Джаки Мерит
Смутен покой (4)

Четвърта глава

Идън му подаде бутилката, постави легена до леглото и величествено излезе от стаята. Беше й все едно дали той ще се удави в брендито, или във водата за къпане.

Тя ядно разбута жаравата в печката и пъхна вътре една цепеница. С какво бе заслужила натрапеното й присъствие на този досаден, груб и арогантен мъж? Защо никой не идваше да го потърси?

Когато погледна през прозореца, тя разбра отговора. Все още валеше. Никога не бе виждала толкова сняг.

Беше се погрижила за раната на Страйкър, за дървата, а и успя да се изкъпе. Дали и той щеше да го направи, не я интересуваше. Не можеше да му попречи да си остане небръснат и мръсен.

Ала той имаше желание да се възстанови бързо. Не му харесваше да е безпомощен. Ако беше здрав, сигурно щеше да й досажда непрекъснато. Шокът бе стопил енергията му, но той се възстановяваше изключително бързо.

У Идън се бе появило особено усещане. Никога преди това мъжки поглед не бе успявал да я впечатли и остави без дъх. Обикновено бе в състояние напълно да контролира сексуалния си нагон. Хормоните й бяха наред или поне така си мислеше, въпреки че все още не бе срещнала голямата си любов.

Идън обиколи няколко пъти кухнята и дневната с мрачно изражение. Хижата беше твърде тясна и тя скоро се спря до печката. Просто се чувстваше изтощена. Затова беше неспокойна и разсеяна, не заради похотливите погледи на Страйкър. Ако можеше да си полегне някъде…

Впери поглед в пода пред печката и се замисли. През нощта подът беше студен, но не и сега. Идън постла одеялото си, взе възглавничка от стола и легна. Леглото в апартамента й в Джорджтаун беше меко, с чаршафи от най-фин памучен плат и пухени завивки, но й се струваше, че никога не се е чувствала по-удобно, отколкото на пода на тази примитивна хижа. Беше страхотно удоволствие свободно да протегне ръцете и краката си с блажена прозявка.

 

 

Дев бавно отвори очи. След измиването и чашата бренди беше потънал в сън под топлите завивки. В хижата цареше тишина. Той се ослуша за Идън, но дочу само свистенето на вятъра. Отметна завивките и усети, че в стаята е студено. Температурата падаше.

Помръдна рамо. Болката беше поносима. Сви пръстите на лявата си ръка и се опита да я повдигне. Зави му се свят. Подобрението не беше чак толкова голямо.

— Идън! — извика той, обезпокоен от тишината. — Идън! — повтори, след като не получи отговор.

Отвърна му заплашително спокойствие. Нямаше я в хижата. Сигурно бе отишла до тоалетната. Да, вероятно беше там и скоро щеше да се върне.

Какво ли ставаше в ранчото? Дори при хубаво време, празната чиния на масата караше всички да се разтичат наоколо и да намерят липсващия каубой. Дивите местности бяха твърде опасни и неочакваното отсъствие на някой не се подминаваше с безразличие. Освен гърмящи змии имаше мечки гризли, а ако нечий кон се спънеше в дупка на гризач, ездачът можеше да се пребие.

Ала нямаше нищо по-лошо от това да те хване виелица, когато си в долината. Много мъже бяха умирали от замръзване в такова време и Дев знаеше, че Ред и работниците сериозно се безпокоят. Искрено се надяваше, че в отчаянието си не са тръгнали да го търсят, защото имаше опасност да пострадат. Ако само имаше начин да ги извести, че е добре!

— Идън! — изкрещя отново.

Може би възнамеряваше да лагерува в тоалетната.

Търпение, каза си той и отново се облегна назад. Не можеше да разбере жените. Те идваха и си отиваха от живота му. Дори веднъж бе решил да се ожени, но след известен размисъл се отказа. Тя беше много мило момиче, но в края на краищата Дев сметна, че не е достатъчно подходяща за жената, с която иска да прекара остатъка от живота си.

Бракът само би усложнил всичко. Съпругата му нямаше да хареса него и ранчото му. Точно както Идън.

Идън! Беше потиснал мисълта за нея заради собственото си спокойствие, но сега образът й отново изплува пред него — зеленото кадифе, кехлибарените коси и чувствените устни.

— Идън! — извика той. Търпението му се изчерпи.

Дори мистериозните навици на една жена не можеха да я задържат толкова дълго при отрицателните температури навън.

Дев провеси крака от леглото и потръпна при досега със студения под. Постоя така, докато главата му се избистри и се изправи. Панталоните и бельото му лежаха на пода, където ги бе оставил, преди да се измие. Идън беше решила да не пере дрехите му и това го зарадва.

Гол и премръзнал, Дев издърпа най-горното одеяло и го уви около себе си. Вратата на спалнята беше отворена, но от леглото не се виждаше дневната. Той направи само една крачка и при вида на Идън, свита на кълбо върху одеялото пред отдавна загасналата печка, нещо като че ли го прободе.

Обзеха го яростни мисли. Докато е спял в уютното и топло легло, тя се е опитвала да се стопли на твърдия под пред печката, за да може да подремне. Дори не бе завита.

Не знаеше колко е часът, но му се струваше, че е спал дълго, а вероятно и тя, доколкото съдеше по угасналата печка и студената хижа. Сигурно е била страшно уморена, за да не се събуди, когато я виках, помисли си Дев.

Въпреки болката нямаше право да спи в топлото легло, докато една жена замръзваше на пода или на стола само с едно одеяло.

Дев прекоси леденостудения под и побутна Идън с крак.

— Събуди се! — изръмжа той. — Защо трябва да се правиш на мъченица? Стани от пода, по дяволите!

Идън се сепна и отвори очи.

— К-к-какво има?

Тя седна и се сгуши, трепереща от студ.

— О, сигурно огънят е угаснал. Възнамерявах само да подремна за няколко минути.

— Защо не взе одеяла от леглото?

Идън се изправи и успя да огледа разярения мъжага. Беше успял да свали панталоните си, защото беше увит в одеяло и бос. Идън разбра, че е разтревожен.

— Одеялата стигат само за едно легло — каза спокойно тя, докато разбутваше въглените в печката. — Спалнята е много по-студена от тази стая, дори когато огънят е силен. Освен това, по-важно е на теб да ти е топло.

— Как ли пък не! Цяла нощ си стояла на този стол завита само с тънко одеяло.

— Не е тънко. Можеш сам да се увериш.

— Ако някой ще спи на стола тази вечер, това ще съм аз — каза той вбесен.

— Не ставай смешен! Само някоя пневмония ти липсва! — Идън го заобиколи и отиде до сандъка с дърва. — Освен това не трябва да се разхождаш по студения под без чорапи.

— Май не ти е ясно, а?

— Какво да ми е ясно? — каза разсеяно Идън, докато разпалваше огъня. — Най-важно е раната ти да заздравее. Какво те смущава? — попита в отговор на яростния му поглед.

— Ти.

— Аз?! Какво искаш от мен, за Бога?! Правя каквото мога…

— Няма да оставя една жена да спи на стола, докато аз се разполагам в единственото легло.

Пламъчета заиграха по дървата в печката. Идън затвори вратичката и скочи на крака.

— Е, и какво предлагаш? Има едно легло и двама души, единият от които е сериозно ранен. Да не мислиш, че бих легнала в това легло, ако ти ще спиш на стола.

Беше своенравна като старата Еднорожка. Дев разбра, че можеше да спори и да крещи до утре без никакъв успех. Е, не само тя беше упорита.

Той отиде в спалнята. Идън погледна след него, въздъхна и отвори вратичката на печката, за да види дали огънят гори. Вече се бе разпалил и тя сложи още една цепеница. В хижата беше като в хладилник.

Някакъв шум откъм спалнята я стресна и тя се приближи до вратата.

— Може ли да вляза? — попита като си спомни за одеялото около Страйкър и босите му крака.

— Да.

Дев се мъчеше с ботушите си. Бяха правени на ръка и му прилягаха плътно като ръкавици. С тях се чувстваше много удобно, но за сметка на това не можеше да ги обуе с една ръка. Все пак се справи с панталоните, ципа и чорапите.

Идън влезе, видя го какво прави и реши, че се кани да ходи до тоалетната. Без да отрони звук, тя коленичи пред него и му помогна да се обуе. Той също не проговори, но усети някаква сладостна тръпка в момента, в който тя го докосна. Сякаш между двамата премина искра.

Идън се изправи бързо и му помогна да облече ризата и зелената жилетка. Той се извърна и закопча копчетата сам.

Очевидно й правеше фасони, но Идън чувстваше, че е права. Страйкър се нуждаеше от леглото, а не тя.

Идън примирено гледаше как широкият гръб на Девлин Страйкър изчезва през вратата. Бяха просто двама непознати, хванати в мрежата на ужасните обстоятелства, и тя се надяваше единствено да се измъкнат невредими.

Дев се върна в хижата и усети уханието на горещо кафе. Печката бумтеше, а Идън тракаше нещо в кухнята. Цялата сцена приличаше на някаква семейна идилия и той се усмихна мрачно, сигурен, че госпожица Вироглавка Харкорт се мисли за победител в спора за леглото.

Идън се показа на вратата на кухнята с усмивка.

— Приготвям кафе и сандвичи. Гладен ли си?

— Да, гладен съм — отговори равнодушно Дев.

— Легни си, а аз ще ти донеса подноса с кафето!

— Ще ям с теб.

— О! Е, мога да ям навсякъде. Ще седна в люлеещия се стол.

— Чудесно! Ще занеса един стол в спалнята.

Идън изведнъж проумя всичко.

— Отказваш да използваш леглото?!

— Сега вече ти стана ясно.

— Ах ти, упорит…

— Аз ли? Аз? Ако имаше състезание по инат, ти, госпожице, щеше да вземеш златния медал.

Идън почервеня и поклати глава.

— Чудесно, просто чудесно. И двамата няма да спим. Много разумно, нали?

— Има изход и ти го знаеш много добре.

— Няма да спим в едно легло — кресна му Идън.

Дев повдигна вежди.

— Ако спим, ще ми обещаеш да уважаваш моето целомъдрие.

— Какво! Ти самоуверен егоист…

— Спри да бълваш обиди и ми сипи малко кафе. Освен ако не желаеш да си го налея сам.

Идън се изкуши да го прати по дяволите, но под всички чувства, които Страйкър предизвика у нея, се раздвижи и съвестта й и чувството за вина. Той нямаше да се разпорежда така, ако не беше тя и проклетата пушка.

Наля чаша кафе и му я подаде.

— Сандвичите ще станат след няколко минути.

— Благодаря. Ще почакам оттатък.

Дев внимателно занесе чашата в дневната и се отпусна в стола, на който Идън беше спала предната вечер. Умираше от болка. Разходката до тоалетната изчерпи всичките му сили, но въпреки всичко искаше да разговаря с Идън. Тя го обвини, че не приема насериозно положението им, но според Дев госпожица Харкорт беше тази, която не можеше да проумее обстоятелствата. Той не очакваше, че това мъчение ще продължи дълго, но освен бурята се появи и друг проблем.

Когато Идън внесе сандвичите, красивото й лице беше навъсено. Но тя постави пред него чиния и седна на другия стол.

Дев отхапа голямо парче и забеляза, че сандвичът му е със салата от риба тон и освен това е много вкусен.

— Добър е — беше коментарът.

— Благодаря.

— Трябва да поговорим за нещо.

— Какво? — запита тя с мрачно безразличие.

— За положението ни.

— Почти сме засипани в снега. Едва сега ли започна да го осъзнаваш?

Сарказмът в думите й се оказа напразен — той продължи да яде, като че ли не я беше чул.

— Нека първо поговорим за дървата!

— Дървата? Не разбирам.

— Дървата. За огрев. С които палиш печката.

— А, дървата. Е, и какво за тях?

— Отвън не са останали много.

Идън се облегна.

— Не са ли достатъчно? Струва ми се, че са много.

— Около кубик.

Тя присви очи.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Ако продължаваш така, ще свършат след два дни.

— Два дни! Но… ние имаме нужда от огън.

— Наистина. И ако след два дни сме все още тук, може би ще съм в състояние да насека дърва.

Идън се вгледа и забеляза стиснатите устни и болката в очите му.

— А ако не си в състояние? Не бих ли могла да се справя?

Дев отмести очи и си я представи как гази в снега и търси повалено дърво, достатъчно сухо, за да не превърне хижата в пушилия, как реже дървото и го цепи на парчета, така че да се побират в печката. Тя си нямаше и представа от всичко това.

— Не — изрече Дев и отново се обърна към нея.

— Защо?

— Имай ми вяра. Нямаш опит.

Идън настръхна.

— Само защото съм жена…

— Такава си, скъпа. И не се оплаквай. В този занаят си професионалистка.

— Трябваше да предположа, че си шовинист — изплю тя презрително. — Фанатик, женомразец и…

Дев прекъсна неласкавата й тирада.

— Да се върнем към дървата, а! После ще ми кажеш какъв съм. Според мен е най-добре да използваме наличните дърва, колкото се може по-дълго. Това означава слаб огън през деня и никакъв през нощта.

Сега тя разбра какво е положението. И двамата знаеха, че тя няма да оцелее без огън и само с едно одеяло.

— Чуй ме внимателно! — каза Идън с едва прикрит гняв. — Няма да спим в едно легло.

— Пак ли не си съгласна? Мислех, че сме решили. Ще разделим одеялата. Струва ми се разумно. Има и друг начин…

Ако в този момент й беше подръка, Идън щеше да го цапне. Опита с поглед, но той само се ухили и това я вбеси.

— Следващата точка е храната — съобщи Дев.

Идън избягваше да го гледа. Какъв ли номер се криеше зад въпроса с храната? Е, поне тук имаше коз.

— Има много храна. Достатъчна за две седмици.

— За колко души?

Когато проумя въпроса, Идън провеси нос.

— За един — каза тихо.

— А ние сме двама.

О, Господи! Нямаше сили да се бори. Чувстваше се изтощена и безпомощна. Беше направила всичко възможно той да се чувства добре, въпреки собствените си рани и болки. Няколко нокътя й се счупиха от носенето на дърва. Тя стопляше вода, почистваше кръв, обличаше го и го събличаше. Понасяше обидите, вулгарността и презрението му. И той имаше наглостта да я съблича с очи, дори и в този момент. А нейното предателско тяло отвръщаше на погледите му.

Тя преглътна тежко.

— Колко още ще останем тук?

— Това е труден въпрос, скъпа. Все още снегът вали и е ветровито. Може да спре след час или да трае цяла седмица.

— Цяла седмица — повтори тя вцепенена.

Не можеше да повярва. Дори когато заплашваше Страйкър с оставащите единадесет дни, не говореше сериозно. Мисълта да замръзне и да умре от глад й дойде твърде много и полуизяденият сандвич в чинията се размаза пред погледа й. Искаше да вика, да плаче и да се смее едновременно.

За да овладее истерията, която я обхващаше, тя стана, постави чинията на подноса и отиде в кухнята. Яростно отваряше вратите на шкафовете и изваждаше храната. Консервирани зеленчуци и месо, брашно за палачинки, хляб, мляко на прах, сол и пипер, кафе, чай и всичко, което бе успяла да натъпче в чантите на Джес Грифит. Сложи храната на масата.

Дев я беше последвал и наблюдаваше действията й. Идън се спря за момент и рязко затършува в едно чекмедже. Измъкна шепа бонбони и ги хвърли на купа.

— Не прекаляваш ли малко?

— Това е всичко. Достатъчно ли е?

— Идън, не исках да те плаша.

— Напротив, искал си. Постигна целта си. Презирам те! Защо дойде тук? Защо не си остана у дома?

— А ти?

Тя се сепна и осъзна какво е направила. Отпусна се на най-близкия стол и продължи да хлипа.

— Послушай ме! Ще издържим, Идън. Имаме покрив над главата си и достатъчно храна и дърва, ако ги пестим. Исках да разбереш това.

— Махай се! Остави ме на мира!

Дев я наблюдава още няколко минути, после въздъхна и излезе. Отпусна се в стола пред печката, но му се искаше да си полегне. Трябваше да я победи. Никой от тях нямаше да издържи сгушен на стола неизвестно колко нощи.

След като се успокои, Идън прибра храната обратно в шкафовете. Знаеше къде е Страйкър и защо е там, но не го погледна нито веднъж и двамата не си размениха дума през целия следобед.

Когато тя започна да приготвя вечерята, Дев стана и излезе. След това се върна и отиде в спалнята. Надеждата, че той се е предал, не трая дълго, защото Страйкър излезе с празна бутилка в ръка.

— Има ли още от това?

Тя си помисли да излъже и да го остави да се измъчва от болка. Но той изглеждаше ужасно — блед, с хлътнали очи. Идън мълчаливо извади неотворената бутилка от бюфета.

— Благодаря. Би ли я отворила, моля те?

Тя едва се сдържа да не го поздрави за учтивостта, но стисна устни, взе обратно бутилката и отвори капачката.

Дев наля щедро от брендито в една чаша, пъхна три аспирина в устата си и ги глътна, заедно с част от огнената течност. Идън все още бе с подпухнали очи от плача и това допълнително го измъчваше. Помисли си да започне нормален разговор с нея, като я пита например къде живее, дали работи и защо бе избрала това място за почивка.

Но напрежението помежду им го възпря. Реши, че тя не е в настроение и отново се върна в дневната.

— Стой, ако искаш, цяла нощ! Изобщо не ми пука — промърмори на себе си Идън. За нищо на света нямаше да легне в едно легло с него, дори да умре да й се моли.

Да умре?! Молеше се да е прескочил трапа.

Слабият огън и тъмнината правеха хижата студена и неуютна. Идън отиде да си вземе пуловер, занесе едно одеяло на Страйкър и му го даде.

— Вземи това — заповяда му тя и не дочака да види как ще реагира.

Изглежда нощта щеше да бъде дълга и мъчителна.