Реймънд Чандлър
Плейбек (7)

VII

След малко отидох на рецепцията.

— Е, нищо не излезе — казах аз. — Някой от вас случайно не забеляза ли шофьора, който я откара?

— Джо Хармс — веднага отвърна момичето. — Сигурно ще го откриете на колонката някъде към средата на Главната улица. Или пък се обадете в таксиметровата служба. Голям симпатяга е. Веднъж се опита да ме свали.

— И сигурно остана страшно разочарован — подметна язвително администраторът.

— О, това не знам. Тебе май те нямаше.

— Така е — въздъхна той. — Работиш по двайсет часа в денонощието, за да спестиш пари за дом, а междувременно куп други мъже се свалят с приятелката ти!

— Не и с вашата — казах. — Тя просто ви дразни. Цялата засиява само като ви погледне.

Излязох и ги оставих да си разменят усмивки.

Както в повечето малки градчета, в Есмералда имаше една главна улица, а от двете й страни — спокойни улички с по някоя и друга административна сграда, след което, почти без да се забелязва някаква промяна в атмосферата, се редяха къщите па местните жители. Но за разлика от повечето калифорнийски градчета, тук нямаше фалшиви фасади, нямаше крещящи реклами, автозакусвални, магазинчета за пури или игрални зали, нито пък улични гангстери, които да се навъртат пред тях. Магазините по Главната улица бяха стари и тесни, но не и безвкусни, имаше и някои подновени, с огромни витрини от огледално стъкло и неръждаема стомана и с неоново осветление в ярки, весели цветове. Не всеки в Есмералда беше много богат, не всеки бе щастлив, не всеки имаше кадилак, ягуар или райли, но процентът на живеещите нашироко беше много висок и магазините за луксозни стоки бяха така спретнати и скъпи на вид, както и магазините в Бевърли Хилс, и далеч не толкова безвкусни. Имаше и още една малка разлика. В Есмералда старите неща бяха прилично запазени и нерядко привлекателни със старинния си чар. В други малки градчета онова, което е старо, е просто износено.

Паркирах между две пресечки, точна пред телефонната служба. Естествено беше затворена, но входната врата бе доста навътре и до нея имаше две тъмнозелени телефонни кабини като караулни будки, а ужким в името на естетиката съзнателно бе пренебрегната печалбата. Отсреща между две червени линии диагонално на бордюра бе паркирано светлобежово такси. Вътре седеше мъж с прошарена коса и четеше вестник. Отидох при него.

— Джо Хармс?

Той поклати отрицателна глава.

— Ще се върне след малко. Такси ли искате?

— Не, благодаря.

Отдалечих се и се загледах в една витрина. Там беше изложена спортна риза на кафяви и бежови райета, която ми напомни за Лари Мичъл. Спортни жълто-кафяви обувки, костюми от вносен туид, две-три вратовръзки и ризи в тон с тях, подредени на достатъчно разстояние, за да могат да дишат. Над входа — името на известен в миналото спортист, изписано с релефни букви, боядисани контрастно на фона на дъската от червена секвоя.

Единият телефон издрънча, шофьорът излезе и прекоси тротоара, за да се обади. Каза нещо, остави слушалката, качи се в таксито и даде на заден ход. Улицата за миг опустя. После минаха две коли, а след това се зададоха едно симпатично, добре облечено цветнокожо момче и нагласената му приятелка, които зяпаха витрините и си приказваха. Някакъв мексиканец със зелена униформа на пиколо паркира нечий крайслер — а може да беше и лично негов, — влезе в дрогерията и излезе оттам с кашонче цигари. После потегли обратно към хотела си.

Друго бежово такси с надпис „Таксиметрова служба — Есмералда“ се появи иззад ъгъла и бавно спря между червените линии. От него излезе едър мъжага с вид на уличен побойник и с черни очила, провери по телефона дали има поръчки, после си влезе в колата и измъкна някакво списание иззад огледалото за обратно виждане.

Бавно приближих до него и той се оказа самият Джо Хармс. Беше без сако, а ръкавите му бяха навити над лактите, макар че времето не бе подходящо да се пуснеш по бански костюм.

— Аха. Аз съм Джо Хармс. — Той пъхна една цигара между бърните си и щракна запалката.

— Лусил от „Ранчо Дескансадо“ смята, че вие сигурно ще можете да ми дадете някои сведения. — Облегнах се на таксито и удостоих Джо Хармс с широката си лъчезарна усмивка. Със същия ефект можех да тегля и един ритник на бордюра.

— Сведения за какво?

— Тази сутрин сте взели една пътничка оттам. От вила 12-С. Високо момиче с рижава коса и хубава фигура. Името й е Бети Мейфийлд, но едва ли ви го е казала.

— Обикновено казват само къде да ги закарам. Странно, нали? — Той издуха всичкия дим от дробовете си срещу предното стъкло и го загледа как се разстила по него и се понася из колата. — Каква е работата?

— Приятелката ме заряза. Поскарахме се. Сам съм си виновен. Искам да й се извиня.

— Приятелката има ли си някъде дом?

— Много далеч оттук.

Той изтръска пепелта от цигарата, като я чукна с кутрето си както си беше в устата му.

— Може би точно това е искала. Може би не желае да знаете къде е отишла. А може би точно в това ви е късметът. В тоя град за незаконно съжителство по хотелите могат и да те приберат. Е вярно, ако не внимаваш.

— А може би аз те поднасям — рекох и извадих от портфейла си една визитна картичка. Той я прочете и ми я върна.

— Това е друга работа. Малко по-друга. Но ще наруша правилата на службата. Аз не карам по мил ден тая таратайка само за да развивам мускули.

— Една петарка ще представлява ли интерес? Или и с това ще нарушим правилата?

— Таксиметровата служба е на стареца. Никак няма да му е приятно да разбере, че вземам подкупи. Не че не обичам парите.

Телефонът на стената издрънча. Той се измъкна от колата и с три крачки стигна до него. Аз останах на мястото си, прехапал долната си устна. Той се обади и се върна, мигом влезе в таксито и седна зад кормилото.

— Трябва да изчезвам. Съжалявам. Изостанал съм от графика. Току-що се връщам от Дел Мар, влакът за Лос Аижелос в седем и четиридесет спира там по сигнал, само когато има хора. Повечето ни пътници отиват в тази посока.

Запали мотора и се пресегна, за да пусне угарката си на улицата.

— Благодаря — казах.

— За какво? — Даде на заден ход и замина.

Пак погледнах часовника си. Пресметнах времето и разстоянието. До Дел Мар имаше двадесетина километра. За един час можеш да откараш някого дотам, да го оставиш на гарата и да се върнеш. Той се изрази по своему. Нямаше никакъв смисъл да ми казва всичко това, ако не означаваше нищо.

Гледах след него, докато изчезна, после пресякох улицата и отидох до телефонните кабини. Оставих вратата на едната от тях отворена, пуснах монета и набрах нулата.

— Искам да се обадя в Западен Лос Ложелос, за тяхна сметка, ако обичате. — Издиктувах номера. — Мистър Клайд Ъмни, лично. Казвам се Филип Марлоу и се обаждам от уличен телефон 4–2673 в Есмералда.

Телефонистката ме свърза, преди да съм довършил последното изречение.

— Марлоу? Време беше да се обадите. Е, говорете.

— Намирам се в Сан Диего. Загубих я. Легнах да дремна малко и тя се измъкна.

— Знаех си аз, че се хващам с голям кадърник — злобно ми се сопна той.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда, мистър Ъмни. В общи линии имам представа накъде е заминала.

— Не ми вършат работа такива представи в общи линии. Когато наемам някого, очаквам да получа от него точно каквото искам. Какво значи, „в общи линии“?

— Може ли да ми обясните за какво е всичко това, мистър Ъмни? Заех се със случая малко прибързано, защото трябваше да посрещна влака. Вашата секретарка ми показа добре собствената си личност, но ми даде твърде малко сведения. Искате ли да ви свърша работа, мистър Ъмни?

— Разбрах, че мис Върмилиа ви е казала всичко което трябва да знаете — изломоти той. — Аз действувам по молба на една много влиятелна адвокатска кантора във Вашингтон. Клиентът ми желае засега да остане анонимен. Вие трябва само да проследите обекта, докато се установи някъде, като нямам предвид някоя тоалетна или закусвалия. Имам предвид хотел, квартира или нейни познати. Това е всичко. Още по-просто ли искате да ви се обясни?

— Не става въпрос за опростяване на нещата мистър Ъмни. Искам някакви по-конкретни данни Кое е момичето, откъде идва, какво се предполага, че е направила, защо се налага да я следя.

— Да се налага? — озъби се той. — Кой сте вие, дявол да го вземе, че да решавате какво се налага и какво не? Намерете момичето, разберете точно къде е и ми съобщете адреса. Ако искате да си получите парите, размърдайте се, дявол го взел! Давам ви срок до утре сутринта. В противен случай ще уредя въпроса по друг начин.

— Ясно, мистър Ъмни.

— Къде по-точно се намирате и какъв е телефонният ви номер?

— Просто се скитам наоколо. Някой ме удари по главата с бутилка от уиски.

— Много лошо — рече язвително той. — Сигурно преди това вие сте изпразнили бутилката.

— О, можеше да бъде и по-лошо, мистър Ъмни. Можеше да улучи и вашата глава. Ще се обадя към десет сутринта в кантората ви. Не се притеснявайте, че ще се изпогубим. Със същата тая работа са се захванали още двама. Единият е от местните, казва се Мичъл, а другият е ченге от Канзас Сити, някой си Гобъл. И носи оръжие. Е, лека нощ, мистър Ъмни.

— Не затваряйте! — изрева той. — Чакайте малко! Какво означава това? Други двама детективи ли?

— Вие ли ме питате какво означава това? Мисля, че аз ви попитах пръв. Изглежда, вие движите само част от цялата работа.

— Чакайте! Не затваряйте! — И млъкна. После с овладян глас, като вече не заплашваше, каза: — Утре рано сутринта ще се обадя във Вашингтон, Марлоу. Извинете, ако бях груб. Започва да ми се струва, че и аз трябва да получа малко повече сведения.

— Аха.

— Ако откриете момичето, търсете ме тук. По всяко време! По всяко време на денонощието!

— Разбрано!

— Лека нощ. — И той затвори.

Оставих слушалката и въздъхнах дълбоко. Все още ме болеше главата, но вече не ми се виеше свят. Вдишвах прохладния нощен въздух, примесен с морска мъгла. Измъкнах се от кабината и погледнах отсреща. Възрастният шофьор се беше върнал. Приближих и го попитах как да стигна до „Кристалната зала“ — там Мичъл бе обещал да заведе мис Бети Мейфийлд на вечеря, независимо дали тя желаеше това, или не. Шофьорът ми обясни, благодарих му, прекосих отново пустата улица, качих се във взетата под наем кола и поех обратно по същия път, по който бях дошъл.

Не беше изключено мис Мейфийлд да е хванала влака в седем и четирийсет и седем за Лос Анжелос или за някоя междинна гара. Но едва ли. След като откарат пътника си на гарата, шофьорите на таксита обикновено не се мотаят наоколо, докато той се качи във влака. Нямаше да й бъде толкова лесно да се откопчи от Лари Мичъл. Щом той можеше да я накара да дойде в Есмералда, можеше да я накара и да остане. Той знаеше кой съм аз и какво търся там. Но не знаеше защо го правя, тъй като и самият аз не знаех. Ако имаше капка мозък в главата си — а аз допусках, че има доста повече, — щеше да се досети, че ще успея да открия къде я е откарало таксито. Първото предположение, което заобмислях, беше, че той е отишъл в Дел Мар преди нея, паркирал е буика си някъде на скрито, изчакал е тя да пристигне с таксито и да слезе. А когато шофьорът е обърнал колата, той е взел момичето и обратно — в Есмералда. Второто ми предположение беше, че тя няма да му каже нищо, което той вече не знае. Аз бях частен детектив от Лос Анжелос, нает от неизвестни клиенти, за да я проследя, както и направих, но после допуснах грешка, защото се опитах да се сближа прекалено много с нея. Това сигурно го е подразнило, тъй като е усетил, че губи терен. Но ако неговите сведения, каквито и да бяха те, идваха само от онази изрезка от вестник, едва ли можеше да очаква вечно да си запази терена. Всеки, който имаше достатъчен интерес и достатъчно търпение, можеше по някое време да изрови същите сведения. Всеки, който имаше достатъчно стабилна причина да наеме частно ченге, сигурно вече ги знаеше. А това, от своя страна, означаваше, че с каквато и стръв да замисляше да примами Бети Мейфийлд — пари или любовни попълзновения, — той трябваше да действува бързо.

На петстотин метра надолу по склона имаше малка осветена табела със стрелка, сочеща към морето, и надпис с ръкописни букви — „Кристалната зала“. Пътят криволичеше надолу между крайбрежните къщи с мека светлина в прозорците, с добре поддържани градинки отпред и с гладки бели стени; имаше и една-две със стени от камък или тухли, украсени тук-там с вградени плочки в мексикански стил.

Превалих и последната извивка на последния хълм, миризмата на свежи водорасли нахлу в ноздрите ми, забулените от мъглата светлини на „Кристалната зала“ грейнаха с кехлибарен блясък и над паркинга се понесоха звуците на танцова музика. Спрях колата, а морето ревеше някъде в тъмното, почти в краката ми. Нямаше пазач. Просто заключваш колата си и влизаш.

Видях двайсетина коли, не повече. Огледах ги внимателно. Поне едно от предчувствията ми се оказа вярно. Номера на закрития буик имах записан в джоба си. Беше паркиран много близо до входа, а досами вратата стоеше спортен кадилак в два цвята — бледозелено и слонова кост — с тапицирани в бяла кожа седалки и плетен калъф за шофьорското място, бе оборудван с всички приспособления, за които е могъл да се сети производителят: два огромни фара с рефлектори, радиоантена, дълга колкото за риболовен кораб, сгъваем допълнителен багажник, който да поеме част от багажа, та да могат пътниците да пътуват изискано и надалече, призматично огледало, което да отразява светофарите, ако на предното стъкло е поставен сенник, радио с толкова много копчета, че приличаше на някакво командно табло, запалка, в която слагаш цигарата и сама се запалва, и цял куп други дреболии, които ме накараха да се чудя кога ли ще започнат да монтират в колите радари, звукозаписна техника, барчета и зенитни оръдия.

Всичко това видях на светлината на джобното си фенерче. Насочих го към мястото, където трябваше да е написано името на собственика, и прочетох „Кларк Брандън“, хотел „Каса дел Пониенте“, Есмералда, Калифорния.