Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (13)

Тринадесета глава

— Името му е Уортън Кендъл — Хари крачеше напред-назад из кабинета си, притиснал с рамо телефонната слушалка към лявото си ухо. — Искам да разбереш къде се намира сега и ако е възможно, къде е бил вчера.

— Ще направя всичко възможно. Изпрати ми по факса информацията, която имаш от предложението за спонсориране, както и всичко друго, което може да представлява интерес.

— Ще го направя.

Настъпи кратка пауза. Хари знаеше, че човекът отсреща си води бележки на компютъра.

Фъргюс Райс беше частен детектив. Един от най-добрите. Хари използваше услугите му от време на време, когато се нуждаеше от текуща информация в добавка към собствените му логически заключения в процеса на разследването на някоя научна фалшификация.

— Това ли е всичко? — попита след малко Фъргюс.

— Засега да. Ако науча още нещо, ще те уведомя. Побързай с тази работа, Фъргюс. С всеки изминат ден този човек става все по-откачен. Първите му две деяния не бяха нещо особено, но ако вчера е бил в синия форд, определено започва да става опасен.

— Ще се заема веднага.

Хари остави телефонната слушалка на мястото й и застана пред огромния аквариум. Наблюдаваше рибките, които кръжаха около миниатюрния риф вътре, и се питаше колко още хора ще идват и ще убеждават Моли, че не трябва да му се доверява.

Имаше репутацията на безпогрешен експерт, що се отнасяше до разкриването на научни измами и фалшификации. Големи корпорации, включително и правителството, търсеха услугите му. Бе написал книга по този въпрос и още една книга за рисковете от фалшификациите. Струваше му се, че целият му живот бе посветен на разследването на измами и илюзии. Дарбата, която притежаваше по рождение, му позволяваше да надушва веднага лъжците, фалшификаторите и измамниците. От семейство Стратън бе наследил някои основни инстинкти, отнасящи се до бизнеса. Образованието му бе дало необходимите познания.

Винаги бе заставал на страната на истината. Винаги той беше този, който разобличаваше измамниците и ясно бе посочвал с пръст онези, които мамеха и лъжеха.

Сега хората казваха на Моли, че той най-вероятно има намерение да я измами. И с нищо не можеше да докаже колко много грешат. До този момент тя му имаше доверие. Но Хари не можеше да не се запита колко пъти щеше да чуе да го обвиняват, че спи с нея, само за да сложи ръка на фондацията, преди да започне постепенно да вярва на тези обвинения. Запита се също колко ли пъти тя щеше да чуе да го обявяват за луд, преди да започне да вярва и на това.

Откъм коридора долетя тихо шумолене.

— Отново ли си се отдал на мрачно настроение? — Моли влезе весело усмихната.

Хари се обърна бързо с лице към нея.

— Не те чух да влизаш.

— Пристигнах точно когато Джини си тръгваше — тя прекоси кабинета и обви ръце около врата му.

Той я притисна плътно до себе си и приведе глава да я целуне. Хубаво беше да я има до себе си в края на един дълъг ден като този. Точно така трябваше да бъде. Не искаше дори да си помисли какво щеше да се случи, ако тя се вслушаше в обвиненията и предупрежденията.

Моли отметна глава назад и го погледна с кристалночистите си зелени очи.

— Искаш ли да си поговорим за вечерята?

— Какво си намислила? — усмихна й се той.

— Мисля, че тази вечер трябва да излезем. Изглеждаш ми прекалено потиснат. Причината вероятно е в пълнолунието. Една вечеря навън може да те накара да се отърсиш от мрачните мисли.

— Добре.

Прониза го остро безпокойство. Запита се дали периодичните му мрачни настроения не бяха започнали да я тревожат. Тази мисъл развали още повече настроението му. Опита се гласът му да звучи по-оптимистично, отколкото се чувстваше в действителност:

— Ти избираш ресторанта.

— Нека отидем в онова заведение на отсрещната страна на улицата, там храната е чудесна… — Моли замълча, тъй като един от двата телефона на бюрото иззвъня. — О! Частната линия. Сигурно е някой от семейството — тя свали ръце от врата му и отстъпи крачка назад.

— По дяволите!

Хари погледна телефона с лошо предчувствие. В продължение на няколко секунди обмисляше възможността изобщо да не отговори. Днес не искаше да се занимава с никакви семейни проблеми. Но след това посегна към слушалката.

— Хари Тревилиън.

— Хари, аз съм Джош.

Тревогата в гласа на момчето беше неописуема.

— Какво се е случило?

— Дядо е в болницата тук, в Хидън Спрингс. Катастрофирал с камиона си преди час.

Хари притвори очи.

— В какво състояние е?

— Лошо. Докторът ни предупреди, че следващите няколко часа са решаващи — Джош беше отчаян, очевидно бе, че още не може да повярва на случилото си. — Каза също, че дядо може и да не изкара нощта.

Хари погледна часовника си.

— Тръгвам веднага. Не се отчайвай, Джош. Леон е от стара коза яре, няма да се предаде толкова лесно.

— Не е чак толкова стар. Дори няма седемдесет. Доста хора живеят много по-дълго.

— Успокой се, Джош.

Братовчед му замълча за момент. Когато проговори отново, гласът му бе отчаян и слаб.

— Имало е и пожар, Хари. Също както когато татко беше убит.

— Тръгвам, момче.

— Благодаря.

Той затвори и погледна Моли.

— Съжалявам. Трябва да отида тази вечер в Хидън Спрингс. Леон катастрофирал с новия си камион.

— Ще дойда с теб — отвърна тихо Моли.

Хари се изненада от реакцията си на нейното предложение. Толкова беше свикнал да се справя сам със семейните кризи, че не разпозна веднага чувството на облекчение, което го завладя.

 

 

Моли стоеше до прозореца на болничната стая и слушаше тихото бръмчене на машините, които поддържаха живота на Леон Тревилиън. Той самият не осъзнаваше присъствието й, тъй като вниманието му бе раздвоено между постоянната болка и Хари.

Хари седеше сам до леглото му. Всички представители на семейство Тревилиън, включително Джош и Еванджелин, се бяха събрали в чакалнята, намираща се в другия край на коридора. Медицинската сестра бе отказала да ги пусне всичките накуп при Леон.

Когато преди малко двамата с Хари влязоха в болницата, Моли видя как цялата фамилия се обърна към него. Очакваха той да поеме всичко в свои ръце. И по някакъв начин, несъзнателно, но без всяко съмнение, Хари направи точно това. Първо поговори тихо с доктора. След това съобщи, че иска да остане няколко минути насаме с Леон. Моли понечи да седне до Джош, но Хари я погледна настойчиво и тя разбра, че иска да го придружи.

— Е, Леон, този път почти успя, а?

— По дяволите! Кой те повика, Хари? — гласът на Леон бе дрезгав и слаб. — Нямам нужда от теб тук.

— Повярвай ми, има доста места, на които бих искал да бъда в този момент.

— Аз също — Леон спря да говори, като че ли искаше да събере достатъчно сили, за да продължи. — Къде е Джош?

— Отвън в чакалнята.

— Повикай го да дойде тук, по дяволите!

— Ще го направя, но след малко. Трябва преди това да поговорим.

— Защо?

— Говорих с полицаите — продължи Хари. — Те ми казаха, че си ударил камиона в едно дърво. Валяло е силно, а ти си шофирал твърде бързо за тези неблагоприятни условия.

— Кучи син — измърмори Леон. — Аз тук може би умирам, а ти ми четеш още една от твоите лекции за безопасност!

Изражението на Хари си остава твърдо и непоколебимо. Моли разбираше, че той гони някаква определена цел и щеше да направи всичко възможно, за да я постигне.

— Не ти чета лекция — отвърна му бавно. — Искам да сключа с теб една сделка. Не ме карай да си мисля, че греша, но мисля, че ще преживееш и това. Само един Господ знае как си го постигнал.

— Благодарение на добрите стари Тревилиънови рефлекси — прошепна дрезгаво Леон.

— Точно така. Старите Тревилиънови рефлекси. Но тъй като някой път няма да успееш да се справиш, ще ти кажа нещо, което трябва да знаеш.

Леон отвори едно око и се вгледа напрегнато в него.

— Какво е то?

— Не очаквай от мен след смъртта ти да поддържам у Джош илюзията, че си герой. Не и преди с теб да достигнем до някакво споразумение.

— Исусе, та той ми е внук! Той е всичко, което имам.

— Знам. Но ще му кажа всичко, Леон, ако не се съгласиш на моите условия.

— Проклет изнудвач! Ето какво си ти!

— Двамата с теб взаимно се изнудваме в продължение на години, Леон.

— Глупости — чичо му си пое с мъка въздух. — Това бе нечестна игра. Ти винаги държеше козовете в ръцете си.

— Става дума за още една сделка, Леон. Само още една сделка и можеш да умреш като герой в очите на Джош. Разбира се, той би предпочел ти да живееш, но това зависи само от теб.

— Исусе Христе! Какво искаш от мен?

Хари постави ръце на облегалката на високото болнично легло и сплете пръстите на ръцете си. Погледна измъченото лице на чичо си. От мястото, където стоеше, Моли можеше да види очите му. Те гледаха с непоколебима решителност и блестяха като полиран кехлибар, но тя можеше да се закълне, че забеляза болка под привидно безстрастното му изражение. Това, което правеше, не му се харесваше, но знаеше, че не може да постъпи по друг начин. Джош беше първата му грижа.

— След няколко минути ще повикам Джош. Когато го направя, искам да го освободиш от миналото.

— Какво трябва да означава това?

— Това означава да му кажеш, че времената са се променили. Че дните на глупави рискове и неразумен живот са отминали безвъзвратно. Кажи му, че баща му никога не би искал от него да следва примера му. Кажи му, че и ти не го искаш. Кажи му, че трябва да продължи по пътя, който вече си е избрал. Че се гордееш с него. Дай му благословията си, Леон.

— Господи, Хари, искаш да му кажа, че нямам нищо против да стане като теб? Искаш да го подтикна да обърне гръб на наследството си?

— Искам да му кажеш — продължи Хари неумолимо, — че през всичките тези години не си бил прав. Че сега разбираш, че е време да се появи ново поколение от семейство Тревилиън, което да разчита на ума си, а не на безсмислената смелост и рефлексите си.

— Защо да правя това? — изсъска Леон. — Ти вече го убеди да завърши колеж. Не ти ли е достатъчно?

— За него не е достатъчно. Той те обича, Леон. Джош иска твоето одобрение. Има нужда да чуе от теб, че не мислиш, че се е провалил като истински мъж само защото е избрал път, съвсем различен от бързите коли и несигурния живот.

— Джош пет пари не дава за мен — гласът на стареца бе изпълнен с горчивина. — От години ти си за него героят и примерът за подражание. Откакто го отведе от семейството му.

— Грешиш. Ти си негов дядо и нищо не може да промени този факт. Той има нужда от нещо, което само ти можеш да му дадеш, Леон. Джош има нужда да знае, че одобряваш бъдещето, което си е избрал. Това ще го улесни много.

— Мога да се обзаложа, че знам какви условия ще ми поставиш.

Хари сви рамене.

— Същите, както винаги. Ако направиш за Джош това, което те помолих, няма да му разкажа за Уили.

— Проклятие! Знаех си, че ще кажеш точно това! — лицето на чичо му се изкриви от болка. Когато се пое въздух, гърдите му свистяха. — Как да разбера дали мога да ти се доверя?

За момент Хари не отговори.

— Някога лъгал ли съм те, чичо Леон?

Отговорът на стария се изгуби в раздираща кашлица. Когато пристъпът премина, той впи насълзени от усилието очи в Хари.

— Печелиш, досадник такъв. Доведи момчето и изчезвай оттук. Сам ще свърша тази работа.

— Разбира се — Хари си изправи.

В продължение на няколко секунди продължи да фиксира Леон с поглед. Като че ли искаше да каже още нещо. Нещо, което не представляваше заплаха или принуда. Нещо, което би могло да представлява жест на помирение или предложение да прекратят тази очевидно стара война. Но в този кратък миг Моли, наблюдаваща смаяно отстрани, осъзна, че Хари не знае как да поиска мира, който желае. Беше помолил Леон да освободи Джош от миналото, но не бе в състояние да измоли и за себе си такъв подарък.

Без да каже и дума повече, Хари извърна поглед от леглото. Очите им се срещнаха и Моли протегна ръка. Той я пое, а пръстите му здраво се сключиха около нейните.

Излязоха от болничната стая хванати ръка за ръка.

 

 

— Беше много странно — Джош взе подноса и го понесе към една малка маса. Намираха се в кафенето на болницата. — Като че ли дядо се опитваше да ми каже сбогом. Никога не го бях виждал такъв. Не бе вече толкова упорит. Изглеждаше по-стар, ако разбираш какво искам да кажа.

— Тази вечер той преживя доста — Моли зае мястото си и взе пластмасовите чашки от подноса. — Сигурно катастрофата му е дала повод за доста размишления.

— Да.

Моли добре разбираше, че не катастрофата с почти фатален край, а Хари бе причината за промяната в житейската философия на Леон. Хари не я бе предупредил да не казва нищо за сцената, на която бе присъствала в болничната стая, но тя добре разбираше, че Джош не трябва да научава за разговора им.

Беше станало почти полунощ. Моли бе поканила Джош да отидат да се подкрепят с нещо, след като преди няколко минути младежът излезе от стаята на дядо си. Хари бе зает с документите, които трябваше да се оформят. Изглежда всички приемаха за нормално, че той трябва да свърши тази работа. Другите представители на семейството разговаряха тихо помежду си в чакалнята, докато се сменяха поред да бдят над леглото на болния.

— Горе главата, Джош! Дядо ти ще живее — Моли отпи глътка от чая, който бе поръчала и който смяташе за долнокачествен боклук. Мразеше да пие чай от пакетче. Нищо не можеше да се сравни с прясно сварените чаени листа. — Докторът каза, че състоянието му се стабилизира и има всички шансове да се възстанови напълно.

— Но той ми говореше така, като че ли очаква да умре. Каза, че искал да ми каже някои неща, за които си бил мислил от дълго време — момчето разбърка кафето си с пластмасова пръчица. — Каза ми, че през всичките тези години не е бил прав, когато се е опитвал да ме накара да се състезавам на всяка цена.

— Наистина ли? — Моли се опита гласът й да звучи нормално.

— Каза, че мъжете от семейство Тревилиън винаги са живели, разчитайки на смелостта и рефлексите си, но и че много от тях не са живели твърде дълго. Каза, че светът се е променил. Сега това, което има най-голямо значение, са умствените заложби. Каза също, че аз имам повече ум, отколкото баща ми и той самият взети заедно, и че не бива да го прахосвам напразно.

Моли кимна замислено.

— Очевидно дядо ти иска за теб различно бъдеще, съвсем различно от живота, който са водили двамата с баща ти.

— Да, така е — Джош се поколеба. — Винаги съм искал да завърша колежа и да взема докторска титла. Искам да се занимавам с такъв вид работа, откакто навърших тринадесет години. Но дядо винаги е казвал, че един мъж трябва да се докаже като такъв, като гледа смъртта в очите и плюе презрително в лицето й. Казваше, че мъжът трябва да живее постоянно с риска, иначе се размеква. Казваше, че Хари в това отношение е някакво недоразумение на природата.

— Хм.

Младежът вдигна поглед от кафето си.

— Говореше така за Хари дори след като научи какво е станало, когато бяха убити родителите му.

Моли остави чашата си на масата и се втренчи в Джош.

— Какво точно се е случило?

Джош се смути.

— Значи Хари не ти е разказал?

— Не.

— Не трябваше тогава да казвам нищо. Всички, и от двете семейства, знаят само основните факти. Но Хари никога не говори за това.

През тялото й премина студена тръпка.

— Мога да го разбера. Но вече не можеш да ме оставиш в неведение. Какво се случи?

Джош впи поглед в кафето си, като че ли там можеше да види отдавна отминали събития.

— Единствената причина, за да знам цялата история е, че една нощ, когато бях на четиринадесет години, чух Хари да вика в съня си. Помислих си, че се е случило нещо ужасно. Изтичах по коридора до стаята му. Той седеше на ръба на леглото си и бе вперил поглед през прозореца. Изглеждаше така, сякаш се бе събудил от някакъв кошмар.

— Продължавай.

— Не бях сигурен дали изобщо ме видя. Попитах го какво се е случило — Джош стисна по-силно чашата си.

— Какво ти каза тогава?

— Измина дълго, много дълго време, преди да каже нещо. Ако искаш да знаеш истината, това доста ме изплаши. Никога не бях го виждал такъв. Винаги е изглеждал силен. Непоколебим. Винаги в състояние да овладее всяка ситуация. Но онази нощ имах странното чувство, че той се опитва да се вземе в ръце, да се овладее. Като че ли събираше различни парченца от душата си и ги залепваше на мястото им, ако разбираш какво искам да кажа.

Моли си спомни нощта, когато бе намерила Хари, впил поглед в непрогледната нощ през прозореца си, като държеше в ръка механизма на Кендъл. Спомни си колко бе шокирана от безпомощността и уязвимостта в погледа му, нещо толкова чуждо за него.

— Мисля, че разбирам.

— След известно време започна да говори. Поради някаква причина, може би защото бях отишъл при него точно след като се беше събудил, той ми говори по начин, по който никога не ми бе говорил. Никога няма да го забравя. Седеше там, на леглото, взираше се в нощта и ми разказа какво се е случило в деня, когато бяха убити чичо Шон и леля Британи.

Моли почувства как я обзема ужас.

— Хари е бил там?

— Леля и чичо имаха магазин за водолазна екипировка на един от по-малките острови на Хаваите.

— Да, знам.

— През този ден решили да затворят по-рано магазина и да отидат да се гмурнат. Искали да изследват една подводна вулканична пещера, която открили няколко седмици по-рано. Оглеждали входа, когато били изненадани и убити от двама мъже.

— Мили Боже! — прошепна Моли. — Но защо?

— Чичо Шон и леля Британи попаднали на неподходящо място в неподходящо време. Три дни преди това в Хонолулу бил извършен въоръжен грабеж. Крадците скрили откраднатото в пещерата. Планът им е бил да изчакат нещата да се уталожат и търсенето да се прекрати, преди да извадят плячката от скривалището. Междувременно наблюдавали пещерата, преструвайки се на туристи. Били наели лодка и водолазна екипировка.

— И когато видели родителите на Хари да се гмуркат близо до пещерата, решили, че са или ченгета, или други крадци, попаднали на скривалището им?

— Точно така — Джош потри врата си уморено движение, което странно й напомни за Хари. — Те последвали родителите на Хари под водата, открили ги в пещерата и ги застреляли с харпуни. Чичо Шон и леля Британи изобщо не са имали шанс да оцелеят.

Моли притвори очи.

— Колко ужасно!

— Да, така е — Джош замъча за момент. — Хари пристигнал няколко минути след като били убити.

— О, не!

— Току-що бил дошъл на острова, за да ги посети. Отишъл право в магазина и съседи му казали, че родителите му щели да се гмуркат до пещерата. Хари решил да ги изненада. Взел една лодка и водолазен костюм и тръгнал да ги търси.

Моли едва можеше да си поеме дъх от вълнение.

— Той също е можел да бъде убит!

— Да. Но станало така, че били убити двамата въоръжени крадци.

— Как?

Джош вдигна очи и срещна погледа й.

— Хари ги убил.

— Какво? — Моли зяпна, поразена. — Сигурен ли си?

— Да. Сигурен съм. През онази нощ Хари ми разказа, че когато открил лодката на родителите си и видял другата лодка закотвена наблизо, разбрал, че нещо не е наред. Бързо облякъл водолазния костюм, взел един харпун и се гмурнал да разбере какво става. Точно в този момент убийците излизали от пещерата. Очевидно са се надявали, че акулите ще се погрижат за телата на жертвите им. Хари каза…

— Какво каза той? — попита тихо Моли.

Джош се намръщи, като че ли не можеше да намери подходящите думи.

— Каза, че изведнъж му се сторило, сякаш цялото море се обагрило в червено. Чувствал се така, като че ли плувал в океан от кръв. Каза ми, че знаел какво се е случило преди още да открие телата на родителите си.

Моли почувства присвиване в стомаха.

— Не мога дори да си представя колко ужасно е било.

— Хари попаднал точно на убийците. Но за разлика от чичо Шон той бил подготвен. Знаел, че нещо не е наред. Започнала неравна борба. Но Хари е бърз. Много бърз.

— Значи е убил онези двамата?

— Да. За малко не загинал и той. Единият от убийците успял да среже въздухопровода на неговия шлем. Все пак успял да изнесе телата на родителите си, преди акулите да успеят да се докопат до тях. Но било твърде късно. И двамата били мъртви.

— Боже Господи! — Моли примигна няколко пъти, опитвайки се да сдържи сълзите си.

— Мисля, че Хари никога не успя да си прости — продължи Джош. — Мисля, че затова понякога изпада в мрачни настроения. Оливия му каза, че това е посттравматичен стресов фактор или нещо такова.

— Не разбирам. Било е ужасна трагедия. Но защо Хари се обвинява за това?

— Защото е пристигнал твърде късно, за да спаси родителите си — Джош изпи и последната глътка от кафето си. — Онази нощ, когато го заварих в това състояние, той ми каза, че ако бил пристигнал само няколко минути по-рано, е можел да ги спаси. И досега продължава да повтаря, че е пристигнал твърде късно.

 

 

В пет и половина сутринта Хари усети нечие присъствие и отвори очи. На вратата на чакалнята стоеше лекуващият Леон лекар.

— Събуди се — нежно отмести главата на Моли от рамото си.

Тя отвори очи и на свой ред погледна доктора.

— Случило ли се е нещо?

Хари вече знаеше какво се е случило. Беше изненадан от огромното облекчение, което изпита в този момент. Леон щеше да живее. Старият негодник беше здрав като бик.

Лекарят погледна към изтощените, полузадрямали членове на семейството и се усмихна.

— Добри новини. Радвам се да ви съобщя, че състоянието на мистър Тревилиън се подобри и сега мога да го определя като задоволително. Вече няма опасност за живота му.

Последваха слаби радостни възгласи. Джош погледна Хари и се усмихна. Еванджелин изпусна шумна въздишка на облекчение.

— Знаех си, че Леон няма да се предаде така лесно.

— Винаги е казвал, че има девет живота като котките — изпъшка уморено Ралей. — Но по мое мнение вече е използвал осем от тях.

— Можеш да бъдеш сигурен в това — промърмори сънено бременната му жена. — Един ден старият глупчо здравата ще загази.

— Очевидно и този път му се размина — обади се тихо Хари.

Докторът насочи вниманието си към него.

— Той пита за вас.

Хари се изправи и се протегна. Моли също се изправи и застана до него, поглеждайки го въпросително, но той поклати глава.

— Всичко е наред. Ще видя какво иска. След това ще закусим в кафенето и тръгваме за Сиатъл.

— Ще почакам тук — кимна тя.

Хари тръгна по коридора към стаята на Леон. Когато влезе, една сестра тъкмо се отдалечаваше от леглото на чичо му. Усмихна му се, когато мина покрай него. Той я изчака да се отдалечи, след което насочи поглед към Леон.

— Поздравления. Имах чувството, че ще се справиш, така и стана.

Леон обърна глава.

— Така ли? Бих искал и аз да бях толкова сигурен. Ако знаех, че няма да ритна камбаната, нямаше да ти позволя да ме изнудиш. Ти се възползва от слабостта ми.

— Сделката си е сделка.

— Да, да. Получи, каквото искаше — старият замълча за момент. — Как е Джош?

— Добре е. Разказа на всички какво си му казал миналата нощ. За това, че е време мъжете от семейство Тревилиън да започнат да използват главите си, а не други части от анатомията си.

— Мислиш ли, че го направих щастлив?

— Да. Смъкна голям товар от раменете му. Даде му нещо, което аз не можех да му дам. Нещо, което той ще има до края на живота си.

— Какво?

— Съзнанието, че се гордееш с него и че баща му също би се гордял с него. Вече не се чувства предател на традицията в семейство Тревилиън.

— Е да, може би си прав. Може би е време за нова традиция.

Хари се усмихна.

— Какво е това? Не ми казвай, че лекият допир със смъртта те е накарал да промениш жизнената си философия.

— Не. Накара ме да бъда малко по-практичен. Никога не съм печелил много пари по състезанията, а колкото до Уили, и двамата знаем какво се случи с него. Ще бъде добре, ако Джош опита нещо друго.

— Изненадваш ме, Леон. Не знам какво да кажа, освен „благодаря“.

Леон присви очи.

— След като вече го спомена — има нещо, което можеш да направиш в израз на благодарността си.

— Какво е то?

— Ще имам нужда от нов камион.

 

 

Моли хвърли удивен поглед към Хари, докато закопчаваше колана си.

— Чичо ти иска да му купиш друг камион?

— Леон никога не е бил от тези, които ще изпуснат такава златна възможност.

Леката спортна кола плавно се измъкна от паркинга на болницата. Беше седем и половина. След час щяха да бъдат в Сиатъл. Моли щеше да има достатъчно време да си почине, преди да отвори магазина.

— Чичо ти е наистина голям чешит. Не можех да не забележа, че действаш твърдо с него.

— Ако това е учтив начин да ми кажеш, че го уплаших до смърт снощи, когато си мислеше, че ще умре — признавам се за виновен. От опит знам, че с Леон не можеш да се оправиш по никакъв друг начин.

— Знам, че не е моя работа, но би ли ми казал с какво го заплаши? — обади се след известно колебание Моли. — Да не би да се страхува, че ще го очерниш в очите на Джош?

— Да.

— Какво го кара да мисли, че можеш да го направиш?

Хари облегна ръце на волана. „Тя има право да знае“ — помисли си. Всъщност това бе истинската причина, поради която снощи я помоли да го придружи в стаята на Леон. Искаше тя да разбере истината.

— Двамата с Леон пазим една тайна. Само той и аз знаем, че бащата на Джош загина, защото механикът, който се грижеше за мотора му, пропусна да прегледа отново двигателя в нощта преди каскадата. Имало е някаква повреда в бензинопровода. Нещо, което механикът трябваше да забележи, ако си бе свършил работата.

Моли се размърда неспокойно на мястото си.

— Господи! Да отгатна ли кой е бил механикът на Уили?

— Точно така. Леон.

— Но защо не е проверил двигателя?

— Защото беше зает да чука жената на шерифа в една мотелска стая.

Тя остана поразена.

— Но ти ми каза, че Леон е бил в затвора в деня, когато е загинал Уили?!

— Наистина беше. Шерифът го арестува около десет часа същата сутрин. Уили умря в един на обяд.

— Как си разбрал, че чичо ти не си е свършил работата?

Хари съсредоточи вниманието си в пътя.

— Прегледах останките от мотора и установих причината за инцидента. Знаех си, че има нещо нередно.

— Знаел си? — Моли го погледна изненадано. — Искаш да кажеш, че си получил нещо като прозрение?

— Може и така да се каже.

— Това ли се случи и в деня, когато са били убити родителите ти? — попита тя много тихо. — Когато си намерил лодката им и тази на убийците? Знаеше ли, че се е случило нещо ужасно, за да слезеш под водата с харпун в ръка?

Хари остана без дъх от смайване.

— Говорила си с Джош?

— Да.

Той впи пръсти във волана толкова силно, че никой от двамата нямаше да се изненада, ако той се счупеше.

— Ако бях пристигнал само няколко минути по-рано…

— Не! — прекъсна го тя със спокойна увереност. — Ти нямаш никаква вина за тяхната смърт. Не си отговорен за това, което се е случило, Хари. Животът е пълен с много такива „какво би станало, ако…“, но такива въпроси са безсмислени. Като човек, посветил се на научни изследвания, където решаваща е единствено логиката, не може да не знаеш колко безплодни са такива размишления. Хипотезите не променят нищо — Хари не можа да измисли веднага как да възрази и тя продължи: — Има някои неща, които не можеш да контролираш, Хари. Трябва да приемеш тази проста истина, в противен случай ще полудееш.

— Понякога се чудя дали наистина това няма да се случи.

За пръв път изказваше гласно най-кошмарните си страхове.

— Не ставай смешен — Моли леко се усмихна. — Не говорех буквално. Самият факт, че се питаш дали не полудяваш, означава, че не си луд. Онзи, който наистина е луд, не поставя под въпрос лудостта си. Той си мисли, че е единственият нормален човек. И точно заради това е луд.

— Интересен поглед върху съвременната клинична психология — отвърна сухо той.

Моли докосна рамото му.

— Спомняш ли си какво написа в книгата си „Илюзиите на сигурността“? Абсолютната сигурност е най-голямата от всички илюзии.

— Спомням си. Но какво общо има това с мен?

— Пълният контрол е илюзия, Хари. Бих казала най-голямата от всички. Ти не си отговорен за всичко и за всички. Ти си само един обикновен човек, Хари.