Линда Барлоу
Нежна разплата (12)

Единадесета глава

— О, по дяволите, не отново — промърмори под носа си Ейприл.

Приведена над бюрото, тя правеше смяташе нещо с малък калкулатор. Очевидно допускаше някаква дребна грешка при въвеждането на дългата колонка числа, тъй като всеки път получаваше различен отговор.

Въздъхна. Искаше й се да знае как да използва някоя от компютърните програми, които улесняваха толкова много счетоводните и другите финансови въпроси. Досега обаче си бе живяла безметежно, без да знае каква е разликата между RAM и ROM, каквото и да означаваха тези абревиатури.

— Какво става? — попита я Чарли, който в този момент влезе в кабинета й.

През последните няколко дена той й бе оказал безценна помощ. Знаеше отговорите на всичките й въпроси.

— Просто се запънах на някои от цифрите. Не е кой знае какво. Проверявах финансовото ни състояние.

— Делорес се занимава с това. Тя е опитен счетоводител.

— Страхотно. Делорес има много таланти. — Както вече беше открила, Делорес беше главният авторитет. Тя беше изкусна секретарка, организираше всичко около директора на фондацията, нямаше равна на себе си, когато ставаше дума за компютри, а сега излизаше, че разбира и от счетоводство. — Ще трябва да се обърна към нея, за да ми помогне да се измъкна от това блато. — Хвърли поглед към дневното си разписание. — Струва ми се, че днес следобед ще имам малко време за това.

— Ако позволите да ви кажа мнението си, има много други неща, на които трябва с предимство да отделите внимание — рече Чарли. — Трябва да задвижим нещата около новия видеофилм. Освен това, ако в хотела в Мауи не получат в най-скоро време подписания от нас договор, просто няма да ни запазят стаите.

— Разбирам — отвърна Ейприл. — Но аз наистина бих искала да прегледам счетоводните книги, докато това е още прясно в съзнанието ми.

— Сигурен съм, че Делорес с радост ще ви обясни всичко.

Гласът му звучеше леко покровителствено и Ейприл скри усмивката си. Ако имаше нещо, в което бе наистина добра, то беше боравенето с пари. Макар вече да бе открила, че финансите на „Перспективите на силата“ бяха много по-сложни от тези на „Поизън Пен“, не виждаше причина да не може да създаде същия ред от хаоса в по-голям мащаб, както вече го бе правила в по-малък.

В това отношение Чарли и Делорес ги очакваше изненада.

— Аз имам един въпрос към вас — обади се младият мъж.

Тя вдигна поглед.

— Случайно да знаете нещо за книгата, която майка ви е писала преди смъртта си?

Ейприл поклати глава.

— Каква книга?

— Ръкопис. Не знам на каква тема е — нещо автобиографично, струва ми се. Преди малко ми се обади издателката, за да ме пита за нея.

— Никой не ми е споменавал за нея.

— Издателката изрази нетърпението си. Смята, че при стеклите се обстоятелства това ще се превърне в наистина голям бестселър.

— Е, животът на майка ми определено е бил доста интересен — промълви замислено Ейприл. — Движеше се сред хайлайфа, познаваше много известни личности, а накрая я убиха по най-драматичен начин. Аз самата вероятно бих могла да продам доста екземпляри от нея като книгоразпространител. Творбите, посветени на изкуството да си помагаме сами, например, бяха посрещнати изключително добре.

— Е, въпросният ръкопис сякаш е изчезнал. Освен, ако не се намери някъде сред вещите на Рина.

Младата жена се намръщи. Тонът му й се стори многозначителен.

— Защо ми се струва, че според теб аз знам къде се намира той? Сега за първи път чувам за някаква автобиография.

Чарли като че ли се сконфузи.

— Съжалявам… Не искам да намеквам нищо. Просто се питах дали ръкописът не се е намирал случайно сред личните вещи, оставени ви от вашата майка. Знаем, че е поверила голям плик на своя адвокат, който на свой ред го е връчил на вас.

— Това е така. Но в плика нямаше никакъв ръкопис.

Не мислеше да му казва, че вътре се намираше само една избледняла снимка в евтина рамка. Нито пък, че овехтелият спомен сега стоеше на масичката до леглото й.

— Сигурен ли си, че такъв ръкопис съществува? Много хора, които твърдят, че пишат книга, в действителност само си мечтаят да го направят.

Той кимна.

— В това има резон. Тя обаче е споменавала пред много хора за въпросната книга, а и вече е написала няколко други, затова в подобно твърдение няма нищо необичайно.

— Питал ли си Арман?

— Предложих на издателката да се обърне към него.

— Добре, аз ще огледам апартамента, но не съм забелязвала нищо, което да прилича на ръкопис. Преди да се преместя да живея в него, и полицията, и ФБР го бяха обискирали. Арман също, струва ми се. Не бяха оставили кой знае какво.

— Ще се обадя на издателката и ще й кажа. Може би в един момент търсеният ръкопис ще се появи.

Щом остана сама, Ейприл се замисли върху тази история. Автобиография ли? Интересно дали в книгата щеше да има нещо за нея?

И защо липсваше този ръкопис, ако изобщо съществуваше?

 

 

— Татко, онова, което ти казвам, дяволите да го вземат, е, че корпорацията е загазила.

— Бих ти бил благодарен, ако не използваш този тон, когато говориш с мен.

Кристиан погледна раздразнено към тавана. Арман дьо Севини държеше много на любезността и учтивостта и вероятно смяташе, че би било проява на неучтивост, ако банков служител се обади във връзка с пресрочени заеми.

Двамата с баща му разговаряха в заседателната зала на горния етаж на „Дьо Севини лимитид“. На по-нисък етаж се намираха помещенията на „Перспективите на силата“ и Кристиан гледаше да не се появява край тях. Нямаше желание да се среща с онази кучка сестра си или с поразения й от любов приятел. Ейприл Харингтън, кой знае защо, му се струваше далеч по-интригуваща. И привлекателна — с дълги крака и крехка като фея. Тя, разбира се, сигурно бе потънала до ушите в работата на Рина; той обаче тайно се надяваше тя да намери начин да бие дузпата на Изобел.

Кристиан така и не бе успял да прости на сестра си, че бе въвела и Миранда, неговата съпруга, в порочния си начин на живот. Ако Изобел не бе настоявала толкова да води и Миранда из посещаваните от нея мръсни клубове и по този начин не бе станала причина жена му да хлътне по чудатостите в секса, проклетият развод и последвалите го неприятности никога нямаше да се случат.

И съпругата му може би щеше да бъде все още жива.

Наложи си да се съсредоточи.

— Виж, татко, трябва да се отнесеш по-сериозно към това положение. За другата седмица съм уредил среща с нашата счетоводна фирма. Бих искал да чуеш това от самите тях, тъй като очевидно ти е много трудно да повярваш на мен.

За негова изненада Арман кимна.

— Много добре, нека да се срещнем. — Сведе поглед към дланите си. — Нашият бизнес винаги е бил печеливш.

— Времената се промениха. Последните няколко години бяха тежки за нас. Някои признаци показват, че положението се подобрява — икономиката със сигурност се стабилизира — но ние трябва да предприемем спешни мерки за затягане на коланите, за да изкараме дотогава, докато печалбите ни се увеличат. Една от приоритетните ни грижи е да осигурим пари в брой. Ако не изплатим лихвите по някои от най-големите си заеми, банките може да ни дадат под съд и тогава наистина ще я втасаме.

— Да не искаш да кажеш, че нито един от филиалите на „Дьо Севини лимитид“ не носи печалба?

— Е, не, не съвсем — положението не е чак толкова лошо, но печелившите ни предприятия се броят на пръсти. Те обаче са доста по-малко от онези, които търпят загуби.

— Нека тогава се отървем от непечелившите. Ако се наложи, ще отрежем крайниците, за да спасим тялото.

Точно това се бе надявал да чуе от него Кристиан. Да намалят размерите. По дяволите, всички го правеха.

— Струва ми се, че идеята ти е чудесна.

— Трябва да бъдем практични — отвърна Арман. — Може би, в резултат на смъртта на Сабрина престанах да виждам нещата в истинската им светлина. В такъв случай трябва да си наложа да се съвзема, нали? С право настояваш да постъпим така.

Това беше вещо ново, реши младият мъж. Обикновено баща му посрещаше неговите мнения със скептицизъм, дори с презрение. Нима все пак след всички тези години бе успял да спечели уважението му?

— Знаеш ли, наистина е много лошо, че Рина настоя „Перспективите на силата“ да си остане съвсем отделно — заразмишлява на глас Кристиан. — Така бих искал печалбите оттам да се влеят в „Дьо Севини лимитид“. — Изгледа с любопитство баща си. — Защо всъщност тя държеше толкова на това? Когато създаде компанията си, „Дьо Севини лимитид“ бе все още златна мина. Сигурен съм, че ти винаги щеше да я подкрепиш. Защо бе толкова важно за нея да направи всичко сама?

Арман сви рамене. Изражението му беше тъжно. Изглеждаше съвсем слаб и деликатен.

— Тя беше в процес на овладяване на собствената си сила. Вероятно вече моята не й е била необходима.

За първи път в живота си Кристиан забеляза, че баща му беше уморен… и стар.

 

 

Ейприл вдигна рязко глава. Не беше чула отварянето на вратата на офиса си. На прага стоеше Арман, облечен с елегантен костюм и вратовръзка, но изглеждаше блед, сякаш не бе спал добре.

— Простете, ако съм ви стреснал — рече той.

— О, няма нищо — увери го младата жена.

Изправи се и заобиколи бюрото си, за да го посрещне. Той я прегърна топло, а очите му блеснаха, когато я озари с усмивката си в стил „Морис Шевалие“.

— Бях горе, в централния ни офис, за да се консултирам със сина си. Реших да се отбия, за да видя как сте и вие.

— Благодаря. Всичко е наред. Всъщност дори се забавлявам.

— Работата ви подхожда — заяви той. — В походката ви има енергия, а в очите блясък, приятни за окото на един мъж, cherie^[1].

— О, много ви благодаря, сър. Тук наистина е много по-интересно, отколкото бях очаквала.

— Приятно ми е да чуя това. Ще се почувствате като… как го казвахте на английски — като риба във вода.

— За това не съм чак толкова сигурна. Заповядайте, седнете. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, не, благодаря — изглеждаше обаче леко притеснен и прекоси нервно стаята, след което седна на ръба на един стол. — Как се справяте с другите? Как се държи дъщеря ми?

— Усеща се известно напрежение, но то трябваше да се очаква — отговори тактично Ейприл. — С Чарли обаче се работи лесно. А Делорес е страхотна. Прекрасна секретарка, изключително организирана. Освен това очевидно се справя добре с воденето на счетоводството. Между другото току-що прегледахме някои неща по този въпрос.

Той вдигна вежди.

— Нима сте запозната със счетоводството?

— Налагаше ми се като собственичка на малка книжарница. Да, честно казано финансовите въпроси са даже едно от любимите ми занимания. — Усмихна се. — Би трябвало да работя на „Уолстрийт“.

— Нима? — усмихна се на свой ред Арман. — Вие продължавате да ме впечатлявате, мадмоазел.

— Не виждам защо финансите на една петдесетмилиондоларова корпорация да не могат да се водят така успешно, както на някое стократно по-малко учреждение. И макар Делорес да се справя прекрасно със счетоводството, все още не сме засегнали въпроса дали цените и прекомерните ни разходи не могат да бъдат намалени. Трябва да призная, че все още не съм успяла да добия пълна представа за различните ни разходи — усмихна се. — За неудоволствие на Чарли.

— Разбирам — кимна събеседникът й. — Е, много се радвам за вас, скъпа. — Изправи се, приближи се до прозореца, погледна през него, а след това се обърна. — А апартаментът? Допада ли ви? Имате ли нужда от нещо?

— Прекрасен е. Много ми харесва и се радвам, че имам възможността да живея в стаята на майка си. Както казахте сам, това ми помага в опитите ми да я разбера — додаде с крива усмивка младата жена.

— Превъзходно.

Той се върна до стола си и седна отново на него.

В този момент Ейприл забеляза дланите му. Наистина ли трепереха или това бе само плод на въображението й? Колко по-различен бе от елегантния, енергичен Арман дьо Севини, който се бе качил на подиума на залата за семинари заедно със своята съпруга минути преди да бъде убита. Внезапно и най-неочаквано тя се изпълни със симпатия към него. Със загубата на Рина той като че ли бе изгубил и жизнеността си.

— Онова, което все още ме измъчва, е, че смъртта на майка ми продължава да не ми дава мира — заяви бавно тя. — Струва ми се, че това не излиза от главите и на другите. Не знам с кого да поговоря, на кого да се доверя.

— Не ви виня. Аз самият също имам доверие на съвсем малко хора. Прекалено често са ме предавали — гласът му не прозвуча особено уверено и на Ейприл й се прииска да протегне ръка, за да му засвидетелства подкрепата си. — Моят съвет е да бъдете крайно предпазлива, когато се доверявате на някого.

— Добър съвет. Не искам да свърша като нея.

— Колко тъжно, че трябва да мислите подобни неща. Но се налага. А доверието е нещо, което усещаме със сърцето си. В това няма никакъв логичен елемент — замълча за момент. — Ако изберете да се доверите на мен, аз ще направя всичко, което зависи от мен, за да докажа, че го заслужавам. Ако не го направите, ще ви разбера. Вие се намирате в незавидно положение и за вас би било опасно да се доверявате току-така.

Знаеше, че е прав. За нея винаги бе проблем да се доверява. Личният й живот щеше да бъде значително по-добър, ако успееше да се пребори с убеждението, че всеки, комуто позволеше да заеме важно място в него, рано или късно щеше да я предаде или изостави.

— Може би искам прекалено много от вас, скъпа. Може би всички искаме прекалено много от вас. Вие сте една млада, жизнена жена. Не би трябвало да се товарите с подобни тревоги.

— Може да ви се струва странно, но работата ми допада. Тя е предизвикателство за мен. Все още не съм сигурна какво мисля за теориите на Рина, но ме привлича идеята, че човек може да промени някои от лошите си навици, да съсредоточи вниманието си върху своите силни страни и таланти и да преобразува напълно живота си. Това е една прекрасна фантазия — да вярваш, че можеш да станеш нов човек и да започнеш отначало всичко.

— Но все пак си е фантазия — рече бавно Арман.

Тя го изгледа.

— Вие сте циник.

— Не, реалист. Моята съпруга беше идеалистка. Цялата й философия се базираше върху крайно оптимистична основа.

Интересно — помисли си Ейприл. — Изглежда всички имат различно мнение за Рина. „Беше кучка, беше ангел, беше прагматична, беше идеалистка.“

Това й припомни нещо.

— Тази сутрин Чарли ме попита дали знам нещо за някакъв си ръкопис, който майка ми пишела непосредствено преди смъртта си. Обадила се нейната издателка, за да пита за него.

— Мислех, че последната й книга, посветена на „Перспективите на силата“, вече е в ръцете на нейния издател.

— Не ставало дума за тази поредица. Било автобиография. Вие знаете ли да е писала такова нещо?

Дьо Севини събра длани и подпря брадичка върху тях.

— Напълно е възможно. Сабрина все пишеше нещо — книги, речи, статии. Компютърът бе една от любимите й играчки.

— Мразя компютрите — призна младата жена. — Понякога ми се струва, че аз съм единственото същество на тази планета, което не знае как да си служи с тях.

— Аз съм не по-малко несведущ по въпроса. Синът ми ме мъмри заради моето нежелание да имам нещо общо с роботизираната електроника, но вече съм прекалено стар, за да се променям. Сабрина имаше далеч по-съвременна нагласа от мен.

— А след нейната смърт беше ли открита някаква автобиография сред вещите й?

— Не. Но сега, след като засегнахте тази тема, се сетих, че понякога тя споменаваше за намерението си един ден да напише своите мемоари. Бях останал с впечатлението обаче, че това ще стане, когато в обществения й живот настъпи някакво затишие. Нямах усещането, че е започнала да работи върху този проект, но нищо чудно да съм се лъгал.

Чарли изглеждаше убеден в съществуването на въпросния ръкопис. Дали това не беше поредното доказателство за дистанцията между двамата съпрузи? Какви всъщност бяха техните взаимоотношения? Колко време от живота си всъщност бе прекарвала Рина в апартамента в Уест Сайд? Дали двамата с Арман не се бяха отдалечили съвсем един от друг?

Бъбриха учтиво още няколко минути, след което гостът стана, целуна я галантно по двете бузи и се сбогува.

Когато излезе, раменете му бяха увиснали, сякаш бе понесъл още по-тежък товар върху тях.

На Ейприл й се искаше да го прегърне силно, но не го направи от страх да не засегне достойнството му.

И освен това бе объркана от подобна симпатия и привличане към човек, който я бе лишил от майка й.