Рафаел Сабатини
Скарамуш (18)

IX
Пробуждането

— Знаеш ли — каза Климен, — че аз чакам обяснението, което смятам, че ми дължиш?

Двамата бяха сами, продължаваха да седят на масата след обеда, за който Андре-Луи беше закъснял, и Андре-Луи си пълнеше лулата. Напоследък, откакто се бе присъединил към трупата на Бине, беше добил навика да пуши. Останалите бяха излезли — едни да се поразходят, а други, като Бине и Мадам, сметнали за по-благоразумно да оставят младите насаме за обясненията, които неизбежно трябваше да последват. Това бе предположение, което Андре-Луи не споделяше. Той запали огънче и без да бърза, го поднесе към лулата, свъси чело и помрачня.

— Обяснение ли? — попита той в следващия миг и я загледа. — Но за кое?

— За това как ни измами… как измами мен.

— Не съм мамил никого — увери я той.

— Искаш да кажеш, че просто си мълчал и че мълчанието не е измама. Но да премълчаваш пред бъдещата ти жена факти, отнасящи се до самия теб и истинското ти положение в живота, е също измама. Не е трябвало да се представяш за обикновен провинциален адвокат, когато, разбира се, всеки можеше да види, че не си такъв. Може да е било много романтично, но… Най-после ще го обясниш ли?

— Разбирам — рече той и смукна от лулата. — Но ти грешиш, Климен. Аз не съм мамил. Ако има неща в моя живот, за които не съм ти разправял, то е било, защото не съм ги смятал за много важни. Но никога не съм те мамил и не съм се представял за нещо по-друго от това, което съм. Не съм нито повече, нито по-малко от това, за което съм се представял.

Тази упоритост започваше да я дразни и раздразнението пролича по очарователното и личице, прозвуча в гласа й.

— Да! Ами тази фина благородна дама, с която си така интимен, която те отведе с каляската си и постъпи тъй безцеремонно спрямо мен? Каква ти е тя?

— Нещо като сестра — отговори Андре-Луи.

— Нещо като сестра! — Климен бе възмутена. — Арлекин предрече, че ще кажеш така, но той се пошегува. Не беше много смешно. Още по-малко смешно е да го чуя от теб. Предполагам, че тя си има име, тази нещо като сестра?

— Разбира се, че си има. Казва се мадмоазел Алин дьо Керкадиу, племенница на Кентен дьо Керкадиу, господаря на Гаврийак.

— Охо! Достатъчно изискано име за твоята нещо като сестра! Каква сестра, приятелю?

За първи път, откакто се познаваха, той забеляза и изпита неприятно чувство от прокрадналата се вулгарност, свадливост в държането й.

— По-точно щеше да е, ако бях казал нещо като предполагаема братовчедка по незаконна линия.

— Предполагаема братовчедка по незаконна линия! Що за роднинство е това? Бога ми, ти ме смайваш с точността на изразите си.

— Това трябва да се обясни.

— Откога ти го казвам. Но ти като че ли нямаш никакво желание да дадеш обяснение.

— О, не. Само че обясненията имат толкова малко значение. Но можеш да отсъдиш сама. Нейният чичо мосьо дьо Керкадиу е мой кръстник, а благодарение на това двамата с нея сме дружили от ранно детство. Много хора в Гаврийак вярват, че мосьо дьо Керкадиу е мой баща. Той наистина ме е отгледал от най-ранни години и изключително благодарение на него получих образованието си в „Луи льо Гран“. Аз му дължа всичко, каквото имам… или по-скоро всичко, каквото имах, понеже по своя собствена воля напуснах дома си и днес не притежавам нищо освен онова, което мога да си припечеля в театъра или другаде.

Климен седеше потресена и пребледняла от този жесток удар върху порасналата й гордост. Да беше го казал дори вчера, то нямаше да й направи никакво впечатление, не би имало съвсем никакво значение, днешната случка, ако беше станала след това, щеше само да го издигне в очите й. Но дошло сега, след като въображението й бе изтъкало за него толкова разкошно минало, след като тъй прибързано приетата на вяра негова високопоставеност беше накарала цялата трупа да й завижда, след като е била в собствените си и в техните очи издигната чрез женитбата си с него до положението на голяма дама, това признание я смаза и унижи. Нейният предрешен принц се оказа само едно бездомно незаконородено дете на провинциален благородник! Тя щеше да стане посмешище за всеки член на бащината й трупа, за всички, които до същия този момент са й завиждали за тази романтична щастлива случайност.

— Трябвало е да ми го кажеш преди — промълви девойката с глух глас, който тя едва сдържаше да не затрепери.

— Може да е трябвало. Но има ли това значение наистина?

— Дали има значение? — Тя потисна гнева си, за да му зададе друг въпрос: — Казваш, че, общо взето, се вярва този мосьо дьо Керкадиу да е твой баща. Какво точно разбираш под това?

— Това, което казвам. То е убеждение, което аз не споделям. За мене е може би въпрос на инстинкт. Освен това веднъж направо запитах мосьо дьо Керкадиу и получих от него отрицателен отговор. Може да е отговор, на който човек не би придал кой знае какво значение, като вземе предвид всички обстоятелства. Обаче никога не съм познавал мосьо дьо Керкадиу освен като изключително честен човек и бих се поколебал да не му повярвам… особено когато неговото изявление съвпада с моето инстинктивно чувство. Той ме увери, че не знаел кой е баща ми.

— А майка ти, или нея не я познава? — Тя се подиграваше, но Андре-Луи не го долови: Климен седеше гърбом към светлината.

— Той не пожела да ми открие името й. Призна, че е много близка негова приятелка.

Девойката го стресна със смеха си и този смях не беше приятен.

— Много близка приятелка, можеш да бъдеш сигурен в това, глупак такъв. Какво име носиш?

Той сдържа надигналото се и у него възмущение, за да отговори на въпроса й спокойно:

— Моро. Дали са ми го, както ми казаха, по името на бретонското село, където съм се родил. Но аз нямам право на него. Всъщност нямам име, освен ако то е Скарамуш, за което съм спечелил правото си. Тъй че, виждаш ли, скъпа — завърши той с усмивка, — съвсем с нищо не съм те измамил.

— Не, не. Сега ми е ясно — Тя се засмя невесело, сетне дълбоко пое дъх и стана. — Много съм уморена.

Андре-Луи веднага скочи на крака, олицетворение на самата загриженост. Но девойката с досада му махна да си седи:

— Смятам да си почина, докато стане време да вървим в театъра.

Климен се запъти към вратата с малко провлечени стъпки. Той скочи да й отвори и тя излезе, без да го погледне.

Тъй кратката й романтична мечта бе рухнала. Прекрасният фантастичен свят, който бе изградила в най-малки подробности през този последен час и над който съдбата трябваше да й даде висшата власт да царува, лежеше разбит в краката й, а отломките му се бяха превърнали в препятствия, които й пречеха да си пробие път обратно до някогашното задоволство от Скарамуш такъв, какъвто беше.

Андре-Луи седеше в нишата на прозореца, пушеше и гледаше разсеяно оттатък реката, заинтригуван и замислен. Беше я шокирал. Фактът му беше ясен, но не и причината. Да си признае, че е човек без име, това едва ли би могло кой знае колко да му навреди в очите на девойка, израсла в подобна среда. И все пак без съмнение доста му навреди.

Там, все тъй потънал в размисъл, го откри половин час по-късно завърналата се Коломбина.

— Съвсем сам, ваше височество! — беше шеговитият и поздрав, който изведнъж хвърли светлина сред мрака в ума му. Климен е била разочарована в надеждите, които необузданото въображение на тези актьори бе внезапно изградило върху случката на срещата му с Алин. Бедното дете! Той се усмихна някак странно на Коломбина.

— Вероятно ще бъда сам известно време — каза той, — докато стане ясно на всички, че в края на краищата не съм принц.

— Не сте принц? Е, тогава херцог… или поне маркиз.

— Не съм дори и рицар, освен може би рицар на лесната печалба. Аз съм само Скарамуш. Всичките ми замъци са изградени във въздуха.

Разочарование помрачи живото добродушно лице.

— Пък аз си въобразих…

— Зная — прекъсна я Андре-Луи. — Там е бедата.

Той можа да прецени размерите на тази беда по държането на Климент тази вечер към светските господа, дошли в актьорската стая през антрактите да поднесат почитанията си на несравнимата изпълнителка на любовни роли. Досега ги беше приемала със сдържаност, която налагаше благоприличие. Тази вечер беше безразсъдно весела, дръзка, почти необуздана.

Андре-Луи й заговори за това внимателно, когато се прибираха заедно, и я посъветва да бъде по-благоразумна в бъдеще.

— Още не сме женени — отвърна му тя хапливо. — Почакай дотогава, сетне критикувай поведението ми.

— Вярвам, че няма да има причини за това тогава — каза той.

— Ти вярваш? Ах, да. Ти много лесно вярваш.

— Климен, аз те обидих. Прости ми.

— Няма значение — отвърна девойката. — Ти си това, което си.

Но и това все още не го обезпокои. Той хващаше откъде идва лошото й настроение; разбираше, макар да не го одобряваше, и понеже го разбираше, прощаваше й. Схващаше също, че лошото настроение се споделя и от баща й, а това направо го забавляваше. Единственото чувство, което можа да породи у него пълното опознаване на мосьо Бине, бе търпеливо презрение. Колкото до останалите актьори от трупата, те бяха склонни да бъдат много мили със Скарамуш. Държаха се почти така, сякаш беше наистина паднал от високото положение, до което го бе издигнало собственото им въображение; или може би се държаха така, понеже виждаха как е подействувало върху Климен това падане от временното и въображаемо издигане.

Единствено Леандър правеше изключение. Привичната му меланхолия като че се беше разпръснала най-после и сега в очите му блестеше злобно удовлетворение, когато се спираха върху Скарамуш, когото продължаваше от време на време да нарича с хитра подигравка „ваше височество“.

На другото утро Андре-Луи почти не видя Климен. В това само по себе си нямаше нищо изключително, защото бе много зает пак с приготовленията за „Фигаро-Скарамуш“, който щяха да играят в събота. А също така въпреки многообразните си театрални задължения посвещаваше сега по един час всяка сутрин на уроци по фехтовка в една школа. Правеше го не само за да запълни една празнина в обучението си, но също (и главно), за да придобие повече грация и самоувереност на сцената. Тази сутрин откри, че го разсейват мисли и за Климен, и за Алин. И колкото да бе странно, Алин бе тази, която го смущаваше повече. Отношението на Климен му се струваше временно явление, на което не заслужаваше да се обръща сериозно внимание. Но мисълта за поведението на Алин към него продължаваше да го измъчва, а още повече го мъчеше мисълта за възможния й брак с мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

Това го накара да си спомни самоналожената, но вече полузабравена от него мисия. Беше се похвалил, че ще накара гласа, който мосьо дьо Ла Тур д’Азир се беше помъчил да заглуши, да екне нашир и надлъж из страната. А какво направи след всичките тези хвалби? Разпали страстите на тълпите в Рен и на тълпите в Нант с думи, каквито може би щеше да използува бедният Филип, а след това, когато се видя преследван, побягна като псе, потърси убежище в първата колиба по пътя и там се спотаи и се отдаде на други неща — себични неща. Какъв контраст между обещанието и изпълнението!

Така си мислеше Андре-Луи със самопрезрение. А докато пропиляваше времето си, играеше Скарамуш и съсредоточаваше всичките си надежди върху стремежа скоро да стане съперник на такива личности като Шение и Мерсие, мосьо дьо Ла Тур д’Азир гордо шествуваше напред, без някой да му се изпречи на пътя, и правеше каквото си иска. Нямаше смисъл да се казва, че семето, което е посял, дава плод. Че исканията, които бе предявил високо в Нант за Третото съсловие, са били удовлетворени от мосьо Некер главно благодарение на броженията, породени от анонимната му реч. Това не беше негова работа, нито негова мисия. Не му влизаше в работа да се занимава с обновяването на човечеството, нито дори с обновяването на обществения строй във Франция. Неговата цел беше да се погрижи мосьо дьо Ла Тур д’Азир да плати най-скъпата цена за злото, което бе причинил на Филип дьо Вилморен. И чувството му за собствено достойнство не се повишаваше при мисълта, че опасността Алин да се омъжи за маркиза е истинската подбуда за неговата ненавист и спомена за дадения обет. Беше склонен (твърде несправедливо може би) да отхвърли като обикновено извъртане собствените си доводи, че не можел нищо да направи, че всъщност достатъчно било само да си покаже носа, за да бъде задържан и отведен в Рен, и да напусне окончателно сцената на този свят, като увисне на бесилката.

Не е възможно да чете човек тази част от неговите „Изповеди“, без да изпита към него известно съжаление. Човек долавя какво трябва да е било душевното му състояние. Долавя как е бил разяждан от толкова противоречиви чувства и ако има въображение, ще си даде сметка също колко невъзможно е било да вземе някакво друго решение освен това, до което, както той твърди, стигнал — да тръгне в първия момент, когато разбере къде ще е най-полезно за истинската му цел да отиде.

Случи се така, че първият човек, когото видя, когато излезе на сцената този четвъртък вечер, беше Алин; вторият беше маркиз дьо Ла Тур д’Азир. Те седяха в една ложа отдясно, непосредствено до сцената. С тях имаше и други — особено биеше на очи една слаба възрастна блестяща дама, за която Андре-Луи предположи, че е контеса дьо Сотрон. Но в първите минути той не виждаше никого другиго освен първите двама, които напоследък не излизаха от ума му. Видът на кой да е от тях щеше да го смути достатъчно много. Когато ги видя двамата заедно, малко остана да забрави защо е излязъл на сцената. Той се стегна и игра. Игра, както сам твърди, с необикновено дръзновение и никога през цялата му кратка, но забележителна кариера не е бил аплодиран толкова много.

Това бе първият удар тази вечер. Вторият дойде след второто действие. Когато влезе в актьорската стая, намери я претъпкана повече от друг път, а в дъното й Климен, над която беше навел стройната си висока снага, с очи, приковани в лицето й, и устни произнасящи някакви думи, стоеше мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Тя беше напълно на негово разположение — привилегия, на която още не се беше радвал никой от светските мъже, имащи навика да идват зад кулисите. Тези по-незначителни господа бяха всички отстъпили пред маркиза, както чакалите отстъпват пред лъва.

Андре-Луи за миг впи поглед, поразен. Сетне, като се съвзе от изненадата, се зае да проучва критично маркиза. Прецени хубостта, изяществото и блясъка му, изтънченото му държание, пълното и непоклатимо самообладание. Но над всичко друго сложи изражението на черните очи, които пиеха прекрасното лице на Климен, и стисна устни.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир не обърна никакво внимание нито на него, нито на втренчения му поглед; нито пък, ако беше обърнал внимание, би познал кой го гледа изпод маската на Скарамуш; нито пък, от друга страна, и да беше познал, поне малко би се загрижил или разтревожил.

Андре-Луи седна настрана, в главата му цареше смут. След малко един превзет млад господин се обърна към него с някакъв въпрос и той си наложи да му отговори, както се очакваше от него. Понеже Климен бе така отделена от другите, а около Коломбина вече се тълпяха кавалери, по-незначителните посетители трябваше да се задоволят с Мадам и с мъжката половина от трупата. Мосьо Бине наистина беше център на весела група, която се заливаше от смях при духовитите му забележки. Той като че ли изведнъж се беше изтръгнал от мрачното настроение на последните два дена, беше прекрасно разположен и Скарамуш забеляза колко настойчиво плъзгаше поглед към дъщеря си и великолепния й кавалер.

Тази вечер Андре-Луи и Климен размениха ядни думи и ядните думи бяха изречени от Климен. Когато Андре-Луи отново и по-настойчиво поиска от годеницата си да бъде по-благоразумна и я помоли да внимава, когато насърчава авансите на такъв човек като мосьо дьо Ла Тур д’Азир, тя стана направо груба. Девойката го смая и зашемети със злобния свадлив тон и с още по-неочакваните си остри ругатни.

Той се помъчи да я увещае и най-после тя стигна до известно споразумение с него:

— Ако си се сгодил с мен само за да се изпречваш на пътя ми, колкото по-скоро сложим край на този годеж, толкова по-добре.

— Значи, ти не ме обичаш, Климен?

— Любовта няма нищо общо с това. Няма да търпи сляпата ти ревност. Едно момиче в театъра трябва да смята за свое задължение да приема почитанията на всички.

— Съгласен съм и в това няма нищо лошо при положение, че то не дава нищо в замяна.

С пребледняло лице и пламтящи очи тя се нахвърли отгоре му:

— Какво точно искаш да кажеш?

— Това, което искам да кажа, е ясно. Едно момиче в твоето положение може да приема всички поднасяни му почитания при положение, че ги приема с достойнство и равнодушие, които ясно да говорят, че няма намерение да подари в замяна никаква благосклонност освен благосклонната си усмивка. Ако е умно, ще гледа почитанията винаги да му се поднасят от обожателите колективно и никой от тях никога да не се ползува от предимството да му говори насаме. Ако е умно, не ще насърчава, не ще подхранва никакви надежди, та да не се окаже някой ден непосилно за него да откаже осъществяването им.

— Какво? Как смееш?

— Аз познавам хората от моя кръг. И познавам мосьо дьо Ла Тур д’Азир — отговори й той. — Той не знае какво е снизходителност, почти не знае какво е човечност; взима каквото пожелае, където и да го намери, без разлика дали му го дават доброволно, или не; човек, който пет пари не дава за нещастията, които сее по пътя на своите удоволствия; човек, който признава само един закон — силата. Помисли си за това, Климен, и се запитай не ти ли засвидетелствувам уважението си, когато те предупреждавам.

С тези думи той излезе, понеже чувствуваше, че ще се унижи, ако продължи да говори на тази тема.

Следващите дни бяха нещастни за него и поне за още един друг човек. Този друг беше Леандър, който изпадна в най-дълбоко униние заради упоритото ухажване на Климен от мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Маркизът не пропускаше нито едно представление: за него имаше постоянно запазена ложа и той неизменно идваше било сам, било с братовчед си мосьо дьо Шабрийан.

Следващия вторник Андре-Луи излезе сам рано сутрин. Беше в лошо настроение, разяждан от завладялото го чувство на унижение, и се надяваше да разведри ума си с една разходка. Когато сви от улицата към Плас дю Буфе, сблъска се с един слабичък господин с бледно лице, спретнато облечен в черно, с перука, вързана отзад с панделка, и кръгла шапка. Човекът се дръпна, когато го видя, и вдигна лорнета си, след това възкликна с глас, в който звучеше изумление:

— Моро! Къде, по дяволите, си се крил толкова месеца?

Беше Льо Шапелие, адвокатът, водачът на Литературния клуб в Рен.

— Зад полите на Мелпомена^[1] — каза Скарамуш.

— Не те разбирам.

— Не съм искал да ме разбереш. Какво ще кажеш за себе си, Исак? И какво ще кажеш за света, който като че ли се е спрял на едно място напоследък?

— Спрял се на едно място! — изсмя се Льо Шапелие. — Че къде си бил тогава? Спрял се на едно място! — Той посочи на другата страна на площада кафене в сянката на мрачния затвор. — Хайде да отидем да пием по един аперитив. Ти си човекът, който най-много ни трябва, човекът, когото сме търсили под дърво и камък, и ето че падаш от небето пред мен!

Те пресякоха площада и влязоха в кафенето.

— Значи, ти мислиш, че светът се е спрял на едно място! Хубава работа! Предполагам, че не си чул за кралската заповед за свикване на Генералните щати и условията за това, че ние трябва да получим, каквото искахме, както ти поиска за нас тука, в Нант! Не си чул, че е издадена заповед за първичните избори — избирането на гласните или избирателите^[2]. Не си чул за новите безредици в Рен миналия месец. Нареждането беше трите съсловия да заседават заедно в Генералните щати на наместничествата, но в Ренското наместничество благородниците са били винаги своеволни. Те направо се вдигнаха на оръжие — шестстотин благородници със слугите си под водачеството на стария ти приятел мосьо дьо Ла Тур д’Азир — и се канеха да ни накълцат, нас, членовете на Третото съсловие, на парчета, та да сложат край на нахалството ни — Той леко се изсмя. — Но, бога ми, показахме им, че и ние можем да се вдигнем на оръжие. Стана това, което сам ти проповядва тук, в Нант, миналия ноември. Ние им се опряхме в добре подготвено сражение из улиците под водачеството на твоя съименник Моро, началника на стражата, и така ги натупахме, че те едва успяха да потърсят убежище в Корделиерския манастир^[3]. Това бе краят на съпротивата им срещу кралската власт и народната воля.

Той продължи много припряно и с големи подробности да описва станалите събития и най-после стигна до въпроса, който, както заяви, го е карал да търси Андре-Луи, докато накрая се отчаял, че ще го намери.

Нант изпращал петдесет делегати в Ренското събрание, което трябвало да избере депутати на Третото съсловие и да редактира изложението с оплакванията им. Самият Рен бил също така напълно представен, докато след като Гаврийак изпращали по двама делегата на всеки двеста или по-малко семейства. И трите селища предявявали искания Андре-Луи да бъде един от неговите делегати. Гаврийак го искал, понеже младежът бил жител на селото и там се знаело какви жертви направил в името на народа; Рен го искал, понеже чул смелата му реч в деня, когато били застреляни студентите; а Нант, за който самоличността му не била известна, го търсел като оратора, който им държал реч под името Omnes Omnibus и набелязал за тях в общи черти изложението, което, както се вярвало, толкова много повлияло върху мосьо Некер при формулиране условията за свикването на Щатите.

Понеже не успели да го намерят, делегациите били съставени без него. Но сега се случило така, че в нантската се открили едно-две свободни места и именно въпросът за попълването на тези свободни места накарал Льо Шапелие да дойде в Нант.

Андре-Луи решително поклати глава в отговор на предложението на Льо Шапелие.

— Ти отказваш! — възкликна ренският адвокат. — Да не си полудял? Да откажеш, когато те искат от толкова много места? Не разбираш ли, че е повече от вероятно да бъдеш един от избраните депутати, да те изпратят в Генералните щати във Версай да ни представляваш в делото за спасяването на Франция?

Но Андре-Луи, както знаем, не се интересуваше от спасяването на Франция. В момента го интересуваше спасяването на две жени, които обичаше еднакво силно, макар по безкрайно различен начин, от мъж, когото се беше заклел да унищожи. Той твърдо държа на своя отказ и Льо Шапелие обезсърчено изостави опита си да го убеди.

— Странно е — каза Андре-Луи, — но бях толкова дълбоко затънал в разни дреболии, щото не съм и забелязал, че Нант не е заспал в политическо отношение.

— Не е заспал! Приятелю, той е котел, който кипи от политически страсти. Той остава спокоен на повърхността, само защото е убеден, че всичко върви добре. Стига да му се намекне обратното, и ще закипи.

— Дали? — рече замислено Скарамуш. — Може да е полезно да го зная — И промени темата: — Знаеш ли, че Ла Тур д’Азир е тук?

— В Нант? Има смелост, щом се показва. Тук, в Нант хората не са от най-кротките, а те знаят миналото му и ролята, която е изиграл във въстанието в Рен. Чудно ми е, че не са го убили с камъни. Но рано или късно ще го направят. Трябва само някой да го подскаже.

— Това е много вероятно — каза с усмивка Андре-Луи. — Той не се показва много, поне из улиците. Тъй че няма тази смелост, за която говориш; няма изобщо никаква смелост, както му го казах веднъж. Има само нахалство.

На раздяла Льо Шапелие отново се помъчи да го убеди да обмисли предложението му:

— Обади ми, ако промениш решението си. Аз съм отседнал в „Корн дьо Сер“ и ще бъда там до други ден. Ако имаш амбиция, сега му е времето.

— Струва ми се, че нямам — отговори Андре-Луи и си тръгна.

Тази вечер в театъра му хрумна пакостливата мисъл да провери това, което Льо Шапелие му бе казал за настроението на хората в града. Те играеха „Страшният капитан“, в последното действие на който Скарамуш разкрива страхливостта на тираничния самохвалец Родомонт.

След смеха, неизменно предизвикван от изобличаването на гръмогласния капитан, оставаше само Скарамуш окончателно да го унищожи с една фраза, различна за всяка вечер според вдъхновението на момента. Този път той реши да придаде на тази фраза политически оттенък.

— Това, о самохвален страхливецо, изобличава твойто празноглавие. Поради високия ти ръст и голямата сабя, която носиш, и ъгъла, под който накривяваш шапката си, хората са се свивали от страх пред теб, вярвали са в теб, въобразявали са си, че си толкова страшен и ужасен, за какъвто безочливо се представяш. Но при първо сблъскване с истински смел човек ти падаш духом, трепериш, жалко хленчиш и голямата ти сабя остава в ножницата. Ти ни напомняш привилегированите класи, когато се намерят пред Третото съсловие.

Това бе дързост от негова страна и Андре-Луи бе готов за всичко: смях, аплодисменти, възмущение или трите заедно. Но не беше готов за това, което последва. А то последва тъй неочаквано и спонтанно от страна на правостоящите и мнозинството от публиката в партера, че той, кажи-речи, се уплаши, както може да се уплаши момче, поднесло клечка кибрит до изсушена от слънцето копа сено. Това бе ураган от бесни ръкопляскания. Хората скачаха на крака, качваха се по пейките, размахваха шапките във въздуха, оглушаваха го със страхотните си одобрителни крясъци. И това продължи чак докато падна завесата.

Скарамуш стоеше замислено усмихнат, със стиснати устни. В последния миг бе доловил с поглед лицето на мосьо дьо Ла Тур д’Азир, подало се повече от друг път от полумрака на ложата, и това бе лице, изкривено от гняв, с пламтящи очи.

— Боже мили! — изсмя се Родомонт, съвзел се от истинска уплаха, последвала сценичния му ужас. — Много умееш да ги гъделичкаш там, където трябва, Скарамуш.

Скарамуш го погледна и се усмихна.

— То е полезно при случай — каза той и отиде в гардеробната да се преоблече.

Но го очакваше мъмрене. В театъра го задържаха въпроси, свързани с декорите за новата пиеса, която щяха да поставят на другия ден. Докато свърши с работата, цялата трупа отдавна вече си беше отишла. Той повика носилка и самичък тръгна с нея към хана. Това бе един от дребните луксове, които можеше да си позволи благодарение на сегашното си сравнително охолно положение.

Когато влезе в общата стая на трупата на горния етаж, Мосьо Бине високо и буйно говореше. Скарамуш бе доловил гласа му още на стълбите. При влизането му Бине се пресече и се обърна с лице към него.

— Ето ви най-после! — Този поздрав бе тъй чудноват, че Андре-Луи само го изгледа с лека изненада. — Чакам да ми дадете обяснение за срамната сцена, която предизвикахте тая вечер.

— Срамна ли? Нима е срамно публиката да ме аплодира?

— Публиката ли? Изметът, искате да кажете. Навярно желаете да ни лишите от покровителството на всички благородници с просташкото ви разпалване на долните страсти у тълпата.

Андре-Луи мина край мосьо Бине и се приближи до масата. Той с презрение сви рамене. Този човек в края на краищата го обиди.

— Вие грубо преувеличавате… както обикновено.

— Аз не преувеличавам. И аз съм господар на моя театър. Това е трупата Бине и тя ще бъде ръководена, както го желае Бине.

— Кои са благородните господа, загубата на чието покровителство на театър Фейдо ще се усети тъй остро? — попита Андре-Луи.

— Вие загатвате, че няма такива? Ето къде грешите. Тази вечер след представлението при мен дойде господин маркиз дьо Ла Тур д’Азир и ми говори извънредно остро за скандалното ви предизвикателство. Аз бях принуден да се извиня и…

— Толкова по-глупаво от ваша страна — каза Андре-Луи. — Човек, който уважава себе си, би показал на този господин вратата — Лицето на мосьо Бине започна да става мораво. — Вие наричате себе си глава на трупата Бине, заявявате самохвално, че искате да бъдете господар на своя театър, а се сковавате като лакей пред първия срещнат нахалник, който идва зад кулисите да ви каже, че не му харесала някоя реплика, изречена от член на трупата ви! Казвам ви пак, че ако наистина уважавахте себе си, щяхте да го изпъдите.

Няколко актьора от трупата, които бяха чули оскърбителния тон на маркиза и негодуваха против хвърлената върху всички им обида, замърмориха одобрително.

— И казвам още — продължи Андре-Луи, — че един човек, който уважава себе си, по съвсем други причини би се зарадвал и не би изтървал случая да посочи на мосьо дьо Ла Тур д’Азир вратата.

— Какво искате да кажете с това? — В този въпрос прозвуча гръмотевица.

Андре-Луи обиколи с поглед трупата, насядала около масата на вечеря.

— Къде е Климен? — попита той рязко.

Леандър скочи да му отговори, пребледнял в лицето, напрегнат и треперещ от възбуждение:

— Тя напусна театъра с каляската на маркиз дьо Ла Тур д’Азир веднага след представлението. Чухме го да й предлага да я докара тука в хана.

Андре-Луи погледна часовника върху камината. Имаше неестествено спокоен вид.

— Трябва да е било преди един час… май повече. И тя още не е пристигнала?

Очите му потърсиха очите на мосьо Бине. Мосьо Бине отбягна да го погледне. Отговори му пак Леандър:

— Още не.

— Аха! — Андре-Луи седна и си сипа вино. В стаята настъпи тягостно мълчание. Леандър го наблюдаваше в очакване. Коломбина — съчувствено. Дори мосьо Бине като че ли очакваше Скарамуш да му подаде следващата реплика. Но Скарамуш го разочарова. — Оставихте ли ми нещо за ядене? — попита той.

Към него побутнаха чинии. Той спокойно си сипа храна и почна да яде, очевидно с добър апетит. Мосьо Бине седна, наля си вино и пи. След това се опита да поведе разговор с едного, с другиго. Отговаряха му кратко, едносрично. Мосьо Бине, изглежда, не се ползуваше с благоволението на трупата си тази вечер.

Най-после се чу шум на колелета и трополене на спиращи копита под прозореца. Сетне гласове и високият звънлив смях на Климен стигнаха горе до тях; Андре-Луи продължаваше да яде с пълно равнодушие.

— Какъв актьор! — каза тихичко Арлекин на Полишинел и Полишинел мрачно кимна.

Тя влезе, както изпълнителка на главната роля излиза да се поклони пред публиката — с високо вдигната глава, издадена напред брадичка, с очи, искрящи от смях: беше олицетворение на тържество и дързост. Бузите й пламтяха и буйната светлокестенява коса, която увенчаваше главата и, бе леко разрошена. В лявата си ръка носеше огромен букет бели камелии. Блясъкът на скъпоценен брилянт почти веднага привлече погледа на всички към средния й пръст. Баща й скочи да я посрещне с необичайна проява на родителска нежност:

— Най-после, дете мое!

Той я заведе до масата. Климен седна на един стол малко уморено, малко отпуснато, но усмивката не слезе от лицето й дори когато погледна през масата към Скарамуш. Единствено Леандър, който я наблюдаваше внимателно с жаден, навъсен поглед, откри нещо като страх да се появява за миг в светлокафявите очи между трепкащите ресници.

Андре-Луи обаче все още продължаваше невъзмутимо да яде, без дори да погледне към нея. Постепенно другите започнаха да схващат, че колкото е сигурно очакването да се разиграе сцена, толкова сигурно е и това, че няма да има никаква сцена, докато те са в стаята. Най-после Полишинел пръв даде сигнал, като стана и излезе, и след две минути там останаха само мосьо Бине, дъщеря му и Андре-Луи. Едва тогава Андре-Луи остави ножа и вилицата, накваси си гърлото с глътка бургундско, облегна се на стола си и загледа Климен.

— Вярвам — заговори той, — че разходката е била приятна, мадмоазел.

— Извънредно приятна, мосьо — Тя дръзко се мъчеше да не му отстъпи в спокойствието, но не можа напълно да сполучи.

— И доходна, ако мога да преценя брилянта от това разстояние. Трябва да струва поне двеста луидора, а то е огромна сума дори за толкова богат благородник като мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Много ли ще е нахално от страна на човек, който е имал намерение да стане ваш съпруг, да ви запитам, мадмоазел, какво сте му дали в замяна?

Мосьо Бине избухна в груб смях, странна смесица от цинизъм и презрение.

— Не съм дала нищо — отговори с възмущение Климен.

— О! Тогава брилянтът е нещо като предплата.

— Боже мой, човече, вие се държите неприлично! — протестира мосьо Бине.

— Неприлично ли? — Андре-Луи обърна святкащите си очи към бащата и го жегна с такова презрение, че старият нехранимайко гузно се размърда на стола си. — Вие ли ще говорите за приличие, Бине? Още малко и ще ме накарате да загубя самообладание, а това е нещо, което мразя повече от всичко друго! — Бавно погледът му се върна към Климен, която седеше облакътена на масата, с брадичка, подпряна на дланите, и го гледаше с нещо между насмешка и предизвикателство. — Мадмоазел — заговори той отмерено, — единствено от гледна точка на собствените си интереси искам да поразмислите накъде сте тръгнали.

— Аз съм напълно в състояние да размисля сама и да взема решение без вашите съвети, мосьо.

— Сега ви го рекоха — изкикоти се Бине. — Надявам се, че ви хареса.

Андре-Луи попребледня; в големите му тъмни очи, които продължаваха настойчиво да я гледат, се четеше, че не може да повярва на себе си. На Бине той не обръщаше никакво внимание.

— Положително, мадмоазел, вие не искате да кажете, че по собствена воля, с отворени очи и пълно разбиране на това, което вършите, бихте предпочели пред почтеното съпружество… това, което могат да ви предложат мъже като мосьо дьо Ла Тур д’Азир?

Мосьо Бине широко размаха ръка и се обърна към дъщеря си:

— Чуваш ли го, тоя сладкодумен благочестивец! Може би ще повярваш най-после, че женитбата с него ще те опропасти. Той вечно ще ти е на пътя, неудобният съпруг, за да проваля всеки твой шанс, мойто момиче.

Тя кимна с хубавата си главичка да изрази съгласието си.

— Започва да ми се вижда отегчителен с глупавата си ревност — призна тя. — Боя се, че като съпруг ще бъде нетърпим.

Андре-Луи усети да му се стяга сърцето. Но, верен на актьорската си природа, с нищо не го показа. Позасмя се, не много приятно, и стана.

— Поклон пред вашия избор, мадмоазел. Ще се моля да не съжалявате.

— Да съжалява ли! — възкликна мосьо Бине. Той се смееше с облекчение, след като дъщеря му най-после се беше отървала от кандидат, когото по начало не одобряваше, ако се изключат няколкото часа, когато наистина го беше взел за високопоставен ексцентрик. — За какво да съжалява? Че е приела покровителството на един благородник, толкова влиятелен и богат, че й подарява като някаква дреболийка брилянт, който струва, колкото една актриса от Комеди Франсез печели за цяла година? — Той се изправи и пристъпи към Андре-Луи. Настроението му започна да става примирително. — Хайде, хайде, приятелю, няма защо да ни се сърдите сега. И таз хубава! Нима бихте се изпречили на пътя на момичето? Всъщност не можете да я обвинявате, че е направила този избор. Помислили ли сте какво значи това за нея? Помислили ли сте, че под покровителството на такъв виден господин няма върхове, които тя да не може да достигне? Не виждате ли какъв чуден късмет е то? Положително, ако я обичате, особено като сте такъв ревнив, не бихте искали нищо друго.

Андре-Луи продължително го изгледа мълчешком. Сетне пак се изсмя.

— О, вие сте фантазьор — каза той. — Не сте реалист — Завъртя се на токове и се запъти към вратата.

Тази постъпка, а още повече презрението в погледа, смехът и думите му дълбоко уязвиха мосьо Бине и убиха примирителното му настроение.

— Ние сме фантазьори, а? — извика той и се обърна да проследи отиващия си Скарамуш с малките си очички, които сега бяха неизразимо злобни. — Фантазьори, защото предпочитаме влиятелното покровителство на този голям благородник пред женитба с едно жалко безименно копеле. Да, ние сме фантазьори!

Андре-Луи се обърна, сложил ръка на дръжката на вратата.

— Не — рече той, — аз сгреших. Не сте фантазьори. Вие сте само подлеци… и двамата — И излезе.