Боало-Нарсьожак
Лицата на мрака (4)

IV

Бяха вечеряли навън, на няколко крачки от верандата. Въздухът беше влажен и откъм морето току отекваше тътен.

— Деца мои — рече Максим при десерта, — по-добре е да се приберете. Времето се разваля.

— Не сте ли много уморени от пътуването? — обърна се Кристиан към Юбер.

— Като смазан съм — призна Юбер. — Тази линия Лион-Ла Рошел е направо невъзможна.

Би могъл да дойде с кола, но не го биваше да кара, а беше твърде стиснат, за да плати на шофьор.

— Лека нощ — рече Максим. — Ще отида да изпуша една цигара край морето и сетне — право в леглото… Не, не ставайте.

Ермантие не обърна внимание на неговото тръгване. Мъчеше се да открие една миризма, като че ли я бе усетил преди малко. Не беше на карамфили, нито на мокра морава, нито на напечена земя. Идваше от по-далеч. Може би от ландите^[1]? Или от съседната градина. Нещо необичайно и дразнещо като дълго търсено изплъзващо се име…

— Повикайте Марселин за кафето — рече той. Секунда мълчание, сетне се чу яростен звън, при което слугинята дотича.

— Поднесете ни кафето, моля — рече Кристиан.

Бе раздразнена. Защото й бе заповядал. Защото не желаеше да получава заповеди. Защото бе дал нареждането си рязко, такъв му бе гласът в лошите дни. При това не бе имал никакво намерение да я обижда, но от години двамата бяха наострени един срещу друг. Преди Ермантие би свил рамене и би напуснал масата. Сега беше принуден да остане и всяка дума имаше значение. Всяко мълчание — също. Съжителството им тук наистина започваше в напрегнатост и озлобление.

Юбер отвори кутийката с ментов дропс. Ермантие усети дразнещия мирис. Не понасяше тази миризма, а още по-малко жеста на Юбер, който изтърсваше кръглата кутийка в шепата си. Един мъж дъвче ли дропс? Юбер беше ли мъж? Гръмотевицата изгромоли все откъм дъното на хоризонта.

— Светло ли е още? — попита Ермантие. И отново мълчание. Може би размениха поглед над масата, преди да отговорят.

— Да, малко — отговори Юбер учтиво. — Небето е надвиснало, но не смятам, че бурята ще бъде за нас. Рязък удар по покривката и бързо, заглъхващо жужене.

— Мръсотия — изръмжа Юбер.

— Бръмбар рогач — забеляза Ермантие. — Голям.

— Как разбрахте? — попита Кристиан.

— По звука.

— Странно — измърмори Юбер. — На моменти човек би се заклел, че виждате.

Бе изречено любезно и все пак Ермантие като да долови някаква задна мисъл, която напразно се опита да отгатне. А и навярно се заблуждаваше, както преди малко, когато упорстваше да определи ухание, което сигурно не съществуваше. Чувствуваше се нервен: въздухът бе прекалено плътен, сладък, наситен с изпарения и скрити течения. Юбер би трябвало вече да е отворил дума за завода, за сделките. Вечерята бе свършила, етикетът — спазен… Нима не усещаше нетърпението му? „Те не обичат работата ми — мина му през главата. — Новата ми крушка не ги интересува. Биха продавали по същия начин кундури или консерви сардина.“

— Не бих искал да се меся в неща, които не ме засягат, но брат ви леко ме безпокои… Почти нищо не яде… И е един такъв раздразнителен.

— Още един, който слабее — изръмжа Ермантие. — Бога ми, готови сме за гроба.

Юбер остави чашата си, може би доста рязко.

— Прощавайте — обади се след малко. — Знаете колко ми е симпатичен Максим… И много бих се натъжил, ако му се случи нещо неприятно.

— Какво например?

— Ами… не зная точно… Просто цял Лион знае за неговите… авантюри. Няма и месец как се афишираше с една… една…

— Е, и каква връзка има това с неговото здраве?

— Може би никаква… Бих се радвал да е така… Във всеки случай Максим не изглежда на себе си. Нали, Кристиан?

— Да — отвърна разсеяно Кристиан.

За какво ли мислеше тя? В този момент Ермантие си я представяше в профил. Защо в профил? И анфас беше красива. Подобна на Юнона и също толкова глуповата. Великолепни нос, брадичка, ала челцето — никакво. Една жена те поразява, жениш се за нея от гордост или свенливост, всъщност, има ли разлика. И после откриваш, че тя е алчна, тесногръда твар, дори не и чувствена. Ето какво ги беше разделило. Любовта. Притеснен, Ермантие попи потта от челото си, избърса дланите си.

— Не можеш да попречиш на хората да говорят — продължаваше Юбер. — А вие трябва да защитавате своето положение.

— Хич не ме интересуват хората — тросна се Ермантие. — Знаете ли какво разправят хората зад гърба ми? Че съм някакъв простак, ама с късмет. Че ако не съм бил срещнал жената на директора, още да съм дребно инженерче от отдела за проучвания. И те, хората, добавят, че ще си строша главата, защото съм се бил целил нависоко и съм се големеел. Ами работниците, Юбер, искате ли да знаете какво приказват помежду си? Че съм бил мръсник и кариерист. Е, добре, драги, аз ще им…

— Ришар!

— Ама не, нямам намерение да избухвам. Искам само да оставите Максим на мира… да се забавлява. Да се забавлява за двама!

— Но, Ришар, какво ви е тази вечер — рече Кристиан.

Ермантие внезапно млъкна. Само да не вземе да разкаже на този идиот Юбер епизода с котката!

— Несъмнено времето ви изморява — вметна Юбер.

— Че аз не съм изморен.

— Ако желаете, можем да отложим за утре…

— В никакъв случай. Предпочитам сега. Носите ли документите?

— Да, и ако позволите, ще отида да ги взема.

Юбер леко отмести стола си. Всичките му движения бяха премерени, дискретни. Стъпките му едва отекваха по цимента.

— Изглежда докачен, нарочно го предизвиквате.

— Как е облечен?

— Как е…

— Да.

— С черния си костюм. — прошепна Кристиан.

— Аха — захили се Ермантие… — А вие? Мога ли да зная?

Гласът на Кристиан се промени неуловимо.

— Аз съм с бяла рокля с орнамент долу на полата.

— Какъв орнамент?

— Нещо гръцко.

— Какъв цвят?

— Виненочервено.

— Аха — повтори Ермантие сериозно. Любовта ги разделяше. Неговият начин да… Божичко! Та той още страдаше. На моменти се чувствуваше унизен при мисълта, че тя беше неспособна да се развълнува, да отговори на ласките му. Поне да се беше съгласила… Да не му беше противопоставила своя тесен, ограничен, глупав морал. Невъзможно беше да я накараш да разбере н да почувствува, че като жена е мъртва.

Прокара кърпичката си под очилата. Потта дразнеше заздравелите рани.

— Юбер е прав — обади се кротко Кристиан. — Максим е чаровен, ала все пак прекалява. Вече улових някои негови волности с Марселин…

— Какво? Какви волности?

— Минал е възрастта да има настойник… ала под нашия покрив…

— Е, добре, какво толкова прави под нашия покрив, както се изразявате? Натиска я? Има намерение да я посети в…

— Мълчете, Ришар. Сякаш не искате да разберете.

— Не аз изгоних Бланш.

— Да, грешката е моя… както винаги. Да не говорим повече за това. Само че го смятам за още по-възмутително, защото това момиче… вече с Клеман… Е, разбирате какво искам да кажа.

— Зная — прекъсна я Ермантие. — Ще поговоря с Максим.

— Не му казвайте, че аз съм ви предупредила. Какво ще си помисли за мен?

— И аз това се питам. Но вече поставихте Юбер в течение, а?

— О, само две думи… колкото да не направи някоя неуместна забележка. Максим е толкова докачлив.

— Много неща му доверявате на този славен Юбер.

— Той е винаги готов да ни помогне.

— Възнамерява ли да остава дълго?… Не, не бързайте… Нямам никакво намерение да бъда неприятен. Може да остане колкото си иска… Питам ви само за да зная кой ще го замести на работата.

— Курсел.

— Би могъл да ме предупреди. Курсел! Защо пък точно Курсел?

— Подходящ е.

— Скъпа ми Кристиан, позволете ми да зная кой трябва или не трябва да замества Юбер… Едно време за вас беше въпрос на чест да си затваряте ушите дори за имената на моите сътрудници. Много сте се променили.

Тя понечи да отговори. Той чакаше, скръстил крака, преметнал ръка на облегалката на стола. Не знаеше, че в падащия здрач прилича точно на мъжа, който беше… преди гранатата… и Кристиан, леко стресната, мълчаливо наблюдаваше черните стъкла, които я гледаха.

— Ето Юбер — изломоти тя, сетне с видимо облекчение и престорена веселост изстреля:

— Оставям ви… Нямате нужда от мен. Лека нощ на двамата… Юбер, бъдете разумен. Не се застоявайте много. Ришар трябва да си ляга рано.

Излезе лек бриз и всяко листо, всяка тревичка затрептя. Ермантие изопна плещи, внимателно пое и задържа хладния ароматен въздух в носа си, в гърлото си, за да е сигурен…

— Всички търсихме — обясняваше Юбер. — Не е лесно да се открие рекламен лозунг… Нещо да не ви е зле?

— Не, не… Карайте! Слушам ви.

Отново бе доловил уханието, размесено с мириса на карамфилите, розите, мократа морава, тъй тънко, тъй неочаквано, че Ермантие не смееше да го назове. Името му би било прекалено опасно. Той се луташе на ръба на съмнението и страха в гласът на Юбер не смогваше да пробие тъмата, самотата и отчаянието, които се трупаха у него…

— Намерих една фраза, която не ми се струва за изхвърляне — казваше Юбер. — За една свещ, слънце.

— Моля?

— За една свещ, слънце. С какво е по-лоша от другите?

— Ще ни вземат на подбив — рече Ермантие уморено. — Свещ е смехотворна дума.

— Ами обърнете се тогава към специалист. На някои хора това им е занаятът, да измислят реклами.

— Моят принцип е да не разчитам на друг за нещо, което мога да свърша сам — изръмжа Ермантие. — Моята крушка си я измайсторих сам, е, почти сам. Машината за рязане на пръстените сам си я монтирах… Вие още не бяхте в завода, Юбер. Нашите флуоресцентни тръби…

Протегна големите си ръце на масата с дланите нагоре.

— … са излезли оттук. Стига да можех, щях да си правя дори и конвейерите. Та бъдете сериозен. Този лозунг си е наша работа… Или по-скоро моя… Аз ще се заема. Доста свободно време имам в този момент. Дори вече да съм го измислил, да не беше…

Ноздрите му неволно се разшириха, вдъхвайки хладния вятър, преминал над острите треви на плажа, тамариските, живите плетове от орлови нокти…

— Не усещате ли — довърши той тихо и почти засрамено.

— Какво?

Очевидно Юбер не можеше да усети. Ермантие въздъхна, извади цигара от джоба си.

— Нищо. Продължавайте… Изпрати ли ви Комрен своите изчисления с производствените разходи?

— Още не.

— Та пораздрусайте го. Как е възможно! С платените отпуски трябва да чакаме чак 15 септември, за да пристъпим към производство. Виждате докъде ни води това… Носите ли счетоводните документи?

— Ето ги.

— Дайте да ги разпиша.

Той се доближи до масата, разви капачката на писалката си.

— Бих могъл да запаля лампата на верандата — обади се Юбер.

Ермантие сви рамене и подписа книжата. Вече не се колебаеше. Вече не се страхуваше да не би да прилича на карикатура. Впрочем пред Юбер никога не се е страхувал, че е смешен.

— С една дума, нищо ново?

— Нищо — рече Юбер. — Вече няма никой в Лион и се съмнявам, че ще получим доклада на Комрен, преди да са минали три седмици. Същото важи и за нашите агенти в чужбина. Те се ограничават с текущите дела.

— Кой ви замества?

— Курсел.

— Не съм сигурен, че е най-подходящият. Нямам нищо против него, но е инертен. Много по-добре би бил в някаква администрация, отколкото при нас.

— Не съм на вашето мнение.

— Зная. Рядко споделяте моето мнение. Ермантие сложи лакти на масата и подпря брадичка на сключените си длани. Нямаше ли поне веднъж Юбер да възроптае? Нямаше ли най-сетне да се разкрие?

— Не ми улеснявате задачата — продължи Юбер. — Щом предложа нещо, веднага предлагате обратното… Моля?

— Не казвам нищо.

Юбер сякаш вече бе изчерпал смелостта си. Продължи със странно безизразен глас:

— Курсел не е много инициативен, така е. Ала можете ли да ми посочите сред вашите сътрудници хора, които да поемат инициатива. Само някой да се опита, и вие го скастряте. И ако упорствува, отървавате се от него. Направо да си помисли човек, че се страхувате от активни и амбициозни люде около себе си… Трябваше да положа страхотни усилия, за да убедя Курсел. Бях принуден да му обещая, че никой няма да му. отправя упреци.

Докато говореше, Юбер наблюдаваше невярващо Ермантие. Никога не бе дръзвал да отиде толкова далеч, а Ермантие дори и не помръдваше. Беше наклонил леко глава, сякаш вслушан в друг глас, в друг шум, идващ от дъното на нощта.

— Накрая Курсел прие — продължи Юбер, — ала не ми повярва, или поне не напълно. Там нямам необходимия авторитет, защото прекалено често ме скастряхте…

Той извади кутийката с ментов дробс и Ермантие раздразнено махна с ръка.

— Приберете тая мръсотия. Не понасям миризмата й… Е, накъде биете?

— Ами… много просто… Оставете ме да поема своите отговорности… отговорностите, които ми се полагат законно… по право. Смешно ли ви е?

— О, не! Изобщо не ми е смешно. Начинът, по който се изразявате, е… Но няма значение! И после?

— После… нищо. Това е всичко. Ама вие прекалявате. Да не съм ви служител. Когато ви дадох моите капитали, вие…

Ермантие стовари пестник на масата и скочи тъй буйно на крака, че ръбът на масата блъсна Юбер в гърдите. Той също стана.

— Много си позволявате, Ермантие — потрепери гласът му.

— Че млъкнете де! — крясна Ермантие. Той вдишваше на пресекулки, обърнат към градината, сгушил глава между раменете, сякаш нащрек пред някаква опасност.

— Не усещате ли? — промълви той. — Мирише на бор!… Да, никакво съмнение вече… Боров мирис… Вдъхнете, сам ще се уверите.

Юбер пое малко въздух, наблюдавайки недоверчиво Ермантие.

— Наистина. Мирише на бор.

Ермантие се подпря на масата, която изскърца под тежестта му.

— Не — рече той. — Безполезно е да ме баламосвате само за да ме успокоявате. Не.

Натъртваше на всяка дума с някаква отчаяна ярост.

— Не… Не може да мирише на бор… Няма борове… на километри наоколо… и това ви е известно, Юбер.

Тежко седна, опипа слепоочията, челото си, свали очилата и прокара пръсти по орбитите си, по неравните уплътнени краища на затворените рани.

— Уверявам ви — настоя Юбер. — Наистина мирише като на бор… Не е много силно, но и аз вече започвам да го усещам…

— Благодаря ви, Юбер… Много любезно от ваша страна, но няма смисъл да се преструвате, че съм прав… Не съм прав. Усещам мирис на бор и греша, това е всичко… и вие не можете да ми помогнете. Никой не може да ми помогне… Бихте ли ми сипали малко кафе?

По-близък тътен дълго громоли, последните му вяли бумтежи заглъхнаха, подмятани от ехо на ехо.

— Времето е едно такова, тежко. Би трябвало да се приберем.

— След малко.

Ермантие изглеждаше съсипан. Той погълна кафето си на две-три бързи глътки, изчака малко, замахна с ръка пред лицето си, като да изпъди невидими мухи.

— Юбер… кажете ми по мъжки… много ли съм се… променил? Болнав вид ли имам? Нали не ме виждате всеки ден, вие по-добре бихте могли да прецените.

— Изглеждате по-неспокоен, по-нервен… Така…

— Отслабнал съм, нали?

— Да.

— Благодаря, Юбер. Поне вие имате смелостта да сте откровен. И преди малко… не беше истина… не усетихте да мирише на бор?

— Не.

— Ето така трябва да се приказва.

— Но не бива, скъпи приятелю, да придавате значение на подробности, които са…

— Оставете! Оставете!… Естествено това са само подробности… Разбрано. Приемам вашия Курсел. Може би и за него да съм сгрешил.

— Забележете, не е късно да го замените, ако това ще ви достави удоволствие. Ето Матиас например…

— Не искам да ми се доставя удоволствие. Оставете Курсел! Отнесете всички тези документи, Юбер. Давам ви карт бланш… Да, наистина ми се струва, че не бих могъл да се върна в Лион следващия месец. Лека нощ, Юбер. Имам нужда да се разходя малко… Колко е часът?

— Десет. Съвсем тъмно е.

— Това не променя нещата. Лека нощ.

Ермантие пое по алеята. Чуваше Юбер да влачи масата под верандата. Чуваше и щурците навсякъде около себе си. Тежка гореща дъждовна капка падна на бузата му, стече се към устата. Той вървеше, извил тяло, с едното рамо напред. Вече не можеше да ходи по друг начин. Заради стената. А нощта силно ухаеше на бор. Игличките на бора, шишарката, полуотворена, сълзяща смола. Сега боровата миризма изместваше всички останали. Всяко вдишване беше като рана. „Ще мине, повтаряше си той, ще мине… Ето, вече минава!“ Вятърът подухна влажен и градината отново замириса на карамфили, увехнали рози, мъртви листа. Ето. Свърши! Кризата мина. Друг, по-силен напор донесе бученето на океана, леко блудкавия лъх на оголените от отлива пясъци, локвите, тлъстите чайки. „Все същият съм си обаче — изненада се Ермантие. — Имам усещането, че съм си същият. Бих могъл да работя, да правя изчисления, дори открития! Ала бъркам. Вече сбърках за Рита. И ако започна да работя и да изчислявам, един господ знае какво би могло да се случи!“

Направи още няколко крачки, спря, защото изведнъж вече не откриваше пътя си. Докъде ли бе стигнал, потънал в тези глупави мисли? С крак опипа пред себе си, около себе си, както едно време, когато ловуваше в блатата, а почвата му се струваше опасно пружинираща. Обувката му се удари в циментов бордюр и той тутакси се ориентира. Намираше се на пресечката на двете централни алеи, до прасковата, малкото тригодишно дръвче, което бе посадил миналата година. Само какъв вой бе надала Кристиан! Праскова в цветна леха! Ами симетрията! И кому било нужно плодно дръвче? Да не били селяни. Пък и прасковите на пазара били по-хубави. Кристиан не обичаше нито дърветата, нито животните. А цветята й бяха само заради удоволствието да ги къса и да ги подрежда във вази. Естествено него не го търсете за изкуството да се аранжират букети. Дръвник някакъв, биваше го само да печели пари. Тя щеше да види… Ако бъде принуден да отстъпи ръководството… Ако Юбер го поеме, щеше да е само за няколко месеца… „Всъщност — помисли си той, — бих се чувствувал по-добре в някоя болница, в някое лечебно заведение.“ Думата го изпълни с горчивина. Плю. Жаден беше. Чувстваше се изсушен, порест, прояден като костите, изхвърляни от вълните, тъй леки в ръката. Да можеше сега да стъпи на някоя друга заровена в земята мина и тя да избухне под него, разпръсквайки надалеч неговите мисли и кошмари. Да. Дотам беше стигнал. А през това време Максим…

Непоносими образи се занизаха в съзнанието му, голи тела с главата на Кристиан… Той простена, протегна ръка към дръвчето. Може би една праскова би утолила тази отвратителна жажда.

Ръцете му ровеха из празното. Той сложи крак в меката пръст, пристъпи. Други капки падаха около него, всяка със собствен шум и толкова тежки, като да бяха плодове от раздрусано дърво. Прасковата се криеше там някъде, пред него. Но къде? Ермантие се върна на алеята. Нямаше да им позволи да си играят повече така с него. Да видим! Пресечката на двете алеи. Значи там, в ъгъла… Никаква грешка не беше възможна. Отново тръгна, размахвайки ръце във въздуха, преброи три крачки, четири… пет… Трябва да я е подминал… Може би малко по-вдясно?… Не, вдясно нямаше нищо… Нито вляво… Нямаше вече праскова. Изчезнала беше. Ермантие се препъна в циментовия бордюр, едва не изгуби равновесие, повдигна лакът напред, за да се предпази. Ала никой не го заплашваше. Нощният вятър духаше по-силно през градината. Леки плъзвания, потрепвания на клони, многогласна жива гълчава запълни тишината. Ермантие трябваше да се бори с желанието си да се обърне кръгом и да побегне към къщата с опасност да се пребие.

„Много добре, значи дръвчето го няма. Тя го е изкоренила. За да има последната дума.“ Беше почти доволен от това обяснение. А и нямаше друго. Защото в края на краищата… той притисна длани една към друга… ако прасковката беше тук… ръцете му нямаше как да се излъжат. Той сведе поглед, сякаш би могъл да ги погледне, да ги насърчи. Усещаше ги как се докосват, бяха бдителни, послушни и верни. Нищо, че им се беше сторило… Но не. Нямаше вече прасковка.

Прибра се, без да бърза, с огромното присъствие на градината зад гърба си. Бурята бе престанала да тътне. Ами Максим?… Максим отдавна трябва да бе изпушил своята цигара. Просто извинение, за да се оттегли. Може би щеше да прекара нощта навън, в дюните!

За последен път Ермантие вдъхна дълбоко, преди да затвори вратата на верандата. Въздухът миришеше на мокра прах. Как би могъл да ухае на бор. Чу някакъв котарак, по-скоро котка, да плаче от любов в нощта.