Линда Барлоу
Нежна разплата (37)

Тридесет и шеста глава

— Може да съдържа някаква информация — заяви Ейприл, — но след всички тези неприятности нямам намерение да предавам дискетата на полицията, без да видя какво съдържа.

— Не мога да те обвинявам — отвърна Блакторн.

— Ако сега имахме компютър…

— Няма проблеми. В колата си имам лаптоп.

Тя преметна ръце около раменете му и го прегърна.

Няколко минути по-късно, когато се оттеглиха в хотелската стая след дълъг разговор с представителите на местната полиция, младият мъж включи компютъра, но се поколеба, преди да пъхне дискетата.

— Сигурна ли си, че искаш да чета заедно с теб?

Тя кимна.

— Помисли си пак — настоя Роб. — Все още не знаеш кой е наел Мороу. Представи си, че все пак съм аз. Може да съм го застрелял, за да не успее да ме издаде.

Младата жена направи физиономия.

— Виж, извинявам се. Просто… не знаех на кого да вярвам.

Беше му казала за изрезките от вестника, които й бе донесъл Кристиан, и как това бе разколебало вярата й. Блакторн се бе помъчил да й обясни колко ядосан и неутешим е бил след кончината на Джеси. Това бе особено тежък период за него и той наистина бе написал писмото, опитвайки да намери някого, който и да е той, когото да обвини. Но по-късно двамата с Рина се бяха сприятелили.

— А на теб ти е трудно да се доверяваш — допълни той.

— Да, беше. — Направи пауза. — Но понякога човек трябва да се довери. — Протегна ръка и го хвана за ръката. — Вярвам ти, Роб.

Той я целуна нежно по устата.

— Откакто съм с теб, се върнах отново към живота. А Джеси… мисля, че най-сетне приех смъртта й и й позволих да си отиде. Обичам те.

Ейприл усети, че сърцето й се разтвори.

— Аз също те обичам.

 

 

Файловете бяха тук. Бяха подредени на глави „Моят живот 1“, „Моят живот 2“ и т.н. Първият файл на дискетата обаче носеше име „Ейприл. пис.“.

Повика го на екрана с помощта на Роб и двамата започнаха да го четат.

„До дъщеря ми.

Ейприл, пиша това по-скоро като упражнение, отколкото като истинско писмо. Надявам се, че ще се видим отново и че ще мога да поговоря лично с теб. Надявам се, че никога няма да се наложи да прочетеш това писмо или ако го направиш, вече ще си разбрала… и ще си ми простила голямото зло, което ти причиних.

Страшно ми е трудно да преценя какво да ти кажа след толкова много години. И колкото повече време минава, толкова по-трудно става това. Толкова пъти исках да се свържа с теб. И в същото време се страхувах, защото ти можеше да ми отговориш по единствения начин, който заслужавам.

Знам, че не може да има извинение за начина, по който се отнесох към теб. Но се чувствам задължена да обясня.

Може би това извинение е предназначено по-скоро за мен, отколкото за теб. Може би никога няма да мога да го споделя с теб. Може би аз съм тази, която би трябвало да се научи да разбира.

И да прощава.

Винаги най-трудно е да простиш на самия себе си.

Започнах да вярвам, че всеки сам гради съдбата си. Ние сме свободни човешки духове, които правят своя избор и той ги отвежда до успех или провал. Или, както е в моя случай, и до двете.

Онова, което научих, е да бъда безмилостно честна със самата себе си. Признавам, че никога не съм била добра майка. И, още по-лошо — много ми е трудно да напиша тези думи — че никога не съм те обичала достатъчно. Вината не е твоя. Не мога да си представя по-достойно за обич дете от теб в годините, през които бяхме заедно. Аз обаче не бях възпитавана с любов и през онези дни определено не изпитвах нито любов, нито уважение към самата себе си. Там, където има страх, няма място за обич, а моето сърце и съзнание бяха затъмнени от страх през по-голямата част от живота ми.

Ейприл, никога не съм ти разказвала за нашия произход, за моето семейство. Никога не съм искала да си спомням за това — груб, вечно пиян баща, който ме биеше по повод и без повод, майка с тъжен поглед, която никога не ме защитаваше. Избягах от дома си — порутена ферма в Канзас — когато бях на седемнайсет години. Предполагам, че последвах съвета на майка си. Тя избяга с друг, когато бях на петнайсет години. Все още помня думите й: «Това е мъжки свят, скъпа, и единственото, което може да направи една жена, е да си намери добър мъж. Ако онзи, който си избрала, не се окаже добър, тогава използвай хитростта си и си намери някой по-добър.»

Тя си намери по-добър мъж, но баща ми се закле да я хване. И точно така и направи. Мъжете се сбили и тогава, случайно, както твърдяха и двамата, майка ми била убита.

След като баща ми я изгуби, всичките му гняв и мъка се стовариха върху моите рамене. Побоите и обидите ставаха все по-големи и по-големи и съществуването ми стана непоносимо. Често си мислех, че ще бъде най-добре да се обеся на някоя греда в хамбара.

Не ти разказвам всичко това, за да се опитам да оправдая собственото си поведение, а по-скоро, за да подчертая нещо, което според мен ти така и не разбра. Ти искаше семейство, по-точно — копнееше за семейство. А аз не знаех как да ти обясня, че понякога семейството представлява възможно най-порочната близост. В кръвните връзки в семейството няма нищо свещено. Нашето истинско семейство е онова, което създаваме сами, с любов и загриженост едни към други.

Съзнавам също така, че не съм ти казвала кой знае какво за твоя баща. Нека го направя сега. Той беше мил човек, пълна противоположност на моя баща. Обикнах го, но той беше женен. Двамата със съпругата му ме бяха прибрали, когато пристигнах съвсем сама и без приятели в Сейнт Луис, след като напуснах дома си. Тя беше инвалид и не се гордея, че се опитах да й го отнема. Заболя ме много, когато той каза, че е дал дума да бъде с нея в добро и зло, в здраве и болест.

Избягах отново и той така и не разбра за теб, Ейприл. Ако беше разбрал, със сигурност щеше да поиска да те види, особено като се има предвид, че двамата със съпругата му нямаха деца. Страхувах се, че ако те види, може да се опита да те вземе, а тази мисъл не можех да понеса.

Аз, разбира се, бях прекалено млада, за да бъда майка.

Не знаех нито какво да правя, нито как.

Когато плачеше — а ти като че ли правеше само това през първите три месеца — аз се ужасявах. Подобно на всички много млади майки, аз мислех, че да имаш бебе е равносилно на това да имаш безупречна, прекрасна кукла. Не бях подготвена за кърменето, коликите, треските, безсънните нощи.

А през първите години непрекъснато треперех от страх да не ме намери баща ми. Той ме преследваше непрекъснато в сънищата ми, така че вечно сменях местоживеенето си.

Страхувах се, че ако ме открие, аз също щях да умра.“

Ейприл отмести поглед от компютърния екран. Когато посегна към чашата вода върху нощната масичка, усети, че ръцете й треперят. Не бе очаквала подобен разказ, изпълнен с поредица от неприятни факти.

— Добре ли си? — попита загрижено Роб.

— Никога не съм имала представа за тези неща.

Той я стисна за ръката.

— Наистина е много силно.

Младата жена кимна.

— Рина никога не ми е разказвала своята история. Най-ранните ми спомени са свързани с непрестанното местене от място на място и все новите любовни връзки на майка ми, най-често с някоя от важните клечки в района — кмета, полицейския началник, пастора. Така и не разбрах каква бе причината за това вечно движение. Нови перденца в къщата… нов любовник в леглото на Рина.

Докато говореше, взе снимката, на която бяха двете с майка й. Опита се да я погледне с обективно око — естествено русите коси, безупречните, класически черти на лицето, тънката талия, пълната гръд. Физическите качества на Рина бяха създадени сякаш специално, за да привличат топлокръвните представители на противоположния пол и тя ги бе експлоатирала през целия си живот.

А сега вече бе станало ясно защо бе постъпвала по този начин. Беше отгледана от вечно пиян баща с диктаторски характер, а майка й бе допринесла допълнително за оформянето в нея на идеята, че една жена не може да оцелее без мъж. Ако той обаче се окажеше не достатъчно добър — „намери си друг“. Ако пък имаше труден, насилнически характер — избягай.

Ейприл насочи отново поглед към екрана.

„Колкото до случилото се през следващите години, сигурна съм, че си спомняш. Ние се местехме непрестанно. Страхувах се да се установя на едно място и освен това непрекъснато мислех колко лошо живеехме. Исках нещо по-добро — за себе си, за нас двете. Аз като че ли вечно се страхувах от нещо — че нямам достатъчно пари, че не съм способна да се грижа за теб, от баща си, дори от твоя баща — да не би да ни открият.

Спомняш ли си епизода с Кенеди? Сигурна съм, че го помниш. Това бе най-прекрасното нещо, което ми се бе случвало. Той олицетворяваше всичко, за което бях мечтала у един мъж. Не можах да повярвам, когато отвърна на флирта ми. Помислих, че си въобразявам, докато той не даде да се разбере ясно, че наистина ме желае в леглото си.

Аз обаче се правех на тежкарка. Винаги, винаги постъпвах така. Бях се научила на това още съвсем млада. Никога не позволявай мъжът да разбере какво мислиш и чувстваш в действителност.

Джак бе първия мъж, когото срещах, който знаеше повече от мен за борбата между половете. И, разбира се, когато си тръгна от Кейп през онова лято, той нямаше намерение да се вижда повече с мен. Ние обаче се преместихме във Вашингтон, защото не мислех да оставя някой да си тръгне и да ме изостави, пък дори бил той и президентът на Съединените щати.

Нямах кой знае каква полза от тази стъпка, поне що се отнася до него — още преди онзи съдбовен ден в Далас, той вече бе изгубил интерес към мен. Връзката с него обаче издигна въображението и амбициите ми до нови висоти. Вече бях подразбрала какво може да постигне една жена, ако се чифтоса с водача на глутницата. А аз исках още повече.

Фактът, че съм била любовница на президента, дори за толкова кратко, увеличаваше шансовете ми сред другите мъже. Божичко, те бяха като омагьосани. А той беше достатъчно великодушен, за да ми помогне да се възползвам от ситуацията, като ме запознае с други величия. И така, разбира се, се запознах със своя съпруг. Арман се познаваше със семейство Кенеди — сигурно си спомняш, че Жаклин проявяваше неизменно особено благоволение към всеки, в чиито вени течеше френска кръв.

Арман беше самият отговор на всичките ми молитви. Беше красив, чаровен и изискан. Беше внимателен и грижовен. И невероятен романтик. Караше ме да се чувствам като принцеса, родена в красив замък по поречието на Лоара.

И аз, естествено, се влюбих в него.

И, естествено, му повярвах.

И, естествено, се съгласих да сторя всичко, което поиска от мен.

Беше ми необходимо доста време, за да прозра какво се крие зад тази фасада.

В действителност, Ейприл, моят съпруг е най-големият диктатор, който съм срещала. Ненадминат е в изкуството да преценява слабостите на другите и да ги експлоатира. Винаги знае точно кои бутони да натисне.

Никога не съм предполагала, че точно аз ще бъда манипулирана и управлявана от някой мъж. А след като избягах от дома на баща си, се бях заклела, че няма да позволя никога повече някой мъж да притежава подобна власт над мен.

Аз обаче научих, че ние биваме контролирани и от дълбоко залегналите в нас представи за самите себе си, за границите на нашите способности. А част от мен очевидно вярваше, че щом веднъж откриеш водача на глутницата и се чифтосаш с него, трябва да се опиташ да го направиш щастлив, поне дотогава, докато се окаже, че вече не е толкова силен, а по-скоро е безполезен. Тогава разбираш, че е време да се преместиш при някой друг. Това поне направи моята майка.“

Ейприл отново спря да чете. В съзнанието й отекваше особено ясно една фраза. „Ненадминат е в изкуството да преценява слабостите на другите и да ги експлоатира. Винаги знае точно кои бутони да натисне.“

Погледна към Блакторн. Той я наблюдаваше.

— Арман — промълви той.

— Именно той се обади и ме изплаши така, че да избягам от теб. Той ми каза, че намерил дискета със записки на Рина, според които тя се готвела да се откаже от твоите услуги, защото с теб не се чувствала в безопасност. Той настояваше да те напусна, да отида в неговия дом. Боже мой, предполагаш ли само…?

Блакторн кимна мрачно.

— Слава Богу, че не отиде.

— Наистина ли мислиш, че зад всичко стои Арман?

— Нещата съвпадат. Майка ти си е имала собствен апартамент. Създала е свой собствен бизнес. В лекциите си наблягаше особено на личната решимост и независимост. Трябва да е опитвала да се освободи.

— И той не е можел да я остави да си върви?

— Нещо такова, предполагам.

Зачетоха се отново и младата жена научи, че бракът на майка й съвсем не беше идилия, както бе предполагала. Арман бил очарователен през първите няколко месеца, но постепенно се променил. Или по-скоро, не толкова се променил, колкото разкрил истинската си същност.

„Непрекъснато ми обещаваше, че ще изпрати да те вземат, за да заживееш при нас. И аз му вярвах. Пансионът с училището, където бе уредил да те приемат, бе един от най-хубавите в страната и той винаги плащаше без колебание таксите — нещо, което аз не бих могла да си позволя.

Но всеки път, когато повдигнех въпроса, че трябва да те вземем при нас, той измисляше някакво извинение. И най-после започнах да разбирам, че онова, което всъщност искаше от мен, бе да се посветя на неговите деца и да им стана майка. Той се гордееше много с Кристиан и Изобел, въпреки, че никога не бе успявал да се разбере с тях. Те бяха издънки на известен, стар род и постепенно осъзнах, че не искаше да накърни по някакъв начин тях или семейството, като ги събере с незаконната дъщеря на една обикновена сервитьорка.

Моят съпруг е сложна личност. Приятният му характер и щедростта му са съвсем истински. Има много приятели, защото знае как да се отнася с хората, как да спечели тяхното възхищение и уважение. Неговата цел обаче е властта. Господстването. Той действа опитно, като добронамерен диктатор, но добронамереността му изчезва в мига, в който господството му е поставено под въпрос. А дълготрайните му приятелства в крайна сметка се провалят, тъй като дълбоко в себе си той е всъщност един слаб човек, който се чувства заплашен от най-слабото предизвикателство към своя авторитет.

Колкото до това, какво беше отражението върху нашите взаимоотношения, отговорът е прост: аз не съм от жените, които могат да бъдат дълго покорни на друг и опитите ми да се съпротивлявам срещу живота, който той желаеше да ми наложи, бързо доведоха нещата дотам, че да се хванем за гушите.

С брака ни е свършено от почти двайсет години. Сигурно ще се запиташ защо в такъв случай сме останали женени през всичките тези години.

Защото аз сключих сделка със самия дявол.

Залогът не беше моята душа, а ти, моята дъщеря.

Ейприл, тази част от разказа ми е най-трудната, отчасти защото все още не мога да приема, че това е наистина вярно.

Фактът, че днес си жива, е истинско чудо.

Моят съпруг — мъжът, за когото се ожених и вярвах, че обичам — замисли твоето убийство и се зае с неговото осъществяване. Но се провали, защото стана така, че ти уби убиеца. За което опитаха да те вкарат в затвора.“

— О, Боже! — изохка младата жена.

Роб я придърпа към себе си.

„Сега вече смятам, че човекът — нелегално пребиваващият в Щатите мексиканец — който се опита да те удуши, когато ти бе само на шестнайсет години, е бил нает от Арман. Мотивът му бе напълно егоистичен — не искаше нищо повече да разсейва концентрирането ми върху неговото семейство и най-вече — върху неговия син. Желаеше да ме освободи от всякакви връзки, за да нямам повече никакво извинение.

След провала на пъкления му замисъл аз научих за това и се спречках с него. За моя изненада, той си призна. Заплаших, че ще отида в полицията. Той отбеляза, че не разполагам с никакви доказателства и че никой няма да ми повярва. Събрах си вещите и обявих, че го напускам. Моят съпруг ми даде да разбера, че ако сега си отидех, щеше да убие и двете ни.

Именно тогава сключихме нещастната си сделка. Аз щях да остана при него и да продължавам маскарада, в който играех ролята на негова щастлива съпруга. В замяна на това ти щеше да бъдеш в безопасност. Аз обаче нямах право да се видя никога с теб.

Ейприл, може би като четеш тези редове се питаш дали казвам истината. Ще се учудиш, че една силна, независима и свикнала да разчита на себе си жена, каквато сигурно си ме спомняш, зависи до такава степен от благоволението на своя съпруг. Защо не отидох просто в полицията ли? Как бях затънала дотолкова в блатото, че да не мога да се измъкна от него? Защо сега, след като успях със собствени усилия, не изобличих Арман, защо не показах какво чудовище е в действителност?

Единственото, което мога да отговоря на това е, че само една потискана и контролирана от един мъж жена може да разбере колко съсипващо действа това. Чувстваш се така, сякаш нямаш никакъв избор — уплашена, безпомощна, объркана. Губиш волята и увереността, които оформят събитията в собствения ти живот. Превръщаш се в човек, когото сама не можеш да разпознаеш.

Ако си чула за «Перспективите на силата», ще разбереш какво се е случило с мен (въпреки, че така и никой не разбра защо). Изпаднах в жестока депресия. Напълнях много. Изгубих всякакъв интерес към външността си и понякога с дни наред не миех нито лицето, нито косите си. Злоупотребявах с успокоителни и с алкохол и копнеех ежечасно за смъртта.

В крайна сметка замислих план за самоубийство, като планирах с обич всяка подробност. И вече бях на път да го осъществя, когато някакъв вътрешен глас ми напомни, че моята смърт щеше да означава победа за Арман, т.е., че ме е довел до състояние на такова подчинение, че в мен да не остане дори искрица живот, казано буквално.

Моят живот си беше мой живот. Това бе всичко, което имах, всичко, което притежавах. И някак си успях да убедя сама себе си, че някаква малка част от мен самата оставаше под мой контрол.

Така се роди «Перспективите на силата» и заедно с тях, моето собствено повторно раждане.

Сега «Перспективите на силата» са силни. Аз също. Сега най-сетне съм готова да застана лице в лице с моя съпруг и да го разоблича. Най-после съм готова да сложа край на този брак и бъда това, което съм в действителност.

Освен това съм готова да обявя любовта си към особата, която бе до мен по време на толкова преживени през последните години болки. Когато започна отново живота си, надявам се, че това ще стане до истинския партньор на моето сърце.

Надявам се също, че когато това стане най-после, аз и ти, моята отдавна изгубена дъщеря, която ми липсва толкова много, най-сетне ще се съберем отново.“

Писмото свършваше тук, подписано не от Рина дьо Севини, а от Рина Флеърти.

Блакторн се върна в началото на документа, за да види датата.

— Написала го е няколко седмици преди да ми се обади, за да я пазя. Вероятно се е спречкала с него. И е разбрала, че той все още държи печелившите карти.

— Значи той е наредил да я убият, за да не й даде възможност да го разобличи?

— Така изглежда. Тя се е изплъзнала изпод неговия контрол. Тя очевидно отдавна е започнала да се отдалечава от него, но сега вече трансформацията й е била пълна. И това щяло да сложи край на брака му, на неговата репутация, на всичко.

— Значи тя все пак е имала любовник — промълви Ейприл, загледана в последните изречения. „Истинският партньор на моето сърце.“ — Интересно кой е бил той?

Роб сви рамене, а след това се наложи да потисне широката си прозявка.

— Тази вечер няма да чета останалите файлове. Слънцето ще изгрее скоро. Нека си позволим малко почивка. Ти трябва да си по-изморена и от мен.

Младата жена кимна с известна неохота.

— Дали убиецът… как му беше името, Мороу? Дали ще издаде Арман, когато започнат да го разпитват, как мислиш?

— Ще го издаде, разбира се, просто няма друг избор. Или ще каже кой го е изпратил, или ще му прережа гърлото.

Ейприл потрепери. Той изглежда говореше сериозно и тя се радваше, че е така! Отмести компютъра на една страна и легна.

— Има нещо, което не мога да разбера. Ясно ми е защо Арман е решил да убие Рина. Но защо и мен? Защо е наел онзи ужасен убиец? — поклати глава. — С Арман се разбирахме добре. Искам да кажа, повярвах, че наистина ме е харесал. С какво го заплашвах аз?

— Не мисля, че днешните действия на Мороу имат нещо общо с Арман. Въпросът бе личен. Кой знае как, но от мишена за професионален убиец ти си се превърнала в обект на манията му. Той просто е преминал границата.

Тя се притисна още по-силно в него — имаше нужда от неговата топлина, за да се успокои.

— Колкото до първоначалната причина за твоето убийство, Арман вероятно е искал да постигне две неща — първо да унищожи веднъж завинаги „Перспективите на силата“, и второ, да прехвърли окончателно подозренията в друга посока. Към Изобел например. Или Чарли, нейния любовник. Тя като че ли би имала най-голяма полза от смъртта на Рина, а след твоето премахване, нещата щяха да вземат съвсем лош обрат за нея.

— Значи според теб планът му да ме убие, е бил съвсем студен и аналитичен. За него аз не съм била реално човешко същество, не съм била личност, а пионка в една смъртоносна игра.

— Да, нещо, което можеш да движиш по свое желание и да контролираш. Ето как се отнася към хората той. Подозирам, че единственото същество, което съществува реално за Арман, това е самият той.

— Спомням си деня, когато изпращах на пристанището майка си. Бях само едно дете — объркано и уплашено. А той не изпитваше нищо към мен. Не му пукаше какво щеше да стане с мен. За него нямах абсолютно никакво значение. Намразих го заради това.

— Умно дете. Видяла си истинския Арман.

Младата жена потръпна.

— Повдига ми се.

Той я прегърна силно.

— И сега какво? — прошепна тя.

— Сега вече той е в ръцете ни — отвърна Блакторн.