Христо Калчев
Вълчи капан I (7)

VII

Младен Михалев-Маджо се засели в друг часови пояс веднага след като разбра, че тройната коалиция ще пожертва братята Маргини в името на приемането на България в Европейския Съюз. Беше ги предал, за да разчисти терена. Румен Петков реши да използва момента за политически цели. Грешката се оказа непоправима. Маджо не беше от чувствителните и хладнокръвно отчете случилото се към онази част от бизнеса, в която няма какво да направиш. Той разбираше живота просто. Или те убиват, или умираш. Или печелиш, или те използват да печелят през теб. Или чукаш, или те чукат. Братята щяха да отидат фира. Красимир можеше и да му прости, но малкият Маргин във всички случаи щеше да го гони докато е жив. На този етап Маджо бягаше от първия удар. Проблемът беше как да поддържа връзката с България и да не загуби крехкото влияние върху един от най-близките си бивши приятели — бъдещия премиер Бойко Борисов.

* * *

Козела се ядоса, когато не го намери в ресторанта на албанския бряг, от друга страна остана доволен, че нервите на Маджо не са издържали. Това му даваше предимство, поне с един изстрел напред. Когато замисляше вълчия капан в Лесидрен, Козела смяташе да вкара в него всичките си врагове. Сега беше ясно, че Маджо няма да е сред тях. Нещата трябваше да се приемат такива, каквито са.

* * *

Кметът на София, генерал Бойко Борисов, обичаше да го подценяват. Радваше се на всяка статия, която го описваше като прост пожарникар, случайно попаднал във въртележката на властта. Особено се забавляваше с журналистите от полужълтите вестници. Повечето бяха доброжелателни към него, без да имат представа, че не можеше да ги понася. Спретнат по природа, трудно търпеше категорични мнения от общи впечатления и обичайната журналистическа безотговорност, когато нещата опираха до личния му живот. Но Бойко Борисов имаше едно предимство, за което само той знаеше. До него плътно стоеше изключително умна жена. Съветваше го интелигентно, без да го дразни. И двамата много обичаха да пътуват. Имаха си любими песни и ги пееха в колата.

— Политиката е голяма курва, скъпи! — каза му един път тя без никаква причина. По това време той все още нямаше никакво намерение да се разделя с МВР. — Ако си тръгнал да играеш, играй я курвенски!

— В Рим по римски, нали? — подсмихна се тогава Бойко, оценявайки жеста.

— Точно така! — потвърди жената до него.

На другия ден Бойко Борисов имаше ангажимент към Нова телевизия по напълно прозаичен повод. Обикновено знаеше какви ще са въпросите, а когато не знаеше се подготвяше предварително, за всеки случай. Бе сред малкото българи, които притежаваха информация, че журналистът Коритаров е доносник. Коритаров на свой ред подозираше, че генералът му е чел досието. Ударът беше подъл и дълбоко под кръста. Мигащият на парцали Коритаров подхвана хитро темата за „Биг Брадър“. Тя изглеждаше толкова невинна, колкото пролетния дъжд. Бойко се хвана. Направи грешно движение в най-познатата му дисциплина „ипон“ — свали гарда. И Коритаров веднага заби шпагата си.

— Господин Борисов? — попита го подкупеният журналист — Знаете ли какво означава терминът „Биг брадър“?

Бойко нямаше представа. Дори не беше чувал за писателя Оруел. Измъкна се някак си, но горчилката остана. За първи път се убеди колко точни бяха съветите на жената до него. Политиката наистина беше по-мръсна курва дори от магистралните пачаври и трябваше да внимава.

Козела гледа това предаване вирнал крака на масата в хола във вилата си в Девин.

За разлика от Бойко Борисов веднага се досети, че мигащото като развален светофар журналистче е платено. Вероятно не струваше скъпо. Но безспорно хапеше отровно.

На този пазар в момента не се предлагаше кой знае каква стока и когато след пет дни министърът на вътрешните работи Румен Петков огласи досието на Коритаров, на Козела му стана пределно ясно как са се развили нещата. С една дума — комунистите започваха битка срещу Бойко Борисов. Бяха купили Коритаров като семки за мач, бяха ги излюпили, а люспите се пилееха в студиото на Нова телевизия.

В делничен ден Козела се чувстваше жив между живите, но в празничен нямаше търпение да умре. Скуката го убиваше. Мъжете в целия свят се излежаваха на дивана пред телевизора и той с погнуса усещаше пръднята им, а жените готвеха с такова въодушевление, сякаш правеха секс. Ако това беше нормалният човешки живот, Козела сто пъти повече предпочиташе гангстерския. В него нямаше никаква сигурност, но слънцето изгряваше и залязваше, когато ти решиш. В действителност Козела обичаше безумно смъртта. Не се страхуваше от нея. Беше му нещо като любовница. Така че поредното ченге, което се опита да влезе в стаята му изобщо не го уплаши.

— Ти пък кой си? — не свали краката си от масичката Козела.

— Мен ли питаш? — зина младото ченге и започна да гърми като луд. Козела го застреля с обичайното си безразличие. После установи, че го е гръмнал чак на третия изстрел. „Остарявам, мама му да еба! Навремето един ми стигаше за двама сладури като този! Хабя на халос куршумите!“