Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sl.slavov (2011)

Издание:

Михаил Топалов-Памукчиев. Срещи с Буров

Редактор: Петя Петрова

Художник: Кремен Бенев

Художник-редактор: Скарлет Панчева

Технически редактор: Донка Алфандари

Коректор: Адриана Коева

Формат 84/108/32

Изд. коли 14 Печ. коли 12 УИК 11,75

Подписана за печат 26.XI.1990

Излязла от печат 20.XII.1990

31/23231/0626-40-90

Цена 6,80 лв.

Отпечатана в ДП „Балкан“ — София

Издателска къща „Интерпрес 67“

История

  1. — Добавяне

— В затвора да си, на каторга да си, да си прикован към галерите, пак трябва да вярваш. Веднъж се раждаш, веднъж живееш. И всеки божи ден ти носи надежди. Няма нищо по-свято от надеждата. Този, който убива надеждата на човека, не е човек. Сега комунистите се опитвате да убиете надеждата на селянина.

— Как? С какво?

— С вашите дрънканици и глупости за коопериране на земята, на селянина, да го вкарате в общия кюп, в общата делва. Само там, на нивата, си проличава разликата между отделните хора. Земята е една, слънцето е едно — трябва да се получават еднакви реколти от едно землище, от една „ялия“, от една и съща земя… Но не се раждат. Земята на умния, на работния селянин е една, а на мързеливия — друга. Природата е дала на работния човек две ръце и жажда за работа. И на мързеливия също е дала две ръце, но в главата му има хитрини, а не жажда за работа. Жаждата за работа се е изродила в жажда за лек живот и за служба.

Той става дребен чиновник, горски, пъдар, писар, секретар, бирник или кмет. Той не ще да оре, да копае. Иска да пише.

Иска да командува и ето — чиновническият свят изплува и започва да мъти водата на работния си събрат — селяка с ралото. Налага му данъци, налага му глоби, налага му своя начин на мислене. И затова аз казвам, че чиновниците ще ебат майката на света, на тази свята българска земя. Чиновническата бюрокрация, чиновническата аристокрация. И вие също я създавате, господин Памукчиев. С вашите партийни и други комитети вие създавате върхушка от добре платени и добре инструктирани чиновници. Ние в банките не търпим излишни чиновници. Ние даваме пари само на хора, които работят и не говорят. По време на работа в банката не се пуши, не се пие кафе, не се говори. Повтарям, в банката само се работи. Ако ти беше чиновник в моята банка, аз нямаше да разговарям с теб. Ти щеше да идваш при мене като войник при генерал. И щеше да искаш разрешение да разговаряш с мен. Тогава се създава така нареченият пиетет — уважение. Това не е приумица. Това не е измислица на бюрократите, не. Това е уважение.

Между хората трябва да има уважение. Вие комунистите, сега давате вид на кротки хорица, защото ви предстоят избори за Велико народно събрание. Вие искате да спечелите тези избори, защото имате сериозна и опасна за вас опозиция, с която е селото.

С вас, да кажем, са работниците, зависимите чиновници и учениците, градът. Но селото е 80 на сто и то е с опозицията. Как ще надделеете вие на тази опозиция, на изборите? С какво? С какво ще убедите селянина, че за него е по-добре да си зареже нивката, да я подари на колхоза и да си чеше мъдете през свободното време? Той не е глупав да не види, че това ще го доведе до разорение. Защото държавата е пълна с чиновници, а чиновникът не произвежда — той само консумира. А селянинът, който е на дъното на пирамидата, трябва да крепи всички — и работниците, и чиновниците, и учениците, и студентите, и армията, и върхушката на властта ви. А тази върхушка е двойна — вие имате от една страна правителствени учреждения, общини, служби, а от друга платени партийни учреждения, ОФ, ОРПС. И какво ли не още… Познавам цялата йерархия на банките, на мините, на полицията, на военното разузнаване не само в България, но и в света. Знам структурата и състава на всички армии в света, само едно нещо не знам още — йерархията, чиновете и званията във вашата партия, господин Памукчиев. Как е там, на какъв принцип се подбират хората? Кой е този блажен, дето сяда на вашия партиен стол? Какви безценни качества има та да изплува в навалицата именно той, а не друг?

Хайде, Никола Петков ми е ясен. Баща му е бил опълченец, политик, загива като министър, убит насред София. Имаше брат — Петко Д. Петков, главен секретар на външните работи при Стамболийски. Убиха и него насред София, на улица „Раковски“ и „Московска“, на 14 юни 1924 година. Бях в банката си тогава. Дойде прислужникът и ми каза: „Господин Буров, убит е Петко Димитров Петков.“ Аз се слисах.

Петко Димитров Петков беше голямо име. Той бе водач на Земеделския съюз. А в една държава като започнат да се избиват водачите, еби му майката. Това не е държава. Това на нищо не прилича. В Англия никога не са били убивани водачи на опозицията. Това там се смята за върха на човешките престъпления. Всяка държава, която убива противниците на режима си е обречена да загине. Нашият режим бе обречен да загине, защото ние избивахме противниците си по улиците. Това е гибел за нацията и за престижа ни в света. Никой не уважава убийците, господин Памукчиев. Никой не им прощава. Днес ако му се размине, утре няма да му се размине. За това ще плащат и децата, и внуците му. Убиецът е белязан човек. Той не е, впрочем, човек, той е враг на обществото. Не бива заради белия хляб човек да си черни душата и сърцето, да си черни ръката. Ръката е предназначена да създава блага, а не да убива.

Това убийство на Петко Д. Петков ме смая. Аз веднага позвъних на Пане Вичев и на директора на полицията тогава. „Вярно ли е, че е убит Петко Д. Петков?“ „Не знаем, — каза ми директорът — от Вас го научаваме, господин Буров.“ Аз му казах тогава: „Слушай, хей, серсем. Ще те изгоня като парцал, мръсник с мръсник. Ние драпаме пред света, драпаме със зъби и с нокти да получим доверие, да вложат чужденците капитали в България, да отворят банки и фабрики, да получим заеми, а вие ни подсичате корените. Вие, с вашите глупави убийства. Вие като сте негодни да водите борбата с опозицията, подайте оставка и напуснете. Чуваш ли, подай оставка и напущай, или ще те обеся на първото дърво…“

Той дойде при мене.

Аз хванах бастуна и чата-пата, повалих го на земята. Падна той, завика „помощ“. Дойде началникът на банковата охрана. Аз му заповядах: „Смажи го. Ето ти бастуна. Искам да го пребиеш пред мене.“ А той бе едно биче, един бабаджанко, скала разцепва с юмрука си. Смаза го, преби го и го откара в дома му с моята кола.

Политик, който убива съперниците си, не е политик. Със съперника се спори. Тогава наредих да се отпуснат пари и хартия на полицията, да издават свои вестници под най-различни имена — Нова Камбана, Вечерна поща, Варненска поща. „Варненска поща“ се поддържаше от полицията. Редакторите на вестника даваха вид, че са независими хора, но те бяха храненици на полицията. В София поне пет вестника се издържаха тайно от дирекцията на полицията.

— Те са имали и списание „Полицай“.

— И списание имаха, но то е за пряка, вътрешна работа. Всяка полиция в света има редакции, вестници, списания, хрантутници, които й вършат работа, но без убийства.

Аз го пребих оня директор на полицията, не защото ми бе много мил Петко Д. Петков, не. Аз го пребих, защото ми пречеше на бизнеса. Всеки банкер мисли преди всичко за бизнеса си, след това — за нещо друго. Това му е животът. На офицера — животът му е армията, на земеделеца — земята. Моята нива бе в банката. И там аз орях, сеех, жънех, прибирах. Това е, господин Памукчиев — да бъдеш добър стопанин на нивата си. Ако ти се наложи някой ден да влезеш в политиката, знай, че никъде в света една страна няма постоянен превес, освен в даден момент. Всяка власт, всяка държава в края на краищата си намира майстора и получава онова, което е заслужила.

Римската империя властваше седемстотин години на света и наказваше всички, които се надигнеха срещу нея. Но се намери един бабанко… Около четиристотната година след Христа се появи ордата на Атила. Атила Бич Божи. Той бе създал първата в света конфедерация на племена и народи и връхлетя на Римската империя.

Почна да я изтребва. Почна да я атакува и я смаза. Сломи я… Атила загина, но загина след век-два и цялата Римска империя. Тя се раздели и се разпадна. Западната изчезна, остана Източната империя — Византия. Византийските императори започнаха да развиват не армията, а търговията. И чрез търговията завладяха половината свят. Който заложи на търговията като оръжие, той залага на здрава почва. Който залага на меча — загубен е. В света, сега-засега, има две големи и страшни държави, господин Памукчиев — Америка и Русия. Те обаче ако не заложат на търговията, а заложат на меча — ебана им е майката. Ще загинат. Мечът трае стотина години и угасва. Търговията е вечна. Вечна като любовта, като младостта. Защото тя има един безкраен, световен резерв — селото. Селянинът с едната ръка работи земята, с другата пазарува на пазара. Той произвежда и продава. Рикардо и Адам Смит, Никола Сакаров в България — всеки що-годе умен икономист ще ти го повтори. Това е мисъл не на Адам Смит, не на Рикардо, не на д-р Никола Сакаров, който започваше всяка своя реч с това нещо, това е мисъл на древните хора. Преди да погледнат към небето, са гледали първо към земята. Орали са я, напоявали са я, радвали са се на богата реколта. Защото без поглед към земята, няма поглед към небето. Човекът, запомни това от мене, господин Памукчиев, първо е изорал, засял, оплевил житцето си и после е погледнал нагоре към небето, към бога — да се помоли за дъждец.

Сухата земя не ражда.

„Дай боже“ е първата молитва на човека. „Дай боже дъжд, да се роди ръж…“ Ръжта според мен е предшествувала житото. Защото от ръженицата човек си е правил и дрехи, и покрив на колибата, и постелка, и завивка… Ръжта е фактор на културата. Ръженият хляб, както знаеш, се яде в двореца — там бял хляб не се яде…

Излязохме с Буров на разходка, към пазара — бе пазарен ден. Тръгнахме да гледаме. Той ми обясняваше защо едно нещо се казва чубрица, а друго — тарос, джоджен, девесил. Чубрицата, мерудията, тароса, сушения киселец, сушената бяла лобода той смяташе за най-хубавите подправки на ястия в света.

— Господин Буров, Вие сте гражданин, откъде знаете всичко това?

— Всеки един от нас е селянин по дух. Ние сме заченати в селата, на здрава българска земя. Няма гражданин кореняк вече в България — има само селяни, селяни и само селяни. Гражданите в София през март 1878 година са били само 11 хиляди души, и то орачи, носачи, земеделци. Само едно на сто са били чиновници, стражари. През 1879 година София е имала 13 хиляди души, колкото е сега Дряново. Ето, това е била София. После, през 1880 година, тя има според първото преброяване 20 506 души.

След Освобождението първият кмет на София е бил Манолаки Танев, търговец. Вторият — Симитчията Димитър Коцев също бил търговец, започнал с продажбата на симити. После се издигнал, като се оженил за дъщерята на чорбаджията си. Тя така става, господин Памукчиев — без сирище капитал не се прави. Трябва да вземеш отнякъде заем, зестра, капитал. Без капитал няма просперитет. Това нещо, който го разбере — успява. Който смята да набляга на лозунги, на мускули — дупе го лъже. Няма да успее.

Ние на 9 юни 1923 година намалихме с 60 на сто данъците и спечелихме занаятчиите за Сговора. Намалихме с 40 на сто дълговете на селяните — и ги спечелихме. Дадохме по 25 на сто увеличение на заплатите на военните и по 15 на сто увеличение на заплатите на чиновниците — и тях спечелихме. Дадохме, а не взехме. И всяка нова власт, господин Памукчиев, трябва първо да даде. Не надежди, не голи обещания, а нещо на ръка, нещо в кесията, нещо на софрата. Която и да е власт, за да остане на власт, трябва да облекчава данъците и да дава по-сита софра.

Защото човек мисли не само с ума си, той мисли и с корема си.

Умът може да се залъже — с обещания, с надежди, с някакви суетни блянове. Стомахът, не. Стомахът не се лъже. Ние, Сговорът, на 10 юни 1923 година създадохме първия в България психологически комитет за проучване на народната психология, за мислите и чувствата на народа. И по-късно го пришихме на щат към Свободния университет. Знаеш го, на улица „Раковски“, зад хотел КООП…

— Какво представлява той, господин Буров? Не съм запознат с него и с неговата история.

— Ще ти обясня, но да довърша мисълта си. Ти много бързаш.

— Това съм го чувал много пъти — „свободен университет“, но не знам какво е.

— Това е най-умното измислено нещо в България. Това е така наречения на Запад мениджмънт, школа за подготовка на стопански дейци — финансисти, банкери, търговци, фабриканти, счетоводители на фирми, касиери на фирми, деловодители и всякакви други чиновници, но на банки, фирми или сдружения със стопанска насока. Той не готви учители за търговските гимназии, не. Той готви само стопански дейци — поне така започна. Там се изучава, по памет го казвам, търговия, световна търговия, наша, вътрешна, българска търговия, търговско разузнаване, търговско контраразузнаване, финанси, икономика, политика, политическа икономия, психология на търговеца, психология на занаятчията, психология на фабриканта, психология на клиента, психология на банкера и на банковия магистър, психология на мъжа-спестовник, психология на жената-спестовница.

Изучават се още факултативно и редовно: психика на крадеца; психика на измамника; социално и битово устройство на държавата; социално напрежение пред криза; що е криза; стопанска, политическа, социална криза; борба с престъпния свят във висините (босовете); борба с престъпния свят в низините; Интерпол и неговата организация в света; банково разузнаване на висше и нисше ниво; слухове и подставени лица в банките; разоренията в света — от какво са предизвикани те; симптоми на кризата — стопанска, политическа; мерки, контраразузнаване в банковия елит; проникване в семействата на банкери, фабриканти, сватовете и пр.

Ето това са практични неща, които един мениджър, или организатор на банковото разузнаване трябва да знае, за да умее да се ориентира. Защото, между нас казано, господин Памукчиев, без да сваляме ореола на отца Свети Климент Охридски от Алма Матер, нашият университет фабрикува безпомощни преподаватели, а не учители на живота. Той изкарва учители, за нищо негодни, или годни само за чиновници-учители. Ние в Свободния университет подготвяхме хора, които да печелят пари и доверие в света. Да знаят как да се държат на масата на преговорите, в кабарето, в бирхалето, в ресторанта. Да знаят да ядат чисто, красиво.

Българинът като седне на чужда трапеза, лапа, набива като змей и не мисли, че с това пада в очите на своя партньор. Да седнеш на масата и да гледаш да излапаш всичко, да не остане нищо след тебе — това е ужасна, отвратителна черта, господин Памукчиев. Аз винаги съм канил на софра всеки човек, когото искам да опозная. Аз го наблюдавам как яде, как пие, как се държи, какво говори, какво скрива като говори. Имах две специално запазени маси за клиенти и гости: едната в ресторант „Ариана“, в езерото на Борисовата градина, а другата маса — в грандхотел „България“ или в „Юнион клуб“.[1]

Бележки

[1] Юнион клуб — дипломатически клуб в София, на улица „Вълкович“, срещу Българската земеделска и кооперативна банка и дома на Иван Вазов, на улица „Раковски“. Сградата вече не съществува — срината е от бомбардировката на 10 януари 1944 г. Там е имало салон за срещи, салон за интимни разговори, шах клуб, рулетка, салон за покер и всички други комарджийски игри. В ресторанта на „Юнион клуб“ са сервирали най-вкусната и най-скъпата храна в България — тройно по-скъпа от тази в ресторант „Юнион Палас“ или „България“. Влизало се е само с карта-пропуск, и човек е можел да води само един гост. Бакшишите са били забранени. Подкупите, обаче, не. Разузнаването там е работело на големи обороти. — Б.авт.