Джаки Мерит
Смутен покой (8)

Осма глава

Идън хленчеше в съня си. Търсеше изход в непрогледната мъгла и ужасните кошмари. Дев отвори очи. Той спеше леко, с мисълта за нестихващата буря, но повече се притесняваше за хората си, които може би се бореха с природните стихии, за да го намерят. Двамата с Идън щяха да издържат още няколко дни, но работниците сигурно продължаваха да го търсят. Дев се събуждаше час по час и отново се замисляше над това. Хлипането на Идън го накара да се обърне.

— Идън?

Не можеше да я види от другата страна на възглавницата, не и както беше легнал. Той внимателно се повдигна на лакът. Идън се мяташе и издаваше жаловити звуци.

— Събуди се, скъпа! Сънуваш кошмар.

Думите му останаха без резултат. Каквото и да измъчваше подсъзнанието й, беше по-силно от човешки глас.

Дев се поколеба, после отмести възглавницата. Хвана Идън за рамото и я разтърси.

— Скъпа, събуди се!

За негова изненада, тя се разплака и протегна ръце, като че ли търсеше утеха. Почувства как главата й се отпуска на гърдите му и тя го прегръща. Осезаемата болка в рамото не беше нищо пред топлината, която го заля от допира с тялото й. Сълзите й намокриха гърдите му и той разбра, че се е събудила. Не я пусна, а и самата Идън не направи опит да се дръпне от него. Дишането му се учести.

Идън знаеше, че трябва да се върне в своята половина на леглото. Огледа се за възглавницата. Бе сънувала ужасен кошмар. А в прегръдките на Девлин Страйкър се чувстваше както никога досега. Топлината му проникваше до всяка фибра на тялото й.

— Добре ли си? — прошепна Дев.

— Сънувах ужасен кошмар.

— Знам. Плачеше насън.

Почувства, че той е възбуден. Вълна от желание я заля. Не искаше да се връща в своята половина на леглото. Искаше да докосва всяко местенце от мъжественото му тяло. Тя помръдна леко, но Дев затегна прегръдката си.

Идън почувства как ръката му несигурно се плъзга надолу по гърба й. Можеше да прочете мислите му: „Ако искаш да ме спреш, направи го сега!“. Тя дишаше учестено. Затвори очи и не се възпротиви на действията му.

Дев почувства, че трябва да я предупреди. Скоро нищо нямаше да е в състояние да го спре.

— Сигурна ли си, че си будна? — прошепна той.

— Будна съм.

— Идън, знаеш докъде ще доведе това.

— Може би съм безпомощна.

И двамата бяха обзети от неудържимо желание.

— О, скъпи — изстена Идън и се притисна към него.

Той потърси устните й и ги обсипа със страстни целувки. Беше чувала за дива страст, но никога не беше я изпитвала така, както сега — вкопчена в Дев.

Идън почувства, че желанието му се усилва. Ръцете му галеха гърдите и бедрата й. Последните дрехи буквално изхвърчаха от телата им. Всичко ставаше толкова бързо и… в някаква ослепителна мъгла от чувственост. Идън се озова по гръб, а Дев върху нея.

Горещият му дъх галеше ухото й. Тя не търсеше нежност. Дев й даваше всичко, което искаше — мъжествена любов, водеща я към върховното удоволствие. Осъзна, че никога преди не е правила любов както сега. Това беше някаква странна химична реакция, защото тялото й за пръв път реагираше по този начин. Всеки нерв у нея трептеше от желание и тя почти бе изпаднала в безпаметност от изгарящата я страст.

Достигнаха заедно до върховния момент и тръпнещите им тела се сплетоха в прегръдка.

След като страстта бе охладена, жестоката реалност се стовари върху Идън. Мъжът върху нея беше просто един непознат, когото тя едва не бе убила. Познаваха се само от няколко дни.

В един момент бяха отметнали завивките и изведнъж почувстваха студа. Дев дръпна одеялата нагоре. Идън беше още замаяна и остана в прегръдките му.

— Рамото ти — каза с притеснение тя.

Болеше го до смърт, но за нищо на света нямаше да го признае.

— Добре е.

Той обви талията й с ръка, която отново започна да гали тялото на Идън.

Тя почувства, как ръката му се придвижва нагоре към гърдите й и затвори очи. Сама си беше виновна за тази нощ и Дев явно не мислеше, че е дошъл нейният край. Ласките му бяха показателни.

Идън се замисли. Отдаде му се и като че ли с това загуби независимостта си. Усещаше властност дори в докосването му и желанието му отново да правят любов също беше израз на тираничната му воля. Безпокоеше я това прекалено мъжествено отношение дори и в най-съкровените мигове.

Тя се изплъзна от прегръдката му. Дев учудено я погледна.

— Къде отиваш?

— Навън — отвърна остро Идън и облече набързо джинси и пуловер.

Въпреки, че мразеше разходките до тоалетната, Идън не бързаше. Имаше нужда да остане малко сама и когато се върна в хижата, влезе тихо. В тъмнината едва намери кухнята. Седна на един стол и се помъчи да обмисли положението. Бурните мигове в прегръдките на Дев бях нещо непознато за нея. Не подозираше, че е способна на такива чувства и може да загуби контрол над сетивата си.

Спомни си за саркастичните му забележки, присмеха, насочен към нея, ироничната му усмивка и откритата му грубост. От всичко лъхаше мъжественост.

Идън стана и с въздишка се отправи към спалнята. Беше твърде студено за размисли.

Както се надяваше, Дев беше заспал. Без да издаде звук, тя се вмъкна под завивките. Отново постави възглавницата помежду им и се сви на кълбо.

 

 

Първото, което Дев забеляза сутринта, беше тишината. Вятърът беше спрял и хижата не бе така студена, както в ранните утринни часове на предишния ден. Въпреки грубата завеса на прозореца, Дев инстинктивно почувства, че бурята стихва.

Искаше да съобщи новината на Идън и с мисълта за нея дойде и споменът за отминалата нощ. Доволна усмивка заигра по устните му, но замръзна при вида на възглавницата.

— Какво, по дяволите… — промърмори той, учуден, че след любовната нощ Идън отново бе поставила възглавницата помежду им.

Първата мисъл беше да я запрати на пода, но устоя на това си желание. Дали Идън нямаше да се преструва, че нищо не се е случило? Може би съжаляваше.

Дев се чудеше какво ли й е хрумнало, след като е заспал.

Възглавницата беше като някакъв символ. Тя съжаляваше за случилото се и посланието на тази барикада гласеше: „Долу ръцете, Страйкър! Не се главозамайвай от това, че веднъж се поддадох на страстите си.“.

Дев имаше усещане, че е загубил нещо. Идън не беше лекомислена жена. Предната нощ всичко беше истинско, спонтанно и изглеждаше като начало на сериозна връзка.

Изведнъж той се почувства ужасно. Раната го болеше — несъмнено последствие от неблагоразумието да се държи сякаш му няма нищо. А тази проклета възглавница го лиши от удоволствието да съобщи на Идън, че бурята стихва.

Дев се чудеше в какво настроение ще се събуди тя, но когато се размърда, той затвори очи и се престори, че спи. Чу как тя стана, облече се и мина в дневната, за да запали огъня.

След малко в спалнята замириса на кафе и Идън надникна през вратата. Дев запази невъзмутимо изражение.

— Добро утро!

— Дев, не знам какво означава това, но времето е по-топло.

— Ще погледна. Как си тази сутрин?

Тя се изчерви.

— Добре съм. Как е рамото ти?

— Боли ме. Но след снощи не можеше да се очаква друго.

Погледите им се срещнаха и Идън се запъти към вратата.

— Знам, че искаш да станеш, но после веднага ще се върнеш в леглото. Ще ти донеса поднос със закуската.

— Както кажеш — съгласи се той, като се опитваше да потисне напиращата ярост. Тя наистина искаше да забравят тази нощ.

За Дев денят премина в гледане към тавана, а за Идън в задължения. В ранния следобед тя вече беше свършила цялата домакинска работа. Нямаше съмнение, че времето се оправя. Късче синьо небе, показало се иззад облаците, изпълни сърцето й с радост.

Храната им застрашително намаляваше. Беше чудо да приготви нещо нормално за ядене в достатъчно количество.

Идън отбягваше Дев и сведе контактите си с него до неизбежния минимум. Той обаче все още беше в мислите й и през целия ден тя си припомняше сцени от изминалата нощ.

В търсене на работа, която да я разсее, Идън се насочи към килера. Вътре беше бъркотия от инструменти и различни вещи и тя реши да го подреди. Първото полезно нещо, което откри там, беше едно въже, скрито в някаква кутия. Вече нямаше да простира бельото си по столовете.

Половин час по-късно в ръцете й попадна тесте карти и тя започна да го разглежда, като нещо особено ценно.

Карти. Начин да запълват времето си.

Приключи набързо с оправянето на килера и отиде в кухнята.

Дев се напрягаше, за да различи по шума какво прави Идън и му отне известно време, докато разбере, че разбърква карти. Къде ли ги беше намерила? Играеше ли карти? Може би покер? Това беше единствената игра, която той харесваше. В ранчото често се играеше покер. Залаганията не бяха големи. Играеха за дребни пари. Мизата беше цент, а тавана на залаганията — пет цента. Така нямаше големи загуби и всички оставаха приятели.

— Идън! — извика той и чу как тя бърза към спалнята.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Отегчих се до смърт, скъпа — оплака се Дев.

— И какво мога да направя?

— Откъде взе картите?

— Намерих ги в килера. Стари и лепкави са, но за пасианс са добри.

— Покерът е много по-интересен от пасиансите.

— Съгласна съм, но…

— Играеш ли покер?

— Доста добре.

— Шегуваш се — изсмя се презрително Дев.

— Смешно ли ти се струва?

— Наистина е смешно. Кой те научи?

Колкото и да мразеше високомерните му забележки, Идън се зарадва, че имат някаква тема на разговор. Тя се усмихна.

— Дядо ми беше много добър играч. Той ме научи. Родителите ми не бяха очаровани, но играта ми хареса. Залагахме клечки кибрит.

— Кибрит, разбирам — каза весело Дев. — Играла ли си за пари?

— Няколко пъти. Приятелите ми са слаби на покер, а и аз не си падам по хазарта.

— Можем да играем за дребни пари.

— Искаш да играя с теб ли?

— Има всякакви игрички, скъпа — каза с престорена страст той.

— Говорехме за покер, нали?

Дев избухна в смях. Обичаше да я провокира, а и не можеше да забрави предишната нощ.

— Да. Съгласна ли си да поиграем?

— Какво ще залагаме.

— Дребни монети. Мисля, че имам малко в джобовете на панталоните — отвърна невинно Дев.

— Много малко. Всичко е на масичката.

— Е, ти сигурно имаш монети.

— Имам малко. Дев, днес трябваше да стоиш в леглото. Признай си, че се чувстваш по-добре след днешната почивка.

— Можем да играем в леглото. Не, грешка. Имах предвид на леглото.

Нахалството му предизвика усмивка у Идън.

— Непоправим си, Страйкър.

— А ти си толкова красива, че ме подлудяваш. Но това в момента е без значение, нали? Донеси парите и картите, скъпа. Ще те победя.

— Наистина ли?

Идън излезе от стаята и чак в кухнята се засмя на изтърканите намеци на Дев. Напрежението помежду им беше спаднало и тя искаше всичко да си остане така, както е.

— Готова съм — обяви Идън, след като пребърка портмонето. — Мисля, че нямаме много пари. Аз имам тридесет и шест цента, а ти — петдесет и три.

Дев изправи възглавниците до таблата на леглото и се облегна на тях, полуседнал.

— Таванът на залаганията е пет цента, мизата е два, става ли?

— Съгласна съм — Идън постави картите върху одеялото. — Който изтегли по-силна карта, раздава.

Дев извади асо, а Идън — тройка. Той започна да разбърква картите.

— Раздаващият ли решава кога да спре? — учуди се тя.

— Няма начин, скъпа. Това е мъжкия покер, истинския покер.

Той бързо раздаде по пет карти на двамата. Идън взе картите си, погледна ги и каза:

— Залагам пет цента.

— Това е таванът. Добре, добре. Трябва да са ти дошли добри карти.

Той се взря в Идън и хвърли монета от пет цента на леглото. Отдели три карти и запази останалите две.

— Колко карти искаш? — попита той Идън.

— Николко.

— Наистина ли? Дал съм ти добри карти, така ли?

Дев се намръщи и изтегли три карти от тестето. Следеше внимателно Идън.

— Твой ред е.

— Залагам пет цента.

— Отново тавана? Какви карти имаш, по дяволите?

— Отказваш се или плащаш? — усмихна се тя.

Дев прокара пръсти през косата си и огледа двете шестици, които имаше. Беше заложил вече пет цента, а Идън не искаше карти, значи имаше поне флош.

— Отказвам се — поклати глава той.

Идън прибра залозите и понечи да размеси картите.

— Чакай малко! Какви карти имаше?

— Ти се отказа. Не съм длъжна да ти показвам картите си.

— Имаше ли нещо изобщо? — попита недоволно Дев.

— Имах карти, разбира се. Да не мислиш, че блъфирах?

Нито едно мускулче по лицето й не трепна.

— Имаш лице, подходящо за покер — възкликна той. — Да, мисля, че току-що блъфира. Е, вече знам какво да правя. Раздавай!

Идън раздаде по пет карти и разгледа своите. Дев разпери картите си и също ги огледа внимателно. Бяха слаби, но той не се издаде. Накрая все пак реши.

— Пасувам.

— Залагам пет цента.

Дев я изгледа и отново се съсредоточи върху картите си. Идън раздаваше, така че той трябваше първи да обяви колко карти иска. При всички случаи тя явно имаше по-силни карти.

— Отказвам се — заяви Дев и хвърли картите си.

— Твоя работа — отвърна Идън и прибра мизата.

Дев реши да спечели следващото раздаване. Когато видя три деветки, едва не припадна от радост. Идън отново започна с пет цента. Той отговори без колебание. Ухили й се самодоволно, сигурен, че тя блъфира. Молеше се да изтегли четвъртата деветка, но радостта му не бе по-малка, когато се видя с две двойки. Имаше фул.

Идън заложи два цента. Дев качи на пет и тя му отговори и свали на масата четири дами.

— Четири дами! — Дев хвърли картите си. — Дал съм ти четири дами? Знаеш ли каква е вероятността да имаш четири еднакви карти в тази игра?

— Доста малка — съгласи се Идън. — Аз раздавам.

Дев спечели мизата на следващото раздаване и се почувства по-добре. Не можеше да разбере кога тя блъфира и това го вбесяваше.

— Играеш доста добре — призна накрая той с неудоволствие.

— Благодаря. Казах ти, че съм имала добър учител.

— Дядо ти?

— Да.

Изиграха още няколко раздавания. На Дев му останаха само осем цента.

— Имам няколко долара в портфейла — процеди той.

— Няма значение. Когато на някой от нас му свършат монетите, играта приключва.

— Можем да залагаме нещо друго.

— Клечки кибрит?

— А, не, с клечки не е интересно.

За щастие Дев още веднъж спечели мизата и докато раздаваше, Идън стана да запали лампата.

— Гладен ли си? — попита тя. Стана време за вечеря.

— Бих изял един сандвич.

— Съжалявам. Хлябът свърши — съобщи загрижено тя.

Дев почувства несигурността в гласа й.

— Бурята спря, Идън. Въпрос на време е някой да дойде дотук.

— Въпрос на колко време, Дев? Всички провизии свършват.

— И без това не съм гладен — усмихна се Дев с престорена веселост. — Направи нещо на себе си и не се грижи за мен.

— Не е нужно да бъдеш толкова благороден. И аз мога да не ям.

— Къде е брендито? Имам нужда от едно питие. Не можем да играем покер, без да пийнем, нали?

— Дев…

Той забеляза ужасения й поглед и се постави на нейно място. Не искаше да я тревожи. Щеше да й дойде твърде много. Не бе създадена за такъв живот, а се държа геройски.

— Донеси брендито и ще пийнем — каза меко Дев. — И да се върнеш, защото искам да спечеля парите си обратно!