Рафаел Сабатини
Скарамуш (20)

XI
Сбиването в театър Фейдо

Маркизът остави своя домакин да действува като негов пълномощник пред мадмоазел дьо Керкадиу и да й обясни, че единствено дълбокото му разкаяние го е принудило да си тръгне, без официално да се сбогува с нея, след което замина от имението Сотрон, обвит в облак от униние. Двадесет и четири часа с малката Бине се оказаха повече от достатъчно за мъж с неговия взискателен и изтънчен вкус. Той си спомняше за този епизод с погнуса (неизбежната психологична реакция), не можеше да се начуди на себе си, че до вчера е могъл да я намира толкова желана, и се кълнеше, че заради едно такова мимолетно нищо и никакво удоволствие е могъл да изложи на опасност шансовете си да спечели мадмоазел дьо Керкадиу за съпруга. В душевното му състояние в края на краищата нямаше нищо изключително, тъй че е излишно да се разпространявам повече по този въпрос. То беше резултат от сблъскването на скотското с ангелското начало, от които е съставена природата на всеки мъж.

Шевалие дьо Шабрийан, който всъщност заемаше положение, сходно с това на камериер на маркиза, седеше срещу него в огромната каляска. Малка сгъваема масичка стоеше между тях и шевалие предложи една игра на пикет^[1]. Но господин маркизът нямаше настроение да играе карти. Беше погълнат от мислите си. Докато трополяха по настилката на нантските улици, той си спомни обещанието, което бе дал на малката Бине, да я види тази вечер в „Неверният любовник“. А сега бягаше от нея. Тази мисъл му беше противна по две причини: нарушаваше дадена дума и постъпваше като страхливец. А имаше и нещо повече. Беше дал повод на продажната малка уличница (сега я наричаше мислено така, и с известно основание) да очаква от него известни благоволения освен разточителните възнаграждения, които вече й беше дал. Малката мошеничка се беше опитала, кажи-речи, да се пазари с него за бъдещето си. Трябвало да я заведе в Париж, да й вземе квартира (както се казваше и още се казва) и под сянката на влиятелното му покровителство да се погрижи вратите на големите театри да се отворят пред дарбите й. Не беше, както с благодарност си спомняше, съвсем обещал това. Нито беше й отказал определено. Сега ставаше необходимо да се разберат, понеже се виждаше принуден да избира между повърхностното си увлечение по нея (увлечение, което бе вече заситено) и дълбоката, почти възвишена любов към мадмоазел дьо Керкадиу.

Честта му, както смяташе маркизът, изискваше от него незабавно да се избави от това двойнствено положение. Малката Бине, разбира се, щеше да направи сцена, но той знаеше най-подходящия лек, прилаган при истерия от този род. Парите в края на краищата си имат своите добри страни.

Той дръпна шнура. Каляската спря, на вратата се появи лакей.

— В театър Фейдо — каза маркизът.

Лакеят изчезна и каляската пое нататък. Мосьо дьо Шабрийан цинично се засмя.

— Ще те помоля да не се подсмиваш — тросна се маркизът. — Ти не разбираш.

След това обясни. Това бе рядко благоволение от негова страна. Но пък не можеше да допусне да не бъде разбран правилно по такъв въпрос. Шабрийан стана сериозен, послушен на крайната сериозност на маркиза.

— Защо не й пишеш? — предложи той. — Да си призная, за мен това би било по-лесно.

Нищо не би могло да разкрие душевното състояние на маркиза по-добре от отговора му:

— Писмата може да бъдат занесени на погрешен адрес или да бъдат погрешно разбрани. На две опасности не бих искал да се излагам. Ако не ми отговори, никога не ще зная кое от двете се е случило. А пък няма да бъда спокоен, докато не се уверя, че съм сложил край на тази история. Каляската може да почака, докато сме в театъра. След това ще продължим. Ще пътуваме през нощта, ако се наложи.

— Уф? — рече мосьо дьо Шабрийан с гримаса. Но това беше всичко.

Голямата кола спря пред осветения вход на Фейдо и господин маркизът слезе. Той влезе в театъра с Шабрийан, с което несъзнателно се остави в ръцете на Андре-Луи.

Андре-Луи бе в състояние на пълен бяс поради дългото отсъствие на Климен от Нант в компанията на господин маркиза и това се подхранваше от непоносимото благодушие, с което мосьо Бине гледаше на подобно събитие от безспорно значение.

Колкото и да си даваше вид, че се държи на духовната висота на стоиците, и се мъчеше да съди напълно безпристрастно, в сърцето и душата си Андре-Луи се измъчваше и негодуваше. Виновната не беше Климен. Беше се излъгал в нея. Тя беше само нещастно слабо оръдие, движено безпомощно от всеки подтик, колкото и да е непочтен, стига да й обещава напредък. Страдаше от проклятието на алчността и той се поздравяваше, че го е открил, преди да я направи своя съпруга. Сега не изпитваше към нея нищо освен известно състрадание и леко презрение. Състраданието, идеше от любовта, която тя напоследък бе събудила у него. То би могло да се оприличи на утайката от любовта — всичко, което е останало, след като силното вино е било източено. Гнева си той пазеше за нейния баща и прелъстителя й.

Мислите, които се надигаха у него този понеделник сутрин, когато се узна, че Климен още не се е върнала от разходката си предишния ден с каляската на господин маркиза, бяха вече достатъчно злобни и без да ги разпали повече обезумелият Леандър.

Досега отношението на двамата един към друг почиваше върху взаимно презрение. Това явление е било често забелязвано в подобни случаи. Сега това, което като че ли беше общо тяхно злощастие, ги събра в своеобразен съюз. Така поне оцени положението Леандър, когато тръгна да търси Андре-Луи, който с привидно безразличие пушеше лула на кея точно срещу хана.

— Как не те е срам! — каза Леандър. — Как можеш да не се притесняваш и да пушиш в такъв момент?

Скарамуш огледа небето.

— Не ми се вижда много студено. Слънцето грее — каза той. — Много ми е хубаво тук.

— Да не говоря за времето? — Леандър беше много развълнуван.

— Че за какво друго? — За Климен, разбира се!

— О! Тази дама вече не ме интересува — излъга Андре-Луи.

Леандър стоеше пред него, хубава фигура, хубаво облечен през тези дни, косата му добре напудрена, чорапите му от коприна. Лицето му беше бледо, големите очи изглеждаха още по-големи от друг път.

— Вече не те интересува? Няма ли да се ожениш за нея?

Андре-Луи духна облаче дим.

— Не вярвам да искаш да ме обидиш. И въпреки това ми предлагаш да живея с огризките, останали от други мъже.

— Боже мой! — възкликна Леандър и го изгледа продължително. Сетне отново избухна: — Съвсем ли нямаш сърце? Винаги ли си Скарамуш?

— Какво искаш да правя? — попита Андре-Луи на свой ред с израз на учудване, макар и слабо.

— Не искам да й позволиш да те напусне ей тъй, без борба.

— Но тя вече ме е напуснала — Андре-Луи посмука лулата си една-две минути, докато Леандър свиваше и отпускаше юмруци в безсилна ярост. — А какъв смисъл има да се бориш с неизбежното? Ти бори ли се, когато аз я отнех от теб?

— Тя не беше моя, за да ми я отнемеш. Аз само се домогвах, обаче ти спечели съревнованието. Но дори да беше другояче, може ли да се прави такова сравнение? Онова беше въпрос на чест; това е… това е мръсотия!

Неговото вълнение трогна Андре-Луи. Той хвана Леандър под ръка.

— Ти си добро момче, Леандър. Радвам се, че се намесих и те спасих от съдбата ти.

— О, ти не я обичаш! — извика разгорещено Леандър. — Никога не си я обичал! Ти не знаеш какво значи да обичаш, иначе нямаше да говориш така. Боже мой! Ако тя беше моя годеница и се случеше това нещо, аз щях да убия този мъж… да го убия! Чуваш ли ме? А ти… Ах, ти, ти излизаш тука и пушиш на чист въздух, и говориш за нея, че била огризки от друг мъж. Чудно ми е, че не те ударих заради тази дума!

Той изтръгна ръката си с такъв вид, като че ли щеше да го удари сега.

— Трябвало е да го направиш — каза Андре-Луи. — То е в ролята ти.

Леандър го изруга и се обърна кръгом да си върви. Андре-Луи не го пусна.

— Един момент, приятелю. Съди за мен по себе си. Би ли се оженил за нея сега?

— Дали бих се оженил за нея? — В очите на младия мъж блесна страст. — Дали бих се оженил за нея? Само да ми каже, че ще ме вземе, и аз съм неин роб!

— Роб е правилната дума… роб в пъкъл.

— За мен никога няма да е пъкъл, където е тя, каквото и да е направила. Аз я обичам, човече, не съм като теб! Обичам я, чуваш ли?

— Зная го от доста време — отговори Андре-Луи. — Макар и да не подозирах, че пристъпът на болестта ти е толкова силен. Е, бог да ми е свидетел, че и аз я обичах, достатъчно много, за да споделя твоята жажда за кръв. Колкото до мен, само синята кръв на Ла Тур д’Азир надали би уталожила тази жажда. Аз бих искал да добавя към нея и мръсната течност, която тече в жилите на този гаден Бине!

За миг той не можа да овладее чувствата си и разкри пред Леандър с язвителния тон на последните си думи част от пожара, който бушуваше под ледената му външност. Младежът го хвана под ръка.

— Знаех, че играеш роля — каза той. — Ти се чувствуваш… чувствуваш се като мен.

— Виж ни, другари по зложелателство! Аз май се издадох. Е, и какво сега? Искаш ли да видиш този хубав маркиз разкъсан парче по парче? Бих могъл да ти предложа такова зрелище.

— Какво? — Леандър се вторачи в него, като се чудеше дали това не е някой от цинизмите на Скарамуш.

— То не е чак толкова трудно при положение, че имам кой да ми помогне. Трябва ми съвсем малко помощ. Ще ми я окажеш ли?

— Колкото поискаш! — избухна Леандър. — Ще дам и живота си, ако го поискаш.

Андре-Луи пак го хвана под ръка.

— Хайде да се поразходим — рече той. — Ще ти кажа какво трябва да се направи.

Когато двамата се върнаха, цялата трупа вече обядваше. Мадмоазел още не се беше върнала. На трапезата цареше потиснато настроение. По лицата на Коломбина и Мадам се четеше тревога. Работата беше там, че отношенията между Бине и трупата му ставаха от ден на ден все по-напрегнати.

Андре-Луи и Леандър се запътиха всеки към обичайното си място. Малките очички на Бине ги проследиха със злобен поглед, дебелите му устни се извиха в грозна усмивка.

— Вие двамата изведнъж станахте много големи приятели — подхвърли той.

— Проницателен човек сте, Бине — каза Скарамуш и студената ненавист в гласа му беше вече сама по себе си оскърбление. — Дали се сещате за причината?

— Не е трудно да се сети човек.

— Тогава направете това удоволствие да я кажете на компанията! — помоли го Скарамуш и зачака. — Как? Вие се колебаете? Възможно ли е вашето безсрамие да има граници?

Бине отметна огромната си глава.

— Вие търсите свада с мене, Скарамуш? — Гръмотевици зазвучаха в басовия му глас.

— Свада ли? Навярно искате да се пошегувате. Човек не се кара с твари като вас. Ние всички знаем степента на уважението, с което се ползуват в обществото благодушните съпрузи. Но кажете, за бога, има ли изобщо уважение, с което могат да се ползуват благодушни бащи?

Бине се надигна, огромен, страшен мъжага. С рязко движение той се освободи от задържащата го ръка на Пиеро, който седеше от лявата му страна.

— Да ме вземат дяволите! — изрева той. — Ако държиш тоя тон с мен, ще ти изпотроша всичките кокали, мръснико!

— Ако ме докоснеш с един пръст, Бине, това ще бъде достатъчно предизвикателство, което ми трябва, за да те убия — Андре-Луи беше спокоен както винаги и поради това още по-застрашителен. Смущение обхвана актьорите. Скарамуш поизмъкна от джоба дръжката на пистолет, току-що купен. — Аз ходя въоръжен, Бине. Искам честно да те предупредя. Само ме предизвикай, както се закани, и ще те убия без повече угризения, отколкото ако беше гол охлюв: дебело лигаво тяло, гадина без душа и без разум. Като си го помисля, отщява ми се да седя на една маса с теб. Започва да ми се повдига.

Той бутна настрана чинията си и стана.

— Ще отида да ям в гостилницата долу.

Коломбина скочи веднага след него.

— И аз ще дойда с теб, Скарамуш! — извика тя.

Това подействува като сигнал. Да бяха го нагласили, нямаше да стане толкова единодушно. Бине всъщност остава убеден, че е имало заговор. Защото по стъпките на Коломбина тръгна Леандър, подир Леандър — Полишинел, а след това всички останали вкупом, докато Бине се видя съвсем сам на празна трапеза в празна стая — един дълбоко потресен човек, чийто гняв не можеше да го защити от внезапно обхваналия го ужас.

Той седна да премисля положението и беше още задълбочен в това навяващо скръб занятие, когато около половин час по-късно дъщеря му влезе в стаята, завърнала се най-после от своята разходка.

Изглеждаше бледа, дори малко уплашена — всъщност прекалено гузна сега, когато й предстоеше изпитанието да се изправи пред цялата трупа.

Като не видя в стаята никого освен баща си, тя се спря на прага.

— Къде са всички? — попита тя, като си наложи с усилие да говори с естествен тон.

Мосьо Бине вдигна голямата си глава и я изгледа с кръвясали очи. Той се навъси, наду дебелите си устни и издаде дрезгав гърлен звук. Въпреки всичко той я прецени с поглед, такава изящна и хубава, съвсем модна дама с дългото й поръбено с кожи пътно палто в бутилково-зелено, с маншона и с широкополата шапка, украсена с тока от фалшиви брилянти, върху възхитително коафираната кестенява коса. Нямаше защо да се бои от бъдещето, докато имаше такава дъщеря — нека Скарамуш си прави, каквото ще.

Обаче не даде глас нито на една от тези утешителни мисли.

— Най-сетне се върна, малка глупачке, а! — изръмжа той за поздрав. — Бях вече започнал да се питам дали ще играем тази вечер. Нямаше много да се изненадам, ако не се беше върнала навреме. Наистина, след като реши да изиграеш коза, който държеше, както ти си искаш, и да не се вслушаш в моя съвет, нищо не може да ме изненада.

Дъщерята прекоси стаята до масата, облегна се на нея и го загледа почти с презрение.

— Нямам за какво да съжалявам — каза тя.

— Така казва в първия момент всеки глупак. Нито пък би си признала, ако съжаляваше за нещо. Ти си такава. Правиш, каквото си си наумила, въпреки съветите на по-възрастните. Да пукна, момиче, ако знаеш нещо за мъжете.

— Аз не се оплаквам — напомни му Климен.

— Не, но може скоро да започнеш, когато откриеш, че е щяло да бъде по-добре, ако се беше водила по съветите на стария си баща. Докато твоят маркиз чезнеше по теб, нямаше нещо, което не би могла да направиш с тоя глупак. Докато не му позволяваше друго, освен да целуне крайчеца на пръстите ти… ах, да го вземат дяволите, да го вземат!… тогава беше времето да си градиш бъдещето. И хиляда години да живееш, никога вече не ще ти се представи такъв случай, а ти го пропиля, и за какво?

Мадмоазел седна.

— Ти си гаден — каза тя с погнуса.

— Гаден съм, а? — Дебелите му устни пак се свиха. — Достатъчно ми е била горчилката на живота, а бих рекъл, че е била достатъчно и за теб. Ти имаше коз, с който можеше да спечелиш състояние, ако го беше изиграла, както ти казах. Е, ти го изигра, и къде е състоянието? Можем да седим и да го чакаме, както морякът чака попътен вятър. — И, бога ми, тъкмо сега ще седим и ще чакаме, ако настроението в трупата остане, каквото е. Тоя мръсник Скарамуш пак ни е изиграл един от своите номера с тях. Те изведнъж се писаха нравствени. Не искат вече да седят на една маса с мен — Той се давеше от яд и от язвителен смях. — Твоят приятел Скарамуш им даде пример. Всъщност той ме заплаши, че ще ме убие. Заплаши, че ще ме убие! Нарече ме… Ах, какво ли значение има това? Какво ли значение има, ако следващото нещо, което се случи, ще бъде това, че трупата Бине открие, че може да съществува и без мосьо Бине и дъщеря му! Това подло копеле, на което протегнах ръка, малко по малко ми отне всичко. Днес от него зависи да ми отнеме трупата, а тоя подлец е толкова неблагодарен и толкова безчестен, че може да се възползува от силата си.

— Нека — каза с презрение мадмоазел.

— Нека ли? — Бине се втрещи. — А с нас какво ще стане?

— Трупата Бине в никой случай не ще ме интересува много занапред — каза Климен. — Аз скоро ще отида в Париж. Там има по-хубави театри от Фейдо. Там е театърът на мадмоазел Монтансие в Пале Роял; там е Амбигю Комик; там е Комеди Франсез; съществува дори възможност да си имам свой собствен театър.

Той тутакси опули очи. Протегна мазна ръка и я сложи върху нейната. Мадмоазел забеляза, че бащините и ръце треперят.

— Обеща ли ти той това? Обеща ли ти го?

Тя го изгледа, наклонила глава на една страна, с хитър поглед и чудновата усмивчица на прекрасните си устни.

— Не ми отказа, когато го поисках — отговори Климен с убеждението, че всичко ще бъде, както го е пожелала.

— Пфу! — Бине дръпна ръката си и се надигна. По лицето му се четеше отвращение. — „Не ми отказа!“ — подигра я той и сетне добави с настървение: — Ако беше постъпила, както те посъветвах, щеше да се съгласи на всичко, което би му поискала, и нещо повече: щеше да се погрижи за всичко, което би му поискала, всичко, което е в кръга на възможностите му, а те са неизчерпаеми. Ти си превърнала сигурното във вероятно, а аз мразя вероятностите, бога ми! Цял живот съм живял с вероятности и съм бил дяволски близо до гладна смърт благодарение на тях.

Да беше знаела за разговора, който се водеше в тази минута в Шато дьо Сотрон, тя нямаше да се изсмее толкова самоуверено на мрачните предчувствия на баща си. Но съдено и беше никога да не го узнае, което всъщност беше най-жестокото наказание. Би приписала цялото зло, което щеше изведнъж да се стовари върху нея, да разбие всичките й надежди за бъдещето, изградени върху маркиза, и внезапното разпадане на трупата Бине, на подлата намеса на този злодей Скарамуш.

Беше права само дотолкова, доколкото и без предупреждението на мосьо дьо Сотрон маркизът може би щеше да намери в тазвечерните събития в театър Фейдо достатъчно основание да прекъсне една любовна връзка, изпълнена с твърде много неприятни вълнения, докато разпадането на трупата Бине щеше да е положително резултат от старанията на Андре-Луи. Но нямаше да е резултат, отговарящ на неговите намерения или дори предвиждания.

А случаят беше такъв дотолкова, че в антракта след второто действие Скарамуш влезе в гримьорната, обща за Полишинел и Родомонт. Полишинел тъкмо се обличаше.

— Аз не бих си дал труда да се преобличам — подхвърли Скарамуш. — Представлението надали ще продължи повече от моята встъпителна сцена с Леандър в следващото действие.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще видиш — Скарамуш сложи до грима някакъв лист хартия върху масата на Полишинел. — Хвърли едно око на това. То е нещо като последна воля и завещание в полза на трупата. Едно време бях адвокат, документът е редовен. Оставям на всички ви дела, който ми се пада като съдружник.

— Да не искаш да кажеш, че ни напускаш? — възкликна с тревога Полишинел, а в погледа на внезапно втренчилия се в него Родомонт се четеше същият въпрос.

Скарамуш красноречиво сви рамене. Полишинел продължи мрачно:

— Разбира се, това трябваше да се предвиди. Но защо ти да си този, който ще напусне? Ти си този, който ни създаде, и ти си този, който е истинският глава и мозък на трупата; ти си този, който ни издигна в истински театрален състав. Ако някой трябва да напусне, нека да е Бине… Бине и проклетата му дъщеря. Или ако ти си отидеш, човек да не съм, ако всички не си отидем с теб!

— Вярно — додаде Родомонт, — тоя дебел мошеник на всички ни е дошъл до гуша.

— Аз съм си помислил за това, разбира се — каза Андре-Луи. — Но този път не от суетност, а от вяра във вашето приятелство. Да мине тази вечер и може да го обмислим отново, ако остана жив.

— Ако останеш жив? — извикаха двамата.

Полишинел се изправи.

— Каква лудост си намислил сега? — попита той.

— От една страна, струва ми се, искам да угодя на Леандър, а от друга — да продължа стара разпра.

Докато говореше, се чуха трите удара.

— Ето, трябва да вървя. Пази този документ, Полишинел. Той може да се окаже и ненужен.

Скарамуш стремително излезе. Родомонт остана зяпнал в Полишинел. Полишинел остана зяпнал в Родомонт.

— Какво ли, по дяволите, е намислил? — попита вторият.

— Това може да се разбере най-лесно, като отидем да видим — отговори Полишинел. Той се облече набързо въпреки съвета на Скарамуш и го последва заедно с Родомонт.

Когато приближиха кулисите, посрещна ги рев от одобрителни викове, идващ от публиката. Това бяха овации и нещо друго: овации в някакъв необичаен тон. Когато те стихнаха, Полишинел и Родомонт чуха гласа на Скарамуш, който прозвъня ясно като камбанка:

— И тъй, вие виждате, драги ми мосьо Леандър, че когато говорите за Третото съсловие, налага се да се изразявате по-точно. Какво всъщност е Третото съсловие?

— Нищо — отвърна Леандър.

Публиката хлъцна така, че се чу зад кулисите, но веднага след това дойде новият въпрос на Скарамуш:

— Вярно е. Уви! Но какво би трябвало да бъде?

— Всичко — каза Леандър.

Публиката зарева от възторг, още по-буен поради неочакваността на този отговор.

— И това е вярно — съгласи се Скарамуш. — И нещо повече, това е, каквото Третото съсловие ще стане; това е, каквото то вече е. Съмнявате ли се, че е така?

— Надявам се, че е — отговори подготвеният Леандър.

— Можете да го повярвате — заяви Скарамуш и одобрението пак екна като гръм.

Полишинел и Родомонт размениха поглед; всъщност първият намигна, не без закачливост.

— Проклятие! — изръмжа един глас зад тях. — Пак ли се е заловил с политиката тоя негодник?

Те се обърнаха и видяха мосьо Бине. С безшумните си стъпки беше се приближил до тях, без да го чуят, и сега стоеше с червения си костюм на Панталоне под провиснала нощница и злобно блестящи очички от двете страни на фалшивия нос. Но вниманието им бе насочено към гласа на Скарамуш, който се беше доближил до рампата.

— Той се съмнява — казваше Скарамуш на публиката. — Но нали самият този мосьо Леандър е като хората, които се кланят на червясалия идол на привилегированите, и малко го е страх да повярва в една истина, която започва да става очевидна на целия свят. Да го убедя ли? Да му разкажа ли как група благородници, подсилени от въоръжените си слуги, шестстотин души на брой, се опитали да се наложат на Третото съсловие в Рен само преди няколко седмици? Трябва ли да му напомня за сърцатата съпротива, която им оказало Третото съсловие и как е помело от улиците тази сган от благородници — cette canaille noble…

Прекъснаха го викове на одобрение. Думите му бяха попаднали в целта и хванали място. Хората, които се бяха гърчили под това срамно наименование от страна на по-високопоставените, скочиха, когато то бе хвърлено срещу самите благородници.

— Но позволете ми да ви разкажа за водача им: le plus noble de cette canaille, ou lien le plus canaille de ces nobles!^[2] Вие го познавате, този господин. Той се бои от доста неща, но най-много го е страх от гласа на истината. За такива като него красноречивата истина, красноречиво изказана, е нещо, което трябва да бъде мигновено накарано да заглъхне. Затова той събрал благородните си и техните слуги и ги повел да колят жалките буржоа, които се осмелили да вдигнат глас. Но същите тези жалки буржоа предпочели да не бъдат изклани по улиците на Рен. Дошло им на ум, че щом благородниците постановили да се лее кръв, нищо не пречело това да бъде кръвта на благородниците. Те също се събрали — тази благородна сган срещу сганта на благородниците — и се справили така добре, че прогонили мосьо дьо Ла Тур д’Азир и войнствените му последователи от бойното поле със счупени глави и разбити илюзии. Благородниците потърсили убежище при корделиерите и монасите ги подслонили в своя манастир — тези, които останали живи, а сред тях бил и именитият им предводител мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Чували ли сте за този доблестен маркиз, този велик господар на живота и смъртта?

За миг в задната част на партера се вдигна врява. Тя стихна пак, щом Скарамуш продължи:

— О, чудесно зрелище е било да се види този могъщ ловец да бяга като заек и намира убежище в корделиеровия манастир! Рен не го е видял оттогава насам. Рен би искал да го види пак. Но ако е сърцат, той е и предпазлив. А къде, мислите, се е укрил този голям благородник, пожелал да види улиците на Рен залени с кръвта на гражданите му, този човек, който би изклал презряната сган, старо и младо, за да заглуши гласа на разума и свободата, който си позволява да ехти из Франция днес? Къде, мислите, се крие той? Ами че тука, в Нант.

Пак избухнаха крясъци.

— Какво казвате? Не е възможно? Ами че, приятели мои, в този момент той е тука, в театъра, спотайва се ей там горе, в онази ложа. Твърде е стеснителен, за да се покаже… о, той е много скромен господин. Но е там, зад завесите. Няма ли да се покажете на приятелите си, мосьо дьо Ла Тур д’Азир, господин маркиз, който смятате красноречието за такава опасна дарба? Вижте, те биха искали да поприказват с вас; те не ми вярват, като им казвам, че сте тук.

Какъвто и да беше и каквито възгледи и да имаше по въпроса, повдигнат от Андре-Луи, мосьо дьо Ла Тур д’Азир положително не беше страхливец. Да се твърди, че се криел в Нант, не беше вярно. Той идваше и си отиваше открито и без да му мигне окото. Случайно обаче нантските жители не знаеха до този миг за присъствието му между тях. Но той би сметнал под своето достойнство да им съобщава за това, също както би сметнал под своето достойнство и да го крие от тях.

Обаче предизвикан така, въпреки зловещия начин, по който буржоазните елементи сред публиката се бяха откликнали на призива на Скарамуш, събудил страстите им, и въпреки опитите на Шабрийан да го възпре, маркизът дръпна завесата на ложата и неочаквано се показа, блед, но сдържан и високомерен, и изгледа първо дръзкия Скарамуш, а след това другите, които, щом го зърнаха, дадоха глас на враждебността си.

Те го посрещнаха с дюдюкане и викове, заканваха му се с юмруци, размахваха заплашително бастуни.

— Убиец! Нехранимайко! Страхливец! Предател!

Но той, без да обръща внимание на бурята, им се усмихваше с неизразимо презрение. Маркизът чакаше шума да стихне, чакаше да им заговори на свой ред. Ала както много скоро разбра, чакаше напразно.

Презрението, което не си даваше труд да прикрие, само ги раздразни още повече.

В партера вече вилнееше стълпотворение. Щедро се разменяха удари; отделни групички се биеха, тук-там лъсваха шпаги, но за щастие блъсканицата беше твърде голяма, за да бъде използуването им възможно и резултатно. Онези, които бяха с жени, както и плахите по природа, бързаха да напуснат залата, която се превръщаше в бойно поле, където чупеха столове, за да се снабдят с оръжие, а парчета от полилеи вече влизаха в действие като метални снаряди.

Едно от тях, захвърлено от ръката на благородник от някоя ложа, насмалко не улучи Скарамуш, както стоеше и гледаше надолу с нещо като мрачно тържество предизвикания от думите му хаос. Понеже знаеше от каква възпламенителна смес е съставена публиката, преднамерено бе хвърлил сред тях запаления факел на раздора, за да причини този стихиен пожар.

Той виждаше хората бързо да се разделят на групички, представляващи едната или другата страна в тази голяма разпра, която вече започваше да вълнува цяла Франция. Призивните им викове ехтяха в целия театър.

— Долу сганта! — крещяха едни.

— Долу привилегированите! — обаждаха се други.

И тогава над общата врява рязко и настойчиво прокънтя един вик:

— Към ложата! Смърт на ренския касапин! Смърт на Ла Тур д’Азир, който води война срещу народа!

Хората се втурнаха към една от вратите на партера, излизаща на стълбището, което водеше към ложите.

И сега, докато схватката и бъркотията се разпространиха с бързината на пожар от театъра чак на улицата, ложата на Ла Тур д’Азир, станала главен прицел за нападението на буржоазното съсловие, беше станала и сборно място за благородниците, намиращи се в театъра, и за онези, които, без да бъдат самите те от благородно потекло, въпреки това принадлежаха към партията на благородниците.

Ла Тур д’Азир беше напуснал предния край на ложата, за да посрещне онези, които идваха да се присъединят към него. А сега в партера група вбесени благородници, които се мъчеха да се качат на сцената през празните първи редове, за да се разправят с безочливия комедиант, причинил това брожение, бе посрещната и задържана от друга група, състояща се от хора, на чиито чувства Андре-Луи бе дал израз.

Като забеляза това и си спомни за полилея, той се обърна към останалия до него Леандър:

— Мисля, че е време да си вървим.

Леандър, който приличаше на мъртвец под своя грим, ужасен от бурята, далече надхвърлила всичко, каквото лишеният му от въображение ум би могъл да си представи; изгъргори някакво нечленоразделно съгласие. Ала те като че ли вече бяха закъснели, защото в този миг ги нападнаха изотзад.

Мосьо Бине бе успял най-сетне да се откопчи от Полишинел и Родомонт, които, стреснати от свирепата му ярост се бяха помъчили да го задържат. Пет-шест благородници, редовни посетители зад кулисите, бяха проникнали там, за да изтърбушат подлеца, породил този метеж, и тъкмо бяха отхвърлили двамата комедианти, вкопчили се в Бине. Сега те тичаха след него с извадени шпаги, но след тях пък идваха Полишинел, Арлекин, Пиеро, Паскариел и Баск, художникът, въоръжени с всичко, каквото бяха успели да грабнат, и твърдо решили да спасят човека, комуто симпатизираха въпреки всичко и към когото бяха устремени сега всичките им надежди.

Доста пред тях се търкаляше Бине — той сега се движеше много по-бързо, отколкото някога преди, и размахваше дългия бастун, този неразделен атрибут на Панталоне.

— Безсрамен подлец! — крещеше той, — Ти ме опропасти! Но човек да не съм, ако не си платиш!

Андре-Луи се завъртя с лице към него.

— Ти бъркаш причината с последицата — каза той. Но не можа да каже нищо повече. Бастунът на Бине, ожесточено размахнат, се стовари и счупи върху рамото му. Да не беше бързо мръднал настрана, когато бастунът се спускаше, ударът щеше да улучи младежа по главата и вероятно да го зашемети. При това движение той бръкна в джоба си веднага след изтрещяването на счупилия се бастун на Бине се чу изтрещяването на пистолета, с който Андре-Луи му отговори.

— Ти беше предупреден, мръсен своднико! — извика той и с тези думи го простреля.

Бине се строполи с писък, а бруталният Полишинел, по-брутален от друг път в този миг на брутална действителност, бързо рече на ухото на Андре-Луи:

— Глупак! Чак толкова много не беше нужно! Бягай сега или ще си оставиш кожата тук! Махай се!

Андре-Луи сметна съвета за добър и го изпълни. Господата, които бяха последвали Бине в този наказателен пристъп на сцената, отчасти задържани от импровизираните оръжия на актьорите, отчасти стреснати от втория пистолет, насочен срещу тях от Скарамуш, го пуснаха да мине. Той стигна кулисите и там се намери лице с лице срещу двама старши стражници, част от полицията, която вече нахлуваше в театъра, за да въдвори ред. Техният вид го наведе на неприятната мисъл за отношенията му с властта, които щеше да породи тазвечерната му постъпка, а в частност куршумът — забит някъде в затлъстелите меса на Бине. Андре-Луи размаха пистолета.

— Дайте път или ще ви пръсна главите! — заплаши ги той и стреснати, самите те невъоръжени, стражниците се дръпнаха назад и го оставиха да мине. Той се промъкна край вратата на актьорската стая, където дамите от трупата се бяха затворили, докато премине бурята, и така изскочи на улицата зад театъра. Тя беше безлюдна. По нея се втурна тичешком с намерение да стигне до хана, за да вземе дрехи и пари, понеже не виждаше възможност да тръгне на път, облечен като Скарамуш.