Тимъти Зан
Поглед в бъдещето (36)

ГЛАВА 36

— Навет!

Навет се събуди на мига. Ръката му автоматично се мушна под възглавницата и стисна дръжката на бластера. Той отвори очи и обхвана обстановката с един поглед. Клиф стоеше на вратата на спалнята с бластер в ръка и яростно изражение на лицето, което едва се виждаше в мъждивата светлина на древстранския изгрев.

— Какво има?

— Някой е влизал в магазина — пошепна Клиф. — Обличай се!

Да, някой бе влизал в магазина. Навет вървеше из помещението като в мъгла, настъпвайки информационни чипове и разни части от обзавеждането, и гледаше изумен лудницата, в която бе превърнат малкият им спретнат магазин за домашни любимци.

— Не може да бъде — вероятно за пети път каза Клиф. — Не може да бъде. Как е успяла да се вмъкне, без да задейства алармите?

— Не зная — отвърна Навет и погледна към една от редиците с клетки. — Поне не е взела маукрените.

— Доколкото личи от пръв поглед, не е взела нищо — Клиф се огледа. — Просто тихичко е разхвърляла всичко или го е подредила по друг начин.

Навет кимна. Въпреки цялата й енергия и ентусиазъм старицата май бе пропуснала важното. Онова място от задната стена до електроразпределителната кутия, където двамата с Клиф бяха направили тайното си скривалище, бе недокоснато.

— Като изключим бъркотията, нищо не е направила — каза Навет, заобикаляйки щанда. Компютърът бе включен. Сигурно бе ровила из файловете им. И отново си е губила времето.

— Навет — Клиф стоеше пред една от клетките и гледаше рафта до нея.

— Какво? — Навет заобиколи отново щанда и отиде при него.

Върху рафта в стройна редичка стояха малките цилиндърчета, скрити във фалшивото дъно на клетките на маукрените. А до тях се мъдреше друг бинарен предавател.

— Ще говориш ли с нея? — попита Клиф.

— Защо? — сопна се Навет. — За да я слушам как злорадства ли?

— Може да я накараш да ни каже какъв ще е следващият й ход — Клиф махна към цилиндърчетата. — Едно липсва.

Навет преглътна едно проклятие. Той взе предавателя и натисна комутатора.

— Изглежда, си си имала занимавка, а? — започна той.

— О, добро утро — прозвуча бодрият глас на старата жена. Никога ли не спеше? — Днес сме ранобудни!

— А ти си лягаш късно — отвърна Навет. — Трябва повече да внимаваш за себе си. Едно непривично упражнение на твоята възраст може да бъде фатално.

— Ха-ха-ха! — присмя се тя. — Упражненията са добри за старото сърце.

— Стига да не ги изпълняваш в близост до остри предмети — мрачно й напомни Навет. — Нали знаеш, че на Ботауи има закони против вандализма?

— Стига да знаеш срещу кого да повдигнеш обвинение — безгрижно отвърна тя. — А вие знаете ли?

Имперският агент стисна зъби. Беше права. Всичките усилия да установят идентификацията на кораба й досега бяха завършили с неуспех.

— Тогава остава да се оправим лично с теб — каза той.

От другата страна се разнесе кикот:

— Това ви го предложих снощи. Иска ми се да вземете решение. Между другото донесохте ли ксероловия си снайпер?

Навет се ухили. Взел го беше. Оръжието се намираше в тайното им скривалище, готово за действие.

— Какво точно очакваше, че ще намериш тук?

— О, човек никога не знае — отвърна старицата. — Открай време обичам животинките. За какво служат малките цилиндри?

— Ти си специалистката по всичко, ти кажи.

— Е, много си докачлив рано сутрин — смъмри го тя. — Нямам и най-малката представа?

— Ще ти подскажа — предложи Навет. — Ако ти ми кажеш какъв ще е следващият ти ход.

— Моят следващ ход ли!? — възкликна тя невинно. — Нищо не планирам. Оттук нататък всичко е в ръцете на ботанците.

Навет погледна Клиф.

— Разбира се — каза той. — Хайде стига… и двамата знаем, че не можеш да извикаш охраната. Затова сме лице в лице.

— Хубаво е да си вярваш — насърчи го старата жена. — Е, аз съм малко уморена, а при вас след малко ще дойдат гости. До скоро.

Връзката прекъсна с пукане.

— Довиждане — тихо каза Навет, изключи предавателя и го върна на рафта. След това извади ножа си и с всичка сила го заби в малкия уред.

— Какви гости имаше предвид тя? — попита подозрително Клиф, докато Навет изсипваше парчетата от предавателя в кофата за боклук. — Нали не смяташ, че се е обадила на охраната?

— Не е възможно — отвърна Навет. — Хайде, трябва да оправим, преди да отворим…

Той не довърши. Някой почука на вратата. Имперският агент се намръщи и прекоси помещението, връщайки ножа и бластера си съответно в кобура и в канията, скрити под туниката му. Отключи вратата и я отвори. Озова се лице в лице с четирима ботанци, на чиито рамене висяха широките жълто-зелени отличителни ленти на местната полиция.

— Търсим собственика на търговския център за екзотични животни Навет — каза полицаят, който стоеше най-отпред.

— Аз съм — отвърна Навет. — Магазинът отваря…

— Аз съм инспектор Прой’скин от древстранския отдел за потискане на престъпността — рязко го прекъсна ботанецът и вдигна блестяща служебна карта. — Имаме обаждане, че в магазина ви е влизано с взлом — и той отмести очи над рамото на имперския агент. — Очевидно обаждането не е фалшиво. Може ли да влезем?

— Разбира се — каза Навет и направи крачка назад, за да ги пусне да минат, като се опитваше да прикрие внезапно обзелите го мисли за убийство. Не, старата жена не би се обадила просто така на охраната. — Всъщност тъкмо се канех да ви се обадя — добави той, докато ботанците се разпръскваха из магазина. — Ние самите току-що разбрахме.

— Имате ли списък на инвентара и стоката? — попита инспектор Прой’скин през рамо.

— Сега ще го донеса — отвърна Клиф и тръгна към щанда.

Един от ботанците спря пред клетката до рафта.

— Инспекторе? — провикна се той. — Какви са тези цилиндърчета?

— Моля ви, внимавайте — бързо каза Навет и тръгна към ботанския полицай, трескаво търсейки обяснение, което да прозвучи логично. — Това са хормонални капсули за малките маукрени.

— Какви хормони? — попита ботанецът.

— Новородените маукрени имат нужда от специална комбинация от слънчев спектър, атмосферни условия и диета — намеси се Клиф. — Човек почти никога не може да пресъздаде родния им свят, затова се нуждаят от хормони.

— Това са маукрените — добави Навет и посочи към клетката на малките гущерчета. — Прикрепяме цилиндрите към гърбовете им с помощта на специални хамутчета.

— Ясно — каза ботанецът. — Кога трябва да ги прикачите?

— Всъщност тази сутрин — отговори Клиф. — Съжалявам, инспектор Прой’скин, но ако нямате нищо против, за малко Ще трябва сами да продължите с огледа.

— Разбира се, разбира се — бързо каза инспекторът. — Моля, вършете си работата.

Навет отиде до една от преобърнатите маси и се усмихна злорадо, докато я поставяше на краката й. Край на опита на старицата да бъде проницателна. Очевидно двамата с Клиф можеха да я надиграят във всеки един момент. Сега не само имаха повод да отложат дългите полицейски разпити, не само отхвърляха всички възможни подозрения от себе си, предлагайки на инспекторите пълен достъп до магазина, а и щяха да приключат последната фаза от плана си под косматия нос на ботанския бюрократизъм. Разбира се, в плановете им не влизаше да изпълнят тази фаза поне още няколко дни. Но не можеше всичко да е идеално.

Двамата имперски агенти поставиха обездвижващата рамка, пренебрегнаха тихо суетящите се край тях ботанци, които търсеха улики, и се заловиха за работа.

Бяха поставили деветдесет и седем хамута с цилиндърчета върху деветдесет и седем маукрени и им оставаха още двайсет, когато Навет усети, че из магазина се носи странна миризма.

Той погледна първо към Клиф, който бе погълнат от поставянето на поредното цилиндърче върху обездвиженото върху рамката малко влечуго, а след това огледа магазина. Четиримата ботански инспектори си бяха отишли отдавна и на тяхно място бяха пристигнали трима техници, за да снемат отпечатъци и химически образци от клетките, аквариумите и терариумите. Никой от тях още не бе усетил миризмата. Клиф вдигна поглед и видя изражението на Навет.

— Какво има? — тихо попита той.

Навет сбърчи нос. Клиф се намръщи, помирисвайки въздуха… И изведнъж очите му се разшириха.

— Пушек.

Навет кимна. Очите му отново бързо огледаха магазина. Не се виждаше нищо. Нито пламъци, нито дим, но миризмата определено се засилваше.

— Няма да го направи, нали? — процеди Клиф.

— Не е зле да приемем, че ще го направи — отговори Навет. — Вземи маукрените, които оборудвахме, и ги занеси в кафенето.

— Сега — Клиф погледна към ярката слънчева светлина, която струеше от прозорците. — Навет, в момента там е пълно с хора.

— Тогава измисли някакъв начин да ги изнесеш от тук — изсъска другият агент. Ако загубеха маукрените, всичко отиваше на вятъра. — Извикай Пенсин и Хорвик. Обявявам пълна бойна готовност.

Клиф кимна мрачно, остави инструментите си и започна да връща останалите маукрени в клетката им…

Изведнъж един от ботанците извика.

— Пожар! — високо каза той. — Сградата гори! Морвиал… извикай огнепотушвачите. Бързо!

— Пожар ли? — въпросително повтори Навет и се огледа с престорена изненада. — Къде? Не виждам никакъв огън!

— Глупак — отвърна ботанецът. — Не усещаш ли дима! По-бързо… оставяйте всичко и излизайте!

Навет хвърли поглед към Клиф. Значи това бе планът на старицата. Не е могла да се досети за ролята на магазина, затова е решила да ги принуди да го изоставят.

— Но стоката ми е много ценна — запротестира Навет.

— Колкото живота ви ли!? — ботанецът пренебрегна собствения си съвет, заобиколи щанда и бързо заопипва стената зад него. — Вървете… излизайте!

— Къде отивате? — попита Клиф.

— Прави сте! Още няма огън — обясни техникът. — Следователно пожарът трябва да е от другата страна на стената.

— Огнепотушвачите тръгват — каза един от другите ботанци и махна с предавателя си. — Но ще им трябват пет минути, докато дойдат.

— Ясно — отвърна първият и подмина електроразпределителната кутия. Изведнъж козината му прилепна и той извади нож от колана си. — Може би ще можем да им отворим път.

— Един момент — каза Навет и скочи напред. Ботанецът бе забил ножа си между панелите на стената точно над скривалището им. — Какво правите?

— Мирише на изгорели жици — задъхано обясни ботанецът. — Тук е разпределителната кутия, което е най-вероятното място за възникването на пожара. Ако успеем да стигнем до нея и да…

Той не се доизказа. Тялото му залитна напред. Ножът му неочаквано се счупи в относително тънката фалшива стена на скривалището. Ботанецът запази равновесие и ахна при вида на снайпера, който се виждаше през пролуката.

— Собственик Навет! — обърна се той към мъжа. — Какво е това оръжие…?

Ботанският техник падна на пода, недоизрекъл въпроса си. Вторият ботанец успя само да извика, преди да го улучи следващият изстрел. Третият трескаво търсеше предавателя и бластера си, когато Клиф го ликвидира.

— Край! — каза Клиф и погледна към Навет.

— Тя очаква да сме професионалисти — отвърна Навет. — А професионалистите не стрелят, освен ако не бъдат принудени. Добре. Значи постъпихме непрофесионално. Това трябва да я изненада.

— О, страхотно — каза Клиф. — Блестяща нетрадиционна стратегия. Какво ще правим?

— Ще го приберем долу — отговори Навет, прибра бластера под туниката си и прекрачи тялото на мъртвия ботанец, за да извади снайпера от скривалището. — Събуди Пенсин и Хорвик, замъкнете задниците си до кораба и изчезвайте в космоса. Имате два часа, а може би и по-малко, за да се качите на борда на „Надмощие“ и да заемете позиции.

Той взе снайпера и като се обърна, видя изненаданото изражение на Клиф.

— Навет, не можем да изчезнем сега — възрази той. — Ударният отряд ще е готов след три дни.

— Искаш още да се надлъгваш с нашата приятелка ли? — остро му отвърна Навет, хвърли снайпера на масата и започна да събира останалите маукрени и да ги пуска в клетката им. — Планът й е ясен. Иска да докара полицията, пожарната или който и да е друг в униформа, който да се изправи срещу нас вместо нея. Трябва да изчезнем сега, когато не го очаква.

— Но ударният отряд…

— Стига с този ударен отряд — прекъсна го Навет. — Ще бъде готов. Изпълнявай заповедите!

— Слушам — каза Клиф и остави оръжието си. — Ще ти оставя въздушната шейна… за нас тримата ще открадна друга. Нещо друго?

— Нищо, което да не мога да си набавя сам — кратко отвърна другият агент. — Тръгвай! Времето лети.

— Добре. Успех!

Клиф тръгна. Навет приключи с прибирането на маукрените, след това събра останалите цилиндърчета и ги пъхна във фалшивото дъно на клетката. Да, старата жена го бе принудила да бърза и тази драстична промяна в плановете щеше да им струва скъпо. Но ако си мислеше, че е спечелила, жестоко се лъжеше. Много му се искаше да види изражението й, когато го разбереше.

— Сигурен съм, че ще разберете, адмирале — каза Палома Дасима, внимателно подбирайки думите си, — колко безпрецедентна ще бъде тази стъпка за народа ни. Никога преди не сме имали каквито и да било връзки с Империята, които биха могли да бъдат приети за близки.

Седнал малко встрани срещу нея, Дизра потисна циничната си усмивка. Палома Дасима, една от гордите избрани единайсет на Мистрил, можеше да се мисли за проницателна, дори за умна в политиката и политическите дуели. Но за него беше кристално ясна, като всеки обикновен аматьор в политическите дела. Ако това беше най-доброто, което Мистрил можеше да предложи, до края на деня щеше да му играе по свирката. Или по-точно — да играят по свирката на върховния адмирал Траун.

— Разбирам конфликтите, които сме имали преди — дрезгаво каза Траун. — Въпреки това, както вече посочих на вас и на Кароли Дълин — вежливо кимна той към младата жена, седнала до Дасима, — Империята под мое ръководство няма да има нищо общо с Империята на покойния Палпатин.

— Разбирам — отвърна по-възрастната жена. Лицето й не издаваше нищо, но ръцете й компенсираха безизразността му. — Споменах го само за да подчертая, че ще ни е нужна по-голяма гаранция от думата ви.

— Под съмнение ли поставяте думата на върховния адмирал Траун? — попита Дизра, влагайки съвсем леко раздразнение в гласа си.

Номерът мина. Дасима мигновено премина в защита.

— Съвсем не — увери го тя твърде бързо. — Просто…

Звънът на интеркома в конферентната зала я спаси.

— Адмирал Траун, говори капитан Дория — обади се познат глас.

Седнал до мофа, майор Тирс натисна бутона.

— Говори майор Тирс, капитане — каза той. — Адмиралът слуша.

— Простете за прекъсването, сър — каза Дория, — но помолихте да бъдете уведомяван, в случай че някой кораб, за който не е известено, приближи базата. Току-що получихме сигнал за помощ от звезден разрушител „Тираничен“, който спешно моли за съдействие.

Дизра погледна стреснато адютанта си. „Тираничен“ бе един от трите звездни разрушителя, които се спотайваха зад маскировъчния щит при Ботауи. Или поне трябваше да се спотайва.

— Съобщиха ли за положението си? — попита Траун.

— В момента получавам съобщението, сър… казват, че са били нападнати от многочислена десантна част на Новата република и са понесли сериозни поражения. Казват, че десантната част е непосредствено зад тях и имат нужда от укритие. Генерал Хестив очаква инструкции.

Дизра усети как лека усмивка разтяга устните му. Не… разбира се, че това не беше истинският „Тираничен“. Предчувствието на бившия гвардеец бе излязло правилно. Корускант наистина правеше отчаян опит да се сдобие с копие от документа за унищожението на Каамас. А не само че капанът бе готов и ги очакваше, но и при тях се намираше представителка на единайсетте на Мистрил, за да наблюдава как жалкият опит на Новата република ще се превърне в унизително поражение. Едва ли дори истинският адмирал Траун би могъл да устрои нещата по-добре.

— Предайте на генерал Хестив да пусне входящия звезден разрушител „Тираничен“ през външната защита — нареди върховният адмирал на Дория. — След това да обяви пълна бойна готовност и да се подготви за вражеско нападение.

— Слушам, сър.

— След това, капитане — продължи Траун, — ще подготвите „Неумолим“ за битка. Проследете входящия звезден разрушител и запишете курса му, после заемете положение точно между него и базата. В този момент ще наредите на генерал Хестив да го атакува с вътрешната защита.

— Слушам, сър — каза Дория, леко объркан, но въпреки това непоколебим. — Ще дойдете ли на мостика?

— Разбира се, капитане — отвърна върховният адмирал, стана от стола си и удостои Дасима с лека усмивка, махайки към вратата на заседателната зала. — Всъщност ще дойдем всички.

Внезапен шум събуди Гент от леката дрямка и го накара да се изправи в стола си. Огледа се и видя, че е сам. Едва тогава от мъглата на още съненото му съзнание изплува фактът, че чува някаква аларма. Той отново огледа стаята, търсейки източника на звъна. Не видя нищо. Явно идваше от друго място в станцията. След няколко секунди хакерът откри на клавиатурата копчето, което изключваше алармата в секцията за контрол на климата.

Тя заглъхна с неприятно звънтене в ушите му. Момчето продължи да гледа клавиатурата още миг, питайки се дали си струваше да влезе в системата на главния компютър и да разбере какво става. Едва ли. Каквото и да ставаше, надали имаше нещо общо с него. Изведнъж Гент се намръщи. Клавиатурата пред него сякаш просветваше.

Гримасата му се стопи в облекчено разбиране. Естествено! Това бяха отраженията от светлините, които идваха от илюминаторите на жилищния отсек зад него. Той стана, коленете му поддадоха, припомняйки му, че отново е седял твърде дълго в едно положение, изкуцука през отворената врата и надникна навън.

И мигновено видя източника на премигващата светлина: страховита игра на турболазерни залпове и взривове на протонни торпеда, които идваха от външната защита на базата. Сред цялата тази бляскава огнена сила право към вето неумолимо се носеше огромният корпус на имперски звезден разрушител.

Гент стаи дъх, приковал очи в приближаващия кораб. Изведнъж всички приказки на Пелаеон и Хестив за опасности и заплахи, които през последните дни кротко дремеха в съзнанието му, се защураха в главата му. Този звезден разрушител идваше за него. Хакерът бе сигурен в това.

„Бягай! — мина бързо през главата му. — Бягай от тук!

Надолу по дългия тунел към главната база. Намери генерал Хестив или онзи пилот изтребител, който те докара от «Химера», или просто се скрий някъде!“

Но не можеше да го направи. Хестив го бе предупредил, че има шпиони в главната база. Ако отидеше там, някой със сигурност щеше да го издаде. Освен това, изведнъж си припомни момчето, не можеше да отиде никъде. Беше заключил три пъти единствената врата, беше поставил парола, която би отнела час на всеки хакер, докато я разбие. Самият той, който лично я бе поставил, щеше да има нужда поне от половин час, за да я деактивира. А след половин час щеше да е късно.

Още една минута Гент наблюдава приближаващия звезден разрушител, питайки се какво ли щяха да правят с него. След това се обърна с въздишка. Беше в капан, идваха за него, а той не можеше да направи нищо. Той се върна в кабинета, този път затвори вратата след себе си и седна пред компютъра. „Уикстром К 220“ най-сетне бе приключил сложния анализ, който му бе задал, преди да се случи всичко това. Прогонвайки събитията от съзнанието си, момчето прехвърли резултатите в главния компютър и се залови за работа.

На Навет му бе нужен половин час, докато намери и купи бутилка със сгъстена горивна течност, и още петнайсет минути, за да я свърже с пулверизиращия маркуч. Четирийсет и пет минути, през които непресекващият вой на алармата над телата на мъртвите ботанци в магазина за домашни любимци сигурно бе стигнал до всяко кътче на града.

Но нямаше значение. Грозните космати чуждоземни вече не можеха да го спрат. А колкото повече време му трябваше, за да се подготви тук, с толкова повече време щяха да разполагат Пенсин, Хорвик и Клиф, за да стигнат до ишорския кораб.

Те щяха да умрат там. Знаеха го. Но и той скоро щеше да умре тук, долу. Ала това не беше важно. Важното беше, преди да умрат, да завършат работата си.

Улиците около кафенето на Хо Дин, така тихи и безлюдни през нощта, сега в ранния следобед гъмжаха от народ. Навет постави бутилката със сгъстена горивна течност на седалката до себе си под неудобен ъгъл под ниския покрив на шейната. След това потегли бавно по пустите улички и алеи, обграждащи кафенето, като системно пръскаше с дебел слой от горивната течност ниските стени и земята пред тях. Предната стена на сградата гледаше към натоварена улица, която бе твърде оживена, за да можеше имперският агент да си свърши работата, без да събудеше подозрения. Но той и бездруго имаше други планове за нея.

Навет отново се върна в задната уличка, увери се, че никой не го е видял, и стреля в разлятата горивна течност, докато минаваше покрай нея с въздушната си шейна. Той продължи бавно да обикаля, докато отново не излезе на уличката пред кафенето. След това паркира от другата страна срещу сградата. В това време пожарът се разрази с пълна сила. Пешеходците обезумели тичаха напред-назад, ръкомахаха и викаха или се събираха на уплашени групички по-далеч от огнените езици. Навет тъкмо бе взел снайпера от задната седалка на въздушната си шейна, когато вратите на заведението се отвориха и не по-малко ужасените клиенти и уплашеният персонал се изсипаха на улицата. Той провери индикатора на снайпера, който показваше, че са му останали още три заряда, и зачака.

Не му се наложи да чака дълго. Потокът от бегълци от кафенето тъкмо бе започнал да намалява, когато бялата кола на огнепотушвачите изскочи с рев иззад ъгъла и закова пред единия край на сградата. През страничния прозорец на въздушната си шейна имперският агент виждаше как шофьорът жестикулира. Колегата му излезе от кабината и започна да се катери по външната стълба към куличката върху покрива на колата.

Не стигна обаче до нея. Навет опря цевта на снайпера на задната седалка за устойчивост и го простреля. С втория невидим изстрел повали шофьора, а с третия и последен отнесе капачката на резервоара с погасяващата пяна, която се разля по улицата далеч от пламъците.

Имперският агент постави вече празния бластер на пода на шейната и бързо огледа тълпата наоколо. Но никой не бе обърнал внимание на самотния човек във въздушната шейна. Погледите на всички бяха приковани в горящата сграда.

Вероятно един-двама от време на време поглеждаха към огнепотушвачите, които внезапно и неочаквано се бяха свлекли на земята.

Хората от кафенето вече бяха излезли. Навет преброи до трийсет, просто за да бъде сигурен, че всички са напуснали заведението. След това извади бластера си и го постави на седалката до себе си. Подкара шейната през тълпата и спря пред вратата на кафенето.

Беше подминал по-голямата част от множеството, преди някой да разбере замисъла му. Някой извика и един ботанец с жълто-зелената лента на полицията изскочи пред него, като енергично махаше с ръце. Навет грабна бластера си и го застреля, заобиколи тялото и натисна газта. Зад него вече се носеха писъци. Агентът събра кураж и натисна докрай педала на газта…

Налетя върху вратите на кафенето с оглушителен трясък, превърна ги в трески и закова в средата на помещението. Изхвърча от шейната, докато отломките от разбитите врати на заведението още отскачаха от покрива на машината, грабна клетката на маукрените от задната седалка и се втурна през дима и горещината към мазето и катакомбите. Измина половината от първото стълбище, когато чу експлозия зад гърба си. Топлината бе възпламенила остатъка от горивната течност в бутилката, останала във въздушната шейна.

Предната част на кафенето сега бе обхваната от бушуващи пламъци също като останалата част. Навет бе безвъзвратно откъснат от външния свят. Вече никой във вселената не можеше да го спре.

В катакомбите се усещаше едва доловим мирис на дим — нищо сериозно, просто предвестник на това, което неминуемо предстоеше. Екипировката беше там, където я бяха оставили с Клиф, но преди това имперският агент провери претопяващо-раздробяващата система.

И добре направи. Старицата отново бе идвала. Беше променила настройките на машината, така че да се претовари и основната бобина да даде на късо още с включването в електрическата мрежа. С доволна усмивка Навет нагласи системата и отдели още няколко безценни минути, за да настрои претопяващия лъч на няколко сантиметра от гърлото на уреда.

Най-сетне бе готов. С помощта на коланите той непохватно закрепи клетката с маукрените на гърба си, спусна се в дупката, която двамата с Клиф бяха изкопали, и включи претопяващо-раздробяващата система.

Лъчът премина през почвата под краката му като бластерен изстрел през сняг, вдигайки облак фин прах към лицето му. За миг Навет си помисли, че трябваше да вземе филтриращата маска, но вече беше късно. Той присви очи и продължи, питайки се какво ли правеха с безбройните аларми, които без съмнение задействаше в момента. Несъмнено ботанците от охраната на генератора се мятаха безпомощно насам-натам, особено след като бяха установили, че източникът на проблемите им е недостъпен за тях.

Някои сигурно щяха да седнат и да се успокоят, самодоволно убедени, че загубата на електропровода, към който копаеше в момента, нямаше ни най-малко да повлияе върху сигурността и работата на безценния им щит. Вероятно се смееха от сърце на глупавия имперски агент, който смяташе, че може така лесно да го изключи или да пропълзи през десетсантиметровия в диаметър електропровод. Нямаше да се смеят дълго.

Навет прокопа разстоянието до електропровода за десет минути. Обвивката му бе сериозно подсилена. Отидоха още десет минути, докато лъчът на претопяващо-раздробяващата система премине през нея. Самите електрически кабели изгоряха почти мигновено. Все пак това бяха напълно обикновени електрически кабели, които не бяха проектирани да издържат на нещо повече от високо напрежение. Навет продължи работа, докато дупката във външната обвивка не стана достатъчно голяма. След това изключи претопяващо-раздробяващата система и включи охладителната. Няколко минути систематично пръскане и мястото отново можеше Да се пипа.

Той изключи охлаждането и седна до отвора… и във внезапно настъпилата тишина чу тих звук. Звънене на предавател. Идваше от претопяващо-раздробяващата система.

Имперският агент се намръщи и провери машината.

Предавателят беше вклинен в резервното всмукателно отвърстие. Навет се усмихна леко, извади малкия уред и го включи.

— Здрасти — каза той. — Доволна ли си?

— Какво правиш в името на праха на Алдеран? — попита старата жена.

Той се ухили по-широко, закрепи предавателя между рамото и брадичката си и отвори фалшивото дъно на клетката на маукрените.

— Защо? — попита той, докато вадеше малка тубичка с хранителна паста. — Нали не съм те изненадал? Между другото номерът с дима в магазина за домашни любимци беше много добър. Да разбирам ли, че си го планирала, преди да си тръгнеш днес сутринта?

— Да — отвърна тя. — Реших, че или всичко е горе при вас, или сте го скрили зад стените или тавана.

— Затова постави димна бомба със закъснител в магазина. За да могат пожарникарите да дойдат и да разбият стените вместо теб — каза Навет, отвори клетката и извади едно от гущерчетата. — Много хитро.

— Нямаш време за приказки! — тихо каза старицата. — В случай че не си забелязал, сградата гори като факла над главата ти.

— А, знам — отвърна агентът. Той хвана гущерчето с едната ръка. С другата постави една капка от хранителната паста на носа му и спусна ръка в дупката, която бе прокопал, насочвайки животинчето към сградата на генератора. Едно докосване в края на цилиндричната бомба щеше да я активира, когато то стигнеше до преградата, където електропроводът минаваше през подсилената стена, и електрическите кабели щяха да се разлетят на хиляди парченца. Навет разтвори пръсти и маукрената премина през тясното пространство между електрическите кабели и обвивката на електропровода, следвайки миризмата — бе достатъчно глупава, за да разбере, че е на собственото й носле.

— Какво искаш да кажеш с това „знам“? — попита жената. — Ако не направиш нещо много хитро и много бързо, ще умреш. И това ли знаеш?

— Всички ще умрем някой ден — напомни й имперският агент, докато поставяше хранителна паста на носа на второ гущерче, след което го изпрати след първото. То едва бе поело надолу по електропровода, когато до ушите му достигна звукът на лека експлозия.

Слухът на старицата беше много добър.

— Какво беше това? — попита тя.

— Началото на смъртта на Ботауи — отвърна Навет, взе трето гущерче и повтори операцията. Звукът на втората експлозия стигна до ушите му. Сега, след като парите на разтопената почва се бяха разсеяли, той усети, че миризмата на пушек се е усилила. — Знаеш ли, така и не разбрах името ти — имперският агент взе следващата маукрена, питайки се колко ли бързо се разпространяваше пожарът над главата му. Ако огънят или димът стигнеха до него, преди маукрените и малките им бомби да пробият достатъчно голяма дупка в неподсилените електрически кабели в сградата на генератора, можеше и да не успее. — Как се казваш?

— Как се казвам ли? — попита тя. — Ти ми кажи твоето име и аз ще ти кажа моето.

— Съжалявам — отвърна Навет и пусна поредната маукрена. — Името ми може да послужи на някой дори след като аз самият вече няма да мога да му услужа — още една експлозия…

И тогава за негово облекчение и голямо задоволство го лъхна свеж въздух. Електрическите кабели в стената бяха взривени и сградата на генератора бе отворена за него.

— Виж, имперски…

— Разговорът свърши — прекъсна я той. — Любувай се на пожара!

Навет изключи предавателя и го захвърли. След това отвори клетката и пусна всички останали маукрени. За момент те се защураха из скута и краката му, душейки въздуха. После внезапно се спуснаха към отвора, привлечени не от хранителната паста на носовете им, а от малките капчици хранителна течност, която двамата с Клиф бяха поставили преди три дни, докато пръскаха срещу металмитите.

Оставаше му да изпълни само още една, последна задача. Той се пресегна към дъното на клетката и взе последния Предмет: дистанционно управление за активиране на бомбите, които в момента пътуваха към срещата си със съдбата. Още няколко секунди и самонасочващите се бомби щяха да се пръснат в сградата на генератора в краката на смаяните ботанци, носейки се по полирания под право към ключовите места на инсталацията.

Звуците на далечните експлозии стигаха до него. Маукрените стигаха до целите си и възпламенителите на цилиндрите започваха да се активират. Още няколко секунди — най-много минута — и онази част от ботанския щит, която предпазваше Древстран, щеше да изчезне. Смъртта на Ботауи бе започнала. А с нея и смъртта на Новата република. Единственото нещо, за което Навет съжаляваше, бе, че нямаше да може да я види.

Пукотът на пожара над главата му вече се чуваше. Смесваше се с далечните експлозии. Навет се усмихна, облягайки се на мръсната стена. И зачака края.

Дискусията на борда на „Надмощие“ тъкмо бе навлязла в четвъртия си етап, когато усетиха лека вибрация от палубата под краката им. Това бе звук и усещане, с което Лея бе привикнала с течение на годините. Някъде от недрата на ишорския кораб бе стреляла турболазерна батарея. Капитанът натисна копчето на интеркома още преди вибрациите да бяха утихнали.

— Какво става?

Отговорът дойде на ишорски и бе казан твърде бързо или твърде тихо, за да може съветникът да го чуе.

— Какво става? — попита Гаврисом. — Приехте, че няма да има враждебни действия, докато…

— Не сме ние — отвърна капитанът на „Надмощие“ и се втурна към вратата. — Чуждоземци са превзели една от турболазерните ни батареи и стрелят към планетата.

— Какво?! — попита калибопът и премига. — Как…?

Но капитанът вече бе излязъл, повеждайки стражите от вратата на залата със себе си.

— Съветник Органа Соло… — започна президентът на Новата република. Втора вибрация прекъсна думите му. — Съветник, какво става?

Лея поклати глава:

— Не…

И изведнъж тя потръпна силно в креслото си и си пое дълбоко дъх. Обля я вълна от страх и болка. На планетата под тях стотици хиляди гласове изкрещяха от ужас…

В този единствен ужасен миг Лея разбра какво става.

— Планетарният щит е свален — каза тя, скочи на крака и се втурна към илюминатора.

Стигна до него тъкмо навреме, за да види третия турболазерен изстрел да излита от корпуса на кораба и да достига повърхността на планетата. Около него се образува бяла вълна, когато навлезе в атмосферата. След това вълната изчезна и изстрелът остави след себе си червена диря, обагрена в черно. Древстран, столицата на Ботауи, гореше. Лея се обърна и тръгна към вратата.

— Планетарният щит е свален — извика тя, минавайки край Гаврисом. — Поне над Древстран.

— Къде отивате? — извика калибопът след нея.

— Да се опитам да спра стрелбата.

По коридора навън тичаха десетина ишорци в брони, стиснали бластерните си карабини в ръце. Притиснати до стената, за да не им пречат, двамата й телохранители ногри вдигнаха поглед към нея.

— Съветник…

— Хайде — отвърна Лея. Тя откачи лазерния меч от колана си, присегна се към Силата за мощ и съвет и се присъедини към ботанците.

Хан влетя в пилотската кабина на „Хилядолетен сокол“ и едва успя да спре пред контролното табло.

— Къде? — каза той и се отпусна тежко в пилотското кресло.

— Там — напрегнато отвърна Елегос и посочи през илюминатора към тъмния кораб, който се носеше в пространството на не повече от два километра от тях. — Не знам чий е, но… — той не довърши. Прекъсна го още една червена светкавица, която проряза черното космическо пространство, устремена към планетата. — Ето… видяхте ли?

— Да — тихо отвърна Хан.

Сърцето му се сви от вледеняващ страх, докато бързо натискаше бутоните за аварийно стартиране на двигателите. Елегос може и да бъркаше кой кораб на кого е, но бившият контрабандист не бъркаше нищо. Изстрелът бе дошъл от флагмана на ишорската оперативна част, бойния кръстосван „Надмощие“. Корабът, на който Лея се намираше в момента. Още един изстрел, отправен към повърхността на Ботауи, проряза черния космос.

— Знаете ли как да освободите доковия фланец? — попита Соло каамаския доверител, докато ръцете му танцуваха по контролното табло.

— Да, струва ми се…

— Действайте — прекъсна го Хан. — Веднага.

— Да, сър — Елегос стана от креслото и се отправи към вратата.

Двигателите на „Хилядолетен сокол“ вече набираха мощност. Соло натисна бутона на комуникационната конзола и въведе пълно честотно търсене. Щяха да си платят прескъпо за това независимо какво си въобразяваха, че правят! Синхронизиращите стойности на стабилизатора, който току-що бе сменил, вече излизаха на екрана. Той влизаше в режим…

— До всички кораби, говори президентът на Новата република Гаврисом — изгърмя напрегнат глас по високоговорителя в пилотската кабина. — Останете по местата си, не стреляйте! Повтарям, останете по местата си и не стреляйте! Инцидентът не е…

Той така и не можа да довърши изказването си. Изведнъж на тази честота се разнесе пукот от заглушаване…

— В атака! — чу се нов глас. — До всички корелиански части! В атака по ваша преценка!

Хан зяпна към високоговорителя. Какво правеха корелианците? Скенерът прехвана нова честота.

— В атака! — разнесе се гърлен монкаламариански глас. — До всички монкаламариански кораби, в атака!

— В атака! — уверено призова на родния им език диамалски глас на друга честота.

— В атака! — дойде лаещият ишорски отговор на трета.

Хан погледна към армадата от кораби. Сърцето му биеше до пръсване. Не. Не, това бе лудост… Не, няма да го направят!

Но го направиха. Всички кораби лениво се размърдаха. Едни се отправиха към открития космос за по-добра маневреност, други просто обърнаха оръдията си, за да се прицелят в противниците си. Първите турболазерни изстрели засвяткаха пред очите му. Зад гърба му Елегос влетя в пилотската кабина.

— Фланецът е освободен — задъхано каза той и седна в креслото на втория пилот. — Можем да тръгнем… — той не довърши. Очите му недоверчиво обходиха сцената от другата страна на илюминатора. — Какво става? — тихо попита каамасецът. — Хан… какво става?

— Това, което виждате — мрачно отвърна Соло. — Новата република е във война.