Гелий Аронов
Великолепната осморка (14)

Матвеевският залив

Утринната мъгла бе скрила подпорите на моста и мостът като че ли висеше във въздуха. От пристанището долетя нисък и провлачен звук на сирена и се разтвори в мъглата. Някъде пърпореше невидима моторница, ала водата край брега бе неподвижна, сякаш Днепър изобщо бе престанал да тече.

— Току-виж, че се заблудим в мъглата — каза Света и ме хвана за ръка.

— Ами, тук и със затворени очи няма да се заблудя — отвърнах аз и ние бавно слязохме от моста и тръгнахме към залива.

Неочаквано ту отдясно, ту отляво се появяваха тъмни групички храсти. Пътят беше застлан с дебел слой влажни листа; ние ги загребвахме с крака и усещахме под стъпалата си влажната еластичност на пясъка.

Не зная какво ни влечеше днес към залива. Не се бяхме виждали три седмици, а и мен ме бяха освободили от практика само за два дни, но не можехме да не дойдем тук. Освен пазачите ние навярно сега бяхме единствените хора на острова.

Глухо залая куче и от мъглата изскочи рошавият Боцман: опитваше се да види кой е дошъл в базата толкова рано. Позна ни и махнал учтиво с опашка, пак изчезна в мъглата. Бяхме при целта. На едва забележимия в мъглата пристан нямаше никого, но тежката врата на хангара беше открехната. „Чичо Коля е забравил да затвори — помислих аз. — Той самият вече се нуждае от пазач. Ще трябва да поговорим със стареца.“

— Нима има някой на вода? — попита Света, като гледаше как притварям тежката врата.

— Ами, не! Толкова рано, пък и в такъв ден тук никого с нищо не можеш да примамиш — отвърнах аз.

Спуснахме се до водата и седнахме на борда на измъкнатия на брега катер. Лек ветрец подухна в залива, мъглата се люшна и сякаш неохотно се откъсна от водата. Стори ми се, че в образувалите се процепи се мерна тъмно петно и реших, че някой от пазачите е излязъл с лодката, за да опита късмета си с въдица.

— Кога започвате да се тренирате?

— Ами че ние не сме и спирали. Ето на, аз всеки ден тичам до своята Козинка. На отиване и на връщане се събират петнадесет километра.

— А Олег наистина ли заминава за Карелия?

— Разбира се! Какво да прави със своите мелиорации на Крешчатик?

Мъглата бавно се вдигаше над водата и аз пак видях тъмния силует, който се бе мернал в залива. Това не можеше да бъде лодката на пазача — твърде бързо се движеше. Имаше някой на вода. Но кой ли бе той?

Слязох на пристана и допрял като фуния длани до устата си, завиках.

— Е-е-е-ей! В залива!

— Какво си се развикал? — неочаквано близко отвърна нечий глас и от мъглата изскочи острият нос на скиф с черна гумена топчица на върха, а след това към пристана се приближи една масивна, твърде голяма за крехката лодчица фигура.

Беше Сергей.

— Ти какво толкова рано? — попитах аз. — И изобщо какво ти е хрумнало да се тренираш през ноември?

— Затова пък почивах, когато другите се тренираха — невесело се усмихна Сергей.

Това не беше истина. Той през цялото време се тренираше със скиф и дори спечели наградата на закриването на сезона. Мястото му в представителния отбор на града му беше осигурено.

Към нас приближи Света. Сергей й кимна и излезе от лодката. Исках да му помогна да измъкне скифа, но той само махна с ръка:

— Сам ще го направя. Свикнах вече. Почакайте ме, само ще се преоблека.

Чакахме го при съблекалнята и рошавият Боцман го чакаше заедно с нас. Види се, беше свикнал с утринните визити на Сергей.

— Ще се върне ли? — тихо попита Света. Свих рамена:

— Ще гласувам „за“…

Замълчахме. Мъглата се бе вдигнала вече високо над залива и първият бледен лъч на есенното слънце се плъзна по водата.