Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Великолепная восьмерка, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Зоя Колева, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Гелий Аронов. Великолепната осморка
ДИ „Медицина и физкултура“
пл. „Славейков“ 11 — София
Държавна печатница „Д. Благоев“ — Пловдив
Преведе от руски: Зоя Колева
Редактор: Д. Миланов
Художник на корицата: Ал. Хачатурян
Художник-редактор: М. Табакова
Технически редактор: М. Попова
Коректор: В. Петрова
Руска; I издание; Лит. група V; Изд. №4915
Дадена за набор на 27.XII.1971 г.
Подписана за печат на 7.III.1972 г.
Излязла от печат: 27.III.1972 г.
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 6,25
Издателски коли: 5,19
Цена на дребно: 0,44 лв.
Гелий Ефимович Аронов
Великолепная восьмерка
Издательство „Физкультура и спорт“
Москва, 1971
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция
Саша
Вече трети път след сутрешна тренировка Саша иска разрешение да си отиде в къщи. Казва, че му било много нужно. На нашите „как“ и „защо“ с необикновена за него сериозност отговаря: „Трябва“. Не можахме да го накараме да каже нищо.
„Щастливата“ мисъл да проверим Саша, струва ми се, че хрумна на Олег, а злополучният „морски жребий“ пак възложи тази мисия на мене.
— Ставаш любимец на съдбата — каза Света.
— Помогни ми по-добре да измисля причина за моята визита.
— Просто визита на учтивост.
— Да, учтивост с взлом.
Моето и без това не блестящо настроение никак не се подобри, когато се озовах на Сашината улица. Навярно в Киев няма по-кална и по-занемарена от нея. Мънички къщички, разкривени огради, локви край обществените чешми — олицетворение на старата Шулявка. Къщата на Саша е като всички останали: хлътнала почти до прозорците в земята, едната й стена подпряна с греда, вратата затворена с дървено резе. Слава богу, че поне няма традиционния за тези места надпис: „В двора има зло куче“.
На почукването ми никой не отговори. Отворих вратата и едва не си счупих врата, тъй като се препънах в стъпала, които водеха някъде надолу. Стори ми се, че в голямата полутъмна стая няма никого. Някъде бодро тик-такаше стенен часовник.
Дори се зарадвах, че няма никого, и вече се канех да излизам, когато на широкия креват с извити никелирани табли забелязах една жена. По-точно само очите й. Те изглеждаха много тъмни и големи и рязко се открояваха на бледото, почти потънало във възглавницата лице.
— Здравейте — казах аз. Отговор не последва.
— Исках да видя Саша…
Жената беззвучно размърда устни. Стоях на прага и не знаех какво да правя по-нататък. Тогава тънката, съвсем като на дете ръка бавно се приповдигна над сивото одеяло и ми направи знак да приближа. Нерешително приближих. Бледите устни продължаваха да се мърдат, но трябваше да се наведа, за да чуя.
— Саша е в бараката…
— Ще отида при него — може би твърде прибързано казах аз.
Жената затвори очи и аз я забелязах, че плаче. Сълзите й се събираха в дълбоките хлътнатини около очите и на тънки поточета се стичаха към слепоочията.
Вратата хлопна и на прага се появи Саша. Той бързо се приближи към нас.
— Защо плачеш, мамо? Това е Егор от нашата осморка. Разказвал съм ти за него.
Саша се наведе, взе кърпата от таблата на кревата и изтри очите на майка си.
— Сега ще се върна, мамо. Да вървим, Егор.
Излязохме на двора.
— Мама е болна, разбираш ли? Отдавна вече. Баща ми работи, а брат ми е на десет години. Исках дори да зарязвам гребането, но тя не ми позволи.
— И защо си мълчал?
— Ами защо да казвам? Това нищо няма да промени.
Саша беше с брезентова куртка, кепе и гумени ботуши. Съвсем не приличаше на онзи блестящ Саша, когото бяхме свикнали да виждаме.
— Просто понякога трябва да я изнасяме на въздух. И бараката трябва да понаредя — скоро ще се пренасяме, на баща ми дават квартира.
— Знаеш ли, ще си тръгна — неуверено казах аз. — Или може би мога да ти помогна?
— Почакай, сега ще тръгнем заедно. Само да се преоблека.
Върнахме се в стаята.
— Мамо, аз ще се стягам — каза Саша, като се наведе над кревата и докосна с чело тънката ръка, която лежеше на одеялото. Жената едва забележимо кимна.
— Върви, Шурик, и не се тревожи.
След няколко минути ние крачехме към тролейбусната спирка. Саша пак беше съвсем параден, дори черните очила се мъдреха на носа му. Вървяхме мълчаливо.
— На момчетата нищо не казвай, разбрано, нали? — полуумолително каза той.
— Разбрано — отвърнах аз.
В тролейбуса Саша започна да обсъжда с кондуктора въпроса за вежливостта.
Всички пътници се смееха, когато нагледно му демонстрираше правилата на добрия тон. Две момичета от задната седалка любопитно го гледаха. Това беше пак нашият предишен Саша.