Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (12)

Дванадесета глава

— Добре ли си? — дори в собствените му уши гласът му звучеше дрезгав и далечен. Не можеше да го избегне. Осъзнаваше, че Моли можеше да бъде убита в този инцидент, а за да отшуми влиянието на неприятното преживяване, се изискваше известно време. Може би цял живот.

Лицето й носеше белезите на преживяното напрежение, но иначе изглеждаше учудващо спокойна.

— Добре съм. Благодарение на теб — тя обърна глава и го погледна. Очите й бяха огромни. — Шофираш страхотно, Хари. Мислех, че ще се преобърнем.

— Колата е много добра.

Моли поклати глава.

— Ти си много добър. Всеки друг би изгубил контрол. Джош е прав, имаш отлични рефлекси.

— Всеки си има своите дарби и възможности.

— Твоята дарба спаси живота и на двама ни — заяви тя с дълбоко чувство. — Ако не се страхувах да сваля колана, докато сме все още насред този проклет път, щях да ти дам дълга, дълга целувка.

— По-късно ще се върнем и към това — Хари хвърли поглед на огледалото за обратно виждане и запали двигателя.

Можеше да настигне синия форд. Много му се искаше да го настигне. И ако беше сам, щеше да го направи. Без съмнение имаше голямо предимство на път като този с отличната си кола. Но преследването щеше да бъде много рисковано, а не биваше да излага Моли на допълнителна опасност.

— Мислиш ли, че трябва да съобщим за инцидента на пътната полиция? — попита след минутно мълчание тя.

— Съмнявам се, че от това ще излезе нещо — сви рамене Хари. — Опасни разминавания по пътища като този не са нещо необичайно. А и фордът нямаше регистрационни номера.

— Нямал е номера? — впи изненадан поглед в него Моли. — Не съм забелязала. Мислиш ли, че това бе несъмнен опит да ни изблъскат от пътя? Или пък шофьорът е бил пиян и ние просто попаднахме на неподходящо място в неподходящо време?

— Не знам — отвърна откровено Хари. — Но не ми харесват такива съвпадения.

Тя му хвърли подозрителен поглед.

— Не си мислиш това, което си мисля, че си мислиш, нали?

— Че шофьорът на форда е Уортън Кендъл?

— Знаех си — въздъхна Моли. — Мислим за едно и също. Твърде е невероятно, нали? Искам да кажа, предполага се, че Кендъл е в Калифорния.

— Само се предполага, че е там. Но всеобщото мнение за него е, че е абсолютно откачен. Кой би могъл да знае със сигурност къде е сега?

— Но защо ще се навърта около Айси Крест и ще чака да види дали някой ще го посети? Това просто няма смисъл. Кендъл се е изнесъл от бунгалото на Шортли. Къде спи тогава?

— В колата си.

— А къде се храни?

— Може да се е запасил с хамбургери или друг подобен боклук.

— Но откъде би могъл да знае кога ще го посетим, за да ни чака?

В продължение на няколко секунди Хари остана замислен.

— Може би се е криел в гората, откъдето е наблюдавал бунгалото. Или някой от Айси Крест му помага. Може би Шортли или някой от мъжете, които стояха пред магазина, му се е обадил и го е уведомил, че сме пристигнали да го търсим.

Лицето на Моли придоби замислено изражение.

— Това означава, че той има на разположение телефон.

— Клетъчните телефони не са рядкост в наши дни.

Моли се нацупи.

— Имаш отговор за всичко, нали? Но нали гражданите на Айси Крест, всички без изключение, описваха Кендъл като смахнат глупак? Не мисля, че са го харесвали много.

— Дори и смахнатите глупаци имат пари. Някой от града може с удоволствие да е взел парите му в замяна на малко информация.

— Уортън Кендъл едва ли има много пари. Ако имаше, нямаше да кандидатства за спонсорство от „Абъруик“.

— Не мисля, че са нужни повече от петдесет долара, за да изкушат когото и да било от онези мъже пред магазина.

— Може и да си прав. Проклятие! Положението става все по-объркано, не мислиш ли? Нещата могат да продължават така доста дълго време.

— Което ни подсказва, че без съмнение се налага да останеш в моя апартамент, докато открия Кендъл.

— Ами ако не го откриеш? Ако той просто изчезне?

Подтекстът, който се съдържаше във въпросите й, го накара да затаи дъх и разпали във въображението му образи и картини, които пазеше дълбоко в себе си. Беше ли за добро това, че Моли щеше да остане да живее при него?

Щеше да открие Кендъл, разбира се. Този тип беше твърде нехаен и неорганизиран, за да успее да изчезне без следа. Щеше да го открие и да направи така, че той никога повече да не безпокои Моли.

— Както вече ти казах, преди да се появи фордът, не мога да остана при теб неопределено дълго време — продължи тя, след като не получи отговор.

— Защо не?

— Точно ти ли трябва да ме питаш защо? След като се съсипа да изтъкваш колко много различия имаме помежду си!

— Е, и ти добави едно-две неща към този списък — напомни й той. — Всъщност мисля, че и двамата надценихме дребните несъответствия. Изглежда напълно сме в състояние да се справяме с тях.

Моли извърна бързо глава и любопитно го загледа.

— Да остана при теб за няколко дни е едно, а за неизвестен период от време — съвсем друго. Това означава практически да живеем заедно.

„Да, така е, помисли си той. Всяка нощ ще бъдеш в леглото ми. Всяка сутрин ще седиш срещу мен на масата за закуска.“

— Само докато намерим Уортън Кендъл и се справим с него — каза на глас.

Тя видимо се напрегна.

— Добре, съгласна съм. Щом смяташ, че това е най-доброто, което можем да направим…

„Това е най-доброто, от което имам нужда“, помисли Хари, но се задоволи само да кимне и да промърмори:

— Точно така.

 

 

На другата сутрин Хари излезе от асансьора на тридесет и първия етаж на най-високата сграда в центъра на града. Големите блестящи месингови букви на стената отсреща изписваха името на компанията, превърнала Стратънови в едно от най-богатите и влиятелни семейства в Сиатъл:

„СТРАТЪН ПРОПЪРТИС. Търговска компания за недвижими имоти“

Той зави надясно и продължи по покрития с персийски килим коридор към рецепцията. Привлекателната, елегантно облечена млада жена зад гишето вдигна поглед и му се усмихна. Хари не се появяваше много често в офисите на „Стратън пропъртис“, но всички служители там го познаваха. Всяко негово посещение се помнеше дълго.

— Добро утро, мистър Тревилиън. Какво мога да направя за вас?

— Добро утро, Върна. Ще бъдеш ли така любезна да кажеш на дядо ми, че искам да го видя за няколко минути?

— Разбира се — Върна натисна бутона на интеркома на бюрото си. — Мистър Стратън?

— Какво има? — гласът на Паркър Стратън бе вече глас на възрастен човек, но не бе загубил нищо от своята властност и безцеремонност.

— Мистър Тревилиън е тук и иска да ви види.

Настъпи кратка пауза. След това Паркър изръмжа басово:

— Кажи му, че съм зает. Дай му час за следващата седмица.

Хари кимна на секретарката:

— Благодаря ти, Върна. Не го свързвай с никого, докато не си тръгна.

Заобиколи рецепцията и продължи нататък по коридора.

— Но, мистър Тревилиън! — извика разтревожено Върна. — Мистър Стратън каза, че в момента е зает!

— Не може да е вярно. Нали той официално се оттегли от бизнеса.

И без да си даде труда да почука, отвори тежката дъбова врата на кабинета. Паркър седеше зад бюрото си. В голямата си възлеста ръка държеше златна химикалка. Пръстът му все още беше на бутона на интеркома. Погледна към него и се намръщи недоволно.

— Имаш маниерите на онези проклети Тревилиън.

— Защото съм Тревилиън — Хари затвори вратата и си взе един стол. — За твой лош късмет, също и Стратън.

— Предполагам, че не нахлу като див неандерталец в офиса ми, за да обсъждаме семейната генеалогия. Какво искаш?

— Дойдох, за да поговорим за плановете на Брандън да започне собствен бизнес.

— Дявол да го вземе! — Паркър хвърли настрана златната химикалка. — Знаех си, че рано или късно ще се намесиш в тази каша! Даниел ли дойде разциврена при теб? Или Оливия?

— Говорих и с двете. А също и с Брандън.

— Какво толкова има в теб, Хари, че всички идват да ти се изповядват? Защо трябва винаги да се намесваш в нашите семейни въпроси?

— Може би защото и аз принадлежа към това семейство — Хари протегна напред крака и се загледа замислено в дядо си.

Преди няколко години, когато стана на седемдесет, Паркър постепенно прехвърли оперативното управление на „Стратън пропъртис“ на сина си Гилфърд. Но нищо не можеше да го задържи далеч от офиса. Компанията беше неговият живот.

Паркър бе роден за бизнесмен и винаги се бе занимавал само с това. Изглеждаше поне десет години по-млад от действителната си възраст, благодарение на здравата костна структура на Стратънови. Личният му лекар бе казал, че сърцето и дробовете му са здрави като на двадесет години по-млад човек от него. Използваше само бастун, когато артритът в коленете започваше да го измъчва много, но иначе бе в отлично здраве. „Стратън пропъртис“ беше част от Паркър, необходима му като въздуха, който дишаше. Сигурно смъртта щеше да го намери седнал зад бюрото.

— Ще мина направо на въпроса — заяви Хари. — Мисля, че трябва да дадеш шанс на Брандън. Кажи му, че ще го подкрепиш. Кажи му, че няма да го лишиш от наследство заради това, че иска да бъде самостоятелен.

Паркър насочи гневно пръст към него.

— За Бога, стой настрани от тази работа! Колкото до мен, напълно съм убеден, че само ти си причината Брандън да иска да предприеме такава рискована стъпка.

Хари вдигна и двете си ръце с длани към дядо си.

— Честна скаутска, никога не съм го окуражавал да прави каквото и да е. Решението си е негово.

— Не си мисли, че някога ще повярвам в това! Той видя как ти захвърли наследството си от семейство Стратън и е решил да покаже на всички, че е също толкова твърдоглав и независим като теб.

— Мисля, че ми приписваш твърде голямо влияние.

— Не ти приписвам никакво влияние! — очите на Паркър хвърляха искри. — Изцяло те обвинявам за това глупаво положение! Ако не беше постъпил по този начин, Брандън никога не би си и помислил да напуска компанията.

— Не можеш да бъдеш сигурен в това.

— Сигурен съм, мътните го взели! — настоя старецът. — Ти му повлия лошо.

— Но Брандън просто иска да разкрие собствените си възможности. Защо не го оставиш да опита?

Паркър сви ръце в юмруци.

— Ако започне самостоятелен бизнес, Брандън няма да оцелее и година.

— Не знаеш това със сигурност. В края на краищата, във вените му тече кръвта на Стратънови. Твоята кръв. Кой знае на какво е способен?

— Ти също имаш Стратънова кръв във вените си — Паркър присви подозрително очи. — Но това не бе достатъчно, за да станеш бизнесмен.

— И двамата знаем, че не съм предопределен за деловия свят — отвърна меко Хари. — Не съм се и опитвал.

— Искаш да кажеш, че не си предопределен да застанеш лице в лице с истинския живот. Предпочиташ да се криеш в твоите въображаеми кули от слонова кост. Днес можеше да си вицепрезидент на компанията, ако бе дошъл да работиш при нас.

— Не е сигурно — възрази Хари. — Двамата с Гилфърд щяхте да ме уволните само след три месеца. Никога нямаше да мога да се приспособя към живота тук.

— Защото ти липсва нужната самодисциплина — сопна се Паркър. — В това ти е проблемът, Хари. Ти си твърде упорит и вината за това е на баща ти. Той те настрои против полагащото ти се наследство. Това беше неговият начин да се меси в работите на семейство Стратън. Това беше неговото отмъщение към мен.

— Мисля, че вече неведнъж сме обсъждали този въпрос.

Старият стисна ядно челюсти. За момент изглеждаше, като че ли е готов да продължи да спори. Но след това се облегна спокойно на стола си.

— Какво чувам, имаш си нова приятелка?

Хари повдигна учудено вежди.

— Новините се разпространяват бързо. Тя се казва Моли Абъруик.

— Даниел казва, че изглежда се е преместила при теб.

— Така е. За известно време поне.

Паркър се намръщи.

— Знаеш, че не одобрявам такива неща.

— Знам — Хари сви нервно пръстите на ръката си. — Но сега говорим за Брандън, не за мен.

— Няма какво да говорим. Не очаквай от мен да го подкрепя в идиотското му начинание. Той има задължения към семейството си.

— Даниел се страхува, че ще обезнаследиш Брандън, ако той започне собствен бизнес.

— Така ще направя — отвърна незабавно дядо му. — Точно това му казах преди няколко дни.

— Недей. Дай му благословията си, Паркър.

— И защо, по дяволите, да го правя?

— Защото той така или иначе ще изпълни намерението си, а Даниел ще бъде много по-спокойна и ще го приеме много по-добре, ако й кажеш, че подкрепяш решението му.

— Защо трябва да улеснявам нещата за когото и да било?

Хари изчака няколко секунди, докато се увери, че е привлякъл пълното му внимание.

— Дължиш на Даниел поне това.

— Дължа ли й? Да не си луд? Дадох на дъщеря си всичко. Дадох на всеки от семейството дяволски много. Това е половината от проблема на всички тук. Всички са разглезени — Паркър сбърчи нос. — И какво й дължа?

— Тя ти помогна да запазиш скъпоценната си компания, след като по-голямата ти дъщеря избяга с баща ми — каза Хари с равен тон. — Тя направи това, което бе длъжна да направи майка ми. Омъжи се за Дийн Хюз. Благодарение на нея ти получи парите, от които навремето си се нуждаел толкова много. Освен това получи и връзките на Хюз. А те струват повече от парите, нали?

Паркър го гледаше с широко отворена от изумление уста. След това ядно скръцна със зъби.

— Как смееш да намекваш, че съм насилил Даниел да се омъжи за Хюз! Като че ли бих могъл да го направя! Не живеем в Средните векове!

— Що се отнася до теб, може и така да е. Все още се опитваш да управляваш живота на хората, като че ли си някой феодален лорд.

— Имам правото да управлявам някои неща тук. Аз основах тази компания. Ако не бях аз, „Стратън пропъртис“ нямаше да съществува.

— Но си получил и немалка помощ — продължи тихо Хари. — По-специално от дъщеря ти Даниел. Върху нея са паднали всички тежести и отговорности, след като майка ми избягала с татко. Дължиш й благодарност, Паркър.

— Не й дължа нищо!

— Напротив, задължен си й, и го знаеш много добре. Тя понесе един брак, който за нея е бил същински ад, само заради семейния бизнес. Ако не е била тя, „Стратън пропъртис“ щеше да престане да съществува още преди тридесет и пет години. Време е да й отдадеш заслуженото.

— Каква е тази внезапна загриженост дали леля ти е имала щастлив брак, или не? Повечето хора нямат щастливи бракове, мисля, че това ти е известно.

— Родителите ми имаха такъв — отвърна тихо Хари.

Паркър целият се зачерви от гняв.

— Шон Тревилиън открадна моята малка Британи от семейството й! Той я съблазни, за Бога! Промъкна се като среднощен крадец. Отне я от дома й и от наследството й, както и от всичко, което по право бе нейно.

— Но я направи щастлива.

— Никога не й даде това, което тя трябваше да има, което заслужаваше!

Погледите им се срещнаха.

— Ако искаш да разбереш какво би се случило с майка ми, ако се бе омъжила за Дийн Хюз, само трябва да погледнеш леля Даниел.

— Как смееш! — изрева Паркър. — Поне щеше да бъде жива!

Хари се почувства така, сякаш изведнъж някой изпомпа въздуха от стаята. Бе отишъл твърде късно. И двамата бяха мъртви. А сега и той също щеше да умре. Никога нямаше да достигне повърхността. Твърде късно. Твърде късно.

Студен северен вятър зави в душата му. За един миг бариерите, които го предпазваха от пропастта, се разтресоха, заплашвайки да се срутят. Те откриваха път към безкраен мрак, който омайно го приканваше да потъне в него. Щеше да бъде толкова лесно да се остави да падне в дълбините и да се изгуби завинаги.

После пред него се появи образът на Моли. Тя му се усмихваше от отсрещната страна на бездната. Хари отново се върна в реалността. Погледна Паркър твърдо.

— Както вече ти казах, длъжник си на леля Даниел. Дай й единственото, което иска и от което има нужда. Което само ти можеш да й дадеш.

— Какво е то?

— Спокойствие и увереност относно бъдещето на Брандън. Самият Брандън не се нуждае от това, но тя да. В своя живот Даниел не е имала много спокойствие и сигурност. Била е твърде заета да се старае да ти доставя удоволствие.

Паркър впи пръсти в страничните облегалки на стола.

— Кой, по дяволите, ти е дал правото да бъдеш ангел-отмъстител в това семейство?

— Проклет да съм, ако знам — Хари стана и се запъти към вратата.

— Ти можеш да бъдеш истински досаден, Хари, известно ли ти е?

Хари хвърли поглед през рамо и срещна този на дядо си.

— Това си е характерна семейна черта. И в двата рода.

С тези думи излезе и тихо притвори вратата след себе си.

 

 

Не беше особено изненадан, когато зърна чичо си Гилфърд Стратън да го чака отпред в коридора. Гилфърд бе на четиридесет и девет години, най-младият от трите деца на Паркър. С аристократичните си черти, руса коса и лешникови очи той бе красив и представителен, както и останалите членове на семейство Стратън. Преди петнадесет години се бе оженил за Констънс Хийли, дъщеря на известно семейство от северозапада, занимаващо се с корабостроене. Имаха две деца.

За късмет на Стратънови Гилфърд бе наследил много повече неща от изисканата външност. Притежаваше истински талант и усет за бизнеса. „Стратън пропъртис“ процъфтяваше под негово ръководство.

— Какво целиш сега, Хари? — запита чичо му с хладна предпазливост. Блясъкът в очите му издаваше, че е напълно наясно за какво става въпрос. — По дяволите, пак си разстроил Паркър!

— За това не се иска много. Знаеш не по-зле от мен, че Паркър се разстройва само като ме види. Но не се притеснявай, ще преживее и тази наша среща.

Гилфърд пристъпи заплашително крачка напред.

— Говорил си с него за откачената идея на Брандън да напусне компанията, нали?

— Да.

— Стой далеч от това. Знаеш как се чувства старият, когато някой от семейството напусне компанията.

— Знам.

— Предупреждавам те, Хари, не се намесвай! Остави Паркър да оправи нещата.

— Заплахите му да обезнаследи Брандън разкъсват душата на леля Даниел.

Изражението на чичо му стана напрегнато.

— Знам. Съжалявам, но не може да се избегне. Това не е твой проблем. Поне веднъж опитай се да не се месиш в семейния бизнес — той се завъртя на пети и се отправи към офиса си.

Хари го наблюдава известно време, докато Гилфърд се скри от погледа му, след това се насочи към асансьора. Единственото хубаво нещо този ден бе, че Моли щеше да дойде при него вкъщи за обяд.

 

 

Моли скръсти ръце на бюрото и се загледа в сериозните лица на леля си и Кътър Латъридж. Знаеше, че и двамата й мислеха доброто, но въпреки това загрижеността им бе дразнеща.

— Не се тревожи за мен, лельо Вениша. При Хари ще съм добре.

— Но, скъпа, ако не се чувстваш удобно в собствения си дом, можеш да останеш при мен — Вениша, облечена в яркооранжева рокля, изглеждаше ярка и пищна като декоративна рибка. Но очите й издаваха тревогата й. — Наистина не знам дали е редно така да се преместиш при Хари Тревилиън. Та ти едва го познаваш.

— Повярвай ми, опознавам го с всеки изминал ден — отвърна племенницата й.

Вениша изправи решително рамене. Хвърли бърз поглед към Кътър, после отново към Моли, и се намръщи.

— Скъпа, ние с Кътър си говорихме за твоя доктор Тревилиън и мислим, че нещо не е съвсем наред в цялата тази ситуация.

— Какво не е съвсем наред?

Кътър многозначително прочисти гърлото си.

— Знам, че това не е моя работа. Все още не съм член на семейството ви — той се пресегна и леко докосна ръката на Вениша. — Но все пък се чувствам почти като такъв и мисля, че трябва да ти кажа какво мисля по този въпрос.

— Моля те, Кътър — отвърна Моли, — не се тревожи.

— Не мога да не се тревожа, скъпа — той възприе важен тон, което му се удаваше толкова лесно. — Изключително съм загрижен заради цялата тази история. Ако напоследък ти се случват странни неща и си сигурна, че това не е работа на някой от приятелите на сестра ти, настоятелно бих те посъветвал да уведомиш полицията.

— Всъщност Хари още вчера говори с полицията — каза Моли. — Не могат да направят кой знае какво, особено ако Уортън Кендъл е заминал за Калифорния.

— Но сигурно могат да направят нещо относно онази кола, която е искала да ви изблъска от пътя — обади се Вениша.

— Не могат да направят нищо, освен да протоколират произшествието и да бъдат нащрек за син форд, който се движи с опасно висока скорост — обясни Моли. — Двамата с Хари дори не сме сигурни, че има връзка между опита да ни изтласкат от пътя и Уортън Кендъл. Лично аз, колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че няма такава. Вероятно щяхме да станем жертва на пиян шофьор.

Кътър я погледна замислено.

— Защо си мислиш, че няма връзка?

— Защото досега представата на Кендъл за отмъщение бе да ме плаши с детински злобни шегички — отвърна тя. — Със сигурност не се опита да ме нарани или убие.

Кътър присви подозрително очи.

— Ако Уортън Кендъл е отговорен за това, той очевидно е болен, скъпа. Злобата му може да ескалира. В такъв случай ще стане много опасен. Леля ти е права. Най-добре ще е да се преместиш при нея, докато всичко това свърши.

— При Хари съм в безопасност.

Вениша изпусна дълбока въздишка.

— Скъпа моя, не искам да изглеждам старомодна, но наистина трябва да помислиш как изглежда това отстрани. Хората ще се питат какви са намеренията на доктор Тревилиън.

Моли извъртя отегчено очи към тавана.

— Лельо Вениша, моля те. Не живеем в миналия век.

— Мисля, че можем да предположим какви са намеренията на Тревилиън — Кътър изглеждаше мрачен и загрижен.

— Какво трябва да означава това? — намръщи се Моли.

— Това означава — започна Кътър, — че има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Разбирам, че си увлечена по него, скъпа, но трябва да преценяваш правилно ситуацията. Носиш отговорност за много пари.

Моли разтвори ръце и се облегна на бюрото.

— Все още ли си се безпокоиш, че Хари се интересува от мен, защото възнамерява да измъкне големи суми от фондацията?

— Не се ядосвай, скъпа — намеси се бързо Вениша. — Двамата с Кътър просто много се безпокоим заради тази необичайна връзка, която възникна толкова бързо между теб и доктор Тревилиън.

— Не ми е приятно да го казвам, но не можех да не забележа колко удобно се възползва той от ситуацията с Уортън Кендъл — добави Кътър.

— Но това е просто безсмислено! — възпротиви се Моли.

— Така ли? — годеникът на леля й не изглеждаше убеден. — На мен ми изглежда, че той те оплита все повече и повече в мрежата си. Тревилиън те е убедил, че освен от професионалните му умения се нуждаеш и от защитата му. Започваш да се обвързваш емоционално, скъпа.

— За последен път ви казвам, знам какво правя! — процеди през зъби Моли.

Кътър поклати глава.

— Всеки, който е попечител на такава богата фондация, трябва да поставя под съмнение каквато и да било лична връзка с човек, който може да извлече печалба от нея. Не, скъпа, както аз виждам нещата, теб определено те заплашват две неща: вероятността някакъв откачен изобретател да те преследва с цел отмъщение и не по-малко неприятната възможност да работиш с безскрупулен консултант.

Моли започна да се задушава от гняв.

— Ако Хари е толкова заинтересуван да присвои пари, както го подозираш, Кътър, то не би обърнал гръб на наследството си от семейство Стратън.

Кътър я измери със съчувствен поглед.

— Той не му е обърнал гръб по собствена воля, скъпа. Според това, което ми е известно, Паркър Стратън го е изключил от завещанието си не защото Хари отказва да работи за фирмата, а заради нещо друго, което ти не знаеш.

— Какво е то?

Той се поколеба за момент.

— Не ми е приятно да ти го кажа, но до мен достигнаха слухове, че Хари Тревилиън може би не е съвсем добре умствено.

— Какво?! Къде, по дяволите, си чул това?

— Един мой познат преди работеше за „Стратън пропъртис“ — въздъхна Кътър. — Той познава хората там. Годеницата на Тревилиън развалила годежа, когато разбрала, че той има някакво психично отклонение. Тя е психоаналитик, така че разбира от тези неща.

Моли скочи на крака.

— Това е чиста, абсолютна лъжа! Хари не е луд!

— Моля те, Моли — обади се Вениша успокоително. — Трябва да подходим разумно.

Моли я изгледа намръщено.

— Какво имаш предвид?

— Имам идея, скъпа.

— Каква?

— Можеш да прехвърлиш попечителството на фондацията на мен. Знам, че от самото начало фондацията ти е в тежест. Позволи ми да поема нещата в свои ръце. Ако го направя, можеш спокойно да се оттеглиш.

Моли се втренчи невярващо в нея.

— Да ти прехвърля попечителството?

— Това е само една възможност — намеси се Кътър. — Уортън Кендъл ще разбере, че ти вече не дърпаш конците, и това ще охлади страстта му към отмъщение. Тогава и доктор Тревилиън ще престане да бъде риск за теб.

— Но той не представлява риск за мен! — прошепна Моли.

— Погледни на нещата от този ъгъл — продължи Кътър. — Ако романтичната му любов към теб е истинска, за него няма да има значение, че вече не си попечител на фондацията.

— Така съвсем скоро ще разбереш дали намеренията му са сериозни — допълни Вениша.

Моли поклати глава.

— Лельо Вениша, няма да ти хареса онова, с което искаш да се захванеш, повярвай ми. Работата съвсем не е лесна, освен това е свързана с много неприятности.

— Наистина, така е, лично аз не искам тази работа — отвърна откровено леля й. — Но заради теб съм готова да поема известна отговорност. Това е най-малкото, което мога да направя. Кътър може да ми помага. Той има сериозни технически познания. Би могъл да разглежда предложенията за спонсориране и да избира най-добрите.

— Трябва да призная, че би ми било интересно — отбеляза замислено годеникът й. — Ще поддържам във форма умствените си способности.

— И двамата вече не работим — напомни Вениша. — Имаме достатъчно време за благотворителна дейност.

— Все пак обмисли тази възможност, Моли — Кътър стана от мястото си и хвана Вениша за ръка. — Прехвърлянето на управлението на фондацията на леля ти може да реши всичките ти проблеми. А сега трябва да ни извиниш. Двамата с Вениша имаме уговорена среща с представителя на туристическата агенция. Трябва да правим планове за медения си месец.

— Това ми напомня да те подсетя, че обеща да дойдеш с мен, за да изберем заедно сватбената ми рокля — обади се Вениша. — Нали няма да забравиш, Моли?

— Няма да забравя.

Вениша и Кътър се насочиха към вратата на офиса и се стъписаха, когато забелязаха, че е отворена, а в рамката й, нехайно облегнат, стоеше Хари.

— Като че ли искате да ме отстраните от пътя си, прав ли съм?

Кътър ядно стисна устни.

— Напълно.

След това изведе Вениша навън. Само миг по-късно входната врата на магазина се захлопна зад тях.

Моли преглътна мъчително.

— Не те чух да влизаш.

— Как става така, че колкото пъти вляза в офиса ти напоследък, намирам някого, който настоятелно се опитва да те убеди, че съм заплаха за „Абъруик“? Първо Гордън Брук, после пък леля ти и годеникът й.

— Съжалявам, че стана свидетел на това и чу думите им. Те просто са много разтревожени, това е всичко. Заради Уортън Кендъл.

— Имаше и нещо повече — отвърна Хари. — Дочух нещо за „сериозните ми намерения“…

— Леля Вениша и Кътър са с малко старомодни разбирания.

— Какво съвпадение! — изразът на очите му беше неразгадаем. — Пристигам от среща с един човек, който също има старомодни разбирания за двама души, живеещи без благословията на брака.

Моли му отправи най-широката си и приветлива усмивка.

— За наш късмет, и двамата имаме съвременни разбирания.