Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (21)

Двадесета глава

Вече притъмняваше, когато Джоан стигна до училището. Наоколо имаше запалени фенери и тя успя да види, че там наистина са прибрани телата на мъртвите, които бяха успели да открият до този момент.

Поради опасността от пожари хората бяха решили да използват осветление само там, където това бе неотложно. Времето бе извънредно ценно за всички. Въпреки необичайно ниските температури за юни никой не знаеше колко дълго щеше да продължи издирването на загиналите. Някои от телата вече бяха започнали да се разлагат и зловонието се разпространяваше неудържимо.

Единствената възможност бе да продължат да работят и през нощта. В сградата на училището непрекъснато носеха телата на стотици загинали. За целта хората бяха приспособили дъски, цели врати, части от покриви или нещо друго, което можеше да замени носилките. Тъй като не разполагаха нито с карети, нито с коне да теглят, хората мъкнеха сами труповете на мъртвите. Носеха всяко тяло през купчините мръсотия и останки до най-близката морга.

Тъй като училището на Адамс Стрийт бе обявено за официална морга и там се носеха повечето тела, Джоан реши да остане тук. Още повече че навярно се правеше списък на разпознатите тела, в който непрекъснато се нанасяха нови данни.

Като забеляза двама изтощени мъже, седнали на маса отвън пред сградата на училището, Джоан се насочи първо към тях.

— Господа, бихте ли могли да ми помогнете? — попита тя, като забеляза, че двамата усилено пишеха нещо на огромни листове хартия, очевидно намерени сред боклуците на улицата.

Сякаш отгатнал въпроса й, единият мъж посочи към списъците и каза:

— Първо погледнете тези списъци, за да разберете дали човекът, когото търсите, изобщо е разпознат. А после влезте и проверете сама труповете, на които са закачени номера — те все още не са разпознати. Лицето, което издирвате, може да е сред тях. Ако и тогава не го откриете, елате след няколко часа пак.

След тези думи той се обърна и погледна към мускулестия мъж, който в момента излизаше от сградата:

— Разпознахте ли още някого?

— Да. Номер девет. Една от първите, които са били донесени. Казва се Карла Бет Морис. Живяла е на улица „Уолнат“. На двадесет и седем години. Позна я по-голямата й сестра Патриша.

Писарят погледна тъпо към списъците си, след това вдигна поглед към часовника и като сведе повторно очи, започна да пише.

Джоан се залови да преглежда списъците с имена и тези с описанията на труповете, които все още не бяха разпознати. Всеки от тях бе записан под някакъв номер. Това бе единственото спасение в настъпилия хаос.

Проследявайки с пръст имената, Джоан четеше бързо и напрегнато. На втората страница пръстът й внезапно замря. Сърцето й заби с невероятна бързина, сякаш всеки момент можеше да изхвръкне. На мястото, където бе стигнала, ясно се четеше името на Адам. Внезапно тя изгуби способността си да говори, да възприема и да разсъждава. Единствената мисъл, която сега изпълваше съзнанието й, бе, че най-после е открила Адам. Въпреки че бе очаквала този момент, тя през цялото време се бе надявала, че нещо се е случило и Адам може да е оцелял.

— Намерихте ли този, когото търсехте? — попита мъжът, когато видя как Джоан бе застинала пред списъците с имената.

— Да — отвърна тя с неочаквано спокоен глас, докато гледаше към затворената врата на сградата, скована от ужас.

Според това, което бе отбелязано в списъка, Адам бе донесен по някое време следобед и бе отбелязан като неразпознат, след което някой си Уилсън Килбърн го бе познал. Бяха нахвърляни и няколко думи за облеклото и външността му. Номерът, закрепен на трупа му, бе 116. Въпреки че вече бе разпознат, Адам не бе посетен от никакъв близък до този момент и тялото му още не бе отнесено в някоя от семейните гробници.

— Номерът му е сто и шестнадесет — промълви Джоан и усети неочаквана твърдост в гласа си.

Мъжът пое списъка от ръцете й и поясни:

— Още никой досега не е поискал трупа му. Вие от неговото семейство ли сте?

— Не. Само много близка приятелка.

— Искате ли да видите тялото?

Въпреки че стомахът й се сви от ужас при мисълта да види обезобразено тялото му, Джоан знаеше, че трябва да го направи.

— Да. И ако до сутринта никой от неговите близки не се обади, аз ще се погрижа да погреба починалия.

Тя бе твърдо решена. Щеше да намери начин да превози трупа на Адам и да го погребе на същата земя, където почиваха съпругата и невръстният му син. Щеше да се погрижи и за надгробен паметник, за да знаят поколенията кой лежи в тази земя. Ако бе възможно, тя щеше да открие и тялото на Парк, като се погрижи и за неговото погребение. Това бе единственото нещо, което можеше да направи за двамата, които толкова много обичаше.

Мъжът очевидно изобщо нямаше против някой да се погрижи за труповете и едва ли го интересуваше кой точно ще го стори. Той кимна в знак на съгласие и посегна с една малка свещица към висящата наблизо лампа. Когато фитилът се запали, той подаде лампата на Джоан и каза:

— Когато излизате, обадете ми се да запиша името ви. А сега можете да влезете през тази врата зад мене и да идете в голямата зала вдясно. Там са телата на тези, които вече са разпознати, но никой още не ги е потърсил и не се е погрижил за погребението им. Наредени са в редици по девет-десет души.

Джоан пое лампата с треперещи ръце и влезе в слабо осветената сграда. Когато пристъпи прага, тя забеляза, че отляво се дочуваше шум от оживено движение. Когато погледна натам, за да види какво става, Джоан разбра, че преместваха телата, означени с номера, на един огромен куп подобно на чували с пшеница, а останалите отделяха на друго място. Кръвта й се смрази, като си помисли, че сигурно се бяха отнесли така и с тялото на Адам.

Джоан извърна поглед, здраво стисна устни и влезе в залата отдясно. Сепна се при вида на купчината тела, подредени на пода като някакви стоки в склад, без да е спазен определен ред. Тъй като в тази стая светеше само един фенер, висящ в ъгъла, Джоан повдигна лампата, която носеше в ръка, за да освети по-добре проснатите на пода и бавно започна да напредва между труповете. Изобщо не бе сигурна, че силите й ще стигнат да понесе всичко това.

Видът на толкова много мъртви човешки тела, изложени на показ като непотребна или второкачествена стока, бе далеч по-отблъскващ и трагичен, отколкото Джоан бе предполагала. Беше очевидно, че телата са измити предварително и постегнати, колкото това е било възможно. Въпреки това все още изглеждаха мръсни и раздърпани, макар косите на жените и децата да бяха разресани с гребен. Някои от оголените и осакатените тела бяха покрити с парчета разкъсан плат и хартии.

Борейки се отчаяно с пристъпите на гадене, Джоан продължаваше да върви между редиците с мъртъвци, докато накрая забеляза труп с прикрепен към крака номер 116. Джоан се ужаси и закри устата си с ръце. Силите я напуснаха и тя се свлече на колене до мъртвото тяло.

Не намираше капчица сила да го докосне, въпреки че бе достатъчно близко. Никога досега не бе изпитвала подобна душевна болка и немощ. Като че ли бе притисната от неимоверна тежест.

Джоан бе онемяла и едва намери сили да изрече няколко думи на мъжа, който в този момент поставяше наблизо мъртвото телце на едно малко дете.

— Искам да взема това тяло със себе си — гласът й пресекваше от болка и скръб. — Засега нямам транспорт, но искам да го махна оттук, преди да настъпи утрото.

Бе твърдо решена да се погрижи Адам да бъде погребан като християнин, дори ако трябваше самата тя да изкопае гроба и да произнесе надгробното слово.

— Не искам никой друг да го докосва повече, преди да бъде погребан.

Мъжът, който наместваше дрехите на малкото дете, се изправи и я погледна с учудване, сякаш не разбираше какво очаква от него тази жена.

— Добре, ще кажа на мистър Коуън.

— Благодаря — прошепна Джоан, без да знае изобщо кой може да е този мистър Коуън, но предполагате, че е един от организаторите.

Тъй като тялото бе покрито с нещо, което много приличаше на изкаляна завеса, и лицето не се виждаше, Джоан се наклони леко напред и с треперещи ръце отметна края на парчето плат. Предполагаше, че щом главата му е покрита, навярно бе изцяло обезобразен. Докато не надникнеше под покривалото, тя не можеше да има представа, как е страдал Адам и какво точно му се е случило.

Въпреки че изобщо не знаеше дали сърцето й ще издържи подобна гледка, Джоан бе уверена, че е длъжна да погледне лицето на Адам.

Тя събра цялата си смелост и повдигна плата, за да го погледне. В следващия миг Джоан онемя и дъхът й секна.

Това не бе Адам.

Зашеметена от изненада, Джоан въздъхна облекчено, опря ръце на пода и се втренчи в мъжа, който смъкваше етикета с номера, закрепен на тялото на мъртвеца. Въпреки че между този мъж и Адам имаше известна прилика, това определено не бе нейният любим.

— Това не е той — каза Джоан, като продължаваше объркано да гледа към мъжа. — Това не е Адам.

Мъжът се приближи към тялото и поклати глава:

— Боя се, че не сте права. Аз познавам Адам. Той бе управител на банката, където аз и жена ми си държахме парите.

— Управител? Но това не може да е вярно. Адам бе изпълнителният директор.

В този миг Джоан си спомни, че Адам й бе споменал за свой братовчед със същото име. Сърцето й заби силно, когато осъзна, че Адам Джонсън, записан като жертва на наводнението, съвсем не бе нейният Адам Джонсън. А това означаваше, че има вероятност той все още да е жив. Може просто да не е бил в града, когато водата връхлетя Джонстаун. Или да е решил да си иде в своя дом и да се погрижи за имуществото там. Сигурно бе жив и здрав в къщата отвъд планината. А може би се намираше в къщата на Парк в очакване някой да се появи.

Окрилена от надеждата, че Адам е жив, Джоан се запъти към дома на Парк, но откри къщата потънала в тъмнина и пустота. После продължи да издирва Адам по улиците на града.

На всеки два часа тя се отбиваше през моргата да провери да не би междувременно да са го отнесли там. Макар и да не очакваше да го открие, нямаше друго какво да прави. Накрая някой й каза, че на ъгъла на Главната улица и Адамс Стрийт се намира бюро за регистриране на онези, които са все още живи. За жалост тя не откри името на Адам в списъка на оцелелите.

До четири часа сутринта Джоан бе напълно изтощена, за да продължава да обикаля, и реши да провери за последен път в къщата на Парк, като все още се надяваше Адам да се е отбил там.

Когато влезе в дома, Джоан успя да мине през боклуците и натрупаните дъски, без да се препъне, тъй като къщата бе осветена от малък огън, запален в дъното на улицата.

Тя се отправи към камината с надежда, че нейната бележка е била открита или поне, че ще намери отговор от Адам на същия лист. За съжаление бележката си стоеше на същото място, където я бе оставила, и когато Джоан я взе и приближи до прозореца, за да провери за отговор, тя установи, че освен нейното послание нямаше написано нищо друго.

Джоан почувства невероятна умора и реши да почине малко, преди да продължи търсенето. Тя свали една завеса и я постави на калния под с намерение да легне и да поспи. Сърцето й тръпнеше, обнадеждено, че Адам е все още жив. Тя се зави със завесата и мигновено заспа.

Тъй като бе наистина прекалено отпаднала, Джоан поспа доста по-дълго, отколкото бе възнамерявала. Слънцето се бе вдигнало твърде високо, когато Джоан се стресна от нечий ужасяващ писък.

— О, Господи, не! Тя е мъртва! — нареждаше някой с треперещ от отчаяние глас.

Джоан разпозна гласа на Шийла. Тя моментално се изправи и се огледа замаяна от внезапно прекъснатия сън.

— Кой е мъртъв? — смая се Джоан, защото си спомни, че не бе забелязала тялото на Шели. Бе стигнала до заключението, че по всяка вероятност тялото й е било открито и отнесено в моргата. Но предишната вечер бе твърде тъмно и тя може да не бе забелязала трупа.

Когато съзря как завесата се размърда и Джоан се изправи изпод нея, Шийла се разписка още по-силно и се хвана за гърлото паникьосана. Дъхът й спря, очите й се бялнаха и тя се просна на калния под в несвяст.

— Шийла, съвземи се! — развика се Джоан и скочи към отпуснатото тяло на момичето, за да я свести. Вече бе разбрала от какво се бе уплашила Шийла, и затова тихо започна да нарежда:

— Това съм аз, Джоан. Всичко е наред. Аз съм добре.

След няколко секунди Шийла отвори очи и изумено попита:

— Вие не сте мъртва?

— Не бих казала — отвърна Джоан и се усмихна на все още слисаното момиче.

Шийла премига неколкократно, сякаш за да се убеди, че това не е призрак.

— Но като ви видях просната на пода, покрита с това кално парче плат, помислих… помислих си, че…

— Зная какво ти е минало през главата, но както виждаш, аз съм жива и само се нуждая от една гореща вана.

Шийла се повдигна и се опря на лакътя си, след което запита:

— А какво е станало със сестра ми? С доктор Джонсън? Те живи ли са също?

Джоан знаеше, че няма никакъв смисъл да я лъже. Затова тихо промълви:

— Не, и двамата са мъртви.

Шийла затвори очи и наведе глава.

— Опитах се да ги убедя. Наистина положих всички усилия да ги накарам да разберат. Така исках да ми повярват за бента, за това, което ми казахте. Но те и двамата не ме послушаха.

Джоан я погледна озадачена.

— Но аз си мислех, че не съм говорила на тебе, а на сестра ти.

Девойката поклати тъжно глава и се поддаде на неописуемата болка и мъка. Едва след няколко секунди тя успя да проговори отново:

— Да, аз бях. И направих всичко, което ми казахте. Говорих им, че трябва да бягаме. Предупредих ги за разрушилия се бент и за това, че трябва да бързат да се спасяват горе на хълма. И двамата отказаха да ми повярват, като непрекъснато ми повтаряха, че бентът е издържал толкова години и едва ли точно сега ще се разруши.

— Но защо? Нима не са се доверили на здравия разум?

Нали Парк доста добре знаеше за състоянието на бента и можеше спокойно да приеме вероятността съоръжението да не издържи.

Шийла погледна към нея с насълзени очи.

— Просто защото всяка пролет по това време, от 1879 година, когато поправяха бента, та досега все едно и също предупреждение се разнася навсякъде и хората са свикнали да не го приемат сериозно. И това се повтаря всяка година. Почти като приказката за лъжливото овчарче. Толкова години повтаряха едно и също, че накрая никой вече не вярваше в опасността. На всичко отгоре фактът, че посочих точното време, в което бентът е поддал (нали го научих от вас), на доктор Джонсън му се стори още по-невероятен. Той каза, че никой не знае за колко време водата ще стигне дотук и едва ли тя ще се изсипе толкова бързо чак до Джонстаун.

Джоан се разгневи, когато разбра, че момичето е предупредило Парк и той въпреки това се е отнесъл нехайно към думите й и не е взел необходимите мерки за спасението си.

— Доктор Джонсън каза, че сигурно сте се излъгали — продължи Шийла, като подсмърчаше шумно. — Предполагаше, че тъй като сте съвсем отскоро тук, сте се поддали на слуховете и старите приказки за бента. Въпреки това той наистина възнамеряваше да ни отведе горе на хълмовете веднага щом приберем на втория етаж всичко по-ценно. Самият той разбираше, че бентът е застрашен и като нищо може да се разруши. Но не можеше да повярва, че вие знаете дори в колко часа ще се случи бедствието, защото предполагаше, че някой ви е напълнил главата с разни глупости за бента и е искал да си направи шега, като види как ще реагирате. Просто мислеше, че разполагаме с достатъчно време.

— Но ти явно си ми повярвала — отбеляза Джоан, като огледа изпокаляните, но все още здрави дрехи на Шийла.

— Имаше нещо в гласа ви — призна тя. — Знаех си, че ми казвате истината. Опитах се да убедя сестра си и да я накарам да дойде с мене, но тя отказа, защото имала още много работа. Нямах повече време да се препирам с нея, и то без да постигна успех. Страх ме е от водата. Тъкмо се изкачих на хълма, когато… когато… — Шийла очевидно не намираше думи да опише онова, което бе видяла.

— Значи цялата нощ си била на хълма?

— Заедно с хиляди други хора. Гледахме през оголелите дървета как избухна пожарът. Един мъж каза, че това са нещо като създадени от природата клади.

— Но защо се забави толкова, преди да слезеш в града?

— В началото не можехме да се придвижваме. Имаше прекалено много вода наоколо. И дори когато се оттегли донякъде, аз продължавах да се страхувам. Знаех какво ще заваря, когато се завърна. Ние с Шели не можем да плуваме. Така и не се научихме, въпреки че по едно време тя възнамеряваше съвсем сериозно да навакса този пропуск.

Шийла замълча и се умисли. Джоан не искаше да я безпокои и накрая реши да си тръгне.

— Шийла, аз излизам. Трябва да открия Адам. Но те моля да останеш тук, в случай, че той дойде да търси баща си. Ако се появи, кажи му, че съм се върнала и съм в града да го търся. Ще ми направиш ли тази услуга? — тя загледа девойката в очакване, като си мислеше, че е много разсеяна и едва ли ще успее да запомни сега и това. — Разбра ли за какво те моля? — повтори Джоан накрая.

Въпреки че не отговори, Шийла погледна сърцераздирателно към Джоан и кимна. Когато остана сама, тя седна в един запазен дървен стол, изровен от боклуците и се загледа с празен поглед към вратата, сякаш очакваше животът й да се върне към предишното си нормално русло.

Джоан се отправи първо към бюрото за регистрация на все още живите хора. Надяваше се Адам да е минал през изтеклите няколко часа и да се е записал. Въпреки че едва ли щеше да го открие така лесно в настъпилата бъркотия и хаос, самата мисъл, че все още е жив, щеше да я окрили и да й вдъхне повече сили.

Адам едва ли щеше да търси името й сред живите, тъй като изобщо не знаеше, че тя се е завърнала, и затова тя се записа в списъка. Надяваше се да го намери и да успее да се върне до дупката във времето, преди да се е стеснила фатално. Тя прегледа няколко пъти списъка на имената с буквата „Д“, но за жалост името на Адам не бе сред тях.

Докато обръщаше листове обратно, Джоан съвсем случайно отгърна на буквата „Х“ и се сепна, когато забеляза имената на Сайръс и Дорис Хес в списъка. Тя се вгледа смаяно в имената. Защо Дорис и Сайръс се бяха оказали в града този ден? И защо името на Джордж не бе заедно с техните?

Джоан се почувства съвсем объркана. Тя бавно пое към входната врата на близката сграда и въпреки мрачните мисли, които я бяха обзели, успя да забележи познато лице в тълпата срещу нея.

— Доктор Лоуман! — извика тя, когато разпозна мъжа, записващ името си на страницата с буквата „Л“.

Когато докторът повдигна очи, за да разбере кой го вика, Джоан размаха ръце срещу него, за да я забележи по-лесно.

— Доктор Грифин! — отвърна той зарадван, че я вижда жива. В очите му грейна лъч на облекчение и искрена радост.

Доктор Лоуман се запъти към Джоан.

— Защо Парк ми бе споменал, че сте си заминали за Питсбърг?

Когато се приближи, Джоан бе смутена от извънредно изтощения и измъчен вид на лекаря. Дрехите му бяха разпокъсани, под очите му имаше големи тъмни кръгове, а небръснатото лице му придаваше още по-вял вид.

— Да, бях си заминала, но реших да се върна. Издирвам Адам. Виждали ли сте го някъде?

— Не. Видяхме се съвсем случайно преди няколко дни. Беше в парка до един павилион за лимонада заедно с онова малко момче от неговата ферма. Тъкмо си купуваха разхладителни напитки.

Джоан се скова от ужас. Значи Джордж също е бил в града в деня на наводнението. Защо тогава името му не бе вписано заедно с това на брат му и майка му в онзи списък?

— Не съм виждал и Парк — продължи Лоуман, без да забелязва тревогата, изписана по лицето на Джоан, — защото, откакто се случи това бедствие, непрекъснато бях зает да помагам на ранените.

— Да, разбирам — Джоан нямаше нужда да й се обяснява каква е ролята на лекарите при подобно масово бедствие. Вероятно доктор Лоуман изобщо не бе мигвал, откакто водата бе връхлетяла върху Джонстаун. Тя поне бе поспала няколко часа.

— Навярно знаете, че болницата бе изцяло унищожена от наводнението, но на улица Бедфорд бе приспособена една сграда като временна болница — при тези думи доктор Лоуман хвана Джоан за раменете и я загледа с умоляващ поглед. — Засега сме само четирима лекари — доктор Матюс, доктор Рутледж, доктор Пайл и аз. Трябва ни помощ. Трябва ни вашата помощ, доктор Грифин. Моля ви! Елате да помогнете. Не можете да си представите колко много хора са пострадали. Ние четиримата едва се справяме.

Като си спомни колко бяха ранените само в сградата на института, Джоан поклати глава, за да потвърди, че е напълно наясно колко много са пострадалите. Сама се бе уверила в това.

— Но аз се надявах да открия Адам. Иска ми се да се уверя, че той е все още жив.

— Но ние наистина имаме нужда от помощта ви! — продължаваше да я моли лекарят. — Освен това веднага щом разбере за болницата, той навярно ще се отправи първо натам. Нали ще търси баща си. Ако Парк е жив и разбере за болницата, на часа ще пристигне да помага.

Джоан предпочете да премълчи за смъртта на Парк, защото виждаше колко отчаян е доктор Лоуман.

— А ако изобщо не научи за болницата? — попита Джоан.

— Едва ли. Навсякъде сме разгласили. Елате да ни помогнете, моля ви. Поне за няколко часа.

Въпреки твърдото си решение да не се намесва прекалено в събитията от миналото, Джоан нямаше сили да откаже на упоритите молби на възрастния лекар. Дълбоко в нейната природа бяха заложени необходимостта и призванието да помага на пострадалите. Нали именно това я бе накарало да стане лекар по професия.

— Окей. Идвам да помогна за няколко часа. Но да знаете, че ако Адам не се появи до следобеда, ще тръгна сама да го търся.

— Добре. Щастлив съм, че решихте да ни помогнете, колкото ви е възможно — отвърна с признателност доктор Лоуман и като я хвана за ръката, я поведе към сградата, сякаш за да е сигурен, че Джоан няма да промени решението си. — Да тръгваме — каза той и с огромни крачки пое към импровизираната болница.

След десетина минути се озоваха на улица Бедфорд, където доктор Лоуман я въведе в сграда, която приличаше на бивше училище. Веднага щом влязоха, някой подаде на Джоан купа с вода и кърпа. Когато забеляза как Джоан задържа съда с вода до устните си, доктор Лоуман я предупреди да не пие.

— Въпреки че е преварена, водата едва ли става за пиене — обясни й той. — Ако поизчакате още малко, скоро ще се върне мъжът, когото изпратихме за питейна вода. Някой каза, че в планината все още се намирала чиста вода и съвсем скоро ще имаме с какво да утолим жаждата си.

Джоан затвори очи. От два дни не бе пила нищо. Спомни си за леденостудената диетична кола, която бе оставила на масата в кухнята си, и от това й стана още по-зле.

— А кога ще ви донесат провизии и други необходими неща? — попита тя, като си спомни, че някакъв влак щеше да снабди града с най-необходимото, но не знаеше кога точно щеше да стане това.

— Нямам представа. Чух, че железопътните линии откъм западната страна на града се поправят, но никой не знае за колко време ще успеят да привършат, за да може да мине влак по тях. Някой пусна слух, че преди няколко часа е пристигнал вече някакъв влак, но ако това бе вярно, досега все щяха да ни донесат медицински материали. Истината е, че може да минат няколко дни, преди да дойде помощ отнякъде.

Доктор Лоуман изчака Джоан да остави настрана купата с вода и я загледа напрегнато, сякаш се опитваше да отгатне дали е готова да посрещне ужасната гледка във вътрешните стаи.

— Готова ли сте?

— Както винаги — отвърна спокойно Джоан и го последва в стаята, предназначена за прегледи и лечение на ранените. Тримата лекари, които очевидно не бяха подгъвали крак денонощия наред, продължаваха да носят превръзки и сръчно да превързват, да почистват рани и да преглеждат насядалите или легналите по масите пострадали хора. На една от масите, разположена в центъра, бяха сложени малкото превързочни материали и други полезни за спасяването на хората неща, които лекарите и самите пациенти бяха успели да спасят от потопа.

— Господа, това е доктор Грифин — представи я доктор Лоуман на заетите с ранените лекари. — Тя дойде да ни помогне.

Сред останалите трима медици Джоан познаваше само един. Но сега тя едва разпозна доктор Харисън Рутледж, който бе останал с напълно разпокъсани дрехи. Беше се запознала с него в парка, където двамата с Адам подписаха петицията на Андрю Едуардс и Антъни Алани.

Останалите двама не бе виждала досега. Но дори и да бяха смутени от това, че една жена ще им помага да лекуват ранените, те не го показаха. Само кимнаха с благодарност и не обърнаха внимание, когато Джоан се насочи към една бледа млада жена, чиято ръка бе отсечена от нещо по време на бедствието.

Като прецени, че от нещастието бяха изминали повече от четиридесет часа, а ръката още кървеше, Джоан се ужаси при мисълта колко кръв бе изгубила жената до този момент. Като си служеше с примитивните медицински пособия, Джоан пристегна ръката с невероятна сръчност и старание, след което я напои с уиски и я превърза здраво. От останалите лекари бе разбрала, че само най-жестоко пострадалите са разположени в домовете на доктор Лоуман и доктор Пайл, където собствените им съпруги се грижеха за възстановяването им. Затова след като приключи с превръзката на жената, тя я отпрати да си върви, въпреки че състоянието й не бе най-доброто.

— Кой е следващият? — попита Джоан и погледна към доктор Лоуман, приведен над един юноша, в чиято буза се бе врязало парче стъкло.

— Попитайте сестра Бан. Тя отговаря за реда на пациентите. Намира се в предната стая — докторът кимна натам. — От другата страна на тази врата.

Джоан тръгна натам, без изобщо да предполага какво щеше да се открие пред очите й. Стаята бе огромна и бе пълна с ранени, осакатени, окървавени хора, отпуснати върху неудобните ученически чинове или скамейки. Някои от тях бяха легнали безпомощно направо на пода в очакване някой да ги спаси от неимоверните болки и страдания.

Обезобразени и безмълвни, някои просто чакаха търпеливо реда си, а други стенеха непрестанно, неспособни да издържат на нечовешките болки. Поне да имаше някакви обезболяващи медикаменти. Джоан осъзна в какво отчайващо положение се намират пациентите и колегите й, включително и самата тя. Не можеше да си позволи да им раздаде дори по глътка от уискито, което да притъпи болките им, защото знаеше, че алкохолът е по-скоро необходим за почистване на раните. Тъй като всички с по-леки рани бяха отпратени извън сградата, Джоан виждаше около себе си безброй хора в извънредно тежко състояние. От това за миг я обхвана отчаяние и тя се запита какво ли можеха да сторят тя и четиримата лекари при този наплив от тежко ранени и обезобразени хора.

Като забеляза Джоан, сестра Бан й махна с ръка и отпрати двама мъже да вкарат поредния пострадал. Двамата бяха вече превързани и понеже се чувстваха по-добре, бяха останали доброволно да помагат.

Без необходимите медицински принадлежности и при този наплив от пострадали Джоан не усети колко време бе изминало от началото на трескавата й дейност за спасяване на хората. Въпреки че почти непрекъснато мислеше за Адам и гадаеше дали е оживял, или не, тя знаеше, че едва ли може да го открие така лесно. Тези хора тук имаха наистина нужда от помощта й и тя реши да остане, за да се бори за живота им. Не можеше просто да им обърне гръб и да напусне.