Реймънд Чандлър
Плейбек (5)

V

Отворих вратата, отидох до съседната стая и натиснах звънчето. Никакво движение. Нито шум от стъпки. После издрънча веригата, вратата се открехна — светла и празна стая.

— Кой е? — обади се иззад вратата познатият глас.

— Може ли да ми услужите с чаша захар?

— Нямам захар.

— А с няколко долара, докато пристигне чекът ми?

Отново тишина. После вратата се отвори, доколкото позволяваше веригата, в процепа се показа лицето й и две очи, скрити в сянката, се взряха в мен. Приличаха на езера в тъмнината. Силната лампа високо на дървото меко се отразяваше в тях.

— Кой сте вие?

— Вашият съсед. Тъкмо бях позадрямал и ме събудиха някакви гласове. Гласовете приказваха нещо и аз проявих интерес.

— Идете да си проявявате интереса другаде.

— Защо не, мисис Кинг… простете, мис. Мейфийлд, но не съм сигурен дали вие ще ме пуснете.

Тя не помръдна, очите й не трепнаха. Изтръсках една цигара от пакета и се опитах да вдигна с палец капачето на запалката и да превъртя диска. Човек трябва да може да го прави с една ръка. Става, ако не си много вързан в ръцете. Най-сетне успях да запаля цигарата, прозинах се и пуснах дим през носа си.

— А какво ще изпълните на бис? — попита тя.

— Честно казано, ще трябва да се обадя в Лос Анжелос и да съобщя за вас на лицата, които ме изпращат. Е, можете и да ме разубедите.

— Господи! — извика тя, — Двама за един следобед. Докога с тоя мой късмет?

— Не знам — отвърнах. — Нищо не знам. Мен май ме пратиха за зелен хайвер, но не съм съвсем сигурен.

— Почакайте.

Тя затвори вратата под носа ми. Но не се бави дълго. Веригата издрънча и вратата се отвори.

Влязох бавно вътре, а тя отстъпи назад — да е далеч от мен.

— Какво точно чухте? И затворете, ако обичате. Затворих вратата с рамо и се облегнах назад.

— Крайчеца на един доста неприятен разговор.

— Вие да не би да играете по сцените?

Стените тук са тънки като портфейла на танцьор нощен бар.

— Точно обратното. Играя, но зад кулисите. Името ми е Филип Марлоу. Виждали сме се и преди.

— Нима? — Тя се отдалечи от мен със ситни предпазливи стъпки и застана до отворения си куфар. Опря се отстрани на един стол. — Къде?

— На гарата в Лос Анжелос. Чакахме влака — и вие, и аз. Вие привлякохте вниманието ми. Стана ми интересно какво има между вас и мистър Мичъл — нали така се казва той? Не чух нищо и не видях кой знае какво, тъй като стоях отвън пред входа на бюфета.

— И какво толкова привлече вниманието ви, незнайни рицарю?

— Това беше първото. Другото, което привлече вниманието ми, беше промяната в държането ви, след като говорихте с него. Наблюдавах ви как се стараете с всички сили. Нарочно. Направо заприличахте на една от ония днешните изпечени, нахакани хитруши. Защо?

— А преди това каква бях?

— Едно приятно, скромно и възпитано момиче.

— Точно това го играех — каза тя. — Другият образ е моята истинска същност. На която подхожда ето това. — И тя насочи към мен малък пистолет.

Погледнах го.

— О, пищови! — рекох. — Само не ме плашете с пищови! Цял живот все с пищови се разправям. Когато ми никнеха зъби, си чешех венците с един стар „Дерингер“ с еднократно зареждане, от ония, дето ги носеха комарджиите по речните кораби, Като пораснах, станах достоен за лека спортна пушка, после за по-едрокалибрена и така нататък. Веднъж улучих центъра на мишената от осемстотин метра с вдигнат мерник. Може и да не знаете, но от осемстотин метра цялата мишена изглежда голяма колкото пощенска марка.

— Каква зашеметяваща кариера! — рече тя.

— Пищовите никога не решават въпроса — казах. — Те са просто като набързо спусната завеса след зле изиграно второ действие.

Тя се усмихна едва-едва и премести пистолета в лявата си ръка. С дясната сграбчи блузата си отпред за яката, дръпна я рязко и я раздра до кръста.

— А после — каза тя, — но няма защо да се бърза, ще хвана пистолета сто така — и тя го премести отново в дясната си ръка, но го държеше за цевта — и ще се фрасна с дръжката по слепоочието. Хубава синина ще се получи.

— След това — продължих аз — вземате пищова както трябва, освобождавате предпазителя и натискате спусъка, а дотогава аз ще съм прочел вестника си до спортната страница.

— Няма да успеете дори да мръднете от мястото си.

Кръстосах крака, облегнах се назад, взех зеления стъклен пепелник от масата и го закрепих на коляното си, като държах цигарата между палеца и показалеца на дясната си ръка.

— Няма и да се опитвам да мърдам. Ще си седя тук ей така, както съм се разположил удобничко и спокойно.

— Само дето ще сте малко умрял — каза тя. — Аз стрелям точно, пък и няма осемстотин метра.

— И тогава ще се опитате да пробутате на ченгетата версията, че аз съм ви нападнал, а вие сте се отбранявали.

Тя захвърли пистолета в куфара си и се разсмя. Смехът й звучеше почти естествено, сякаш наистина се забавляваше.

— Извинявайте — каза тя. — Вие си седите там с кръстосани крака и с дупка в главата, а аз се мъча да обясня как съм ви застреляла, за да спася честта си. Направо да ти се завие свят от тази картинка!

Тя се отпусна на един стол и се приведе напред, подпряла брадичката си с ръка, лицето й бе напрегнато и изпито и в рамката на пищната й тъмнорижа коса изглеждаше по-дребно, отколкото бе в действителност.

— Какво смятате да правите с мен, мистър Марлоу? Или по-скоро обратното — какво мога да направя аз за вас, та да не искате нищо от мен?

— Коя е Елинор Кинг? Каква е била тя във Вашингтон, окръг Колумбия? Защо си е сменила името някъде по пътя и е махнала инициалите от куфара си? Ей такива дребни нещица можете да ми обясните. Но едва ли ще го направите.

— О, не знам. Инициалите ги махна носачът. Казах му, че съм имала много нещастен брак, че съм се развела и имам право отново да приема моминското си име. Което е Елизабет или Бети Мейфийлд. Звучи правдоподобно, не мислите ли?

— Вярно. Но не обяснява появата на Мичъл.

Тя се облегна назад и се поотпусна. Погледът й си остана бдителен.

— Просто един човек, с когото се запознах по пътя. Беше в същия влак.

Кимнах.

— Но той пристигна със собствената си кола. Той ви е направил и резервацията. Тук не го харесват особено, но, изглежда, е приятел на някой много влиятелен човек.

— Познанства, възникнали във влак или на кораб, понякога се развиват много бързо — каза тя.

— Така изглежда. Той дори изкрънка от вас пари. Бързичко действува. А аз останах с впечатлението, че не ви е чак толкова приятен.

— Е, и какво от това? Ами ако съм си загубила ума по него? — Обърна ръката си с дланта нагоре и я загледа. — Кой ви е наел, мистър Марлоу, и за какво?

— Един адвокат от Лос Анжелос, който пък действува по указания от Вашингтон. Трябваше да ви проследя, докато отседнете някъде. Така и направих. Но сто че сега се каните да се изнесете. И ще трябва да започна всичко отначало.

— Но аз вече ще знам, че сте по дирите ми — каза заядливо тя. — Така че този път може да ви се види трудничко. Предполагам, че сте нещо като частен детектив.

Казах й, че съм точно такъв. Вече бях угасил цигарата си. Оставих пепелника на масата и станах.

— Няма да ми е лесно, но не си мислете, че съм само аз, мис Мейфийлд.

— О, не се и съмнявам! И всички до един сте толкова милички. А някои са и много опитни.

— А, не, полицията не ви търси. Иначе лесно биха ви пипнали. Знаеше се с кой влак пристигате. Аз дори получих ваша снимка с описанието ви. Но Мичъл може да ви принуди да направите всичко, което поиска. Едва ли ще ви иска само пари.

Стори ми се, че тя леко се изчерви, но лицето и беше в сянка.

— Възможно е — каза тя. — А може би аз нямам нищо против?

— Имате.

Тя скочи и тръгна към мен.

— С вашата работа не можете да натрупате състояние, нали?

Кимнах. Бяхме много близо един до друг.

— Тогава колко ще искате, за да си идете и да забравите, че изобщо сте ме виждали някога?

— Ще си ида, без да ви искам каквото и да било. А за другото ще трябва да докладвам.

— И така, колко? — настоя тя, сякаш говореше сериозно. — Мога да ви платя тлъстичък хонорар. Чувала съм, че така го наричате. Много по-красива дума от подкуп.

— Не е едно и също.

— Защо да не е? Повярвайте ми, понякога може да означава точно това, дори когато човек си има работа с адвокати и лекари. Знам го от личен опит.

— Май не ви е леко напоследък, а?

— Нищо подобно, доносник такъв! Аз съм най-щастливата жена па света, защото съм жива.

— А пък аз не съм щастлив. Само че не казвайте на никого.

— О, какво ли знаеш ти! — каза провлачено тя. — Частно ченге, и то със скрупули. Тия ги разправяй на старата ми шапка, глупако! Пред мен не минават. А сега се омитай, господин частно ченге Марлоу, да си проведеш телефонното разговорче, за което толкова се притесняваш. Не те спирам!

Тя тръгна към вратата, по аз я хванах за китката и я обърнах към себе си. Раздраната й блуза не откриваше кой знае какво — малко от гърдите и и част от сутиена. На плажа се вижда повече, много повече, но не и през раздрана блуза.

Сигурно се бях ухилил похотливо, защото тя внезапно показа ноктите си и се опита да ме издраска.

— Аз не съм някоя разтопена кучка! — изсъска злобно тя. — Махни си мръсните лапи!

Хванах и другата й китка и бавно я придърпах към себе си. Тя се опита да забие коляно в слабините ми, по беше вече твърде близо. После се отпусна, отметна глава назад и затвори очи. Устните и се разтеглиха в язвителна усмивка. Вечерта беше хладна, може би край брега бе направо студено. Но тук не усещах никакъв студ.

След малко тя каза с въздишка, че трябвало да сее облича за вечеря.

— Добре — промърморих аз.

След още малко каза, че много отдавна (никой) мъж не е разкопчавал сутиена й. Бавно се насочихме към едно от двете легла. Бяха застлани с розови сребристи покривки. Странно какви дреболии забелязва човек!

Очите й биха широко отворени и се взираха изпитателно в мен. Разгледах ги едно по едно, защото бях прекалено близо до нея, за да ги видя и двете заедно. Изглеждаха съвсем симетрични.

— Скъпи — промълви тя, — страшно си мил, но просто нямам време.

Затворих устата й с целувка. Стори ми се, че някой се опитва да отключи вратата отвън, но не обърнах особено внимание. Ключалката изщрака, вратата се отвори и в стаята влезе господин Лари Мичъл.

Пуснахме се. Аз се обърнах и той ме погледна изпод вежди — як жилест мъжага, висок близо метър и деветдесет.

— Реших за всеки случай да проверя на рецепцията — каза той разсеяно. — Вила 12-В е била заета днес следобед, много скоро след тази тук. Видя ми се малко странно, защото по това време има много свободни места. Затова поисках резервния ключ. Та кой е тоя дръвник, малката?

— Тя те предупреди да не й викаш „малката“.

Ако това изобщо му говореше нещо, той не го показа. Беше стиснал юмрук и бавно го поклащаше покрай тялото си.

— Той е частен детектив, името му е Марлоу — каза тя. — Някой го е наел да ме следи.

— А трябваше ли да те проследява толкова отблизо? Аз май попречих да разцъфти едно мило приятелство.

Тя се отдръпна рязко от мен и грабна пистолета от куфара си.

— Тъкмо се уговаряхме за парите.

— При всички случаи грешка — рече Мичъл. Лицето му гореше, очите му блестяха. — Особено пък в това положение. Няма да ти трябва тоя патлак, миличка.

Той се нахвърли върху мен с кос десен удар, много бърз и точно разчетен. Аз му отвърнах бързо, хладнокръвно и хитро. Но десният удар не беше коронният му номер. Освен всичко, той беше и левак. Трябваше да го забележа още на гарата в Лос Анжелос. Страшно опитен и наблюдателен преследвач съм, няма що, не пропускам и най-малката подробност! Опитах с дясно кроше, но не го улучих, а той нямаше грешка с лявото.

От удара главата ми се отметна назад. За миг изгубих равновесие, което тъкмо му даде възможност да отскочи встрани и да й отнеме пистолета, който сякаш направи пирует във въздуха и кацна в лявата му ръка.

— Спокойно — рече той. — Знам, че не звучи оригинално, но мога да те надупча и да се измъкна чист. Това е самата истина.

— О’кей — изрекох задавено. — Ама за петдесет долара на ден не ми се полага да ме застрелят. Това ще струва седемдесет и пет.

— Обърни се, ако обичаш. Ще ми бъде забавно да прегледам портфейла ти.

Хвърлих се към него въпреки пистолета и всичко останало. Щеше да стреля само ако изпаднеше в паника, а той си беше на своя почва и нямаше за какво да се паникьосва. Но тя явно не беше толкова сигурна. С крайчеца на окото си зърнах само как посяга към бутилката уиски на масата.

Сграбчих Мичъл за врата. Устата му зяпна. Той ме удари някъде, но това нямаше значение. Моят удар беше по-точен, само че не бях награден за това с ръчен часовник, защото в този момент някакъв катър ми тегли такъв як ритник отзад право в мозъка, че полетях над тъмни води и избухнах в пламъци.