Боало-Нарсьожак
Лицата на мрака (7)

VII

Ермантие срещна Клеман на верандата.

— Господинът вече е станал? Та часът е едва седем!

— Лека мигрена, Клеман… Доволен съм, че ви открих. Елате с мен. Ще ми направите малка услуга.

Двамата изкачиха стълбището. Клеман три стъпки зад него, все така прекалено раболепен. Ермантие се увери, че вратата на стаята му наистина е заключена. Отвори, въведе шофьора.

— Полилеят продължава ли да свети?

— Да — рече Клеман.

— А прозорецът?

— Затворен е, господине.

— Вижте дали дръжката е завъртяна.

— Да, господине. Ето, господинът може да ме чуе как отварям.

Проскърцване, сетне течението блъсна Ермантие в челото. Тогава той затвори вратата и въздъхна. Доказателството, че се е борил срещу някаква сянка: стаята е точно каквато я беше оставил.

— Благодаря, Клеман… Още един въпрос. Не виждате ли нещо непривично тук? Огледайте добре. Не бързайте.

Не го интересуваше какво ще си помисли Клеман. Вече нямаше никакво значение.

— Не, господине… Всичко е както обикновено.

— Вие ли използвахте колата тази нощ?

— Но… не, господине.

— Почакайте!… На другия ден след нашето пристигане ми казахте: „Може би други преди мен би трябвало да бъдат обвинени.“ Спомняте ли си? Имахме лека разправия.

— Да, господине… Спомням си.

— Е, какво имахте предвид тогава? Кажете ми, не се страхувайте. Няма да се разсърдя.

— Нищо, господине. Казах го, без да мисля, защото бях ядосан.

— Сигурен ли сте?

— Да, господине.

И от тази страна изходът беше зазидан. Бяха взети всички мерки. Нареждане: да не се безпокои болният, да не се подхранва неговата неврастения.

— Добре, Клеман. Благодаря ви.

Шофьорът излезе, отдалечи се тихо и тази предпазливост вбеси Ермантие. Потърси пакета цигари, изпусна струйка дим. Бяха отвратителни леки цигари. От няколко дни Кристиан упорствуваше да му купува тези американски цигари със съмнителен вкус под предлог, че от голоаз кашлял. От една страна, всички лъжеха, за да направят почивката му по-приятна и по-удобна. А от друга страна, имаше сума ти куцащи подробности, които му отнемаха всякакво спокойствие. Утринната свежест малко по малко прогонваше призраците му. Не, изобщо не беше подплашен. Никога мисълта му не е била по-пъргава, по-остра, по-непреклонна в тайните си намерения. Беше твърдо решен да води играта докрай. И наистина беше игра… игра на сляпа баба, жестока и напрегната, където не беше лесно да се посочи жертвата.

Имаше слънце върху умивалника, широка, вече пареща ивица, която ръката му пресичаше, щом се протегнеше до полицата за гребена или четката за зъби. Още един жарък ден. Стъпки прекосиха площадката:

Юбер, вече обут за излизане в града. Капаци се удариха о стените: Кристиан беше станала. В кухнята скърцаше мелничката за кафе. Само Максим не даваше още знак за живот. Дали да не отиде да почука на вратата му? Та Максим да му обясни какво е правил с буика. Започваше да си позволява много… А и толкова лесно можеше да се възползва от положението си! Да напише просто сто вместо трийсет и пет хиляди на един чек!

Ермантие се улови с две ръце за мивката. Тази мисъл бе изскочила изневиделица. Остана превит, с отворена уста, изгарян от подозрението си. Максим не беше способен… Но не, напротив, напълно способен беше. В главата му нахлуха всичките му малки волности… Разбира се, нищо сериозно, те не пречеха Максим да бъде очарователно момче… Той никога не бе знаел, както се казва, цената на парите. Прекалено обичаше живота.

Ермантие намокри хавлиената ръкавица, избърса си челото, ушите. Но какво си измисля? Впрочем дали Кристиан или Юбер вече не са надушили нещо, ако Максим си е позволил… Кристиан имаше око за всичко, що се отнася до банковата сметка! Да, но чекът беше едва от миналата седмица. Би трябвало да се изчака изчислението. Освен ако… „Може би други преди мен би трябвало да бъдат обвинени.“ Клеман често ходеше в Ла Рошел и Сабл. Чуваше приказките по баровете, около казиното… а Максим беше добре познат по крайбрежието.

Ермантие пи от чашата, с която брат му си беше послужил, за да глътне хапчетата си. Отвратително беше да обвинява така, без никакви доказателства. „Ето докъде стигнах. Да подозирам всеки, всички, защото не мога да ги виждам. Но нима нямат основание да лъжат? На един болен не се полага истината!“ И все се питаше, презирайки сам себе си, дали написаната на чека цифра е била само сто хиляди… Защо да не е сто и петдесет хиляди?… Защо не? И този снизходително-покровителствен тон на Максим! Не е ли естествено да се обръщаш така към победените, да ги презираш, да ги ограбваш?

Всяка дума, всеки образ беше болка. Ермантие пресуши втора чаша. После как да е завърза вратовръзката си, навлече сакото си. Като мина пред часовника, пипна стрелките: осем и четвърт. Кристиан сигурно беше облечена. Той излезе, преброи вратите.

— Мога ли да вляза?

Тя отвори. Той леко размахваше длан пред себе си, като да улови онова, що се излъчваше от Кристиан, и да го превърне в цветни линии, части от силуета, ала долавяше само елегантен парфюм, призрак на съществото, което толкова бе обичал, и остана така, с протегната ръка като просяк.

— Е — рече Кристиан, — какво има?

— Мога ли да говоря с вас?

— Но, Ришар, що за въпрос! Сякаш сте на гости. — Той точно така се усещаше. Влезе, подпря се на вратата, опасявайки се от клопките на столове и кресла.

— Само да си сложа пеньоара — обади се Кристиан.

Представи си я съблечена. Не можеше да повярва, че е била негова съпруга, същата онази жена, дето бе сложила ръката си в неговата пред свещеника, същата, с която е бил свързан за вечни времена. Неволно въртеше лекичко глава надясно, наляво, за да улови мириса откъм тоалетката, откъм неоправеното легло. Чувствуваше се виновен, сякаш изпитваше чудовищно желание. Би искал да скрие лицето си с ръце.

— Слушам ви — рече Кристиан, докато разместваше някакви шишенца в банята.

— Става дума за Максим — задочна Ермантие. — Харчил ли е много напоследък?

Пеньоарът помете килима. Тя се движеше със съблазнителен шум.

— Нищо не съм забелязала. Би трябвало да знаете какво давате на брат си.

— Подписвам чековете… Но не ги попълвам аз.

— О, мислите, че…

— Той е комарджия. И съм сигурен, че играе на големи суми… Сигурен съм също, че губи.

— Няма да е трудно да разбера.

— Благодаря, Кристиан. Ще ви бъда задължен… Навярно греша, но няма да съм спокоен, докато не съм сигурен… Не трябваше да му отпускам юздите. Но пак ще го хвана изкъсо този юнак! Не мога да търпя такива маниери. Излиза. Връща се. Взема колата. Да не би да е на хотел… Ще разговарям с него след малко!

— Не — каза Кристиан.

— Какво? Не сте ли съгласна?

— Не, не е това, Ришар… Седнете.

Тя го хвана за ръка и го поведе из стаята, докато той отново си мислеше, че има право да идва в тази стая, че си е у дома, че е съпруг на Кристиан. Помисли си също, че може би щеше да я разори, и седна вдървено.

— Максим вече не е тук — поде Кристиан. — Тръгна си тази нощ.

— Зная. Той излезе. Но после се върна.

— Не. Тръгна си… окончателно.

— Но обяснете ми! — викна Ермантие. — Омръзна ми тази тайнственост.

— Няма никаква тайнственост — рече тъжно Кристиан. — Онова, от което се опасявах още от първия ден, се случи. Максим отиде в кухнята уж да изпие една сода. И кавгата с Клеман избухна. Когато пристигнахме с Юбер, вече налитаха да се бият. И таз добра! Клеман настояваше да ви известим. Но аз не бях съгласна. Спяхте, а пък и беше за предпочитане да приключим с това веднъж завинаги. Впрочем Максим разбра. Той беше виновен и предпочете да се измъкне веднага. Ама каква вечер! От едната страна Марселин реве… от другата Клеман, хукнал да си стяга багажа… Едва ги успокоих. Накратко, Юбер закара брат ви в Ла Рошел… Мисля, че ще вземе първия влак за Лион. Наистина с него никога не знаеш!…

— Трябваше да ме предупредите — каза Ермантие.

— Да ви предупредим ли! Та, бедни ми приятелю, нали ви знам колко лесно избухвате, вашето присъствие нямаше да помогне с нищо. Бяха като две кучета. А и да ви разбудим така грубо…

— Максим ли реши да си тръгне?

— Не. Аз го изгоних. Е, учтиво! Казах му, че може да се върне, като се успокои, че има нужда да смени въздуха. Казах му също, ако поне малко е загрижен за здравето ви, би трябвало…

— Добре, добре. Е и?

— Ами той не се опъва. Кротко отиде да вземе нещата си, докато Юбер изкарваше колата. Преди да си тръгне, ми каза: „Извинявам се, Кристиан. Не бях на себе си. Страшно съжалявам заради вас и Ришар.“

— И това е всичко?

— Да.

— Искрен ли ви се стори?

— Да.

— Къде го е оставил Юбер?

— Пред хотел „Дьо-з-Ил“. Там било страхотна буря.

— Попитахте ли Максим дали има пари за път?

— Не. Изобщо не се сетих. Признавам, гледах само колкото се може по-бързо да си тръгне.

— В колко часа се прибра Юбер?

— Един и нещо… Защо?

Ермантие се поколеба. Толкова чудато беше това, което имаше да каже! Как да признае, че е чул да пристига една кола, която се е отдалечавала, и да се отдалечава една кола, която е пристигала? Но не можеше да се освободи от тази натрапчива мисъл.

— Бедният Максим все пак — прошепна той.

— Какво! Да не би сега да седнете да го съжалявате. Преди малко искахте да го скастрите. Не ви разбирам.

— Изглеждаше ли уморен?

— Спор няма, не изглеждаше добре, но при живота, който води…

— Може би не сме му обръщали достатъчно внимание, Кристиан. Всъщност той е по-болен от мен. Ще ви помоля за нещо… Обещайте ми, че няма да се разсърдите… Ще кажете на Юбер да ви закара дотам.

— Какво? В Ла Рошел?

— Да… в Ла Рошел… и ако Максим още не е заминал, ще го върнете.

— Ришар! Давате ли си сметка?

— Да. Но си давам сметка също и за това, че това момче има нужда от мен. Искам да знае, че домът ми е винаги отворен за него. Аз не съм го пъдил.

— Обвинявате ли ме?

— О, не.

— Тук ще стане непоносимо, ако се върне… Голяма е вероятността Клеман да ни напусне.

— Е, и какво от това! Повече обичам брат си, отколкото вашия шофьор.

Ермантие се изправи. Гневът изкривяваше устните му. А бе помислил за миг, че войната е свършила. Войната на малки спречквания, засади, удари, в която той вече не беше по-силният. Хайде! Никакво размекване! Никаква милост!

— Ще тръгнете веднага. И ще кажете на Максим, че му заповядвам да се върне… Колкото до Клеман, аз се наемам да го успокоя.

Ето този глас му бе създал най-непримиримите врагове. Изчака отказ, възражение. Тя сигурно го мразеше в тази минута. Та той сам се мразеше! Тя мълчеше обаче. Той приближи до вратата, обърна се.

— Максим е едно дете — рече той. — Дори и да шмекерува леко с чековете… по дяволите, мога да го понеса, як съм!

Никакъв шум откъм Кристиан. Сякаш не беше вече в стаята. Ермантие излезе и с ръка на стената се отправи към стълбището. Юбер закусваше на верандата. Стана, когато Ермантие го доближи.

— Добър ден, скъпи приятелю. Добре ли спахте?

— Да — изръмжа Ермантие. — Та седнете, де. Кристиан току-що ми разказа за брат ми.

— А, значи ви каза?

Но защо гласът на Юбер трепереше? От какво се страхуваше?

— Трябва да върнете Максим — продължи Ермантие. — Веднага. Сигурно не е бил прав да се кара с Клеман, но ако не се върне в Лион, ще се разболее. Никакви колебания значи! Ще придружите Кристиан до Ла Рошел и ще ми доведете Максим с колата.

— Е, това е за предпочитане — заяви Юбер. — Бедният Максим, наистина, като го видях да си тръгва като изпъден слуга…

Ермантие целият се беше напрегнал да слуша. Имаше нещо в гласа на Юбер, което не беше в ред. Но какво? Никакво съмнение, че изпитва облекчение от взетото решение. Прекалено облекчение дори! Сякаш отначало се е страхувал много.

— Разкажете ми какво се случи в кухнята — попита нехайно Ермантие.

— О, много е просто. Тъкмо се канехме да се качваме да си лягаме. Брат ви беше жаден. Отиде да вземе някаква бутилка от хладилника. Видял е Марселин сама, вероятно я е целунал и Клеман е изникнал в същия миг от задната врата… Когато ги открихме с Кристиан, бяха стигнали до бой.

Ермантие бавно размазваше масло по препечените си филийки. Опитваше се да си представи сцената. Максим, навеждащ се над Марселин, може би просто за да предизвика шофьора. Но за какво му е било на Максим да търси кавга?

— Възрази ли нещо, когато Кристиан го помоли да си върви?

— Не.

Ето, точно това беше странно.

— Отивам да кажа на Клеман — рече Юбер.

— В никакъв случай! Види ли Клеман на волана, Максим никога няма да се съгласи … Вие ще карате колата, както тази нощ.

— Прав сте! — отбеляза Юбер. — Тази история наистина ме побърка.

Правеше усилия да изглежда непринуден. И извади кутийката с ментов дропс, както винаги, когато беше притеснен.

— Е, до скоро. Надявам се да ви доведем блудния син.

„Фалшив тип“, помисли Ермантие. Но изкриви устата си в усмивка. Токчетата на Кристиан чаткаха в хола.

— Побързайте — викна Ермантие.

Той остави ножа на покривката, наклони глава, за да не изпусне никакъв шум. Буикът потегли и моторът изръмжа по-силно при преминаването на вадата. Точно както тази нощ! Не е възможно да сбъркаш едно потегляне с едно връщане. Ермантие заопипва, откри ножа, масленицата. Маслото имаше лош вкус. Не беше достатъчно солено. Или пък самият той от болестта вече не усеща нещата както преди?

— Господинът свърши ли?

— Да… Кажете ми, Марселин… Къде е Клеман?

— В градината, господине. Полива.

— Благодаря.

Ермантие отблъсна стола си. Имаше ли смисъл да разпитва това девойче? То щеше да излъже, за да се оневини. Или пък, обратното, щеше да даде някаква смущаваща подробност заради удоволствието да го притесни. Малка уличница! Сега стъпалото. Всъщност от стаята до портата, от портата до стаята, все същите жестове, като затворник. Беше не просто почивка. А доброволно отшелничество. Имаше ли причина да живее така затворено? Не за пръв път си задаваше този въпрос, но някакъв потаен страх му пречеше да си отговори. А споменът за неотдавнашната му разходка покрай брега добавяше към този страх и някакъв ужас. И внезапно разбра защо толкова искаше Максим да се върне. Максим нямаше да откаже да спи в съседната стая. Така че при нужда щеше да бъде достатъчно да почука на стената… Ето нещо, на което Ермантие не бе обръщал никакво особено внимание досега: всички техни стаи бяха отдалечени от неговата. Беше изолиран като прокажен. Защо ли? Защо? Още един идиотски въпрос.

— Тук ли сте, Клеман?

— Да, господине… нали чувате водната струя.

Щом се опита да го заговори, той непременно действува с маркуча!

— Приближете се, Клеман.

— Да, господине.

Обувките му скърцаха. Миришеше на пот, на мокри дрехи.

— Научих какво се е случило тази нощ — рече Ермантие.

— Така ли?

Същата тревожна интонация като при Юбер.

— Моля ви да извините брат ми — прошепна Ермантие.

Не беше силен по извиненията. И не беше недоволен, че Максим … Какво пък, Клеман е трябвало да си отваря очите за Марселин.

— А вие не забравяйте, че брат ми не е много добре напоследък… Та затова ще се върне.

— Ще се върне ли господин Максим? — попита Клеман невярващо и може би нахално.

— Учудва ли ви?

— Да, учудва ме… след това, което се случи.

— Така е. Обаче сега изисквам… чувате ли ме, Клеман, да не се повтарят сцени като снощната.

— Господинът може да бъде спокоен.

И Клеман се държеше фалшиво, страхотно фалшиво. Правеше се на глупак и сякаш му доставяше удоволствие.

— Добре — отсече Ермантие. — Ще внимавам всеки да си знае мястото. Свободен сте.

— Слушам, господине.

Този глас, дето искаше да мине за покорен, а издаваше ликуване. Мръсен тип! Доволен е бил да удари Максим, защото Максим, това е донякъде самият Ермантие. „Нямам нужда да ме обичат“, помисли Ермантие, докато се насочваше към портата. Карамфилите ухаеха. Въздухът жужеше от насекоми. Прасковката сигурно бе нападната от оси. Ермантие стисна пречките на желязната порта. Пареха. За миг му се прииска да излезе, да поеме между плешивите хълмове към селото. Не се осмеляваше да завърти желязната дръжка, защото Клеман щеше да чуе и да се усмихне сам там, долу. И все пак. Да си отиде! Да зареже семейство, работа и този отвратителен страх, дето сега щеше да го обсажда всяка нощ… Негова ли беше вината, че се превръща в страхливец?

Обърна се назад. Добре, че беше Максим. Обхвана го невероятно нетърпение. Час по-скоро да види Максим! И толкова по-зле, ако иска много пари. В замяна щеше да му даде сигурност, покой. Докато той беше тук, нямаше да се случи нищо. Ермантие се прибра в къщата, повика Марселин.

— Пригответе съседната на моята стая. Брат ми ще живее в нея.

Какво! Какво толкова странно бе казал пак? Защо не отговаряше, дори не помръдваше. Усещаше я вцепенена, там, пред себе си.

— Е, хайде, вървете, Марселин. Нали ме чухте?

— Да, господине.

Едва измъкваше думите си, гласът й трепереше.

— Ще го наглеждам от стаята си. Ще трябва да мирува.

— Да, господине.

— Какво? Плачете ли? Марселин! Върнете се!

Вече бе избягала по стълбите. Значи искрено обичаше Максим! Може и да е бил несправедлив към това момиче. На свой ред изкачи стъпалата. Уханието на карамфилите и розите стигаше дотук, изпълваше коридора. Той влезе в стаята си, примъкна креслото до прозореца и запали цигара. Кротко се унесе, изтощен от безсънната нощ, и очите му се отвориха пред възхитителни сънища. Не чу връщането на буика. Не чу шушукането на гласовете в приземния етаж, нито стъпките по стълбището. Кристиан дълго чука на вратата. Тогава багрите увехнаха под клепачите му, формите се стопиха, мракът се завърна и той се събуди с натежала глава, без да знае къде се намира, какво става.

— Аз съм, Кристиан. Скочи рязко.

— Влезте, за бога. Къде е той?

Вече бе разбрал и се отпускаше тежко.

— Заминал беше — рече Кристиан. — Пристигнахме много късно.

— Имаше ли влак?

— Да, за Париж… За всеки случай Юбер му изпрати телеграма в Лион, сякаш вие сте я написали:

„Инцидентът уреден. Върни се. Целувки.“

— За първи път да се сети да предприеме нещо умно — изръмжа Ермантие. — Да почакаме. Надявам се, че този глупак Максим…

— Но, разбира се — рече Кристиан. — Няма за какво да се тревожите толкова. Поколеба се.

— Знаете ли кого срещнахме в Ла Рошел? Онези, Белем.

— Не ме интересуват.

— Дълго ме разпитваха за вас. Ще минат утре.

— Какво?

— Предупредих ги, че вие не сте много добре и вероятно ще останете в стаята си.

— И още как! Та аз не ги понасях и… преди! Камо ли сега…

— Не мога да бъда груба с хора, които винаги са се отнасяли изключително коректно към нас. Но ще им кажа, че не се чувствувате добре.

— Всъщност и вие не държите много да ми изпращате посетители. Признайте си.

— Ришар!

— Бог знае какво ще видят, а какво ли ще си помислят! Може и да бъдат ужасени? Не е ли вярно?

— Ришар! Не обичам да ви слушам, като говорите така.

— Да приемем, че се шегувам. И защо толкова държат да дойдат тези ваши Белем?

— Стори ми се, че се интересуват от работата на Агостини — призна Кристиан. — И при тях има сериозни повреди и не знаят към кого да се обърнат. Изглежда, преуспяват. Обясниха ми, че са купили още две предачници в Рубе. А ако можехте да видите новата им кола! Пакард! Истински салон, вътре да каниш гости.

— Не харесвам пакардите. Много са парвенюшки.

— Няма що, бедни ми Ришар, решите ли да бъдете хаплив…

Тя излезе и Ермантие заключи след нея, сякаш Белем бяха вече на стълбите. Белем! Бегли ваканционни познати, виждаха се всяко лято. Той — късокрак, с тройна гуша и без вежди. Тя — мургава, суха, злъчна и със златни зъби като гледачка на карти. Но не си знаеха парите.

Ермантие ритна някакъв препречил му се стол. Ако посещенията започнеха, значи трябваше да се маха. Ще отиде при Максим и двамата ще заминат, където им видят очите… Да заминат с Максим! Но дали Максим щеше да иска да тръгне с него?