и освен излишни спомени не можеше да донесе друго.

— Не мога да приема парите!

— Дал съм ти половината от цената на апартамента!

— Той струваше седем хиляди лева, а на мен ми се полагаше половината. Банковата ми сметка възлиза над десет хиляди лева.

— Струваше седем хиляди преди шест години. Продадох го за петнадесет. Другото е награда „От кутюр“.

— Постъпил си като кавалер…

— Да слезем в ресторанта? Правят кафе.

Адриана кимна. Асен отиде да вземе пари. Като се върна, завари котката в ръцете й.

— Как се казва?

— Бела.

— При теб ли спи?

— Понякога я откривам при главата си.

— Красива е. Да я вземем с нас?

— Страхува се от колата.

Асен я взе под ръка, прекосиха двора, заведе я до остина и тръгна към колата.

— Качи се при мен! — каза Адриана.

— После трябва да се връщам пеша?

— Ще се върнем заедно. Има ли къде да спя?

— Тук?

— Да.

— Няма ли да имаш неприятности?

Адриана не отговори. Бяха пропътували повече от девет километра, преди да каже:

— Не е ли достатъчно, че съм готова да приема такъв риск!

Но беше минало време и Асен беше забравил въпроса си. Това обиди Адриана и до ресторанта мълчаливо следи пътя.

— Добре шофираш — каза Асен.

— Жак е голям шофьор!

„Отмъщава ми!“ — Асен не сдържа усмивката си. Настаниха се на открито. На паркинга имаше две коли — остинът и един резедав мерцедес. Слънцето превръщаше графитения асфалт в златна река, течаща устремно в долината между Рила и Пирин. Върховете надвесени над шосето, приличаха на църковни кубета, но от изток се връщаха облаците и небето щеше да се продъни.

— Искам да пия — каза Адриана, — може би едно малко кампари? А за теб?

— Не пия вече — каза той. — Използвам въздуха, слънцето, ходя на екскурзии, грижа се за здравето си…

— Шегуваш ли се?

— Във всеки случай възнамерявам да го направя. В София бях закъсал със стомаха, с нервите… Не спях, пиех твърде много, пушех петдесет цигари на ден. Тук се чувствам поне по-здрав.

— Колко време ще останеш?

— Докато свърша църквата. Няма да е скоро… Едва ли преди края на септември.

— Толкова дълго?

— Може и повече. Ти какви планове имаш?

— Мария ме покани да се върна в „Диана“?

— Тогава знаеш всичко!

— Васил ми разказа подробности. По негова сметка си „влязъл“ десетина хиляди?

— Деветнадесет.

— Господи! — извика Адриана. Видяха погледите на възрастна двойка, може би собствениците на мерцедеса. Бяха красиви старци. Мъжът беше в бял костюм и панамена шапка, жена му със снежнобяла коса и благообразния вид на дама.

— За сметка на това съм свободен! — Асен отпи глътка кафе и се усмихна. — Скъсах всички стари окови. Най-накрая ще мога да се погрижа за себе си. Мода, закъсали приятели, комбинации, до гуша ми дойде… Искам да лежа по гръб и да гледам в небето!

— Ще можеш ли?

— Ще опитам. Не е лесно. Трябва да се преборя с навиците. Липсва ми шумът на улиците, кафето… Ще свикна.

Облаците пълзяха. Сега покриваха цяла Рила. Скоро сянката им щеше да падне над шосето.

— Ще вали — каза Асен.

— Не знам как се постъпва в такива случаи… Въпреки всичко мъчно ми е за майка ти…

— Недей!

— Знаеше ли, че умира?

— Да.

— Омекна ли пред смъртта?

— Не знам как живя, никога не съм я разбирал, но умря с кураж и достойнство!

Думите му направиха впечатление на Адриана. Видя пробягваща тръпка по кожата й.

— И аз не я разбирах — каза тя. — Нито нея, нито теб…

— Моля те! — Асен повиши глас, тембърът му прозвуча метално. — Какъв смисъл има да ровим в миналото? По-добре кажи нещо за себе си.

— Омъжих се за Жак Биджерано — Адриана допи чашата си и се огледа за келнера. — Не знам как стана, но е факт. Когато бях ученичка, той имаше успех… Харесвах го, не бях го виждала десет години и… изведнъж в Париж. Това е!

— Как са вашите?

— Майка ми ти изпрати сладко от смокини, в багажника е. Има и други подаръци. Донесох ти някои неща от Париж.

— Не биваше… Кой знае с какъв багаж си пътувала?

— Купих някои мебели. Нямам нищо. Временно сме у нашите. Търся квартира. Жак е без работа. Обещават да го вземат като треньор по тенис. Ако не беше щедростта ти, цял живот щях да се тъпча по роднини.

— Стига, Адриана!

— Имаше ли възможност да кажеш, че си продал апартамента за седем хиляди и да ми дадеш три и петстотин?

— Разбира се.

— Как?

— Като съставя фиктивен договор с купувача.

— Защо не го направи?

— Адриана!

— Не направиха ли същото Васил, Борис, Ивайло? Аз съм бившата ти съпруга, а те все още са твои приятели?

— Всеки има собствен живот. Васил е зависим от Лилда, Борис от Мария, Ивайло, той има повече разходи от тях. Човек с неговите слабости е принуден да плаща. Акела беше мой враг. Два пъти се погаврих с него. Време беше да вземе реванш. Ти замина обидена и срещна ученическата си любов. Кого да обвиня? Както виждаш, всички сте прави за себе си! Най-добре да не ровим в миналото. Може да излязат неща, от които се страхуваме.

Над Рила вече валеше. Скоро щеше да започне и тук. Келнерите събираха покривките от масите, сгъваха чадърите.

— Ще вали — каза Асен. — Да влезем вътре.

На вратата се срещнаха с възрастната двойка. Асен задържа Адриана, за да им направи път, но старецът се обърна и попита:

— Семейство ли сте, млади хора?

— Да. — Адриана стисна дланта му под мишницата си.

— Наблюдавахме ви с жена ми. Мога ли да ви дам един съвет?

— Заповядайте! — каза Асен, но някакъв смут го обземаше и гласът му не прозвуча учтиво.

— Галете се с погледи! Животът минава страшно бързо! — старецът пипна периферията на панамената си шапка и последва жена си в ресторанта.

Сега асфалтът не беше златна река, имаше цвят на тиня. Върховете изчезнаха в облаците. Заваля. Започна тихо като есенен дъжд, но набра инерция и рукна. Адриана си поръча второ кампари. Захладя, замириса на озон, започна градушка, но зърната бяха малки и скоро се размиха във водната стена. Шосето отново се превърна в река, но този път, за да влачи мътните си води към притоците на Струма.

— Дълго ли ще вали? — попита Адриана.

— Не — отговори, без да е убеден. В този момент искаше дъжда да не спира, да вали сярна киселина и нитроглицерин и да прати по дяволите целия този абсурд около него. Старият клоун с панамата, благообразната му жена с белите коси, резедавия им мерцедес, тях двамата: Адриана — восъчната принцеса със зачервени от кампари очи, него, скучаеща птица, виеща се безсмислено в концентрични кръгове около живота. — Не! — повтори той. — Летният дъжд преминава бързо!

— Изключиха Велин от университета — каза Адриана.

Неуравновесеността на мислите й му беше добре позната. Съсредоточаването я изморяваше, бърчеше чело и я караше да се чувства нещастна.

— Намери ли работа? — последният човек, който го интересуваше, беше Велин, но знаеше, че трябва да зададе този въпрос, ако не иска да я обиди, непрокопсаният й брат беше една от нейните слабости, намираше го умен заради задръстения му от чуждици говор, красив заради къдриците му. В приливи на нежност ги наричаше „бръшлянения венец“.

— Някакъв негов приятел му е обещал да го вземе в цеха си. Произвежда нещо от пластмаса… Не разбрах какво…

Асен разбра обаче. Велин се готвеше да стане „непман“. Беше нахален, дързък, доста бърз в реакциите и като че ли жесток. Може би точно това беше бъдещето му.

— Погрижи се за себе си — каза Асен. — Велин е мъж, ще се справи.

— Ти не го обичаш?

— Не ми е дал основание за силни чувства.

— Знаеш ли какво ми каза… каза ми, че си му отнел приятелката!

— Клюкар!

— Вярно ли е?

— Не.

— Мога ли да те помоля нещо?

— Разбира се.

— Дай ми честна дума… И между нас са влизали жени, но ти не отрече… Ще повярвам, каквото и да кажеш…

— Брат ти не заслужава тази жена — беше отговорът на Асен. — Усилията и времето му минават в доказване на самостоятелност, мъжественост и кой знае какво още… Всъщност прави заеми и се държи като жиголо.

— Жесток си!

— Може би.

— Все пак не чух нищо категорично!

— Не съм отнел приятелката на брат ти — каза Асен. — Истината е, че той няма с какво да я задържи.

Дъждът започна да утихва. Облаците изтъняха, скоро щяха да порозовеят и да изчезнат. Водата щеше да изтече, да изчезне, да се изпари, да остане само умора от напрежението и чувство за напразно усилие.

— Отегчавам ли те? — попита Адриана.

— Не.

— Дойдох със страх. Очаквах да ме наругаеш, да ме обвиниш в измяна. Пътувах със свито сърце. Сега си давам сметка, че съм се страхувала от безразличието ти. Нямаш право да ми подаряваш пари и да се държиш като настойник, на когото му е дошло до гуша от храненици… Аз те обичам, Асене! Оженихме се млади, имахме грижи, недоразумения, моите амбиции за теб бяха по-големи, отколкото можеше да понесеш. Това ни отчужди, вярно е, но въпреки това те обичах през цялото време. Знаех къде ходиш, с коя, но към това те тласкаше някаква вътрешна сила, от която се парализирах. Борбата ти с Акела беше момчешка дързост. Ти възмъжа с нея. Повярвах в силата ти. Намери сили да стреляш и в Киряков против всички принципи, с риск да ти отговорят с унищожителен огън. Тогава те мразех и въпреки това те обичах. Имаше сила да бъдеш предан на такъв егоист като Васил, на такова нищожество като Борис Попов само защото вътрешният ти кураж отказваше да види истината. Обичаше ги като поданици, приемаше недостатъците им и отказваше да ги коментираш. Исках да впрегнеш енергията си в живопис. Щеше да преодолееш всички пречки, да скъсаш с всичко, което те обвързва…

— Бяхме твърде бедни, Адриана!

— А после?

— После беше късно… Не! По-скоро още рано. Има безсмислени истини… Дори да си убедена в думите си, не можеш да не си даваш сметка колко са излишни.

— Защо?

— Защото си съпруга на Жак Биджерано!

За кой ли път изпаднаха в мълчание. Слънцето си проби път и земята се обви в пара. Възрастната двойка тръгна към изхода. Старецът свали панамата и се поклони, после резедавият мерцедес пое към София.

— Не бива да мразиш Жак — каза Адриана. — Той не е лош човек. Объркан е, животът му е минал безсмислено…

— Не мога да изпитвам омраза. Не съм успявал дори когато се е налагало.

— Това не е отговор!

— Ти не зададе въпрос.

— Както и да е… Не мога да искам от теб да го обичаш!

— Радвам се, че съзнаваш това — каза Асен. — Жак знае ли къде си?

— Казах му, че идвам при теб. Той смята, че ако се срещнете, не бива да е като врагове…

— Няма да се срещаме, това е по-важно.

Разговорът замря съвсем. Асен видя залеза на слънцето, раздвижения трафик по шосето, наплива в ресторанта. Хората живееха, движеха се, ядяха и пиеха и в това имаше нещо успокояващо. Адриана отказа да вечеря. Погледът й потъмня и се загуби като в онези състояния на безпомощност, в които изпадаше сутрин.

По обратния път Асен седна зад волана. Направи го с неприятно чувство. Не му харесваше тази кола, въпреки че по нелекия път до манастира показа великолепни качества. Горе, седнали от двете страни на масата, изпиха по чаша мляко и се разделиха. Адриана се изкъпа и легна в неговото легло, Асен отиде в бившата приемна на манастира и се изтегна на един от шестте нара. Навикнал със светлините, усети кога Адриана загаси лампата. Още нямаше десет и половина. Няколкото книги, които имаше, бяха останали в килията. Опита се да спи. Шумовете на Пирин, които до вчера беше обичал, тази вечер го дразнеха. Някъде свиреше щурец, долу от къщата на Лона долиташе лай на кучета, обаждаше се бухал, кукаше кукувица. Стана. Трябваше му нещо за четене. Една книга, парче вестник, дори ако на него има само обяви. В двора бяха паркирани колите, в светлия квадрат на прозореца Бела гонеше опашката си. Тогава се сети, че в багажника на вартбурга бяха семейните документи. Не беше намерил време да ги прегледа. Отлагаше от днес за утре вече шести месец. Асен изтича по стълбите, отбори багажника и извади голям восъчен плик. На времето такива съхраняваха фотоматериали. С плика и Бела в ръцете Асен се върна в приемната, запали цигара и изсипа документите на нара. Близо час се рови в кръщелни свидетелства, облигации, военноотчетни книжки, медицински анамнези и смъртни актове. Намери документ, по силата, на който притежаваше гробна площ за вечни времена, и договорът по постройката на апартамента. Унищожи голяма част от книжата, включително и свидетелствата си за преминаване от клас в клас, дипломите на родителите си, трудовата книжка на д-р Москов и рецензии за някои от научните му трудове. Отдели своите документи, ненужните смачка на топка и хвърли пред вратата. Остана му един плик облигации и връзка писма. Едва тогава си спомни предсмъртните думи на майка си. Беше обещал да не чете писмата й, да ги изгори в деня на смъртта и. Изкушен от любопитство, Асен се зачете. От десет до два през нощта препречете многократно някои от тях, връщаше се на пасажи, подчертаваше с нокът места, които считаше за важни. Писмата бяха от баща му и го поразиха: Невена Москова се беше омъжила на осемнадесет години за стар лекар. Скромният й произход застанал между младото семейство. Занимаващият се с психиатрия Москов се оказал в доста неизгодно професионално положение. На помощ се притекла енергичната му съпруга. Борела се заедно с него, създавала му клиентела, търпяла слухове за връзките му с медицински сестри, презрението към родителите й, посредствената маниащина на научните му занимания. Била гард и острие в ръцете му и била любеща съпруга до последния ден на бременността й. Стефан Москов я нарекъл „голямата грешка на живота си“. „Тогава намразих дори плода ти!“ — пишеше майка му. Почувствала вледеняване на кръвта и сърцето, опитала да търси спасение в религията, в окултизма, но се оказала чужда на всякакво чувство за мистика и се оставила „по течението“. Угнетявало я всичко, освен пълния покой, в който можела да създаде полет на мисълта и да получи красиви миражи пред будния си поглед.

Прибра писмата и легна. С киселини в стомаха, с повишен пулс и разстроена нервна система, Асен се замисли за майка си и откри, че е приличал на нея, че като че е разливал лудата си вода, докато е изчерпал последния си запас от енергия. Оставаше му един-единствен шанс, ребусът на живописта, в който все още може да открие собствения си образ. Преди да пропадне в съня си, за пръв и последен път призна, задавен от вътрешни сълзи, че най-достойния човек, който беше срещал в живота си, беше неговата собствена майка.