Джаки Мерит
Смутен покой (5)

Пета глава

Желанието им да разговарят, като че ли се изпари заедно с вечерята от консервирана сьомга и зелен фасул. И преди това не бяха много разговорливи, но сега тишината беше толкова плътна, че ги потискаше. Дев седна на един стол, тя на друг. Останаха така известно време, като всеки избягваше очите на другия.

Огънят отново догаряше. Идън стана и отвори вратичката на печката.

— По-добре я остави вече да изгасне — каза тихо Дев.

Тя се обърна рязко, готова да се нахвърли върху него. Отвори уста, после я затвори. Беше прав. Трябваше да пестят дървата. Ако бяха нормална двойка, сега щяха да си легнат заедно. О, ако беше сама…

Идън затвори печката и се върна на стола си, странно примирена. Ако Девлин Страйкър не беше тук, тя щеше да умре от страх заради бурята. Не беше помисляла за това. Печката щеше да бумти и дървата скоро щяха да свършат.

Изведнъж разбра, че сама щеше да понесе всичко много по-трудно. Ранен или не, арогантен или не, Страйкър беше човек от плът и кръв. Тя не беше сама.

Идън въздъхна тежко и Дев я погледна.

— Добре ли си?

— Не и ти също не си добре — Идън стана. — Печелиш. Хайде да лягаме.

Идън веднага се замисли какво ще облече. Нощницата й беше твърде тънка. Стигаше й това, че Страйкър спи гол. Щеше да е по-добре, ако си сложи нещо плътно.

Тя оправи леглото и сложи одеялата, с които се бяха завили в дневната.

— Ще можеш ли да се съблечеш сам?

— Да — отвърна Дев и започна да разкопчава жилетката си.

Идън откри в багажа си една доста голяма за нея синя фланелка. Беше без деколте и стигаше почти до коленете.

— Ще се преоблека оттатък.

— Би ли ми помогнала първо да се събуя!

— Разбира се.

Идън издърпа ботушите му и се обърна. Най-добрия начин да се справи беше да показва безразличие. Щеше да й е трудно, като се имат предвид погледите, които си бяха разменили.

Тя се преоблече в дневната край угасващата печка. Преди да влезе в спалнята, попита високо:

— Легнал ли си?

— Да. Влизай!

Лампата на масичката мъждукаше и осветяваше спалнята с бледа светлина. Дев се беше притиснал до стената и лежеше на дясната си страна, с гръб към нея. Идън угаси лампата и се придвижи в мрака до леглото. Подът беше леден и краката й замръзнаха, но когато се зави, внимаваше да не докосне Страйкър.

— Не се чувствай неудобно! Няма от какво да се притесняваш.

— Знам — отвърна тя и въздъхна отчаяно. — Чувствам се сякаш съм загубила връзка с цивилизацията. Всичко е толкова нереално.

— Няма ти нищо. Смело момиче си ти.

— Боли ли те? — попита го Идън след кратко мълчание.

— Не много. Брендито и аспирина си вършат работата.

Вятърът подхвърляше снега по земята и го запращаше в прозореца. Беше като зимна симфония и звучеше величествено. Идън се зави по-добре като внимаваше да не го докосне. Допирът беше табу. От ден на ден те ставаха все по-близки и линията на беглото запознанство бе пресечена.

Идън разбра, че не може да заспи веднага. Следобедният сън си казваше своето, но истинската причина бе Страйкър. Можеше да почувства топлината на тялото му и се чудеше дали той си дава сметка, че е в едно легло с жена.

Наистина бе изгубила връзка с действителността. Нищо от преживяното не изглеждаше истинско. Никога преди не се беше грижила за ранен. Смяташе, че това е голям напредък за нея. Знаеше, че грижите й за Страйкър не изкупват вината й, но изпитваше удоволствие, че с нейна помощ той се възстановява толкова бързо.

Това щеше да изненада приятелите й. Ако им кажеше, разбира се. Мисълта, че някой може да се смее на нейния разказ, я измъчваше. Вече чуваше лекомислените забележки и подличките въпроси: „Искаш да кажеш, че сте спали в едно легло само за да се стоплите? Наистина ли беше толкова студено?“.

Щеше да й се наложи да опише Девлин Страйкър: „Висок над метър и осемдесет, мускулест, с гъста черна коса, пепеляви очи, красива уста…“.

Да, наистина устата му беше красива, но Идън едва ли щеше да изтъква достойнствата на Страйкър пред приятелите си във Вашингтон. Всичко това й се струваше твърде лично и искаше да запази спомена само за себе си.

Страйкър заспа преди нея, изтощен от болката и равномерното му дишане се преплете с виенето на вятъра.

Дев се събуди възбуден до краен предел. Идън се беше притиснала към него и той усещаше топлината на гърдите й. Един бос крак обгръщаше бедрото му, а по болното му рамо се спускаха копринени коси. Той я наблюдаваше в светлината на утринната зора и чувстваше как целия настръхва.

Мъжкият инстинкт и сексуалното напрежение измъчваха тялото му и го подтикваха да отговори на влудяващия повик на плътта. Дори с болката в рамото, той би намерил начин да прави любов с Идън Харкорт. Ситуацията го изкушаваше, но все пак щеше да е мръсен номер да се възползва от спящата жена до себе си.

Ругаейки наум, Дев се опита да се освободи от тялото й. Тя въздъхна и протегнатата й ръка се стовари на едно особено чувствително за него място. Очите му се затвориха от почти болезненото вълнение, но той стисна зъби и отмести ръката й. Тя се сгуши още по-силно в него, като че ли искаше нещо и той не издържа на напрежението.

— О, по дяволите! Не прави така!

— Какво? — промълви тя в просъница и Дев почувства как тялото й се стяга. Беше се събудила.

Идън повдигна клепачи и очите й срещнаха тези на Страйкър. Беше увита около него, а гърдите й докосваха ребрата му. Тя усети, че е настръхнал, а и сякаш температурата му се бе повишила. Двамата бяха по средата на леглото, един до друг, и Идън почувства, че погледът на Дев прониква дълбоко в нея.

— Добро утро! — каза нежно той.

Идън знаеше, че трябва да се отдръпне. Особено когато ръката му докосна крака й. Но се почувства така развълнувана и свежа, че пожела да приеме тихото му предизвикателство. Той плъзна крака й нагоре по тялото си и кръвта във вените й кипна, когато разбра какво изпитва.

— Не можем да направим това — прошепна Идън.

— Аз мога. И ще го направя, ако не ме отблъснеш.

— Искаш да кажеш, че за теб е толкова просто?

— Да.

Тя стана безмълвно от леглото, потръпваща от студения под.

— Идън…

— Моля те… Нека не говорим за това!

Стаята беше студена и тя облече същите велурени дрехи върху фланелката.

— Трябва да запаля печката — каза тя, като че ли единствено оцеляването занимаваше ума й.

Дев мрачно следеше действията й от леглото.

— Виж как е времето!

— Добре — отвърна тя и дръпна завесите. Почувства се замаяна от гледката. — Снегът е спрял да вали… Но, като че ли всеки момент може да започне отново.

Тя го остави сам и запали печката, като се вслушваше в шумовете откъм спалнята. Той също беше станал и се обличаше.

Когато огънят се разгоря, тя отиде да му помогне с обуването и се изненада, че единият ботуш беше вече на крака му.

— Сигурно раната ти има подобрение.

— Голямо — по тона му Идън разбра, че Дев иска тя да го погледне и вдигна очи. — Нека не се преструваме, че нищо не се е случило! — каза тихо той.

Идън стана и отстъпи назад.

— Не се преструвам, че нищо не се е случило, но няма смисъл да го обсъждаме — тя се обърна към вратата. — Аз излизам.

 

 

Следобед Дев се разходи. Всъщност си беше газене до коленете в снега, но той се тревожеше за коня си и Еднорожка с нейното теленце. Заради оскъдното си облекло обиколи поляната само веднъж, но това бе напълно достатъчно, за да се убеди, че животните не са наоколо. Погледа мрачно тежките сиви облаци и се върна в хижата.

Идън стоеше до печката. След като се изкъпа, тя облече единствените си останали топли дрехи. Освен тях и зеления велурен костюм в багажа й имаше няколко пуловера, едно яке и два чифта джинси и спортни панталони. Останалата част от гардероба й се състоеше от къси панталони и памучни блузи. Изобщо не й беше хрумвало, че ще се нуждае от зимна екипировка през май.

— Пак ще вали — съобщи й Дев и се отпусна в един стол.

Тя си мислеше за това през целия ден, но неговата прогноза беше повече от обезкуражаваща. От сутринта не смееше да спре погледа си върху Страйкър. Дори когато превързваше рамото му, Идън избягваше да го гледа в очите. В тях имаше някакъв елемент на търпеливо изчакване, точно както котката уж разсеяно обикаля около мишата дупка. Това я караше да се държи по-резервирано от обикновено.

— Може би някой ще се възползва от затишието и ще дойде.

— Кой?

— Твоите приятели или колеги.

— Моите хора сигурно са ме търсили и в най-силната виелица.

— Твоите хора?

— Работниците в ранчото ми.

— Разбирам. Ранчото е твое и ти не си просто работник.

— Правилно. Да не би да съм ти казал нещо друго.

— Не помня. Просто съм разбрала погрешно.

— Ранчото ми не е далеч оттук — каза спокойно той.

В зелените й очи се появи надежда и объркване.

— Тогава защо…

— Защо моите хора не са дошли дотук? Очевидно, защото не са успели да видят следите ми в този сняг. И защото са предполагали, че съм на собствена територия.

— А защо все пак не си?

— Заради проклетата крава.

— А, да, кравата — каза глухо Идън. Тази крава беше причината за цялата бъркотия. Ако не се бе изплашила толкова от животното, тя нямаше да посегне към пушката. — Как оцелява добитъкът в това време?

— Както и другите животни. Адаптира се. Как мислиш оцеляват елените и лосовете?

Изненада я фактът, че Дев Страйкър има собствено ранчо. Но това не променяше нещата. Само старият Джес Грифит знаеше, че тя е в хижата. И ако не му хрумнеше да провери как се чувства в тази буря, нямаше да се появи през следващите десет дни.

Тя стисна зъби и отиде в кухнята. Беше прекалено рано за вечеря, но трябваше да върши нещо, за да запази самообладание.

 

 

В хижата нямаше какво да се прави. Идън прочете няколкото романа, които носеше още през първите два дни. Нямаше представа колко тиха може да е една планинска хижа и не бе помислила какво ще прави сама две седмици.

Обичаше да чете и разбра, че е трябвало да донесе колкото се може повече книги. В хижата нямаше нищо за четене, освен някакви стари спортни списания. Очевидно собственикът не идваше тук, за да чете. Можеше да предвиди това, ако се бе замислила предварително. Хижата бе предназначена за лов и в нея имаше само най-необходимите неща.

Е, поне, след като Страйкър се появи, тя имаше много повече работа и не беше сама. Тревожеше я само настъпващата вечер.

Вечеряха мирно и тихо, но след като Дев седна до печката с чаша бренди в ръка, във въздуха се усещаше всичко друго, но не и спокойствие. Дев лягаше на няколко пъти през деня и Идън разбра, че все още се чувства зле. Все пак раната му заздравяваше бързо и той изглеждаше по-жизнен. Все още не беше в състояние да я гони из хижата, но в леглото тя беше безпомощна.

През целия ден Идън се бе държала сякаш той е невидим и сега Дев бе решил да разбере каква е причината.

— За какво е всичко това?

— Знаеш много добре — студено отвърна Идън.

Той се престори, че мисли и накрая лицето му се проясни.

— Става въпрос за тази сутрин, нали? Мислех, че не искаш да говорим за това.

— Не ме ядосвай. Не мислиш ли, че е по-добре да поговорим?

— Предложих ти още сутринта. Ти си голямо момиче. Събуждането с красива жена, която те е прегърнала, предизвиква някои реакции. Не е моя вината, скъпа. Така са устроени всички мъже.

— Това не е всичко и ти го знаеш — каза презрително тя. — Ти каза…

— Казах, че искам да се любя с теб и щях да го направя, ако се бе съгласила. Ти не се съгласи и това е всичко.

— Така ли? — провлече тя саркастично. — Затова ли през целия ден ми хвърляш тези изпепеляващи погледи?

Дев се засмя и отпи от чашата.

— Ако искаш да узнаеш дали все още те желая, отговорът е да. Навсякъде, по всяко време. Виж, не съм виновен аз. Щях да съм здрав и читав у дома, далеч от теб, ако не беше излязла насреща ми с тази пушка.

Идън почервеня.

— Не се опитвам да разбера нищо такова, а за раната ти се извиних вече хиляди пъти. Учудвам се, че не си се изморил да ме караш да ти угоднича.

— Да ми угодничиш? Не че съм очаквал нещо такова от теб, но не съм забелязал да го правиш досега.

— Има много начини за извинение. Не се ли грижа за теб?

— Да.

— И ти се извиних няколко пъти.

— Според теб това угодничене ли е?

— Явно не съм достатъчно смирена. Какво очакваш — да се облека в зебло и да поръся главата си с пепел?

— Не, разбира се. Дори си мисля, че се измъчваш много повече от мен. Но не си ми угодничела, скъпа, така че прекрати този театър!

Идън яростно се изправи.

— Ти… Направих всичко, за да изкупя грешката си! Дори да ми простиш, самата аз никога няма да си простя. Но в никакъв случай не заслужавам да ми се присмиваш.

Тя се приближи към Страйкър и продължи гръмката си тирада.

— Научих някои неща за теб, господинчо. Самодоволен си като плужек и имаш маниерите на горила. Накратко… — тя сложи ръце върху облегалката на стола на Страйкър. — Не те харесвам. И не се чувствам виновна за това. Никоя свястна жена не би те харесала.

— Наистина ли?

В яростта си Идън не забеляза, че той е оставил чашата си на земята. Когато Дев се протегна и я сграбчи за ръката, тя се вцепени. Опита да се измъкне, но той я стисна по-силно.

— Пусни ме!

Той я придърпа към себе си.

— Казваш, че съм некултурен — очите му проблеснаха страховито. — Госпожице, ако не бях…

Той не довърши изречението, притегли я към себе си и впи устни в нейните. Отначало тя беше твърде изненадана, за да реагира, но после отново я обзе ярост и се опита да се освободи. Въпреки всичко внимаваше да не нарани рамото му.

Тя сграбчи косата му с двете си ръце и се опита да освободи устните си, но той продължи целувката. Накрая сълзи на отчаяние потекоха по страните й и тя отвори уста, за да включи и зъбите си в нелепата борба. Дев се отдръпна.

— Май искаш да използваш острите си зъбки върху мен, скъпа?

— Мразя те!

— Така ли? Отпусни се за секунда и ще разберем защо си толкова ядосана — той притисна устни към ъгълчето на устата й и ги плъзна към ухото. — Толкова си сексапилна — прошепна Дев. — Позволи ми да те целуна!

Идън почувства сладостна тръпка в долната част на стомаха.

— Не можеш да ме принудиш.

— А да те убедя? — езикът му се плъзна по извивката на ухото й.

— Не прави това! — потрепери тя.

— Харесва ти, нали? Ти си много страстна, но си страхливка, скъпа.

— Ти наистина си най-глупавият… — тя се дръпна при поредната му целувка. — Страйкър, престани!

Смехът му отекна във всеки нерв на тялото й.

— Дай ми една целувка и ако не ти хареса…

А ако се съглася, запита се тя. Нещата щяха да излязат от контрол. Уединеността им, взаимната зависимост — цялата ситуация имаше някакъв първобитен привкус. Двамата протягаха ръце един към друг просто защото нямаше други хора.

Непознатото пулсиране в тялото ми се дължи само на това, предположи Идън. Тя просто искаше да изпита чувствата си. Не можеше просто така да харесва този… този грубиян.

— Една целувка, скъпа? — прошепна Дев и отново долепи устни към нейните.

Идън искаше да се отдръпне, но усети, че очаква тази целувка с нетърпение. Първата целувка беше толкова… приятна. Почувства се замаяна. Защо желаеше така силно нещо, срещу което преди малко се бореше яростно?