Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (7)

Шеста глава

— Влез — дочу се иззад дебелата врата дълбокият мъжествен тембър на Адам.

Джоан бе леко замаяна и повдигна брадичка, за да подчертае достолепния и величествен вид, който й придаваха новите дрехи. После хвана бравата и отвори, след което тихо пристъпи в стаята. Адам не повдигна веднага очи и тя се задържа до вратата, наблюдавайки го как работи. Изведнъж я достраша да не би Адам да долови в погледа й възхищението, което предизвика у нея спусналата се над челото му гарвановочерна коса.

Джоан овлажни устни и продума с необичайно тих глас, който бе израз на огромното й желание да се покаже женствена и очарователна в този момент:

— Баща ви ме помоли да ви съобщя нещо.

Адам повдигна сините си очи към нея, изненадан, че точно Джоан е влязла в кабинета му. С притаен дъх тя изчакваше неговите думи. Сега, когато Адам я гледаше облечена в новите дрехи, тя изведнъж се изплаши, че на него може съвсем да не му допадне начинът, по който изглежда сега, и едва ли щеше да я обсипе с комплименти като Парк. Макар че всъщност едва ли имаше някакво значение как я намира Адам! Нали и тя не можеше да възприеме самия него като нещо истинско, не можеше и да мисли за никой от тези хора като за действително лице, главно защото нищо от това не се случваше в нейното време, в нейния свят.

И въпреки всичко трудно й беше да приеме, че един толкова мъжествен и привлекателен мъж не е действителен. Джоан си пое още веднъж въздух и го задържа, за да потисне натрапчивата мисъл, че би могла да бъде в по-интимни отношения с Адам.

— Къде намерихте тези дрехи? — попита той, а смаяният му поглед, насочен към розовите дипли, очертаващи женското тяло, издаваше огромната му изненада, примесена с явно задоволство.

Дрехите не му бяха познати и по всяка вероятност не бяха от вещите на Дороти, останали на тавана. Освен това бяха тъкмо по мярка на Джоан и с твърде радостни цветове, за да са на Дорис.

— Вашият баща ги е купил за мене — обясни Джоан.

Вътре в себе си тя искрено желаеше Адам да признае най-после дали му харесва как изглежда, или напротив. По изненадания израз на лицето му не можеше да се разбере нищо повече, освен това, че не бе очаквал да я види облечена така.

— Изглежда, вчера е дал пари на доктор Лоуман, който рано тази сутрин е купил дрехите и ги е изпратил направо тук, за да може баща ви да ме изненада. Доктор Джонсън каза, че по този начин ми се отблагодарява за онова, което сторих за него.

И докато Адам продължаваше да я гледа слисано, без дори да премигне, Джоан попита:

— Харесва ли ви?

— О, да, харесва ми — отвърна чистосърдечно Адам. — Много е хубава.

При тези думи той огледа Джоан от главата до петите. Бастите на жакета, подчертаващи кръглите очертания на гърдите, привлякоха вниманието му. Погледът му се спря на диплите, падащи свободно на ханша й.

— Разбирам, че баща ви не ви е казал нито думичка за това — продума Джоан, а сърцето й се изпълни от щастие, като забеляза как Адам продължаваше да я оглежда. Очевидно тоалетът й не го бе отблъснал, дори напротив.

— Не, не ми е споменал за намеренията си. Но и моят баща доста добре умее да прикрива тайните си от мене — призна Адам.

Без да сваля очи от Джоан, той стана от стола си и заобиколи бюрото, за да отиде до нея. Въпреки че бе оценил нейната красота още докато бе облечена в онези чудати дрехи, сега тя бе просто възхитителна. Изведнъж той долови истинска опасност в намеренията на баща му да го държи в такава близост с Джоан.

— Та значи доктор Лоуман е подбрал тези дрехи?

Адам никога не бе подозирал, че доктор Лоуман може да има толкова изискан вкус.

— Мисля, че съпругата му ги е подбрала, а самият доктор Лоуман е имал задачата да ги изпрати тук тази сутрин.

— Всичко това? А какво още е купил? — попита Адам, като не преставаше да я оглежда с възхищение, явно очарован от вида й.

Леко розовият цвят на дрехата придаваше приятен оттенък на бузите й. Тези тъмни бадемови очи с дълги черни ресници, малкото чипо носле и устните, които изкушаваха за нежна целувка… Тя бе невероятно красива.

— Купил е два дневни тоалета и една бяла вечерна рокля — отговори Джоан, осъзнала, че цялото внимание на Адам сега бе съсредоточено върху устните й.

Тя усети как я полазиха леки тръпки по врата, раменете и ръцете. Погледна встрани, за да успее да се съвземе. Даде си сметка, че никога досега, освен при първата си среща с Том Рурк не бе усещала толкова силно привличане към мъж. Потръпна, като си припомни колко злополучна се бе оказала връзката й с Том.

— Не мисля, че баща ви повярва, че имам намерение да остана само една нощ. Струва ми се, че все още се надява да променя решението си и продължава да ме убеждава да остана още малко.

Адам бе леко учуден от странния й начин на изразяване, но тъй като разбра смисъла на думите й, този път не размишлява дълго върху това.

— Постъпил е така, защото е много добър по характер и освен това си дава сметка, че в момента нито има къде да отидете, нито разполагате със средства — обясни Адам, въпреки че се догаждаше за истинските причини на неговата настоятелност. Възрастният лекар всячески се стремеше да го запознае с млада жена, по-различна от Констанс Сегуин.

Адам трябваше да признае пред себе си, че замисълът на баща му бе успял, защото видът на Джоан, облечена в тези дрехи, наистина го заинтригува. Ако не обръщаше внимание на странните думи и изрази, които тя употребяваше, и на неспособността й да запомни такива дреболии, като датата и настоящата година, той наистина я намираше за привлекателна. Може би най-очарователен бе начинът, по който тя сресваше косата си — дълга и мека, на свободно падащи вълни. Дали чарът й не бе именно в тези продълговати бадемови очи с невероятно дълги ресници? Или пък в пленителната й усмивка, която се изписваше на лицето й в момент на радост? Може би и това, че тя се удивляваше на всичко наоколо като току-що проходило дете. Не знаеше какво точно у нея бе успяло да го заплени. Да, Адам усещаше, че тя го привлича както никоя друга жена, откакто бе изгубил съпругата си преди осем години.

Той пристъпи решително към Джоан.

— Между другото, в интерес на истината баща ми проявява и малко егоизъм. Иска му се някой по-различен нов човек да му прави компания, докато се възстановява.

Адам изведнъж осъзна, че именно определението по-различен най-добре подхождаше на Джоан Грифин.

— Баща ми обожава новите запознанства. Разбирам, че може би е прекалено да искам това от вас след всичко, което направихте за баща ми, но не бихте ли могли да останете още няколко дена? Така баща ми наистина ще се възстанови по-бързо и на всички ни ще бъде по-леко — Адам гледаше Джоан право в очите в очакване на отговора й и накрая добави: — Вие наистина му допадате.

Гласът и изразът на лицето му издаваха, че той също не е безразличен към нейното оставане в дома им. Цялото й тяло се разтърси от една-единствена мисъл — по някакъв начин бе привлякла вниманието на един толкова чаровен и привлекателен мъж, като Адам.

— Но аз не мога да остана. Нали вече ви казах.

Адам обаче бе решил. Той настояваше Джоан да остане.

— Но защо не? Поне за няколко дена? Нали вече казахте, че няма да ходите на работа и никой не ви очаква вкъщи? Трябва ли да отпътувате нанякъде тези дни?

— О, не. Но…

— Някой очаква ли ви да се върнете? Някой, който може сериозно да се обезпокои, ако се забавите? — попита Адам със сериозен тон и я погледна напрегнато. Ако имаше друг мъж в нейния живот, той искаше да разбере това веднага. — Защото ако има такъв човек, ще трябва да му изпратим тозчас съобщение по телеграфа и да обясним какво се е случило. А също и защо ще се забавите.

Джоан осъзна, че само един-единствен човек можеше да се обезпокои за нея, и това бе Джийн Галагър. Затова Джоан отвърна уверено:

— Има един човек, който може да се разтревожи от отсъствието ми. Но това е тя, а не той — тя поклати глава и уточни: — Само че първо ще прослуша съобщението на телефонния ми секретар десетки пъти, преди да реши, че нещо се е случило.

— Какво ще прослуша? — Адам отново бе озадачен от непознатите думи.

Джоан ужасно се притесни от своята несъобразителност.

— Да прослуша ли казах? О, ще трябва да прочете, това имах предвид. Да прочете съобщението, което й оставих. Ако не ме види няколко дни, моята приятелка вече започва да се тревожи. Особено сега.

Истината бе, че Джийн й бе позвънила предишната сутрин, като я убеждаваше да излезе от къщата, да се откъсне от всичко, което напомня за родителите й, за да се разсее. Именно Джийн я бе посъветвала да поседи край езерцето.

— Тогава ще й изпратим телеграма да не се безпокои — отвърна й Адам, доволен, че Джоан нямаше другиго, за когото да се тревожи.

Смущаваше го само фактът, че Джоан често казваше едно, а имаше съвсем друго предвид. Това затрудняваше разговора им.

Той леко поклати глава и се замисли защо красивите жени на този свят винаги са или глупави, или неустойчиви психически.

— Веднага щом Сайръс пристигне с документите, за които го изпратих, ще го върнем в Джонстаун със съобщението за твоята приятелка и за твоята банкова сметка. Момчето ще се погрижи и двете съобщения да бъдат изпратени още днес следобед.

„Жалко за старанията“ — помисли си Джоан, защото изобщо не можеше да си представи как телеграма, изпратена през 1889 година, можеше да достигне до Джийн в 1992 година.

— А ако моята приятелка не получи телеграмата?

— Нали ще останете с нас най-много няколко дни? До началото на следващата седмица вашата банка ще може да ви преведе пари за завръщането ви в Питсбърг.

Адам сам не можеше да си обясни защо така настойчиво я убеждаваше да остане при тях. Това обаче бе единственото му желание в този момент. Нещо в нея го караше да я опознае по-отблизо.

— Но аз не бих могла да остана тук за уикенда — възпротиви се Джоан, внезапно разтревожена, че сега трябва да убеждава още един човек, че й се налага да си тръгне. Стомахът й се сви от безпокойство при мисълта, че поради нещо непредвидено може да остане завинаги в този век. Не й се струваше благоразумно да предизвиква съдбата, като се задържа по-дълго в дома на тези хора.

Само ако можеше да им каже истината, тогава сигурно щяха да разберат колко важно бе за нея да си тръгне. Всъщност дали щяха да я разберат наистина? Но преди да ги убеди, че е крайно наложително да си тръгне, Джоан трябваше да им обясни нещо, на което самата тя трудно вярваше — че една необикновена буря през 1992 година е предизвикала образуването на дупка във времето и тя, Джоан Грифин, за щастие или нещастие е станала свидетел на това и се е прехвърлила в миналото.

Джоан изобщо не можеше да прецени какво бе значението на този неочакван поврат в съдбата й. Искаше й се само да се върне жива и здрава в своето време. Тогава може би всичко, което се бе случило, щеше да й се струва все пак късмет. В края на краищата да се пренесеш в миналото и да видиш как са живели хората преди, не бе случайно събитие и то й бе помогнало да се отърси от собствените си проблеми. Макар донякъде да бе изумена от преживяното, тя си даваше сметка, че такова приключение едва ли може да се случи на всеки. И едва ли можеше лесно да се забрави или отрече.

— Но защо да не можеш да останеш с нас през уикенда? — запита Адам с плътния си мек тембър. Очите му срещнаха нейните и я откъснаха от мислите, в които бе потънала. — Няколко дена повече едва ли означават толкова много.

— Причината, поради която не мога да остана по-дълго, е, че… — започна Джоан, но не можа да съчини никакво разумно обяснение и спря. Как би могла да измисли нещо логично. При такава необикновена ситуация, като тази. Какво можеше да му каже? Че бърза да се прибере в двадесети век, защото й липсват многобройните битови удобства, които й осигуряват климатичните инсталации, микровълновите печки, сешоарите и машите за навиване, практичните дрехи, лешниковото масло, бонбоните „М&М“ и диетичната кола?! Та Адам вече достатъчно се съмняваше във всичко, което Джоан казваше! Какво щеше да си помисли за нея, ако добавеше и това?

Най-после й хрумна достатъчно разумен и приемлив отговор:

— Защото тук не съм си на мястото.

— Защо мислиш така? — учуди се Адам. — Нима някой от нас те е накарал да се почувстваш неудобно?

— Не, ни най-малко. Но аз просто съм градско момиче. И не съм привикнала да живея далече от града.

— Градско момиче? — повтори Адам, изумен от начина, по който Джоан се бе нарекла, особено когато за него бе явно, че е зряла жена.

— Какво те тревожи? Нима тишината и спокойствието на провинцията? — попита Адам и се усмихна, като забеляза колко близко е застанал до Джоан.

Той повдигна ръка, воден от непреодолимото желание да докосне лицето й и да се увери дали наистина кожата й е толкова топла и нежна, колкото изглежда.

Джоан трепна и разшири очи от почуда при докосването на пръстите му. Тя проумя, че не тишината и спокойствието я тревожеха. От допира на мъжките пръсти по врата й полазиха тръпки и кожата й буквално настръхна.

Достраша я да не би Адам да долови мислите й и да усети, че не е била откровена с него. Тя извърна поглед встрани.

— Да, мисля, че съм привикнала към шума и суетата на оживения град.

Адам също бе разтърсен от невероятно вълнение, когато я докосна. Това чувство му бе пределно познато и той не можеше да обуздае непреодолимото желание да я докосне отново. Обладан от невероятната й красота, той не сваляше очи от нея. Бавно и нежно прокара пръст по кожата й и промълви тихо, но убедително:

— Може постепенно да свикнеш с тишината. Моля те. Не разочаровай баща ми. Ако потеглиш веднага, той ще се тревожи допълнително за тебе. Току-виж ти се случила още някоя неприятност, докато се връщаш у дома. А това изобщо няма да му помогне да се възстанови, дори напротив.

— Но аз наистина не мога да остана — повтори Джоан, като й се искаше Адам просто да приеме този факт и толкова.

Тя отново вдигна поглед и срещна очите му с надеждата, че изразът й ще го накара да й повярва, но бе сгрешила. Нещо в Адам, в начина, по който я гледаше, я предизвикваше и Джоан изпита необходимост да му се хареса още повече. Когато за пореден път се опита да го убеди, думите й далеч не звучаха така уверено:

— Просто не мога.

— Наистина ли не можеш? — усъмни се Адам, познал по гласа й, че Джоан става все по-несигурна.

Той се пресегна и я докосна за трети път. В отговор на нежността му Джоан притвори блажено очи. Тя осъзнаваше, че това, което ще каже, може би е грешка, но нещо отвътре я подтикваше да го произнесе:

— Може би бих могла да остана още един ден. Но утре наистина ще трябва да си вървя.

— Но банката едва ли ще успее да преведе средства толкова бързо дори ако бяхме съобразили да изпратим телеграма рано тази сутрин — подчерта Адам с надеждата, че логиката на фактите е необорима. — Днес е четвъртък, а всички банки затварят рано сутринта в събота и отварят чак в понеделник. Струва ми се, че единственият изход за теб е наистина да останеш при нас поне до началото на идната седмица.

Докато изтъкваше тези доводи пред Джоан, Адам за секунда се замисли как ще обясни пред Констанс присъствието на тази красива жена в къщата. Но после веднага се успокои, че мис Сегуин всъщност изобщо не бе длъжна да узнае за Джоан. Адам можеше да изпрати писмено съобщение по Сайръс, в което да уведоми Констанс, че плановете им за уикенда се отлагат заради влошеното здравословно състояние на баща му. Можеше да й предложи да иде на театър в събота вечер с приятели или с леля си и чичо си. При това нямаше да има никаква необходимост да й споменава за Джоан. Те двамата не се бяха заклевали, че няма да се срещат с други хора.

— Моля те, спри да се тревожиш, че пречиш някому. Моят баща е напълно прав. Тук има предостатъчно стаи и винаги съм имал възможност да посрещна неочаквани гости.

„Това е самата истина“, помисли си Джоан и въздъхна едва забележимо. Може би ще е добре да остане малко по-дълго, особено в компанията на Адам. Добре би било да опознае Адам по-отблизо. Тя си представи как потъва в мъжествената му прегръдка, как силното му тяло я обгръща в страстна близост. Тялото й потрепери, въпреки че в стаята бе твърде топло. Джоан леко поклати глава и се зачуди къде ли се бе дянал здравият й разум. Нима способността й да разсъждава трезво бе останала някъде там, в двадесети век, а сега с нея бе само приключенският й дух! Не трябваше по никакъв начин да си позволява да се увлече по този мъж. Нямаше да е честно спрямо него, а и спрямо самата нея. Трябваше да запази своята тайна и достойнството си.

Джоан си даде сметка, че в момента е прекалено объркана, и вместо да даде отговор на предложението за уикенда, тя предпочете да смени темата на разговора:

— За малко щях да забравя! Баща ви ме изпрати да ви съобщя, че иска да поизлезе навън и има нужда от вашата помощ. Увери ме, че се чувства много по-добре тази сутрин, и иска да излезе на чист въздух и да се наслади малко на слънчева светлина.

— Да се наслади на слънчевата светлина? — повтори отчетливо след нея Адам и постави ръката си на кръста на Джоан, сякаш очакваше заедно да се отправят към спалнята на Парк. — Ти наистина се изразяваш много странно понякога — призна той.

„Странно“ — повтори Джоан и се запита кога ли този израз бе влязъл в употреба. Очевидно някъде след 1889 година. Тя, разбира се, не бе специалист по езикознание и реши, че ще е по-добре, ако се въздържа да употребява названия на предмети, явления и теории, които със сигурност знае, че не са били известни през това десетилетие, както и някои модерни и по-съвременни изрази.

— Нямам нищо против да се качим горе заедно — предложи тя, усещайки неотразимото влияние на Адам върху цялото си същество. Само лекият натиск на ръката му върху кръста й я караше да изтръпва цялата, а сърцето й заби още по-лудо. — Но обещах на Дорис веднага щом се облека, да се отбия през лятната кухня, за да й покажа как ми стоят новите дрехи. Навярно вече се чуди какво е станало и защо се бавя.

— Да, разбира се — каза Адам и с неохота свали ръката си от кръста й.

Когато Джоан забърза, но в погрешната посока, той извика след нея:

— Двете кухни са от другата страна, откъм гърба на къщата.

После си каза, че Джоан е най-неориентираният човек, когото познава. Нямаше точна представа нито за време, нито за посока.

Джоан се обърна, усмихна му се в знак на благодарност, въпреки че се чувстваше ужасно неловко не само защото се бе объркала, а и защото Адам продължаваше да гледа след нея. Тя преглътна с усилие, после се извърна и бързо се оттегли, за да се спаси от преследващия я мъжки поглед.

Главно защото Парк и Адам очакваха от нея да изпрати съобщение до банката си, Джоан написа нареждане до Първа национална банка в Питсбърг да изпрати исканите от нея средства до Моръл Стейт Банк в Джонстаун. Тя го предаде на Сайръс, за да го отнесе до най-близката телеграфна служба.

Джоан си даваше сметка, че това действие крие огромен риск да бъде изобличена като последен мошеник, когато банката изпрати отговор, че не познава човек на име Джоан Грифин, но тайничко се надяваше поради допотопните връзки това съобщение да се забави достатъчно дълго. Междувременно щеше да се забавлява през времето, което й предстоеше да прекара в 1889 година. Беше наясно, че такова нещо не може да се случи на всеки, и бе истинска глупост да не се възползва от шанса си.

За да избегне някакво недоразумение с Джийн, тя реши да се върне до колата си по някое време и да остави бележка, че е жива и здрава. Все пак именно Джийн щеше да забележи първа отсъствието й, а Джоан нямаше никакво желание да разговаря с нея по телефона тъкмо сега. По всяка вероятност щеше да мине за смахнат идиот, а не за човек, комуто се е удала невероятната възможност да се прехвърли назад във времето. Затова най-добре бе да й остави бележка в колата.

По-късно същия следобед, след като положи всички усилия да убеди Адам и младия Джордж, че няма да има никаква опасност за живота й, ако се поразходи сама из гората въпреки случката с разбойника крадец, Джоан се отправи с бърза крачка към мястото на прехода във времето, което бе отбелязала с натрупани камъни.

След като с лекота откри мястото и набързо мина през прохода, Джоан потърси ключовете в джоба си и се отправи към колата, спряна на няколко метра. След като отвори вратата, тя набързо надраска в бележника си: „Джийн, няма да повярваш какво ми се случи. Не се тревожи за мен. В безопасност съм.“

После се сети, че бе оставила несесера си в дома на родителите си, който бе на цяла миля оттук. Затова се разтършува в жабката на колата с надеждата да открие някакъв грим или поне молив за очи. За свое огромно съжаление не откри нищо друго, освен едно червило, което отгоре на всичко се бе разтопило от горещините и не ставаше за нищо. Джоан въздъхна и се погледна в панорамното огледало, примирила се, че ще изкара следващите няколко дена без грим.

Тя постави бележника със съобщението на таблото, така че да бъде открит лесно от всеки, който потърси колата й, после взе кутийката с аспирин и една тубичка лосион за ръце, които със сигурност щяха да й потрябват. След като заключи колата си, тя поразмисли дали отново да вземе ключовете със себе си. Рискуваше някой от семейство Джонсън да ги открие и да възникнат недоразумения, тъй като нито един от тях не приличаше на ключовете, които те използваха. Затова тя ги скри в един сноп бурени близо до колата.

Джоан повдигна диплите на полата си и побърза да се върне към тунела, който отвеждаше в миналото. Бе изминал цял час, откакто бе излязла да се разхожда с обещанието да се върне скоро. Затова тя вдигна полата до коленете си и побягна към къщата на Адам.

Когато съзря огромния дом, тя спусна диплите и продължи с бърз ход. На половината на пътя до къщата тя съзря две каруци пред входната порта, а малко встрани, под едно дърво, изчакваха двамата каруцари. Явно Парк и Адам имаха посетители. Джоан прецени, че няма да е твърде разумно да се втурне в къщата без всякакво предупреждение, а и от тичането в неудобните дрехи се бе изпотила отвратително. Ето защо се насочи към задната врата на къщата и тихо се вмъкна вътре. Докато стигна до главното стълбище, Джоан вече бе плувнала в пот.

Без да се оглежда наоколо, тя съсредоточи вниманието си върху стълбите и тъкмо повдигна полите си достатъчно, за да може да пристъпи, когато изтръпна от гласа на Парк, долетял откъм вътрешността на гостната:

— Джоан, ето те и тебе най-после! Вече се чудех какво ти се е случило!

Джоан се обърна към посоката, откъдето се дочу гласът на Парк, и го видя в обкръжението на неколцина души, насядали на столове и канапета в центъра на стаята под широко отворените прозорци. Слава Богу, гостите бяха разположени така, че едва ли бяха забелязали забързания й вървеж към къщата, който трудно можеше да се обясни току-така. Самият Парк бе седнал в едно кресло, откъдето виждаше отчасти прозореца и коридора, а долу в краката му се бе излегнал Шадоу.

Тя се сети, че в ръцете й са все още кутийката с аспирин и лосионът за ръце. Ако Парк ги забележеше, можеше да започне да я разпитва откъде ги има. Затова Джоан се опита да ги скрие в малкия джоб под диплите на полата си, където обаче се оказа ветрилото и едва ли имаше място за нещо друго. Като нямаше къде да мушне нещата, тя ги стисна здраво в ръцете си, за да не се виждат, и пристъпи към гостната.

— Това е младата госпожица, за която ви разказах — съобщи Парк на гостите си. Възрастният лекар не направи опит да стане, но протегна приятелски ръката си към нея. — Това е човекът, който спаси живота ми вчера.

Когато Джоан влезе в салона, видя, че гостите на Парк бяха петима души. Сред тях имаше три жени, които се бяха разположили на плюшеното канапе в синьо-бяла дамаска. От двете им страни на столове бяха приседнали двама мъже, приблизително на възрастта на Парк. Двамата мъже се изправиха и галантно кимнаха към нея.

Джоан знаеше, че е редно да поеме протегнатата за поздрав ръка на Парк и очите й издадоха неудобството и страха, че нейните ръце са заети. Едва ли можеше да обясни на всички тези хора, по какъвто и да е начин откъде са се взели пластмасовите кутийки в ръцете й след разходка из гората!

Тя съобрази светкавично и сви ръцете си отзад, погледна с уважение към присъстващите в стаята и поздрави:

— Моля ви да ме извините, но току-що се връщам от конюшнята, където се радвах на конете на Адам и ги галих — Джоан изобщо не можеше да предположи, че гостите ще се стреснат от факта, че тя говори за Адам с малкото му име. В онова време това е означавало много близко приятелство. — Налага се да отскоча до стаята си и да си измия ръцете — и като си помисли, че това е най-логичното извинение, за да се оттегли, Джоан пристъпи към стълбите и добави: — Връщам се веднага.

Секунда преди да излезе от стаята, Джоан хвърли бегъл поглед към седящите на канапето жени и забеляза в очите на най-младата от тях израз на явна враждебност. Докато се изкачваше по стълбите, Джоан инстинктивно предположи, че това ще да е възлюбената на Адам — мис Констанс.

Внезапно тя си пожела Констанс да я възприеме като съперница, въпреки че си даваше сметка, че изобщо не може да бъде такава. Когато се убеди, че вече никой не я вижда, Джоан буквално се изстреля по стълбите нагоре до своята спалня. Бързо пооправи косата си и се смръщи, като забеляза няколкото непослушни къдрици, спуснали се над челото й след изпотяването. Беше абсолютно безполезно да се опитва да ги намести — без лак за коса това бе просто невъзможно. Джоан се успокои, че тази прическа дори повече подхожда на настоящите представи за красота, и остави къдриците на свобода.

Дрехите й също бяха целите вир-вода от тичането до къщата и затова Джоан извади ветрилото от джоба си и, доколкото бе възможно, проветри тялото си. После избърса с влажна кърпа потта по лицето и врата си.

При това и последната частица от грима й изчезна. Тя изведнъж си спомни една сцена от „Отнесени от вихъра“ и се приведе към огледалото, щипна бузите си и притисна силно устните си една към друга, за да порозовеят. После бързо се отправи към салона с цялата грациозност, която й позволяваха новите й дрехи.

Въпреки че бяха изминали около петнадесет минути, Джоан предпочете да не се извинява за закъснението си. Тя влезе в гостната с приветлива усмивка и се отправи директно към Парк, като този път прие вежливо ръката му за поздрав. През това време сякаш усети как злобният поглед на Констанс се забива в гърба й. Тя се извърна и приветства гостите на Парк с грациозно кимване на главата.

— Двамата джентълмени са мои отдавнашни приятели — обяви Парк, — по-високият е Ричард Гудман, а оплешивяващият, с провисналите мустаци, е Шон Дейвис. Ричард е изпълнителен директор на банката, както и Адам, но работи там през цялото време, като се грижи за всичко. Шон е собственик на няколко ресторанта в града.

Джоан пристъпи напред, за да се здрависа с двамата мъже. Забеляза, че нито един от двамата не разтърси ръката й при поздрава, както бе очаквала. Вместо това и двамата поеха ръката й с две ръце и леко я стиснаха в знак на уважение.

— Много ми е приятно да се запознаем — отвърна им Джоан и се усмихна приветливо, като избегна да срещне погледа на Констанс.

— Парк твърди, че сте лекар или нещо такова — каза Шон, а по лицето му се четеше както съмнение, така и възхищение.

— Да, така е — отвърна кратко Джоан, без да има и най-малкото намерение да спори с някого по този въпрос, още повече че съвсем скоро бе претърпяла такова голямо разочарование от собствената си неспособност като лекар. Въпреки че бе спасила живота на Парк, в съзнанието й все още тежеше вината, че не е успяла да спаси собствените си родители.

— А за мен бе истински късмет, че е лекар — вметна Парк, преди още Шон да бе изтърсил нещо, което можеше да обиди Джоан. Парк знаеше, че Шон има доста груб език. Затова бързо насочи вниманието на Джоан към дамите на канапето.

— Сега, когато я запознах с такива старчоци като вас, мога ли поне да й представя прекрасните ви съпруги: Кариса Дейвис и Сара Гудман.

Двете по-възрастни жени кимнаха с глави, когато Парк съобщаваше имената им, и така Джоан разбра, че възпълничката дама отляво бе съпругата на Шон Дейвис, а мършавата в средата бе жената на Ричард Гудман. Джоан бе сигурна, че предстоеше запознанство и с най-младата от трите дами, като очакваше да чуе името Констанс Еди-коя си. Тя се извърна леко към нея, за да срещне изопнатото изражение на лицето й, и я погледна с абсолютно безразличие. Още преди да бяха разменили и дума, Джоан изпитваше неприязън към тази жена.

— А третата прекрасна дама се казва Констанс Сегуин, племенница на Шон и Кариса, от Джорджия. Тя живее с леля си и чичо си от няколко години насам.

— Всъщност откак нейният съпруг Арон почина — изтърси Кариса Дейвис, като че ли някой в стаята очакваше това допълнение.

Всички присъстващи бяха загледали Джоан и тя кимна към Констанс толкова сърдечно, колкото можеше да си позволи в този момент, а в отговор получи едно съвсем хладно полукимване.

„Знаех си, че е тя“, мислеше си Джоан, като отправи една вежлива усмивка към останалите гости.

Дребната, пищно облечена блондинка със злобни зелени очи, тънък вирнат нос и арогантен вид действително се бе оказала Констанс.

Джоан й хвърли едва забележим бегъл поглед, колкото да отчете, че приятелката на Адам носеше косата си сресана на огромен кок от къдрици, струпани върху малката й главица очевидно, за да изглежда по-висока, отколкото всъщност бе. Джоан забеляза също така, че тоалетът на Констанс твърде много приличаше на нейния, само че бе светлосин на цвят и с тънки атлазени нишки в тъмносиньо, прокарани на раменете и талията. Съдейки по въздебеличкото й тяло, което издуваше полите, и понеже Констанс не носеше блуза с жабо под жакета, Джоан се досети, че тънката й талия очевидно бе постигната с нечовешко пристягане на корсета.

В настъпилото неловко мълчание Джоан почувства, че всички очакват от нея да каже нещо, и се опита да измисли каква тема би била подходяща за хората от осемдесетте години на миналия век. Да се обсъжда топлото време навън й се стори крайно глупаво и безсмислено. За щастие точно в този момент в гостната влезе Адам и вниманието на всички се насочи към него.

— Съжалявам, че се забавих толкова дълго, но исках да подготвя този документ за Ричард — каза той, докато прекосяваше стаята с типичните за него широки крачки.

След като подаде папката на колегата си, той добави:

— Кажи на Сейн, че съм го подготвил много бързо, защото знам, че е необходим спешно. Затова искам от него да прегледа още веднъж цифрите, преди да се съгласи за кредита.

Преди Ричард да успее да отговори, Констанс се изправи и се насочи към Адам. Подаде му дясната си ръка, като отпусна жалостиво китката си.

— Адам, скъпи, няма ли да се освободиш поне веднъж от работата си — състрадателно и женствено измърка Констанс, а на Джоан й се стори, че тя умишлено се преструва на толкова загрижена.

Поради твърдия южняшки акцент гласът на Констанс звучеше по-скоро като на дете, отколкото като на зряла жена. Тя хвърли многозначителен поглед към Джоан и обхвана с двете си ръце ръката на Адам, като че ли, за да подчертае близостта им.

— Толкова дълго чаках да се освободиш, за да обсъдим плановете ни за съботната вечер.

Адам погледна смутено към ръцете, обвили неговата, а после хвърли един поглед към часовника до вратата на гостната:

— Доколкото разбирам, не си получила съобщението ми.

— Какво съобщение? — Констанс погледна към Адам с очи, невинни като на кошута.

След всичко това на Джоан й се стори, че Констанс е още по-противна. Какво ли намираше Адам в тази жена, чудеше се Джоан и накрая се досети, че по всяка вероятност това бяха закръглените й бедра.

— Изпратих ти бележка по Сайръс преди повече от час — поясни Адам и отново погледна към часовника. — Казах му да се отбие при тебе веднага, щом изпрати останалите съобщения. Сигурно в този момент чука на вратата ти.

Констанс погледна победоносно към Джоан и стисна още по-силно ръката на Адам.

— И какво сладко нещо си ми написал?

— Че ако наистина искаш да видиш новата пиеса, ще трябва да си намериш някой друг, който да те съпроводи. Аз самият не бих могъл.

— Но защо?

Констанс гледаше изумено, без да смее дори да премигне. При вида й Джоан едва сдържа смеха си. Явно Констанс не бе свикнала ангажиментите й да се провалят.

— Защото обещах на Джон Лоуман да остана тук и да се погрижа за татко през следващите няколко дни — отговори Адам и погледна към Парк. — Може и да не ви се вярва, но той е още твърде зле и все още има ужасно главоболие след неприятния инцидент.

Джоан мигом забрави за Констанс и погледна разтревожено към Парк. Той не бе й споменал нищо за своето главоболие. Едва се сдържа да не се втурне към него, за да провери раната на тила му. Само присъствието на тези хора и евентуалното притеснение на Парк, че ще бъде прегледан пред тях, и то от нея, я накараха да се въздържи. Ако отокът все още не бе спаднал, Парк трябваше незабавно да бъде отведен в болница. Едва ли домашните грижи щяха да помогнат много в този случай.

— Но защо самият доктор Лоуман не дойде да се погрижи за баща ти? — попита Констанс и се нацупи като дете.

— Защото той си има и други пациенти, освен моя баща — отсече твърдо Адам, леко подразнен от егоизма на Констанс, въпреки че лицето му остана непроницаемо. — Но това, че аз не мога да излизам тези дни, съвсем не означава, че и ти трябва да се откажеш да посетиш премиерата на новата пиеса — Адам погледна към Шон с умоляващ поглед. — Може би леля ти и чичо ти нямат нищо против да те съпроводят, или пък би могла да убедиш няколко приятели да дойдат с тебе. Ще купя билети на всички, които искат да те придружат.

Констанс го погледна недоверчиво, след което хвърли любопитен поглед към Джоан. Сега детското й изражение се смени от проява на типична женска злоба и завист.

— А защо да не поканя мис Грифин да дойде на театър с мене? Мога да изпратя Портърфийлд да я вземе, така че да имаме време да вечеряме заедно.

Джоан едва се сдържа да не направи остра забележка, че към нея обикновено се обръщат с „доктор Грифин“, а не с „мис“. Не искаше обаче да изглежда надменна пред всички присъстващи. Тя положи максимални усилия да прикрие раздразнението си. Стана й ясно, че единственият мотив на Констанс за поканата бе да я държи на разстояние от Адам, и усилено започна да разсъждава как да я отклони. Самата мисъл, че ще прекара дори една-единствена вечер в компанията на тази разглезена преструвана, просто я ужасяваше. Но преди да успее да намери подходящо извинение, Адам я изпревари и спаси положението:

— Боя се, че Джоан също бе помолена да остане да наглежда баща ми, в случай че състоянието му се влоши през следващите няколко дни. Според Джон всичко зависи именно от идните два-три дена.

Парк бързо добави:

— Да, наистина е така. Джон ми обясни, че ако отново получа сърдечен пристъп, то има опасност това да се случи в близките няколко дни. Нареди ми още в никакъв случай да не се вълнувам или претоварвам — в очите на възрастния лекар блесна огънче от току-що осенилата го прекрасна идея: — Би могла да я поканиш идущата събота. Тогава се надявам да съм много по-добре.

— Следващата събота?! Нима тя ще остане толкова дълго? — Констанс не можа да скрие своето възмущение. Тя се нацупи отново и се отдръпна от Адам, като скръсти ръце на гърдите си, от което бюстът й съвсем отскочи нагоре. Зелените й очи разкриваха озлоблението и недоволството, които я бяха обзели.

— Не мислиш ли, че е твърде дълго?

— Да, разбира се, че е прекалено да се задържам толкова — бързо подметна Джоан. — Вече съобщих на семейство Джонсън, че възнамерявам да си тръгна далеч по-рано.

След тези думи тя хвърли един решителен поглед към Парк, за да му даде да разбере, че нищо не може да промени намеренията й.

— Обещах да остана само до началото на идната седмица. До сряда ще трябва да съм потеглила за Питсбърг.

Джоан наистина гореше от нетърпение да разкаже на Джийн за своите преживелици. Знаеше си, че едва ли ще успее да запази в тайна това необикновено приключение. Твърде странно и забавно бе всичко, което й се бе случило.

— А това означава, че ще съм си тръгнала далеч преди събота — добави тя накрая.

Констанс вдигна тържествуващо очи и най-нетактично изтърси:

— Много добре!

Парк само се подсмихна и рече:

— Добре, ще видим.

В следващите няколко секунди настана гробно мълчание, след което всички изведнъж заговориха едновременно, като че ли в един и същ миг бяха намислили какво да кажат.

Джоан долови въпроса на Ричард и се приведе към него да отговори, но без да откъсва погледа си от Адам.

— Следвах медицинска академия в Ню Йорк, но през последните няколко години работя в Питсбърг. Там се установих и мястото ми харесва, затова навярно ще се задържа още.

През следващите няколко минути Ричард продължаваше да я обсипва с въпроси за нейната кариера и въпреки неуспешните опити на Джоан да смени темата на разговора, упорито се стремеше да докаже, че е невъзможно жена да бъде лекар по професия.

— Но това просто не е възможно — потрети той. — Нима толкова красива жена като вас може да бъде лекар!

— Да, наистина е трудно да се повярва, нали? — включи се Парк и думите му привлякоха вниманието на всички. — И красива, и умна. Трудно срещана комбинация при жените в днешно време.

В същия миг доктор Джонсън усети, че обижда останалите дами, и набързо се прокашля, след което добави:

— Като изключим всички присъстващи, разбира се.

Кариса Дейвис погледна намръщено първо към Сара Гудман, за да разбере дали тя е доловила непреднамерената обида в думите на Парк, а след това стрелна очи и към самия него.

— Почти същото, както да откриеш мъж в наше време, който да може да се изразява, както трябва — подчерта Кариса и повдигна многозначително едната си вежда, след което се изхили на това, че Парк наведе глава виновно и се загледа встрани.

— Искам да зная дали ще останете за вечеря — намеси се Адам, за да спаси баща си от неловкото положение. — Ако не се лъжа, Дорис спомена за печено месо тази вечер, а всички добре знаете колко вкусно го приготвя нашата прислужница.

— Не, не — възпротиви се Шон, поклащайки ръка в знак на отрицание. — Ние се отбихме да ти оставим тези доклади и да видим как се чувства Парк. Научихме за случилото се от Сайръс, когато дойде тази сутрин да вземе документите, от които си имал нужда. Само че той не обясни колко сериозно е всичко. Изобщо не спомена за това, че става дума за сърдечно заболяване.

— Аз му наредих да не разгласява — поясни Парк и повдигна рамене. — Не искахме излишно да тревожим, когото и да било.

— Особено пациентите ви — съгласи се Ричард. — За тях би било истинска трагедия да научат, че собственият им лекуващ ги доктор е бил на косъм от смъртта. Като нищо биха могли да се ориентират към друг, по-здрав доктор.

— При това положение, след като вече разбра за мене, би ли си сменил лекаря? — попита Парк с типичното си чувство за хумор, подсмихна се и вирна глава към Ричард в очакване на неговия отговор.

— Само ако в града се появи лекар, който да изглежда като госпожица Грифин — отвърна Ричард и кимна към Джоан. — В такъв случай не само ще си сменя лекаря, но и бих побързал да се разболея от такава болест, която да изисква продължително лечение.

— Ричард!! — възкликна възмутено Сара, след което изопна острата си брадичка напред, сякаш за да предупреди Ричард, че е стигнал твърде далеч.

— Е, разбира се, ако моята съпруга Сара ми разреши — добави той бързо, след което се усмихна глуповато и си придаде вид на покорен съпруг, воден за носа от жена си. — Как мислиш, Сара? Щеше ли да се притесниш от нещо, ако една толкова красива дама, като Джоан, бе спасила живота ми?

— Ще ти кажа аз на тебе! — рязко отвърна Сара. — Мисля, че ни е време да си тръгваме.

При тези думи Сара отправи към мъжа си свиреп поглед, а след това се обърна към Джоан и изражението й тутакси придоби развеселен вид:

— Радвам се, че се запознахме. Надявам се да се видим още веднъж, преди да си тръгнете!

След тези думи тя буквално изсъска на съпруга си:

— Ричард, да тръгваме.

— Да, скъпа — отвърна той и покорно се изправи, за да последва жена си. Когато забеляза, че тя е с гръб към него, намигна на Парк и добави: — Както кажеш, скъпа!

— Бях ти казала да престанеш да се хилиш като глупак и да тръгваш по-скоро — каза му Сара, без дори да се обърне.

Ричард повдигна учудено вежди и последва мълчаливо жена си.

Когато двамата излязоха в коридора, останалите гости също се изправиха. Парк пожела на всички „довиждане“, без да се изправя от стола си. Тъй като всички, освен Джоан бяха вече в коридора, Парк се обърна към нея с въпросителен поглед.

— Какво се е случило? Защо ме гледаш така? — се заинтересува той, защото Джоан го бе наблюдавала втренчено през цялото време.

— Защо не си ми казал нищо за главоболието си? — запита тя със сериозен тон, насочила се към Парк. — Много добре знаеш, че постоянната болка в главата може да означава нещо много тревожно. Спадна ли поне малко този оток на тила ти?

Парк покорно наведе глава, за да може да бъде прегледан, като знаеше, че е безсмислено да се противи.

— Спаднал е незначително, но си е още там — отговори той и примигна от болка, когато Джоан притисна отока с пръст.

— Защо не си му наложил лед? — попита Джоан сърдито, когато установи, че отокът не е спаднал дори с един милиметър.

Подобна подутина толкова близко до мозъка можеше да причини огромни неприятности.

— Защо ще му слагам лед? — запита неразбиращо Парк.

— За да подпомогнеш спадането на отока — Джоан веднага осъзна, че отново е споменала нещо, което не е трябвало да казва.

Когато прецени, че подобна информация няма да обърка твърде много възрастния лекар, Джоан обясни подробно:

— Ако имате лед вкъщи, мога да ти покажа как действа, макар че трябваше да сторим това още вчера.

— Имаме малко лед в мазето, за да се предпазва храната от разваляне. Само че е покрит със сол.

— Чудесно. Няма да се налага да го ядеш. Само ще го наложим за кратко върху удареното място. Ще ида да открия Дорис и да я помоля да ни донесе малко лед.

И Джоан напусна стаята, като остави седящия в креслото си лекар отново смаян.