Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Junamatkan kuvaus, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Сборник. Финландски разкази

Първо издание

Редактор: Георги Вълчев

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Александър Димитров

Коректор: Людмила Стефанова

Излязла от печат юли 1978 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул, „Г. Генов“ 4

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, бул. „Хр. Ботев“

 

Suomalalsia kertomuksia

KOONNUT IA TOIMITTANUT:

tri Georgi Voltsev

Kustannus NARODNA KULTURA

Sofia, 1978

История

  1. — Добавяне

Мъжът се запъти към влака. Часовникът на гарата показва шест без пет. „Ще вървя до онзи стълб. Чантата, и пишещата машина в лявата ръка тежат повече, отколкото куфарът в дясната. Ще вървя още до онзи стълб. Лявата ми ръка е изтръпнала, пръстите съвсем ме заболяха. Тук ще си почина.“

„Пристигащи товари“ — прочете той. Какво ли пък има в това крило? Билетът за спалния вагон е в предния джоб. Вагон 113, място 21, това ще е по средата на вагона. Часовникът оттук не се вижда. Небето синьо, безоблачно. На северната страна зеленикаво. „Сега ще тръгна.“ Премина от тротоара на перона. Ето го влака. „Бързият влак номер шестдесет и три за Торнио тръгва в осемнадесет часа от четвърти коловоз“, вслуша се в думите на говорителя. Вижда една циганка с момиченце да се качват на влака и си помисли: „Накъде ли са тръгнали?“

Вървеше и му се струваше, че никога няма да стигне, че няма край това ходене по перона край влака. Пътнически вагони, там товарен вагон, спални вагони първа и втора класа. „Как ли ще се чувствувам, като стигна до стъпалата.“ Ето го вагона, някой стои на стъпалата. „Сега се дръпна от пътя ми.“ Видя, че в коридора на вагона има междинна врата. „В другия край е първа класа“ — мислеше той и стигна до вратата на купето. Купето беше празно. Сложи куфара на полицата, а чантата и пишещата машина на леглото. „Шапката ще хвърля на леглото, а палтото ще закача на куката до вратата, така е най-добре.“

„Ще изляза навън да погледам.“ Минава по коридора. „Моля качвайте се във вагоните.“ Ето ме пак на перона. Мирише на машинно масло, на локомотивен дим и море. „Не закъснях.“ Той видя началника на движението. Скоро влакът ще се раздвижи. Хората отиват към стъпалата. „Сега влакът се движи“ — казва си той. Хвана се за дръжката и се качи на по-горното стъпало.

Влакът се движи и асфалтираният перон премина в дървен. Пред него се редят будки, вагони, заливът и къщите от другата страна на залива. Всички стояха или седяха в коридора, да бяха си влезли в купетата. Той мина по коридора и забеляза, че в купето имаше някакъв мъж.

— В едно купе сме — покланя се той.

— Добър ден. Хубаво купе.

— Да, в средата на вагона.

„Когато единият край на вагона се качва нагоре, средата се вдига само наполовина — помисли той. — Ако двата края се вдигат едновременно, тогава и средата би се вдигнала, но така става рядко. Ако единият край се качва, а другият слиза, в средата не се чувствува нищо.“ Мъжът излезе от купето. През прозореца се виждаха скали, пушек, небе и брези. Как да запълни времето. „Няма да опитвам да го запълвам, в началото то винаги се запълва някак си.“ Той взе чантата от горното легло и извади книга. Отиде до вратата на купето да гледа в коридора и сложи книгата в страничния джоб на сакото си. Беше облечен в обикновен тъмносив костюм, на краката червеникави обувки с гумени подметки. До прозореца в края на коридора имаше една свободна седалка.

През прозореца се виждат дървета и постройки, пушек и небе. „Влакът се движи по релсите — мислеше той. — Ето там жена и дете, а там жена и мъж.“ Някой влезе вече в купето. Тези всичките са същите като мен. Имат уши, както и аз. Момичето-циганче и аз сме еднакви. Ще гледам през прозореца известно време. Виждат се дървета и там — къща. На сутринта ще сме там, но сега сме тук — мислеше той. — Защо това е така. Чак след три часа ще бъдем на гара с ресторант. Път, дървета и кон. „Те са там, навън“ — мислеше той.

Той седеше и гледаше поред ту навън, ту в коридора. Кондукторът дойде да надупчи билетите. Когато кондукторът дойде до него, подаде билета си и отговори на въпроса му. Кондукторът отмина напред, чукаше на вратите и поглеждаше купетата. Той видя, че жени, деца и мъже седят и стоят в коридора на вагона. Стените на вагона бяха от лакиран фурнир, горе към тавана стената беше огъната, таванът беше бял. Прозорците бяха с двойни стъкла, отстрани на прозорците имаше пердета. Навън имаше къщи, полета, гора, канавка и тук-там езеро. По полетата се виждаше неожънато жито, а широколистните дървета бяха с жълти петна и по небето плуват облаци.

Вагонът се движеше по релсите, коридорът се тресеше и трепереше. Той ходи в тоалетната, а после застана до вратата на купето.

От прозореца на вратата се виждаше навън. Опита се да си представи, че влакът се движи, според огледалното отражение, назад.

След известно време излезе в коридора, седна на друг стол до прозореца и извади книгата от джоба си. Гледаше навън през прозореца, между стъклото имаше пара.

„Сега е ден, а после нощ — мислеше той. — Нощта и денят не са отделени. Едни след други нощите и дните са един и същи свят. Ако не спиш и можеш да бдиш непрекъснато ден и нощ.“

Корицата на книгата беше лъскава, на нея на тъмен фон имаше жълта фигура.

Там има гора — вижда се през прозореца. Трева и камъни, мъх няма. На стената на коридора под едно стъкло има брадва, трион, клещи и кутия кибрит. Кибрит „Сампо“, средно по петдесет клечки.

Когато повърхността на земята е замръзнала, локвите са замръзнали и по брезите вече няма листа, и снежинки във въздуха има, но не още на земята. Търсиш лед, на който да застанеш, във въздуха се сипе сняг и по леда редки снежинки; здрачило се е така, че не се виждат.

Да можеше да си в едно и също време на всички места, във влака, в гората, до някое дърво и там до стената на онази постройка.

Той седеше до прозореца и гледаше навън. Влакът намали скорост. „Сигурно ще спре, на гарата има павилион“ — мислеше той. Сложи книгата в джоба си и стана. Мина по коридора покрай хората до преддверието на вагона и когато влакът спря, излезе и тръгна към павилиона.

— Чаша кафе.

— Друго нещо — каза жената и наля кафе в чашата.

— Колко струва.

Той плати и отиде да пие между павилиона и стълбата на вагона. Гледаше по двете страни на перона. Ядеше кифла и пиеше кафе. Пусна празната чаша в кошчето и застана пред стъпалата. Качи се във вагона, когато влакът тръгна.

„Ще седна пак там.“ Да стигнеше до гарата с ресторанта, можеше да пободърствува още преди да легне да спи. „Как ли ще мине времето. След това ще спя на горното легло. След два часа е гарата с ресторант. Ще поседя тук някое време.“

Той седеше на стола и гледаше навън през прозореца.

„Трябва да съм без израз на лицето. Какви сме, когато сме безизразни?“ Неговото лице беше такова, че на него не се виждаха бръчки, такова само безизразно състояние. Ръцете бяха отстрани, с пръсти, отдалечени един от друг. Краката висяха свободно и с пръсти един до друг. Коравата дъска на седалката убива и седенето изморява. Той виждаше каквото имаше отпред и чувствуваше какво става около него. Жена седи отпред, прозрачна блуза и зелена пола. Хора стояха в коридора, стените на коридора бяха фурнирани, влакът се движеше. Вагонът се тресеше. Между стъклата на прозореца има пара. Навън имаше земя, дървета, сгради и светлина.

„Няма да мисля за нищо“ — каза си той. В неговия космос нямаше нито мисли, нито думи. Наоколо беше коридорът на вагона, фурнираните стени, врати, прозорци и хора. Вагонът се тресеше и се движеше заедно с влака по линията. Той беше на седалката и между него и седалката, стените, пода и въздуха на коридора бяха дрехите и обувките. Главата и ръцете бяха открити.

Дали този мъж има намерение да пуши в коридора. Стои си той там и запалва цигара. Би трябвало да се изпрати в преддверието. Сега той отива. Дали ще затвори вратата.

Този вагон върви по релсите. „Да беше така, да можеше да стане някое чудо“ — мислеше той и както бе седнал, държеше устата си полуотворена. След това сви уста, сякаш ще засвири, опита как се чувствува. Набърчи челото си и забеляза, че не се чувствува добре. Опита различни изражения; притвори едното око, изглеждаше радостен, тъжен и изненадан. Малко по малко хората се изнизаха от коридора в купетата. Той държеше устните си, като че ли ей сега ще засвири, и гледаше пред себе си.

Как ли да прекара времето! Дали да стане. Скоростта на влака намалява. Той стана и отиде към вратата. Влакът спря пред дълъг перон; гарови постройки не се виждаха. Той стъпи на земята и се разходи напред-назад, като разглеждаше прозорците на спалните купета и мислеше за локомотивния пушек, който беше във въздуха и чиято миризма се чувствуваше във влака и по гарите. Когато началникът на движението размаха зелена светлина, той се качи на стъпалата, влакът се раздвижи и пак тръгна.

Той отиде и седна до прозореца. Седеше и гледаше коридора на вагона и навън през прозореца.

Тогава беше празник.

— Марти не достига педалите на високата седалка — бе казал Аксели.

— Там, в бараката, би трябвало да има дъска. Там има трион и дъска, докарай и колелото тук.

— Но сега е празник, в празник не се работи.

Мъжете отидоха към бараката, Аксели буташе колелото. Аксели взе едно парче дъска, преряза я и направи дупки по краищата.

Сега те грешат, в празник не може да се работи.

Аксели издяла дъската по-тясна в средата и опита става ли на женското колело.

— Седни тук — каза Аксели и държеше колелото за седалката.

Марти прехвърли краката си през дъската.

— Е, стигат ти краката до педалите.

Струваше му се трудно да седи и той мислеше, че влакът не се е придвижил напред. Имаше влак и вагонът се тресеше, и той трябваше да е във влака.

Има още много време, докато стигнат гарата с ресторант. Как ще мине времето, като върви така бавно. То минава по-бързо, когато ти дойде нещо на ум. „Сега седя тук, а не някъде другаде и нищо не може да ми помогне.“ Няма и какво да се помага. За обърканите мисли може да се каже, че те са объркани. Ако мисли, мисли за това, че седи и чувствува как седалката убива.

Или може да си спомни нещо, което е било по-рано. Мрачно е, виждат се дървета, вагонът се тресе. „Спах през деня толкова дълго, че се събудих сам в стая, която имаше стени, под, таван и два прозореца.“

Както седеше на седалката и гледаше от прозореца навън, в мрака и в коридора на вагона, опита се да си спомни как беше карал дърва на дъскорезницата.

— Скоро ще занесем още две-три дървета от Кивеланкангас.

— Откъде ще намерим друга кола или ремарке?

— Може и с тази. Стълбата ще вдигнем там и короните ще се влачат по земята. Инто ще тегли. Вземи си оттам брадва, та да можеш да кастриш. Аз ще карам коня.

Конят тръгна пред обора и върви по двора. Колелата на колата мачкаха тревата и минаваха по камъните. Конят излезе на шосето. Когато стигнаха до Кивеланкангас, конят се отби от пътя.

— Ти донеси сено.

Конят почна да яде. Времето беше облачно. Между Сеурахуоне[1] и шосето имаше ниски и високи дървета.

— Тая ела.

— Оттам ще отсечем бор, донеси триона.

От едната страна трионът влизаше все по-навътре и по-навътре.

— Внимавай.

Короната на дървото изсъска.

— Оттам ще режем. Ти окастри това, а аз ще отсека второто.

Брадвата удряше в клоните и те се отделяха. Падаха по-близо до земята, под тях имаше разни боклуци, камъни и мъх. Короната на дървото се заклати и второто дърво падна.

— Хайде да седнем.

— Оттам ще свалим и това.

— Откъде да го отрежем.

— Оттам, откъм камъка.

След някое време короната на дървото се клатеше и дървото падна. Когато дърветата бяха окастрени, докараха коня на мястото. Вдигнаха дънерите на напречната ос и ги вързаха здраво.

Короните на дърветата метяха земята. Конят вървеше по шосето. И теглеше така, че на плешките му се появиха бръчки. Конят си почина два-три пъти и стигна при дъскорезницата до отдалечената на около километър горичка.

Когато въжето се отпусна, конят издърпа колата изпод дънерите и дърветата паднаха на земята. Короните бяха се изкривили от триенето. От дъскорезницата се чуваше нестихващ шум.

— Ела да седнем.

— А̀ така.

Когато конят дойде на двора, разпрегнаха го и го заведоха в обора. На дъното на кофата имаше вода, а в яслата сено.

В стаята стояха две циганки — старица и момиче.

Как ли ще мине времето. Пътят и времето минават наведнъж. Като отиваше влакът напред, започнаха да се виждат къщи, все повече и повече.

Той стана и тръгна по коридора. Когато се приближи до вратата, влакът намали скоростта и той натисна вратата. Мина в преддверието и отвори външната врата. На земята се виждаха много коловози. Чувствуваше миризмата на локомотивен дим и видя светофарове в района на гарата и високи кули, отгоре на които имаше прожектори. Влакът мина под мост. Скрростта намаляваше непрекъснато. Перонът беше под стълбите. Влакът спря. Той стъпи на земята и се затича към ресторанта. Тичаше по перона, заобикаляше будки и стени, тичаше надолу по стълбите, след това наляво, по стълбите нагоре, мина наляво през стъклената врата на ресторанта и отиде до касата и тезгяха.

— Какво обичате?

— Бульон от месо с пирог.

Жената излезе. Дойде и донесе пирог и бульон.

— Друго ще обичате ли?

— Чаша мляко.

Жената подаде чаша мляко.

— Деветдесет и шест.

Той плати, жената му върна и той отнесе месния бульон и пирога с месо, чашата мляко, нож и вилица и книжна салфетка на масата. Сърбаше от бульона, слагаше в устата си пирог с вилицата и отпиваше от млякото. „Това е малко множко, че взех мляко и бульон“ — мислеше той. Изяде пирога и изпи бульона и млякото. Стана и тръгна между масите към вратата. По масите имаше мъже, пред които стояха бирени шишета и чаши кафе. След като излезе навън, мина през коловозите и направо на другия перон; вървеше покрай влака, очаквайки тръгването.

На перона стояха и ходеха хора. Той виждаше качващи се във влака, връщащи се изпращачи и стоящи близо до стъпалата. Гледаше особено мъжа, който стоеше с единия крак на стъпалата на вагона, а с другия на земята и се държеше за дръжката, гледайки към павилиона за вестници. „Такива вежди и се държи по такъв начин — мислеше той. — Беззащитен на вид. Като мен е, но и аз, като толкова се старая, се оправям, но как се оправя такъв мъж. Диша и сърцето бие непрекъснато.“ Но ако спреше за малко, вече нямаше да почне да бие, това би било краят на този мъж. Нервите, мозъкът, месото и очите ще се объркат.

До товарния вагон имаше още коли и мъже вдигаха товари от колите във вагона. Като оправят това, влакът ще тръгне. Там е началникът на движението. Носи червена шапка, как ли се чувствува той.

Когато мъжете затвориха вратата на товарния вагон, началникът на движението размаха над главата си зелената светлина и влакът се задвижи. В оная посока, от която беше дошъл на гарата. Докато набираше скорост, премина района на гарата под шосейния надлез и започна да завива наляво, той стоеше на вратата и гледаше навън. После затвори вратата и продължи да гледа през прозореца. Видя локомотиви, вагони, цистерна, стълбове, релси, проводници във въздуха, къщи, тухлена трансформаторна сграда и светлини по уличните лампи и къщите.

„Дали да стоя тук и да гледам навън кое, кога, как изглежда, когато влакът се движи? Да ида ли да седна в коридора, да гледам ли през прозореца?“ Ако сега бодърствува и застане в коридора, времето ще напредне и сънят ще дойде по-лесно. Ще е изминат и доста път. Той гледаше през прозореца на коридора, двама мъже бяха в другия край. На стъклото имаше бележка, на която беше написано „Еура“. Той се обърна и пак се загледа през прозореца. В горния край на вратата има болт. На стената една гума, а около нея металическа рамка. Той отиде в коридора. Вървеше по коридора и се клатеше, както се клатушкаше и се движеше по железопътната линия вагонът. „Миризма, прозорци, хора, седалки“ — мислеше той, обърна седалката, седна на нея и започна да гледа навън през стъклото. Да, това е вярно, че никога не е имало друго, нито ще дойде някога. „Това е точно така“ — мислеше той. И видя къщи недалеч от линията на съседния склон. Опита се да погледне вътре в една къща през прозорците й. Пердета, печка, кухня, шкафове, хора живеят вътре. Къщата не се вижда вече. Ето друга къща. Нищо не се вижда, храсти и ограда отпред. Той чакаше къща. Ето там, сега е отпред. На прозореца има карирани пердета, по средата на пердетата процеп, в стаята не се вижда никой. Близо до къщата има ели. Там има къща, голяма стая, врата, на другата страна се вижда прозорец, жена се движи, комин, дим, храсти. На земята сено. Той сяда на различни места и гледа навън през стъклата, очаквайки къщи близо до линията. Гледаше различни места и дървета и се опита да мисли за тях.

Припомни си полските яребици. Полето е открита земя, където зиме има сняг и лете расте жито или сено, а яребицата е животно, тя си пее в гората. От еловата горичка между две блата полетя яребица и кацна на един клон. Тя тихичко пееше. Близо до елшака започваше по-рядка горичка, с борове и неголеми буци пръст. „Когато си идвах от училище и валеше сняг, ято яребици летеше във въздуха и изглеждаше да отива към угарите. Тогава мислехме дали да им сложим мрежа пред вратата на сеновала, когато те са се прибрали там.“

Той гледаше пердето отпред. През прозореца навън. Виждаше полета, гора, къщи, стълбове, храсти, жито, канавки и трева. Навън беше се здрачило. „Пътят е намалял доста и сега вече е толкова тъмно, че не се вижда“ — каза си той. Настъпил е мрачен момент.

„Мрачният момент е в мен и в мен е това, че вагонът се тресе и навън има дървета, сгради, стълбове, жито и трева на мрачната земя и нищо не може да се мисли, нито да се прави.“

След това той стана и отиде в купето. На средното легло лежеше мъж и друг на най-долното. Той си съблече сакото и го сложи на куката, сложи обувките на пода и се качи на най-горното легло пълзешком и запали нощната лампа. След това се обърна и седна. От куфара на съседната полица си взе пижамата и я сложи зад гърба си. Разкопча панталоните си, свали вратовръзката и я закачи върху куката на отсрещната стена. Свали си ризата, сложи си горнището на пижамата и окачи ризата на пирона. Премести одеялото, събу панталоните и седна на чаршафа. Обу панталона на пижамата и сложи панталона и чорапите на полицата. Помисли какво да чете, взе от полицата зад главата си ръчната чанта, извади оттам списание и остави чантата. Зави се, протегна се и с пръстите на краката си почувствува хладния чаршаф.

Пътят е вече изминат в по-голямата си част. „Да минеше още малко време и след това да заспя, на сутринта ще пристигна, макар и да съм още толкова далеч. Какво ли има в него — каза си той и отвори списанието. — Когато гледах един от онези нови балети, които бяха направени специално за Единбург, едва ли бликна въодушевление на чувствата в студеното ми сърце. Любовният кръг, който представяше скандинавската група, беше самата глупост.“ Той преглежда списанието оттук-оттам, обмисля нещо, слага го на полицата зад главата си и изгасява светлината. В купето става тъмно. „Къде съм? — мислеше той. — По-долу лежат двама мъже. Вагон, фурнирен таван.“ Той попипа с ръка стената и тавана. Така времето минава по-лесно, като мисли нагледно. Куки, куки по стените, шише за вода, чаши, кърпи, чешма, във вагона на едната страна купетата поред, на другата — коридор, колела под вагона, вагонът и влакът вървят по железопътната линия. Навън е тъмно, въздухът свисти, навън е железопътната линия. „Какво има навън и аз вътре ли съм. Аз съм вътре в това купе.“

„Навън може да има ели. Какво е ела. Вътре с бяла дървесина, в която има годишни кръгове. Стъблото по-дебело, а към короната съвсем тънко. В земята корени, които имат отгоре кора и които са бели отвътре. На клоните — игли. Иглите са нагъсто. Вятърът свири в елата. Овес. Корени в земята. Стебла във въздуха. Наесен зърна. Ечемик. Корени, стъбло, осили, стъблото се поклаща във въздуха.“

Откъм стената се чу почукване, той помисли, че от другата страна на стената нечия ръка или крак удари в стената. Зад стената лежат хора. На това място отвъд стената има някой. Той желае да заспи и мислеше, че сега няма да заспи, защото е буден и мисли, и ако сънят дойдеше, щеше да е стигнал, когато се събудеше. „Не съм още толкова далече, макар и да съм изминал дълъг път — мислеше той. — Да имаше на стената дупка! Може там да има жени.“

Изглежда, често има жени в другия край. Жената само спи. Или не спи, а лежи. Няма нищо от това, макар и да имаше дупка на стената, какво ли пък толкова. „Само хубаво — мислеше той, — ще има нещо интересно.“ Опита с пръсти тръбата на парното в долния край на леглото, но тя не беше топла. Краят на септември е. Сняг, сняг, сняг, сняг, сняг, небе. Може да има горски птици, има ги всеки момент някъде. Обикновени горски птици.

Струваше му се, че времето върви бавно. „Сега съм тук, на това място, ни малко по-напред, нито пък на някое друго място. Защо е така, че не може да си на повече от едно място едновременно. Пътуването минава толкова бързо, колкото бързо се движи влакът. Как може човек да е винаги някак си сега, вчера, утре, всеки момент той е някак си.“

„Да помислим например откъде е започнало всичко, винаги ли е съществувало нещо? Ако това би започнало от нещо, какво е било това начало, то би трябвало все пак да съществува. Винаги нещо е съществувало, но какво е това винаги да съществуваш. За това не може да се мисли, че е съществувало винаги, нито пък, че е започнало от нещо. Аз не би трябвало да мисля изобщо. Като мисля за такива работи, за които мисля, че не трябва да се мислят, тогава мисля за такива неща, за които мисля, че не би трябвало да се мислят.“

„Но времето минава бавно и никога нищо не се случва и това изморява и опечалява. Би трябвало всеки момент да се раждаш. Когато все пак сънят някога дойде, като се събудиш, ще си на съвсем друго място.“

Той мислеше, че си представя да е някъде на такова място, където си спомня да е бил някъде по-рано. Очите му бяха затворени, той лежеше обърнат наляво към свободното пространство на купето. Това е войнишко легло. Там отгоре е покривът, който е от сиви дъски. Ръбовете на дъските са закръглени. Аз съм на горното легло. На горното легло съм, зад главата ми има друго легло на два етажа и там до другата стена още две легла. В ъгъла има камина, на стената етажерка за каските и врата, водеща в коридора на бараката. Там на долното легло зад мен е Валтари Линдгрен. Там отсреща на горното легло е Вейко Аланиеми, който в цивилния живот е бил пекар в Кеми. Под прозореца има шкафове, а така също и между леглата. На прозореца малки четириъгълници. Зад прозореца — бор. В другите квартири и в цялата барака хора. Скоро трябва да се тръгне нанякъде.

Той мислеше, че все пак през цялото време беше в купето на вагона. Но ако се случеше да е някъде другаде, например там, в казармата, тогава му беше толкова трудно, колкото и тук сега. Това, което е, не ти се струва никакво. Но да беше това, което не може да бъде. Той мислеше, че към онова, което е, трябва да се отнасят така, като че ли не го вижда, тогава това няма нужда и да го има. Да нямаше никакви мисли. „Мислил съм вече за всичко докрай и сега съм по-свободен.

В къщи съм. Там е печката, прозорците, масата, подовите дъски. Навън, близо до ъгъла, има ела. Път, камъни, храсти на известно разстояние. Здрач е, но утре сутринта ще е светло. Шосето и крайпътните канавки, заводът за кутии, мазето за училището и кладенецът са навън.“

Той забеляза, че бързината намаля. „Идва гара“ — каза си той. Накрая влакът спря. „Сега не върви напред, пътят не намалява — мислеше той. — Но мога да мисля, че като не се движи изобщо, върви напред, бързо. Лети във въздуха над някакво море. Сега върви, върви и се чува само свистене. Като върви с такава скорост, пътуването минава бързо и като тръгне отново по релсите, ще слезе на земята и ще върви напред по-бавно, но като е вече толкова късно, ще съм вече доста напред. Ако заспях, скоро щях да съм почти пристигнал, но сънят не идва.“

Навън се чуваха разговори и звънци. Влакът тръгна. Отива нататък. „Мога да мисля, че отива в друга посока, че отивам натам. Сега върви назад и няма никакво значение кога ще пристигна. Там е горе, а там долу. Но аз мисля, че долу не е там долу, а е там настрана; надолу е там към стената. Влакът върви например право надолу, но трудно е да повярваш това. Когато земята дърпа натам, тогава ти се струва, че надолу е натам.

Така е по-добре, като мисля, че всички са това, което са. Те имат повърхност и вътрешност. Това е влак. Тази връзка виси от тавана. В куфара, там на полицата, има книги, дрехи и документи и в чантата книги. Покривът на вагона е дъгообразен и отдолу има полица. Във вагона има междинни стени, скеле и колела.“ Той дишаше и се чувствуваше така спокоен, че можеше да заспи.

Бележки

[1] Сеурахуоне — място, където селяните се събират по празниците. — Б.пр.

Край
Читателите на „Описание на едно пътуване с влак“ са прочели и: