Гелий Аронов
Великолепната осморка (10)

Саша

Вече трети път след сутрешна тренировка Саша иска разрешение да си отиде в къщи. Казва, че му било много нужно. На нашите „как“ и „защо“ с необикновена за него сериозност отговаря: „Трябва“. Не можахме да го накараме да каже нищо.

„Щастливата“ мисъл да проверим Саша, струва ми се, че хрумна на Олег, а злополучният „морски жребий“ пак възложи тази мисия на мене.

— Ставаш любимец на съдбата — каза Света.

— Помогни ми по-добре да измисля причина за моята визита.

— Просто визита на учтивост.

— Да, учтивост с взлом.

Моето и без това не блестящо настроение никак не се подобри, когато се озовах на Сашината улица. Навярно в Киев няма по-кална и по-занемарена от нея. Мънички къщички, разкривени огради, локви край обществените чешми — олицетворение на старата Шулявка. Къщата на Саша е като всички останали: хлътнала почти до прозорците в земята, едната й стена подпряна с греда, вратата затворена с дървено резе. Слава богу, че поне няма традиционния за тези места надпис: „В двора има зло куче“.

На почукването ми никой не отговори. Отворих вратата и едва не си счупих врата, тъй като се препънах в стъпала, които водеха някъде надолу. Стори ми се, че в голямата полутъмна стая няма никого. Някъде бодро тик-такаше стенен часовник.

Дори се зарадвах, че няма никого, и вече се канех да излизам, когато на широкия креват с извити никелирани табли забелязах една жена. По-точно само очите й. Те изглеждаха много тъмни и големи и рязко се открояваха на бледото, почти потънало във възглавницата лице.

— Здравейте — казах аз. Отговор не последва.

— Исках да видя Саша…

Жената беззвучно размърда устни. Стоях на прага и не знаех какво да правя по-нататък. Тогава тънката, съвсем като на дете ръка бавно се приповдигна над сивото одеяло и ми направи знак да приближа. Нерешително приближих. Бледите устни продължаваха да се мърдат, но трябваше да се наведа, за да чуя.

— Саша е в бараката…

— Ще отида при него — може би твърде прибързано казах аз.

Жената затвори очи и аз я забелязах, че плаче. Сълзите й се събираха в дълбоките хлътнатини около очите и на тънки поточета се стичаха към слепоочията.

Вратата хлопна и на прага се появи Саша. Той бързо се приближи към нас.

— Защо плачеш, мамо? Това е Егор от нашата осморка. Разказвал съм ти за него.

Саша се наведе, взе кърпата от таблата на кревата и изтри очите на майка си.

— Сега ще се върна, мамо. Да вървим, Егор.

Излязохме на двора.

— Мама е болна, разбираш ли? Отдавна вече. Баща ми работи, а брат ми е на десет години. Исках дори да зарязвам гребането, но тя не ми позволи.

— И защо си мълчал?

— Ами защо да казвам? Това нищо няма да промени.

Саша беше с брезентова куртка, кепе и гумени ботуши. Съвсем не приличаше на онзи блестящ Саша, когото бяхме свикнали да виждаме.

— Просто понякога трябва да я изнасяме на въздух. И бараката трябва да понаредя — скоро ще се пренасяме, на баща ми дават квартира.

— Знаеш ли, ще си тръгна — неуверено казах аз. — Или може би мога да ти помогна?

— Почакай, сега ще тръгнем заедно. Само да се преоблека.

Върнахме се в стаята.

— Мамо, аз ще се стягам — каза Саша, като се наведе над кревата и докосна с чело тънката ръка, която лежеше на одеялото. Жената едва забележимо кимна.

— Върви, Шурик, и не се тревожи.

След няколко минути ние крачехме към тролейбусната спирка. Саша пак беше съвсем параден, дори черните очила се мъдреха на носа му. Вървяхме мълчаливо.

— На момчетата нищо не казвай, разбрано, нали? — полуумолително каза той.

— Разбрано — отвърнах аз.

В тролейбуса Саша започна да обсъжда с кондуктора въпроса за вежливостта.

Всички пътници се смееха, когато нагледно му демонстрираше правилата на добрия тон. Две момичета от задната седалка любопитно го гледаха. Това беше пак нашият предишен Саша.