Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 30 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
sl.slavov (2011)

Издание:

Михаил Топалов-Памукчиев. Срещи с Буров

Редактор: Петя Петрова

Художник: Кремен Бенев

Художник-редактор: Скарлет Панчева

Технически редактор: Донка Алфандари

Коректор: Адриана Коева

Формат 84/108/32

Изд. коли 14 Печ. коли 12 УИК 11,75

Подписана за печат 26.XI.1990

Излязла от печат 20.XII.1990

31/23231/0626-40-90

Цена 6,80 лв.

Отпечатана в ДП „Балкан“ — София

Издателска къща „Интерпрес 67“


Стараех се да отделям от провизиите, които носех от село, по нещо и за семейството на Буров. С достойнство той изричаше „Не трябваше…“, но явно бе, че е много доволен. Особено харесваше сланината с кожичката и овчето сирене. Майка ми правеше пълни качета с това сирене.

И този път бях донесъл пълна раница с провизии.

Буров хапна от сиренето, обърса ръката си и рече:

— Докато жената свари един качамак, ние ще си поговорим. Искам да ти кажа нещо полезно за тебе и за живота ти… Нещо като опит на по-стария.

— Опит?

Той се начумери.

— Да, опит, златен опит.

Влязохме в неговата стая. Той ме разпита за село, за баща ми, за майка ми и като чу, че са добре, че са здрави, каза тези думи:

— Знай и запомни, младо момче, господин Памукчиев, човек е щастлив, докато са живи баща му и майка му. Умрат ли те, умира радостта му, умира надеждата му, умира опората му в живота. С други думи, умира наполовина и той. Има ли огнище, има ли топла бащина стряха или майчина милувка, ти си щастлив. Няма ли — ти си болен, ти си сакат, ти не си човек. Защо, защо живее човек, господин Памукчиев, на този свят? За да бъде щастлив. Не за друго — да мине живота си смислено, честито, богато, разумно. Да не става слуга, да не става за смях на хората. В София, на улица Васил Левски до Франко-белгийската банка има една къща и тя е на господин Гендович. Фабрикант, банкер, крупен търговец и лихвар — това бе Гендович някога. Имаше сто къщи и сто слуги. Имаше всичко и загуби всичко. Защо? Защото заигра покер, заигра на рулетка и пропиля всичко. Затова аз искам да ти дам няколко съвета — днес ме намираш в особено настроение и ще си говорим за това. Отдавна исках да ти кажа нещо, което ти не знаеш… И няма кой да ти го каже. Баща ти също не го знае, но аз го знам.

— Какво е то, господин Буров?

— Правилата на живота, които ти трябва да спазваш.

— Аз?

— Ти.

— Но какво лошо правя?

— Ще ти обясня. Вади калема, вади листовете и пиши. Искам да знаеш, господин Памукчиев, че на село сега хората са бедни, гладни, без пари, без дрехи. А ти отиваш там с нов костюм, с нови обувки, с кожени ръкавици. Къде дават тъй? Кой ще те гледа с добро око когато се фукаш, когато се перчиш пред съселяните си с нови дрехи, с нови чепици, с нова риза, с нова вратовръзка и жълти, нови ръкавици. Хората нямат — ще нямаш и ти. Хората гладуват — ще гладуваш и ти. Където народът — там и ти. Ако се наложи целият народ да скочи в пропастта и да загине там, ще скочиш и ти. Няма да се делиш с нищо. Народът е за това, за да ни пази, да ни гледа, да ни се радва, да ни уважава — нас, интелигенцията, нас учените. Но и ние трябва да го уважаваме. Защо е трябвало да носиш мека шапка тип „Борсалино“, когато си имаш перчемче и каскет. Ходи с каскет. Прави демагогия. Гледай какво прави Вълко Червенков. На всяка снимка той е с каскет. Той ще стане голям човек, помни ми думата. Защото той се показва като човек от народа, който милее за народа. Каскетът е символ на средния човек, на средния ум, на средния гражданин. И Сталин ходи с каскет. Случайно ли е това?

— Не знам.

— А аз знам. Не е случайно. Той върви с народа. Той не носи модно бомбе като Бевин, като Мак Милан, не. Той носи каскет. И ти, моля те, занапред, като си ходиш на село, ходи със стари износени обувки и дрехи, не носи шапка, а каскет. Никога не слагай кожени ръкавици. Обувката и ръкавицата повдигат самочувствието на човека. Не костюмът, а обувката и ръкавицата. Ето, затова и юнкерите и офицерите по задължение носят ръкавици. Да имат самочувствие, да имат гордост и кураж. В село, вярвам, ти търсиш по-учени хора за приятели, за разговорка…

— Не…

— Търсиш ги. Вие младите обичате да се фукате, да се показвате повече от онова, което сте. И затова — ремък с ремък, лико с лико… Не го отричай. Така е. Знам. Знам, че в село, вечер не излизаш с някое просто момиче — комшийка, а търсиш бели цици и бели кълки…

Без тези гримаси. Така е. Защото ти си плод на своето време и на своето възпитание. Пък и селската даскалица по е дашна и по-сладко се целува от простото селско момиче.

Изведнъж Буров спря и ме помоли да му изпея песента „Ти си селско момиче, но за мен ти си фея“, която той много обичаше.

Аз му я изпях — обичам да пея. И не отказвах никога.

Той дори ми пригласяше на места.

Ти си селско момиче,

но за мен ти си фея,

само теб аз обичам,

и затуй ще ти пея.

 

Ти не знаеш, дете,

да се преструваш, нали,

Твойто нежно сърце,

твойте черни очи…

 

Ти си селско момиче,

но за мен ти си фея,

само теб аз обичам

и за теб ще живея…

 

Ти живота не познаваш,

като градските дами,

но затуй пък притежаваш

цял букет от циклами…

Буров замълча. Замълчах и аз. Той ми подаде молива и листа, стана прав и започна да говори, а аз записвах, записвах.

— В живота, господин Памукчиев, преуспяват само тези, които са добре възпитани. Тези, които знаят правилата на играта на този живот. А тези правила се свеждат, казвал съм ти го тук-таме, към едно: бъди учтив, бъди внимателен, бъди усмихнат.

В живота навъсените, мрачните мъже нямат успех, нито пък са щастливи с нещо. Те са нещастници. Жените и децата им — също.

В София един от водачите на демократическата партия — Петко Каравелов — бе мрачен човек. И той и децата му бяха нещастници.

Михаил Такев, министър на вътрешните работи през 1908 и 1918 година, също бе мрачен човек и нещастник. Той, представи си, е бил другар и приятел на Алеко. Може би Алеко е искал да докаже с това си приятелство към него, че противоположностите се привличат. Кой знае. Но Михаил Такев рядко-рядко се усмихваше. Мрачен беше още един човек — д-р Васил Радославов, същият, който казваше, че парите са тор, на който тор растат всякакви гъби — и едливи, и отровни, и бели, и черни. И мишеморки, и печурки. Той бе прав — на парите, ако не се контролират разумно, растат повече отровни, отколкото хубави гъби.

Изобщо, господин Памукчиев, ти трябва да помислиш за доброто си поведение на село. Когато селото празнува Великден или Гергьовден, то е весело и пее; Ще пееш и ти с него. Гладно ли е — ще гладуваш и ти. Баща ти ще влезе рано или късно в текезесето. Не може де не влезе. Няма човек, който да излезе на глава с държавата. Това правят само разбойниците, като Дочо Узунов, като Васил Героя, като Дойно Белев от село Огоя, Орханийско. Тези трима разбойници се опитаха да излязат на глава с държавата и изчезнаха. Държавата остана. Те се загубиха. Да, загубиха се. А бяха легенда за народа, бяха в устата му. В живота легендите се създават от народа. И народът им се радва. Аз съжалявам, че ние, моите връстници, живяхме без легенди. Без кумири. Трябват ни кумири като Крали Марко — да му се радваме. Явно, не може без кумири. Кумирът като че ли е в кръвта на човека. Васил Друмев бе някога кумир на свещеници и калугери, но не стана кумир на народа, защото бе на заплата. Който е на заплата, никога не става кумир. Разбойникът не е на заплата и става легенда, става кумир. Васил Героя бе от село Микре, Ловчанско. Селото на Асен Николов. Те са, мисля, съседи. Единият става разбойник през 1923–1925 година, а Асен Николов стана търговец и фабрикант във Варна. И той е разбойник, като Васил Героя. И е убил повече хора от него, но никой не го споменава днес. Говори се за Васил Героя от Микре, който обра Троянската банка по права пладня — в един пазарен ден, през 1925 година. Убиха го, но легендата остана.

Затова, господин Памукчиев, искам да ти дам един съвет — намери си такава професия, при която ще можеш да преживяваш и без заплата.

— Каква да е тя?

— Писател, поет, артист, журналист, певец, музикант. Имаш хубав глас, знаеш много песни, ще тръгнеш по влака, ще вземеш китарата или акордеона и ще пееш на пътниците. От София до Варна ще събереш поне 10 000 лева. Хиляда на кондукторите, хиляда на началник-влака, хиляда на контролата (ако те спипа по влака) и пак ще ти останат 7000 лева в ръката.[1]

— Без заплата трудно ще се живее, господин Буров.

— В историята се влиза само от онези хора, които са живели без заплата и не са били на щатна държавна работа.

— Няма ли изключение това правило?

— Няма. Чиновникът не става велик, макар да е минавал през канцелария. Байрон, Гьоте — това са два гения, два антипода.

Гьоте цял живот е бил на щат, към курфюрста, към държавата, но е гледал само поезията си. Екерман, неговият приятел и записвач го казва. Гьоте не е писал писма и заповеди, не е бил никога чиновниче. Ботев — също, никога не е бил чиновниче. Левски и Бенковски — също.

Ето защо, мой дълг е да те предпазя от работа, в която ще има писане на писма и на доклади. Избери си работа, както във Върховния съд, във върховното правителство, във върховното управление на БЧК, където ще можеш да ръководиш и да говориш, но не и да пишеш писма и заповеди. Това е смърт за твореца, за човека. В Червен кръст доктор Стоян Данев бе дълги години почетен председател, след него дойде генерал Кисьов, а после царица Йоанна. Тези дяволи не стават банкови експерти или съветници, а стават председатели и то почетни председатели. Затова властта при комунизма ще се дели само на законодателна и изпълнителна. Бъди в екипа на законодателната власт, на законодателите, които само заповядват, а не изпълняват.

— Как да стигна дотам?

— С ум. С тактика.

— Какво да правя?

— Първо, гледаш в очите този, който е над тебе и му казваш винаги „да“ — „Ти си прав“, „Точно така“.

Никога не му възразявай. Никога не го оставяй да остане с впечатление, че си неискрен, нечестен или че ще правиш кариера на негов гръб. Да вярва, да знае, че ти си му роб. Че си му признателен. Че виждаш нищожеството си. Че без него ти си нула. Да ти повярва. Да разбере, че си наистина негов предан роб. Хората, господин Памукчиев, са неизменни от векове. Те са едни и същи животни, само че едните са със здрав разум — бедните, простите, селяните, работниците, а другите са с побъркани представи и мисли за себе си. Велики мъже няма — има велики подлеци и сатрапи. Хитлер бе гений на злото, но гений. Той никога не може да стане друг. Тези бесни кучета умират от сопи, от куршум, от отрова, от кинжал — но обезателно умират. Хитреците не виреят около тях. Покрай тях виреят само сатрапи, като тях. Защото, господин Памукчиев, законът на бандата гласи: „Ако не си като мен, няма да си при мен. Ако не си като нас, няма да си при нас“.

Следователно, стани като нас и ще бъдеш при нас, при призваните, при богоизбраните. Аз знам, че това ти се вижда глупост, господин Памукчиев, и ти ме псуваш в душата си, но повярвай ми, това е извлечено от моя опит, от моята горчива книга на живота. Ти си хубаво младо момче, вечно засмяно, вечно загрижено за селото си, за родителите си. Това е добре. Не се късай от селото си. Дръж се за него като дете о бозката на майка си. Кенгуруто, като изскочи от торбата на майка си, умира. И ние хората ще измрем от глад като изгубим селото си, земята си, родителите си там. Селянинът е наш праотец, наш прародител, наш хранител. Педя земя, но имай в село една нивка. Да седнеш на нея като стопанин и да кажеш: „Тя е моя и никой не може да ми я отнеме.“ Педя, но да имаш. Педя, но да седиш на своята си нива.

Посей я с боб, с леща, с царевица — да свариш през лятото от своята си нива и ще видиш колко тя сладка е за тебе. Но сей. Да има там чушки, домати, зеле, моркови, целина, тарос, магданоз, копър, девесил — да има… Посей една китка, едно цвете. Да има. Да ти радва окото. Наесен иди, обери зелето и го сложи в качето. Да има. Да не губиш връзка с него. А след това, по Коледа, иди, извади зелката, изцеди я и я сложи в една кофа, донеси я в София. Да ти замирише на твое зеле, на твое нещо.

Изгубим ли миризмата към своето, свършено е с нас. Твоят боб може да е с лико, може да е грозен, но е твой. Твоят домат е по-вкусен от оня, който купуваш. Това е човекът. На майката детето не й тежи — както на вола рогата, както на кравата вимето. То си е нейно. И посраните пеленки на детенцето й не й миришат лошо. Не. Това е зовът на живота, на земята — да ти напомня за себе си.

И като посадиш това-онова, иди в кръчмата. Седни при хората. Поръчай им по един юз вино или петдесет грама ракия. Няма да осиромашееш. Българинът се радва на малкото — на карфицата, на иглата, камо ли на юзчето вино или ракия. Почерни народа и слушай приказките му. Гледам вие комунистите напоследък започнахте много да давате съвети по радиото. Четете беседи, четете нотации. Разяснявате вашите програми. Кого го интересува това? Никого. Една религия престава да привлича народа, когато много вземе да се обяснява. И в любовта е така — който дълго се обяснява, не върши много работа. Върши работа оня, който действува дръзко, смело и пипа с мъжка ръка. Вие сте прости, наивни и глупави агитатори. Вие не знаете да говорите. Вие само повтаряте цитати, цитати, цитати. Цитати от Маркс, цитати от Енгелс. Цитати от Ленин. Цитати от Сталин. Това е бърборилия. Не е радио.

Вие вървите по пътя на Гьобелс, който казва, че вестниците и радиото могат да направят гения идиот и идиота гений. Като повтаряте една и съща мелодия хиляда пъти, вие отблъсквате народа от нея.

Народът иска — както в любовта — да му се каже малко, но повече да му се покаже. Днес се искат орачи, а не драскачи и бърборилни. Радиото ме отблъсква. Радиото ви, господин Памукчиев, ме отвращава. Аз искам да чуя например някой стар шлагер или валс — като „Титаник валс“, като „Безсмъртният валс“ от Щраус, „Компарсита“, „Рамона“. Да, да, да… Да, аз искам класически танга, фокстроти и румби, каквито съм слушал на младини. Защото съм човек. Защото съм роден на тази земя да слушам сладки, хубави неща. Пропагандата не е пропаганда, когато говори. Пропаганда е когато се гледа. Като видя един валяк, локомотив или аероплан — аз се дивя. Като видя млада, хубава жена — аз й се радвам.

Вашата пропаганда е вулгарна и глупава. Вие нищо не умеете да поднесете красиво. Нищо. Даже розовото масло се поднася в красиво изработени мускали и канкули[2] — макар да не се нуждае от реклама.

Госпожа Бурова ни извика да похапнем от качамака с овче сирене и биволско масло. Буров яде бавно, красиво, с любезна усмивка и светнали очи. Качамакът му хареса. Жена му е чудна готвачка. Тя е от Пловдив. От рода на Салабашеви.

След три часа той започва своите наставления към мене, младото момче, което е решил да превъзпитава. Или поне да му отвори очите за живота.

— В живота няма признателност, няма благодарност от равните и по-нискостоящите, господин Памукчиев. Ето защо ние, банкерите, не търсим благодарност, а търсим само парата и правата си. Обвързваме всичко с договори. За най-малката услуга искаме договор. А хитреци и подлеци, като професор Цанков, ние налагаме с бастуна. И бием до кръв. Ще ти кажа един случай. Да знаеш, че от човек от Оряхово не бива да искаш нищо, да вземаш нищо и да бягаш от него като от чума!

— Защо?

— Защото там хората, не знам защо, са лоши хора. През зимата на 1925 година, при мене в банката ми дойде една жена от село. Бе някога наша слугиня, тогава бях още момче. Бе най-доверената слугиня на майка ми. И тя я обичаше. Това момиче от село се оженило след това за един селянин и родило само едно момче. То да вземе да стане комунист и да се бие през септември 1923 година с нас, със Сговора. Хванали го и го осъдили на доживотен затвор. И Оряхово и оряховчани се дигнаха през септември 1923 година. Оряхово падна в ръцете на метежниците. Цанков позеленя, припадна. Но го свестиха. И той натика в затвора хиляди хора. Идва тази селянка при мене и носи едно петле. Носи го в престилката си и плаче. Аз я поканих да седне в банката. Помолих секретарката си да донесе чай, закуски, хляб, чаша вино. Тя не хапна нищо. Ама нищо. Даже трошичка не взе. Подаде ми петлето и каза:

— Наско, момченце, моля те, вземи го. Само то ми остана вкъщи, само то. И ти го нося подарък. Армаган.

— Защо?

— Да ми помогнеш.

— С какво?

— Да извадиш момчето ми от зандана… То е тук, в София, В Софийския централен затвор.

Аз изтръпнах. Тази жена бе някога най-хубавото момиче сред слугините, а сега бе бабичка. Тя бе на около 55 години, а бе старица. Едвам не заплаках като я гледах. Майка ми й имаше пълно доверие. Стотинка да даде някъде, ще й даде отчет за нея. „Госпожа Бурова, дадох за вестник. Ето го.“ — подава парите, подава и вестника.

Майка ми й даде някоя пара за бозица, да пие в неделя поне една боза. Но тя я къта и праща на майка си в село. Парата не се харчи — тя е за село.

И тази добра жена, представи си, господин Памукчиев, ми носи своето последно пиле, своето последно петле. Каза ми:

— Имах две кокошки, лисицата ги изяде. Това петле спеше горе, на ябълката и остана живо. Друго нямам. Но ти го нося…

Аз заплаках… Разпитах я за сина й — къде е хванат, защо е осъден. През 1925 година централният затвор бе пълен със затворници като него…

— Ще го освободим. Сега ще повикам тук министър-председателя. Двамата ще решим и ще го освободим.

Тя се зарадва и пак ми подава петлето. Казах й да си го върне на село — аз петли и кокошки мога да си купя.

Но тя навярно си помисли, господин Памукчиев, че като не взема това петле, няма да й помогна, няма да й свърша работа. И аз го взех — намерих един кашон, мушнах го в него, хвърлих му малко кифла (с която бях закусвал) да кълве и го занесох в другата стая. Там се обадих по телефона на професор Александър Цанков.

— Санде, ти ли си? Ела до банката. Моля те, веднага. Много е важно.

Цанков живееше тогава в една къща с тъста си Урумов и с баджанака си Буреш. Дойде с колата си, с охраната си. Аз го помолих да отпрати охраната, защото имаме да ходим някъде без нея. Той я отпрати. И тогава му казах:

— Санде, тази жена бе у дома слугиня. Тя има син в затвора… Трябва да го помилваме, да го освободим, защото бил тежко болен от охтика. Ще умре там. Разбираш ли ме?

А той, животното, я огледа и каза:

— Нека излезе. Искам да говорим насаме.

Жената отиде в съседната стая и аз пратих секретарката си при нея — да я забавлява, да си говорят, да се черпят.

Във всяка банка има винаги напитки, закуски, бюфет. Има всичко. Има кой каквото поиска. Генерал Рачо Петров държеше дори уиски, коняк, бяло чирпанско вино.

Цанков отказа да пие… Отказа закуска. Това ме смая.

За пръв път го виждах да отказва ядене и пиене. Той ме изгледа и попита:

— Какво ти даде тази жена, за да освободиш сина й?

Представяш ли си, господин Памукчиев, колко е бил престъпен и коварен този оряховски бик, това животно, за да си помисли такова нещо. Отидох в другата стая, показах му петлето в кашона и той потърка пръсти. „Златото, златното петле на наполеоните, които ти даде, тях искам да видя.“ Аз не изтърпях, замахнах и му ударих плесница. Залитна и падна. Тогава загазих с крака и започнах да го ритам дето завърна, като пазех само лицето му. Той бе замаян и сащисан. Не бе очаквал, че аз ще го бия.

Мене да обвинява той в подкуп. Мене. Наполеоните имаха на едната си страна — те го имат и сега — едно петле, символа на Франция. Той, той смяташе, че аз съм взел злато от тая жена, да спася сина й. Оряховски тип. Оряховски негодник… На мене ми стигаше златото, което имах. Тази жена бе селянка, светиня за мене и аз исках да й помогна, но той изръмжа: „Докато тук аз съм премиер, той никога няма да излезе от затвора.“ Причерня ми. Ритнах го в гордите и повиках началника на банковото ми разузнаване — един боксьор, един мъжага като Джо Луис, като Макс Шмелиг. Висок два метра, як, здрав. С юмрук като стоманен парен чук…

— Обработи го — казах — като пазиш лицето. Но го смажи.

И той го подхвана.

Бой, бой, смаза го от бой… От задника на Цанков швирна кръв. Аз измъкнах бастуна си и като го обърнах откъм долния край, заудрях и аз… Натоварихме го на една кола и го откарахме в болницата на Червен кръст, оставихме го там да му шият задника. Отидох при Ляпчев. А от Ляпчев, в дома на министъра на обществените сгради Янко Стоенчев… Дадох му два милиона, прибавих после още два и на другия ден, в парламента той стана да говори. След това, съвсем неочаквано извика „Ама Вие, Вие господин професоре, не ме слушате…“ и слезе от министерската маса и отиде в средата на депутатите… Подаде официално оставка и кабинетът автоматически изпадна в криза. Стана това, което аз исках. Цанков се противеше. Царят бе зад него, но аз се оправих и с царя на бърза ръка… И кабинетът на Цанков падна. Парите на Янко Стоенчев отидоха на рулетката — той бе страстен комарджия и пропадна. Ние с Ляпчев съставихме кабинета и издадохме закона за амнистията. За това момче, момчето на нашата слугиня аз издействувах да излезе веднага, начаса.

Новият министър на правосъдието извика пред мене директора на Софийския централен затвор и му каза да доведе в моята банка този затворник.

Докараха го — скелет, живи мощи, истински мъртвец. Само кожа и кости… Но той отказа да излезе от затвора.

— Докато не се амнистират моите другари — каза той, — аз няма да изляза.

— Но ти ще умреш, човече — рекох му аз.

— Нищо. Една ливада, колкото повече се коси, по-буйна расте.

— Ти си скелет… Ти си полупокойник. Излез, иди при майка си.

— Не, не мога. Само предател би излязъл така, гратис. Кой ще ми повярва, че аз не съм предал другарите си като изляза с ваша помощ? Нали всеки ще ме попита „Как така ти, само ти излизаш? Значи, помогнал си им нещо…“ Не мога. Дайте обща амнистия и аз ще изляза.

Вие имате много хубава идея, господин Памукчиев, но хората, които трябва да я осъществяват, се покваряват само за половин година. Всяка власт, която и да е тя, се покварява за две, за три, за четири години максимум. Тоя комунист, тоя човек, синът на нашата слугиня, умря в затвора, не дочака амнистията. Тя излезе, но той не я дочака. И майка му се обеси, и къщата им запустя. Някой я купил и разрушил… Този човек и сега е в съзнанието ми. Това иде да покаже, че дори най-хубавата идея може да се провали, когато няма кой да носи знамето. Де ви сега знаменосците на вас, господин Памукчиев? Няма ги. Вие нямате знаменосци. Имате чиновници, партизани, господа ръководители, но знамена нямате.

— Защо ми разказвате всичко това, господин Буров?

(Мисли дълго).

— Защо ли? За да те подготвя за знаменосец, да станеш човек. Да имаш някаква полза от нашия разговор. Ти не знаеш, например, че знаменосците се създават не само от епохата, но и от самите тях. В България има само трима знаменити знаменосци — Ботев, Левски, Бенковски и една знаменоска, Райна Княгиня, която умря през 1917 година. Тя роди петима сина и петимата станаха офицери, но нито един от тях не стана знаменосец.

— Кой може да стане знаменосец?

— Всеки, който хване историческия момент и има дарбата на оратор. Дарбата да говори, но и да слуша, когато му говорят. Знаменосец става не човекът, който крои дълбоки планове и мънка като говори, а който решава бързо, смело и говори сладко. Ораторското изкуство — това е най-висшето изкуство. То трябва да се владее. Да се използува красивата образна реч и да се хвърлят лозунги, които да палят тълпата, народа, както ги хвърляше майсторът Кирков, както ги хвърлях аз, Буров. Както ги хвърляше Никола Генадиев. Ние тримата бяхме ораторите на България, но нито един от нас не написа книга за тайните на ораторското изкуство. Аз ще ти я разкрия тая тайна. Аз ще ти описвам ораторите на света, за да се научиш да говориш като тях, да владееш това изкуство и да останеш в историята като велик оратор.

— Това никога няма да стане.

— Защо?

— Защото Вие сам казахте — Сталин не умее да говори и пише речите си. Ще ги пишат другите.

— Ти се готви за далечни, по-щастливи времена. Златото си остава злато при всеки режим. И така, започваме.

И Буров наля чашата с вино.

— Онова, което искам да ти внуша, господин Памукчиев, за да понесеш по-леко ударите на живота, то е да живееш без илюзии.

— Как така без илюзии?

— Точно така, без илюзии.

— Но илюзиите са красиво нещо. Не може без тях.

— Илюзиите са най-вредното нещо и може без тях. Живейте като птичките божии — радвайте се на живота или страдайте, но без никакви илюзии. Ако вие, комунистите, знаехте правилото да живеете без илюзии, щяхте да си спестите хилядите глупости, които вършите сега. Но аз не мога да променя нищо. Аз имам сега просто възможността да кажа това, което мисля, да ви предупредя. Вярвам, все още има умни и трезви българи, които мислят умно и трезво и ще разберат, че с чувства, надежди и емоции не се прави нищо. Че нещо се прави с пари, с труд, и то сериозен, здрав, градивен труд, а не с обещания и с вестникарски аларми.

— Аларми?

— Точно така, вестникарски аларми. Алармира този, който се бои от нещо и не знае какво точно го застрашава. Той вика „разбойници“, „пожар“, „нападат ме“, макар да знае, че никой не го напада. Той сам си създава врагове. В подсъзнанието си той разбира, че е объркан и заплетен в кълчища, надига врява, за да напомня за себе си. Големите, силните народи и държави не дигат никога врява. Те изчакват. Русия през 1878 година бе гроги. Тя победи Турция, но не можа да победи коалицията, която изплете Англия след това — коалицията в Берлин, на Берлинския конгрес. Англия, без да пукне пушка, взе от Турция най-хубавия й остров — Кипър — и в замяна свика Берлинския конгрес, за да узакони грабежа си и да унизи Русия. Руският император Александър II разбра това. Разбра, че няма да може като баща си Николай II да води една втора Кримска война заради някакви си там обиди и реши да отиде на конференцията в Берлин, за да запази, което може. Да запази това, което е взел, макар и с големи отстъпки и с големи загуби лично за него. Но все пак ще спечели. И праща княз Горчаков и му казва: „Запази това, което може да се запази. Ето ти една карта с две очертания. Първото очертание — това е да се запази онова, което може. Там ти ще маневрираш, там ти ще отстъпваш и настъпваш, а втората линия — това е територията, зад която да не се отстъпва нито сантим. Това е свещената и неприкосновена руска граница — Ерзерум в Кавказ, Балкана в България. Може да има две Българии — васални и невасални, но отвъд Балкана турчинът глас няма да има. Турция само ще дава вид, че управлява, но там тя няма да управлява. Ще управляваме ние, русите. Пази тази карта и ти ще бъдеш спокоен, че аз стоя зад тебе, аз, императорът на цяла Русия. Те не могат да не държат сметка за това. Това е Русия.“

Горчаков взема картата, разучава я, после посвещава в своя план и своя подчинен — руския посланик в Англия, граф Шувалов. Граф Петър Шувалов. Най-великият руски дипломат. Същият, който издейства на Берлинския конгрес Софийска област, Софийски санджак за Княжество България. Той е бил авторитетен човек. И умен, и честен, и работлив човек. Има спомени. Кратки спомени, които аз съм разучавал дума по дума, ред по ред и съм се учил от него на дипломация.

В Берлин Русия е притисната жестоко. Но тя маневрира. Маневрира и прави всичко възможно да скара Австро-Унгария и Англия, Германия и Франция, като набляга на съюзи ту с едни, ту с други, като загатва, че ще отиде с този, който я подкрепи сега. Подчертай дебело това сега, сега. Не става дума за утре, за вдругиден. Не, сега, сега.

Това е тайната на висшата политика, господин Памукчиев, да решаваш нещата сега, сега.

Баща ти, да е жив и здрав и да живее още сто години, ни храни с брашно, с картофи, с масло, с олио сега, а не утре — с илюзии. Който залага на утре, свършено е с него. Важното е да пипнеш властта сега и да я доиш за себе си, но и за народа си.

Всяка власт е силна, когато дава сега, а не утре.

Ние, Сговорът, схванахме това още на 9 юни и дадохме пълна свобода на селяните — да работят земята си, да сеят, да продават. Свобода сега, а не утре.

Ние намалихме данъците временно, на момента. Ние намалихме пътните такси и билетите по треновете. Начаса. Ние намалихме ученическите такси в гимназиите веднага след преврата на 9 юни и учениците разбраха, че ние мислим за тях. Те не бяха високи. Но ние пожертвувахме нещо и заявихме, че никога занапред няма да повишаваме ученическите такси. В миналото, както знаеш, господин Памукчиев, се плащаше такса, за да учиш в гимназията. То не се учеше без пари не се говореше за безплатно образование. Всяко безплатно нещо е ден до пладне. На третия ден то се покварява, на четвъртия се вкисва, на петия се проваля. Човек не е научен да пази онова, което му се дава без нищо. Защо ние, банките, давахме пари, но искахме насреща полици, гаранции, имоти, стоки? Защо? Защото по един начин се впряга този, който знае, че това, което взема е с пари и че трябва да го връща, а по друг, когато е без пари.

Жената, що е жена и тя дава, но иска насреща нещо. Нещо на ръка. Някаква услуга. Без пари — казах вече, господин Памукчиев, не чакай нищо от жена. Даже и най-грозната жена и тя иска да получи нещичко. Ей така, за бог да прости, и Дева Мария не е дала на Йосиф Дърводелеца — на майстора си. Господи, колко велики илюзии има това Евангелие. Как мога аз да седна, да го разпердушиня, та и пепел да не остане от легендите му, но не искам. Не ща да се карам с поповете и владиците. Защото който се е скарал с тях, все е пропадал и са го утрепвали. Стамболов през 1893 година се скара с Търновския владика Климент — Васил Друмев и само след две години му отсякоха и ръцете, и главата. Сякоха го с ятагани, насред София. Сякоха го във файтона му, а аз не ща това. Затова един съвет от мене, господин Памукчиев, не се карай никога с църквата. Гледай да я имаш на своя страна. Нека стои като резерва зад гърба ти. Тя няма да ти навреди. Тя само ще има полза от тебе, но и ти от нея. Защото църквата — това е духовният филтър на народа ни.

Вярващите хора са малко. И не са тези, които ходят на черква. Не. Вярващият човек живее с душата си, със сърцето си — той не лъже, не краде, не убива, освен на война. Там убива, но вярва, че убива в името на България, на родината си. И е прав да убива. Защото ако не убива той — него ще убият. А никому не се иска да мре. Златната линия на всяка църква е, че тя ръководи главно жените и действа чрез жените. Като се съберат жените в черква, те са като в свой клуб, в свое кафене. Те си разменят новините, те си казват хиляди неща, те са като в едно свое семейство.

— Вие ми казахте вече това.

— И пак ще го повторя, и ще го потретя. Църквата — това е сладък, свещен дом за жената — майка. Там тя показва рожбата си на света. Там я кръщава, потапя я в купела и тя, рожбата й, влиза в обществото. Кръщението е велико тайнство. То е велико нещо. Майката не ходи в черквата, когато ще се кръщава детето й. Носи го кръстницата, бабата, лелята, сватята, роднина или друга жена, но не майката.

Кръстницата също е велико нещо. Тя е втора майка на детето й то трябва цял живот да я уважава, да я обича и да я гледа в очите. Кръстницата показва детето на селото, на града, на света. Тя не го носи обвито и обвързано в повой, носи го през селото развито, по пеленки и го показва.

— Виж ма, виж ма, какво бебе е родила Мария, Пена, Дена, Тота, Гана, Дана, Ивана — и го показва на жените. Те, жените, първо гледат пишката на детето. И я побутват и се подсмиват.

— Леле, като на баща му. Леле, като на чича му. Леле, като на вуйча му. Но обезателно казват нещо за пишката на детето. И това е ритуал. Това е нещо весело и радостно за тях. Те говорят за това и си спомнят за този или онзи любовник. Подмятат си шеги, закачки… Жените на кръщене просто празнуват.

Детето минава през селото своя церемониален марш с гола пишка, което иде да подскаже, че го чакат велики подвизи на това поприще.

Майката приема детето от кръстницата. Плаче от радост. Но плаче и за това, защото не знае какъв късмет ще извади това дете. Дали ще стане банкер, чиновник, писар в общината или орач, копач, жътвар. Както и да е, тя приема детето и целува ръка на кръстницата — знак на уважение. И отсега нататък, кръстницата й става втора майка.

Буров замълча, доля си отново чашата и се замисли. Мисли дълго. Мисли напрегнато. На челото му се сплетоха бръчки. Остави чашата, погледна бутилката и сръбна бавно.

— Ти знаеш ли твоята кръстница коя е, господин Памукчиев?

— Да.

— Коя е тя?

— Живее на село, много добра жена. Ходим им на Ивановден на гости, те ни посрещат, ние си носим ядене, пиене, става голяма веселба.

— А ти като работиш, като печелиш пари, занесе ли й някога едно цвете?

— Не.

— Да си отишъл да й занесеш една кърпа, една забрадка, като си бил учител в Добруджа през 1940 година? Да си й пратил един армаган?

— Не.

— Видях и аз Добруджа тогава. То бе красота. То бе рай. Там имаше всичко. Купи ли й метър и половина басма, бархет за една блуза — да те поменува, да знае, че не си я забравил?

— Не… Аз на майка си не съм пращал, макар че имаше… Не защото нямах пари, а защото нямах навик. Не знаех…

— Това е защото не е имало кой да те научи, кой да ти каже, че уважението към човека е уважение и към самия тебе. Ти си човек. Ти си личност. Но ти не показваш себе си като човек, като личност, ако не даваш на другите, ако не даряваш. Дарителството е велико чувство и чест за човека. Макар че то — повтарям и потретям — се прави с някаква далечна, користна цел — да се чуе, да се знае, да се покаже.

— Според Вас, всяко нещо се прави с интерес.

— А не е ли така?

— Не е.

— Дай пример. Да чуя.

(Разлива чашата си. Пламва.)

— Ето например, Ботев, Левски…

— Всяко правило си има изключение. Това е закон.

— Но Вие за всяко нещо казвате, че е закон.

— Да, закон. Всичко в природата става по строго установени закони. Няма нещо, което да не е закон на живота или на природата. Защо, например, в житото никне къклица, щир, бъзе, трънак? Защо?

— Не знам.

— А аз знам. Защото всяко нещо в природата има своето място и иска да живее. Охлювът пасе най-чистата и най-крехката тревица и от него става най-фината супа. В Швеция и Швейцария например, супата от охлюви се смята за суперделикатес, защото охлювът е мерило за чистотата на тревата в света. Не кравата, не овцата, а охлювът. И където ходят охлюви, значи там е чисто. Охлювът пасе и е еталон за чистота. От охлюва майка ми вареше поне десет вида яхнии, габровките — двайсет вида, тревненките — трийсет вида. Охлювът и гъбата са деликатеси. Но кой цени охлюва? Никой. Кой цени рибата — никой. А прясната риба, мрена, пъстърва, щука, костур или чига — това са великолепни ястия. Най-здравите и най-чисти ястия. Шаранът — не. Но тези мрени, ах, тези мрени, те са прелест. Ние вземаме вонящо говеждо месо, старо и жилаво, та и вълците не биха го яли, и плащаме за него десеторно повече отколкото за рибата. Защо? Защото сме невежи в храненето. Храната на човека, господин Памукчиев, е основата на живота. Но за тази основа ние знаем толкова малко.

— Стига ни колкото знаем.

— Не стига.

— А какво повече трябва да знаем?

— Всичко. За онова, от което зависи животът ти, господин Памукчиев, ти трябва да знаеш всичко. Да няма тайни за тебе. Например, никой не е казал досега каква неоценима полза носи на човека пчелата. Да я издигнем в култ. Да й направим паметник. Пчелата — това е основата на плодородието по света. И ако не е тя да опрашва овошките, какво ще ядем. Какви плодове ще похапваме, кажи ми. Пчелата в кюстендилските села е на такава почит, че я смятат за свещена. Да убиеш пчела се смята за грях. Защото там овощните градини са нищо без пчелите. Ние би трябвало със закон да накараме селянина да въди пчели, да има кошери. Да се прокара закон, според който селянинът за един кошер пчели да получава от държавата облекчение на данъка си с хиляда лева. Той ще полудее. Той ще развъди сто кошера. И няма да плаща данъци. Но ще извади от сто кошера поне 2000 кила мед и ще задави пазара с мед. Медът е храна. Медът е лек. Медът е резерв на захарната ни индустрия. Всеки ще има в двора си по една фабрика за мед. Но глупава държава — глупав народ. Аз предложих това нещо още през 1923 година на професор Цанков. Той повика министъра на финансите Петър Тодоров и му каза, че предлагам да се дава премия на селяните, които гледат пчели. Петър Тодоров не ме разбра. Той навярно си помисли, че аз имам нещо на ум — българинът винаги живее с някакво подозрение, той се пита: „Аджеба, защо ме будалка този? Защо го предлага? Какво цели? Какво мисли?“ Национална черта на недоверие и дълбоко подозрение. Тя, тая черта, не може да се изкорени никога.

Нея навярно я има във всеки народ, освен в еврейския. Този народ аз не го обичам, но го уважавам, защото само евреинът не се запитва; „Аджеба, защо този ми предлага това и това?“ Не. Там се мисли така: „Щом това изнася на него, навярно ще изнася и на мене. Да проверя. Да проуча. Да опитам и аз.“ И всяка доходна търговия се опитва, проверява и разширява. Търговията с мед в България е цъфтяла само в Кюстендилско, никъде другаде.

— Защо?

— Първо, защото в турско време там не е имало много турци и защото там хората са много чисти, много умни и много предприемчиви. Те знаят, че плодът — това е основата на живота. Че без плодове няма дълголетие и здраве. И садят дървета, и берат ябълки за продан в цял свят. През 1923 година аз реших да изнасям две неща по света — чист български мед в запечатани буркани с гарантирана марка и вино. Чисто, хубаво, българско вино. За меда щях да гарантирам, че не е смесван със захар. Някои хора подхранват пчелите и правят изкуствен мед. Щях да изнасям само кюстендилски мед. Там, в селата Стенско, Ръждавица, Шипочано, Ямборано, Драговищица, Соволяно има големи стопани, с много кошери пчели, където не слагат грам захар да ги подхранват, да правят изкуствен мед. В Ямборано аз ядох мед, който ухаеше на ливада. Това е мед. Ако искаш мед, господин Памукчиев, иди в Стенско, Ямборано, Шипочано и Ръждавица. Иди в Соволяно, най-хубавото село на България, с една шуртяща чешма на мегдана — пее, пее. И хубави хора, и хубави ливади. Красота.

Направих аз това предложение на професор Цанков и той, мръсникът, за да отбие удара ми, вика Петър Тодоров. Петър Тодоров е от Ловеч. Той е хитрец. Хитрината му е ловчанска — иска да го нацепи на дявола, а дяволът да му се усмихва и да му благодари. Глупак. Дявол, но дявол на дребно. Той ми каза тогава:

— Господин Буров, балансът е така балансиран, бюджетът е така отмерен, че всяко нарушение — макар и с лев — ще го разстрои. Не можем да даваме на селянина премии за това, че ще въди пчели. Това си е негово правило, негов интерес. Ако има интерес, ще въди пчели, ако няма интерес — няма да въди. Ние не го облагаме с данък върху пчелите, следователно той ще си реши какво да прави. В момента нямаме пари. Нито лев.

Аз му казах тогава:

— Господин Тодоров, Вие дойдохте от Ловеч с една празна торбичка, с два учебника в нея и станахте министър.

Аз дойдох в София с файтона на баща си и не станах нищо. Аз съм учил политическа икономия в Европа и знам, че в Европа се насърчава онова, което ще ти носи полза не в момента, а цял живот. В Кюстендилско има 12 хиляди декара ябълкови градини. Те могат да дават на година по два тона ябълки на декар, но могат да дават и по десет тона. В село Бяга, Пещерско, аз съм виждал ябълкова градина да дава дванайсет тона ябълки. Разбираш ли разликата, ловчанско дяволче. Разбираш ли моя замисъл — България може да изнася ябълки в Европа, ябълки каквито няма никъде по света. И череши — да задавим Европа с череши.

Аз занесох на Думерг, на Бриан, на Титулеску череши, български череши от село Ямборано и от Соволяно, по една щайга, и им ги дадох пред всички на един банкет. Банкета го даваше Бриан. Аз обрах лаврите — никой никога не бе виждал по-едри, по-вкусни, по-апетитни череши. Там, на този банкет (той стана през юни 1926 година) аз станах център на внимание. Нарочно занесох тези череши, господин Памукчиев, за да направя реклама на България, на българската земя. Защото всеки българин, където и да се намира, той трябва да прави хубава реклама на България и да се гордее с българската земя.

Втора като нея няма на света. Швеция е сива и тъжна, а Швейцария не е страна, а банкерска къща. Испания е гореща, страстна, хубава страна, но бедна — тя няма нашите гори, води и ливади. Тя няма нашите плодородни поля. Аз не знам по-дивен, по-прелестен край от долината на Струма, от Кюстендилската долина. Това е чаровна земя, чаровен край.

Черешите се огледаха от всички гости на банкета. Бриан дойде при мене, нарочно ме прегърна и каза:

— Господин Буров, Вие ни донесохте радостта на една забравена от бога страна, която ние, за жалост, не сме познавали.

И за да удари, да нарани надменния Титулеску — румънския представител в Обществото на народите, каза:

— Чак сега разбирам защо нашите приятели, румънците поискаха да влязат в България преди тринадесет години, през 1913 година.

Титулеску позеленя. Той си бе сив и зелен на цвят, но стана като зелен гущер.

Бриан беше дипломат. Той обичаше света, хората, но не уважаваше надменните дипломати, като Титулеску.

— Какво представляваше Титулеску?

— Умен и хитър румънец. Грозен като Богдан Филов, с хубава жена — като Кина Петева-Филова, с големи цици и отхвръкнало дупенце, тя бе хубава жена… Познаваше цялата световна история, цялата история на дипломацията и говореше само с по-големи от него. С Бриан, с Лойд Джордж, с Клемансо-младия… Ние, българите, не бяхме достойни за неговия поглед и затова не ни говореше, само ни заплашваше. Но бе възпитана свиня.

— Свиня?

— Да, истинска влашка свиня, от най-мръсните. Представи си, господин Памукчиев, аз исках чрез него да се направят някои облекчения за българите в Добруджа, да изпрося едно снизхождение на румънската власт към тях. А той взе щайгата с череши, която аз му бях донесъл и дал като подарък, и започна да я разнася из салона, на приема, и да казва на дамите, на чист френски език, че те са румънски, брани в Брашов и в Синай, в Карпатите, че били истински карпатски череши. Моят агент, човекът, който водех с мене на този банкет, вървеше след него с чаша в ръка — уж че се разхожда — и го подслушваше. Няма защо да крия — на всеки прием, даван от правителството, има подслушвачи. Това е закон. Няма вътрешно министерство без агентура. Ако не вътрешното министерство, то военното разузнаване върши тази работа. Имаше си разузнаване и нашето външно министерство. Моят човек ми каза това и аз отидох до Титулеску, засмях се весело и казах на френски, като целувах ръцете на дамите:

— Господин Титулеску, Вие правите, както казват българите, с чужда пита майчин помен. Аз Ви подарих тези череши от България, за да зарадвате с тях жена си, Вашата собствена съпруга, която така високо уважавам, а Вие ги раздавате на чуждите жени. Не бива така. Това е кощунство с прелестната Ви съпруга. Тя ги очаква. Тя е осведомена вече от мен, че й пращам подарък — череши…

Срязах го. Заклах го.

Той ме подозираше, че аз ухажвам жена му. Това бе истина. Аз обичам румънките — те са прекрасни любовници. Харесвах и жена му, а той ревнуваше.

И стана чудо, господин Памукчиев. Дойде жената на Бриан, или любовницата му, не разбрах, защото дипломатите си водеха и любовниците на тези приеми. Целуна ме по бузата и каза:

— Господин Буров, каня Ви на прием в нашата резиденция, с господин Титулеску. Но моля Ви, донесете още една щайга от тези прекрасни плодове на българската земя. Обещавам Ви да дойда в България, когато зреят тези плодове. Ще си построя една вила и ще прекарвам лятото си именно там…

Това бе прелестна жена. Французойка.

Велика жена е французойката, господин Памукчиев. Тя разбра първата игра на Титулеску — скопеца, мръсника, и ми помогна да направя тогава най-хубавата реклама на България. Вън, в колата си, в моя „Линкълн“, аз имах още седем щайги с череши. Бях ги взел от Стенско, Ямборано и Соволяно — опаковани, приготвени за подаръци. Заповядах на шофьора си да ги донесе разопаковани, обсипани само с малко черешови листа… Обрахме листата и ги поднесохме на дамите, на масички, като им подадохме и по един плик — да си сипват за вкъщи колкото искат. Бях предвидил всичко. Дамите не се втурнаха да сипват. Те помолиха моя шофьор, той да им ги насипва и да им ги дава. Те бяха много възпитани жени. А си представях какво би станало, ако това се случеше в България, на софийски прием — как щяха да се втурнат, да грабят с ръце. Но на Запад културата на жената е толкова голяма, че тя би умряла от глад, но не би се изложила с лакомия. Лакомията, господин Памукчиев, е най-долното нещо на света. Който е лаком — той е звяр, той е животно, той е свиня. Да умираш от глад, давай вид, че си доволен от живота, че си сит. Нищо не гнуси дамите на Запад както лакомията на мъжа. Затова аз, преди да отида на прием, първо си ям в къщи, а там на приема — само гледам и „купувам“, опознавам характера на хората.

Много велико нещо е, господин Памукчиев, да се научиш да купуваш, да оценяваш хората по време на гощавки, на приеми.

— Защо така?

— Защото именно там, на гощавката, човек се показва такъв какъвто е. Добър или лош. Беден духом или богат. Нежен или прост. Тактик или грубиян.

Обядът, вечерята, приемът — това са велики училища, велики изпити за човека, господин Памукчиев. Ето защо, канят ли те някъде на прием, първо си подложи вкъщи. Хапни си добре. А там само слушай, само гледай и се учи на добро държание и на учтивост.

Вземи си чашата в ръка и тръгни да се чукаш с този, с онзи, прави висша политика.

Висша политика се прави само с пълен стомах и с пълна чаша. Ето, затова аз ценя така високо търговията с хубави вина, защото без виното не става нито разговор, нито политика. Хубавото вино развързва езиците, но завързва приятелствата. Една жена, дори най-недостъпната, като изпие две чаши винце, нещо я засърби където трябва, пламне й келя, и ляга… Без вино няма победи на любовния фронт. Красотата на хубавото вино е и в неговата реклама. Без реклама — няма търговия. Нашите глупави винари и производители на вина не знаят цената на рекламата.

Отваряме нова бутилка и Буров си долива чашата, пие бавно.

Бележки

[1] До 9 септември 1944 година, а и по-късно, години наред, пътуващи певци и музиканти свиреха и пееха по влаковете и събираха бакшиш. Те бяха обикновени хора, музиканти и певци. Пееха стари шлагери и градски песни и веселяха народа. Свиреха познати парчета от опери и оперети. Изкарваха добри пари, но деляха с началник-влака, с кондукторите, с контролата. Генерал-майор Васил Марков от Ябланица, главен директор на БДЖ, по едно време забрани тази „просия“, но пътуването не стана по-леко, нито пък по-добро. — Б.авт.

[2] Канкули — специално изработени медни или сребърни съдове за пренасяне на големи количества розово масло. Мускалът е малък съд. Само в Казанлък има все още запазени канкули в къщата на Папазов и в музея на град Казанлък. — Б.авт.