Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (2)

Първа глава

Джоан Грифин седеше на една широка скала под суровото сиво небе с отпуснати рамене, чувствайки се повече от всякога отговорна за смъртта на своите родители.

Температурата бе малко над 5 градуса, непривично студено за края на март. Тъмни облаци бяха закрили обедното слънце и подчертаваха безрадостния контраст между разцъфналия кучешки дрян и напъпилите дървета от дъбовата гора, която се простираше под нея. Джоан бе прекарала по-голямата част от сутринта седнала на широката плоска скала, взирайки се с тъга в малкото сенчесто езеро. В детството то бе източник на приятни преживявания, но сега над него витаеха мрачни образи.

Надвисналите над езерото дървета образуваха нещо като естествен балдахин от клони и листа и това бе едно от любимите скривалища на Джоан в детските й години. Убежището й се намираше в усамотена гора северно от имението на нейните родители, в самия край на Уудвалските възвишения и само на няколко мили североизточно от Джонстаун. То винаги е било идеално място за необезпокоявани от никого часове на съзерцание.

Днешният ден не бе изключение. Гъстата плетеница от храстите на кучешкия дрян и някои други по-малки дървета, растящи на този склон на планината, беше обкичена с първите пролетни багри. Под масивните дървета, все още оголени, се прокрадваха жълтите и нежно бели цветове на ранните горски цветя, покарали сред анемичната зимна трева. Всичко наоколо се събуждаше за живот, но Джоан бе прекалено погълната от мрачните си мисли, за да забележи новата пролетна палитра.

Обзета от мъка, Джоан се чудеше как да преустрои живота си сега, когато нейните родители се вече мъртви. След тяхната скоропостижна смърт семейството се свеждаше единствено до две неомъжени лели, които живееха в Тексас. Джоан нямаше нито братя, нито сестри, нито племенници, още по-малко пък свои собствени деца. Никога досега не бе се чувствала така потисната и самотна. Тя отчаяно се мъчеше да подреди бушуващия поток от мисли в главата си, за да начертае въпреки болезнените си емоции по-ясна перспектива пред себе си. Трябваше да има някаква причина за смъртта на родителите й. Причина, различна от очевидния факт, че тя не бе успяла да ги спаси.

„Трябва да има някакъв смисъл във всичко това“ — хлипаше тя. — „Бог не би ги прибрал, без да има повод.“

Но нейният жизнен опит не можеше да й подскаже каква би могла да е тази причина.

През последните няколко часа Джоан толкова се бе вглъбила в себе си, че изобщо не забеляза приближаващата от север буря. Тя нямаше нито желанието, нито волята да се откъсне от измъчващата я мисъл, че лекарските й способности й бяха изневерили.

„Защо не успях да ги спася?“ — гласът й бе дотолкова омаломощен, че дори шумът на вятъра в листата успяваше да го заглуши. — „Защо медицинските ми познания се оказаха безполезни точно когато се нуждаех най-много от тях? И защо бяха тези години на упорито учение, когато то не ми помогна да спася живота на собствените си родители?“

Цялото й тяло потреперваше, когато острата болка, съпровождаща дишането й, я караше да притваря очи. Що за доктор бе тя? Дали преди години не бе избрала погрешно професията си? Възможно ли е призванието й да не е било травматологията, въпреки че само към това се бе стремила? Или въобще не ставаше за лекар? И ако това бе истината, какво ще прави занапред? Като изключи кариерата в сферата на медицината, не я привличаше друго призвание, на което да може да разчита.

Джоан усещаше непозната болка в стомаха си, от която я побиваха студени тръпки. За да не се разплаче, тя пое дълбоко въздух, задържа го за няколко секунди, след което бавно го изпусна. Как само мразеше сълзите! Но разбра, че не може да преодолее напиращата от очите й влага, нито пък по някакъв начин да облекчи чувството си за вина и безпомощност, което я бе завладяло изцяло. Поне да можеше да се отърве от болката!

Странно, само допреди две седмици тя се възприемаше като компетентен, уверен в себе си лекар, но сега бяха останали само съмненията й.

Джоан все още се опитваше да се пребори със сълзите си. Отпусна главата си назад и притвори очи. Пронизващият студен вятър, шумолящ в клоните над главата й, най-сетне привлече вниманието й. Тя с изненада забеляза колко страховито е потъмняло небето. Първата й мисъл бе да побърза към колата си, паркирана на малко възвишение точно от другата страна на тясната земна дига, но чувствата й я възпряха. Приближаващата буря бе в синхрон с нейното мрачно настроение, от което не можеше да се отърси. Отпусна се още по-назад и почувства как вятърът напира през дългите й черни плитки. Тя долови мириса на приближаващия дъжд. Почувства лек хлад, но не се притесни, тъй като носеше пуловер със себе си. Вместо да го наметне, тя притисна меката вълнена материя към гърдите си и продължи да съзерцава скупчените тъмни облаци, които продължаваха да се събират застрашително над люлеещите се върхове на дърветата. Повдигна се напред и остана с лице към вятъра, ободрена от неговата сила. Мислеше си, че все още има достатъчно време да притича до колата си, преди да е започнал дъждът. Тя дори бръкна в джоба на полата си, за да потърси ключовете на колата.

Извади ги тъкмо когато една светкавица раздра потъмнялото небе на север. Джоан стисна ключовете здраво в ръката си. Последвалият демоничен тътен заглуши тракането на влака, който в този момент преминаваше през долината. Зловещият звук, разнесъл се по призрачното небе, я накара да потрепери и остави у нея усещането за безпокойство.

Ако се съдеше по разликата във времето между появата на светкавицата и гръмотевицата, можеше да се заключи, че фронтът на бурята е все още отдалечен на няколко мили. Въпреки това Джоан стана и изтърси тъмносинята си ленена пола. Но и сега не се насочи право към колата си. Не можеше да откъсне очи от величествената картина, която природата бе изваяла в този момент.

Нова мълния, последвана от оглушителен гръм, я извади от унеса й. Изплашена, тя закрещя. Притисна ръка към гърдите си и бързо пое няколко глътки въздух, после се огледа наоколо, за да види дали има някакви последствия.

„Какво по…“ — не довърши тя. Веждите й се повдигнаха от изненада, когато забеляза само на неколкостотин крачки от себе си валма черен пушек. Съпровождаше го странен остър мирис, напомнящ за горяща коса.

Тя побърза да запуши с ръка носа си и тогава забеляза нещо изключително необикновено. Виещият се пушек представляваше непрекъснато променяща се кълбовидна смес в тъмносиньо, сиво и черно, издигната на по-малко от половин метър от земята. От мястото, където Джоан стоеше, явлението наподобяваше балон, пълен с пушек, изплувал ненадейно от нищото.

Обемисти стълбове тъмносин и сив дим се въртяха и образуваха голям черен облак, който бе увиснал ниско във въздуха. Само малка част от въртящата се маса се отделяше от него. Изглеждаше като някакво чудновато струпване на пушек, а пепелта по някакъв начин се отделяше сама, все едно я привличаше невидима гравитационна сила.

Любопитна да разбере какво точно бе причинило огъня и в желанието си да предотврати разпространението му, Джоан се отправи към въртящата се плътна маса. Тя се приготви да се бори с извиващите се пламъци и присви безпомощно очи при опита си да се взре през димната завеса. Джоан бе безкрайно учудена не само от неизвестната причина за пожара, а и от незнайната сила, която буквално го държеше над земята. Дори когато се приближи на няколко крачки от огнената стихия, Джоан все още не можеше да определи откъде се издигаха мощните гъсти кълба дим. На това място нямаше нищо запалено. Изглеждаше така, сякаш самият въздух гори, а огънят бе невидим. Не се усещаше никаква горещина. Извисяваше се единствено високият стълб от кълбета дим.

Едва когато бушуващата огнена стихия се оттегли на север, Джоан се замисли над това невероятно видение. След като метна пуловера си през рамо, тя протегна предпазливо дясната си ръка, за да докосне с върха на пръстите си димната завеса пред себе си. Очакванията й почти се оправдаха и тя с нарастващо удивление наблюдаваше как около ръката й се изви хладна тъмна въздушна маса, покри китката й и като че ли започна да я притегля към себе си. Когато Джоан се наведе напред, ръката й внезапно изчезна. Странно, защото димът далеч не изглеждаше толкова гъст, че да скрие цялата й ръка, но тя действително не се забелязваше.

Тъй като не изпитваше никаква болка, подтиквана от неимоверно любопитство, Джоан продължи да движи ръката си все по-навътре. Това, че ръката й изчезна до рамото, я заинтригува още повече. Джоан напразно се взираше в пространството пред себе си, там, където ръката й трябваше да се вижда. Но всичко, което успя да види, бе гъстият сивкав дим. Избута пуловера си и протегна лявата си ръка към леко извиващия се облак пред себе си, за да провери дали дясната й ръка е все още там.

Въпреки че не виждаше вече нито една от двете си ръце, тя все още ги усещаше. Убедена, че това чудо е плод на някаква уникална оптическа заблуда, предизвикана от дима, Джоан си поигра няколко секунди, като ту пъхваше ръцете си в пушека, за да се увери, че изчезват, ту ги изваждаше отново навън. Накрая тя пристъпи смело напред и се озова в плътната димна маса.

Докато преместваше напред и другия си крак, Джоан установи, че трябва да го повдигне леко, за да прекрачи някаква невидима преграда точно на ръба пред димното кълбо. Определено странният отвор имаше физическа форма и размери. Не можеше да я различи зрително, но напипа с пръстите си мек пухкав ръб. Стори й се безкрайно невероятно, че докосва нещо, което всъщност е невидимо. Притисна леко вътрешния ръб на овалното отверстие. То се огъна съвсем леко. Когато обаче постави ръка на друго място във вътрешността на кълбото, тя не усети никакво съпротивление. Ръката й просто мина отвъд. Изглеждаше така, сякаш странното въздушно образувание има доловима граница само отвътре.

Продължавайки да опипва с пръсти вътрешността, Джоан успя да открие върха в отвора на димното кълбо на около седем фута от земята, докато долният край бе разположен на около шест-седем инча^[1]. Напречно дупката бе широка от четири до пет фута, като в долната си част бе още по-широка. Изглежда, дебелината на стените й бе малко повече от няколко милиметра.

Стъпила изцяло в димното кълбо, Джоан бе безкрайно изненадана от това, че пушекът не дразни очите й. Тя бе наблюдавала всичко — от първия миг, когато част от тялото й потъна в мистериозната субстанция и стана невидима, до момента, когато прекрачи границата и се озова във вътрешността на кълбото от дим.

Отначало странното явление я забавляваше като непозната за нея оптическа илюзия. Впоследствие обаче Джоан се огледа наоколо и забеляза няколко промени в обстановката — температурата се бе покачила, а въздухът вече не миришеше на изгоряла коса. Освен това се забелязваха и много дървета наоколо — доста повече, отколкото преди. Джоан бавно и внимателно се огледа. Тя повдигна едната си вежда от изненада, когато установи, че дърветата не само са доста повече, но и съвсем не са такива огромни и високи, каквито ги помнеше. По всяка вероятност това бяха съвсем млади дръвчета, скоро засадени. Следващото безкрайно невероятно нещо, което впечатли Джоан, бе изчезването на изкуственото езерце заедно с огромната удобна скала, която тя използваше като пейка. Вместо това се забелязваше лъкатушеща през долината малка рекичка, чиито жълтеникавокафяви води се вливаха на около миля по-нататък в устрема на река Коунмах.

Джоан премигна от удивление, когато забеляза, че дори и тревата, която само преди минути бе повехнала и заскрежена поради проточилата се зима, сега бе като току-що набола и даже на места свежозелена. Наоколо имаше и два пъти повече диви цветя, навярно защото площта за тях се бе увеличила с изчезването на езерцето.

Джоан се смръщи, когато не откри колата си, която очевидно също бе пропаднала вдън земя. Само че тя не бе чула нито някой да я припалва, нито пък шум на потегляща кола. Мрачно предчувствие и страх обзеха Джоан, когато изведнъж вниманието й бе привлечено от бликналата през шумящите листа на дърветата слънчева светлина.

„Какво е станало с бурята? И защо дърветата са толкова разлистени, като че ли пролетта всеки момент ще настъпи?“

„Нима, след като съм изгубила толкова много неща, сега губя и разсъдъка си?!“ — помисли си Джоан с тревога и ужас.

Успокои я едва доловимото трополене на дъжд, който валеше някъде съвсем наблизо. Само след секунди няколко капки се процедиха през дима и паднаха точно пред краката на Джоан, въпреки че горе едва-едва се забелязваше някакво подобие на облаче. Внезапно обзета от паника, Джоан притисна длан до лицето си, като очакваше то да гори трескаво, но с изненада установи, че бузата й дори е студена както обикновено. Дали болката и мъката, които я бяха завладели, до такава степен измъчваха съзнанието й, че тя бе започнала да халюцинира, за да избяга от чувството за вина? Или пък всичко това бе истина?

Докато се опитваше да разсъждава над всичко абсурдно и странно, което се бе случило, изумена и слисана от това, колко истинско изглеждаше то, Джоан дочу откъм североизток непрекъснатия лай на куче и нещо като тропот на конски копита.

Тя с любопитство се обърна по посока на звука и съзря нещо като тесен извиващ се черен път, покрит с дървесни кори и талаш, само на стотина метра от нея.

„Откъде се взе този път?“ — възкликна удивено Джоан, убедена, че само преди минута там нямаше нищо подобно на път. Но във ведрия слънчев ден ясно се виждаше как пътят лъкатуши през горичката на разстояние, не по-голямо от дължината на едно футболно игрище. А към нея със страхотна скорост се приближаваше галопиращ охранен бял кон, зад който се забелязваше теглената от него неуверено отскачаща от пътната настилка черна каручка. От пръв поглед се виждаше, че откритата карета бе старателно поддържана, макар че от това тръскане на човек му се струваше, че тя всеки момент ще се разпадне.

Едва когато каретата направи остър завой и се насочи право към Джоан, тя забеляза, че на предната седалка е седнал прегърбен сивокос мъж. Легналото до него огромно черно куче продължаваше да лае яростно и диво, опитвайки се да разбуди стопанина си. На неколкостотин метра зад оглушително тракащата и дрънчаща карета Джоан съзря бясно препускащ конник. Той се бе долепил до тялото на грамадния черен кон, за да го улесни в отчаяния му опит да догони неуправляемата карета.

През това време каретата продължаваше да се друса при сблъсъка с неравностите на пътя, докато седящият мъж не се изхлузи от мястото си. Следващият ги конник бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Обзета от страх, Джоан наблюдаваше как колата изтрещя по малкото дървено мостче и продължи да се носи към следващия остър завой на пътя, неумолимо приближавайки се към нея.

На самия завой конят се изви рязко, при което каретата се блъсна в едно дърво и се разби на парчета. При удара сивокосият мъж и кучето отхвръкнаха във въздуха. Кучето тупна на земята и изквича от болка, а мъжът продължи да се търкаля в прахоляка. Конят галопираше бясно по криволичещия път, а зад него се тътреше някаква оцеляла изпочупена част от каруцата.

С присъщите на лекар бързи рефлекси Джоан пусна ключовете от колата и пуловера си на земята и се притече на помощ на пострадалия. Тя стигна до ранения мъж секунда преди конникът да спре запъхтяния си кон сред облак прах. Сега Джоан забеляза колко странно са облечени и двамата мъже. Широко скроените им костюми бяха досущ еднакви, различаваха се само по цвят — конникът носеше тъмносив, а пострадалият — черен костюм, жилетките им бяха с джобове, а тънките им черни вратовръзки изглеждаха така, сякаш са направени от някаква груба лента или плат.

Докато наблюдаваше как ездачът в сивия костюм и ботуши с чудновати подметки скочи леко от коня си на земята, Джоан си помисли, че той много прилича на Джаръд Баркли в неговите старомодни костюми, предназначени за сериала „Голямата долина“. Дори тъмно кестенявата коса на мъжа бе подстригана и сресана назад с лека извивка на челото точно като на Джаръд. Чертите му обаче й напомняха по-скоро на друг: той приличаше на Кевин Костнър, когото бе гледала съвсем наскоро на видеокасета във филма „Робин Худ“. Сред облака прах, вдигнат от току-що пристигналия кон, приближаващият се мъж изключително много й заприлича на известния филмов актьор.

За момент Джоан допусна, че това навярно бяха снимки за някакъв филм или дублаж с каскадьори. Дори започна да се опасява, че е провалила снимките, като необмислено се е притекла на помощ. Само че наоколо не се забелязваха нито снимачен екип, нито камери или оператори, а възрастният мъж, паднал от каретата, съвсем не се помръдна, за да изчезне от сцената и да отстъпи мястото на филмовата звезда титуляр. Очевидно произшествието бе съвсем истинско и Джоан осъзна, че наоколо няма друг лекар, който би могъл да помогне на пострадалия. Явно животът на мъжа бе в нейни ръце, независимо от това, дали тя се чувстваше готова да се притече на помощ.

Само след минута, без да се колебае повече и без да обръща внимание на чорапогащника си и на чисто новата си пола в морскосиньо, Джоан застана на колене върху влажната и студена земя. Тя се приведе над странно облечения мъж и започна внимателно да го преглежда. Поради това че той явно бе изпаднал в безсъзнание далеч преди разбиването на каретата в дървото, и поради моравия цвят на лицето му Джоан предположи, че е получил сърдечен пристъп.

На няколко крачки от тялото му бе приклекнало ниско до земята кучето, което по някакво чудо не бе наранено и продължаваше да ръмжи заплашително. То като че ли се опитваше да я предупреди да бъде безкрайно внимателна и предпазлива, но не й попречи да докосва проснатия на земята мъж. Явно нещо бе накарало кучето да усети, че Джоан иска да помогне. Но то недвусмислено показваше с поведението си, че държи тя да се отнася много внимателно със стопанина му.

През това време красивият ездач преметна ловко юздите през седлото и бързо се приближи към Джоан. Уплашен до смърт, Адам Джонсън избута Джоан, за да огледа по-добре падналия на земята мъж. По неприлично късата дължина на полата й — едва прикриваща коленете й — Адам прецени, че жената по всяка вероятност е някоя от любителките на спортове от някой салон в околността. А освен това тъмносините сенки и очертаните с молив очи, небрежно спуснатата над раменете коса… Нейният вид го караше да я пропъди колкото се може по-скоро.

Джоан отказа да се помръдне. Даде му да разбере, че няма никакво намерение да отстъпи пред някакъв лаик или да му разреши да я избута от мястото й. Поради сърдечната недостатъчност на пострадалия се налагаше незабавно да започне опити за сърдечно-белодробна реанимация. Въпреки нищожното време, с което разполагаше, за да прегледа мъжа, Джоан установи, че липсва пулс около сънната артерия, а също и всякакъв признак за дишане. Следователно не постъпва и приток на кислород към мозъка. Сега всичко зависеше от времето.

При опитите на младия мъж да избута Джоан настрана озлобеното куче насочи вниманието си към него и заръмжа още по-отчетливо и предупредително. Явно животното бе готово да се включи мигновено при една евентуална физическа разправа.

Като долавяше добронамереното отношение на кучето и без да обръща никакво внимание на ядосания ездач, Джоан отново потърси пулса в тилната област на пострадалия. Тя искрено се надяваше да долови, макар и съвсем слаб удар, но когато това не се случи и за сетен път се увери, че няма дишане, Джоан осъзна, че трябва да направи всичко възможно и да изтръгне живота на този мъж от лапите на смъртта. Не можеше да си позволи да губи нито секунда повече, нито да се опитва да намести вероятно счупения му врат или пък да обездвижи тялото поради евентуални фрактури на гръбначния стълб. Отърсвайки се от предишната неувереност и плахост, Джоан запретна ръкави и обърна тялото на пострадалия по гръб.

— Сър, моля ви, отдръпнете се! — каза тя с твърд и непреклонен глас. — Трябва ми повече място, за да разположа тялото на този човек както трябва.

Младият конник изобщо не реагира на нейната команда и не благоволи да се отмести, а вместо това продължи безуспешно и крайно лекомислено да се опитва да върне в съзнание лежащия на земята мъж, като го разтриваше и потупваше лицето и врата му. Това вече истински разгневи Джоан. Тя съвсем не бе свикнала някой да пренебрегва по такъв начин нарежданията й.

— Вие да не би случайно да сте лекар? — попита тя с остър рязък тон, убедена, че нито един лекар не би се облякъл по подобен начин.

— Не, но аз… — опита се да отвърне той, ала бе тутакси прекъснат.

— Тогава ми се махнете от главата веднага! Не виждате ли какво става в момента? Ако моментално не направя опит за СБР, смятайте, че този мъж със сигурност е мъртъв.

Целият й опит и познания я караха да подозира, че мъжът вече е мъртъв, но все пак имаше някаква искрица надежда, че може да бъде спасен, че има шанс да оживее.

Адам категорично отказа да стои отстрани като наблюдател. Той се ужаси, когато видя как тази обезумяла жена внезапно се приведе и придърпа безсрамно късата си рокля още по-нагоре, след което прехвърли стройния си крак и се стовари с цялата си тежест върху него.

Без изобщо да разбира какво можеше да означава понятието „СБР“ — сърдечно-белодробна реанимация, Адам бе убеден, че трябва да възпре тази глупачка, преди да е сторила нещо лошо на пострадалия. Тъкмо когато тя успя да запази равновесие и се протегна да се задържи за ризата на лежащия мъж, Адам я сграбчи за раменете. Помисли си, че тя се опитва да претърси джобовете на пострадалия, и с всичка сила я блъсна рязко встрани.

— Този мъж е мой баща! — изкрещя той свирепо, обезумял от ярост при вида на тази извратена жена, която според него се канеше да стори нещо отвратително на баща му, който ако все още не бе мъртвец, с положителност в този миг умираше. — Не смей да го пипаш!

— Но той има нужда от лекарска помощ! — помирително заяви Джоан, досетила се, че наистина е забравила да обяви, че е лекар по професия.

При това тя отново се опита да прекрачи пострадалия. Целта й бе да се разположи така, че да е точно над сърцето. И когато той повторно се нахвърли върху нея, за да я отметне от тялото на възрастния мъж, Джоан инстинктивно изви глава и го ухапа по ръката така, че дори я разкървави. Бе решила на всяка цена да не губи нито секунда ценно време.

— Мадам, та той самият е лекар — заяви младият мъж и присви челюсти от болката, предизвикана от раната на ръката му.

Адам продължаваше да я дърпа и да се опитва да я отмести. Ако баща му умираше в този миг, то нека поне се спазят благоприличието и почитта, които заслужаваше.

— При това до този момент той навярно е единственият лекар в цялата околност, поне в радиус от няколко мили — добави уверено той.

Синът знаеше със сигурност, че в този момент останалите лекари са в Джонстаун, заети с пациентите си, а също, че и баща му щеше да е там, ако не бе решил да почива през този ден. Той не бе вземал нито ден отпуск почти цяла година. Разкаяние и угризения налегнаха съвестта на Адам, когато си помисли, че баща му навярно си бе взел почивка, защото е знаел, че умира, и е искал да си отиде в мир и покой.

— Не сте прав. Аз също съм лекар — заяви Джоан, като престана да го хапе, за да се освободи от ръцете му и с намерение да го убеди в правотата си.

Тя едва сега разбра защо този мъж се държи така безразсъдно. Това бе неговият баща. Затова е еднакво разгневен и изплашен както от опасността да го изгуби, така и от нейната непредвидена намеса.

— И може да не съм най-добрият лекар в областта, но наистина имам медицинска диплома и добре зная как да се справя със сърдечно-белодробната реанимация.

— Никакъв лекар не си! — просъска през зъби Адам, вбесен от това, че тя го смята за толкова лековерен и неопитен. Въпреки че продължаваше да я държи здраво за раменете, решен да я отстрани, Адам я отпусна леко.

— С тези дрехи изобщо не ми приличаш на лекар. Добре, дори да предположим, че в наше време може да има и такова нещо, като жена лекар, ти, скъпа, изобщо не си никакъв доктор! По-скоро ми приличаш на някоя натруфена салонна кукла!

При тези думи Адам присви стоманеносините си очи и изгледа Джоан изпод гъстите си мигли. Той внезапно я стисна отново и рязко я отблъсна от тялото на баща си, при което Джоан падна настрани.

— Затова и се навърташ наоколо, нали! — подхвърли й той презрително.

— Салонна кукла?!

Джоан го погледна с изумление. Странните думи, присъщи на човек, живял през деветдесетте години на миналия век, я накараха да огледа облеклото си, което й се стори, както и преди, достатъчно дискретно. Поради това, че бе в траур, тя носеше обикновена права пола, която достигаше малко под коленете й, и блуза в сапфиреносиньо с дълги ръкави и скромно остро деколте, която падаше леко лежер. Докато се изправяше бързо, Джоан размисляше за какво толкова „натруфено“ може да се говори при нейното буквално консервативно облекло. Сдържано синият цвят на дрехата й придаваше сериозен вид, при това две трети от тялото й бяха прикрити. В следващия миг тя си помисли, че мъжът я счита за безсрамно облечена, понеже е един от онези привърженици на ортодоксалната анабаптистка секта на Джакоп Амман, за които Джоан бе чела някъде. Поне по облеклото му можеше да мине за такъв.

— Това, за което се „навъртам“ наоколо, е спасението на един човешки живот! — заяви твърдо Джоан, след което зае предишната си позиция и отхвърли натиска на Адам с неподозирана сила. — Пък и изобщо не ме интересува какво мислиш за облеклото ми, нито пък дали вярваш, че съм правоспособен лекар.

След тези думи Джоан възобнови приготовленията си за реанимацията, бързо разхлаби вратовръзката на възрастния мъж и откопча ризата му дотолкова, че да се открие гръдният му кош.

— По дяволите, трябва да направя всичко възможно да му спася живота! — измърмори тя.

Слисан от грубия език на жената, както и от решителността, с която го бе отблъснала, Адам я загледа намръщено. Тя бързо се намести отново върху корема на безпомощния мъж. Адам бе толкова озадачен от странното й поведение, че не успя да пророни нито дума. В този момент тя постави ръце една върху друга и рязко се притисна напред, след което ускори действията си с енергични изтласквания към гръдния кош на мъжа, което по всяка вероятност трябваше да представлява въпросната „СБР“, за която Адам никога не бе чувал.

След като тези тласъци и натиск продължиха цели двадесет минути, жената внезапно се приведе напред и целуна баща му право в устата. Адам примига от изумление, неспособен да повярва на това, което току-що бе видял. Да не би тази обезумяла жена да се мислеше за някаква вълшебна принцеса?!

Когато тя приключи с цяла серия от шумни целувки и се изправи отново върху тялото на мъжа, устните на пострадалия бяха напълно избледнели. Адам осъзна колко безнадеждна е ситуацията, и страхът от това, че е изгубил баща си, почти изцяло го парализира. Той продължаваше да стои и безпомощно да наблюдава чудатите манипулации на тази странна непозната жена. Адам се отърси от обхваналата го мъка и безпомощност. Той отново реши, че най-добре би било, ако баща му не бъде обезпокояван, и я сграбчи за раменете, за да я отстрани от тялото му.

— Махни се от него! — в сините му очи проблясваше смесица от болка, объркване и истински гняв. — Остави го на мира!

Джоан отново се изскубна от ръцете му, като за пореден път си помисли, че той по всяка вероятност е сектант от анабаптистите на Амман или някоя друга религиозна групировка, която не вярва в никакви медицински похвати и постижения. Може би затова тя избухна:

— Нямам никакво намерение да оставя този човек да умре! Не ме интересува нито кой си, нито какви са убежденията ти! Аз съм лекар и няма да разреша да бъде погубен поради глупост един човешки живот!

Разстроена и разгневена, Джоан въпреки това продължи опитите си да възвърне дишането на пострадалия. Заета с това, тя изобщо не погледна каква реакция е предизвикал избликът й на гняв. Със спокоен тон тя нареди:

— Ще ни трябва спешно линейка. Доберете се до някакъв телефон и позвънете на 911!

— Имате предвид телефон!

Напрегната и изнервена от ситуацията, Джоан отвърна с груб и рязък тон, който наподобяваше предупредително изръмжаване:

— Да, разбира се, че имах предвид телефон! Какви други комуникации имате тук? Пък и как другояче си представяте да се свържете с 911? Да не би с послание по пощенски гълъб?

— Но най-близките телефони в областта се намират в Джонстаун и в Саут Форк — възрази Адам, посочвайки с ръка към обградилите ги планински масиви. — При този планински терен ездата до кое да е от тези две места е някъде около час и още толкова, за да дойде линейка дотук.

Джоан възкликна, едва сдържайки гнева си. Тя знаеше, че мъжът й бе наприказвал куп глупости и лъжи, но реши, че той живее толкова далеч от реалността, че едва ли знае и как да избере някакъв номер, дори тя да го заведе за ръка до телефоните. Явно бе един от онези смахнати аскети, които бяха отказали да използват удобствата от рода на телефони и електричество в дома си. Само ако знаеше как да открие колата си, тя щеше сама да позвъни по радиотелефона. Но както се оказа, тя нямаше никакво понятие къде се бе дянала колата й и очевидно трябваше да се справи сама и без линейка.

— Знаеш ли поне как се прави изкуствено дишане? — попита тя, чувствайки как я обзема паника.

Ръцете й вече се бяха схванали от болка поради непрекъснатите тласъци. Джоан осъзна, че ще й трябва помощ, ако иска да спаси живота на този човек, а нещо вътре я човъркаше и я караше да не се предава. Тя мислеше, че ако успее да го съживи, това отчасти ще изкупи вината й, че не е съумяла да спаси собствените си родители.

Адам повдигна учудено едната си вежда, изненадан от неочаквания й въпрос, и за миг допусна, че тя наистина трябва да е лекар. Като продължаваше да я гледа втрещено, той поклати глава и отвърна:

— Аз дори не зная какво е това изкуствено дишане.

По вида му пролича, че казва истината, което от своя страна накара Джоан да се намръщи и да се зачуди кое ли училище бе посещавал този мъж. Тя бе убедена, че всеки човек би трябвало да знае как да направи изкуствено дишане. Дори малките деца бяха запознати с това, какво представлява първа медицинска помощ. Нима никой никога не бе обучавал този мъж на елементарни уроци по здравеопазване и първа помощ на пострадали. Колко бе изостанал! Тогава Джоан изведнъж се досети, че може би е бил възпитаван вкъщи. Очевидно бе научил само онова, което родителите му са пожелали той да знае, и явно неотложната медицинска помощ не бе сред онези неща, които е трябвало да усвои.

Без нито за миг да спира движенията си, Джоан го попита:

— Наблюдаваше ли това, което правех до този момент — как вдишвах въздух в устата на баща ти?

И без да дочака отговора му, тя продължи:

— Като затварям с пръсти носа му и придържам главата му назад, за да е освободена трахеята, поддържам дишането му по изкуствен начин, като си поемам дълбоко въздух и го вдишвам в дробовете му. Само че сега ще трябва да се концентрирам над масажирането на гърдите му и да събера повече енергия, за да продължа още по-силно. Затова ти ще трябва да продължиш изкуственото дишане вместо мен.

Когато срещна скептичния и объркан поглед на Адам, тя бързо добави:

— Всичко, което трябва да запомниш, е плътно да прилепиш устата си към неговата и да вдъхнеш колкото се може повече въздух, след което да се отдръпнеш, да преброиш бързо до три и отново да продължиш. След три такива вдишвания ще ме изчакаш да направя десетина натиска и после продължаваш с дишането. Ще продължим с това, докато не ти кажа да спреш.

Адам се зае с вдишването, а Джоан продължи бързо и енергично да масажира гръдния кош на мъжа. Страхът, че може да изтърве още един човешки живот, я караше да концентрира цялата си воля и усилия, докато най-после в един момент мъжът изстена и сам си пое въздух.

Джоан почувства такова облекчение и радост, че съвсем забрави как е възседнала възрастния мъж. Със сълзи на очи тя се приведе напред и потърси по шията му пулса, а после и на китката. Бе успяла! Животът на човека бе вън от опасност. Най-после си бе възвърнала увереността, че не е бездарна или неспособна.

По лицето на стария лекар се изписа невъобразима изненада, когато, отворил сините си очи, установи, че някаква красива млада жена със стройни крака се е настанила върху него. Той примигна от удивление, когато погледът му се спря на подгънатата над коленете пола и спуснатите на воля кестеняви коси. След това той забеляза облаците по небето и осъзна, че се намира някъде в гората и е прострян на земята.

Докато се опитваше да разбере защо тази горска фея се намира върху него, тя внезапно се наведе напред и заопипва с пръстите си главата му, после врата, ръцете и краката, съвсем както би го сторил един професионален лекар. Колкото да го обърка още повече, докато непрекъснато притискаше кожата му на различни места, тя не спираше да мърмори нещо на сина му, който по неизвестни причини бе приклекнал отстрани и гледаше така, сякаш току-що бе видял дух.

Лекарят отново се загледа в младата жена и при това изстена и потрепери от болка, когато тя притисна някакво очевидно наранено място на задната част на черепа му.

— Не прави това. Боли ме… — изговори той, като си спести думата „дяволски“ в края на изречението, защото си даваше сметка, че говори с жена.

Когато в следващия миг Джоан се пресегна към пазвата му, за да отстрани разкъсаната риза и да провери ребрата му за счупвания или натъртвания, той предугади намерението й и избута ръцете й с думите:

— Не прави и това. Имам гъдел.

Непознатият направи усилие да се изправи до седнало положение и отново се смръщи, като усети тъпата болка в тила си. Някакъв монотонен жужащ звук прокънтя в главата му. Никога преди не се бе чувствал толкова зле, освен онази сутрин преди осем години след честването на петдесетия си рожден ден, когато бе препил.

— А ако имате и други наранявания! — възпротиви се Джоан. Тя бе забелязала, че няколко от драскотините по тялото му са се разкървавили при масажа върху гърдите. За щастие нито една от тези рани не бе толкова сериозна, че да предизвика тревога.

— И да имам други рани, сам ще си ги открия — самоуверено заяви мъжът.

След това сам заоглежда тялото си в търсене на счупвания, порезни рани или ожулвания. По отломките, разпръснати наоколо, си даде сметка, че най-вероятно се е разбила каретата му, макар да не си спомняше защо.

— Както ми се струва, имам няколко рани и натъртвания, а и малко ожулвания, но няма счупване. Значи нищо сериозно.

Ръцете на Джоан още трепереха от възбудата и облекчението, че всичко е завършило благополучно. Тя бе отмаляла физически, но същевременно изпитваше невероятно въодушевление. Едва събра сили най-после да се изправи. След това въздъхна дълбоко, оправи полата си и изтърси праха от коленете си, забелязвайки скъсания си чорапогащник.

Адам също се изправи. Изпитваше такава огромна благодарност към тази жена, че бе склонен да забрави за безсрамното й облекло, въпреки че полата разкриваше една доста голяма част от привлекателните й крака, а освен това имаше и цепка отзад, която позволяваше да се огледат още по-лесно прелестите й. Адам погледна към лицето й, усмихна се и протегна ръка да й поблагодари, като едновременно с това се представи — Адам Джонсън, а също и баща си — доктор Парк Джонсън. След това не успя да се въздържи и се усмихна, когато тя също се представи като доктор Джоан Грифин. А тя наистина искаше да го увери, че притежава някакъв документ за правоспособност да упражнява лекарска професия.

— Мис Грифин, искам да ви благодаря за това, че спасихте живота на баща ми.

Дори и да продължаваше да се съмнява в това, че тя е лекар, Адам съзнаваше, че тя е спасила живота на баща му и неговата признателност просто бликаше от светналите му очи.

— В такъв случай се надявам това, което съм сторила, да не те настрои срещу мене? — попита тя, добре запозната с много случаи, в които лекари бяха преследвани поради това, че са положили медицински грижи за някого, който изповядва определени религиозни убеждения. Когато се вгледа в лицето му, за да проследи реакцията на тези свои думи, Джоан видя, че Адам е висок около два метра. Изобщо не бе предположила, че той е толкова висок мъж.

— Защо да се настроя срещу теб? — Адам изглеждаше доста озадачен от нейните думи и едва тогава се досети, че тя навярно е обезпокоена от предишното му поведение.

Адам се усмихна широко, при което на страните му се оформиха две трапчинки, а зъбите му блеснаха невероятно бели и добре подредени. В този миг Джоан си помисли, че той има прекрасни данни за рекламиране на нови зъбни пасти. Тя за пръв път го огледа внимателно и прецени, че е изключително мъжествен и доста привлекателен. Отново й заприлича на Кевин Костнър. Особено очите, в краищата, на които се бяха оформили ситни бръчици. Оттам тя се вгледа в необичайния цвят на очите му — толкова светли, че бяха по-скоро сребристосиви, отколкото сини в този момент.

— Можеш да бъдеш абсолютно сигурна, че съм ти крайно признателен! — започна Адам с дълбок глас. — Съжалявам, ако съм те засегнал с това, което казах преди малко, но трябва да се съгласиш, че не изглеждаш точно като доктор.

Той хвърли бърз поглед първо към полата й, после към голите й крака, като се удиви отново каква значителна част от тях бяха достъпни за погледа му.

— Повечето жени, особено тези, които имат претенции да са лекари — продължи Адам, — не биха се размотавали в гората полуоблечени.

Джоан бе прекалено изтощена психически, за да започне да спори дори срещу подобен невероятно примитивен начин на мислене. Вместо това тя поклати глава уморено, без да сваля поглед от него. Отново й направа силно впечатление колко широкоплещест и мъжествен е Адам и колко необичайна е кройката на дрехите му. Какво нещастие за цялото човечество — помисли си Джоан, че такива чудесни хора, макар и с такова необичайно облекло, са принудени да водят толкова ограничен живот.

Шумът от приближаваща каруца откъм посоката, от която се бе появила и колата на доктор Джонсън, накара Джоан, макар и с нежелание, да отвърне очи от Адам.

Тъй като бе оставила слънчевите си очила в колата, жената примижа, като погледна към каруцата, която бе вдигнала цял облак прах при движението си по пътя. Учуди я фактът, че и каруцарят е облечен също толкова странно, както и другите двама мъже, макар и не в строг тъмен костюм. Личеше си, че този мъж е в работно облекло, предвидено за тежка физическа работа. Ризата му бе с дълги ръкави, цвят каки. Панталоните бяха кафяви, както и тежките обуща и кожените тиранти. Джоан се зачуди дали в тази област са се преселили цяла колония от тези сектанти, без нейните родители да знаят за това. Сигурна бе, че все някога щяха да са й споменали за тези чудати хора, ако подозираха за тяхното присъствие наблизо.

Джоан забеляза как Адам махна с ръка на мъжа да спре каруцата. Изобщо не я учуди това, че двамата се познават, нито пък и това, че човекът съвсем охотно се съгласи да отмести част от товара настрана, за да може да пренесе пострадалия до дома на Адам.

— Няма нужда от всичко това — запротестира Парк и направи опит да се изправи, при което и двамата мъже му наредиха да си стои на мястото неподвижно. — Нека товарът си остане на каруцата.

През няколкото минути, които бяха изминали, докторът бе решил, че е само зашеметен от падането, и продължи да обяснява:

— Може и сериозно да съм се ударил, но поне не съм толкова ранен, че да се превърна в непосилно бреме за всички вас. Мога спокойно да си седя на мястото до Глен Бърт. И бездруго няма да пътуваме дълго. Къщата е само на един хвърлей оттук. Ще се доберем дотам за някакви си минути.

— И все пак не искам да рискувам — отвърна му Адам и продължи да помага на Глен да разтоварват задната част на каруцата.

Когато освободиха достатъчно място, Адам погледна към баща си и без да му позволи да изрече повече каквито и да е възражения, мушна ръце под тялото му.

— Каруцата е готова. Всичко, което се иска от теб и от твоето куче, е да си легнете кротко отзад, докато Глен успее да ви откара вкъщи. И когато пристигнете, отиваш право в леглото и ме чакаш там, докато намеря доктор Лоуман. Искам да чуя от неговата уста уверение, че си извън опасност.

Докато Глен и Адам продължаваха да увещават Парк да легне отзад в каруцата заедно с грамадния черен лабрадор, Джоан забеляза, че в цялата ситуация имаше нещо доста нередно. Не само необичайното облекло, а и употребяваните от тях фрази и думи определено не бяха от областта на Джонстаун. Самите неща, които каруцарят бе натоварил в количката си, я накараха да се взре по-внимателно и предпазливо в тримата мъже и в обстановката около тях.

Около пригоденото за превоза на ранения място, сред купчина необработен дървен материал, Джоан забеляза няколко буренца с различни размери, очевидно съвсем наскоро изработени, на които бяха означени с големи черни букви продуктите, които съдържаха — захар, брашно, пшеница, морска сол и сирене. Имаше също така и една огромна дървена щайга, пълна с метални кутии и обемисти буркани със сладко, облепени с различни етикети, изписани на ръка. Близо до щайгата бе разположен старомоден пътнически куфар, който имаше толкова безупречно спретнат вид, сякаш бе чисто нов.

Двамата мъже се заеха да наместят лекаря колкото се може по-удобно в каруцата. Джоан внезапно забеляза нещо блестящо на пода до купчината странни неща, които бе разглеждала до този момент. Тя се наведе да разгледа по-отблизо предмета и откри, че това всъщност е някаква монета, изпаднала по всяка вероятност от джоба на някой от тримата мъже. Беше или пиринчена, или златна. Джоан никога не бе виждала подобна монета. Най-странното нещо обаче бе годината, отбелязана на нея — 1885.

— Да не би някой от вас да е изгубил това? — попита тя, защото съзнаваше, че монетата трябва да е извънредно ценна. Беше на повече от сто години, а изглеждаше нова-новеничка, като току-що отсечена.

— Благодаря ти — отвърна Глен, като протегна ръка да вземе монетата, и после потупа джоба на ризата си, като че ли търсеше още такива монети. — Мислех, че съм си сложил рестото в джоба на панталона, но много бързах.

— Но това не може да бъде рестото ви. Това е толкова ценна антикварна монета — възпротиви се Джоан с мисълта, че той би трябвало да прибере монетата отделно, за да не би случайно да я похарчи с другите обикновени пари.

Но мъжът вече се бе извърнал, повдигна черна кожена чанта, изпаднала сред останалите вещи, и изобщо не чу какво му казва Джоан. Не я чуха и останалите двама, заети изцяло в старанието си да разположат лекаря удобно в каруцата заедно с неговото куче.

— Нали вече ви казах — измърмори Парк и смръщи болезнено лице, после скръсти ръце на гърдите си и се загледа в светналите измежду клоните на дърветата части от небесната шир. — Вече нищо ми няма.

— Може и да е така, но засега ще следваш моите заповеди — отвърна му Адам раздразнено, след което постави в каруцата чантата, която Глен му бе подал. — Затова ще си лежиш тук, докато Глен те откара вкъщи, където единственото нещо, което ще трябва да сториш, е да си легнеш в леглото — при тези думи Адам присви сивите си очи и добави строго: — Нищо друго не ти остава, разбрахме се, нали?

Джоан търпеливо изчака Парк да престане да мърмори в отговор на думите на Адам и предложи:

— А защо не се откажете да го карате вкъщи и вместо това не го отведете в най-близката болница?

— Болница? — Адам повдигна учудено вежди. — Защо ще го водим в болница? Болниците са за сериозно пострадали или умиращи хора! А както той сам току-що ни увери, не е толкова сериозно наранен. Няма счупвания, нито пък порезни рани.

— Да, но сърцето му едва ли ще издържи. Мисля, че в болницата ще трябва да му направят цял комплекс от изследвания. Това включва ЕКГ, компютърна осева томография и навярно дузина рентгенови снимки, за да се направи дублираща проверка, че наистина няма никакво счупване. Може и да има спукване на костта или друга травма, която баща ти още не е усетил. Истината е, че той едва не умря, и най-доброто за него е да постъпи в болница и да си направи всички необходими изследвания, а също да остане под наблюдение през следващите няколко дни.

Тримата мъже я гледаха втрещено, а после се спогледаха и помежду си.

— Имаш ли някаква представа какво означава всичко, за което тя говори? — попита Адам, като погледна към баща си и прокара ръка през тъмните си коси.

Парк се подпря на лакти и със същия озадачен поглед отвърна на сина си:

— Нямам и понятие.

Тримата отново размениха въпросителни погледи, в които се четеше подозрението дали тази жена е с всичкия си, при което Парк най-после дръзна да запита:

— Госпожице, а какво е това ЕКГ и защо ми е нужно такова нещо?

После той погледна учудено към Адам, който вдигна безпомощно рамене, а след това хвърли един въпросителен поглед и към Глен, който също сви рамене и погледна безмълвно към Парк, който поклати глава и погледна в очакване към Джоан. Лицето му изведнъж придоби сериозно смръщен вид, когато забеляза покритите с прахоляк дрехи.

Джоан осъзна, че тримата мъже се опитват да разберат що за птица стои пред тях, и изпита непреодолимо желание да отстъпи крачка назад. Съдейки по сериозното изражение на лицата им и по начина, по който оглеждаха облеклото й, Джоан разбра, че те като че ли бяха безкрайно озадачени от избора й на дрехи и явно тя бе също толкова странна и подозрителна на вид за тях, както самите те за нея. Тя свърза тези мисли с всичко, което се бе случило до този момент от мига, в който бе пристъпила през онази странна димна завеса.

Единственото заключение, което я споходи мигновено също толкова нелепо, колкото и самата идея за подобно нещо, бе, че тя по някакъв начин е попаднала някъде назад във времето. В старанието си да обясни необяснимото и рискувайки да предизвика още повече съмнения и подозрения, Джоан най-внимателно и подробно обясни какво означаваха всички непознати неща, които бе изброила.

— О, това са само тестове и изследвания, които някои лекари обикновено провеждат. Струва ми се, че не е чак толкова важно.

„Още повече, ако все още изобщо не съществуват“ — помисли си тя.

— Тогава, щом не е толкова съществено, по-добре е да потегляме — съгласи се Адам и с бързи крачки се отправи към коня си. — Глен, ти тръгвай напред. Аз ще те последвам веднага.

Точно в момента, когато той ловко възседна коня си, Джоан се осмели най-после да зададе въпроса, който я измъчваше.

— Би ли ми казал кой ден е днес, преди да тръгнеш?

Дори и да не вярваше на абсурдното си предположение, тя искаше все пак да се увери.

Адам хвана юздите в ръка и сбърчи чело, докато накрая продума:

— Мисля, че е 27 март. Зная със сигурност, че е сряда.

27 март бе напълно в реда на нещата, но според Джоан не бе сряда. Тя бе сигурна, че трябваше да е петък. В сряда бе поискала осем седмичен отпуск, а това бе само преди два дни.

— Сигурен ли си, че е сряда?

— Е, като се знае, че вчера бе вторник, а утре ще е четвъртък, мисля, че имам пълно право да смятам, че днес е сряда. Освен ако някой случайно не се е взел отнякъде и докато съм спал, не е объркал всичко.

Джоан се замисли над думите му и реши, че това може наистина да се е случило.

— Кажи ми още нещо. Коя година сме?

Този път Адам ококори очи от почуда и изгледа Джоан с явно подозрение. Може би наистина тази жена бе умопобъркана. Начинът, по който говореше, а и всички тия странни изрази, като дублираща проверка в болница или пък да бъде баща му под лекарско наблюдение…

— Ами ако не ме лъже паметта — каза Адам бавно и отчетливо, — трябва да сме хиляда осемстотин осемдесет и девета година и остават още цели три сезона до края й.

1889!?

Внезапно Джоан бе пронизана от болка, от която сърцето й се сви, и тя усети абсолютна безпомощност и слабост в цялото си тяло.