Гелий Аронов
Великолепната осморка (11)

Петя

Какво да правя пред състезание? Този въпрос е възниквал толкова пъти, колкото състезания е имало. И май че е имал толкова отговори.

— Трябва да се лежи, да се лежи поне едно денонощие — с това предложение най-често излизаше Олег.

— Трябва да се отвличаме и дори да се развличаме — предлагаше Саша.

— Да ходим колективно на кино — съветваше Толя.

— На баня — настояваше Сергей.

— Да се тренираме както обикновено — възразяваше Игор.

А веднъж пред едно състезание Петка замъкна мен и Вилка… на църква. Беше изненадващо, тъй като бе просто невъзможно да го заподозрем в някаква религиозност.

Обикновената градска врява рязко спря, когато, блъснали масивната врата, ние стъпихме на металните плочи на Владимирския събор. В полумрака плаваше синкав дим и тъмните лица на светиите ни съпровождаха със странните си очи, докато ние бавно и доста плахо се промъквахме напред.

Имаше някаква служба, но съборът беше почти празен. Няколко бабички бързо се кръстеха и разбъркано навеждаха глави. Едно момиче с тъмна забрадка, почти дете, на висок глас и малко носово четеше някаква книга. Понякога гласът му литваше високо под сводовете и се създаваше впечатлението, че то се оплаква на някого и в настъпващата след това пауза чака отговор. Беше ми неловко да я гледам. Вилка ме дръпна за ръката:

— Виждаш ли докъде е стигнало равноправието? Или просто не им стигат мъжете?

Една дребна бабичка се обърна да ни погледне. Изглеждахме навярно доста нелепо тук със своите яркосини спортни костюми.

— Мълчи — прошепнах на Вилка аз.

Появи се масивен дякон в сърмено, разперено като камбана одеяние.

Той размахваше окачена на три синджирчета кадилница и пикантната миризма на дима гъделичкаше ноздрите ни.

Вилка пак ме дръпна за ръката и кимна към Петка, който стоеше опрян на една колона и съсредоточено разглеждаше нещо на балкона за църковния хор.

„Само това липсваше — да се моли“ — помислих аз.

Впрочем на Петкиното лице нямаше нищо молитвено. Личеше, че се е замислил дълбоко за нещо, втренчил поглед в страшния лик на архангела на тъмния свод.

Бях идвал във Владимирския събор и по-рано — през време на някакъв голям църковен празник. Но тогава в гъстата тълпа от любопитни бях възприемал всичко съвсем другояче. Сводът изглеждаше нисък и гласовете на певците звучаха приглушено сякаш отдалече. Пък и цялата служба беше твърде театрална. Шепотът, кашлицата, шумното движение на хората се сливаха в монотонен и непрекъснат шум. Някакъв младеж до мен, сложил ръка на рамото на спътничката си, й разказваше нещо смешно: тя тихо се смееше, като прикриваше устата си с длан.

А сега в празния висок и кънтящ събор аз се чувствувах самотно и неловко. У мен се появи желание да изляза на шумната улица, да се отбия в парка, да чуя детски гласове, да пусна копейка в отверстието на червения автомат за газирана вода и да гледам как водата бълбука, образува мехурчета и пълни чашата.

Навярно и Вилка усещаше същото. Той неспокойно се озърташе — явно нямаше търпение да излезе. Спогледахме се.

— Хайде, буди Петка — пошепнах му аз.

— Свети Петре! — повика го Вилка. Бабичката пак ни погледна осъдително.

Петка се обърна и бързо тръгна към изхода. Забързахме след него.

Примижали от слънцето, ние заобиколихме събора и излязохме на засводената от преплетените клони на дърветата уличка. Време беше да се връщаме на Днепър.

— Слушай, Петро, как ти хрумна това изведнъж? — не издържа Вилка.

— Просто така, прииска ми се — отвърна Петка.

— Натрапчива идея — казах аз. — Да беше отишъл при психиатър.

Но Петка нямаше настроение да се шегува.

— Знаеш ли, омръзна ми да живея всеки ден както в метрото: дотичал си — вратата се, отворила, седнал си — вратата се затворила, тръгнали сте… Понякога като че ли ми се иска да спра. Да помисля.

— Мислител! — възхити се Вилка.

Петка мрачно го погледна и замълча. Така вървяхме до самия Днепър. И вече в лагера той неочаквано, сякаш разговорът не беше прекъсван, каза:

— Магия някаква. Съборът е толкова висок, а на улицата излязохме сякаш от мазе.

Днес е проверочното ни състезание с николаевци. Последното преди заминаването. Кратко съвещание пред състезанието. Седим все на същите греди зад хангара, само че на мястото на Сергей е Борис. Всички са сериозни, може би прекалено сериозни. Както изглежда, Юрий Иванович усеща това:

— Момчета — започва той, — нашата задача днес е да се проверим. Съвсем не е задължително да печелим. Всички сили ще съберем за първенството на страната, а сега — само проверка. Предлагам такава схема: първата половина от разстоянието (той се усмихва) по системата: „Карай коларю, накъдето ти видят очите!“, т.е. с пълна сила и още малко. Ако вземем уверено да ги изпреварваме, така ще държим докрай. Ако първата половина обаче не донесе чувствително превъзходство, втората ще минем по системата: „Коларю, щади конете!“ И в единия, и в други случай финала правим, както си знаем. Още веднъж повтарям: състезанието не е принципиално.

„Коларската“ схема допадна на всички и някак изведнъж успокои обстановката.

— Трябва да дадем на Шията камшик — казва Саша.

— И да ти наденем капаци на очите — парира Вилка. Въпреки неофициалния характер на състезанието събрали са се много зрители. Всички смятат, че ние ще взимаме реванш и очакват жестока борба. Няколко души дори тръгват с лодка към пясъчната ивица, за да виждат по-добре финала.

Правим кратко разгряване, взимаме старта с половин сила и се носим към створа. Николаевци са вече там, дори са разсъблечени. „Готвим се да докажем, че победата ни не беше случайна“ — говорят с целия си вид те.

Странни отношения са се установили помежду ни: наглед безукорно учтиви, но с постоянен оттенък на съперничество във всички ситуации. Дори когато вечерно време пеем песни край огъня, николаевци сядат отделно и се стараят да ни надпеят. Не изпитваме към тях неприязън, но видът им постоянно ни напомня за нашите злополуки и това не допринася за дружеска откровеност.

— На старт! — командува съдията от катера. — Първи коридор, напред!

Първи коридор са николаевци. Вече им провървя: като излизат напред, те ще мръднат лодката от мястото й и ще вземат летящ старт.

— Внимание!

И ние направихме леко загребване, опитвайки се да мръднем лодката.

— Марш!

Засвяткаха греблата. Движенията ни май са твърде трескави: както и да се успокояваш, състезанието си е състезание.

— Засилвай! — вика Валка.

— Откъснахме се! Изпреварваме! — вика николаевският кормчия.

Е, това вече е прекалено. За какво ни смятат? За нищо ли не ни признават?

— Карай, коларю! — вика Валка.

Но вече не ни е до шеги. Да се влагаме изцяло, да влагаме всички сили във всяко загребване! Зацепване — оттласкване! Зацепване — оттласкване! И да не гледаме настрани! Николаевският първи номер като че ли е малко пред мен. Но тепърва ще видим!

Приближаваме хилядата метра. Николаевци са до нас. По схемата на Юрий Иванович сега вече трябва да намаляваме темпа: предимство не сме постигнали. Нима Петка ще намали?

— Работим вторите хиляда! — съобщава Валка. Не, продължаваме да гребем както досега.

— Олег! Подкрепи Петя!

Вместо да намали темпа, Петка спринтира! Браво!

На спринта спечелваме половин лодка. Николаевци късно се усетиха. Опитай се сега да наваксаш четири номера. Пък и ние не се готвим да спираме.

— Бу-ря! Бу-ря! — долита вече от петстотинте метра. Ето и пристаните.

— Последни петстотин! Финал! — крещи Валка.

Ще издържим ли такъв продължителен финал? Но опиянението от борбата вече е ударило в главите ни.

— Петя, ускорявай!

Охо, николаевци веднага изостанаха още с два номера. Дали пак се заплеснаха? Или не могат повече?

— Последни двеста и петдесет!

Спечелихме! Спечелихме! Вече печелим почти цял корпус.

— Последни десет! Раз! Два!

Петка скъси, пътя на седалката. Лодката се юрна напред. Така! Още!

Флагче от катера! Ние вече не гребем, а николаевци още финишират.

Второ флагче.

— Шест секунди! — казва Валка. Да, не по-малко.

— За отбора на град Николаев — ура! — вика Игор.

— Ура! Ура! Ура! — бодро подхващаме ние. Съвсем друго е настроението, когато печелиш. Николаевци отговарят без особен ентусиазъм.

Юрий Иванович маха с ръка от катера. „Връщайте се в базата!“ Дявол да го вземе, сякаш не сме се състезавали! Не чувствуваме никаква умора, ако трябва, можем дори отново да стартираме.

— Гоша, какво стана? — ме посреща на брега Света.

— Как какво? Спечелихме — отговарям, сякаш другояче не би могло и да бъде.

Тя просто сияе от усмивка.

— Браво! Ох, толкова се вълнувах. Сега вие ще заминете като пръв отбор, нали?

— Е, не! Това сега не ни е нужно — горди сме — намигам и аз. — Най-важното е, че ние с тебе заминаваме.

Игор върви, прегърнал през рамената Борис Двамата си шепнат нещо. Днес дори не забелязах как работи Борис. Това е хубаво. Значи вече не се отделя от общия ансамбъл.