Димитър Димов
Поручик Бенц (8)

VIII

Тая вечер Бенц беше дежурен в болницата и прекара нощта с неизути ботуши, изтегнат върху походното легло, разбит, но опиянен от сълзите, които бе предизвикал. Струваше му се, че тук можеше да свърши всичко. Ако някога бе съзнавал възможността да се спаси, това беше в часовете на тая нощ, в ожесточението на думите, които бе произнесъл и които продължаваше да повтаря в мисълта си. Но дали това не бе самоизмама? Той познаваше безнадеждните морфинисти, които до последния момент твърдяха, че са запазили волята си, но отхвърляха съзнателно възможността да се спасят чрез нея. Той бе като тях. Любовният ужас е сладък и опияняващ, но той има качествата на всеки друг ужас. Той разяждаше, сломяваше неумолимо волята му. И все пак между двете възможности — да не бе срещал Елена в живота си и състоянието, в което се намираше сега — Бенц предпочиташе втората. Дори по-късно той искаше да преживее още веднъж мъчителната напрегнатост на тия дни, наситени с възторзи и съмнения, с усещането на щастие, което бе непостижимо, на сенки, които никоя светлина не можеше да разпръсне.

Тая нощ Бенц реши да не ходи повече у Петрашеви. Но имаше ли сила да забрави Елена? Не мислеше за това. Бунтът на гордостта е тъй заслепителен, както любовта или омразата. Бенцовият път вървеше между две бездни — между отровното блаженство да притежава Елена и непоносимата възможност да живее без нея. Нищо не можеше да измени тоя път. Нито дори заминаването на Елена за София!

 

 

През всичкото време, докато се развиваха тия събития, Бенц усещаше някакво сурово съчувствие от страна на Хиршфогел. Той не можеше да си обясни другояче постъпката му, внезапното и грубо разкриване на една тайна, която изведнъж обясни странното държане на всички досега.

Един следобед Хиршфогел намери Бенц в болницата и го попита вежливо желае ли да вземе участие в покера, които организирал тая вечер у Петрашеви.

— Къщата е на мое разположение — обясни Хиршфогел. — Фройлайн Петрашева и капитан фон Харсфелд отпътуваха тая сутрин за София.

Ревност ли почувствува Бенц? От всички гебелни сили, които определяха постъпката му, ревността към Елена стоеше винаги на последно място. Някакво тъжно примирение бе завладяло душата му. Бенц изказа удивлението си, че заминаването на фройлайн Петрашева е могло да стане тъй неочаквано. После попита кои ще бъдат партньорите им и научи, че това са двама германски офицери, минаващи през града на път за щаба на Шолц. Беше му все едно да каже „да“ или „не“. Предпочете първото, като мислеше, че страданието му е достатъчно пълно, за да се прибави нещо ново към него. И после — горчиво любопитство — нямаше ли да научи как бе прекарала Елена последните дни?

Хиршфогел допълни:

— Ние ще играем покер само един час. После ще останем двамата и можем да побъбрем пред бутилка вермут. Моите познати заминават с вечерния влак.

Познатите на Хиршфогел (всъщност те бяха познати на Андерсон и на Петрашеви) се оказаха двама драгунски подпоручици с оперетна външност. Те бяха тънки, руси, добре възпитани младежи. Нямаше нужда да се отгатва, че са били много пъти в компанията на Елена. Онова, което направи Бенц още по-тъжен, бе тяхната жизнерадост. От юношеските им лица, от изящните им напарфюмирани униформи лъхаше безгрижие и кукленска съблазън. Дрипи на суетността, златен прах, изсипан в кървавите локви на войната — ето при какво се бе върнала Елена в София.

Бенц играеше разсеяно, но печелеше. Въпреки загубите си (двамата предложиха безсмислено високи чипове) възпитаните познати на Хиршфогел джентълменски прекъснаха играта точно след един час. Бенц хвърли картите с облекчение. Бе спечелил над 300 марки, а Хиршфогел — много повече. Драгунските подпоручици се издължиха напълно и голямо бе удоволствието им да подчертаят, че могат да направят това веднага. След това си отидоха. Бенц не ги видя повече. Те изчезнаха от хоризонта на живота му безследно, като толкова други хора, свързани със събитията от това време.

— Предполагам, че покерът бе доста безразличен за вас — каза Хиршфогел след излизането им.

— Да — призна Бенц. — Усещах се малко чужд в компанията на тия младежи. Доколкото можах да разбера, те са от софийската компания на фройлайн Петрашева. Споменаха няколко пъти името й.

— От проста суетност — каза Хиршфогел и наля в Бенцовата чаша вермут. — Те са от глутницата, която се върти около нея. Всеки от тях би умрял от щастие, ако можеше да се нарече неин любовник. Но тя ги разгонва, когато пожелае. Едно бедно и порядъчно момиче не би могло да си позволи този лукс.

— Порядъчно? — попита Бенц с вежлив упрек.

— Да, порядъчно. Никога не съм твърдял, че фройлайн Петрашева е порядъчно момиче. Не съм казвал обаче, че тя е проста или глупава например. Тия палячовци в униформа я интересуват не повече от оловните войници, с които е играла в детинството си.

Бенц повдигна рамене безразлично и изпи вермута си. Внезапно почувствува, че алкохолът бе почнал да му действува. Хиршфогел извади от бюфета нова бутилка и продължи:

— Нейната интелигентност я спасява от възможността да попадне в ръцете на кой да е глупав мъж. Това не й пречи обаче да тича бясно по най-просташки удоволствия. С Райхерт…

— Глупав ли беше Райхерт? — попита Бенц.

Хиршфогел отвори бутилката по най-бохемски начин, с юмручен удар в дъното, и отново му наля вермут. Бенц пресметна, че това бе петата или шестата чаша. Изпи я на един дъх.

— Никак! — каза Хиршфогел. — Искам да кажа, поправи се после. Само глупците не отмъщават, а Райхерт отмъсти.

— Отмъсти! — произнесе Бенц презрително. — Как?

Той бе с убеждението, че ще чуе от устата на Хиршфогел някоя нова, извънредна глупост по адрес на Елена.

— Ей тъй! — каза Хиршфогел, раздразнен от тона му, и направи неприличен знак с пръсти. — Фройлайн Петрашева забременя.

Алкохолът бе размътил мислите на Бенц, но стори му се, че изтрезнява мигновено. Почувствува внезапна, мъчителна, непоносима тишина, после уплаха. Стори му се, че положението, в което седеше на стола, бе много неудобно и трябваше да се промени. Промени го с неимоверно усилие, с усещането, че спасява тялото си от някаква опасност — от нещо, което с огромен трясък се сгромоляса до него, но не успя да го засегне. И въпреки усещането, че е жив, продължаваше да седи неподвижно, слисан и немислещ, сякаш цялото му съзнание бе сведено мигновено до най-прости зрителни усещания. Виждаше само ленената покривка на масата, чашата си с вермут и куп разноцветни жетони, безсмислено разпилени около нея. Това бе всичко, що съзнаваше. Той бе изпаднал в някакво нравствено сътресение, чийто израз бе пълната неподвижност на личността му. И всред тая неподвижност, всред мъртвешката тишина, която го заобикаляше, той съзна внезапно, че чашата му бе пълна с вермут. Нищо не бе по-ободрително в тоя момент от мисълта да я изпие. Самата възможност да извърши действието бе импулсът, който възстанови движението на мисълта му. Той изпи чашата наведнъж и в същия миг забеляза, че Хиршфогел го наблюдаваше. Въпреки това не почувствува смущение, а, напротив, осени го спасителната самоувереност на алкохола. Каза си, че Хиршфогел не бе в състояние да забележи нищо, и като победи силата на вълнението, изсмя се високо:

— А! И абортира!… Ха-ха-ха!…

Смехът му бе циничен и го накара да почувствува неизразима болка от думите си.

Лицето на Хиршфогел стана по-изопнато, отколкото бе.

— Не — каза Хиршфогел. — Аборта ще извършите вие!

Бенц има достатъчно самообладание да не скочи от стола си и да не извика с всичка сила: „Вие сте луд!“ Всъщност това едва ли щеше да има някакъв ефект върху Хиршфогел. Нищо не можеше да се сравни с угнетяващото убеждение, че тоя човек ще остане пред вика му неподвижен като мумия. Бенц се съгласи яростно в себе си, че думите, които чу, бяха единствената цел на Хиршфогеловата покана тая вечер. Това бе вярно. Мисълта на Бенц потече изведнъж с луда бързина и като оставяше зад себе си хаоса на смайването, възвърна го към някаква ужасна яснота. В паметта му изникна върволицата от събития, които бе преживял през последните две седмици. Спомни си малко изкуственото запознаване в полето, лунната нощ на верандата, безкрайните и преднамерени разговори между Хиршфогел и Андерсон върху чудния живот на фройлайн Петрашева. Спомни си неясния ужас, който я измъчваше. И всичко това изпъкваше в съзнанието му с отвратителна яснота. Разбра най-после защо се интересуваха дали е хирург; разбра защо го търсеха толкова настойчиво; разбра жестоката комедия на сближаването си с тях Бенц затвори очи и се отпусна сломен върху стола. Струваше му се, че потъва в бездна, всред която бушуваха гневът и разочарованието му.

През всичкото време Хиршфогел го наблюдаваше, но Бенц не държеше сметка за това. Бенц се сети за присъствието му изведнъж, когато чу щракането на запалката, с която Хиршфогел палеше цигарата си. След това стана от стола и си наля вермут. Изпи няколко чаши мълчаливо и последователно.

Изведнъж Бенц се почувствува съвършено пиян. Мисълта му стана мътна, но всъщност това бе някакво облекчение. Обзе го непреодолимо желание да пие още, да пие до смърт, докато последната искра на съзнанието му угасне в сгъстения мрак на алкохола.

— Ще извършите ли аборта? — попита Хиршфогел с ужасно спокойствие.

Бенц искаше да извика едно отчаяно „да!“, после да излезе от стаята и да хукне като луд из улиците. Остана закован и не продума нищо. Той не мислеше за моралната престъпност на това, що искаха от него, нито за санкциите на наказателния закон. Виждаше само отвратителния блясък на няколко грозни никелови инструмента. Това бе всичко.

— Много се страхувам — продължи Хиршфогел, след като почака известно време отговора му, — че това недостойно момиче е в състояние да причини по-голямо страдание на вас, отколкото на себе си. Струва ми се, че опасността е в чувствата, които изпитва към вас.

— У нея няма никакви чувства — пресече Бенц грубо.

— Няма ли?

Хиршфогел изглеждаше смаян във висша степен. После се намръщи недоверчиво:

— Много повече бих желал да сте уверен, че има, но че те са съвършено недостатъчни за вас.

— А защо се страхувате за мен? — попита Бенц предизвикателно. — Фройлайн Петрашева ли ви натовари да ми кажете това?

Бенц изпи още една чаша вермут. Хиршфогел го погледна критично.

— Казвам го аз — произнесе Хиршфогел натъртено и като че с убеждението, че има пред себе си напълно пиян човек.

Бенц почувствува нужда да реагира. Онова, що държеше все още цялостна нишката на мисълта му, бе постепенно засилващото се раздразнение срещу Хиршфогел.

— А защо го казвате? — попита Бенц с тъпата упоритост на пиян човек.

— Мъчно ми е за вас — обясни Хиршфогел.

Бенц престана да различава отсенките на гласа му и не можеше да определи дали в него звучеше презрение или снизходителност.

— Оставете ме на мира — каза Бенц грубо.

— Вие сте крайно наивна личност — продължи Хиршфогел с обидно съчувствие (което сега Бенц схвана ясно). — След няколко дни Андерсон или брат й ще дойдат при вас да поискат услугата ви и нищо не може да ви спаси от опасното заблуждение, че правят това против волята й. Тъй щеше да бъде, ако не ви бях предупредил. Разбирате ли ме?

Като че Бенц го разбираше. Но нищо в тоя час не можеше да изтръгне убеждението му, че целта на нейното заминаване бе да скрие тайната й. А това не доказваше ли срама от безчестието, за което тя мислеше, че ще отврати Бенц завинаги от нея? „Бедната Елена!“ — мислеше си Бенц. Той почувствува плаха и тъжна увереност, че Елена го обичаше, че онова, което се изпречваше между двама им, бе жестокото й наказание от Райхерт.

— Фройлайн Петрашева не пожела да узная нищо — каза Бенц — и може би никога нямаше да узная, ако не бяхте вие.

— Не пожела! — извика Хиршфогел. — Хайде де! Е, добре, щастие е тогава, че го узнахте от мен.

— Да, щастие е! — каза Бенц е тиха радост.

Той почувствува просветление. Осени го мисълта, че Хиршфогел му говореше, заслепен от ожесточението си към Елена, към жените изобщо, които бяха разбили живота му.

— Дето ви предупредих — продължи Хиршфогел, но този път без ирония. — Винаги ми е мъчно, когато някой честен мъж стане жертва на любовта си.

Няколко време той гледа Бенц неподвижно, после си наля вермут. Същото направи и Бенц. Бенц не знаеше какво да отговори или по-точно алкохолът му пречеше да потърси отговор. Той имаше само убеждението, че всичко, що чуваше от Хиршфогел, носеше отпечатък на предварително осъдена в мисълта му несправедливост. Той не отговори нищо и го остави да приказва.

— Слушайте! — каза Хиршфогел внезапно, като избърса червеникавите си мустаци след едно бързо изпиване на чашата, — само една любов е съвършено недостатъчна за живота, който й остава.

Бенц се попита дали и Хиршфогел не бе пиян. Бяха пили еднакво, но после си спомни, че Хиршфогел е по-издръжлив.

— Нека бъде тъй — каза Бенц уморено и затвори очи.

Високият смях на Хиршфогел го накара да ги отвори веднага. Бенц се уплаши да не е казал нещо безсмислено.

— Това е несъвместимо с гордостта ви — каза Хиршфогел.

В непоносимо гъстия тютюнев дим Бенц видя фигурата му, която се отдалечаваше към бюфета. Хиршфогел се върна след малко с нова бутилка, която отвори по познатия начин с юмрука си.

— Това е несъвместимо с гордостта ви — извика повторно Хиршфогел над главата му, като предполагаше, че Бенц не го е чул или разбрал.

Бенц употреби неимоверно усилие да схване смисъла на думите му и каза, почти без да мисли, едно тъпо „разбира се“. Хиршфогел напълни чашата му, която Бенц изпи незабавно. И двамата се усмихнаха идиотски един на друг.

— Е, и какво ще правите тогава? — прогърмя гласът на Хиршфогел.

— Кога? — попита Бенц със затворени очи.

Бенц беше пиян, ужасно пиян. Още малко, и щеше да рухне върху масата или пода. Той бе взел решение да не отваря очите си. И все пак гласът на Хиршфогел го накара да ги отвори. Хиршфогел не викаше, а просто ревеше над ухото му:

— Когато хукне след друг мъж, а?…

От устата на Хиршфогел изскачаха слюнки. Бенц го блъсна по главата и по тоя начин го отдалечи от себе си. Но виковете на Хиршфогел не преставаха. Той искаше да знае какво ще прави Бенц, след като тая усойница, тая мръсна, подла жена разбиела живота му.

— Вие сте пиян! — извика Бенц възмутен, доколкото позволяваше собствената му трезвост.

И пак затвори очите си.

Хиршфогел почна да снове из стаята, говорейки несвързано всякакви глупости. После Бенц чу звън от счупена чаша и зъзнещо дишане. Той почувствува, че Хиршфогел стои пред него, и без да иска, го погледна.

Цялото тяло на Хиршфогел трепереше.

— Легнете, си! — каза Бенц, без да мръдне.

Но Хиршфогел не искаше да чуе и като събра сили през мигновеното затишие, в което бе изпаднал, изрева диво:

— Няма ли да я убиете, а?

Викът му бе ужасен и накара Бенц да скочи от стола веднага. Хиршфогел бе взел отнякъде и подмяташе във въздуха лъскавия си офицерски нож с назъбено острие, правейки това като същински фокусник.

— Убийте я тогава! — продължаваше той в изстъплението си. — Всяка подла жена, която мами един мъж, заслужава да бъде убита!… Ей така!

Посочи пак с ножа. После млъкна, но само за да поеме дъха си. Веднага след това нов сърцераздирателен вик разкъса ушите на Бенц. Хиршфогел изрева:

— Както аз убих жена си!…

И отново почна да подмята ножа си заплашително, като с дивашки смях искаше да убеди Бенц, че всеки достоен мъж би отмъстил по същия начин на жена, която му изневерявала. Защото те (жените) не разбирали от прошка или великодушие.

— Постъпили сте отвратително — извика Бенц и повторно му каза да си легне, но това го възбуди още повече.

Хиршфогел кресна, колкото му глас държи:

— Та и вие ще убиете вашата фройлайн Петрашева!… Какво? Няма ли да я убиете? Страхливец!…

Жалката му фигура се кълчеше от смешни, налудничави движения. Изведнъж Бенц почувствува гняв и отвращение. Той издебна един момент и улови ножа с едната си ръка, а с другата нанесе жесток юмручен удар в бузата на Хиршфогел, който се сгромоляса на килима в безсъзнание. Бенц го отнесе веднага в стаята му. Хиршфогел едва дишаше, но все пак дишаше и това успокои Бенц. Цялото тяло на Хиршфогел гореше в огъня на треската и от време на време потреперваше. Бенц съобрази равнодушно, че припадъкът се дължеше на маларията, а не на алкохола. Но не почувствува срам от начина, по който го накара да млъкне „Убиец на жена!…“ Това му се виждаше подло, отвратително, Бенц зави Хиршфогел с шинела му и го остави да се гърчи в кошмарите си.

Пламъкът на карбидната лампа се бе превърнал в малко синкаво езиче. Някакъв далечен часовник удари полунощ.

Бенц излезе от къщата, след като се увери, че животът на Хиршфогел е вън от всякаква опасност. Нощният хлад му помогна да изтрезнее напълно. Бенц постепенно дойде на себе си и си даде сметка за положението.

Кое ги бе накарало да се спрат върху него? Бе съвършено непознат чужденец, атом от германската армия, попаднал случайно в България. Бе хирург. Бе им се сторил достатъчно честен да запази една тайна.

Но тия хора бяха забравили само едно: че Бенц не беше автомат, че зад убеждението, което го караше да извърши с безумна готовност онова, що искаха от него, се криеше не чувство на отвлечена справедливост, а живото му и трептящо сърце. Единственото, що съзнаваше в този момент, бе желанието да помогне по-скоро на Елена. То се издигаше над моралния ужас, колебанието и гордостта. То го водеше като сляпа, но вдъхновена сила през хаоса на преживяното. То насочваше мисълта му, определяше постъпките му. Със силата на практичен разум и неотслабваща воля то преодоляваше мъчнотиите, намаляваше угризенията му.

Бенц реши да тръгне веднага за София. Всяка загубена минута му се струваше престъпно бездействие. Той се озова пред гаража на германското интендантство и доста грубо събуди дежурния подофицер. Поиска да приготвят една от колите за сутринта. След това се отправи към квартирата си. Бенц живееше близо до военната болница, в къщата на един свещеник. Отвори му самият свещеник, облечен в избеляла антерия. Бенц се извини веднага, че го безпокои с късното си прибиране, но свещеникът вдигна високо газената лампа, която държеше в ръцете си, и каза:

— Вас чаках! Имате писмо.

Той закачи лампата в коридора и влезе с Бенц в стаята му. Дългата бяла брада му придаваше строг и същевременно бащински вид. Той измъкна от антерията си един обикновен син плик, като се взираше внимателно в Бенцовото лице.

— Остави го една млада жена — каза той с аскетично свиване на устните си. — Тя искаше да ви види, но тъй като не дойдохте на обед, седна и написа това писмо.

— Благодаря — каза Бенц и взе писмото.

Бенц не го разтвори веднага, а само го постави върху масата, очаквайки излизането на хазаина си. Но вместо да направи това, свещеникът се приближи до Бенц.

— Познавам тая жена — каза той строго. — Познавах и баща й, най-славния генерал на нашата велика армия. Целувал е ръката ми. Но божията милост го прибра, за да не гледа безчестията на дъщеря си.

Той беше суров и прост български свещеник. Бенц знаеше, че той бе роден в робските години на отечеството си, бе преживял въстания, кланета и войни, през които бяха загинали синовете му. Но през всичко това той бе оцелял като дъб всред бури. Едрата му библейска фигура внушаваше на Бенц огромно уважение. И все пак думите, които чу сега от него, го раздразниха.

— Грешна ли е тази жена? — попита Бенц иронично.

— Вие знаете по-добре — отговори свещеникът, като го погледна строго. — Струва ми се, че посещавате редовно къщата, в която бесува с любовниците си.

Бенц се приготви да възрази, но свещеникът го смълча с повелително движение на ръката си.

— Исках да ви кажа само това — продължи той: — не е за добро, щом тази блудна жена е тръгнала сама да ви търси.

Бенц си представи всичко, което свещеникът бе чул от мълвата за фройлайн Петрашева. Искаше да се изсмее, но веднага помисли за суровата му честност, за достойния му християнски живот. И най-после — свещеникът го обичаше. Бенц предпочете да го успокои, вместо да се разсърди.

— Отче — каза Бенц вежливо, — тая жена искаше да й направя една малка услуга. Но понеже е заминала, едва ли ще я видя втори път.

— Страх ме е да не дойде — каза свещеникът с наивна проницателност. — Тя не е православна. Когато си отиваше, тя се престори на набожна и пожела да целуне ръката ми. После извади от чантата си пари и ме помоли да ги раздам на бедните. Но аз й казах да ги даде в благотворителния комитет на дамите от града. Там дават парите си всички, които искат да блеснат като фарисеите. „Аз не съм фарисейка“ — извика тя и почна да се смее като луда. След това хвърли в лицето ми парите и побягна навън. Истина ви казвам, в тая жена няма ни срам, ни вяра. Но никой грешник не бива да бъде отстъпен на дявола, преди да му посочим разкаянието.

Преди да излезе, той дойде още по-близо до Бенц и каза тихо, с почти суеверен ужас в гласа си:

— Тая жена е дявол с ангелско лице. Разправяли са ми, че пиела вино, докато падне в несвяст, а после мъжете се биели за нея. Пазете се!

— Отче — каза Бенц още веднъж снизходително, — благодаря ви за съвета и не се безпокойте повече за мен.

Свещеникът излезе с убеждението, че не бе употребил всички средства, за да спаси Бенц от дявола.

Веднага след излизането му Бенц разкъса плика. Върху един пожълтял лист хартия, даден от свещеника, фройлайн Петрашева бе написала без подпис и обръщение следните думи, които за втори път през тая нощ трябваше да разтърсят Бенц: „Не ме търсете повече. Моля ви с последния остатък от силите си.“ Буквите бяха едри, нервно написани. Бенц прочете писмото още веднъж, после угаси лампата и си легна, питайки се трескаво: „Защо го е написала?“ Пълният мрак в стаята му позволи да се съсредоточи. Той съзна, че ако бележката имаше някаква цел, последната трябваше да бъде свързана с онова, що бе научил вече от Хиршфогел. Елена искаше да изчезне от живота му. Бележката потвърждаваше решението й да пожертвува една искрена страст, защото не вярваше на себе си. „Бедната Елена…“ — мислеше си Бенц; тя знаеше, че е леконравна и гибелна, та го предупреждаваше за себе си и дори искаше да го спаси!…

Бенц заспа призори — тежък и неравен сън, прекъсван от кошмарни пробуждания. Сънуваше Елена, заобиколена с отвратителни хирургически инструменти. После всичко се смесваше в някакъв хаос от жетони, бутилки, тютюнев дим и германски летци, които се смееха диво.