Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Playback, 1958 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надка Гунева, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2007)
Издание:
Raymond Chandler
PLAYBACK
Copyright © 1958 by Raymond Chandler
с/о Jusautor, Sofia
Ч—820
РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР
ПЛЕЙБЕК
Редактор Иванка Савова
Художник Веселин Павлов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Бонка Лукова
Коректор Стоянка Кръстева
Американска, първо издание ЕКП 07/9536621311/5557—187—87 Издателски № 2577 Формат 76х100/32 Печатни коли 13,00 Издателски коли 8,43 УИК 8,02 Дадена за набор на 6.V.1987 г. Излязла от печат на 30.VIII.1987 г.
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- — Корекция
XXI
Полицейският участък представляваше част от дълга сграда в модернистичен стил на ъгъла на улиците „Хелуиг“ и „Оркът“. Паркирах колата и влязох вътре, като се чудех как да им представя нещата и все още бях твърдо убеден, че трябва да го сторя.
Приемната беше малка, но много чиста и дежурният полицай, седнал зад бюрото, имаше два остри ръба на ризата си, а униформата му изглеждаше така, сякаш бе изгладена преди десетина минути. Шест високоговорителя непрекъснато изстрелваха съобщения на полицаи и помощник-шерифи от целия окръг. Наклонената метална табелка на бюрото обявяваше, че името на този срещу мен е Гридъл. Той ме погледна така, както гледат всички полицаи — въпросително.
— С какво можем да ви бъдем полезни, сър? — Имаше спокоен, приятен глас и такъв дресиран вид, какъвто имат само най-добрите им служители.
— Трябва да ви съобщя за смъртен случай. В една барака зад железарския магазин на Главната, на една уличка, наречена „Полтънс Лейн“, в някакъв клозет виси обесен човек. Мъртъв е. Не може да бъде спасен.
— Името ви, ако обичате? — Той вече натискаше разни копчета.
— Филип Марлоу, частен детектив от Лос Анжелос.
— Забелязахте ли на кой номер е това?
— Не видях да има такъв. Но е точно зад железарския магазин.
— Спешно изпратете линейка! — нареди той в микрофона си. — По всяка вероятност самоубийство в барака зад железарския магазин. В някакъв клозет зад бараката имало обесен човек.
Той вдигна поглед към мен.
— Знаете ли как се казва?
Поклатих глава.
— Не, но беше нощен пазач на гаража в „Каса дел Пониенте“.
Той прехвърли няколко листа в една папка.
— Известен ни е. Има го в списъците на наркоманите. Чудя се как ли се е задържал на служба, но може и да се е отказал от наркотиците, а и за такава работа тук трудно се намират хора.
В приемната влезе висок сержант с каменно лице. Хвърли бегъл поглед към мен и излезе. Вън потегли някаква кола.
Дежурният полицай се обади по вътрешния телефон:
— Капитане, тук е дежурният Гридъл. Едип човек на име Филип Марлоу съобщи за смъртен случай на „Полтънс Лейн“. Линейката тръгна. Сержант Грийн също. В района имаме две патрулни коли.
Изслуша инструкциите и после погледна към мен.
— Капитан Алесандро желае да говори с вас, мистър Марлоу. Надолу по коридора, последната врата вдясно.
Още преди люлеещата се врата да се затвори зад мен, той отново даваше нареждания в микро фона.
На последната врата вдясно бяха написани две имена. Капитан Алесандро върху закована метална табелка и сержант Грийн върху дъсчица, която можеше да се сменя. Вратата беше полуотворена, така че почуках и влязох.
Мъжът зад бюрото беше също така безупречен, както и дежурният полицай. Изучаваше с лупа някаква карта, а магнетофонът до него редеше тъжна история със съкрушен, жален глас. Капитанът беше висок близо метър и деветдесет, косата му беше гъста и тъмна, а кожата на лицето му гладка и мургава. Фуражката му стоеше на бюрото близо до него. Той вдигна глава, спря магнетофона и остави лупата и картата.
— Заповядайте, мистър Марлоу.
Седнах. Погледна ме, без да каже нищо. Имаше меки кафяви очи, но стиснатите му устни говореха за твърд характер.
— Разбрах, че познавате майор Джавонен от хотел „Каса дел Пониенте“.
— Срещали сме се, капитане. Но не сме близки приятели.
Той се усмихна едва-едва.
— Това трудно може да се очаква. Едва ли му е приятно разни частни детективи да разпитват този-онзи из хотела. Той е работил във военното разузнаване. Още му викаме Майора. Дявол да го вземе, тоя град е тъпкан с най-любезните хора на света. И ние тук сме се събрали едни учтиви, но все пак сме полиция. А сега ми кажете за тоя Сеферино Чанг.
— Така, значи, се казва. Не знаех.
— Да. На нас ни е известен. Мога ли да ви запитам какво правите в Есмералда?
— Бях нает от един адвокат, казва се Клайд Ъмни, от Лос Анжелос е, трябваше да посрещна влака от Чикаго и да проследя едно лице, докато се установи някъде. Не ми беше казано защо, но мистър Ъмни спомена, че действува от името на адвокатска кантора във Вашингтон и сам не знае причината. Приех, защото няма нищо противозаконно в това да проследиш някое лице, щом не му създаваш неприятности. Лицето се установи в Есмералда. Аз се върнах в Лос Анжелос и се опитах да разбера каква е тази история. Не успях, затова взех двеста и петдесет долара, което сметнах за приличен хонорар, а разходите плащах от собствения си джоб. Мистър Ъмни не беше много доволен от услугите ми.
Капитанът кимна.
— Това не обяснява защо сте тук и какво общо имате вие със Сеферино Чанг. И тъй като сега не работите за мистър Ъмни, вие нямате нужните пълномощия, освен ако вече не работите за някой друг адвокат.
— Позволете ми да се доизкажа, капитане. Разбрах, че лицето, което следя, е попаднало в ръцете на изнудвач или най-малкото се опитва да го изнуди един човек на име Лари Мичъл. Той живее или по-скоро живееше в хотела. Непрекъснато се мъча да се свържа с него, но единственото, което научих, ми беше казано от Джавонен и от този Сеферино Чанг. Джавонен твърди, че Мичъл напуснал хотела, платил си сметката и предплатил за една седмица. Чанг ми каза, че заминал в седем днес сутринта с девет куфара. Държеше се малко неестествено, затова исках да говоря с него още веднъж.
— Как разбрахте къде живее?
— Той ми каза. Не че се опитваше да любезничи с мен. Каза ми, че къщата е собственост на някакъв богаташ и беше ядосан, че той не я поддържа в добро състояние.
— Не е достатъчно убедително, Марлоу.
— Вярно, и аз реших така. Той беше наркоман. Затова му се представих като пласьор на наркотици. В моята работа понякога се налага това.
— Така е по-добре. Но нещо пак липсва. Името на вашия клиент — ако изобщо имате такъв.
— Може ли да остане в тайна?
— Зависи. Ние никога не разкриваме имената на жертвите, освен ако не трябва да се явят в съда. Но ако въпросното лице е извършило престъпление или е подведено под отговорност, или пък е преминало от един щат в друг, за да избегне съдебното преследване, тогава ще бъде мой дълг като служител на закона да съобщя къде се намира тя в момента и под какво име се крие.
— Тя? Значи вече знаете. Защо тогава питате мен? Аз не знам защо е избягала. Не пожела да ми каже. Знам само, че е изпаднала в беда и живее в постоянен страх и че по някакъв начин Мичъл има достатъчно сведения, за да изкопчи всичко от нея.
С плавно движение на ръката той измъкна от чекмеджето една цигара. Пъхна я в устата си, но не запали.
Изгледа ме още веднъж.
— Добре, Марлоу. Засега ще спрем дотук. Но ако разберете нещо ново, при нас трябва да дойдете.
Станах. Той също стана и подаде ръка.
— Ние не обичаме грубостите. Просто си гледаме работата. А вие не се дръжте много враждебно с Джавонен. Собственикът па хотела е много влиятелен човек.
— Благодаря ви, капитане. Ще се постарая да се държа като добро момченце дори с Джавонен.
Минах отново по коридора. Зад бюрото седеше същият полицай. Той ми кимна, аз излязох навън в нощта и се качих в колата си. Седях там, стиснал здраво кормилото. Не бях много-много свикнал полицаи да се отнасят с мен така, все едно че и аз имам право да ходя по тоя свят. Все още седях така, когато дежурният полицай подаде глава от вратата и извика, че капитан Алесандро искал отново да ме види.
Когато се върнах в канцеларията, капитан Алесандро говореше по телефона. Кимна ми да седна на стола срещу него и продължи да слуша и бързо да записва нещо, явно със съкращения, както правят журналистите. След малко каза:
— Много ви благодаря. Ще ви държим в течение.
Облегна се назад, почука по бюрото и се намръщи.
— Това беше доклад от помощник-шерифа на Ескондидо. Намерили са колата на Мичъл — явно изоставена. Помислих си, че това сигурно ще ви заинтересува.
— Благодаря, капитане. Къде са я намерили?
— На двайсетина мили оттук на един черен път, който извежда на магистрала 395, но едва ли някой би минал точно по него, за да излезе на магистралата. Това място се нарича „Лос Пеняскитос“. Там няма нищо, само голи скали, пустош и едно пресъхнало речно корито. Познавам околността. Тая сутрин един фермер на име Гейтс минал оттам с камионетката си, събирал камъни да си строи ограда. Видял един буик в два цвята, паркиран отстрани до пътя. Не му обърнал особено внимание, само забелязал, че не е катастрофирал и решил, че някой просто е поспрял там.
По-късно, към четири часа, Гейтс се върнал да натовари още камъни. Буикът си бил все там. Сега вече спрял и го огледал. На вратата нямало ключ, но колата не била заключена. Не личало да е повредена. За всеки случай Гейтс си записал номера от регистрационния талон, а също името и адреса на собственика. Когато се върнал в ранчото си, позвънил в участъка в Ескондидо. Помощник-шерифите естествено познавали мястото. Един от тях отишъл и огледал колата. Нищо й нямало. Той успял да отвори багажника. Вътре видял само резервна гума и някакви инструменти. Върнал се в Ескондидо и се обади на нас. Тъкмо говорех с него.
Запалих цигара, като предложих и на капитан Алесандро. Той поклати глава.
— Имате ли някакви предположения, Марлоу?
— Колкото и вие.
— Все пак да чуем.
— Ако Мичъл е имал някаква причина да изчезне, а също и някой приятел, който да го вземе оттам — приятел, за когото наоколо не знаят нищо, — той щеше да остави колата си в обществен гараж. Това не би събудило подозрения у никого. И в гаража изобщо не биха се усъмнили. Просто пазят нечия кола и толкоз. А куфарите на Мичъл щяха да са в колата на приятеля му.
— Значи?
— Значи не е имало никакъв приятел. Значи Мичъл е изчезнал яко дим — заедно с деветте си куфара — на един много пуст път, откъдето почти никой не минава.
— Продължавайте. — Гласът му стана рязък. В него се долавяше раздразнение. Станах.
— Не се опитвайте да ме сплашите, капитан Алесандро. Не съм направил нищо противозаконно. Досега се държахте като човек. И моля ви, не си мислете, че аз имам нещо общо с изчезването на Мичъл. Не знаех и все още не знам С какво тон държеше в ръцете си моята клиентка. Но тя е едно самотно, наплашено и нещастно момиче. Когато разбера защо е така, ще ви кажа, а може и да не ви кажа нищо. Ако не ви кажа, просто ще си спечеля ненавистта ви. Няма да ми е за пръв път. Аз ме се продавам — дори па добри полицаи.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам, Марлоу. Да се надяваме.
— И аз се надявам на същото, капитане. И благодаря, че се държахте добре с мен.
Минах пак по коридора, кимнах па дежурния полицай зад бюрото и се качих отново в колата си. Почувствувах се с двайсет години по-стар.
Знаех — а и капитан Алесандро със сигурност го знаеше, дявол го взел, — че Мичъл не е жив, че не той е закарал колата си в „Лос Пеняскитос“, че някой друг я е закарал дотам, а трупът на Мичъл е бил под задната седалка.
Друга възможност не съществуваше. Някои неща са като статистически факти, записани черно на бяло или на магнетофонна лента, факти, които са налице. Но има и други неща, които са факти, защото няма друг начин, защото ако не са такива, останалото губи смисъл.